БЕСЕДА
22
Благославяйте
тези, които ви
гонят, благославяйте
и не кълнете (12:14).
1. Научил
римляните
как трябва да
бъдат разположени
един към друг
и тясно
свързвайки частите
(на
Христовото
тяло), апостолът
накрая ги
извежда на
външната битка,
облекчавайки
ги със своите
предишни
наставления.
Както ако не
си изправил
своите лични
дела, е много трудно
да устроиш
чуждите, така
постигналите
опитност в
управлението
на своите
дела, много
лесно се
справят с външните.
Затова и
Павел върви
по такъв пъти
и задълженията
към своите
излага след задълженията
към чуждите и
казва: благославяйте
тези, които
ви гонят. Не
казал: не
помнете
обидите, не
си отмъщавайте,
но поискал
много повече:
първото е свойствено
и на мъдрия
човек, а
последното е
свойствено
единствено
на ангелите.
2. И казвайки: благославяйте, прибавил: а не кълнете, за да не правим и едното, и другото, а само да благославяме. Гонителите за нас стават причина за награда. А ако бодърствуваш, то освен тази награда, приготвяш за себе си друга. Той ще ти даде награда за гонението, а ти сам я придобиваш чрез благословението на гонителя, представяйки това като най-вярно доказателство на своята любов към Христос. Както проклинащият гонителя показва, че не търпи гонението с голяма радост заради Христос, така и благославящият чрез това показва силната си любов. И така, не укорявай гонителя, за да получиш сам голяма награда, а него да научиш, че това се случва поради желанието, а не поради необходимост, че това за теб е тържество и веселие, а не бедствие и унижение. Затова и Христос казал: радвайте се, когато говорят лъжливо за вас всякакво зло заради Мене (Мт. 5:11-12). Затова и апостолите се връщали радостни заради това, че не само чули заплахи, но и се подложили на бичуване. Освен това, ти придобиваш и друга, не малка изгода, понеже довеждаш до изумление противниците и със своите дела им показваш, че се готвиш за друг живот. Веднага щом такъв гонител забележи, че ти с радост и охотно търпиш злото, то поради делата ясно ще разбере, че в теб има друга надежда, превъзхождаща всичко настоящо. А ако започнеш да се държиш иначе, ако плачеш и скърбиш, то откъде той може да разбере, че ти обичаш другия живот? И заедно с това ти ще се избавиш и от гонението, защото твоят гонител ще види, че ти не само не се оскърбяваш от обидите, но още благоволяваш и обиждащия, и той ще престане да те гони. И така, ето колко добрини произлизат оттук: наградата ти се увеличава, изкушенията намаляват, гонителят прекратява гонението, Бог се прославя, а твоето любомъдрие става забележителен урок, ръководещ към благочестие. Затова, не само на оскърбяващия, но и на гонителите, и притеснителите (апостолът) заповядал да въздаваме противоположното. И сега той заповядва да ги благославяме, а по-рано ни убеждава да им оказваме благодеяния.
Радвайте се с тези,които се радват, плачете с тези, които плачат (ст.15). Така както е възможно да благославяме и да не проклинаме, но да правим това не от любов, то (апостолъта) желае, да бъдем сгрети от дружбата. Затова той и прибавил, че трябва не само да благославяме, но и да състрадаваме и съчувстваме, когато видим, че другите са изпаднали в нещастие. Добре, ще кажеш: (апостолът) справедливо заповядва да плачем с плачещите, но за какво е другата заповед, която не съдържа в себе си никаква важност? Напротив, за да се радваме с радващите се, на душата е нужно любомъдрие, повече отколкото за да плаче с плачещите. Към последното ни привлича самата природа и няма такъв човек от камък, който не би заплакал при вида на нещастния; но за да може, виждайки човек в благополучие, не само да не му завиди, но още и да сподели с него радостта, е нужна твърде благородна душа. Затова и (апостолът) говорел за това по-рано. Нищо не ни предразполага толкова към любов, колкото когато разделяме един с друг радост и печал. Не ставай чужд на състраданието поради това, че сам стоиш далеч от нещастието. Когато твоят ближен търпи зло, ти си длъжен да считаш неговото нещастие за общо. Разделяй с него сълзите, за да облекчиш печалта му, разделяй радостта, за да увеличиш веселието, да укрепиш любовта и възможно най-рано да получиш полза от нея, понеже посредством плача ти ставаш милостив, а чрез радостта се очистваш от завист и недоброжелателство. Виж необременителността на заповедта на Павел. Той не казал: избави от беда, за да не можеш да възразиш, че в много случаи това не е възможно, но заповядал по-лекото, което е съвършено в твоята власт. Ако не можеш да премахнеш нещастието, то проливай сълзи и само с това ще помогнеш много; ако не можеш да увеличиш благополучието, то принеси своята радост и с това ти вече ще донесеш голямо облекчение. Затова (апостолът) заповядва не само да не завиждаме, но което е много по-важно - и да състрадаваме; това означава много повече, отколкото да не завиждаме.
Бъдете единомислени един към друг; не давайте ума си на високи неща, но предавайте се на скромни неща; не считайте себе си за мъдри (ст. 16).
2. Апостолът отново, както и в началото на речта, много се грижи за смиреномъдрието: за римляните, поради местожителството си и по други причини, било естествено да бъдат изпълнени с гордост, затова и апостолът постоянно се старае да изцели болестта и да низложи надменността. Нищо не раздира тялото на Църквата, така както високомерието. Какво означават думите: бъдете единомислени един към друг? Дошъл е низш човек в дома ти? Бъди единомислен с него, не приемай надменен вид, вследствие на твоето богатство, защото в Христос няма нито богат, нито беден. Не се срамувай от външната дреха, а приемай според вътрешната вяра. По същия начин, ако видиш плачещ, не го считай за недостоен за утешение, ако видиш благоденстващ, не се срамувай да се присъединиш към неговото удоволствие и да се зарадваш, но както мислиш за себе си, така мисли и за него. Бъдете единомислени един към друг, казва апостолът. Например, ти считаш себе си за важен човек? Считай и него за такъв. Подозираш, че този човек е нищожен и малък? Произнеси такава присъда и за себе си, и отхвърли всяко неравенство. А как е възможно това? Ако отхвърлиш високомерието. Затова (апостолът) и прибавил: не давайте ума си на високи неща, но предавайте се на скромни неща, тоест слез, промени се, приспособи се към неговата нищожност. Не само споделяй чувство на смирение по отношение на него, но и му помагай, подавай му ръка, не чуждата, но своята, така както баща се грижи за сина си и главата за тялото. Същото (апостолът) казва и на друго място: Помнете затворените, като че сте заедно с тях затворени (Евр. 13:3). Под името смирени (апостолът) разбира тук не само смиреномъдрите, но унижаваните и презираните. Не мислете себе си за мъдри, т.е. не мислете много за самите себе си. И на друго място Писанието казва: горко на тези, които са мъдри в своите си очи (Ис. 5:21). Затова (апостолът) отново събаря високомерието и низлага гордостта. Нищо не ни разделя така от останалите хора, както ако някой мисли, че е достатъчен сам на себе си, затова и Бог ни е поставил в зависимост един от друг. Макар и да си умен, ти все пак имаш нужда от другия, а ако мислиш, че не се нуждаеш то си станал по-неразумен и по-слаб от всеки. Който смята така, сам лишава себе си от всякаква помощ, и ако съгреши в нещо, то няма да търси никакво поправление и извинение, ще разгневи Бога със своето високомерие и ще извърши множество грехове. Често, много често се случва умният да не види това, което трябва, а по-малко умният да открие нужното. Това се случило с Мойсей и неговия тъст, със Саул и сина му, с Исаак и Ребека. И така, не смятай за унижение за себе си това, че имаш нужда от приятел. Напротив, това те възвисява повече, прави те по-силен, знаменит и в по-голяма безопасност.
Не въздавайте зло за зло (ст. 17). Ако упрекваш другия в зломислие, то защо правиш и самия себе си отговорен за тази вина? Ако той е извършил зло, защо не се отклоняваш от подражанието му? Забележи, че (апостолът) тук не прави никакво разграничение, но дава общ закон. Той не казал: не въздавайте зло за зло на вярващите, но казва: не въздавайте зло за зло, макар да е злодей и въобще който и да е. Търсете доброто на всички. Ако е възможно, доколкото зависи от вас, живейте в мир с всичките човеци т.е. – нека да свети вашата светлина пред човеците (Мт. 5:16). Ние сме длъжни да живеем не за тщеславие, но за да не даваме повод да ни укоряват тези, които ни желаят злото. Затова (апостолът) и на друго място казва: Не ставайте съблазън ни на юдеи, ни на гърци, нито на Божията църква (1 Кор. 10:32). (Апостолът) добре казал и следващото: ако е възможно, доколкото зависи от вас. Понякога е невъзможно да живеем в мир, когато става дума за благочестието, когато възниква борба за обижданите. И което е удивително, ако не е възможно винаги да бъдем в мир с всички хора, защо (апостолът) бързо отстранил нуждата от това между мъжа и жената, казвайки: ако невярващият желае да напусне, нека напусне (1 Кор. 7:15)? Смисълът на думите (на апостола) е такъв: доколкото зависи от теб, никога не давай повод за вражда и обида – нито на юдея, нито на езичника; ако видиш, че някой нарушава благочестието и не желае да е съгласи с истината, то стой мъжествено за нея, даже до смърт; но и в този случай не враждувай с душата, не нарушавай доброто разположение, а въставай само против постъпките. Ето какво означават думите: доколкото зависи от вас, живейте в мир с всичките човеци. Ако другият не съблюдава мира, то не повдигай буря в душата си, но вътрешно бъди негов приятел, без все пак да изменяш ни най-малко на истината, както отбелязах по-горе.
Не си отмъщавайте, възлюбени мои, но давайте място на гнева[1]: както е писано: На мене принадлежи отмъщението, Аз ще сторя въздаяне (ст. 19). На какъв гняв трябва да даваме място? На Божия. Понеже обиденият повече от всичко желае да види и да се наслади на възмездието за своята обида, то Бог дава същото в по-голяма степен: ако ти сам не си отмъстиш, Той ще бъде твоят отмъстител. И така, (апостолът) казва да предоставим отмъщението на Него. Ето какво означават думите: давайте място на гнева.
3. След това за по-голямо успокоение (апостолът) привел свидетелство от Писанието; и с това още повече ободрява слушателя и изисква от него любомъдрие, казвайки: ако е гладен неприятелят ти, нахрани го, ако е гладен, напой го. Защото ако сториш това, ще натрупаш жар на главата му (Пр. 25:22-23). Не се оставяй да те побеждава злото, но ти побеждавай злото чрез доброто (ст. 20-21). Защо казвам, продължава (апостолът), че трябва да живеем в мир с враговете си? Аз ви заповядвам и да им правите благодеяния. Казано е, нахрани го, напой го. А понеже той заповядал нещо много трудно и велико, то прибавил: защото ако сториш това, ще натрупаш жар на главата му. Апостолът казал това, за да смири със страх обиждащия, а да поощри обидения с надежда за въздаяние. Когато обижданият отслабва (духом), то не го поддържат толкова собствените блага, колкото надеждата за въздаяние. Нищо не е толкова приятно, колкото да видим врага наказан. А каквото желае човекът, това и (апостолът) му дава първо, а когато отровата е извлечена, му предлага по-възвишено увещание, казвайки: не се оставяй да те побеждава злото. (Апостолът) знаел, че врагът, макар да е звяр, бивайки нахранен няма да остане враг, и че обиденият, макар да е твърде малодушен, нахранвайки и напоявайки врага си, няма да продължи да желае неговото наказание Затова, бивайки уверен в значението на делата, той не само не забранява, но и щедро предлага наказание. Не казва, че ти ще си отмъстиш, но – ще натрупаш жар на главата му. А след това и му заповядал, казвайки: не се оставяй да те побеждава злото, но ти побеждавай злото чрез доброто. И с това той както че ли леко намекнал, че не трябва да постъпваме така с такива намерения, понеже да помним обидата, означава да бъдем победени от злото. Отначало (апостолът) не казал това, защото още не било благоприятно време; но когато изтощил гнева на слушателя, тогава и прибавил: побеждавай злото чрез доброто. Това е и победата. Борецът успешно удържа победа, не когато се подлага на ударите на противника, но когато остава в такова положение, че противникът е принуден да хаби силите си напразно, биейки въздуха. По този начин, не само че той сам се спасява от ударите, но и изтощава цялата сила на противника. Същото е и при оскърбленията. Когато ти на свой ред нанасяш обида, тогава те побеждава не човек, а което е много по-срамно, низката страст, защото те е обладал гневът; когато мълчиш, ти си победил, без труд въздигаш на себе си трофей и ще имаш хиляди хора, готови да те увенчаят и съзнаващи лъжата на злословието. Който възразява, със своите възражения показва, че е уязвен, а който се уязвява, внушава подозрение в казаното за него. Но ако отговориш със смях, то със самия смях ти вече си отхвърлил лошата мисъл за себе си. И ако желаеш да получиш ясно доказателство за справедливостта на моите думи, то попитай своя враг какво е по-болезнено за него: това че се разгорещяваш заради оскърблението, плащаш му с оскърбление или това, че се присмиваш над обиждащия? По-скоро ще чуеш последното. Той не се радва толкова на това, че не се подлага на свой ред на оскърбление, колкото е уязвен от това, че не може да те извади от търпение. Нима не си виждал, че изпадналите в гняв не считат за нищо нанасяните им удари, но с цялата си сила се хвърлят напред и по-зли от див бик се стараят не само да нанасят рани на ближния, но само на едно обръщат внимание и се грижат за това, повече отколкото да се предпазят от болката? И така, когато си лишил врага именно от това, което той особено желае, то си го лишил от всичко, унизил си го и си показал, че той е достоен за презрение, че е дете, а не мъж, а самият ти, получавайки известност на човек любомъдър, ще накараш другите да мислят за него като за непотребен звяр. Така трябва да постъпваме и когато ни нанасят побои и когато не желаем да се бием и не плащаме удар за удар. Но желаеш ли да нанесеш смъртоносен удар? Подай на ударилия те и другата буза – с това ти му нанасяш хиляди рани. Тези, които ръкопляскат и се удивляват, ще станат за него по-лоши от замерващи го с камъни, а преди това ще го осъдят и ще го доведат до ужасно наказание на съвестта и той ще си отиде със срам, както осъден на смърт. Ако се грижиш и за хорската слава, то и нея ще достигнеш в по-голяма степен с такива постъпки. И въобще, към тези, които се подлагат на нещастия, ние имаме някакво състрадание, а когато видим хора, които не само не се съпротивляват, но и сами предават себе си, то не само ги съжаляваме, но и им се удивяваме.
4. Именно това сега ме кара да плача – това, че ние, имайки възможност да получим настоящите блага и да достигнем до бъдещите, ако се покоряваме както трябва на Христос, губим и едното, и другото, защото не следваме това, което ни е заповядано и мъдруваме излишно. Христос е заповядал всичко по подобаващ начин и е показал какво служи за наша слава и какво за позор. И, разбира се, Той е заповядал това, не за да направи смешни учениците си, но за да не злословиш, когато чуваш злословие и да не вършиш зло, когато търпиш такова – това ни възвеличава пред всички. А ако това е така, то много по-добре е да отговаряме на злословието с добро, да хвалим оскърбяващия ни и да вършим благодеяния на тези, които ни мислят злото. Затова и Христос дал такава заповед. Той щади Своите ученици и знае ясно какво прави човека малък и велик. А ако Той щади и знае, то защо ти упорстваш и желаеш да вървиш по друг път? Да побеждаваш чрез зло е един от дяволските закони, затова и по такъв начин побеждават участващите в олимпийските игри, тези, които са посветени на дявола. Не такъв, но съвършен и противоположен е порядъкът на наградите на Христовото поприще: там се увенчава не поразяващият, но поразеният. Такова е Христовото поприще, в моето всички наредби са съвършено противоположни, и където не само победата, но и самият начин за победа възбужда още по-голямо удивление; това, което на друго място се счита за поражение, тук представлява победа. Това е Божията сила, това е небесното поприще, това е ангелско зрелище.
Зная, че вашите сърца сега са сгрети, че и самите вие сега сте станали по-меки от восък; но вие се лишавате от всичко това, веднага щом си отидете оттук. Затова и аз скърбя, защото не изпълняваме на дело казаното, макар и да можем чрез него да получим голяма награда. Ако бяхме приели кротостта, то бихме станали непобедими и никой човек, нито малък, нито голям, не би бил в състояние да ни причини вреда. Ако някой започне да говори зло за теб, той няма да ти навреди ни най-малко, а на самия себе си ще нанесе голяма вреда; ако някой ти причинява обида, всичко пада върху обиждащия. Нима не си виждал и в съда, че обидените са спокойни, стоят смело, а обиждащите стоят с наведена глава, със срам и страх? Но защо да говоря за злословие и обиди? Ако някой е изострил меч срещу теб и обагри своята ръка в кръвта ти, то няма да ти нанесе никаква вреда, а ще убие самия себе си. Това може да засвидетелства този, който пръв паднал от ръката на брат си. Той отишъл в безметежен пристан, получил безсмъртна слава, а братоубиецът прекарал живот по-лош от всяка смърт, стенейки и треперейки, и носейки на тялото си белега на своето злодеяние. Разбира се, ние няма да пожелаем последното, а първото. Който търпи зло, в него не живее злото, защото той не го е произвел, а го е приел отвън и чрез търпение го е превърнал в добро. А който прави зло, в него остава язвата на злото. Не бил ли Йосиф в тъмницата, а жената блудница, намисляща зло за него не живяла ли в светлия и великолепен дом? Все пак, кого от двамата ти би желал да бъдеш? Не ми говори за въздаянието, но изследвай делото само по себе си и тогава хиляди пъти ще предпочетеш тъмницата на Йосиф пред този дворец, който имал в себе си блудница. А ако се загледаш в душата на единия и другия, то ще видиш, че душата на Йосиф се ползвала от всичкия простор и свобода, а душата на египтянката се намирала в утеснение и срам, в унижение и в страх, в голяма тревога; макар да изгледало, че тя победила, но това не било победа. И така, знаейки това, да приготвим себе си за злословие, за да можем и да се освободим от злословие и да получим бъдещите блага, до които дано да ни бъде дадено на всички нас да достигнем, чрез благодатта и човеколюбието, и проч.
[1] Някои преводи добавят думата Божия, която е в съгласие с мисълта на Златоуст, но липсва в оригиналния текст – б. пр.