Йоан Златоуст
БЕСЕДА 6
Но ако ти се наричаш юдеин, облягаш се на закона, хвалиш се с Бога, знаеш Неговата воля, и разсъждаваш между различни мнения, понеже се учиш от закона (Римл. 2:17-18)
1. Казал, че за спасението на езичника, ако той е изпълнител на закона, не е нужно нищо повече, и завършил своето удивително сравнение, апостолът накрая показва преимуществата на юдеите, с които те се гордеели пред езичниците. Преди всичко, самото име юдеин, както сега името християнин, било твърде почтено, понеже тогава различието между хората зависело от името, затова и апостолът започва речта си с това. И забележи, как той унищожава това (преимущество); той не казал: ти си юдеин, но казва: наричаш се и се хвалиш с Бога, т.е. ти си възлюбен от Бога и предпочетен пред хората. А на мен ми се струва, че тук той леко осмива високомерието и безумното честолюбие на юдеите, защото те се възползвали от този Божий дар не за собственото си спасение, а за да могат да започват спорове и да презират останалите хора.
Знаеш Неговата воля и разсъждаваш между различни мнения. Разбира се, и това било недостатък, ако не бъде потвърдено с дела, но на юдеите им се струвало, че в това се състои тяхното преимущество, затова и апостолът ясно указва това. Но той не казал изпълняваш, а познавайки и разсъждавайки сам не следваш и не изпълняваш това.
Уверен си, че си водител на слепите (ст. 19). Тук отново не казал, ти си водител на слепите, но: уверен си и с това се хвалиш, защото високомерието на юдеите действително било огромно. Затова апостолът се изразява почти със същите думи, които използвали и юдеите, когато се величаели. Виж, например, какво казват те за себе си в Евангелието: ти цял в грехове си роден и наш ли ще учиш (Йоан 9:34)? Те много се гордеели пред всички. Павел настойчиво изобличава това, възхвалявайки едните, а унижавайки другите, за да може по този начин по-силно да ги укори и да увеличи обвинението. Затова той и продължава, усилвайки същата мисъл, и подкрепяйки я с различни изрази:
Ако при това си уверен в себе си, че си водител на слепите, светлина на тия, които са в тъмнина, наставник на простите, учител на младенците, понеже имаш в закона олицетворение на знанието и на истината (ст. 19-20). Отново не казал: в съвест, в дела и в оправданието, но в закона. Както постъпил апостолът, изобличавайки езичниците, така постъпва и тук. Както казал там, в каквото съдиш другия, себе си осъждаш, така и тук казва:
когато учиш другиго, учил ли и себе си? (ст. 21)? Впрочем, там той използва по-рязък израз, а тук по-лек. Не казал: ти си достоен за по-голямо наказание за това, че макар на теб да ти е било поверено толкова много, ти в нищо не си се възползвал както трябва, но излагайки своята мисъл под формата на въпрос, се обръща и казва: когато учиш другите, учиш ли и себе си? Обърни внимание на мъдростта на Павел и в друго отношение. Той изброява такива преимущества на юдеите, които не зависят от тяхното усърдие, но представляват дар свисше и доказва, че тези преимущества, поради небрежността на юдеите, не само не ги ползват, но и допринасят за увеличаване на наказанието Името юдеин, получаването на закона и всичко останало, което изборил апостолът не са техни заслуги, но е дар на благодатта свисше. И макар още в началото да казвал, че едното слушане на закона, ако не води до изпълнение, не носи никаква полза, защото не законослушателите, казва той, но законоизопълнителите са оправдани пред Бога, все сега той доказва нещо много по-голямо, а именно, че не само слушането, но и това, което е по-важно – самото обучение в закона не помага на учещия се, ако той не изпълнява това, на което се учи, и то не само няма да му помогне, но още и ще му навлече голямо наказание. И как изкусно използва апостолът изразите. Той не казал: ти си получил закона, но облягаш се на закона. Юдеинът не се трудил да ходи навсякъде и да пита какво трябва да прави, но имал голямото удобство да притежава закона, показващ пътя, водещ към добродетелите. Ако и езичниците да имали природния разум, в което се заключавало и тяхното преимущество, понеже те изпълнявали всичко без слушането на закона, то там (при юдеите) имало по-голямо удобство. А ако ти казваш “аз не само слушам, но и се уча”, то това служи дори за още по-голямо наказание. И понеже юдеите много се превъзнасяли с това, то апостолът доказва, че именно поради тази причина, те са достойно за осмиване. Когато кавал: водител на слепите, наставник на простите, учител на младенците, то изобразява надменността на юдеите, защото те много зле се отнасяли с обърналите се от езичеството и ги наричали с подобни имена.
2. Затова и апостолът подробно показва това, с което юдеите сами се хвалили, знаейки, че то ще послужи за тяхното по-голямо обвинение.
Понеже имаш в закона олицетворение на знанието и на истината. Това е подобно на човек, който, имайки у себе си царско изображение, не може сам да го нарисува, а тези, които го нямат, и без образеца са в състояние да го пресъздадат вярно. И така, след като споменал предимствата, които юдеите получили от Бога (апостолът) говори за техните недостатъци, в които ги обвинявали и пророците, изобразявайки ги по следния начин:
Тогава ти, който учиш другиго, учиш ли себе си? Ти, който проповядваш да не крадат, крадеш ли? Ти, който казваш да не прелюбодействат, прелюбодействаш ли? Ти, който се гнусиш от идолите, светотатстваш ли (ст. 21-22)? Макар на вас (юдеите) да ви е било строго забранено да се докосвате до имущество, принадлежащо на идолско капище, то страстта на сребролюбието ви заставяла, казва (апостолът), да нарушите този закон. След това (апостолът) излага най-голямата вина на юдеите, казвайки:
Ти, който се хвалиш със закона, опозоряваш ли Бога, като престъпваш закона? (ст. 23)? Той представил две вини, а по-правилно – три. Юдеите безчестят, безчестят това, което ги водело към чест, безчестят Този, Който им дал честта, а това е върхът на неблагодарността. Но за да не помислят, че (апостолът) единствен обвинява юдеите, той им представил обвиненията на пророците, например Исая, който с малко думи и общо ги изобличава в главния порок, а след това и Давид, който показал тяхната вина подробно и с много доказателства. И аз ви укорявам в това казва (Павел), а слушайте какво казал Исая:
Заради вас се хули Божието име между езичниците (Римл. 2:24; Ис. 52:5, Ез. 36:20, 23). Ето и още две обвинения. Те, казва, не само сами оскърбяват Бога, но водят към това и други. И така, каква полза от обучението, ако вие не учите дори самите себе си? Но за това (апостолът) вече говорел по-горе, а тук се обръща към противоположното. Вие не само себе си, но и другите не учите на това, което трябва да правят; и, което е по-лошо, вие не само не ги учите да живеят според закона, но ги учите на противоположното, учите ги да хулят Бога, което е противно на закона.
Но важно е обрязаването, казва (юдеинът). И аз съм съгласен, но е важно тогава, когато е съпроводено с вътрешно обрязване. И обърни внимание на благоразумието (на апостола), как своевременно той отворил дума за обрязването. Той не започнал да говори за него отначало, защото то било на голямо уважение. Но когато доказал, че юдеите и са оскърбили Бога в по-важното и са виновни в богохулство, когато и слушателят сам бил готов да ги обвини, да ги лиши от първенство, тогава отваря дума за обрязването надявайки се, че никой вече няма да го осъди, и казва:
Обрязването наистина ползва, ако изпълняваш закона (ст. 25). Разбира се, обрязването би могло да бъде отхвърлено и по много други начини, например, като запитат: “Какво е обрязването? Не е ли заслуга на обрязания?” И не остава ли то доказателство за добрата му воля? Но понеже то се извършва в незряла възраст, затова мнозина, живеещи в пустинята, оставали необрязани, а също и от много други примери може да се види, че обрязването не винаги било необходимо. Но все пак (апостолът) не отхвърля обрязването с тези доводи, а с примера на Авраам, от когото то произлизало. Ето в това се състояло тържеството на победата, че малкото значение на обрязването се доказвало именно от това, поради което било на уважение сред юдеите. Макар Павел да можел да каже, че пророците наричат юдеите необрязани, все пак това било недостатък не на самото обрязване, а на техните злоупотреби. А трябвало да се докаже, че самото обрязване няма никаква сила и при добродетелен живот. Това и накрая разкрива (апостолът). И тук той не привел още за пример патриарха, но, опровергавайки обрязването първо с други доводи, оставя (патриарха) за накрая, когато подхваща дума за вярата, казвайки: как му се вмени вярата на Авраам? Когато беше обрязан или необрязан? (Римл. 4:10)? Защото, докато говори срещу езичниците и необрязаните, той не желае да каже нищо, относно това, за да не обиди някого, но когато разглежда обрязването като противопоставено на вярата, тогава и силно го напада. Разбира се, когато се противопоставят обрязването на необрязването, (апостолът) се изразява леко и казва: обрязването наистина ползва, ако изпълняваш закона, но ако престъпваш закона, твоето обрязване става необрязване. Тук апостолът говори за две обрязвания и две необрязвания и все едно допуска два закона. Има естествен закон и има писан закон; но има и среден между тях – законът на делата. Гледай, как (апостолът) показва и разкрива всички тези три закона. Той казва: Ако езичниците, които нямат закон - кажи ми какъв закон? – писан закон - по природа вършат - по какъв закон? – по закона на делата - това, което се изисква от закона – какъв? – писан – сами са закон за себе си - как така? – ползвайки се от естествения закон - сами показват действието на закона – кой закон? – закона на делата. Има един закон, именно този, който в писмен вид, който е външен, друг, който е даден от природата, и е вътрешен, а третият се открива в делата. Първият се дава писмено, вторият – от природата, а третият – от делата. Именно този трети закон е нужен, за него са дадени и първите два - естествения и писмения; ако той не съществува, то няма никаква полза от тях, даже те биха донесли огромна вреда. Това именно доказва (апостолът), когато говори за естествения закон: в каквото съдиш другия, себе си осъждаш и за писания закон: като проповядваш да не крадат, крадеш ли. По същия начин и необрязването е два вида: - едно естествено и друго, нравствено. И едното обрязване се извършва в плътта, а другото зависи от волята. Например, когато кажем, че някой е обрязан в осмия ден, това е плътско обрязване; а когато кажем, че някой е изпълнил всичко, изискващо се от закона, то това е обрязване на сърцето, което най-вече изисква и Павел или, да кажем, по правилно – самият закон.
2. И така, виждаш как (апостолът), допускайки обрязването на думи, на дело го унищожава. Той не казал, че обрязването е излишно, безполезно, непригодно, но какво именно казва? Обрязването наистина ползва, ако изпълняваш закона. Така той приел обрязването, казвайки: съгласен съм, не споря, обрязването е добро дело, но кога? Когато съблюдаваш и закона. А ако си престъпник на закона, твоето обрязване става необрязване. И тук не казал: то не принася полза, за да не помислят, че той унищожава обрязването; но първо, освобождавайки юдеите от обрязването, след това го поразява така, че сега укорът пада не върху обрязването, а върху този, който го е изгубил поради небрежност. Както тези, които имат чинове, а след това са уличени в големи престъпления, съдиите първо лишават от отличията на чиновете, а след това наказват, така постъпил и Павел (с юдеите). Казвал: ако си престъпник на закона, (апостолът) прибавил, твоето обрязване става необрязване. доказвайки, че те са необрязани и накрая смело произнася над тях присъда.
И тъй, ако необрязаният пази наредбите на закона, не ще ли неговото необрязване да му се вмени за обрязване (ст. 26)? Виж какво прави (апостолът): той не казва, че необрязването превъзхожда обрязването - това би било особено тежко за тогавашните му слушатели - но казва, че необрязването било направено обрязване. След това разглежда какво е обрязване и какво е необрязване, и казва, че обрязването е добро, а необрязването лошо. Затова необрязаният, който има добри дела, включил в понятието обрязан, а обрязаният, живеещ порочен живот, изключва от обрязването, като по този начин отдава преимущество на необрязания. И не говори вече за необрязания човек, но преминава към самото действие – необрязването, казвайки така: няма ли неговото необрязване да му се вмени за обрязване? Тук отново не казал: счете, но вмени, което е по-силно. И по-горе също така не казал, че обрязването се счита за необрязване, но че се вменява.
И оня, който остане в природното си състояние необрязан, но пак изпълнява закона, (ст. 27). Виждаш ли, че апостолът има предвид две необрязвания, едното естествено, а другото доброволно? Тук, разбира се, той говори за естественото, а след това продължава: не ще ли осъди тебе, който имаш писан закон и обрязване, но си престъпник на закона (ст. 27). Забележи колко тънко е разбирането на апостола. Той не казал, че естественото необрязване се осъжда от обрязването, но там, където било преимуществото на обрязания, той говори и за необрязания, а където той бил недостатъчен, показва, че отхвърлено е не самото обрязване, а юдеите, имащи обрязване, избягвайки да оскърби слушателите на словото. Не казал също: ще осъди теб, който имаш закона и обрязването, но се изразява още по снизходително: който имаш писан закон и обрязване, но си престъпник на закона, т.е. естественото необрязване защитава обрязването, защото то е поругано и помага на закона, защото той е нарушен. Виж какъв забележителен трофей ни представя той, понеже победата става още по-блестяща, когато юдеите се осъждали не от юдеи, а от необрязаните, както някога и Христос казал същото: ниневийските мъже ще се явят в деня на съда и ще ви осъдят (Мт. 12:41). И така (апостолът) унижава не закона (напротив, той навсякъде го уважава), но престъпника на закона. След като (апостолът) ясно показал това, накрая той смело определя кой е юдеин и казва, че не отхвърля нито юдеина, нито обрязването, а този, който не е юдеин и обрязан. И струва ми се, че той от една страна защитава обрязването, а от друга отхвърля разбирането за него, основавайки своята присъда на заключението, до което достига. Той доказва, не само че няма разлика между юдеите и необрязаните, но даже необрязаният, ако е внимателен към самия себе си, стои по-високо от юдеина и той самият е истинският юдеин. Затова казва:
Защото не е юдеин оня, който е външно такъв, нито е обрязване онова, което е външно в плътта (ст. 28). Тук той поразява юдеите, като правещи всичко за показ:
Но юдеин е тоя, който е такъв вътрешно; а обрязване е това, което е на сърцето, в дух, а не в буквата; чиято похвала не е от човеците, а от Бога (ст. 29).
3. Казвайки това (апостолът) отхвърля всичко плътско. И обрязването е външно, и жертвите, и очистването – всичко това той вместил в един израз, казвайки: но не е юдеин този, който е такъв външно. Но понеже при тях (юдеите) най-важно било обрязването, пред него отстъпвала дори съботата[1], то (апостолът) естествено се разпростира повече на него. Казвайки обрязване в сърцето и в духа, (апостолът) след това показва пътя за живота на църквата и въвежда вярата, понеже вярването в сърцето и в духа е похвалено от Бога. И защо (апостолът) не казал, че добродетелният елин не е по-незначителен от добродетелния юдеин, но казва, че добродетелният елин е по-добър от юдеина, престъпващ закона? За това, за да направи победата несъмнена. Колкото по-скоро бъде признато (казаното от апостола), то обрязването по плът по необходимост се отхвърля и става ясно, че навсякъде е нужен живот. Когато елинът се спасява без това (без обрядите), а юдеите и при изпълнението на обрядите се наказват, то юдейството става празно. И под елин апостолът разбира не идолопоколоника, но благочестивия и добродетелния човек, освободен от законите на обрядите.
Тогава, какво предимство има юдеина (3:1)? Понеже апостолът отхвърлил всичко –слушането, учението, името юдеин, обрязването и всичко останало, казвайки, че не онзи е истински юдеин, но този, който е вътрешно такъв (2:28), то представя естествено възникващото от това възражение и го отхвърля. Какво е това възражение? Ако кажат, че няма никаква полза от това, то за какво е бил призован народът и е било дадено обрязването? Какво прави апостолът и как разрешава възражението? Така, както решил и предишното. Както по-рано, той нищо не оставил за похвала на юдеите, но във всичко виждал Божието благодеяние, а не техните заслуги, защото да се наричаш юдеин, да разбираш волята, да разсъждаваш за по-доброто, всичко това им било дадено не поради техните заслуги, а поради Божията благодат, за което укорявал юдеите и пророка, казвайки: Не е постъпил така с никой друг народ; И те не са познали съдбите Му (Пс. 147:20), а също и Мойсей, казвайки: Защото попитай сега за миналите времена, които бяха преди тебе, от деня, когато Бог създаде човека на земята, и попитай от единия край на небето до другия: ставало ли е такова нещо, като това велико дело, или чувало ли се е подобно на него? Люде чули ли са някога Божия глас да говори изсред огън, както ти си чул, и да останат живи (Втор. 4:32-33)? – така постъпва апостолът и тук. Както когато говорел за обрязването, той не казал, че обрязването не принася никаква полза без живот но, разкривайки същото и все пак изразявайки се по-меко, казва, че обрязването принася полза заедно с делата, и отново: но ако си престъпник на закона не прибавил: обрязването няма да ти принесе никаква полза, но се изразява така: то твоето обрязване се вменява за необрязване и по-нататък говори, че необрязването се осъжда не от самото обрязване, а от престъпника на закона, от една страна - щадейки закона, а от друга - нападайки юдеите - така постъпва той и тук. Възразявайки на самия себе си и казвайки: Тогава какво предимство има юдеина?- той дал на това не отрицателен, а положителен отговор чрез казаното впоследствие; и отхвърляйки това, доказва, че юдеите за такова преимущество и се подложили на наказание. По какъв начин? Обяснявайки това, ще представя и самото възражение.
Тогава, какво предимство има юдеинът? Или каква полза има от обрязването? Много, във всяко отношение, а първо, защото на юдеите се повериха Божествените писания (3:1-2).
Забелязваш ли, че, както казах по-горе, (апостолът) изброява не заслугите на юдеите, но Божиите благодеяния? Какво означават думите се повериха? Това, че на тях им бил връчен закона, понеже Бог ги счел за толкова достойни, че им поверил предсказанията възвестени свисше. Аз зная, че някои отнасят израза се повериха не към юдеите, а към това слово (Божие), в което повярвали; но това, което следва, не позволява да се мисли така. Първо (апостолът) казва това, обвинявайки юдеите и показвайки, че макар да са получили много благодеяния свисше, все пак показали велика неблагодарност. След това същото е видно и от следващото.(Апостолът) прибавил:
Понеже, ако някои бяха без вяра, що от това? (ст.3)? А ако не са повярвали, то как някои казват, че словото Божие станало предмет на вярата? И така, какво казва (апостолът)? Това, че Бог им поверил Своето слово, а не, че те повярвали на словото. Иначе какъв смисъл има следващото? Защото апостолът прибавя: Понеже, ако някои бяха без вяра, що от това? Същото е видно и от това, което (апостолът казал) и след това, а именно:
Тяхното неверие ще унищожи ли Божията правда? Да не бъде! (ст. 4) И така, това, което им било поверено, (апостолът) представя като дар от Бога. Обърни внимание на благоразумието на Павел и в този случай. Тяхното обвинение той отново представя не от самия себе си, но във вид на възражение и говори, като че ли по следния начин: но може би ти ще попиташ, каква е ползата от обрязването? Самите юдеи не го използвали по начина, по който трябвало да го употребяват; на тях им бил поверен закона, а те не повярвали. И отначало (апостолът) не ги напада силно, но когато отхвърля упреците, отправени към Бога, обръща срещу тях цялото си обвинение. И защо, казва той, ти обвиняваш Бога за това, че те не повярвали? И какво отношение има това към Бога? Нима неблагодарността на облагодетелстваните унищожава Неговото благодеяние? Това именно означава: тяхната неправда ще унищожи ли Божията правда? Да не бъде! Това е подобно на човек, който казва: аз оказах чест на някой човек, а ако той не приеме честта, то това не е по моя вина и не оскърбява моето човеколюбие, а по-скоро показва неговата безчувственост Но Павел не казва само това, а нещо много повече, именно, че неверието на юдеите не само не може да бъде приписано като вина на Бога, но напротив, доказва Неговата преголяма слава и човеколюбие, понеже Той оказва чест на този, който е готов да Го обезчести.
5. Виждаш ли как (апостолът) обвинил юдеите в това, с което те се хвалели? Макар Бог да им оказал такава чест, че даже, предвиждайки бъдещето, не ги лишил от Своето благоволение, все пак те оскърбили Почитащия ги именно с това, с което били почетени. След това, понеже (апостолът) казва: какво, ако някои бяха без вяра? (а, между другото, всички се оказали неверни, така че казаното не съвпадало с действителността), за да не се покаже строг в обвинението си към юдеите и да не изглежда, като че ли те са врагове, това, което се оказало действителност, излага във вид на общо съждение и заключение, казвайки така:
Но нека Бог да бъде признат за верен, а всеки човек за лъжлив (ст. 4). Това означава следното: аз не твърдя, казва апостолът, че само някои са били неверни, но, ако предпочиташ, приеми, че всички са били неверни (този почти реален факт допуска условно, за да не оскърби юдеите и да не навлече тяхното подозрение). Впрочем, и в този случай Бог се оправдава още повече. Какво значи оправдава се? Ако разсъдим и изследваме това, което Бог е направил за юдеите, и какво било тяхното отношение към Бога, то победата би била на страната на Бога и Той би бил оправдан във всичко. И ясно доказващ това, което е казано по-горе, (апостолът) след това привежда и думите на пророка, който потвърждава неговите думи и казва: за да бъдеш оправдан, когато говориш и да победиш, когато се съдиш (Пс. 51:4). Бог от Своя страна направил всичко, но от това юдеите не станали по-добри. След това апостолът представя друго възникващо оттук възражение и казва:
Но ако нашата неправда изтъква Божията правда, що има да кажем? Несправедлив ли е Бог, когато нанася гняв? (по човешки говоря). Да не бъде (ст.5-6)! (Апостолът) отстранява едната неправда чрез другата. Но тъй като това не е ясно, то е необходимо да обясни. И така, за какво говори (апостолът)? Бог почел юдеите, а те Го оскърбили. Но в това се състои Неговата победа, доказва Неговото човеколюбие, защото Той почел и толкова неблагодарни хора. А когато, казва (юдеинът), Бог победил и правдата Му просияла в пълния си блясък, в следствие на това, че ние сме Го оскърбили и сме постъпили несправедливо, то за какво, казва, се подлагам на наказание аз, станал причина за Божията победа, именно с това, че съм Го оскърбил? Как (апостолът) решава това? Както казах, с друг абсурд. Ако ти, казва той, си станал виновник за победата на Бога и след това се подлагаш на наказание, то това е несправедливо, а ако Бог не е несправедлив и все пак те наказва, то ти не си станал причина за Неговата победа. И обърни внимание на благоговението на апостола. Казвайки: несправедлив ли е Бог, когато нанася гняв?- прибавил, по човешки говоря. Така би казал всеки, казва (апостолът), разсъждавайки според човешкия разум, но праведният Божий съд несравнимо превъзхожда това, което за нас е справедливо и има някакво непостижимо за нас основание. Но понеже това не било напълно ясно, то той казва същото отново:
Обаче, казваш ти, ако с моята невярност Божията вярност стане по-явна, за Неговата слава, то защо и аз, въпреки това, да бъда осъждан като грешник (ст. 7)? Ако Бог, казват, се явява човеколюбив, справедлив и благ поради твоето непокорство то ти не само не трябва да се подлагаш на наказание, но и да получиш награда. А ако това е така, то се получава друга нелепост, повтаряна от мнозина, а именно: от злото произлиза добро и като причина за доброто се явява злото. Необходимо е да допуснем едно от двете – или Бог се показва несправедлив, когато наказва, или Той получава победа от нашите зли дела, когато не наказва. Но и едното, и другото са до крайност нелепи. Апостолът, доказвайки това, признал за родоначалници на тези учения елините, считайки достатъчно за неговото опровержение качествата на тези, които говорят така. Тогавашните езичници, осмивайки нас (християните), именно казвали:
И защо да не вършим зло, за да дойде добро? (както някои клеветнически твърдят, че ние така говорим). На такива осъждането е справедливо (ст.8). Понеже, както Павел учил: където се умножи греха, преумножи се и благодатта (Римл. 5:20), то езичниците, осмивайки го и придавайки обратен смисъл на неговите думи, казвали, че трябва да се предаваме на пороци, за да се насладим на благата. Но Павел, разбира се, не учел така, защото поправяйки това, казва: Тогава какво? Да останем ли в греха, за да се преумножи благодатта? Да не бъде! (Римл. 6:1). Аз, казва апостолът, казах това относно миналите времена, а не за да направим от това свое правило. Отклонявайки заблуждаващите се от подобно разбиране на неговите думи (апостолът) казал, че това, в края на краищата е и невъзможно. Как ние, казва той, които сме умрели за греха пак ще живеем в него? (Римл. 6:2)?
6. И така (апостолът) лесно изобличава елините, защото животът им бил много порочен. Но юдеите, макар да изглеждало, че живеят твърде небрежно, все пак имали повече основания за своето оправдание - закона и обрязването, а също така и това, че с тях говорел Бог и те били учители на всички хора. Затова (апостолът) ги лишил от такава защита и даже доказал, че те и именно заради това се подлагат на наказание – с което и завършил тук своята реч. Ако вършещите това, казва той, не се наказват, то е необходимо да допуснем богохулно положение: да вършим зло, за да дойде доброто. Ако и това е нечестиво, и ако говорещите така се подлагат на наказание (което и обявил Павел, казвайки: на такива осъждението е справедливо), то напълно ясно е, че грешниците се наказват. Защото, ако говорещите така заслужават наказание, то колко по-голямо наказание заслужават тези, които вършат това. Наказва не човек в присъдата, на когото някой може да се усъмни, но Бог, Който върши всичко справедливо. Ако те се наказват справедливо, то несправедливо говорели тези, които несправедливо ни осмиват, понеже Бог всичко е направил и прави, за да сияе нашият живот във всичко и във всичко да се усъвършенства. И така, да не ставаме небрежни; тогава ще бъдем в състояние да обърнем и езичниците от тяхното заблуждение. Ако започнем да бъдем любомъдри на думи, а на дело се показваме недостойни, то с какви очи ще ги гледаме? С какви уста ще започнем да разсъждаваме за догмите? Тогава езичникът ще каже на всеки от нас: “Ти, който не изпълняваш малкото, как може да си достоен да учиш другите на голямото? Ако сам не си научил, че користолюбието е грях, как може да говориш за небесните неща? Нали знаеш, че това е зло? Тогава по-голяма е твоята вина, понеже макар да знаеш, грешиш.” Но защо ние говорим за езичниците? Даже нашите закони, когато животът ни е порочен, не ни позволяват да се ползваме от такава свобода. Казано е: Но на нечестивия казва Бог: Що правиш ти, та разгласяваш Моите повеления, и разказваш завета Ми с устата си (Пс. 50:16)? Когато юдеите били отведени в плен и персите силно ги молели да им изпеят своите свещени песни, те отговорили: как да пеем песента Господна в чужда земя? (Пс. 137:4)? Ако не било позволено да се пее Божието слово във варварска земя, то колко по-малко това е позволено на варварската душа, понеже душата, която е жестока, е варварска. Ако на тези, които се намирали в плен и станали роби на чужденци, законът заповядва да мълчат, то много по-справедливо е да затворят устата си тези, които са роби на греха и които са в чуждия лагер. И макар юдеите тогава да имали арфи, както е казано: на върбите всред него окачихме арфите си (Пс. 137:2), при все това не трябвало да пеят. Така и ние, макар да имаме уста и език, на тези органи на речта не е позволено да се използват, докато раболепстваме на греха, най-жестокият от всички варвари.
И кажи ми, какво ще кажеш на езичника, когато сам се държиш като хищник и лихвоимстваш? Отстъпи, ще кажеш, от идолослужението, познай Бога, не гледай на среброто и златото. Но нима той няма да се засмее и да каже в отговор: първо научи на това самия себе си; защото не е едно и също да бъдеш идолопоклонник, бивайки езичник и да извърши същия този грях, бивайки християнин. И как ще бъдем в състояние да отклоним другите от идолопоклонството, когато самите ние не сме се отделили от него? Ние сме по-близо до него, отколкото нашият ближен. Когато не можем да убедим себе си, как бихме убедили другия? Този, който не може да устрои добре собствения си дом, няма да управлява и църквата[2]. Как може да изправи другите този, който не умее да управлява своята душа? Не ми казвай, че ти не се кланяш на златен идол, но ми докажи, че не правиш това, което заповядва златото. Защото има различни видове идолопоклонство: един почита за свой господар мамона, друг признава за бог корема, а трети – най-грубата страст. Но ти (казваш), че не им принасяш в жертви волове, както езичника? Вярно. За това пък ти, което е много по-лошо, им колиш в жертва своята собствена душа. Ти не прекланяш пред тях колене, кланяйки им се? Но ти с голяма покорност изпълняваш всичко, което ти заповяда и коремът, и златото, и господстващата страст. Елините затова именно са гнусни, защото обоготворили страстите, наричайки желанието Афродита, яростта Арес, пиянството Дионисий. Ако и ти да не правиш изваяни идоли, както езичниците, за това пък с голямо усърдие се покоряваш на същите страсти, правейки частите на Христа части на блудница, оскърбявайки себе си с всякакви беззакония[3]. Затова ви моля да избягвате идолопоклонството (както Павел нарича блудството), осъзнавайки цялата важност на този порок - да избягвате блудството не само с парите, но и с всяка порочна склонност, с дрехите, с трапезата и с всичко останало. Понеже ние за престъпването на Божиите закони ще се подложим на много по-голямо наказание, както е и казано: И онзи слуга, като е знаел волята на Господаря си, но не е приготвил, нито постъпил по волята му, ще бъде много бит (Лика 12:47). И така, за да избегнем това наказание и за да бъдем полезни на другия и на себе си, нека да се устремим към добродетелите, отмахвайки от душите си всеки порок. По този начин ще достигнем до бъдещите блага, които дано да бъдат дадени на всички нас чрез благодатта и човеколюбието на нашия Господ Исус Христос, на Когото заедно с Отца и Святия Дух да бъде слава, чест, царство от сега и до века. Амин.