ПУБЛИЧЕН ДИСПУТ 11 ЗА СВОБОДНАТА ВОЛЯ НА ЧОВЕКА И НЕЙНИТЕ СИЛИ

от Яков Арминий

ОПОНЕНТ: ПОЛ ЛЕОНАРДС

Този текст е предназначен за изключително използване на www.bibliata.com. Разпространение или печат с цел продажба, както и промяна, публикуване и използване на статията или части от нея без изричното писмено разрешение на собствениците е забранено. Превод: Радостин Марчев
  Авторски права © www.bibliata.com 1996-2006. Всички права са запазени.

1. Думата арбитър (arbitrum) “избор” или “свободна воля” означава както способността на ума да разбира, посредством която той е способен да отсъжда нещата, които достигат до него, така и самото отсъждане, което умът прави посредством тази своя способност. Последното се прехвърля от ума към волята, въз основа на изключително тясната връзка, която съществува между двете. Свободата, когато се приписва на волята, е по-скоро нейното желание, въпреки че тя има своите корени в разбирането и причината. Най-общо тя може да бъде разбирана по няколко различни начина:

(1) Това е свобода от контрола или властта на някого, който заповядва и от задължението да се подчиняваш.

(2) От проверка, грижа и управление на висшестоящ.

(30 Това е също така свобода от необходимост, независимо, дали произлизаща от външна принуда или от естествено вътрешно задължение да направиш нещо.

(4) Това е свободата от греха и от неговия контрол.

(5) И свободата от страданието.

2. От всички тези 5 измерения на свободата първите 2 са присъщи единствено на Бога, Който притежава пълна независимост или абсолютна свобода на действията. Но останалите 3 измерения могат да са присъщи и на човека, и поне до известна степен са му свойствени. И наистина, първото [от оставащите три измерения, бел.ред.], а именно свободата от необходимост, му е винаги присъща, защото естествено се намира във волята като неин атрибут, тъй като не е възможно да им воля, ако тя не е свободна. Свободата от страдание, която е била присъща на човека, когато е бил първоначално сътворен, но не и след като е съгрешил, ще му бъде отново присъща, когато бъде преведен телесно и духовно в небесно блаженство. Но тези две измерения, свободата от необходимост и от страдание, не засягат нашия диспут. За нас, следователно, остава да дискутираме за свободата от греха и неговата власт, който предмет в наше време предизвиква основния спор.

3. Пита се, следователно, има ли в човека свобода на волята от греха и от неговото робство, и до каква степен тя съществува? Или казано по друг начин, каква е силата на човека да разбира, да желае и да върши това, което е добро? За да дадем удовлетворителен отговор на този въпрос, трябва да вземем под внимание добрия обект и промяната на условията, под които се намира човека. Добрите неща, предоставени на човека, са три: естествените, които той споделя заедно с другите творения, плътските (букв. животинските), които му принадлежат като човек и духовните, които са му предоставени като на участник  в Божественото естество. Условията също така са три: това на първоначалната невинност, в която Бог го е поставил при сътворението; това на последващата поквара, в която изпада чрез греха, изоставяйки първоначалната невинност; и, на последно място, това на възстановената праведност, в която той бива поставен благодарение на Христовата благодат.

4. Но тъй като за нас би било от твърде малка полза да изследваме каква сила има свободната воля да разбира, да желае и да извършва естествените и плътските добри неща, ние ще пропуснем това и ще пристъпим към разискване на духовните блага, които засягат духовния живот на човека, т.е. живот основан на богоподобие, търсейки в Писанието каква сила има човекът, живеещ плътски, да разбира, да желае и да върши духовно добри неща, които единствено са истински добри и угодни на Бога. В настоящото разглеждане въпросът ще се реши посредством разглеждането на трите състояния, които вече бяха споменати (в 3), като различията между вижданията ще се определят от разбирането ни за връзката на тези сили с промяната на всяко от състоянията.

5. В състоянието на първоначална невинност човека е имал ум, надарен с ясно разбиране на небесната светлина и истината, отнасяща се до Бога и Неговите дела, и воля, до степен достатъчна за неговото спасение и за прослава на Бога; той имал сърце, надарено с “праведност и истинска святост” и истинска и спасителна любов към доброто; и сила, напълно достатъчна, за да изпълни закона, даден му от Бога. Това лесно може да се докаже от описанието на Божия образ, според който човекът е бил сътворен (Бит. 1:26-27), от Божия закон, който му е бил даден (2:17) и на последно място - от аналогичното възстановяване на същия образ в Христос Исус (Еф. 4:24; Кол.3:10).

6. Но човекът не е бил така твърдо установен в това състояние на невинност, че да не може да падне и, виждайки някакво благо (било то от по-нисш вид и свързано с плътския живот или по-висше и свързано с духовния живот), безредно и беззаконно го потърсил и доброволно, посредством нелепото пожелание на това благо се отклонил от подчинението, което му било заповядано. И отвръщайки се от светлината на своя собствен ум и своето най-голямо благо, което е Бог, или поне, обръщайки се към това, кaто най-висшето благо, не желаело той да прави и освен това, обръщайки ума и сърцето си към по-низше благо, той престъпил заповедта, която му била дадена, за да живее. Чрез това извратено желание той свалил себе си от достойно и издигнато положение в състояние на най-дълбоко нещастие, т.е под властта на греха. Защото, “на когото предавате себе си като послушни слуги” (Римл. 6:16) и “от каквото е победен някой на това става роб” (2 Пт. 2:19).

7. В това състояние, свободната воля по отношение на истинското благо е не само наранена, осакатена, безсилна, превита и отслабена; но също така е и поробена, разрушена и изгубена. И нейната сила е не само отслабена и безполезна, ако не е подкрепена от благодатта, но въобще няма никаква сила, освен тази, дадена от Божията благодат. Защото Христос казва: “Без Мен не можете да направите нищо”. Св. Августин, след като задълбочено е разсъждавал върху всяка дума от този пасаж, казва така: “Христос не казва, без Мен можете да направите малко, нито без Мен можете да направите всяко трудно нещо, нито без Мен можете да го направите, но трудно. Но Той казва, без Мен не можете да направите Нищо!” За да може това да стане още по-ясно, ние ще разгледаме поотделно ума, желанията или волята и способността, както и самия живот на необновения човек.

8. Умът на човека в това състояние е затъмнен, лишен от спасителното знание за Бога и, според апостола, неспособен на тези неща, които принадлежат на Божия Дух. Защото: “естественият (букв. плътският) човек не подбира това, което е от Божия Дух” (1 Кор. 2:14), в който пасаж човекът е наречен “плътски” не заради плътското тяло, но поради “anima”, самата душа, която е най-благородната част от човека, която е дотолкова замъглена от облаците на невежеството, че може да бъде описана с епитетите “лъжлива” и “глупава”, и по този начин самият човек, помрачен в своя разум, е преобладаващо “безумен” или глупав, “безумец” и дори “тъмнина” (Римл. 1:21-22; Еф. 4:17-18 Тит. 3:3; Еф. 5:8). Това е вярно не само, когато от истината на закона, който до голяма степен е записан в ума, той е приготвян чрез заключенията на разбирането; но по същия начин, когато, чрез просто разбиране той приема истината на евангелието, достигаща до него отвън. Защото човешкият ум счита за “глупост” това, което е най-прекрасната Божия “мъдрост”. (1 Кор. 1:18-24). Като обобщение, това, което беше казано, трябва да бъде разбирано не само по отношение на практическото разбиране и отсъждането на практическото одобрение, но също така и на теоретическото разбиране и отсъждане на общата оценка.

9. Помрачаването на ума, осъществяващо перверзността на желанията, е противно и мрази това, което е истински добро и угодно на Бога, но обича и се наслаждава на това, което е зло. Апостолът не би могъл да направи по-ясно описание от това, което се съдържа в следните думи: “Но плътският ум е враждебен на Бога; защото не се покорява на Божия закон, нито пък може. И така тези, които са плътски не могат да угодят на Бога.” (Римл. 8:7)

Поради тази причина човешкото сърце много често е наричано измамно и покварено, необрязано, закоравено и каменно (Ер. 13:10; 17:19; Ез. 36:26). Казва ни се, че неговите пожелания са “зло още от младостта му” (Бит. 5:6; 8:21). И “от сърцето произлизат зли помисли, убийства, прелюбодейства и т.н. (Мат. 15:19).

10. Точно отговаряща на тази помраченост на ума и поквареност на сърцето е цялостната слабост на всичката сила да извършва това, което е истински добро и да избягва това, което е зло. Следните думи на Христос илюстрират важността на това: “Лошото дърво дава лош плод” (Мат. 7:18) и “как можете да говорите добро Вие, които сте зли?” (Мт. 12:34)

Следващият текст се отнася до доброто, което е заповядано в евангелието: “Никой не може да дойде при Mен, ако не го привлече Oтец Mи” (Йн. 6:44) Подобни са и думите на апостола: “Но плътският ум не се покорява на Божия закон, нито пък може” (Римл. 8:7), следователно човекът, който е под това робство, не може да извърши това, което законът заповядва. Същият апостол казва: “Когато бяхме плътски, в нас живееха плътските страсти” или „процъфтяваха буйно“ (Римл. 7:5). Същото показват и всички тези пасажи, които представят човека в подобно положение под властта на греха и Сатана, доведен до състояние на роб и “поробен от дявола” (Римл. 6:20; 2 Тим. 2:26).

11. Нека към това бъде добавено и разглеждането на целия живот на човека под греха, за който Писанието ни дава най-ясни описания; и ще стане очевидно, че най-вярното, което може да се каже за човека в това състояние е, че той е мъртъв в греха. (Римл.3:10-19). Нека към това да добавим и свидетелствата на Писанието, които говорят за облагите, давани от Христос чрез Неговия Дух на човешкия ум и воля, и по този начин на целия човек (1 Кор. 6:9-11; Гал. 5:19-25; Еф. 2:2-7; 4:7-20; Тит. 3:3-7). Защото става най-очевидно, как благословенията, отнети от човека поради греха, му биват връщани чрез огромния брой благословения, достигащи до вярващия чрез Святия Дух, когато на природата се гледа като на лишена от всичко това, което по свидетелството на Писанието се извършва в човеците и се доставя чрез действието на Святия Дух. Следователно, ако “където е Господният Дух, там е свобода” (2 Кор. 3:17) и ако единствено свободни са тези, които Синът е освободил (Йн. 8:36), то следва, че нашaта воля не е свободна от първия грях, т.е. не е свободна да върши добро, освен ако не  е освободена от Сина чрез Неговия Дух.

12. Но далеч по-различно е състоянието на свободната воля на човека, разгледана в третото състояние на човека – това на Възстановена Праведност. Защото, когато нова светлина и знание за Бога и Христос, и за Божията воля биват запалени в неговия ум, и когато нови желания, склонности и мотиви, съгласни с Божия закон, биват вложени в неговото сърце и нови сили се появяват в него, настъпва промяна и, бивайки освободен от царството на тъмнината и направен “светлина в Господа” (Еф. 5:8), той разбира истинското и спасително добро, така че след като закоравялостта на неговото каменно сърце е променена в меко сърце и законът на Бога според завета на благодатта е бил написан на него (Ер. 31:32-35), той обича и прегръща това, което е добро, справедливо и истинно, и така, бивайки направен способен в Христос, сега е съработник на Бога и следвайки доброто, което познава и обича, го извършва на практика. Но всичко, независимо, дали се отнася към знанието, святостта или силата, всичко му е дадено чрез силата на Святия Дух, Който заради това е наречен “Дух на мъдрост и на знание, на съвет и сила, на знание и на страх от Господа” (Ис. 11:2) “Дух на благодат” (Зах. 12:10) “на вяра” (2 Кор. 4:13) “Дух на осиновление” (Римл. 8:16) и “Дух на святост”, и на Когото Писанието приписва акта на просветление, обновяване и утвърждаване.

13. Следва да бъдат обсъдени още две неща: Първото, че този акт на обновяване и просветление не е еднократно действие, завършващо в даден момент, но се подновява и усъвършенства с времето, като нараства всекидневно. Защото “старият човек е разпнат, така че да бъде унищожено тялото на греха” (Римл. 6:6) и “вътрешният човек всеки ден се подновява” (2 Кор. 4:16). Поради тази причина в обновените хора, докато живеят в тези смъртни тела, “плътта воюва срещу Духа” (Гал.5:17). Така се оказва, че те не са в  състояние да извършат никакво добро, без голяма съпротива и жестока борба, и без да са опазени от съпротивата на злото.

Случва се, било поради невежество, било поради несигурност, а понякога и поради извращаване, те да съгрешават, както можем да видим при Мойсей, Аарон, Петър и Давид. И това не се случва само инцидентно; но дори и в най-съвършените се изпълнява следното писание: “Няма човек, който да не греши” (1 Царе 8:46).

14. Второто нещо, което следва да разгледаме, е, че първата причина (подтик) за всяко добро нещо, както и израстването, продължаването и дори устойчивостта в доброто, не идват от самите нас, а от Бога чрез Святия Дух. Защото: “Този, Който е започнал добро дело във вас, ще го усъвършенства до деня на Исус Христос” (Фил. 1:6) и “пазени с Божия сила чрез вяра.” (1 Петър 1:50 “Бог на всяко добро да ви усъвършенства, укрепи и направи непоколебими” (1:10).

Ако се случи човек, който е новороден  да падне  в грях, той нито се покайва, нито става, освен ако не бъде вдигнат отново от Бога чрез силата на Неговия Святи Дух и не бъде обновен в покаянието. Това е доказано по най-задоволителен начин чрез примера на Давид и Петър.

“Всяко дадено добро и всеки съвършен дар идват от горе от Отца на светлините” (Як. 1:17), чрез силата на Когото мъртвите се връщат към живот,  падналите са изправени и възстановени, слепите са просветени и могат да виждат, тези, които не желаят са подбудени да желаят, слабите са утвърдени и стоят, стоящите са подкрепени, така че да могат да работят и да бъдат съработници на Бога, “на Когото да бъде слава в църквата, чрез Исус Христос, през всички векове. Амин.” “Последващата благодат наистина подпомага добрите намерения на човека. Но тези добри желания не биха съществували без предхождащата или предварителната благодат. И, въпреки че желанията на човека, които са наречени добри, са подкрепени от благодатта, когато вече ги има, все пак те не биха съществували без благодатта, но са подбудени от Него,  относно Когото апостолът пише следното, “но благодаря на Бога, Който дава същата нежна грижа в сърцето на Тит за Вас. Ако Бог подбужда някого да има “същата нежна грижа” за другите, Той ще “положи в сърцето” на някой друг да има “нежна грижа за него” (Августин; Срещу второто послание на пелагианите 1.2. с 9)

“Когато питаш има ли свободна воля? Аз отговарям със смелост: тя спасява. Отнемете СВОБОДНАТА ВОЛЯ и няма да остане нищо за спасяване. Отнемете БЛАГОДАТТА и няма да остане никакво средство за спасение. Това дело (на спасението) не може да бъде извършено без двете страни  - едната, от която произлиза милостта; другата, на която или в която, то може да бъде изработено. Бог е авторът на спасението. Свободната воля е единствено способна да бъде спасена. Никой, освен Бог, не може да даде спасение и нищо, освен свободната воля, не може да го приеме.”  (Bernardus, De Libero Arbit. et Gratia)