Глава I

1. Заради тия, които така прогласяват и защитават свободното човешко произволение, че дръзват да не признават и се опитват да отстранят благодатта Божия, която ни призовава към Бога и от лошите наши заслуги ни освобождава, и чрез която натрупваме добрите заслуги, дето ще ни отведат във вечния живот, много вече разисквахме, пък и писахме, според дареното ни по Господне благоволение. Но тъй като има такива, които така защитават благодатта Божия, че отричат свободата на човешкия избор, или пък смятат, че когато се защитава благодатта, следва да се отрича свободния избор, погрижих се да се обърна с това послание към Ваша милост, брате Валентине, и към останалите Ви съслуживци Божии, подбуден от взаимната братска любов. Защото, брате, неколцина от Вашето съобщество, които дойдоха при нас (по тях изпращам нижеследующето), ни съобщиха, че по този въпрос има разногласия между вас. И тъй, прелюбезни, за да не ви обърква неяснотата на тоя въпрос, напомням ви най-напред за всичко, което ще разберете, да поблагодарите Богу; а за онова, що все още остава недостъпно за устремлението на вашия ум, молете Бог да ви дари с разбиране, но съхранете мир и любов между вас; и ходете в това, до което сте съумели да стигнете, додето сам Той не ви доведе до нещата, които все още не разумявате. Това напомня апостол Павел, който след като признава, че още не е съвършен, малко след това казва: "Които, прочее, сме съвършени, това да мислим", сиреч ние сме съвършени дотолкова, че все още не сме достигнали достатъчното за нас съвършенство; а сетне добавя: "Ако ли нещо инак мислите, Бог и него ще ви разкрие; но по това, до което достигнахме, нека бъдем единомислени" (Филип., 3:15-16). Наистина, ние сме единомислени по това, до което сме достигнали, ние ще можем да стигнем и до все още недостигнатото, защото Бог ще ни го открови, даже ако го мислим иначе, стига само да не отстъпваме от онова, което той вече ни е открил.

Глава III

5. И тъй, обичайното извинение с незнанието се отнема от людете, узнали божествените наредби. Ала не ще останат без наказание и онези, които не знаят Божия закон. "Ония, които без закон са съгрешили, без закон и ще загинат; а ония, които при закон са съгрешили, чрез закон ще бъдат съдени" (Рим., 2:12). Аз не мисля, че с това апостолът е искал да каже, че непознаващите в греховете си закона ще страдат повече от познаващите го. Истина е, че привидно погибелта е нещо по-лошо от осъждането, но тъй като това се отнася до езичниците и юдеите, първите от които нямат закон, а вторите са го получили, кой ще дръзне да каже, че юдеите, които не повярвали в Христа, съгрешавайки в закона, не ще погинат, понеже за тях е речено "чрез закон ще бъдат съдени"? Защото никой не може да бъде освободен, ако не вярва в Христа, и те ще бъдат осъдени тъй, че всички те да загинат. Ако положението на незнаещите закона Божи е по-лошо от това на знаещите, как ще е истинно реченото от Господа в Евангелието; "Оня слуга, който не е знаял волята на господаря си, и е направил нещо достойно за наказание, ще бъде бит малко; а който е знаял волята на господаря си, и не е постъпвал по волята му, ще бъде бит много" (Лука, 12:48,47). Тук той показва, че по-тежко греши знаещият, нежели незнаещият. И въпреки това не бива да бягаме към мрака на незнанието, та там всеки да си намери извинение. Защото едно е да не знаеш, друго - да не искаш да знаеш. Както е упрекната волята у оня, за когото е речено: "Не иска да се вразуми, та да върши добро" (Пс., 35:4). Ала и онова незнание - не на нежелаещите да узнаят, а просто на незнаещите - не извинява никого дотолкова, че да не гори той във вечния огън, макар и той да не е повярвал поради това, че изобщо не е и чувал онова, в което да вярва; може би само огънят ще го гори по-малко жестоко. Защото не без причина е казано: "Излей гнева Си върху народите, които Те не познават" (Пс., 78:6); и не безпричинни са думите на апостола: "Дойде в пламенен огън да отмъщава на ония, които не познават Бога" (II. Сол., 1:8). При все това, за да имаме това знание и да не реква никой: "Не знаех, не чух, не разбрах", към човешката воля са обърнати словата: "Не бивайте като кон, като неразумно муле" (Пс., 31:9), макар че по-лош изглежда онзи, за когото е речено: "Роб с думи няма да се научи, защото и да ги разбира, не слуша" (Притч., 29:19). А пък когато човек рече: "Не мога да сторя това, което е заповядано, защото от похотта си съм победен", той вече няма извинение от незнанието си и не обвинява Бога в сърцето си, ами познава злото в себе си и се измъчва; нему именно казва апостолът: "Не се оставяй да те надвива, но надвивай злото с добро" (Рим., 12:21). И когато казва: "не се оставяй да те надвие", той без съмнение се обръща към свободния избор на волята му. Защото желанието и нежеланието са присъщи на собствената му воля.

Глава VI

13. С такива и подобни свидетелства се доказва, че благодатта Божия ни се дарява не според заслугите ни: защото тя е била дарявана не само без каквито и да е добри, ами и при множество зли заслуги, подобни на гореспоменатите, пък виждаме, че и всекидневно се дарява въпреки тях. Но, очевидно, след като бъде дарена, и самите ни заслуги започват да бъдат добри, ала чрез нея: защото ако тя отстъпи, човекът рухва и свободното му произволение не го въздига, ами го погубва. Ето защо, когато човек започне да си събира добри заслуги, трябва да ги припише не на себе си, ами на Бога, комуто е речено в псалома: "Ти беше мой помощник; не ме оставяй" (Пс., 26:9). С думите "не ме оставяй" псалмистът показва, че ако бъде изоставен, сам по себе си той не ще е годен за нищо добро: затова и казва: "И аз си думах в моята благочестина: няма да се поколебая навека". Защото си въобразявал, че доброто, с което бил преизпълнен, е негово и че не ще се поколебае в него: но благодатта го напуснала за малко, за да му покаже чие е онова, с което бил започнал да се хвали като със свое - така че, вразумен, той прогласява: "По благоволението Си, Господи, Ти укрепи моята планина; но скри лицето Си, и аз се смутих" (Пс., 29:7-8). Затова благодатта Божия е необходима за човека - не само за да се оправдае нечестивият, сиреч от нечестив да стане праведен, когато за злото му се въздаде добро, ами и когато вече е оправдан чрез вярата си, да го съпътствува благодатта и той да се опира на нея, за да не падне. Затова в "Песен на песните" е писано за самата Църква: "Коя е тая, избелената, която възлиза, опирайки се на своя възлюбен?" (Песен на песн., 8:5). "Избелена" е онази, която сама по себе си не може да бъде бяла. И от кого е избелена , ако не от оногова, който казва чрез пророка: "Да бъдат греховете ви и като багрено - като сняг ще избеля" (Исая, 1:18). И тъй, тя няма никаква добра заслуга за това, че била избелена: но като станала бяла, вече ходи в доброто, стига само да се опира неотклонно на оня, от когото е била избелена. Затова и самият Иисус, на когото се опира избелената, рекъл на учениците си: "Без Мене не можете да вършите нищо" (Иоан, 15:5).

14. Та за да се върнем към апостол Павел, който - както установихме - без каквито и да е добри заслуги, ами, напротив, с множество зли, придобил благодатта от Бога, въздаващ за злото с добро, и да видим, какво говори той непосредствено преди страстите си, пишейки на Тимотея: "Аз вече ставам жертва и времето на моето отхождане настъпи. С добрия подвиг се подвизавах, път свърших, вярата опазих". Тук той споменава всички свои добри заслуги - в смисъл, че за добрите си заслуги ще получи венеца онзи, който за злите си заслуги придобил благодат. Но обърнете внимание, какво следва после: "Очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в оня ден Господ, Праведният Съдия" (II. Тим., 4:6-8). Кому ще възложи венеца праведният Съдия, ако преди това благодат не е дарил милосърдният Отец? Как ще го възложи заслужено, ако преди това благодатно не е дарил милостта си?

15. Ала когато пелагианите казват, че според заслугите ни не се въздава единствено онази благодат, чрез която се опрощават човешките грехове, а пък онази, която се дава накрая, сиреч вечният живот, зависи от прежните ни заслуги, то на това трябва да се отговори. Защото ако разбираха заслугите ни така, че да ги смятат също за Божи дарове, този възглед не бива да бъде отхвърлян: но тъй като те възвестяват човешките заслуги така, че - както твърдят - човек уж ги имал от себе си, с пълно право апостолът им отвръща: "Кой те отличава от другите? Какво имаш, което да не си получил? А щом си получил, защо се хвалиш, като да не си получил?" (I. Кор., 4:7). Прочее, на човек, мислещ така, с пълно право се казва: "Собствените си дарове увенчава Бог, а не заслугите ти; а ако от теб са заслугите ти, значи не са от Бога". Ако обаче не са от Бога, значи са зли - а Бог не увенчава такива; ако пък са добри, значи са Божи дарове; защото, както казва апостол Иаков: "Всяко добро даяние и всеки съвършен дар иде отгоре, слизайки от Отца на светлините" (Иак., 1:17). Затова и Иоан, Господният предтеча казва; "Не може човек да приеме нищо, ако му не бъде дадено от небето" (Иоан, 3:27): и както пленил плен от небето, отдето снизходил и Светият Дух, когато Иисус се възнесъл, той дарил и дарове на човеците (Пс., 67:19; Ефес., 4:8). Затова, ако добрите ти заслуги са Божи дарове, Бог увенчава добрите ти заслуги не като свои заслуги, а като свои дарове.

Глава IX

21. Но може би ще попитате, дали в Светото Писание съм срещал израза "благодат въз благодат". Вземете евангелието от Иоана, в такава светлина просияващо, дето Иоан Кръстител казва за Господа Христа: "И от Неговата пълнота всички ние приемаме, и благодат въз благодат" (Иоан, 1:16). И тъй, от неговата пълнота приемаме според мярата си, тъй да се рече, нашите дялове, за да живеем добре, "както Бог е отмерил всекиму" (Рим., 12:3); понеже "всеки си има своя дарба от Бога, един - тъй, други - инак" (I. Кор., 7:7): и това е благодатта. А освен това приемаме и благодат въз благодат, когато ни се въздава вечният живот, за който апостолът казва: "А дарът Божий е живот вечен в Христа Иисуса, нашия Господ", след като преди това е рекъл: "Платката, що дава грехът, е смърт". Наистина, та отплата е заслужена, защото на воинството дяволско се въздава дължимото - вечната смърт. И макар тук да е можел да каже, и то с право, "Отплатата за праведността е живот вечен", предпочел да рече: "дарът Божий е живот вечен": за да разберем от това, че не за заслугите ни, ами по своето милосърдие Бог ни води към вечния живот. За Бога именно говори в псалома човекът Божи, обръщайки се към душата си: "увенчава те с милост и щедрости" (Пс., 102:4). Ала не се ли възлага венецът за добри дела? Тъй като, обаче, самите добри дела на добрите люде сътворява онзи, за когото е речено: "Бог е, Който ви прави и да искате, и да действувате според благата му воля", затова псаломът прогласява: "увенчава те с милост и щедрости": защото по негова милост творим доброто, за което ни се възлага венецът. Впрочем със словата: "Бог е, Който ви прави и да искате, и да действувате според благата му воля", не бива да смятаме, че е премахнато свободното произволение. Защото ако беше така, не би казал по-горе: "със страх и трепет вършете вашето спасение" (Филип., 2:13,12). Защото когато се отдава заповед да се извърши нещо, тя е отнесена към свободното произволение - ала да бъде то със страх и трепет, за да не би людете, приписвайки на самите себе си добрите си дела, да се хвалят с тях като със свои собствени. Един вид, апостолът бил изпитван, като му викали: Защо рече "със страх и трепет"?: а той пояснил смисъла на тия думи, като отвърнал: "Бог е, Който ви прави и т.н.". Защото ако се страхувате и треперите, няма да се хвалите с добродеянията си като с ваши собствени, понеже Бог е, който действува във вас.

Глава XI

23. Какво обаче да правим с твърдението на пелагианите, тези суетни и извратени люде, че законът е благодатта Божия, помагаща ни да не грешим? Какво да правим с тия нещастници, които, без нито за миг да се усъмнят в думите си, противоречат на един толкова велик апостол? Той казва, че грехът чрез закона е събрал сили срещу човека, че чрез заповед, пък била тя свята, справедлива и добра, го убива, и че чрез доброто предизвиква смъртта му, от която не би се спасил, ако духът не оживотвореше тогова, когото буквата е убила - както казва на друго място: "Буквата убива, а духът животвори" (II. Кор., 3:6); докато тези невразумими люде, слепи за светлика Божий, глухи за Божи глас, настояват, че животвори убиващата буква, а на духа животворящ противословят. "И тъй, братя, - да ви напомня по-добре с думите на самия апостол - ние не сме длъжници на плътта, та да живеем по плът; защото ако живеете по плът, ще умрете; но ако чрез духа умъртвявате деянията на тялото, ще бъдете живи". Казах това, за да отвърна с апостолските слова свободното ви произволение от злото и да ви насърча към доброто: и все пак, когато не живеете по плът, ами чрез духа умъртвявате деянията на тялото, не бива да хвалите човека, сиреч себе си, а Господа. Наистина, за да не се възгордеят тия, на които говори тези неща, и за да не си въобразят, че способността им да вършат такива добри дела е от собствения им дух, а не от духа Божи, след думите: "Но ако чрез духа умъртвявате деянията на тялото, ще бъдете живи", веднага добавя: "понеже всички, водени от Духа Божий, са синове Божии" (Рим., 8:12-14). Ето защо, когато чрез духа умъртвявате деянията на тялото, за да бъдете живи, възславяйте, хвалете и благодарете на оня, чийто дух ви води, за да можете да вършите всичко това и да се окажете синове Божии. "Понеже всички, водени от Духа Божий, са синове Божии".

Глава XII

24. Затова и онези, дето се осланят единствено на помощта на закона, а се не осланят на благодатта, дето се доверяват на собствената си сила и са водени от собствения си дух - не са синове Божии. Такива са тези, за които въпросният апостол казва, че "без да разбират Божията правда и търсейки да изтъкнат своята правда, те се не покориха на Божията правда" (пак там, 10:3). Това казал за юдеите, които, превъзнасяйки себе си, отхвърлили благодатта и поради това не повярвали в Христа. Те търсели - казва апостолът - да изтъкнат своята правда, а тая правда е от закона; не защото от тях е установен законът, ами понеже в закона, що е от Бога, установили правдата си, като повярвали, че този закон можа да се изпълни със собствените им сили, и не познали правдата - не тази, с която Бог е праведен, ами онази, която е дадена човеку от Бога. И за да знаете, какво е казал той за правдата, що е в закона, и за другата, що е в човека от Бога, чуйте какво казва на друго място, говорейки за Христа: "Па смятам, че всичко е вреда, и всичко считам за смет, за да придобия Христа, и да се намеря в Него, имайки не своя от закона праведност, а придобивана чрез вяра в Христа, сиреч праведност от Бога чрез вяра" (Филип., 3:8). Какво означава "имайки не своя от закона праведност", ако не че самият закон не е от него, ами от Бога? Не означава ли, че той назовал праведността своя, макар че тя е от закона, понеже помислил, че законът може да се изпълни по негова воля и без помощта на благодатта, която се дава чрез вярата в Христа? Затова като рекъл: "имайки не своя от закона праведност", после добавил: "а придобивана чрез вяра в Христа, сиреч праведност от Бога чрез вяра". Та правда не познавали тия, за които е речено: "без да разбират Божията правда", сиреч дадената от Бога (а не дарява не убиващата буква, ами животворящият дух), "и търсейки да изтъкнат своята правда" (която сам той назовава правда от закона, говорейки, че няма своята правда от закона); "и се не покориха на Божията правда", сиреч не се покориха на Божията благодат. Защото на закона се подчинявали те, не на благодатта, и затова над тях властвувал грехът, от който човек се освобождава не чрез закона, а чрез благодатта. Ето защо и другаде казва: "Грехът не бива да господарува над вас, защото вие не сте под закона, а под благодатта" (Рим., 6:14) - не защото законът е лош, ами защото под него са тия, на които вменява вина, заповядвайки им, ала лишавайки ги от помощ. А благодатта помага, щото всеки да бъде изпълнител на закона - защото без благодатта подчиненият на закона ще бъде само негов слушател. Та на такива апостолът казва: "Вие, които искате да се оправдавате със закона, отпаднахте от благодатта" (Галат., 5:4).

Глава XIII

25. Кой е дотолкова глух за апостолските слова, кой е дотолкова глупав, даже безумен, кой дотолкова не разбира собствените си думи, че да дръзне да отъждестви благодатта със закона, въпреки че онзи, който знае какво говори, вопие: "Вие, които искахте да се оправдавате със закона, отпаднахте от благодатта"? А щом законът не е благодат (понеже за осъществяване на закона може да помогне не самият закон, ами благодатта), мигар ще е природа благодатта? Защото и това - че благодатта е природа - дръзват да твърдят пелагианите, и още, че ние сме сътворени в тази природа така, че да имаме ум разумен, с който да можем да разбираме - сътворени сме по образ Божи, за да властвуваме над рибите морски, над птиците небесни и над всички зверове, дето пълзят по земята. Ала това не е благодатта, препоръчвана от апостола чрез вярата в Иисуса Христа. Защото очевидно е, че тази природа в нас е обща с тази на нечестивците и неверниците, а чрез вярата в Иисуса Христа благодат има само у ония, у които е и самата вяра. "Защото не всички имат вяра" (II. Сол., 3:2). Най-сетне, както истинно говори на тия, които, опитвайки да се оправдаят със закона, отпаднали от благодатта: "Защото ако чрез закона е оправданието, тогава Христос напразно умря" (Галат., 2:21): тъй истинно говори и на ония, които смятат, че благодатта, която препоръчва и възприема вярата в Христа, е природа: "Ако чрез закона е оправданието, тогава Христос напразно умря". Защото вече имало закон, ала той не дал оправдание, имало и природа, ала и тя не оправдала: затова и Христос не умрял напразно, та и законът да се изпълни чрез оня, дето рекъл: "Не да наруша закона съм дошъл, а да го изпълня" (Мат., 5:17), и погубената в Адама природа да се възстанови чрез оногова, който рекъл, че е дошъл "да подири и спаси погиналото" (пак там, 18:11 и Лука, 19:10); а че ще дойде той, в това вярвали даже и древните отци, които възлюбили Бога.

26. Те твърдят още, че благодатта Божия, която е дарена чрез вярата в Иисуса Христа и която не е нито закон, нито природа, има сила единствено да опрощава отминалите грехове, но не и да допринася за избягването на бъдните или да ги превъзмогне в противоборство. Ала ако това беше вярно, след словата на молитвата Господня: "Прости ни дълговете, тъй както и ние прощаваме на нашите длъжници", не бихме прибавяли: "И не ни въвеждай в изкушение" (Мат., 6:12-13). Първото казваме, за да ни се опростят греховете, второто - за да се предпазим от тях или да ги победим; а за последното не бихме имали основание да измолваме от Отца, който е на небесата, ако можехме да сторим всичко това със силата на човешката воля. Препоръчвам Ви, любими батко, и силно Ви увещавам внимателно да прочетете книгата на блажени Киприан "За Господнята молитва", да вникнете в нея, доколкото Бог Ви помогне, и да съхраните написаното в паметта си. Там ще видите по какъв начин той се обръща към свободното произволение на ония, които наставлява в тая си проповед, за да им покаже все пак, че онова, що трябва да бъде изпълнено в закона, в молитвата следва да бъде измолено. А това наистина би било напразно, ако за целта бе достатъчна човешката воля, без божественото вспоможение.

Глава XV

31. Ала за да не помисли някой, че там нищо се не върши от людете чрез свободното произволене, в псалома е речено: "Не ожесточавайте сърцата си." И от Иезекиила: "Отхвърлете от себе си всичките си грехове, с които сте грешили, и направете си ново сърце и нов дух; и защо да умирате, доме Израилев? Защото Аз не искам смъртта на умиращия, казва Господ Бог; но обърнете се - и живейте!" (Иез., 18:31-32). Да припомним, че той казва "обърнете се - и живейте" на ония, които се обръщат към него с думите: "Боже, възстанови ни" (Пс., 79:4). Да припомним, че осъждайки нечестивия, пак той казва: "Изхвърлете от себе си всички ваши нечестия." Да припомним, че казва: "направете си нов дух и ново сърце", същият този, който казва: "ще ви дам ново сърце и нов дух ще ви дам". Та как този, който казва: "направете си", казва и: "ще ви дам"? Защо нарежда, като се кани да дава? Защо дава, ако човекът трябва да го направи? Не затова ли, че дарява заповяданото, като помага да го извърши онзи, комуто е заповядано? Но волята в нас е винаги свободна, само че не винаги е добра. Защото тя е свободна или от правдата, когато служи на греха, и тогава е зла; или от греха, когато служи на правдата, и тогава е добра. А благодатта Божия е винаги добра и тя допринася, щото да стане човек на добрата воля онзи, чиято воля преди това е била зла. Тя допринася и, щото самата добра воля (след като вече е започнала да бъде такава) да нараства и да стане толкова голяма, че да е в състояние да изпълни божествените заповеди, които възжелала, понеже желаела силно и съвършено. Този именно е смисълът на писаното: "Ако желаеш, ще запазиш заповедите" (Сир., 15:15) - че човекът, който желае, ала не може, да узнае, че още не е пожелал достатъчно, и да се моли да има такава воля, която ще е достатъчна, за да изпълни заповедите. И разбира се, ще му бъде помогнато да извърши заповяданото. Защото полезно е да желаем тогава, когато можем, и полезно е да можем, когато желаем: защото каква е ползата да желаем невъзможното или да не желаем възможното?

Глава XVI

32. Пелагианите си въобразяват, че знаят нещо велико, когато твърдят: "Бог не би заповядал нещо, за което знае, че не може да бъде извършено от човека." Кой не знае това? Но той заповядва неща, които не можем да сторим, за да узнаем какво трябва да измолим от него. Защото самата вяра е тази, която измолва молитвено онова, което законът заповядва. Най-сетне, същият, който бе рекъл: "Ако желаеш, ще запазиш заповедите", малко по-нататък казва в същата книга: "Кой ще ми даде стража за устата ми и печат на благоразумието върху устните ми, за да не падна чрез тях, и да не ме погуби езикът ми!" (пак там, 22:31). Естествено, той вече е приел заповедта: "Нека сдържа езика си от зло и устата си от коварни думи" (Пс., 33:14). А щом е истинно реченото от него: "Ако желаеш, ще запазиш заповедите", защо търси стража за устата си, подобно на оня, който казва в псалома: "Постави, Господи, стража на устата ми" (Пс., 140:3)? Защо не му е достатъчна заповедта Божия и собствената му воля - щом пожелае ли, ще запази заповедите? Толкова много са Божиите заповеди против гордостта: той вече ги знае; значи ако пожелае, ще ги запази. Защото малко след това казва: "Господи, Отче и Боже на живота ми, не позволявай да се възгордеят очите ми." Законът вече му е рекъл: "Не пожелавай" (Изх., 20:17): значи да пожелае и да стори заповяданото - защото ако пожелае, ще запази заповедите. Защо продължава и казва: "Отмахни пожеланията от мене."? Толкова много заповеди е дал Бог против сладострастието: @неко ги изпълни - нали щом пожелае, ще запази заповедите. Защо е този вопъл към Бога: "Пощевките на корема и сладострастието да ме не овладеят" (Сир., 23:4-5). Ако му кажем това лице в лице, той с пълно основание ще отвърне и ще ни рече: "От моята молитва, с която измолвам от Бога всичките ти неща, ще разберете думите ми: "Ако желаеш, ще запазиш заповедите". Защото е сигурно, че ако пожелаем, ще запазим заповедите: но за да бъде подготвена волята ни от Господа, трябва да измолим от него, щото да искаме толкова, колкото е достатъчно, за да го сторим по собствена воля. Сигурно е, че когато искаме, тъкмо ние искаме: но той прави, щото да искаме доброто, за което е казано малко по-долу: "От Господа се подготвя волята"; за което е казано: "Господ укрепи стъпките на такъв човек и благоволи към неговите пътища" (Пс., 36:33); за което е казано още: "Бог е, Който ви прави и да искате, и да действате" (Филип., 2:13). Сигурно е, че когато правим нещо, тъкмо ние го правим; но за това допринася, предоставяйки на волята ни сили най-действени, онзи, който е рекъл: "Ще направя да ходите по Моите заповеди, да пазите и изпълнявате Моите наредби" (Иез., 36:27). Когато казва: "ще направя, че да правите", какво друго казва, освен: "ще взема от вашата плът каменното сърце", заради което не изпълнявахте заповедите ми, "и ще ви дам сърце от плът", за да ги изпълнявате? А нима това не означава: "Ще взема ожесточеното сърце, заради което не ги изпълнявахте, и ще ви дам сърце послушно, за да ги изпълнявате"? Прави, щото да правим този, комуто казва човекът: "Постави, Господи, стража на устата ми." А това означава: "Направи тъй, че да поставя стража на устата си." Това благоволение вече споходило оня, който казва: "Поставих стража на устата си" (Пс., 38:2).

Глава XVII

33. Така че онзи, който иска, ала не може да изпълни заповедта Божия, вече има добра воля, но малка и немощна; и той ще може да я изпълни, когато волята му стане голяма и силна. Защото когато мъчениците изпълнявали онези велики заповеди, правели го с наистина голяма воля, сиреч с голяма любов: за която любов сам Господ казва: "Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели" (Иоан, 15:13). Затова и апостолът казва: "Не дължете никому нищо, освен взаимна любов; защото който люби другиго, изпълнил е закона. Защото заповедите: не прелюбодействувай, не убивай, не кради, не лъжесвидетелствувай, чуждо не пожелавай, и всяка друга заповед се съдържа в тия думи: възлюби ближния си като самаго себе си. Любовта не прави зло на ближния; и тъй, любовта е изпълнение на закона" (Рим., 13:8-10). Такава любов още нямало у апостол Петър, когато от страх трижди се отрекъл от Господа (Мат., 26:69-75). Защото, както казва в посланието си евангелистът Иоан, "в любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха" (I. Иоан, 4:18). И все пак, макар и малка и несъвършена, тя не отсъствала у него, когато рекъл Господу: "Душата си за Тебе ще положа" (Иоан, 13:37): защото мислел, че може, понеже чувствувал, че иска. И кой дарил тази, макар и малка любов, ако не онзи, който подготвя волята и със съдействието си завършва онова, що с действието си начева? Защото същият, който съдействува нам, желаещите, за завършване на делото, предизвиква в нас и дава начало на самото желание. Затова апостолът казва: "Уверен съм в това, че Тоя, Който почна у вас доброто дело, ще го върши дори до деня на Иисуса Христа" (Филип., 1:16). Наистина, той предизвиква желането ни без нас самите; а когато възжелаем, и то тъй, че да изпълним желанието си, съдействува с нас: без него обаче (предизвикващ желанието или съдействуващ му) не сме способни да извършим нито едно от делата на благочестието. За този, който предизвиква желанието в нас, е речено: "Бог е, Който ви прави да искате, и да действате." А пък за този, който ни съдействува, когато вече желаем и желанието си изпълняваме, е казано: "Знаем, че на ония, които любят Бога, всичко съдействува към добро" (Рим., 8:28). Какво означава "всичко", ако не и самите ужасни и жестоки страдания? Наистина, бремето Христово, толкова тежко за малодушието, е леко за любовта. Защото Господ е казал, че бремето му е леко (Мат., 11:30), тъкмо на люде като Петър, какъвто бил той не когато се отрекъл от Христа, ами когато приел страданието за него.

34. Препоръчвайки тази любов, сиреч възпламенената от божествената любов воля, апостолът казва: "Кой ще ни отлъчи от любовта Божия: скръб ли, притеснение ли или гонение, глад ли или голотия, опастност ли или меч? Както е писано: "заради Тебе весден ни умъртвяват; смятат ни като овци за клане". Но във всичко това удържаме преголяма победа чрез Оногова, Който ни възлюби. Защото аз съм уверен, че ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, нито Сили, ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса, нашия Господ" (Рим., 8:35-39). И на друго място казва: "Ще ви покажа път още по-превъзходен. Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, - щом любов нямам, нищо не съм. И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, - щом любов нямам, нищо не ме ползува. Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада." И малко след това: "А сега остават ти три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта. Стремете се към любовта" (I. Кор., 12:31-14:1). И на галатяните казва същото: "Към свобода сте призвани вие, братя; само че свободата ви да не служи като повод да угаждате на плътта, но с любов си услужвайте един другиму. Защото целият закон се изпълнява в една дума, именно в: възлюби ближния си като себе си" (Галат., 5:13-14). Същото казва и на римляните: "Който люби другиго, изпълнил е закона" (Рим., 13:8). Същото и на колосяните: "А над всичко това облечете се в любовта, която е свръзка на съвършенството" (Колос., 3:14). И на Тимотея: "А целта на поръчването е да се породи любов"; и сетне прибавя каква да е тя: "от чисто сърце, от добра съвест и нелицемерна вяра" (I. Тим., 1:5). А с думите, отправени към коринтяните: "Всичко у вас да става с любов" (I. Кор., 16:14), достатъчно ясно показва, че дори порицанието, което на порицаваните се сторва тягостно и горчиво, трябва да се прави с любов. Затова и когато другаде казва: "Вразумявайте безчинните, утешавайте малодушните, подкрепяйте немощните и бъдете дълготърпеливи към всички", тутакси добавя: "Гледайте никой никому да не отвръща зло за зло" (I. Сол., 5:14-15). Така че и когато биват порицавани безчинните, не със зло за зло се отвръща, ами с добро. И какво, ако не любовта, прави всичко това?

35. И апостол Петър казва: "А най-вече имайте усърдна любов един към други, защото любовта покрива много грехове" (I. Петър, 4:8). А също и апостол Иаков: "Ако изпълнявате обаче царски закон според Писанието: "възлюби ближния си като себе си" - добре правите" (Иак., 2:8). Същото срещаме и у апостол Иоан: "Който обича брата си, той пребъдва в светлината" (I. Иоан, 2:10). И на друго място: "Всякой, който не върши правда, не е от Бога, също и който не обича брата си." И другаде: "А заповедта Му е тая, да вярваме в името на Неговия Син Иисуса Христа и да любим един други" (пак там, 3:10, 23). И отново: "И ние имаме от Него тая заповед: "който люби Бога, да люби и брата си" (пак там, 4:21). И малко по-долу: "По това познаваме, че любим чедата Божии, като любим Бога и пазим Неговите заповеди. Защото любовта към Бога се състои в това: да пазим заповедите Му. И Неговите заповеди не са тежки" (пак там, 5:2-3). И във второто му послание е написано: "Не като че ти пиша нова заповед, но оная, която имаме отначало, да любим един другиго" (II. Петър, 5).

36. А и сам Господ Иисус говори, че всеки закон и всяко пророчество се опира на тия две заповеди - любовта към Бога и любовта към ближния (Мат., 22:40). За тия две заповеди в евангелието по Марка е писано: "Един от книжниците, като чу препирните им и като видя, че Иисус им отговаряше добре, приближи се и Го попита: коя е първа от всички заповеди? А Иисус му отговори: първа от всички заповеди е: "слушай, Израилю! Господ, Бог наш, е един Господ, и възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всичката си сила". Тази е първата заповед. Втора, подобна ней, е: "възлюби ближния си като себе си". Друга заповед, по-голяма от тия, няма" (Марк., 12:28-31). А в евангелието по Иоана казва: "Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както ви възлюбих, да любите и вие един другиго. По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си" (Иоан., 13:34-35).

Глава XVIII

37. Всички тези предписани за любов, сиреч да се възлюбят Бог и ближният, са толкова значими и такива, че всяко нещо, което човек си въобразява, че прави добро, в никакъв случай не става за добро, ако се прави без любов; та тези предписания за любов напразно биха се давали на хора, лишени от свободен избор на волята. Но щом те се дават на хората и от Вехтия, и от Новия завет (макар че едва в Новия се явила благодатта, обещана във Вехтия, а пък законът без благодат е буква убиваща, докато благодатта е дух животворящ), откъде идва у хората любовта към Бога и ближния, ако не от самия Бог? Защото ако не от Бога, ами от людете, ще са победили пелагианите, ако от Бога - ние ще сме победили пелагианите. Та нека седне между нас като съдник апостол Иоан, и да ни каже: "Възлюбени, нека любим един другиго". Когато при тези думи Иоанови те започнат да се превъзнасят и говорят: "Защо ни се предписва това, ако не защото от нас зависи да се обичаме един другиго?", то същият този Иоан тутакси ще продължи и, посрамвайки ги, ще рече: "защото любовта е от Бога" (I. Иоан, 4:7). И тъй, любовта е не от нас, ами от Бога. Защо, значи, е речено: "Нека любим един другиго, защото любовта е от Бога", ако не затова, че с тая заповед на свободното произволение да бъде напомнено да дири Божи дар? Впрочем дори и това напомняне би било безплодно, ако преди това не е приело някаква любов, та да се старае да я преумножи и с това да изпълни заповяданото. Когато се казва: "Нека любим един другиго" - това е закон; когато се казва: "защото любовта е от Бога" - това е благодат. Защото мъдростта Божия "закон и милост носи на езика си" (Притч., 3:16). Затова и е писано в псалома: "Благословение ще даде Оня, що дал е закон."

38. Та нека никой не ви въвежда в заблуждение, братя мои; защото ние не бихме обичали Бога, ако той преди това не ни е обичал. Същият този Иоан ни показва, че е така, с думите: "Ние Го любим, защото Той по-напред ни възлюби" (I. Иоан, 4:19). Благодатта ни кара да възлюбим закона, законът без благодат ни превръща в законопрестъпници. Това ни указва и реченото от Господа на учениците му: "Не вие Мене избрахте, но Аз вас избрах" (Иоан, 15:16). Защото ако ние първом го бяхме възлюбили, та и той нас да възлюби за заслугата ни, щяхме ние първом да сме го избрали, за да заслужим да бъдем избрани от него. Но сам Бог, който е истината, друго говори и думите му опровергават тая хорска суетност: "не вие Мене избрахте", казва. А щом не сте ме избрали, несъмнено не сте ме и възлюбили: защото как щяхте да изберете тогова, когото не сте възлюбили? И: "Аз вас избрах", казва. Нима не са го избрали и предпочели пред всички блага на тоя свят едва след това? Но те го избрали, защото били избрани; а не че били избрани, задето са го избрали. И хората, избиращи Бога, не биха имали никаква заслуга, ако тях, избиращите, не бе изпреварила благодатта Божия. Затова и апостол Павел, благославяйки солуняните, казва: "Вам пък Господ да наспори и преумножи любовта един към друг и към всички" (I. Сол., 3:12). Това благословение за взаимна любов ни е дадено от оня, който ни даде и закона да се обичаме един другиго. Най-сетне, на друго място се обръща пък към тях (защото несъмнено у някои от тях вече е било налице онова, което той пожелал да имат) с думите: "Длъжни сме винаги да благодарим на Бога за вас, братя, както подобава, задето вярата ви твърде много расте и взаимната любов у всеки едного от всички вас тъй изобилства" (II. Сол., 1:3). Това им рекъл, за да се не възгордеят заради голямото благо, което имали от Бога, и да не си въобразят, че го имат от себе си. Понеже вярата ви, казва, твърде много расте и взаимната любов у всеки едного от всички вас изобилства, да благодарим Богу за вас, а не да ви хвалим, като че имате всичко това от вас.

39. И на Тимотея говори: "Защото Бог не ни е дал дух на боязливост, а дух на сила, любов и целомъдрие" (II. Тим., 1:7). Нужно е да се пазим да не заключим от това свидетелство на апостола, че не сме приели духа на страха Божи, който е без съмнение голям Божи дар и за който пророк Исая казва: "Ще почива върху Него Дух Господен, дух на премъдрост и разум, дух на съвет и крепост, дух на знание и благочестие; ще се изпълни със страх Господен" (Исая., 11:2-3). И сме приели духа не на оня страх, поради който Петър се отрекъл от Христа, ами този, за когото сам Христос казва: "Бойте се от Оногова, Който след убиването има власт да хвърли в геената и душата, и тялото; да, казвам ви, от Него се бойте". А това казал, за да се не отречем от него поради оня страх, който смущавал Петър. Тъкмо тоя страх пожелал да отстрани от нас, като рекъл преди това: "Не бойте се от тия, които убиват тялото и сетне не могат нищо повече да сторят" (Лука, 12:5, 4). Ние не сме приели духа на тоя страх, ами на силата, любовта и целомъдрието. За този именно дух говори апостолът в посланието си към римляните: "Хвалим се и със скърбите, като знаем, че скръбта поражда търпение, търпението - опитност, опитността - надежда, а надеждата не посрамя, защото любовта Божия се изля в нашите сърца чрез дадения нам Дух Светий" (Рим., 5:3-5). И тъй, не чрез нас, ами чрез дарения ни от Дух Свети любовта (която, разбира се, е дар Божи) прави, щото скръбта да не отнема, а по-скоро да поражда търпението. И към ефесяните се обръща с думите: "Мир на братята и любов с вяра". Велики блага са тия, но нека каже отгде са. "От Бога Отца", казва, "и от Господа Иисуса Христа" (Ефес., 6:25). Значи тези велики блага са не нещо друго, ами дарове Божии.

Глава XIX

40. Не е чудно обаче, че светлината свети в мрака и мракът не я обзема (Иоан, 1:5). У Иоана светлината казва: "Вижте, каква любов ни е дал Отец - да се наречем и да сме чеда Божии" (I. Иоан, 3:1). А у пелагианите мракът говори: "Любовта ни е от нас самите." Ако имаха тази истинска, сиреч християнска любов, те щяха да знаят и откъде я имат; както това знаел и апостолът, който казва: "Ала ние приехме не духа на тоя свят, а Духа, Който иде от Бога, за да знаем това, що ни е дарувано от Бога" (I. Кор., 2:12). Иоан казва: "Бог е любов" (I. Иоан, 4:16). А пелагианите твърдят, че и самия Бог имат не от Бога, ами от самите себе си: и макар да признават, че знанието на закона в нас е от Бога, настояват, че любовта е от нас самите. И не чуват, че апостолът казва: "Знанието възгордява, а любовта назидава" (I. Кор., 8:1). Та има ли нещо по-неуместно, нещо по-глупаво и по-чуждо на пресветата любов от признанието, че от Бога е знанието, което без любов възгордява, а пък от нас е любовта, която отнема от знанието възможността да възгордява? И като казва апостолът: "Христовата любов, която превъзхожда всяко знание" (Ефес., 3:19), има ли нещо по-неуместно от мнението, че от Бога е знанието, което трябва да се подчини на любовта, а пък от людете е любовта, която превъзхожда знанието? И пак според него истинната вяра и здравото учение са и двете от Бога, понеже писано е: "От устата Му иде знание и разум" (Притч., 2:6); писано е: "Любовта е от Бога" (I. Иоан, 4:7). И четем: "Дух на премъдрост и разум" (Исая, 11:2); четем: "Дух на сила, любов и целомъдрие" (II. Тим., 1:7). Но по-голям дар от знанието е любовта: защото когато има знание у човека, нужна е любов, за да се не възгордее; а любовта "не завижда, не се превъзнася, не се гордее" (I. Кор., 13:4).

Глава XX

41. Мисля, че достатъчно се опълчих в словестната битка против ония, дето неистово нападат благодатта Божия, която не отнема човешката воля, ами я обръща от зла в добра и, като стане добра, пак й помага; и че в словесния сблъсък не толкова аз, а самото Писание се обръщаше към вас с най-очевидните свидетелства на истината. Това божествено Писание показва (ако вникнем внимателно в него), че Богу са подвластни не само добрите човешки пожелания, които Бог сам сътворява от злите и (като станат добри) ги насочва към добрите деяния и към вечния живот, ами и тези, лелеещи светските твари - и са му подвластни така, че Бог ги принуждава да се накланят към каквото и когато той пожелае - било за да благоволи към някого, било за да накаже другиго, както сам Бог съди със своята наистина тайнствена, но несъмнено напълно справедлива присъда. Защото ние установяваме, че някои прегрешения са и наказания за други грехове: като съдовете на гнева, приготвени - както казва апостолът (Рим., 9:22) - за погибел; като ожесточението фараоново, за причина на което се посочва нуждата да се изяви в него силата Божия (Изх., 7:3 и 10:1); като бягството на синовете Израилеви пред лицето на враговете им от града Гай - защото в душите им бил предизвикан страх, та да бягат, и това било сторено, за да бъде наказано прегрешението им по начин, по който трябвало да бъде наказано. Затова Господ казва на Иисус Навин: "Не можаха да устоят синовете Израилеви пред враговете си" (Иис.Нав., 7:4,12). Какво означава: "Не можаха да устоят"? Защо не са устояли със свободното си произволение, ами са побягнали с объркана от страха воля - не затова ли, че Бог властва над човешката воля и, бъде ли разгневен, всява ужас у когото желае? Нима не по собствена воля воювали срещу предвождания от Иисус Навин народ Божи враговете Израилеви? Но въпреки това казва Писанието: "От Господа беше това, дето те ожесточиха сърцето си и с бой посрещнаха Израил - за да бъдат предадени на заклятие" (пак там, 11:20). Нима не по собствена воля онзи негодник, синът на Гера, злословил срещу цар Давид? И въпреки това какво казва Давид, изпълнен с истинска, възвишена и благочестива мъдрост? Какво казва на оногова, който опитал да го прониже с меча на злоречието? "Какво ни е", казва "мене и вам, синове Саруеви? Оставете го да злослови, защото Господ му е заповядал да злослови Давида. А кой може да каже: Защо правиш тъй?". И сетне божественото Писание ни известява вече пълното разсъждение на царя, поемайки един вид от друга изходна точка, като казва: "И Давид каза на Авеса и на всичките си слуги: когато син ми, който е излязъл от моите чресла, търси душата ми, толкоз повече един син на вениаминец; оставете го, нека злослови, защото Господ му е казал; може би Господ ще погледне милостиво на унижението ми, и ще ми въздаде Господ добро за днешното му злословие" (II. Царств., 16:5-12). А мъдрият ще разбере, защо Господ е казал на тоя човек да злослови срещу Давид. Защото той не му го заповядал (тъй като в такъв случай би заслужил похвала за послушанието си), ами към тоя грях склонил - със своята справедлива и тайнствена присъда - волята му, зла в собствената си порочност. Затова е речено: "Господ му е казал". Защото ако се е подчинил на заповедта Божия, този човек би заслужил по-скоро похвала, отколкото наказание; а ние знаем, че по-късно той бил наказан за тоя си грях. Не е премълчана и причината, поради която Господ му казал да злослови по такъв начин срещу Давид, сиреч поради която въвел и пропуснал в тоя грях злото му сърце: "за да погледне Господ милостиво на унижението ми, и да ми въздаде Господ добро за днешното му злословие". Ето как се доказва, че Бог използува и сърцата на злите за прослава и помощ на добрите. Така използувал Иуда, предател на Христа, така използувал юдеите, дето разпнали Христа. И колко много блага приготвил с това за народите, които ще повярват! Бог и самия дявол, най-злия, използува за добро - за да бъде изпитана и утвърдена вярата и благочестието на добрите люде: и го прави не за себе си, който всичко знае още преди да е станало, ами за нас, които имаме нужда с нас да бъде постъпено така. Нима не по своя воля Авесалом избрал съвета, с който си навредил? И въпреки това той постъпил така, понеже Господ се вслушал в молитвата на баща му да стане точно така. Затова Писанието казва: "Тъй Господ отсъди да се осуети добрият Ахитофелов съвет, за да навлече Господ злочестина върху Авесалома" (пак там, 17:14). Добър съвет Писанието нарича оня, който в момента бил от полза за делото, защото той бил от полза за Авесалом, ала във вреда на баща му, против когото се опълчил: така че той би го надмогнал, ако Господ не осуетил дадени от Ахитофел съвет, внушавайки на сърцето Авесаломово да отхвърли този съвет и да избере другия, който не му бил изгоден.

Глава XXII

44. Но нека се вгледат людете в които и да е добри заслуги, които според тях предхождат оправдаването чрез Божията благодат. Те не разбират, че като казват това, тъкмо благодатта и отричат. Нека се вгледат, както казах, но само що се отнася до възрастните; що се отнася до децата, пелагианите не намират какво да отвърнат - защото детската воля не е насочена към придобиване на благодат (а според тях тъкмо заслугата на волята предшества благодатта), а освен това виждаме как младенците се противят и плачат, когато ги кръщават или ги причастяват към светите тайнства; това би им се вменявало в голям грях заради нечестивостта, ако те вече се ползуваха от свободното произволение: и въпреки това дори в противящите се прониква благодатта, очевидно непредхождана от никаква добра заслуга - в противен случай благодатта вече не би била благодат. А понякога тази благодат се дава на синовете на неверници, които по силата на тайнственото Божие провидение по някакъв начин попадат в ръцете на люде благочестиви; а синовете на вярващи понякога не получават, защото е налице препятствие, което й пречи да им се притече на помощ в бедата. Всичко това става чрез тайнственото Божие провидение, чиито присъди са неизповедими и пътищата - неведоми: та вижте, какво казал първом апостолът, за да продължи след това. Защото като писал до римляните, сиреч до езичниците, той отворил дума за юдеите и езичниците, и рекъл: "Както и вие някога си бяхте непокорни Богу, а сега сте помилувани, поради тяхното непокорство, така и те сега са непокорни поради вашето помилуване, та и самите те да бъдат помилувани. Защото Бог затвори всички в непокорство, та всички да помилува" (Рим., 11:30-33). И когато проумял какво е казал, възторгвайки се от непоколебимата истинност на своето изказване, но и от неговата голяма дълбочина (как Бог ги затворил в непокорство, та всички да помилува, един вид правейки зло, за да се получи добро), тутакси се провикнал и рекъл: "О каква бездна богатство, премъдрост и знание у Бога! Колко са непостижими Неговите пътища!" Порочните люде не мислят за тия непостижими съдби и неизследими пътища; те, лесно схващащи казаното, но неспособни да го уразумеят, си въобразяват и си представят, че апостолът е казал: "Да правим зло, за да излезе добро" (пак там, 3:8). Невъзможно е апостолът да е казал нещо такова; но неразумните люде си въобразяват, че е речено точно това, когато чуят думите на апостола: "А законът биде привнесен, за да се умножи престъплението. Дето пък се умножи грехът, благодатта се яви в голямо изобилие" (пак там, 5:20). Но благодатта прави това, та вече да вършат добро ония, които са вършили зло, а не да тънат в зло, мислейки, че ще им се въздаде добро. И тъй, те не бива да казват: "Да правим зло, за да излезе добро", а "Правихме зло, а излезе добро; нека вече да правим добро, та в бъдеще да получим за доброто добро ние, които сега получаваме за злото добро." Поради което в псалома е писано: "Милост и съд ще възпявам Тебе, Господи" (Пс., 100:1). И тъй, синът человечески е дошъл първом в света не за да го съди, а за да бъде спасен чрез него светът (Иоан, 3:17) - и то чрез милосърдието му; а едва после ще дойде заради съда, за да съди живи и мъртви - макар че и в наши дни спасението не става без съд, само че таен, защото е рекъл Господ: "За съд дойдох Аз на тоя свят, за да виждат невиждащите, а виждащите да станат слепи" (пак там, 9:39).

Глава XXIV

46. Препрочитайте постоянно тая книга и, ако разберете, благодарете Богу; а там, дето не разбирате, молете се да разберете: защото Господ ще ви даде разум. Помнете, че писано е: "Ако ли някому от вас не достига мъдрост, нека проси от Бога, Който дава на всички щедро и без укор - и ще му се даде" (Иак., 1:5). Тази е мъдростта, низхождаща свише, за която говори и сам апостол Иаков. А гонете и от себе си и се молете да не е във вас другата мъдрост, която проклина с думите: "Но ако в сърцето си имате горчива завист и свадливост, не се хвалете и не лъжете против истината: това не е мъдрост, която слиза отгоре, а земна, душевна, бесовска; защото дето има завист и свадливост, там е неуредица и всичко лошо. А мъдростта, която иде отгоре, е първом чиста, после мирна, снизходителна, отстъпчива, пълна с милосърдие и с добри плодове, безпристрастна и нелицемерна" (пак там, 3:14-17). Е, кое благо няма да има онзи, който ще изпроси и измоли тая мъдрост от Господа? И оттук разберете благодатта; защото ако тази мъдрост беше от нас, тя не би идвала свише и не би трябвало да изпросваме от Бога, който ни е сътворил. Братя, молете се и за нас, та да живеем целомъдрено, благочестиво и праведно в този наш век, очаквайки да се сбъдне блажената надежда и да се яви Господ и Спасител наш Иисус Христос (Тит, 2:12-13), комуто са честта, славата и царството с Отца и Духа Свети за векове вечни. Амин.