ИЗБРАНИЯТ НАРОД – ИЗБРАН ЗА КАКВО ?

Изследване на еврейските проблеми в обстановка на нарастваща враждебност 

Артър Кац & Чък Коен

 Ако погледнем всичко, което думата “избрани” ни е донесла, по-добре тя да не беше измисляна! И все пак, откъде идва тя? Не може ли да ни оставят да живеем като другите, без нотките на мрачно предизвестие, които винаги са ни преследвали? Избрани за какво? Защо да предоставяме на онези, които инстинктивно не ни харесват, причина за по-нататъшни провокации и повод за язвително отношение?

Може би, скъпи читателю, в момента ти също размишляваш върху това? Непрекъснатата поредица от ежедневни бедствия с новините за самоубийствени бомбени атентати и увеличаването на антисемитските прояви навсякъде по света ни карат да усещаме нарастващ ужас. Как ли ще свърши всичко? Това ли означава да си евреин? Колко време ще мине от мига, в който почнем да се боим за децата си и за нас самите до момента, в който ще ни набелязват по улиците и предградията на Америка?

В Англия, Франция и Германия еврейските лидери вече насърчават общностите си да научат още един език, да си опаковат багажа и да се приготвят за ново преселение! Дали отговорът се крие в това да бъдем по-настоятелни относно гражданските ни права и да изискваме от обществената власт да гарантира сигурността ни? Или пък се състои в съдействие на еврейски организации с достъп до политическите лостове и влияние в медиите, за едно по-добро наблюдение и контрол на антиеврейските групировки? 

В миналото, през смутни времена, нашите по-религиозни съотечественици са щели да въздъхнат: “Когато дойде Месия...!” Колко тъжно, ако не и жалко, звучи това твърдение сега! Това несигурно очакване не е спасило никого по време на Холокоста – колко по-малко сега? В състояние ли са дори хасидимите[1] да запазят тази надежда – те, които всекидневно събират в найлонови торбички части от тела и ужасните, откъснати крайници на безмилостно разкъсани от бомбите жертви. На каква реална защита можем да разчитаме, когато гордите кули на Световния Търговски Център и дори самият Пентагон, не са застраховани срещу нападение? Тази разяждаща омраза, която заразява дори и децата, е насочена първо срещу “ционистите”, а сега и срещу евреите навсякъде по света, заплашвайки де факто всички ни. 

Избрани ли?! Нима?! Ако има Бог, къде е Той сега? 

Доказателствата за съществуването на жив Бог ни изглеждат болезнено оскъдни предвид историческата ни и настояща съдба на евреи. Ако подобен Бог съществува, как да разбираме и да тълкуваме очевидното му и натрапчиво отсъствие? Може би, в светлината на Библията, човек би могъл да предположи, че Той ни се противопоставя и е оттеглил присъствието си съразмерно с нашето безразличие и отчуждение от Него. Това предположение изглежда  подкрепено и от Писанията, които ние като цяло не познаваме и към които не проявяваме интерес.

Още първата глава на книга “Притчи” изпраща смразяващото послание, че “понеже отхвърлихме съвета на мъдростта, тя ще се смее на нашето бедствие и ще се присмива, когато ни нападне страхът като опустошителна буря”; и ще бъде твърде късно, понеже “те намразиха знанието и не избраха страха от Господа... Но всеки, който слуша мен [мъдростта], ще живее в безопасност и ще бъде спокоен, без да се бои от зло” (стих 20-33).

Погледнато като цяло, не сме ли ние безразлични към Тора-та – предпочитаме да се ровим в литература от съвсем различно естество като например многословните страници на вестник Ню Йорк Таймс или нещо подобно – и тя изцяло ни излага на възгледи, противни на вярата. Самата идея за божествено авторство, т.е. за Писание, действително вдъхновено от Бог, е противна на нашето скептично, светско съзнание и е истинска провокация. Ние моментално, фактически и по подразбиране пропускаме тази алтернатива – не е необходимо дори да я обсъждаме!

Въпреки че еврейските пророци заявяват “Така казва Господ”, а Исая в началото на книгата си обявява “видението, което видях относно Ерусалим и Юдея”, ние сме убедени, наред с по-либерално настроените ни равини, че тези думи представляват изцяло стилистични похвати и старомодна реторика, характерна за Библията като литература.

Едно забележително откровено изявление спрямо този вид неверие, до което сме стигнали, можем да открием в наскоро излязла статия от един консервативен равин и учен, Алан Дж. Ютер – “Ец Хаим – Тора за нашето време: духовния отговор на консервативния юдаизъм спрямо юдейския канон” (Мидстрийм, май-юни 2002). Ец Хаим представлява наскоро публикуван коментар на Тора-та, съставен от екип от най-добрите изследователи и равини в консервативния юдаизъм. Ютер описва Ец Хаим като: 

В историята на евреите това е най-амбициозният неортодоксален еврейски коментар на Библията, който някога е бил писан за употреба в синагогата, но все пак оформен според модерния светоглед и усвояващ древни идеи, пригодени за по-голямо удобство към модерния свят (стр. 21). 

В началото на своя труд, Ютер ни информира: 

Като модерни хора, които отхвърлят пре-модернистката догма, консервативният юдаизъм приема, че човешкият език на Тората по дефиниция може да представлява само творение на човешки същества... създавали истории, съдържащи религиозни твърдения. За Ец Хаим Тората не представлява история, а религиозна, вдъхновена проза... Бог като главен герой на Писанието и умствено-литературна концепция... Бог не е нищо повече от силата в нас, която върши добро, спасява ни и ни изкупва. По този начин има теологическо несъответствие между Бог на еврейските Писания, който “се явява” като истинско същество в текста на Писанията, и идеята за Бог на елитния екип, съставил Ец Хаим (стр. 19, подчертаното и курсивът тук и надолу мое – авт.).

 Той продължава:  

За консервативния юдаизъм святостта и освещението представляват настроения на съзнанието, а не последствие от подчинението на Божествената заповед... Ец Хаим демонстрира интелектуална цялост, но без религиозната вяра, която класическата традиция повелява... Тора-та осведомява, но не управлява автономната морална съвест на съвременния либерален евреин. Неговата религия не е религията на Талмуда или на Библията, а един модерен светоглед, който усвоява древни идеи за удобна употреба в модерността (стр. 20-21)  

Очевидно е, че независимият човек, със своите нагласи и склонности, се счита за мярка за всички неща. Така се стига до твърдението, че Бог е плод на човешкото въображение! Това виждане описва гигантите на нашето наследство просто като жертви на една заблуда. Стряскащото тук е откровената дързост, дори възхвала на тези възгледи. Става въпрос за едно гордо, дори арогантно утвърждаване на върховенството на човека спрямо Бога; за едно отдаване на предпочитание на елитен съвет от специалисти, чието интуитивно вдъхновение определя за нас кое може да се “употреби удобно” в модерното време! Както личи дори и от най-повърхностния преглед на Писанието – от призоваването на Авраам, през паметното страдание на Моисей та до пророците и псалмистите – не удобството, а подчинението, за да не кажем саможертвата, е било постоянно повтарящия се мотив на библейската вяра!

И след като сме издигнали Човека до такава степен, не сме ли се изложили на опасността да преиначим именно тази вяра, навличайки си наказанията за неподчинение спрямо Завета – нещо, за което сме били предварително предупредени чрез Моисей и пророците? В позиция ли сме да изискваме обществена защита от антисемитски нападения, предизвикани от нашето собствено неверие? Дотолкова ли е светско мисленето ни, че да не можем да съзрем в растящите ни бедствия божия пръст? Не можем ли да вземем предвид факта, че антисемитизмът предхожда християнството и ни преследва навсякъде и по всяко време, като възможно следствие от нарушаването на Завета? Всъщност, не е ли антисемитизмът доказателство за това нарушение?

Като евреи, Избраници на Бога, приемници на плочите на Закона на планината Синай, потомци на патриарсите и наследници на пророците, не е ли логично да търсим най-напред обяснение за нашето нещастие в прекъснатите отношения с Бога на нашите бащи, преди да изтъкваме светски, социални или политически причини?

Разбираме ли предупрежденията на Моисей във Второзаконие (31:29, 32:18 и т.н.), касаещи провал и неспазване на Завета? Ако не послушаме Словото на Бог, не трябва ли да се поучим поне от горчивия си опит – когато имаме такъв? Нашите нещастия са толкова вездесъщи, колкото е очевидно и Божието съществуване и изпълнението на Словото Му! С какво е по-различно това “модерно време”, на което всичко трябвало да се подчини, от златния телец на идолопоклонството, който е нашето прегрешение още от зората на историята ни като народ? Ние не само му се покланяме, но и нещо повече – ние сме неговите създатели и разпространители, покваряваме и другите, точно както и ние сме покварени. Това не е ли превратност, противоречие на нашето призвание да бъдем “царство от свещеници” (Изход 19:6) и “светлина на народите” (Исая 42:6)?

Всеки анализ и критика на “еврейския проблем” ще се провали, ако не вземем предвид това призвание спрямо народите, от което не можем да избягаме. Нашето предназначение още отначало е било да бъдем свидетели на Единствения, Истински, Жив Бог – Творец и Владетел над и във всички народи. Не трябва ли заради самоволния ни провал да понесем и съответстващата му отплата?

Ако е верен библейският принцип “какъвто е свещеникът, такъв е и народът”, не можем ли тогава да кажем “какъвто е Израел, такива са и народите”? Дали заради нашия провал като народ от свещеници не се заражда сред народите известна неприязън, пък била тя и несъзнателна? Само Библията обаче може да насърчи подобно мислене! Въпреки, че това твърдение може да бъде противно на правилата, по които мислим и дори да ни обижда, не е ли възможно този възглед да е по-близо до Божието мнение? Възможно ли е да ни се потърси отговорност за това, че сме пропуснали да сверим мислите си с Неговите? Както четем в Исая 55: 

Моите мисли не са като вашите, нито моите пътища са като вашите пътища, казва Господ. Защото колкото е високо небето над земята, толкова високо са моите пътища над вашите пътища, и моите мисли над вашите мисли (стихове 8 и 9). 

Нашето неверие повтаря пред света дяволската, дръзка подигравка в Едемската градина: “Наистина ли Бог каза така?”

 Ако отричането на истината изопачава действителността, извращава битието и носи вреда на живота ни като цяло, какво ли наказание би нанесъл Бог, когото така превратно сме представяли, върху народа, отреден да носи познанието за Него? Със сигурност, Божият вековен спор с нас, еврейския народ, разкрива част от по-всеобхватния му спор с цялото човечество; но по-мащабният конфликт очаква първо своето частно разрешение между Бог и “Израел, неговия син и първороден” (Изход 4:22).

Възможно ли е причина за нашия “де факто атеизъм”, отразен и в либерално ориентирания юдаизъм, да е отсъствието на действително преживяване на Бог чрез Духа? Или пък нашата неспособност да преживеем Бог е сама по себе си наказание от Бога – състояние, продължило толкова дълго, че сега се счита за нормално?

Онези, които принизяват Бог до “концепция”, не притежават Бог, когото да потърсят лично. Само преживяване на Бога като Бог, може да разпръсне всичките ни съмнения! Кога и как ще станем способни да разберем истинското, изживяно познание за Бога като Бог, така, както са го разбирали патриарсите и пророците на собствената ни вяра – единствен двигател на цялото ни битие като евреи?

След като това липсва, каква алтернатива ни остава, освен да принизим Бог – славата на Израел – до примитивен антропоморфизъм, синкретизъм и влияние на “други близкоизточни митологии”! Походът на един народ в бягство от преследващите ги египтяни през Червеното Море, разтворено от Бог, се превръща просто в съвпаднали морски течения! Чудесата се “обясняват” и предсказанията в пророчествата, лишени от своята сила на откровения, се отхвърлят чрез находчиви промени в хронологическата датировка!  

Ако ни дразни свръхестественото, какво място въобще оставяме на Бог? 

Не е ли по-добре да се сблъскаме с тези въпроси от тази страна на вечността, отколкото от другата? Дали няма да осъзнаем грешката си в отхвърлянето на Бог твърде късно, когато тя стане непоправимо утвърдена за вечни времена, без възможност да бъде поправена? Как ще избегнем неописуемия срам заради тривиалния живот, който сме водили, съсредоточени в капитали, облигации и други подобни неща – докато в същото време сме пропуснали въпроса за съществуването на самия Бог? Защото, както казват Писанията: 

Нечестивият, арогантно и горделиво не ще потърси Бога: Бог го няма в нито една от мислите му. Неговите пътища всякога водят към скръб... (Псалм 10:4-5а)[2] 

Такова разположение на духа прави Бог нищожен и превръща познанието за Него в незначителен въпрос.  

Проблемът е в гордостта – неоправдано високото мнение за същността на човека 

Изследовател от едно отминало време прави изключителен коментар на горните стихове: 

...ето защо тя [гордостта] не търпи съперник, мрази превъзхождащия я и не може да понася господар. В съответствие с властта й над сърцето, тя ни кара да не желаем нищо над нас, да не признаваме друг закон, освен нашата собствена воля, да не следваме други правила, освен собствените си склонности. Така тя е довела Сатана до въстание срещу Твореца му, както и до това нашите предци да пожелаят да бъдат богове. След като действието на гордостта е такова, Същество като Бог, който притежава безгранична мощ, справедливост и святост, на който не може да се противостои, да бъде измамен или подведен, който се разпорежда според собственото си суверенно благоволение с всички същества и събития, мрази по особен начин гордостта и е твърдо решен да я унижи и накаже.  

[Спрямо] едно такова Същество, гордостта може да се отнася единствено с чувство на ужас, антипатия и ненавист. Тя гледа на Него като на естествен враг...Тези истини измъчват гордите, несмирени сърца на нечестивите и затова те мразят онова познание за Бога, което предава тези истини и не биха го потърсили. Напротив, те желаят да останат невежи относно това Същество и да изхвърлят всички мисли за Него от съзнанието си. С тези възгледи те пренебрегват, извращават или дават тяхно, задоволително обяснение на онези пасажи, които разкриват истинския характер на Бог и полагат усилия да повярват, че Той е съвсем подобен на самите тях[3]. 

Същият този коментатор продължава:  

Той [несмиреният], чисто и просто никога не взима предвид Бог или Неговата воля, и продължава да действа във всичко, като че ли не бива да се допитва до Бога... като че ли няма Бог; мисълта за Него и Неговата воля не му въздейства въобще. Този Бог въобще не влиза в плановете и сметките им, нито пък е Богът на техните цели и разговори; те съществуват изцяло без Него...всичките им помисли са, че няма Бог...[и] като виждат, че над тях не съществува Бог или друга сила, която да ги забелязва, да им обърне внимание или да им се отплати, дръзко продължават напред[4]. 

Ето защо онова, което извира от такъв човек – а той не е единствен – се отразява неизбежно върху цялото му поведение и живот; както казва Писанието, “пътищата му всякога водят към скръб”.

Позволяваме си свободата да цитираме толкова дълги пасажи, защото те са много ценни. Нашето време тъне в неверие, което се счита за толкова нормално и неоспорвано, че присъства дори във въздуха, който дишаме. Призивът “да търсим Бога” рядко достига до нас. Всъщност, кой би могъл да го търси? Това предполага, че съществува Бог, който може да бъде открит и който, в качеството си на Личност, желае да бъде търсен! Подобно убеждение е достатъчно, за да изключи такъв човек от изисканото общество като явно “загубил връзка с реалността”.

И все пак, нали точно срещу това пренебрегване на Бога протестират самите еврейски пророци изправени пред един своеволен народ? Заветът, даден на планината Синай, от който сме отстъпили, не представлява някакъв сковаващ дòговорен формализъм; напротив, той е завет, замислен с любов от Бога, който ни е извел от Египет в желанието си да бъдем негово притежание:

И като се възкачи Моисей при Бога, Господ го повика от планината и рече: Така да кажеш на Якововия дом и да известиш на потомците на Израиля: Вие видяхте какво сторих на египтяните, а как носих вас на орлови крила и ви доведох при Себе Си. Сега, ако наистина ще слушате гласа Ми и ще пазите завета Ми, повече от всичките племена вие ще бъдете Мое собствено притежание, защото Мой е целият свят, и вие ще ми бъдете царство свещеници и свят народ. (Изход 19:3-6)

 Спрете за момент и помислете над това обещание. В самата си същност, за да бъде спазено, то изисква жизненоважно познание за Бог и любов към Него. Ето защо Той трябва да бъде търсен постоянно! Псалми 25:14 дава ясно да се разбере, че страхът от Бога е условието да ни бъде разкрита същността на завета. Колко голяма е тогава нуждата ни от “новия” или вечен завет, за който се говори в Еремия 31:31-33 и Езекиил 36:26 – завет, който обещава “ново сърце” и “нов дух”; завет, в който Бог обещава, че ще напише Своя закон върху сърцата ни!

Умножаването на нещастията ни е още една причина сериозно да размислим над словото на Бога в Псалмите, където ни се казва, че:

 Господ ще бъде прибежище за угнетените, прибежище в скръбни времена. И ония, които познават името Ти, ще уповават на Тебе, защото Ти, Господи, не си оставил ония, които те търсят (Псалми 9:9-10).

 Докато пиша тези редове, израелците градят стена, която да ги разделя от палестинците, наказват цели семейства на самоубили се атентатори, наново установяват стриктно управление на IDF[5] над териториите, чрез засилено и опасно военно струпване. Може ли вместо това да предположим, че ние, като народ, трябва да потърсим БОГ?

Да “познаваме името Му” не е просто технически термин. Това означава да научим от опит какъв е Бог и какви са неговите основни, същностни черти. Това е интимна близост достъпна само за онези, които го търсят! Можем ли да си представим, че обезсърчаващата безпомощност на един обкръжен Израел е в действителност настоятелния зов на Бог, негов опит да събуди нация, която като цяло отхвърля Бога, обещал да не забрави хората, които му се доверяват? 

Колкото и потресаващи да са способите, има ли вероятност все по-сериозните ни проблеми да бъдат разгледани като милост, имаща за цел да ни предпази от една предстояща, по-страховита катастрофа? 

В съгласие с това, което знаем вече от Писанието, споменатият преди коментатор ни казва, че когато всеки друг начин се е провалил, Божията строгост е тази, която все пак ни предава Неговата любов!  

Ако прочетем този стих [Псалм 9:10] буквално, откриваме, без съмнение, славно и пълно уверение в имената на Бог... Господ може и да скрие лицето си от своя народ, за известен период от време, но Той всъщност никога не изоставя напълно, крайно и гневно онези, които Го търсят[6]. 

И за да не си помислим, че личната, етична моралност е способна да замести Бог, същият автор изяснява по един удивителен начин: 

Моралният, който не е посветен, честният, който не е постоянен в молитвата си, благосклонният, който не вярва, дружелюбният, който не е покаян, всички тези ще споделят своя дял заедно с нечестивите в ада, приготвен за дявола и неговите ангели... Забравящите Бога са много повече от богохулниците и разпътните, и съгласно силния изказ на оригиналния еврейски език, мястото, в което те ще бъдат захвърлени стремително, е най-ниското място в ада[7]. 

"Нечестивите ще се върнат в преизподнята [ада],  всичките народи, които забравят Бога", казва Псалми 9:17.  

И както завършва нашият автор:

Да забравяш изглежда малък грях, но той навлича вечен гняв над човека, който живее и умира в него[8].  

Подобно доброволно забравяне е, както казва и Псалмът, нечестиво,  

...защото там, където отсъства Богът на небесата, управлява и вилнее господарят на ада; и ако Бог не е в мислите ни, мислите ни ще ни доведат до вечна смърт[9]. 

Същите тези “нечестиви”, според стих 3 на Псалм 10, стоят рамо до рамо с “алчните, от които Бог се отвращава”. Алчността, този корен на идолопоклонството, осъдена в десетата заповед, притъпява съзнанието за Бог. Същността й е желанието за богатства и материални придобивки, желанието за прекомерно притежание и придобиване. Всеки разумен наблюдател на съвременния еврейски начин на живот ще признае, че това ни характерезира повече, отколкото желанието за Бога – и дори се е превърнало в наша отличителна черта. Всъщност, ако трябва да кажем истината, то се е превърнало в алтернативен заместител на желанието за Бога! 

Нашето отричане от Бог 

Ако като читатели, които обичат и уважават истината, потвърдим в сърцето си авторитета на Писанията, не се ли превръща нашата история, като народ, в трагичната история на една катастрофална загуба – загубата на Бог?

Като свидетели на печалните репортажи за зловещите трагедии в Израел и надигащия се антисемитизъм сред народите, не си ли задаваме въпроса докога ще ни преследват нещастията от това все още продължаващо отричане? Макар и заветът с Бог да не занимава съзнанието ни като народ, това не означава, че сме освободени от отговорностите ни или от постановените наказания. Моисей включва и нас, заедно с всички предишни поколения евреи, в завета на планината Синай: 

И аз не правя този завет и тази клетва само с вас, но както с онези, които днес стоят тук с нас пред Господа, нашия Бог, така и с онези, които днес не са тук с нас... (Второзаконие 29:14-15) 

Според Писанието, Бог все още очаква от нас да го разпознаем – което ще стане в Последните Дни, когато ние ще погледнем правилно към наказанията ни в контекста на завета: 

Когато дойдат на теб всички тези неща, благословението и проклетията, които положих пред тебе, ако ти си ги припомниш сред всичките народи, между които Господ, твоя Бог ще те изгони, и се обърнеш към Господ, твоя Бог, и с цялото си сърце и цялата си душа послушаш, ти и чадата ти, гласа Му, според всичко, което днес ти заповядвам, тогава Господ, твоят Бог, ще те върне от плен, ще ти покаже милост и... ще обреже сърцето ти и сърцето на потомството ти, за да обичаш Бог с цялото си сърце и цялата си душа, та да живееш (Второзаконие 30:1-3а, 6). 

Това, че Бог ни е отхвърлил, може да се поправи само, ако ние се върнем към Него. 

Явно е, с оглед на сегашното ни състояние, че това “обрязване” на сърцата ни все още предстои. Това, което не е очевидно за нас и е далечно на светското ни мислене, е признаването на това слово за слово, идващо от Бог. То показва, че нещастията ни произтичат от отхвърлянето на Бог, и това може да се поправи само, ако се върнем към Него с истинско покаяние! Буквално всички пророци свидетелстват за това: 

Защото Аз ще бъда като лъв за Ефрем и като млад лъв за Юдовия дом; Аз, да! ще разкъсам и ще си отида, ще отнеса и не ще има кой да отърве. Ще си отида, ще се върна на мястото си, докато признаят грешката си и потърсят лицето ми, в скръбта си ще ме търсят усърдно. (Осия 5:14-15) 

В светлината на случващото се с нас, не бихме ли искали да погледнем към онова уникално, приковаващо вниманието месианско пророчество, което изглежда по очевидни причини е премахнато от равините от всички четения в синагогата (Хафтара[10]), а именно Исая 52:13-53:1-12? Не трябва ли да го четем така, все едно животът ни зависи от това?  

Това са думите на пророк Исая: 

Ето, служителят Ми ще благоуспее, ще се възвиси и издигне, и ще се възнесе твърде високо. Както мнозина се чудеха на теб (толкова бе погрозняло лицето му, повече от лицето на който и да е човек; и образът му от образа на който и да е от човешките синове), така той ще удиви много народи; царете ще затворят устата си пред него, защото ще видят онова, за което не им се е говорило, и ще разберат това, което не са чули.

Кой е повярвал на известието ни? И на кого се е открила силата на Господ? Защото израсна пред Него като отрасъл, и като корен от суха земя. Нямаше благообразие, нито приличие, та да го гледаме, нито красота, та да го желаем. Той бе презрян и отхвърлен от човеците, човек на скърби и навикнал на печал. И както човек, от когото отвръщат хората лице, презрян бе, и за нищо не го счетохме. Той наистина понесе печалта ни, и със скърбите ни се натовари. А ние го счетохме за ударен, поразен от Бога и наскърбен. Но той бе наранен поради нашите престъпления, бит беше поради нашите беззакония. На него дойде наказанието, докарващо нашия мир, и с неговите рани ние се изцелихме. Всички ние се заблудихме като овце, отбихме се всеки в своя път и Господ възложи на него беззаконието на всички ни.

Той беше угнетяван, но смири себе си и не отвори устата си. Както агне, водено на клане, и както овца, която пред стригачите си не издава глас, така той не отвори устата си. Чрез угнетителен съд беше грабнат, и кой от неговия род разсъждаваше, че беше отсечен отсред земята на живите поради престъплението на людете Ми, върху които трябваше да падне ударът? И определиха гроба му между злодеите, но по смъртта му при богатия. Защото не беше извършил неправда, нито имаше измама в устата му.

Но Господ благоволи той да бъде бит, предаде го на печал. Когато направиш душата му принос за грях, ще види потомството си, ще продължи дните си, и това, в което Господ благоволи, ще благоуспее в ръката му. Ще види плодовете от труда на душата си и ще се насити. Праведният ми служител ще оправдае мнозина чрез знанието им за него, и той ще се натовари с беззаконията им. Затова ще му  определя дял между великите, и той ще раздели корист със силните. Защото изложи душата си на смърт и към престъпници бе причислен, и защото взе на себе си греховете на мнозина, и ходатайства за престъпниците (Исая 52:13-53:12). 

За кого става дума? 

Еврейските авторитети продължават да настояват, че този текст описва изкупителното страдание на самата еврейска нация. Със сигурност то напомня за много от преживяното от нас през историята, и може би по зловещ и предсказателен начин и за предстоящите събития. Но кой е този ‘той’, който е презрян и забравен от хората, и тези ‘ние’, които сме отвърнали лице от него? Кой е ‘той’, който е понесъл ‘нашите’ скърби, наранен поради ‘нашите’ беззакония, бит поради ‘нашите’ престъпления? Не сме ли ние отклонилите се овце, всеки свърнал в свой път? Не е ли Господ този, който е стоварил беззаконието на всички ни върху него?

Обърнете внимание, че това пророчество е написано седем века преди идването на човека от Галилея, Исус от Назарет – и дори преди да се формира самата Римска империя – чиято характерна екзекуция чрез разпъване на кръст е очевидната участ на клетника в този текст (един поглед към Псалм 22 потвърждава това[11]). Със сигурност, в книгата на пророк Исая, 53 глава, не може да се каже за нас евреите, че “не сме извършили неправда и няма измама в устата ни”, тъй като се казва, че е убит заради “престъплението на людете ми, върху които трябваше да падне ударът” (стих 8). Забележете гения на вдъхновените Писания – както пророците, така и Псалмите ясно описват това събитие векове преди да се е случило. 

...когато направиш душата му принос за грях, ще види потомството си, ще продължи дните си, и това, в което Господ благоволи, ще успее в ръката му. Ще види плодовете на труда си и ще се насити, праведният ми служител ще оправдае мнозина чрез знанието за Него; и Той ще се натовари с беззаконията им...защото изложи душата си на смърт и към престъпници бе причислен; защото взе на себе си греховете на мнозина и ходатайства за престъпниците. (Исая 53:10-12б)  

Това “ще продължи дните си”, очевидно означава, че слугата продължава да живее и след смъртта! Всъщност, всичко е свързано с възкресението на този Страдащ Слуга. 

Колкото и непознато да ни звучи, все пак това не е “християнско”, нито пък езическо в същността си, а неоспоримо и по еврейски начин библейско!  

Логичното следствие на всичко казано дотук ни отвежда в забранени за нас като евреи територии  

Да предположим, че не ни е трудно да обърнем внимание на нещо, считано за чуждо, ново и езическо – Новия Завет, а по-скоро че ни е трудно да възприемем онова, което го е предшествало, предсказаното в нашите собствени еврейски Писания? Несполучили в едното – неуспех, който е все още на лице – не е ли естествено да се провалим и в другото? Непрекъснатата последователност и връзка между двата Завета за нас е изгубена, защото ние не сме възприели адекватно първия от тях!

Не отказваме ли и днес, както тогава, поне да обмислим увещанията на презрения Галилеянин към отхвърлящите го съвременници – да изследват еврейските Писания, за които самият той казва “те свидетелстват за мен” (Евангелие на Йоан 5:39)? Той заявява, че ако вярваме на Моисей, ще вярваме и на него, защото Моисей е писал за него (Евангелие на Йоан 5:46). Възможно ли е нашите увеличаващи се цурис[12] отново да са следствие на упорития отказ да погледнем към него?

Нека намерим сили да вникнем в непознатото за нас твърдение в началото на Евангелието от Йоан:  

Защото Законът се даде чрез Моисей, а благодатта и истината дойдоха чрез Исус Христос (на гръцки, Йешуа ха-Машиах на иврит) (глава 1:17) 

Възможно ли е изискванията на Закона, налагащи пълното им спазване от наша страна, да са създадени с намерението да ни доведат до Бог, изповядвайки в съкрушение зависимостта си от Него? Тогава това признание очевидно ще предшества способността да се спази завета, и тази способност ще е дадена от същия този Бог като “дар” (благодат) на малцината, които сериозно търсят праведност спрямо Бога чрез Закона, но по необходимост се провалят да я придобият. Ето защо Новият Завет казва: 

При своите си дойде, но своите му не го приеха. А на онези, които го приеха, даде правото да станат Божии деца; на тези, които вярват в неговото име (Йоан 1:11-12) 

Павел, апостол евреин, блестящо излага връзката между Закона, даден чрез Моисей, и благодатта, дошла чрез Исус, в Посланието си към Римляните:

...за да се изпълнят изискванията на Закона [Тора-та] в нас, които ходим не по плът [водена от правила човешка решимост за изпълнение на божествените разпоредби], а по Дух... а тия, които са плътски, не могат да угодят на Бога. (Римляни 8:4,8) 

За Павел, както и за Исус, Законът е свят и не подлежи на отмяна или омаловажаване. По-скоро Исус казва: 

Не си мислете, че съм дошъл да отменя Закона и пророците. Не съм дошъл да ги отменя, а да ги изпълня. (Евангелие на Матей, 5:17) 

За нещастие, голяма част от историческото християнство е изгубила, отхвърлила или никога не е разбирала, връзката си с еврейските си корени. Това, за нещастие, е обезсърчило нас евреите, дори да обърнем внимание на ролята на Исус в нашето собствено еврейско наследство.

Това, което сега ще предложим, въпреки че то зачерква най-дълбоките ни еврейски предразсъдъци, е че Църквата, която в историята е носила името му, го е представила позорно по един погрешен начин. Въпросът за този “кандидат Месия” е много повече свързан с въпроса за самия Бог, отколкото ние можем да си представим. Животът и смъртта зависят от личното отношение на всеки човек спрямо него! 

Т.е. никога преди нещата не са зависели толкова много от признаването на една личност!? 

Признаването на тези истини, както и тяхното изпълнение в живота ни, зависи от това дали Бог ще дари Духа Си, Руах – обещания ни от пророците носител на Божественото откровение и сила, чиито функции нашият равински и научен елит неправилно узурпира! Затова Исус обърква искрено питащия еврейски учител Никодим, като му  казва: 

“Истина, истина ви казвам, ако човек не се роди от вода [Словото на Бога] и Дух, не може да влезе в Божието царство. Роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух... Ти си Израилев учител”, казва Исус, “и не разбираш ли тези неща?” (Йоан 3:5-6,10) 

По същия начин Исус учудва събралите се в неговата синагога в Назарет, като чете определения за Шабат текст от Исая 61:1: 

Духът на Бога е на Мен, защото ме е помазал да занеса добрата вест на бедните, да проглася освобождение на пленените, проглеждане на слепите, освобождение на угнетените, да възвестя годината на Божието благоволение (Лука 4:18-19). 

И тогава, за тяхно удивление, заключава: “Днес Писанието се изпълни докато го слушахте” (стих 21). С това той оповестява открито началото и потвърждението на месианското си призвание!

Размислете, ако искате, в случай че той е истина това, което постоянно твърди че е – “изпратен от Отец” – какви трябва да са последствията за един народ, който упорито го отхвърля, и то в ролята си на народ, до който той специално е бил изпратен? Що за пренебрежение спрямо Отец, чийто глас, според записаното, слиза от небесата над преобразилия се Месия: “Това е моят възлюбен Син... Него слушайте” (Евангелие на Матей 17:5б). Каква е причината да отхвърляме този разказ? Възможно ли е това да бъде изпълнението на вдъхновеното от Бога предупреждение, изразено от Моисей: 

Господ, твоят Бог, ще въздигне отсред теб, от братята ти, пророк... него слушайте... и ще поставя думите си в устата му и той ще им говори всичко, което му  заповядам. А който не послуша думите ми, които той ще говори в мое име, Аз ще потърся отговорност от него. (Второзаконие 18:15, 18б-19) 

Какво ли благословение тогава сме пропуснали в упорството си да не послушаме човека, който казва: “Дойдох, за да имат живот, и да го имат изобилно.” (Йоан 10:10б)?

Каква ли е истинската Пасха (Песах), която можем да преживеем, ако той е, както казва Йоан Кръстител на брега на река Йордан, “[Пасхалното] Божиe Агне, което носи греха на света!” (Йоан 1:29б)? Възможно ли е Йоан да е имал предвид това – 

... животът на всяка плът е в кръвта, която Аз ви дадох да правите умилостивение  на олтара за душите си; защото кръвта е която, по силата на живота, който е в нея, прави умилостивение. (Левит 17:11) 

Ако няма пролята кръв, която да изкупи греховете ни, имаме ли валиден Йом Кипур, валидно очистване на греховете ни съгласно Закона, след разрушението на Храма и прекъсването на свещенството и жертвите?

След като е така, способни ли са определените от равините мицвот[13], постът и присъствието в синагогата на Йом Кипур да представляват приемлив заместител в очите на Бог? Или те са само целесъобразни мерки, измислени от хора с добри намерения след разрушението на Храма през 70-та година, мерки, които изглежда, са предлагали единство и просъществуване на вече разпръснатата нация? С това те също отхвърлят и единствената друга възможност, вече избрана от десетки хиляди други евреи, които гледали на жертвената смърт на Йешуа Ха Машиах (Исус Христос) като на божия вечен и окончателен Йом Кипур. Същите тези алтернативи ни предизвикват и днес!

Исус скърби, както като Месия, така и като Пророк, предвидил последствията, които ще ни сполетят, когато го отхвърлим. Той предвижда пророчески не само разрушението на Храма и разпръсването на народа, а също и трагичните събития, които ни преследват в Диаспората.  

И когато той [Исус] наближи, видя града [Ерусалим] и плака за него и каза: Да беше знаел ти, да ти! поне в този твой ден онова, което служи за мира ти! но сега е скрито от очите ти... и ще те разорят и ще избият жителите ти в теб и няма да оставят от теб камък върху камък, защото ти не позна времето, когато беше посетен. (Лука 19:41-42,44б)  

Това е историческия и решаващ момент на разрив с библейския, месиански юдаизъм 

Или разпънатият Месия представлява вечното и окончателно Изкупление, към което сочат жертвите в Библията, за което и самият той казва, че е дошъл, или еврейският народ е оставен с жестоката дилема на изискванията на моисеевия закон, който е станал неприложим след разрушаването на храма и разпръсването на свещенството. Този въпрос не е разрешен и до днес.

В този смисъл тогава Исус, който предупреждава, че ще бъдем отговорни за всяка празна дума, която произнесем, не би възкликнал лековато: 

 ...защото ако не повярвате, че съм това, което казвам, ще умрете в греховете си [тоест без необходимото изкупление] (Йоан 8:24) 

Предвидил неописуемото страдание от подобна трагедия, както и перспективата за ужасното вечно мъчение, водения от Бога апостол Павел казва:  

Заплатата на греха е смърт [вечно и неизцелимо отделяне от Бога], а божият дар е вечен живот в Йешуа Ха-Машиах Адонай [Исус Христос, нашия Господ] (Послание до Римляните 6:23). 

В такъв случай, скъпи читателю, ако досега търпеливо си следил всичко, защо не помислиш над тези неща? В какво долавяш несъответствия, за да оправдаеш скептицизма си? Колкото и относителен да е светогледа на човек, трябва ли суверенният Бог, да се съобрази с нас и да не настоява върху такава скандална уникалност, каквато се явява ударението върху този Човек? Ами, ако точно същият Човек изпълнява над 300 пророчества, които говорят за неговото раждане, за времето и мястото (Михей 5:2) и за неговото страдание, отхвърляне, смърт и възкресение (Исая 53), както и за все още бъдещото му, предстоящо завръщане, когато “...ще погледнат към мен, когото прободоха” (Захария 12:10б)? И ще научат, че “раните между мишците ми” са “тези, които ми нанесоха в дома на моите приятели"[14] (Захарий 13:6б)?

Новият Завет потвърждава тези пророчества, когато заявява: 

...тези [неща] са написани, за да повярвате, че Исус е Христос, Божият Син; и като повярвате, да имате живот в Неговото име (Евангелие на Йоан 20:31). 

Да, ние знаем, че “юдаизмът не вярва”, че Бог има Син[15]. Но, с цялото дължимо уважение, искаме да попитаме какъв е всъщност този юдаизъм? Дали представлява някаква неприкосновена цялост, по-значима от Бог, или сбор от равински мнения, оформял се в продължение на две хиляди години в съзнателна опозиция и отхвърляне на месианските твърдения на Исус?[16] Трябва да сме сигурни, че не се крием зад “юдаизма”, за да избегнем нашето задължение на menschen[17] (отговорни индивиди) да разгледаме въпросите за истината, заради които ще бъдем отговорни във вечността.

Толкова ли сме убедени, че нашата традиционна концепция за Бога обхваща в пълнота богатството на библейския монотеизъм? Какво бихме казали за възможно сложно съставно триединство, чието определение от хората винаги ще бъде недостатъчно спрямо неговата неизразима слава? Не е ли възможно Бог да бъде Един [Ехад] точно както и ние сме създадени по Неговия образ – тяло, душа и дух – и все пак да бъде Единен?

Много от нас, възпитани в еврейската традиция, ще трябва да разгледат думите на Онзи, който е и авторът на прочутата Проповед на Планината: “Не ме ли познавате...дори и след като толкова дълго съм сред вас? Който е видял мен, видял е Отец... Аз и Отец сме едно” (Евангелие на Йоан 14:9). Той непрестанно говори за това, че  идва от Отец и че “трябва да си отиде от този свят при Отец... че е излязъл от Бога и се връща при Бога” (Евангелие на Йоан 13:1б). Не е ли редно това да накара всеки човек, и нас в това число, да преразгледа възгледите си за Бог?

Без съмнение, ако тези неща са истина, те ще преобърнат света на човек с главата надолу. Всичките ни категории, на които сме разчитали, ще бъдат поставени под въпрос. Но ако не желаем да понесем тези последствия, как ще бъде изпитана до край нашата вярност към най-висшата заповед – “да възлюбиш Господ, твоя Бог, с цялото си сърце, душа, ум и сила”?

Не бихте ли попитали сами Бога на Авраам, Исак и Яков относно съдбоносните твърдения на Исус за него самия? Защо не опитате да превъзмогнете инстинктивната и обусловена от историята враждебност към името му, ако тези твърдения се окажат верни? Писанието ни съобщава по най-прост начин: “Няма друго име, дадено под небето на хората, чрез което да се спасят” (Деяния на апостолите 4:12б). Не бихте ли се доверили и изпитали Словото на Бога като действате в съгласие с него?  

Защото, както казва Писанието:  

Който вярва в Него, няма да се посрами. Защото няма разлика между юдеин и грък [езичник]: защото Той е Господ над всички, богат към всеки, който го призовава (Послание към римляните 10:11 - 12). 

Даже прословутият Тома ‘неверни’, който казва “докато не видя на ръцете му раните от гвоздеите и не поставя пръста си на ребрата му, няма да повярвам” (Евангелие на Йоан 20:25б), след като вижда възкръсналия Христос, възкликва в задъхано удивление “Мой Господ и Бог!” (стих 28б)! Исус, забравя да стъпче веднъж завинаги това абсурдно и богохулно преувеличение, го признава за съвършено прилягащо му и добавя: “Блажени са онези, които не са видели и са повярвали!” (Йоан 20:29б).

Някой е написал “Силата на греха се изразява най-вече в това, че е разпънал Исус”. Помислете над това. Ние, като хора, които имаме само бегла представа за греха (и за какво ни е изкупление тогава?), трябва да разсъдим, че Бог, знаейки как грехът се прикрива, лично е станал наша жертва, за да разкрие така, както нищо друго не би могло, неумолимата истина за нашето състояние! Не е ли от значение и не е ли показателно, че най-доброто от римския закон, наедно с най-доброто от еврейската религиозност, убиват по жесток начин този, когото нашата вяра очаква от дълго време? Трагичното е, че не само че сме били твърде слепи, за да го разпознаем, но и като народ сме се почувствали достатъчно засегнати и заплашени от него, че да превърнем в необходимост премахването му чрез убийство! Както казва Писанието, “Като човек, от когото хората отвръщат лице, Той бе презрян и не го зачетохме” (Исая 53:3).

Кой човек или народ може да бъде освободен от грях като този? В такъв случай, колко време трябва да мине, за да се изличи нашата лична и колективна вина? Нашето отхвърлящо твърдение “Кръвта му да бъде върху нас и върху децата ни” (Евангелие на Матей 27:25), ни преследва в историята повече, отколкото можем да си представим.

Ако Той е Сина на Бога, “напълно Бог и напълно Човек”, както казват древните изповеди на вярата, тогава сме извършили ужасен грях. Забележете, не грях в моментна слабост, а вкоренения, многовековен и отново повтарящ се монументален грях, когото преповтаряме с един юдаизъм, който и до днес предпочита господството на равинския ‘елит’ и ‘идеи, пригодени за по-голямо удобство към модерния светоглед’. Ироничното е, че срещу всичко това стои вечното Ш’ма[18] от Второзаконие 6:4-6, което или развенчава Исус като върховен богохулник или го разкрива като онзи, за когото именно, според божия мъдър план, ни е била дадена нашата древна вяра! Нашата собствена тежка история потвърждава добре думите “...да знаете, че грехът ви ще ви намери" (Числа  32:23).

Дали не сме били ‘Каин’ спрямо този ‘Авел’ – предизвикани към убийствена завист спрямо един Син, който е по-добродетелен от нас? И дали неговата по-голяма, напълно праведна жертва, приета от Отец, не оставя нашата собствена жертва неприета и неприемлива? (Битие 4). Нашата жертва – нелепа рожба на собствената ни пот и усилия; а неговата – върховна, приемлива жертва чрез кръв, удовлетворяваща Святостта на Бога, която не може да бъде умилостивена спрямо греха чрез нищо, което хуманистичното или религиозното човечество може да предложи!

Дали не сме се превърнали и ние като Каин в бегълци и чужденци по земята, скрити от лицето на Бога, белязани, но твърде често НЕпощадявани? Приликата е твърде близка, за да останем безучастни! Не би ли следвало да сме поразени и скръбни, като видим приликата ни с този първи убиец? Дано не понесем, дори и в най-лека степен, наказание, подобно на това на Каин! По-добре би било друг текст да се изпълни в нас – “който призове името на Господа, ще се спаси” (Йоил 2:32а). 

... Думата е близо, в устата ти и в сърцето ти, сиреч думата на вярата, която проповядваме, че ако изповядаш с уста, че Исус е Господ, и повярваш в сърцето си, че Бог го е въздигнал от мъртвите, ще се спасиш (Послание към римляните 10:8-10). 

По този начин апостол Павел, роден и израснал като евреин, не забравя своя произход. Нито пък ние го правим, когато обявяваме добрата вест за нашия Месия, 

Защото тя е Божия сила за спасение на всеки, който вярва; първо на евреина, и после на езичника (Послание към римляните 1:16б). 

Молитва:  

Боже, покажи милост към мен в този така важен момент. Знаеш добре как всяка сила на света, плътта и дявола се е изправила срещу Теб. Подари ми в този момент освобождение от всичко, което ни е спирало като евреи да призовем Името Ти. Дай ми малко от същото смирение, което Ти Самият си изпитал гол, посрамен публично на Кръста. Благодаря Ти, че си направил възможен за мен този кризисен момент, в който трябва да реша.. Моля те за всичко това в святото и неизпитано досега име на Йешуа, спаси ме. Амин.  

Един последен пророчески поглед 

Някой би могъл да попита защо е нужно да настъпи скоро “времето на Якововото утеснение”, пророкувано в Еремия (глава 30:7), като глобална антисемитска заплаха, надхвърляща мащабите на самия Холокост? Защото, всъщност, не сме ли все още Яков (‘хитреца’), а не Израел (‘бореца с Бога’)[19]? Не съществува ли все още един Човек, който ни очаква, за да се борим с него докато зазори – през нощта, която трябва да настъпи, дори вече настъпва? Не сме ли отново лишени от пълното притежание на Земята на дедите ни – Израел от непоправимия ‘Исав’, който отново иска живота ни? Не съществува ли все пак една финална драма на помирението с отмъстителния брат, която трябва да изиграем и в чието първо действие трябва да се сблъскаме най-напред с Бога в лицето на Човек?

Но, точно като нашия баща Яков, който всячески дърпаше чергата към себе си, въпреки всичките ни успехи в Диаспората, нашата глава, вместо на възглавница, пак лежи на камък[20]! И все пак, Бог се намира именно на това място, колкото и “страшно” да е то. И въпреки че ние не го подозираме, това място представлява врата към небето! И можете да помазвате камъка с масло колкото си искате, и да обещавате, че ще отдадете десятък като този на Яков, но това винаги ще си остане само подобие на пълното посвещение, което превръща Яков в Израел. А Бог не очаква ли именно това?

Той чака на този брод към благословението като Човека, който твърде дълго е бил избягван. Но входът към това благословение е затворен, докато не кажем като Яков: “Няма да Те пусна, ако Ти не ме благословиш” (Битие 32:36). И ще трябва да се преборим именно с това заинатяване на Бог, да ни се яви по начина, който Той е избрал! Единствено разпознаването на Бога именно в този скандален Човек ще разчупи – и може да разчупи – нашата непоправима, целеустремена и себеутвърждаваща се яковова гордост. Единствено Йешуа, лице в лице, ни превръща в Божия Израел!

И така, каквито и подаръци да правим, колкото и да разделяме собствеността си на две[21], и да измисляме всякакви яковови ходове, все пак, няма да се спасим от разярения брат, който води с него “още четиристотин мъже”! Само този Човек, когото сме се старали да избегнем толкова дълго – само Неговото докосване до дебелите кости на нашата яковова себедостатъчност, сила и увереност, може да ни “осакати” и за пръв път да ни превърне в прекланящ се, безпомощен молител пред Неговия олтар – олтара на Ел-Елохе-Израел!

От “сломеното и разкаяно сърце”, което Той няма да презре, произлиза истинското, посветено поклонение, което превръща Яков-узурпатора в син-слуга – вече правилно наречен Израел! (Псалми 51:17). Примирени с Бога като син с баща си, ние ще надвием заедно с Него всяка враждебност, колкото и древна и горчива да е тя.

Всичко, което се стремим да сграбчим с якововата си съобразителност и сръчност е, по ирония, всичко онова, което Бог винаги е възнамерявал да ни даде като наследство – ако само Го бяхме познавали, както трябва и бяхме приели всичко смирено и от неговата ръка! Съкрушете се, сломете се синове на Яков! Отец на бащите ни, ‘Древният по дни’, Господ на славата, Спасителят на Израел очаква нашето преклонение. И докато то не дойде, за какво притежание на наследството ни, за каква свещеническа служба, която “благославя народите на земята” (и особено потомците на Исав и Исмаил) можем въобще да говорим? (Битие 12:3). Нашият съсед, с когото се борим, има нужда да бъде днес благословен от Израел, от един Израел, който наистина е Израел – Израел, който най-накрая е признал, и е благословен с това признание, че е... 

...благословен  Онзи, който идва в името Господне (Псалм 118:26а). 

Това благословение заслужава днешните ни родилни мъки. Разпознавате ли Божия натиск в антисемитизма, който отново се надига, за да ни преследва? Нашите фалшиви, светски и небиблейски надежди не са ни спасявали и не могат да ни спасят. Греховете на нашите предци, които са и наши грехове, ни застигат във всяко поколение и очакват да бъдат изповядани и забравени, чрез покаяние (Левит 26:39-42). Нашите грехове са Го принудили да извърне лицето Си от нас “за малко време”. И все пак, Бог, в изобилната си милост, ще ни приеме, възстанови и ще ни направи Негово собствено притежание – за вечна възхвала на Неговата слава. 

*                 *              *              *              *              *              *                             

И тъй, скъпи читателю, без значение дали “си призовал Името Му”, дали си евреин или не, ние приветстваме всеки твой по-нататъшен интерес, чрез въпрос или коментар, който тази книжка може да е предизвикала.

 Притежаваме в наличност и следните книги:  

-  Холокост: къде беше Бог? – радикално библейско изследване върху възможната причина за Холокоста

-  Израел и ‘Утеснението ня Яков’ – разсъждения върху бъдещето на държавата Израел в светлината на пророческите книги на Библията.

-  Машиях бен Йосеф – подробно сравнение и разкриване на пророческите елементи в живота на Йосеф син на Я’акоб спрямо този на Йешуа хаМашиях.