ЙОВ

    Третото основно подразделение на Стария завет се състои от пет важни книги, които са наречени поетически и книги мъдрост: "Йов", "Псалми", "Притчи", "Еклисиаст" и "Песен на песните". Тези книги се различават от историческите с увещателния си характер и по това, че се занимават повече с вътрешния живот на личността, а не толкова с генералното развитие на нацията. В тях е разкрит дълбокият копнеж на човешкото сърце да познае Бога. Целта е да се намери начинът, по който могат да бъдат установени правилни взаимоотношения с Него.
    В поетическите книги се срещат три вида еврейска поезия: лирическа, дидактическа и драматическа. Лирическата /или от песенен тип/ поезия се появява преди Моисей, но достига своя връх в "Псалмите на Давид". Дидактическата /или поучителната/ поезия може да се види в "Притчи", "Еклисиаст" и донякъде в "Песен на песните". При драматическата поезия действието е представено чрез развитието на идеи, а не толкова чрез личности и събития.
    Книгата "Йов", първата от поетическите книги, е считана от мнозина за една от най-великите литературни творби на всички времена. Тенисън я нарича “най-великата поема и на древната, и на съвременната литература. ” Събитията в книгата навярно се развиват някъде по времето на патриарх Авраам. Централната личност в нея е човек на име Йов, чийто личен живот се превръща в опитно поле за доказване на чистотата на неговите мотиви за служене на Бога.
    Хитрият намек на Сатана: ”Дали без причина се бои Йов от Бога?” /Йов 1:9/ предизвиква Бога. Бог позволява на Дявола да започне да атакува Йов. Почти за една нощ, Йов се превръща от най-богатия човек на света в последния сиромах. Савците открадват неговите волове, гръмотевици избиват овцете му, халдейците открадват камилите му и накрая ураган избива синовете му. Сякаш това не е достатъчно, Сатана трупа мизерия върху мизерия, като поразява Йов с ужасна болест - циреи, от която човекът получава някакво облекчение само като се чеше с парчета от глинени съдове. Съпругата на Йов, от отчаяние и безсилие, го кара да “похули Бога и да умре” /Йов 2:9/. Йов желае да умре, но да похули Бога и да се откаже от вярата си , е напълно невъзможно. Неговият изпълнен с болка, но и с упование вик: ”Ако и да ме убие Той аз ще го чакам” /Йов 13:15/, отразява едно възхитително посвещение на Бога и постоянна сила на характера, независимо колко тежка е ситуацията.
    Чудесният пример на Йов за търпение в страданието и славният триумф на неговата вяра винаги са пораждали надежда и тихо упование в сърцата на хиляди хора, които самите са преминавали през самотните долини на болката, смъртта и загубата на близък човек.
    Тъй като основната цел на книгата "Йов" е да се занимае с вековния въпрос: ”Защо праведните страдат?”, има няколко важни неща за запомняне:
    1. Целта за човешкото страдание не винаги е явна за този, който страда или за тия, които гледат отстрани.
    2. Страданието може да е от полза за този, който го понася, за да трансформира характера му в “чисто злато.”
    3. Проблемът със страданието не може да бъде напълно разрешен в границите на този живот. Той трябва да се погледне в светлината на компенсациите във вечността.
    4. Усъвършенстването на моралния характер е свързано с преминаване през неразбиране, подозрение, лошо здраве, бедност и частична светлина. Йов е “непорочен и правдив” /Йов 1:1/ пред Господа, но независимо от това, преминава през гореспоменатите страдания.
    5. При страданието на Божиите светии се вижда поддържащата Божия благодат.