Разкрити тайни от книгата "Данаил" -

Емерсон

ГЛАВА 1

ОСЪЖДЕНИЕТО НАД НАРОДИТЕ И НАД ИЗРАЕЛ

Книгата Данаил започва с обсадата на Ерусалим от Навуходоносор. Не е казано, че градът е бил действително превзет. Обаче, храмовите съкровища са били частично отчуждени и са взети пленници от благородниците и от царското семейство. Три пъти армията на императора на Вавилон ултимативно се е появявала пред Ерусалим. Във всеки от тези случая, допълнителни части от населението са били пленявани, а при третия случай градът бил разрушен. При всяко появяване на халдейската армия градът бил предупреждаван, че думите на Еремия ще бъдат изпълнени. Обаче, винаги това предупреждение е прозвучавало като глас в пустиня. Всякога пророческите думи на Еремия, на Софония, на Авакум и на пророчицата Олда, са попадали в глухи уши. Накрая, Еремия - глас, който по никакъв начин не би могъл да бъде заглушен - бил затворен и заплашен със смърт. Оптимистите от народа, явно са се доверявали на пророческото присъствие в храма и са повтаряли шиболета: "Господният храм, Господният храм" без да знаят, че "Шекинах", славата на Господнето присъствие се е оттеглила от храма, и няма да се върне повече до възцаряването на Месия.

Не е било достатъчно, че пленението на народа е прокламирано от времето на Мойсей до собствените предупреждения на Еремия. Имало е дори и други опасни белези, ако разбира се народът е имал уши да ги чуе и очи да ги види. За сто години, едно след друго, осъждения са падали върху повечето от прочутите градове на древния свят. Когато всяко едно от осъжденията са идвали бързо във време и са били в непосредствена близост, Израел е бил не само глух към пророческите предупреждения, но и сляп по отношение белезите на времената, като не е разбирал, че закрилящата ограда, с която Йехова е оградил Своето отбрано лозе е вече вдигната за да позволи на дивите горски зверове да навлязат и да го стъпчат.

Преди всеки град и всеки народ да бъдат осъдени, те са били използван като инструменти в ръката на Йехова за да излее осъждение върху други: Асирия върху Вавилон, Египет и Елам; Вавилон върху Асирия, Египет, Тир и Израел; Мидо-Персия върху Вавилон; Гърция върху Мидо-Персия - и т.н. в една непрекъсната последователност. Съществува един строг морален ред, една духовна причина и следствие, които най-ясно се забелязват, когато накрая осъждението дойде.

Народите се издигат и падат, явяват се на световната сцена и потъват в забрава или отиват зад кулисите. Това, което историците назовават като цикличен процес, в който народите се появяват, развиват и западат, Псалмистът го описва по-различно, като се обръща към появилата се причина за това:

"Нечестивите ще се върнат в преизподнята; всички народи, които забравят Бога" (Псалом 9:17).

"Народите затънаха в ямата, която сами направиха; в мрежата, която скриха, се улови ногата на сами тях" (Псалом 9:15).

Включително Израел ли? Да, специално Израел; понеже неговата светлина и неговите привилегии бяха така огромни. Бог е Бог не само на Израел, но на всичките народи. Ако Израел е бил пленен, храмът му, заедно с присъствието на Шекинах преминал, унищожен, неговият прекрасен град опустошен, какво бихме могли да кажем за другите народи, които морално и духовно са по-виновни от Израел? Понеже те са имали по-малка виделина, биха ли могли да избегнат осъждението? Дали отделната личност, която греши би могла да избегне наказанието, като следствие от греха? И понеже народите са сбор от личности, бихме ли допуснали, че те могат да избегнат същите закономерности за причината и следствието? Ако сме изкушени да дойдем до подобно заключение, би трябвало за светлина по този предмет да се обърнем към историята от шестия и седмия век пр.Хр. Именно на пророк Еремия Господ проговорил:

"Виж, днес те поставих над народите и над царствата, за да изкореняваш и съсипваш, да погубваш и да събаряш, да градиш и да садиш" (Еремия 1:10).

"Защото така ми каза Господ израелевият Бог: Вземи от ръката Ми тая чаша с виното на яростта Ми та напой от нея всичките народи, до които те пращам. И като пият, ще попитат и обезумеят поради ножа, който ще изпратя всред вас" (Еремия 25:15,16).

Тогава Еремия състави списък на онези народи и градове, върху които е паднало или ще падне осъждението, както Исая и Наум са пророкували преди него. Всред тях са Египет, Тир, Елам, Вавилон и Ниневия. И какво, ако те се надяват да го избегнат? Чуй словото на Господа както Той отговаря:

Затова ще им речеш: Така казва Господ на Силите, Израелевият Бог: Пийте и опийте се, повръщайте, паднете и не ставайте вече, поради ножа, който ще изпратя всред вас. И ако откажат да вземат чашата от ръката и да пият, тогава да им речеш: Така казва Господ на Силите: Непременно ще пиете; защото, ето Аз докарвам зло като започвам от града, който се нарича по Моето име; и вие ли ще останете съвсем ненаказани? Няма да останете съвсем ненаказани, защото Аз ще призова нож върху всичките земни жители, казва Господ на Силите" (Еремия 25"27-29).

Каквото е било възложено на Еремия да пророкува, същото е видял и да се изпълнява върху много народи. Някои от осъжденията вече са били наложени преди неговия ден, според пророческите предупреждения пророкувани от по-ранните пророци. Ето, какво той е казал на Израел: "Бог не е за подиграване. Каквото един народ посее, това ще и да пожъне. Заплатата на греха на един народ е национална смърт". Нека да разгледаме някои от тези национални осъждения:

ОСЪЖДЕНИЕ ВЪРХУ ЕГИПЕТ

Градът Тевес (наречен от египтяните "Но" или "Но Амон"),според Диодорус, имал обиколка 100 стадия (12 мили). Той е бил един от най-богатите градове в древни времена и бил украсен с знаменателни храмове, величествени здания и би могло да се каже, че е бил най-красивият и най-внушителния град, не само в Египет, но и в целия свят. Бил е украсен с безброй паметници от злато, сребро и слонова кост, с обелиски и колосални статуи на езическите богове. Бил извънредно богат град, така щото

предверието на храма на Amenhotep III е било отчасти павирано с метален лист от сребро. Нахлуването в Тевес от Ашурбанипал (661 г.пр. Хр.) е било пророкувано от Исая, Амосовия син, преди цяло поколение:

"В годината, в която Тартан дойде в Азот, когато го изпрати асирийският цар Саргон, та воюва против Азот и го превзе, в същото време Господ говори чрез Амосовия син Исая, като каза: Иди, разпаши вретището от кръста си и изуй обущата си от нозете. И той направи така и ходеше гол и бос. Тогава рече Господ: Както слугата Ми Исая е ходил гол и бос три години за знамение и предвещание против Египет и против Етиопия, така асирийският цар ще отведе египтяните в плен и етиопяните в заточение млади и стари, голи и боси и с голи задници за срам на Египет. Тогава те ще се ужасяват и засрамят за Етиопия упованието си, и за Египет хвалението си. И в оня ден жители на тая крайбрежна страна ще кажат: Ето, такова е упованието ни, към което прибягнахме за помощ за да се избавим от асирийския цар, а ние как ще се избавим?" (Исая 20:1-6).

Отново ние четем в Наум 3:8-10 (като сравниш Тевес с Ниневия):

"Ти по-добре ли си от Но Амон (Тевес), който лежеше между реките, окръжен от води, чието предстение бе Нил, и стената му Нилови води? Етиопия и Египет бяха негова сила, и тя беше безгранична; Фут и левийците бяха твои помощници. Но и той беше откаран, отиде в плен; младенците му тоже бяха смазани по кръстопътищата на всичките улици; хвърлиха жребие за почтените му мъже, и всичките му големци бидоха вързани с вериги".

Ние притежаваме собственото изявление на Ашурбанипал при неговото нашествие в Тевес:

"При моя втори поход, аз се отправих към Египет и Етиопия. Урдамани (царят) чу моя приближаващ се поход и когато аз стъпих върху границата на Египет, той изостави Мемфис и побягна в Тевес за да спаси живота си. Аз тръгнах след царя и дойдох до Тевес, неговата крепост. Той видя напредването на мощната ми бойна армия, напусна Тевес и побягна в Киркип. Обаче, моята ръка плени целия този град, който беше под протекцията на Ашур и на Ищар".

"Аз заграбих сребро, злато, скъпоценни камъни, цялото съдържание на неговия палат -всичко, което беше там: пъстра одежда, облекло, едри коне и хора, жени и мъже. Три високи обелиска направени от блестящ бронз, чието тегло беше две хиляди и петстотин таланта, които стояха пред пътеката на храма, аз ги вдигнах от мястото им и ги пренесох в Асирия. Голяма и безбройна плячка отнесох от Тевес. Направих оръжието си да беснее над Египет и Етиопия, и така установих моята сила. С пълни ръце се върнах напълно безопасно в Ниневия, моята столица".

ОСЪЖДЕНИЕ НАД НИНЕВИЯ (612 г.пр.Хр.)

Точно преди последното десетилетие на седмия век (612 г.пр. Хр.), Nabopolasar с помощта на Astyages, цар на Мидяните, са пленили и опожарили великия град Ниневия. Така напълно е бил разрушен, че когато Xenophon, два века по-късно, като минавал по тези места, не могъл да повярва, че тук е бил разположен един велик град. Краят на асирийската империя дошъл седем години по-късно (605 г. пр.Хр.), след голямата битка на Carchemish, в която вавилонските сили под ръководството на Навуходоносор напълно разбили асирийците и техните египетски съюзници. И така, завинаги била унищожена империята, която е тероризирала народите от Тигър до Средиземно море, между които са били и еврейските царства на Израел и Юда. Ниневия е бил окупиран, центърът на световната сцена за много векове. Той е бил един от най-известните градове в древния Изток и е бил столица и център на различни царства на Асирия. Нека да цитирам едно подходящо и специално описание на причината за това:

"Асирийците са били преди всичко войнствен народ и са били в положение на постоянна война, а техният монарх бил главата на един огромен генерален щаб, а неговите служители са били фелдмаршали. Този щаб не е работел, нито се е трудел. Доставката на храна и всичко необходимо, дори и детски играчки, са били изтръгвани и плячкосвани от нещастните народи, които са ги заобикаляли. Техните строители и работници са били пленниците от войната. Управниците им са преселвали цели родове и народи от една част на техните владения в друга, изкоренявайки ги, както са изкоренявали ливански кедри и са ги присаждали в булевардите на техните чудесни столици. Всеки асириец е бил войник. Зад тази безпощадност се е криел зловещият образ на Ашур, земното божество-покровител. И така, обширни храмове са възникнали в чест на Ашур, непрекъсната война се е водила и са се събирали тежки данъци; така че техните храмове са били препълнени с великолепие, телата на безчислени роби в много далечни провинции са били пребивани за по-интензивна работа и продукция.".

Жестокостта и нечестието на Ниневия са викали към небето в дните на Йон през осмото столетие пр.Хр. и от Йоновата проповед, народът се е покаял във вретище и пепел. Но много скоро се е върнал към старите си пътища и както вече споменахме, в следващото столетие (612 г.пр. Хр.), армиите на мидянина Astyges и вавилонянина Nabopolasar (може би подпомогнати от Scithians) са разрушили града завинаги. Ниневия е бил използван от Бога да бичува други народи нечестиви като него и на свой ред е бил заличен от списъка на градовете, и вече никога не се е появил на световната сцена.

ОСЪЖДЕНИЕТО НАД СУСА И ЕЛАМ

Суса бил наречен вечния град на Изтока. Неговият произход се е загубил в мъглата на древността. По-голямата част от съществуванието си, поради военната мощ и агресивния дух, той е бил страшилище за съседните народи. Цивилизован, богат, горд, хищен и създаден да воюва и граби, вече бил узрял за наказание, когато е бил завоюван от Ашурбанипал през 645 г. пр. Хр. Езекиил дава неговия некролог в следните два стиха:

"Там е Елам и цялото му множество около гроба му; всички убити, паднали от нож, слезли необрязани в най-дълбоките места на света, те причиняваха трепет в земята на живите, но понесоха срама си както всички други, които слизат в ямата.

Всред убитите поставиха легло за него с цялото му множество; гробовете му около него; те всички са необрязани, убити от нож, защото бяха причинявали ужас в земята на живите; но понесоха срама си както всички други, които слизат в ямата; той е поставен всред убитите" (Езекиил 32:24,25).

Ето и пророчеството на Еремия:

"Ще докарам върху Елам четирите ветрища от четирите страни на небето и ще ги разпръсна по всичките тия ветрища; та не ще има народ гдето да не отидат изпъдените еламци. И аз ще разтреперя еламците пред неприятелите им; и ще докарам върху тях зло - пламенният Си гняв, казва Господ; ще пратя и нож подир тях докле ги довърша. И като представя престола Си в Елам, ще изтребя от там цар и първенци, казва Господ..." (Еремия 49:36-38).

Ето и записът на Ашурбанипал относно завоеванието на Суса:

"По време на моето завръщане, когато Аshur и Ishtar ми дадоха възможност да застана срещу враговете си, аз завоювах Суса, един велик град, местопребиваването на техните богове и седалището на оракулите им. По заповед на Ashur и Ishtar аз влязох в царските палати и седнах с радост. Отворих съкровищните помещения, където бяха складирани сребро, злато, имот и притежания, които предишните царе на Елам и царете, които управляваха дори до тези дни са събирали и складирали, и които никои други ръце преди мен не бяха докосвали, и аз ги отнесох в Асирия като плячка: сребро, злато, имот и притежания на Sumer, Akkam и Karduniash - всичко което бившите царе на Елам седем пъти са отнасяли като плячка и са го донесли в Елам - великолепен и блестящ метал, скъпоценни камъни, (които бяха) много скъпи орнаменти, подходящи за бившите царе на Akkad и Shamash-shum-ukun и бяха дадени на Елам с цел да се съюзят с тях; облекло, също подходящо за украса на царете, оръжия за война, трофеи, всичко, което се използва за борба, също подходящо за ръцете им; цялата преносима покъщнина от палатите им; на която са сядали и спали, от която са яли и пили, и са се пръскали с ливан и помазвали себе си; колесници, държавни карета, вагони покрити с висококачествен метал, коне и едри мулета, чиито хамути са били направени от злато и сребро. Аз разруших храмовата кула на Суса, чието покритие беше от uknu-камъни и съборих оръжейната кула, която беше направена от блестящ мед. Взех за Асирия тридесет и две статуи на царе, направени от сребро, злато, мед и алабастър. Съборих колосалните бикове, градинските богове и всички други наблюдателници на храма и разкъсах жестоките диви животни, които украсяваха вратите. Разбих всички храмове на Елам. Строших боговете и богините им и ги разпръснах на вятъра. Моите войници влязоха в тайните гори, в които никой чужденец не е влизал и на чиито граници никой чужденец не е стъпвал; те видяха тези секретни места и ги опожариха. Мавзолеите на техните царе, древни и съвременни, които не се бояха от Ashur и Ishtar, моите господари, но враждебно настроени към царя, моя баща, аз ги разруших и опустоших, като ги изложих на слънцето. Взех костите им в Асирия; лиших останките им от почивка и от жертвите за храна и питие.

Осъждение над Кархамис

Писанието споменава за града Кархамис, само три пъти (2 Летописи 35:20; Исая 10:9; Еремия 46:2), но не ни дава нито добра, нито лоша информация, за обичаите, нравите и религиозните култове. Градът е бил разположен на един от малкото бродове на Ефрат, до мястото където реката тече най-близко до Средиземноморието. Така, той е бил стратегически разположен на керванския маршрут от долината на Ефрат до град Тир. Градът израснал богат и с голямо значение като резултат от данъците и таксите събирани от преминаващите кервани. Дали е бил разрушен поради нечестието или понеже е бил свързан с Египет, народ определен за наказание от Йехова, ние не знаем. Това бихме могли да узнаем: Бог беше дал всичките народи на Близкия Изток в ръцете на Навуходоносор, император на Вавилон, с предупреждението, че който се съпротивлява ще бъде унищожен. И те се съпротивляваха.

"И оня народ или царство, което не би приело да слугува на тоя вавилонски цар Навуходоносор, и което не би приело да тури врата си под хомота на вавилонския цар, Аз ще накажа оня народ, казва Господ, с нож, с глад и с мор, догдето го довърша чрез неговата ръка" (Еремия 27:8).

Навуходоносор разрушил града и армията на неговите египетски съюзници в 605 г. пр. Хр. Последният от хетските градове, който по-късно е бил заместен от не хетски градове.

ОСЪЖДЕНИЕ ВЪРХУ ТИР

Великият град Тир, морският търговски център на древния свят, най-напред съграден на сушата (Paleotyr, древен Тир), но по-късно разпрострял границите си към един скалист остров откъм сушата (върху който е бил разположен палатът на царете на Тир). Бил забележителен с неговата цитадела, храма на Agenor Baal, храма на Астарта (женската богиня на похотта) и по-величествен от тези е бил храмът на Melcart, в който е имало две колони, едната от злато, а другата от смарагд - подходящо великолепие на храма, като цяло. Двата града, старият и новият са имали масивни стени, които са се съпротивлявали на обсадата от три велики асирийски завоеватели: Ашурназирпал, Есархадон и Ашурбанипал. Този град бил прочут в целия древен свят със своята стъклария, изработени предмети от злато и сребро, и над всичко, с тъканите, чиито прочути морави цветове са били често запазвани за царете, които са просмуквали богатството, независимо откъде идвало то, дали от корабите или от керванския трафик. Моряците са пътували из Африка, а занаятчиите са били използвани за построяване на Соломоновия храм. Градът бил необикновено мъдър по отношение на мореплаването и търговията, и невероятно богат, както четем в Езекиил 27:14, един град потънал в разкош, удоволствие и грях. Истинското му поклонение е било отвратително, включващо сексуални оргии, човешки жертвоприношения и от страна на свещениците, себеобезобразяване. Узрял е за осъждение, както Езекиил пророкува в глава 26. Едното осъждение е дошло върху него от Навуходоносор. Триста години по-късно, окончателното му разрушение е връхлетяло чрез Александър Велики. И двете осъждения са включени в пророчеството на Езекиил.

ИЗРАЕЛ

Ако Бог е чакал четиристотин години за осъждението върху аморейците, понеже чашата на тяхното нечестие все още не е била препълнена, не трябва ли да допуснем, че всички тези древни градове и народи са посрещнали осъждението понеже техните чаши са били вече прелели? Не би трябвало да допуснем подобно нещо в случая с двете царства на Израел и Юда. Всички пророци от Йоил до Еремия са преповтаряли предупрежденията. Накрая в 722 г. пр.Хр. осъждението дошло съответно върху северното царство, когато Shalmaneser, цар на Асирия разрушил градовете му, прогонил и разпръснал народа "в Ала и Авор при реката Гозан и в мидските градове" (4 Царе 18:11). Така завинаги завършило северното царство на Израел, въпреки че много отделни личности от десетте племена по-късно са се нанесли обратно в Палестина. От историята за десетте племена на северното царство, малко добро би могло да се каже за народа като цяло. Нито един от царете не е бил праведен и по отношение на хората, по времето на Илия Господ беше преброил само седем хиляди праведници.

Юда

В южното, юдейското царство, само пет или шест от неговите царе са били истински праведни. С отстъплението на две трети от царете, напълно естествено е да отстъпи и народът.

На еврейските царе от южното царство, седящи върху престола на Давид, са били дадени привилегии, каквито не са давани на никоя друга царска фамилия в историята на човечеството, нито на друг народ. Но въпреки нечуваните благословения на царе и народ, главният напредък на Юда е клонял надолу. Те са се завърнали при Господа след пленението, но към една ограничена независимост. И тяхната слава е била подобна на славата на всеки велик езически народ в миналото. Изглежда такава е изобщо славата на цялото човечество.

Двадесет години преди пленението на Ерусалим, великият и благочестив цар, Иосия отпразнувал най-великата пасха в историята на Израел. За него бе казано: "Той не се обърна нито към дясната нито към лявата ръка, но напълно следваше Господа". Освен това, когато книгата на закона била прочетена пред него и той чул както изглежда за първи път, осъждението висящо над неговия народ, ето защо, той не само провел цялостна реформа, очистил храма и възстановил поклонението на Йехова, но имаме изявлението, че "той накарал всички, които се намирали в Ерусалим и във Вениамин да потвърдят завета. И Ерусалимските жители постъпили според завета на Бога на бащите си" (2 Летописи 34:32).

Защо тогава, след двадесет години трябваше да падне осъждението над един народ, който бил предал себе си на правдата според закона? Ние имаме отговора в Еремия 3:10:

"А при всичко това, сестра й невярната Юда не се върна при Мене с цялото си сърце, но с притворство, казва Господ".

Наследниците на Йосия (Иохаз, който царувал три месеца, Иоаким - единадесет години, Иоахин - три месеца и десет дни и Седекия - единадесет години), всички те са отстъпили от Йехова. Реформата на Иосия не е могла да възпрепятства на моралното и духовното разлагане на Израел. Служил на Бога само от уста, а сърцето му останало непроменено. Пророк Еремия, като представител на Йехова, е говорил не на духовен, но на отстъпил народ, който повече не е искал дори да допусне свидетелството на пророка. Най-после, Бог, Който е отговорен за моралния ред на всемира, не е могъл повече да отлага наказанието.

Обаче, виждаме праведността и любовта на Йехова проявена към един своенравен народ. Небето не мълчи и Израел не може да отиде в плен, без дума от Йехова.

Не един пророк, но петима са съвременници на вавилонското пленение: Еремия, Софония и Авакум са останали в страната; Езекиил е сред пленените от Khebar Canal; Данаил пък е в царския палат. По времето, когато Израел е под дисциплина, деморализиран и пленен, Йехова е говорил чрез Данаил за идващия Месия, чрез Езекиил за възстановяването на храма, за царуването на Месия, за завръщането на племената в Палестина и за пълното завладяване на страната обещано на Мойсей (от морето до Ефрат, от Египет до Емат), за царствено благословение на Израел и предсказал участта на всички народи, които са угнетявали Израел; Софония е говорил за деня на Господа и за осъждението над езичниците; Еремия е предсказал духовното възраждане на Израел през последните дни, когато законът на Господа ще бъде записан на сърцата им и когато ще сключи нов завет с Израел; Авакум напомнил на своя народ за справедливостта на пленението, понеже Бог е праведен и свят. Но Йехова не би оставил народа Си без утешение и ръководство дори и във времето на тяхното пленение.

Обаче, тогава ръката на Йехова е била доста тежка над Израел. Чудесният храм бил разрушен. Ковчегът на завета, заедно с херувимите и умилостивилището, предметите в святото място, жертвеният олтар, златният светилник и всичко останало било изгубено. Славата Божия (шекинах) напуснала храма и града. Градът бил превърнат в купчина камъни и опустял за седемдесет години според пророчеството на Еремия. Разбира се, докато Израел е в плен, той нямал нужда от храм, нито от жертвоприношения, нито от цар. Когато в края на тези седемдесет години, той се завърне, все още няма да има цар по линията на Давид. По-късно по времето на Макавеите е имал една кратка династия по тяхна линия, но тя не била легитимна, защото Макавеите водят началото си от свещеническото племе на Леви, а не от царското коляно на Юда. Ние си спомняме думите на Езекиил, които както еврейските равини, така и християнските коментатори ги отнасят до Месия:

"Аз ще я катурна, катурна, катурна, та и това няма да трае, докато дойде оня, комуто принадлежи; и нему ще я дам" (Езекиил 21:27).

И отново, Осия пророкува:

"Защото израелтяните ще останат за дълго време без цар и без началник, без идолски стълп, без ефод и без домашни богове. После израелтяните наново ще потърсят Господа своя Бог и царя си Давид; и в послешните дни ще дойдат със страхопочитание при Господа и при Неговата благодат" (Осия 3:4,5).

Това пророчество започнало да се изпълнява по времето но пленението и продължава до този ден. За самото пленение, Еремия пророкува за време и за обстоятелство:

"И цялата тая земя ще бъде пуста и за учудване; и тия народи ще робуват на вавилонския цар седемдесет години. А когато се свършат седемдесетте години, Аз ще накажа вавилонския цар и оня народ за беззаконието им, казва Господ, също и Халдейската земя, която ще обърна в пустота. И ще докарам върху оная земя всичките неща, които съм говорил против нея, всичко що има писано в тая книга, което Еремия пророкува против всичките народи. Защото много народи и велики царе ще поробят и тях; Аз ще им въздам според делата им и според работата на ръцете им" (Еремия 25:11-14

ГЛАВА 2

ЦАР НАВУХОДОНОСОР И ЧЕТИРИМАТА БЛАГОРОДНИ ПЛЕННИЦИ

(Данаил 1 глава; на еврейски език)

"Дано да има у тях такова сърце, щото да се боят от Мене и винаги да пазят всичките Ми заповеди, та да благоденстват вечно, те и чадата им!"(Второзаконие 5:29)

Нека да се ориентираме хронологически, книгата Данаил се появява в 605 г. пр.Хр. Според гръцкото преброяване, това е станало през време на четиридесет и втората олимпиада, малко след пристигането на Солон; според римското преброяване, 148 години след основаване на Рим (A.U.C.), през време на царуването на Etruscan Tarquins; според еврейската хронология, 3,225 години от сътворението на света, годината предшестваща първата година на царуването на Навуходоносор и третата година от царуването на Иоаким в Ерусалим. Царството на Юда току-що е било паднало под робството на Навуходоносор.

Една част от съдовете на храма са били отчуждени и занесени във Вавилон, обаче градът все още не е бил изцяло ограбен. Взети са били заложници сред членовете на царското семейство и сред благородниците, които да осигурят добро поведение на цар Иоаким. Данаил и приятелите му, вероятно от царско семейство, са били сред първите изпратени във Вавилон.

И така, започнала очната ставка на два забележителни характера споменати в Писанието: Данаил от царското потекло на Давид (според традицията) и Навуходоносор, цар на Вавилон. Данаил представител на царски род, който приблизително за половин хилядолетие е царувал на Давидовия престол. Той е бил също представител на един народ, "на който принадлежат осиновението на славата, заветите и даването на закона, богослужението и обещанията" (Римляни 9:4). Те са народ, към когото са били отправени Божиите пророчества и чрез когото щеше да дойде Месия. Поради националния грях, Данаил и неговите приятели са били отведени в чужд град да бъдат слуги на един езически монарх и които, според намеците на Йосифус са били евнуси; все пак това е някак си под съмнение, тъй като тези млади мъже са били "без недостатък". Каквото и да е било тяхното физическо състояние, те се явяват пред нас в книгата Данаил без никакъв намек на горчивина или злоба, на неуважение, или деморализация, които обикновено придружават промяната от чест и изобилие в зависимост и робство. Самият Данаил е поддържал не само смелост и нравственост, но е бил на уважение като царска фигура.

Обаче, кой е бил Навуходоносор, та да диктува условията на това робство? Той е бил син на Nabopolassar, неговият царски род се е върнал обратно, само за едно поколение. Династията продължила осемдесет и седем години, а самият Навуходоносор царувал четиридесет и три години. (Данаил надживял своя господар най-малко с двадесет и осем години).

Bersos, цитиран от Йосифус, казва: "Когато Nabopolassar, неговият баща (на Навуходоносор), чул, че сатрапът, когото бил поставил над Египет и над регионите на Сирия и Финикия, повдигнал бунт срещу него и понеже не бил в състояние сам да воюва поради умората, възложил известни части от силите си на своя син, Навуходоносор, който бил още младеж и го изпратил срещу бунтовника. Навуходоносор повел сражението срещу него, завладял го и веднага подчинил страната за свое владение. По това време неговият баща се разболял в град Вавилон и починал, като царувал двадесет и една години. Когато Навуходоносор чул за смъртта на баща си, той поставил в ред нещата в Египет и тези на останалите от областта, и предал пленниците, които бил пленил от евреите, египтяните, финикийците, сирийците и от народите принадлежащи на Египет, на някои от приятелите си, понеже те биха могли да поведат тежко въоръжената войска и военния обоз до Вавилония, докато самият той преминал пустинята със съвсем малко войска. Когато пристигнал там, констатирал, че публичните работи се управляват от халдейците и били запазени в ред от доверените лица сред тях, така че той станал управител на цялото владение на баща си и наредил за пленниците, когато пристигнат, да бъдат настанени в жилища".

Самият Навуходоносор изпъква в историята като гений, чиято интелигентност, способност и сила са далеч зад обикновената царствена надареност; безграничен в амбициите си и с неуморима енергия; той е завоевател, който изглежда безразличен към собствените си военни победи. Неговите главни амбиции и енергия са отправени към възстановяване на агрикултурата в собственото му царство Вавилония, към изграждане на разрушените градове и храмове, и специално се явява като възстановител и строител на най-големия град в древния свят, Вавилон. Той е бил човек, чиито усърдие и ревност към своите езически богове очевидно са мотивирани от цялата негова изключителна способност.

За четиридесет и три години, Навуходоносор и Данаил са били свързани като господар и почтен слуга. Навуходоносор бил заел централната сцена поради царствената си позиция, царската си сила, съвършената си гениалност, но освен всичко (доколкото книгата Данаил засяга това), Бог го бе избрал като специален инструмент. Данаил ни е представен като личност интелигентна, праведна, със способност да тълкува сънища, с превъзходен дух и над всичко, той е бил човек решен да е верен на Бога на бащите си. Има само два видни характера в Старозаветните Писания.

Да сме в състояние да разберем активността на Навуходоносор, нужно е да си припомним, че Nabopolassar, неговият баща и основател на династията, единствен е започнал да възстановява Вавилон. Градът е бил изцяло разрушен от Сенахерим в 690 г. пр. Хр. Бил възстановен донякъде от неговия син Esarhaddon. Nabopolassar обаче е започнал цялостното му възстановяването, очевидно на по-мащабна степен, но дори и така, той не е бил изцяло завършен и не е направил особено впечатление по отношение на бъдещето си великолепие.

Би трябвало да си припомним също, че бъдещата строителна предприемчивост на Навуходоносор не е била направена в ера на мир. Той не бе наследил една действително стабилна империя, но само нейното начало. В аналите на първите единадесет години от неговото царуване, единствено за една от тях не е записано той като глава на армията си, да е водил военна кампания. В тази година, (в действителност за осемнадесет месеца), той е подготвял армията си за бъдещи кампании. Навуходоносор изглежда е бил военен гений, но въпреки неговите военни победи, той по душа е бил строител. Когато той завършил града Вавилон, в него били построени двете чудеса на древния свят, а именно: мощните стени и висящите градини. От сериите завоевания започнали от баща му, Навуходоносор съградил една империя, която се простирала от Тигър до Египет. Бившето царство на Асирия, Арамейското царство на Сирия, Палестина, Палео-Тир, Карцемиш и по-късния Египет са се обединили в първата световна империя, а на него е бил даден от Самия Йехова суверенитет над човечеството, където и да се намира то.

"Когото искаше убиваше; и когото искаше опазваше жив" (Данаил 5:19).

Освен това, този човек не е бил успешен лидер на армии, само защото е бил мечтател и е виждал сънищата му да се изпълняват. Ние стоим с благоговение пред големите строителни постижения, всички завършени за четиридесет и три години и се чудим ако всеки друг труд би престанал да довежда докрай тази строителна програма, какво би станало с града? Но ние си спомняме, че всичко това е било направено единствено от робския труд на пленниците.

В живота на великите, древни монархии, завоеванията са означавали голям запас от робски труд, неограничено използване на човешки тела, запас от най-красивите жени за харема и отчуждаване на робската собственост. Обаче, този човек Навуходоносор, е знаел как да пленява и да използва интелекта на хората, така както и техните тела. Представена ни е картината на грижлив подбор от пленени младежи - млади мъже, в които няма никакъв недостатък; с добра репутация и вещи във всякаква мъдрост и познание, и дълбоки научни разбирания. Когато решил да подложи на изпит тези млади мъже, той направил това абсолютно царствено. Те са се хранели с най-добрата храна от царската трапеза. Тяхното здраве и външност са били върховна грижа. Когато дошло времето за техния изпит, относно резултатите от три годишното обучение, самият цар провел този изпит. Ако правилно тълкуваме загатванията, дадени в тази глава, виждаме, че за този човек са важни интелектът и духът на тези, които ще му служат и затова се отнасял към тях по начин, от който се разбира, че той е предварително убеден в тяхната лоялност и преданост. Резултатите са изобилно възнаграждение за него в лоялна служба, която той получава и дух на смелост, и себереспект, който бил съхранен в тях.

Може би е уместно в тази точка да преценим главните факти на Навуходоносоровия запис от световната история. Той е бил син на Nabopolasar, който царувал двадесет и една години (626-605 г. пр. Хр.). Имал близнак на име Nabushumlisher. Възпитан е смирено да се покланя на Мардук, женен за Амитиус, мидянска принцеса, може би в 614 или 612 г. пр.Хр. и бил отговорен за армията на баща си в Египет до смъртта му (605 г. пр.Хр.). Прекосил пустинята за да предяви иск за престола и очевидно бил подпомогнат от един, който бил най-важен от халдейците. Завладял Сирия, Египет, Палестина, Палео-Тир (чрез тринадесет годишна обсада), Carchemish и Ерусалим като опустошил храма в осемнадесетата година от царуването си. Възстановил Вавилон и неговите огромни стени и Borsippa, и построил висящите градини за царицата си. Възстановил и украсил храма, и олтарите на Вавилонските богове по най-величествен начин. Построил един резервоар единадесет квадратни мили на реката Ефрат и пристанища, и диги на Ефрат и Тигър, останки от които има и до днес. Той е бил верен и ентусиазиран поклонник на Мардук, шеф на вавилонските богове. Имал на разположение един архитект на име Labashi и един гръцки приятел, Antimenidas. Навуходоносор е царувал четиридесет и три години, разболял се и умрял. Той бил наследен от неговия син Avil Marduk.

Josephus цитира Megisthenes като казва, че царят надминавал Херкулес в силата на духа и във величието на своите дейности. Ето защо, ние не би трябвало да пренебрегваме бележитостта дадена на Навуходоносор в Писанието, най-вече в Еремия, в Езекиил и, разбира се, в Данаил. Следват имената на няколко важни библейски характера, колко пъти са споменати те, както и числото на главите, в които те се явяват:

числото числото на

на главите: споменаванията:

Кир 22 11

Аса 29 13

Иосия 54 24

Ной 56 20

Йов 57 23

Данаил 80 14

Навуходоносор 91 39

Относно Данаил, Езекиил ни уверява, че не само той е от класа на Ной и на Йов, по отношение на праведността си, но от първа глава, ние научаваме, че неговата способност и ученост, както обучението, в което са били обучени той и неговите приятели, са превишавали всяка друга мъдрост и разбиране на техните съвременниците. В Данаил 1:20 ние четем:

"И във всяко дело, което изискваше мъдрост и проумяване, за което царят ги попита, намери ги десет пъти по-добри от всичките врачове и вражари, които бяха в цялото му царство".

И в стих 17 се казва:

"...Данаил можеше да проумява всички видения и сънувания"

Робството не е нещо добро нито за слуга, нито за господар. Господарите стават арогантни и безчувствени, а слугите, понеже идват от победен народ, обикновено са смазани в духа, изпуснати морално, ненужни, непокорни и са обзети от смъртна омраза, изоставили предишните си идеали, религиозни вярвания и надежди, и неволно приспособени към условията, в които се намират. Когато е на лице един изгубен културен облик, който да поддържа всеки народ, почти неизбежно идва деморализацията. Но тук не е така. Данаил и неговите приятели нито са изплашени, нито се страхуват; те са твърди и верни. Те са се приспособили към средата, в която са поставени, без да се съобразяват с местните обичаи. В тях не е имало нито грях, нито себесъжаление. Те са били любими на близките до тях общественици, които са ги проверявали. Епизодите в първата глава са забележителни не само от гледище на непосредствената вярност на тези еврейски младежи, но главно показателни за тях са духовният себеконтрол и цялостната телесна характеристика. За четиримата младежи, които може би са били някъде на седемнадесет или осемнадесет години, да се откажат от изрядните царски ястия и пития, а да предпочетат обикновена храна, това би било голяма смелост и акт на облагородено съзнание, понеже в техните очи, царската храна е била забранена, или замърсена, поради факта, че първо тя е била жертвана на езическите богове. Но защо точно са предпочели вегетарианска диета? Техният собствен закон е позволявал много и различни видове храни, риба, домашни птици и месо; вино също така е било позволено. Тези млади мъже биха могли да имат тези храни приготвени по един чист и позволен начин, според изискванията на закона. Обаче, по някакъв начин, тяхната диета е била въпрос на съвест, а не непременно като аргумент за самото вегетарианство. Може би те са наблюдавали по-добри умствени резултати от една такава растителна диета. От друга страна, вероятно те са наложили върху себе си доброволно ограничение поради религиозни причини.

Глава първа на книгата заключава: "И Данаил остана до първата година на цар Кир". Това би довод за някой да помисли, че поне тази глава, е била писана по това време, именно в първата година на Кир (537 г. пр. Хр.). Колкото се отнася до живота и условията на тези четири еврейски младежи в двореца на най-великия вавилонски цар, може да се каже, че скритото намерение на Навуходоносор е било да приспособи тези млади мъже в служба на двореца и да ги направи работоспособни вавилонски слуги. Като първа стъпка, на тях са били дадени вавилонски имена. Към тях са се отнасяли с почит, като им била давана храна от собствената трапеза на царя, имали привилегията да бъдат обучавани от частни учители и накрая е било проверено тяхното умение от самия цар. Тези младежи са знаяли, чрез пророчеството на Еремия, че тяхното пленение ще трае седемдесет години и че по всяка вероятност, те никога вече няма отново да видят Ерусалим.

Тогава, те са били поставени пред съблазънта да се присъединят към удоволствията и разкошния живот в двореца, да чуят информацията, че техните съвременници до голяма степен са отстъпили от идеалите си, към отделяне от техния собствен социален ред и от една религиозна среда, която дотогава е направила живота им значим и към действителността, че дали по-добър или по-лош, те би трябвало целия си останал живот да приспособят към тази нова среда. Една цяла нова култура трябва да бъде погълната, един нов език говоримо и писмено ще трябва да бъде усвоен и една цяла система от познания, никак не оскъдна, трябва да бъде асимилирана; всичко това би трябвало да стане за определените им три години, преди да се явят пред царя.

Не бихме могли изцяло да разберем какъв вид познание са очаквали да придобият тези четирима сродници на Седекия, но за да не счете някой, че тяхната програма се състояла единствено от магически заклинания, гадателства и списъци от езически богове, заедно с полагащото им се поклонение и овладяването на сродния семитски език на Вавилон и клинообразно писмо, нека разгледаме следното:

На първо място, там е бил кодексът на Hammurabi, една от най-старите съставени легални системи, който определял съответните взаимоотношения на едно висше цивилизовано общество; в допълнение, ненаучната астрология е била заместена с една прецизно точна астрономия със възможност да се предсказват слънчевите и лунните затъмнения. В училищата се е преподавало аритметика със шестдесетичната система, с дроби, с изследвания, елементи на алгебра, геометрия и висша математика; използвани са научни граматики и речници; от практичната страна, те са изучавали напояването и контрола над водата по научен път.

Търговията, литературата, изкуството и науката са били цветущи в този век. Халдейците са били основатели на астрономията като наука. Внимателни астрономически наблюдения са продължавали да действат за повече от 360 години и тези изчислителни процедури са се изучавали най-дълго. Един велик халдейски астроном, живял малко след комплектуване на този период на наблюдения е бил способен да изчисли дължината на годината от 365 дни, 6 часа, 15 минути и 41 секунди, докато измерването, което съвременният телескоп изчислява е 26 минути и 26 секунди. Неговите изчисления за диаметъра на лицето на луната е било далеч по-точно от тези на Коперник. Известни измервания на небесните движения от друг халдейски астроном действително превъзхождат по точност дългите изчисления в практиката на съвременните астрономи.

По отношение на изработката и технологията, тези млади мъже би трябвало да знаят, че Вавилон е бил прочут по целия древен свят, за луксозното облекло от вълна, памук и коприна, за разкошните бижута, за килимарската индустрия, за изработката на тера котата и за глазираните тухли. Независимо дали са били въведени в тогавашната медицинската наука, те би трябвало да знаят имената на над петстотин вида лекарствени таблетки и че вавилонските хирурзи могат да правят ампутации и да оперират пердета на очите. В допълнение на това, имало е на разположение обширна литература в технологията, астрономията и в някои други науки, в които тези младежи биха могли да бъдат въведени.

Тъй като Вавилон е бил бизнес център на Изтока, в него е израснала една сложна и работоспособна банкова система с писани контракти, документи за прехвърляне на собственост, дела, ипотеки и всички видове банкови процедури. Дори имаме името на една от големите банкови къщи в онези дни: Енгеби и синове. От пътуващите в двете посоки кервани от Китай, Тир, Египет, Арабия, Индия и Мала Азия, тези младежи сигурно са очаквали да научат нещо относно търговията в тези страни и включително географията, понеже дори членовете на царския палат биха могли да бъдат въвлечени в търговия. По-късно евреите са нахълтали в техните нови домове и са развили техен собствен банков бизнес, вероятно под лидерството на Мараши и синове.

Да или не, четвъртият стих от глава 1 на Данаил, би могъл да бъде взет като изчерпателен, както вече посочихме, поне за тригодишната програма, с която са били заети и като допълнение ние четем в стих 17:

"А на тия четирима юноши Бог даде знание и разум във всяко учение и мъдрост; и Данаил можеше да проумява всички видения и сънувания".

Колкото за страната, където евреите бяха пленени, когато разгледаме картата на южен Вавилон, ние виждаме, че градът е бил една естествена точка на сливане на керванските маршрути. Кервани от Китай, Индия, Лидия, Тир, Египет и стоки от много царства са се срещали тук. През реката Ефрат, Вавилон е имал достъп до морето и във всички случаи е бил стратегически разположен за търговия и воюване.

Ако всеки град има право да мисли за себе си, че е вечен, то Вавилон има най-голямото право. Плодородието на вавилонската наносна почва, прочута в целия свят, е дала възможност да се поддържа едно гъсто население. Водните ресурси са били неизчерпаеми. Пълноводната река Ефрат течела през самия град и чрез системно направените канали се е източвало вода, и от голямата река Тигър. Климатът бил горещ през деня и хладен през нощта, а масивните стени и здания са били приспособени към климатичните условия, отговарящи за максимум хладина през лятото и еднакъв комфорт през зимата. Чрез речния трафик градът получавал материал от ливанските гори, грозде от арменските лозя и чрез това имал достъп до морето, памук, ориз и скъпоценни камъни от Индия; фактически, ползвал целия трафик на Индийския Океан и богатството на Източна Африка. Чрез керванските маршрути, той е черпел от ресурсите на цяла Азия. Чрез завоюването на Тир, той е абсорбирал богатствата на Средиземноморието и западните морета. Самият град, е бил производствен център, може би най-големият в древния свят.

Що се отнася до плодородието, основата за снабдяване с храна, ние притежаваме личното свидетелство на Херодот:

"В Асирия пада малко дъжд, но достатъчен да накара да поникне зърното, след което растението се изхранва и класът се образува посредством напояването от реката. Защото реката сама не е могла, както в Египет, да залива всички житни растения в страната, но това става с ръчно поливане или чрез машини. Цяла Вавилония е като Египет, пресечена с канали. Най големият от всички тях, който тече към посоката на слънцето през зимата и е непроходим освен с лодки, е прокаран от Ефрат до Тигър, реката срещу която в миналото е бил разположен Ниневия.

"От всички други страни, които познаваме, нито в една от тях няма такова изобилие от зърнени храни, каквото има във Вавилония. Разбира се тя няма претенции да отглежда смокини, маслини, грозде или някое друго плодоносно дърво, но по отношение на зърнените храни, е така плодородна и добивът й обикновено е двеста-кратен, а когато продукцията е по-изобилна, тогава тя е дори триста-кратна. Листата на пшеницата и ечемикът често достигат широчина до четири пръста. Но за просото и сусама, няма да кажа до каква височина достигат, въпреки, че това е в кръга на моето познание; защото съм сигурен, че което вече писах, относно плодородието на Вавилония, може да се види невероятно за тези, които никога не са посетили тази страна. Единственото олио, което те употребяват е произведено от сусам. Многобройни палмови дървета растат в цялата равнина на страната, повечето, от които са плодоносни и чрез техните плодове те се снабдяват с хляб, вино и мед.

"Тези палмови дървета са обработвани във всяко отношение, подобно на смокинените дървета, както следва: Местните жители свързват плода на мъжките палми, както те са назовани от гърците, с клоните на плодоносните финикови палми с цел да позволят на шикалкотворката да навлезе във финиковите палми и да накара да узреят фурмите и да попречи на плода да окапе на земята. Мъжките палми, както дивите смокинени дървета, обикновено имат шикалкотворки в плодовете си".

Когато Данаил пристигнал във Вавилон (607-606 г. пр.Хр.), градът още не бил придобил новия си вид и огромния си размер. В действителност той е станал град тогава, когато Навуходоносор го построил. Повечето от тухлите намерени в развалините са носели неговия подпис.

Вавилон, под управлението на Навуходоносор, е завладял голяма част от цивилизования Близък Изток. Една от целите на това завоевание, освен ограбването, данъка и контрола над търговските маршрути, е била огромният запас от роби работници, които са отвлечени от победените страни. Когато си помислим за древните градове на Ниневия, Вавилон и вероятно много други важни класически здания, непременно би трябвало да имаме предвид, че са построени от роби.

Отвличането на роби от победените страни е ставало поради две причини: Това е осигурявало почти неограничена евтина и често пъти квалифицирана работна сила; което обстоятелство пък е отслабвало още повече победените страни чрез изчерпване на човешката сила; ето защо, в бъдеще едно въстание би било много трудно и почти невъзможно. За Вавилон, източниците на робски труд са били все още населението на Ниневия, Карчемиш, Израел, Тир, Сирия и Египет (Езекиил 29:12,19; Еремия 46:19,24,26; 4 Царе 25:14). Данаил е трябвало да види огромните робски ресурси от тези страни, поставени да работят за изграждането на мощните стени на Вавилон, висящите градини, вилите и храмовете, павирането на улиците, изкопаването на каналите и построяването на палатите на града.

Израел е трябвало да играе своята част в това огромно робско постижение, осъществено за четиридесет и три години царуване на един човек. Поради собственото си отстъпление, Израел е трябвало да смени тухларните на Египет с тухларните на Вавилон.

ПЛЕНЕНИЕТО

Когато си зададем въпроса, защо юдовото царство е пленено и храмът опустошен, палатите опожарени, народът транспортиран в чужда страна, ние имаме библейския отговор, че това е резултат от половин хилядолетие на упоритост и непослушание и че Божието търпение към Израел, в крайна сметка е трябвало да престане да бъде съвместимо с Неговата святост и справедливост. От всичките деветнадесет царе на Юда, по-малко от половината, биха могли да се сметнат за праведни, а от тях само двама, Амасия и Йоас, едва ли биха могли да се нарекат идеални.

Заедно с царете, имало е генерално отстъпление на целия народ и упорита тенденция към поклонение на боговете на езичниците около тях, като чрез това са се отдали на придружаващите го морални пороци.

Но бихме запитали: "Не е ли имало здравомислие някъде в народа?" Може би първенците по някакъв начин са се опитали да обезсилят вината на царския дом. Езекиил обаче ни дава в един лют стих моралното състояние на тези израеливи първенци:

"Първенците всред нея са като вълци, които грабят лов, за са проливат кръв, за да погубват души, за да се обогатяват несправедливо" (Езекиил 22:27).

Ето защо, съвсем очевидно е, че за Израел не е имал от никъде помощ.

Сигурно, свещениците, чиято цялостна прехрана е била зависима от доброволните приноси в храма и тяхното по-добро познание на закона, и традиционния консерватизъм, биха могли да бъдат на страната на праведността. Но отново нека чуем Езекиил:

"Свещениците й престъпваха закона Ми и оскверняваха светите Ми вещи; не правеха разлика между свято и скверно, нито показаха на хората различието между нечисто и чисто; и криеха очите си от съботите Ми; и Аз съм осквернен всред тях" (Езекиил 22:26).

Когато тази част от свещенството, с всичките си привилегии и предполагаемо познание на закона, са станали сред народа законопрестъпници и събота-нарушители, какво бихме могли да очакваме от целия народ? Може би е имало единствено надежда в пророческите източници. Отново Езекиил ни дава язвително резюме на пророците в онези дни:

"Всред нея има заговор от пророците и; те поглъщат души като лъв, който реве и граби лова; вземат съкровища и скъпоценни вещи; умножиха числото на вдовиците всред нея. И пророците й я мажеха с кал, като виждаха за тях суетни видения и пророкуваха лъжи, думайки: Така казва Господ Йехова, когато Господ не бе говорил" (Еремия 22:26,28).

Там е имало и праведни пророци, но техните гласове са били удавяни в крясъците на шарлатаните, а те самите са срещали често пъти незаслужени преследвания и дори смърт. Според традицията, Исая е бил прерязан с трион на две части; Еремия е бил заплашен със смърт, затворен в една цистерна пълна с мръсотия и накрая отвлечен в Египет; Езекиил е бил убит от един евреин във Вавилон, когото бил изобличил за идолопоклонство.

Каква надежда може да има за един народ, чиито лидери са ги водили в заблуда и ограбвали?

Отново Езекиил ни дава една картина на самия народ, колко нечестив е той като неговите лидери:

"Людете на тая земя прибягваха до притеснение и грабеха насилствено, да, угнетяваха сиромаха и немощния, и притесняваха чужденеца неправедно. И като потърсих между тях мъж, който би издигнал оградата и би застанал в пролома пред Мене заради страната, та да я не разоря, не намерих. Затова излях негодуванието Си върху тях, довърших ги с огнения Си гняв и възвърнах върху главите им техните постъпки, казва Господ Йехова" (Езекиил 22:29-31).

Пророк Еремия преценява ситуацията доста сбито:

"Удивително и ужасно нещо стана в тая страна: Пророците пророкуват лъжливо и свещениците господстват чрез тях; И людете Ми така обичат; а какво ще правите в окончателното следствие на това? Няма ли да накажа за това, казва Господ? Душата Ми не ще ли въздаде на такъв народ?" (Еремия 5:30,31,29)..

И така, царството на Юда е било откарано във Вавилон, където народът няма повече да угнетява сиромаха, немощния и чужденеца, където в замяна ще научи, какво значи той самият да бъде угнетяван.

Там пророците вероятно могат да бъдат изпратени в тухларниците на Вавилон, където ако продължават да пророкуват фалшиво, сигурно ще посрещнат участта на Седекия и Ахав "които вавилонския цар опече на огън" (Еремия 29:22).

Там свещениците повече няма да оскверняват храма и страната, могат винаги да пазят съботите.

Там първенците, лишени от тяхната нечестно получена печалба, не ще могат повече да проливат кръв и да унищожават душите безнаказано.

Очите на ослепения цар Седекия не ще видят страната, от която бе пленен.

Йоаким, смятан от Навуходоносор като справедлив цар, остава под опека до смъртта на самия цар, със проклятието звучащо в собствените му уши.

"О, земьо, земьо, земьо, чуй словото Господне; Така казва Господ: Запишете тоя човек за бездетен, човек, който няма да успее в дните си; защото ни един човек от потомството му не ще успее да седи на Давидовия престол и да властва вече над Юда" (Еремия 22:29,30).

Когато Месия дойде, Той ще бъде по линията на Натан, син на Давид, не по линията на Соломон и Йоаким.

За седемдесет години, Израел ще бъде обратно в Месопотамия, от където отец Авраам излезе за да избегне идолопоклонството. Той е бил изпратен обратно там за да понесе пълнотата на това идолопоклонство.

ГЛАВА 3

ЕДИН ЦАР СЪНУВАЛ СЪН ЗА ВРЕМЕНАТА НА ЕЗИЧНИЦИТЕ

(Данаил 2:1-4, на евреиски език; от

стих 4 на арамейски език).

Времето, за което се отнася, е третата година от Навуходоносоровото възкачване на престола във Вавилон (603 г.пр.Хр.), втората година от царуването му. Това е същата година, в която Данаил и неговите трима приятели са взели изпита пред царя за завършване на курса.

Глава втора описва един сън, който много обезпокоил царя и му причинил безсъние. Както виждаме по-късно в съня, даден на този езически цар, се очертават в общи линии времената на езичниците; от неговото собствено време до края на този период, а именно до идването на Месия.

В Старозаветни времена сънищата са били един от начините чрез които Бог е говорел на хората, специално в отсъствието на писаното Писание или когато е липсвало присъствието на Божий пророк. Понякога сънищата са давани на някой от Божия собствен народ, обикновено на пророк, чрез които те са разбирали Божията воля, както например, в случая с Авраам (Битие 15:1-6). На него са били обещани не само един наследник, но много поколения. Когато сънят е бивал изпратен от Бога до езичник, тълкуванието обикновено се давало от евреин, какъвто е случая и с фараоновия сън в Битие 41 глава.

Съвременната психология отделя голямо внимание на сънищата и техните значения, но без да се опитва да им дава духовен аспект (разбира се, те не считат, че техният източник е божествен).

От различните видове сънища, най-типични са следните категории:

(1) Продромични (предвестници - сънища причинени от, или в резултат на някои телесни състояния или болести).

(2) Повдигащи (сънища на издигане или летене).

(3) Паралитични (сънища, при които човек чувства, че не може да се помръдне или да говори - често пъти намиращ се в ужасни ситуации).

(4) Колективни (двама или повече личности, които имат едни и същи сънища).

(5) Предупредителни (предвещаващи сънища).

(6) Пророчески (сънища, които ясно, или символично, предсказват бъдещи събития).

Библейските сънища са и предупредителни (сънят на Иродовата жена, Матей 27:19), и пророчески (случая с Навуходоносоровия собствен сън). Бихме могли да прибавим към този списък и така наречените водителски сънища; Йосиф е бил предупреден на сън да избяга в Египет.

Докато Фройд (символично казано е имал желание), а по-специално Джънг (много добре си спомня), че са се опитвали да дадат голямо научно тълкувание на сънищата, то някои съвременни психолози пък гледат на тях като предпазителен клапан, който освобождава от напрежението на деня; който отнася далече в забравата дневния гнет и им дават важно значение за разчистване на емоциите от неразрешените трудни преживявания. Може би всички психологически теории имат известен елемент истина. Разбира се, никоя от тези теории не е цялостно обяснение специално на библейските сънища. В тях (отнася се за библейските сънища) ние виждаме точно съотношение между съня и неговото изпълнение. Те са от такова естество, щото не биха могли да бъдат обяснени като следствие на естествени психологически причини. Сънят на Навуходоносор е имал следната особеност: Докато съдържанието му е било забравено, то неговият емоционален удар оставил царя разтревожен с лоши предчувствия. Това не е обичайно за никой от нас. Ние също сме сънували сънища, които са ни доставяли определено ясно настроение или емоционални реакции без да сме в състояние да си спомним техните идейни елементи, само си спомняме, че сме сънували нещо. Ето, такава е била и Навуходоносоровата ситуация. Царят остро реагирал на стеклите се обстоятелства (Данаил 2:2-6):

"2 Тогава царят заповяда да повикат врачовете и вражарите, омаятелите и халдейците, за да явят на царя сънищата му. И тъй, те влязоха и застанаха пред царя.

3 И царят им рече: Видях сън; и духът ми се смущава за да разбера съня.

4 Тогава халдейците говориха на царя на сирийски, казвайки: Царю, да си жив довека! Кажи съня на слугите си и ние ще явим значението му.

5 В отговор царят рече на халдейците: Указът излезе от мене; ако не ми явите съня и значението му, ще бъдете разсечени, и къщите ви ще се обърнат на бунища;

6 но ако явите съня и значението му, ще получите от мене подаръци, награди и голяма чест. Явете ми, прочее, съня и значението му".

Тук имаме случай на един сън със силно преживяване и емоционален удар, но без никаква възможност да може царят да си го припомни.

В разговора на царя с неговите мъдреци, виждаме първо заплаха и след това обещание за награда - разбира се, този е бил много странен начин на взаимоотношение с една група, чието място във Вавилонското общество е било престижно и почетно. Заплахите обикновено са били запазвани за неприятелите.

Да се отклоним за момент, цялата пророческа част на книгата Данаил ни е дадена чрез сънища и видения. Навуходоносоровият сън, както ще видим, е цялостно изложение на успешни империи, които ще се явят от времето на Навуходоносор до времето на Месиянското царство, или през времената на езичниците.

Четирите видения на самия Данаил, които идват след един интервал от приблизително половин век на вежлива служба, не засягат Вавилон нито Навуходоносор (последният умрял около осем години преди първото видение). Те до голяма степен са разработени в глави 2 и 7.

Започвайки с известни подбрани царе на персийската империя, Данаил разпространява този сън на Навуходоносор в свои по-късни видения, като поставя плът на костната им рамка, както следва:

Първото видение (глава 7), видяно от Данаил през първата година на вавилонския цар Валтасар, както го тълкуваме, ни пренася директно до последното време. То представя пред очите ни четири империи, които ще се явят на световната сцена в края на тази епоха. В една от тях ще се появи Антихрист. В Данаил 8, ни е дадено описанието на Антихристовия сътрудник, Лъжливия Пророк, който ни е представен с еднаква програма с тази на Антихрист в Данаил, както и в Откровение 13.

Данаил ни описва (глава 9) еврейското място в тази езическа обстановка, седемдесетте седмици, през време на които Месия ще дойде и не ще има никой, който да Му принадлежи и людете на княза (Антихрист), който ще дойде ще погубят града и светилището; и краят му ще го постигне чрез потоп (9:26). И хората ще викат: "Мир, мир; а пък няма мир" (Еремия 6:14; 8:11).

В глава 10, ни е открехната завесата към някои динамични сцени от историята. Началствата, властите и управителите на този свят са вдъхновителите на тези сцени. И после (в глави 11 и 12) ни е представена една разработка на езическите времена в Антихристски образец и накрая завършека на езическото господство при Голямата скръб. Както евреи, така и езичници ще се изправят пред този съд, въпреки, че това е време за утеснение на Яков, също така е време и за великото възраждане на еврейските светии.

Завръщайки се към съня на Навуходоносор, с който той е бил удостоен, ние виждаме, че същият е бил божествен и космически отговор на Навуходоносоровото незначително, лично желание да узнае бъдещето на собствената си династия. Вместо това, този сън е бил едно божествено предсказание, дадено като портрет на световната история (върху една подбрана основа), от гледна точка на Божиите стандартни ценности и намерения. Както всички пътища водят до Рим, така и всички Данаилови видения водят до последните времена. Докато съвсем малко е споменато за Израел (с изключение на глава 9), този народ, Месия и Неговото царство са скрити теми, които дават значение на всичко останало. Сънят на Навуходоносор има също тази ориентация. Този сън изглежда е бил божествен отговор на Навуходоносоровото амбициозно намерение да изгради една трайна, световна империя за собствената си династия, едно вечно господство.

"28...Ето сънят ти и това, което си видял в главата си, на леглото си:

29 Царю, размишленията ти дойдоха в ума ти на леглото ти за онова, което има да стане по-после; и Оня, Който открива тайни, ти е явил онова, що има да стане" (2:28,29).

Ние имаме ключа на тези мисли в следващите вдъхновени думи на Навуходоносор, с които той се моли за наследниците си да управляват вечно:

"Ти ми даваш един постоянен престол!

Нека моето господство бъде дълго и трае довека!

Украсявай царството ми завинаги с един праведен скиптър,

с добро управление и със жезъл на праведност,

за добруването на моя народ! Защитавай хората ми

със силни оръжия и с ожесточена атака в борбата!

Ти, о, Shamash, истинно ми отговори

в съд и в сън!

При твоята благородна заповед, която не може да бъде променена,

нека моите оръжия бъдат извадени, нека те нараняват,

нека те събарят оръжията на неприятелите!"

(Ню Йоркски запис за Навуходоносор II, Асирийска и вавилонска литература)

И ето молбата, вероятно написана след успеха на неговите градивни операции:

"О, Боже на страните! Мардук!

Послушай думите на устата ми!

Нека се зарадвам от величието на дома, който съградих!

Нека да достигна във Вавилон дълбока старост!

Нека се наситя с дългоденствие заедно с потомците си!

Нека получа голяма почит

от царете на четирите посоки на света, от цялото човечество!

Нека моите наследници царуват довека

над черната раса!"

Събуждането на царя е било нормално и съзнателно, но не и неговият сън. Той не е могъл да си го припомни:

"7 Те отговаряйки втори път рекоха: Нека каже царят съня на слугите си и ние ще явим значението му.

8 В отговор царят рече: Зная добре, че вие искате да печелите време, понеже виждате, че указът излезе от мене.

9 Обаче, ако не ми явите съня, има само това решение за вас: защото сте се наговорили да говорите лъжливи и празни думи пред мене догдето се измени решението ми. Кажете ми, прочее, съня и аз ще узная, че можете да ми явите и значението му" (2:7-9).

Дали царят е искал тези халдейци да останат верни на репутацията си, че са всезнаещи - както е правел това години наред? Може би тези халдейци са наследили репутацията за непогрешимост в тълкуване на сънища, поличби и необикновени случки. Тяхната система е имала един единствен отговор за почти всеки случай, но не и за този. Нищо в техния опит или в тяхното знание не е обезпечавало тълкуването на сън, който е забравен от този, който го е сънувал.

"10 Халдейците отговаряйки пред царя рекоха: Няма човек на света, който да може да яви тая царска работа; защото няма цар, господар, или управител, който да е изискал такова нещо от врач, или вражар, или халдеец.

11 Това нещо, което царят изисква е мъчно; и няма друг, който би могъл да го яви пред царя, освен боговете, чието жилище не е между човеците.

12 Затова царят се разгневи много и се разяри, и заповяда да погубят всичките вавилонски мъдреци.

13 И тъй, като излезе указът да се умъртвят мъдреците, потърсиха Данаил и другарите му за да ги убият" (2:10-13).

Можем да допуснем, че Данаил и другарите му също можеха да бъдат убити, понеже и те са били причислени към мъдрите мъже и всъщност щяха да бъдат подложени на същото наказание.

Когато обсъждаме отправената заплаха на царя, два въпроса биха възникнали в нас: Първият е законосъобразността, вторият е правилността. С пълно уважение към законността на Навуходоносоровото действие в тази заплаха (и почти нейното изпълнение), за смъртното наказание, ние питаме, дали съществуват законни ограничения върху властта на вавилонския цар, които биха предотвратили подобно своеволие и очевидно подобно крайно несправедливо действие. По всяка вероятност, отговорът на този въпрос е следният: В никакъв случай не би бил възможен друг край, относно ограничението на царската власт или действие, освен този, че според кодекса на Хамураби, докато царят е жив, той е като баща, свещеник, законодател и директен канал, чрез който бог говори. Както изглежда, царят е бил отговорен само пред боговете. Той, също така, не е бил подвластен на закона, но негов човешки и божествен източник, който съществува специално за Shamash, или за други богове, ако бъде повикан от тях. Обичай, полза и религия (не закон), само те биха били възпираща сила или подкрепа на царската власт. Обаче, също така, публичните чувства за или против, династията, личните качества на монарха и присъствието (или отсъствието) на антагонистични политически сили вътре в царството; с други думи, изгодата, без съмнение би играла важна роля, както би играла такава роля религиозният фактор.

От гледна точка на честността на царското действие, ние се срещаме с един нормален проблем. Декларацията на царя би могла да се разгледа произволно, несериозно и безотговорно, освен ако обсъдим много внимателно последната част от деветия стих: "...защото сте се наговорили да говорите лъжливи и празни думи пред мене догдето се промени времето..." За какво време говори царят? Изглежда, че съществуват известни възможни отговори, един от които би могъл да бъде значителен:

(1) Нека си припомним, че вавилонците и асирийците са били суеверни до такава степен, щото извънредно много са държали на щастливите и нещастните дни, през които биха могли да започват и да продължават бизнеса си. Царят вероятно е имал предвид факта, че ако това особено време премине, щастливият момент за бога или за злото във връзка със заплахата също ще премине.

(2) Може би на лице е бил и този факт, че Навуходоносор е подложил на изпитание свещенството и то само да го сплаши, а не с цел да го злопамети. Според мен, тази постъпка изглежда е била несъвместима с неговата позната преданост към свещеническите неща и в такъв случай смъртното наказание едва ли би било приложимо.

(3) Навуходоносор би могъл да почувства, че членовете на свещенството (които са халдейци, астролози и т.н) са се надявали на отстъпка от негова страна и затова те са отказали да отговарят, докато наградите не достигнат до размери, които да бъдат достатъчни според техните големи очаквания. Обаче, тези награди, въпреки неспецифични, са били обект на обширни обяснения.

(4) Навуходоносор познавайки народа си и знаейки интригантските дарби на свещенството, може би е разбрал, че тук има замислена конспирация и че този сън е предупреждение, и че халдейците, и другите може би знаят за конспирацията, но задържат информацията или пък, което е по-вероятно, са част от нея. Според моето мнение, изглежда това е истинската причина. Някои мислят, че подобно гледище е пресилено, обаче необходимо е само да си спомнят, че Навуходоносоровият собствен син, Авил Мардук, е бил убит след като е управлявал едва две години и неговият внук Лабаши Мардук също е бил умъртвен след като е управлявал само девет месеца.

Би трябвало да си припомним, че самият Навуходоносор е бил неотдавна коронясан и може би не е мислел, че ще се укрепи здраво в царството. Ако подобна мисъл като тази не е била в ума на царя, трудно е да се разбере причината за неговата крайно настойчива, бърза и широко разпространена заповед за наказанието на тези, които са били застрашени. Дори един тиранин не премахва целия ред на дадено общество, с изключение, когато се страхува, че съществува опасност за самия него.

Независимо от причината, знаменателната част на този стих е фразата, "докато времето се промени."

Халдейците са дали ясно да се разбере, че едно нещо е да се изтълкува един сън, който се помни, като му се даде тълкувание според определената формула, а съвсем друго нещо е да се възпроизведе забравен сън.

"14 Тогава Данаил отговори с благоразумие и мъдрост на началника на царските телохранители, Ариох, който беше излязъл да убие вавилонските мъдреци.

15 Отговаряйки той рече на царския началник Ариох: Защо е тоя царски указ тъй прибързан? Тогава Ариох яви работата на Данаил" (2:14,15).

Ние разбираме от четиринадесетия стих нещо от Данаиловата личностна връзка с хората около него. От влиянието, което той е имал над началника на скопците, над надзирателя (глава 1) и сега над Ариох, началника на телохранителите, очевидно забелязваме, че тези отношения са били нещо най-добро и че неговата искреност и смелост са впечатлили тези членове на царския дворец. Когато Данаил е отишъл при Ариох и както изглежда го помолил за отсрочка, виждаме че е на лице благоприятно приемане, дори с известен риск за самия Ариох. Петицията, която Данаил отправил към царя за време, не означава, че той лично го е видял, но факт е, че исканата отсрочка била дадена.

"17 Тогава Данаил отиде в къщата си и яви това нещо на другарите си Анания, Мисаила и Азария,

18 за да просят милост от небесния Бог досежно тая тайна, тъй щото да не погинат Данаил и другарите му с другите вавилонски мъдреци" (2:17,18).

Резултатът от срещата с четиримата млади евреи е бил откриването и тълкуванието на царския сън на Данаил в нощно видение. В стихове от 19 до 23, е дадена признателната благодарствена молитва на Данаил:

"19 Тогава се откри тайната на Данаил в нощно видение. Тогава Данаил като благослови небесния Бог, проговори.

20 Данаил рече: Да бъде благословено името Божие от века и до века; защото мъдростта и силата са Негови.

21 Той променя времената и годините; сваля царе и поставя царе; Той е, Който дава мъдрост на мъдрите и знание на разумните.

22 Той открива дълбоките и скрити неща; Той познава онова, което е в тъмнината; и светлината обитава с Него.

23 На Тебе, Боже на бащите ми, благодаря и Тебе славословя, Който си ми дал мъдрост и сила като си ми открил онова, което попросих от Тебе, защото си ми открил царската работа" (2:19-23).

Когато си спомним, че Данаил е получил всичко, което мъдростта на Вавилон би могла да му даде и че той е имал специално разбиране във всички видения и сънища (ст.17), ние се радваме да констатираме, че неговото светско образование не е попречило на разбирането, което Бог му е открил в дълбоките и тайни неща. (Понякога науката ни помага да открием и формулираме въпросите, но не винаги ни дава отговорите).

"24 И тъй, Данаил слезе при Ариох, когото царят бе назначил да погуби вавилонските мъдреци и като влезе рече му така: Недей погубва вавилонските мъдреци. Въведи ме пред царя и аз ще явя на царя значението на съня.

25 Тогава Ариох побърза да въведе Данаил пред царя и му каза така: Намерих човек от юдейските пленници, който ще яви на царя значението" (2:24,25).

Данаиловият отговор пред царя, откриването на съня и неговото тълкувание, задоволило повече от всичко изискванията на Навуходоносор. Това е било първото от серията откровения за езическия свят, за световните империи представени в съня. Всяко едно от тези откровения са имали за цел да щамповат империите с всемогъществото и всезнанието на единния и истинен Бог, Когото много от тях не са били забелязали. Павел в своето свидетелство в Аеропага заяви, че Бог не е оставил Себе Си без свидетелство и вероятно тук имаме един от многото примери за това.

СВИДЕТЕЛСТВО ЗА ВАВИЛОН

Има четири откровения и изявления на Божията сила дадени на самия Навуходоносор и на фамилната му линия чрез него за Вавилон:

(1) Този сън.

(2) Избавянето на тримата еврейски младежи от огнената пещ.

(3) Собствената лудост на самия Навуходоносор (това свидетелство не е било напразно за Навуходоносор нито за семейството му, но тук няма записано, че градът Вавилон откликнал на това свидетелство, както Ниневия направи след проповедта на Йон).

(4) Ръката, която писа на стената при пира на последния халдейски цар Валтасар и предсказанието, което бе дадено. Това последно свидетелство е било едно от осъжденията поради небрежието на предишните предупреждения и е било последно.

СВИДЕТЕЛСТВО ЗА ПЕРСИЯ

В глава 6 на мидянина Дарий е било дадено едно разбиране относно закрилящата сила на Йехова чрез чудотворното избавление на Данаил в рова на лъвовете, свидетелство което е обърнало вниманието на царя и може би е било ефективно в живота на неговия приемник Кир Велики.

СВИДЕТЕЛСТВО ЗА ГРЪЦКИЯ СВЯТ

В македонската империя на Александър Велики, свидетелството е било в по-различен вид, но въпреки това, очевидно е било доста ефективно. Йосифус казва, че когато Александър Велики се приближил до Ерусалим с намерение да го унищожи, Ядуа (Неемия 10:21), първосвещеникът, го посрещнал в своята първосвещеническа роба, придружен от своите колеги свещеници, тогава Александър вместо да унищожи свещениците и града, му се поклонил до земята поради един свой сън. Този предупредителен сън представил първосвещеника в първосвещеническата си роба точна така, както му се появил. Йосифус ни разказва също, че първосвещеникът изтъкнал на Александър пророчеството на Данаил относно неговото собствено успешно завоюване на Персия. (Както виждаме, това прави отнасянето на книгата Данаил в макавейския период напълно абсурдно).

СВИДЕТЕЛСТВО ЗА РИМСКАТА ИМПЕРИЯ

Четвъртото царство споменато в съня, е била римската империя, на която е било дадено дори по-велико свидетелство, въпреки може би доста неясно и по-малко грандиозно особено в началото. Самият Месия, Неговите чудеса, разпятието и възкресението са станали под римското покровителство. Широко разпространен и почти чудотворен е бил растежът на Христовата Църква. Също така и доброволната смърт на мъчениците, и свидетелството на самия живот на християните. ("Ето, тези християни, как се обичат един друг"). Следователно, Бог е свидетелствал на всички тези световни монарси, един след друг, по начин, по който да бъдат убедени. Данаил е започнал своя разговор с Навуходоносор, като отхвърлил всяка своя заслуга и мъдрост, като казва:

"28 Но има Бог на небесата, Който открива тайни; и Той явява на цар Навуходоносор онова, що има да стане в последните дни. Ето сънят ти и това, което си видял в главата си, на леглото си" (2:28).

ВИДЕНИЕТО ЗА ГРАМАДНИЯ ОБРАЗ

ВРЕМЕНАТА НА ЕЗИЧНИЦИТЕ

Следва откровението на самия сън:

"31 Ти царю, си видял, и ето голям образ. Този образ, който е бил велик и чийто блясък е бил превъзходен, е стоял пред тебе; и изгледът му е бил страшен.

32 Главата на тоя образ е била от чисто злато, гърдите му и мишците му от сребро, коремът му и бедрата му от мед,

33 краката му от желязо, нозете му отчасти от желязо, а отчасти от кал.

34 Ти си гледал догдето се е отсякъл камък, не с ръце, който е ударил образа в нозете му, които са били от желязо и кал, и ги строшил" (2:31-34).

Как би могъл някой да опише успехите на езическите империи по-добре от аналогията с образа на човек? Това е човешки ден, негово дело, негова фалшива слава, негови безполезни мечти. Превъзходният блясък на образа сигурно означава описание на външната форма на цивилизованост представена от Вавилон, персийската империя, империята на Александър Велики и неговите наследници, и на великата римска империя, но също така е истина, че изгледът на този образ е бил страшен. Всичките империи, въпреки че поддържали ред и подходяща външна цивилизованост, са били основани върху завоевания, заробване и насилие. За никоя от тях не би могло да се каже: "Твоят скиптър е скиптър на праведност". В този сън известни неща са забележителни:

(1) Главата на образа не е била преобраз на народ, а на човек, на Навуходоносор.

(2) Следващите три части на образа са преобраз на царства, а не на личности.

(3) Златната глава, Навуходоносор, ни е идентифициран, но главите на трите царства, не.

(4) Съществува едно намаление на стойността на всяка от следващите части на тялото, които са царствата.

(5) Има едно нарастване на здравината на царствата като се започне от главата до краката, които са от желязо, а пръстите са комбинация от желязо и глина, отчасти здрави, отчасти чупливи (по естество глината е ронлива).

(6) Камъкът е ударил последната описана част, краката на образа и ги строшил на парчета (времето за унищожението на образа, на световната система ще бъде в края на дните).

(7) Целият образ (т.е. световната система) станал на плява и бил издухан и изгубен. Камъкът, който ударил образа станал голяма планина и изпълнил целия свят. Този камък е Месия.

(8) Ако сумираме, засега, частите на тялото (или на царствата), а именно Вавилонската, Персийската, Македонската и Римската империи и грубо сравним тяхната продължителност на съществуване като империи, ние получаваме следната картина:

пр.Хр. год. %

Главата и врата: 605-539 66 6+

(Навуходоносор и наследниците)

Гърдите и мишците: 539-332 207 9.0+

(Персия)

Коремът и бедрата: 332-63 269 25.0-

(Гръцко-Македонско)

Краката: 63-476 сл.Хр.539 9.5+

(Рим)

Нозете: ? 7 .5

(Възст. империя)

Ако сравним тези измерения с дължината на тялото, което е било шест фута, ние получаваме грубо следната картина:

Главата, 8 инча (1 инч = 2.54 см) (+11% от дължината на тялото).

Раменете и гърдите, 12 инча (+17% от дължината на тялото).

Коремът и бедрата, 24 инча (+33% от дължината на тялото).

Краката, 21 инча (+29% от дължината на тялото).

Нозете, 7 инча (+10% от дължината на тялото).

От горната сравнителна таблица, ние виждаме приблизително, съвсем грубото разпределение на фактора време между тези четири империи, според пропорцията на частите на тялото, които те представляват и че нозете (7 инча от глезена нататък), според приблизителната дължина на тялото в проценти, се отнася за седемдесетата Данаилова седмица или за последните седем години. Ние също забелязваме, че точно както двете мишци (ръцете) (едната за Мидия и другата за Персия), така и двата крака представляват раздвоената (чаталовидната) римска империя (Източната половина и Западната половина), поради което отново имаме подходяща аналогия. Тук не съществува някакъв разчет взет от продължителността на Източната империя, или най-малко от останките от нея; обаче хиляда години след разпускане на Западната половина, Източната империя като отделна единица, в действителност е дошла в съществувание с Диоклециан, 285 г. сл.Хр. и престанала да съществува като империя много преди падането на Константинопол в 1453 г. сл.Хр.

Разбира се, не е необходимо някаква аналогия, алегория или несъществен пункт непременно да бъдат изпълнени. Обаче в този сън има забележително съответствие във всички важни пунктове. От 37 стих започва тълкуванието на съня и едновременно ни се дава източника на Навуходоносоровата сила:

"37 Царю, ти си цар на царете, на когото небесният Бог даде царство и сила, могъщество и слава;

38 и където и да живеят човеците, горските зверове и небесните птици, Той ги е дал в твоята ръка и те е поставил господар над всички тях. Ти си оная златна глава" (2:37,38).

Еремиевото пророчество е в пълно съгласие с това изявление:

" 6 И сега дадох всички тия земи в ръката на слугата Си Навуходоносор, вавилонския цар; тоже и полските зверове дадох на него за да му слугуват.

7 И всичките народи ще слугуват на него, на сина му и на внука му, докле дойде времето и на неговата земя; и тогава много народи и велики царе ще поробят и него.

8 И оня народ или царство, което не би приело да слугува на тоя вавилонски цар Навуходоносор, и което не би приело да тури врата си под хомота на вавилонския цар, Аз ще накажа оня народ, казва Господ с нож, с глад и с мор, догдето го довърша чрез неговата ръка.

9 А вие недейте слуша пророците си, нито чародеите си, нито предвещателите си, нито омаятелите си, които като ви говорят, казват : Няма да слугувате на вавилонския цар;

10 защото те ви пророкуват лъжа, та да ви отдалечат от земята ви и Аз да ви изпъдя, та да загинете" (Еремия 27:6-10).

Като сравним следващите царства изтълкувани от Данаил, виждаме, че Бог бе оценил Навуходоносоровото управление много по-горе от това на следващите царства след него. Изявлението е, не че Вавилон е златната глава, но че самият цар е тази глава. Като част от значимостта на това пророчество, както вече отбелязахме, има едно намаляване качеството на представените метали в образа; главата от злато, гърдите и мишците от сребро, коремът и бедрата от мед, краката от желязо и нозете отчасти от желязо, отчасти от глина. Ето, какво е изявено съвсем определено в стих 39:

"39 И подир тебе ще се издигне друго царство по-долно от твоето, и друго трето царство от мед, което ще обладае целия свят" (2:39).

Ние бихме се запитали, защо единствено главата не е идентифицирана като националност. Най-доброто тълкувание изглежда е, че второто царство от сребро, което е Мидо-персийското царство; третото, което е Александър и неговите приемници; и четвъртото царство, което е Рим; всички тези царства и никои други, неоспоримо са управлявали над културния свят. Може би тук ние имаме един пророчески принцип: На Навуходоносор е била дадена проницателност за това, което се отнася за самия него, но по-късно, когато на Данаил в неговите собствени видения му е било открито значимостта на другите царства и му са били дадени имената им, това е било понеже те са имали значимост за Божия народ, за евреите.

Една от трудностите в тридесет и деветия стих е изявлението: "И подир тебе ще се издигне друго царство по-долно от твоето". На пръв поглед, ние виждаме, че персийската империя е била по-долна от вавилонската; фактически обаче, действителността е напълно противоположна. Ако приемем като ръководство намаляването на стойността на металите, то тогава всяко следващо царство би трябвало да бъде по-долно от предшестващото. От еврейска гледна точка, Вавилон е бил преследвач, или най-малкото опустошител на техния град, изгонил ги от страната им и ги заробил. От религиозна гледна точка, Вавилон е бил древен център на политеизма и всеки, който тръгвал с него е ставал източник на западната цивилизация. Напротив, Персия е била техният освободител, любезна в управлението си към тях и религиозно не е била далеч от монотеизма. Разбира се, видението и тълкуванието представят Божията гледна точка, а не израелевата.

Съществуват известни отговори на тази видима трудност, но вероятно ние ще трябва да акцентираме по-ясно на възможните области, където се усеща нископоставеността. Дали в областта на управлението или в големината на пространството се е състояла тази нископоставеност? Не, защото всяка от следващите империи е била пространствено по-обширна, от предшестващата. Тогава дали в морала или в етиката се е състояла тя? Отново това не би било възможно да се докаже. Не би ли трябвало тогава да се отнесем към етичните особености, към физическата или нравствена сила, към любовта за истината, към изтъкнати национални дарби,или към принесената полза за цивилизацията?

Наистина, би било много трудно едно по едно да анализираме тези неща. Но, Вавилон, майката на цивилизацията, както вече разбираме, не е бил нископоставен в даровете си за бъдещите поколения, нито Персия, нито Гърция, които са заимствали така щедро от него. Но Кеил поддържа едно друго становище, а именно че нископоставеността лежи в тяхната липса на вътрешно единство. Това би могло да бъде така, както в религиозната област, така и в политическата; в религиозната, понеже Вавилон е бил политеистичен народ и народите, над които е владеел са били също така политеистични, докато Персия е била неполитеистична страна, владеела и вероятно е презирала религиозното объркване на народите, над които е царувала. А политически, Вавилон и Персия са били конгломерати, но Вавилон е имал по-автократична и по-централизирана власт, която е липсвала в резултатната персийска сатрапна система. Ето, в тези неща съществува по-друга гледна точка относно нископоставеността. Обаче, не Вавилон, а Навуходоносор е бил златната глава. И Данаил сравнил един човек с царство, а не царство с царство. И кой би казал, че Навуходоносор, най-великият езически цар на древността според библейския стандарт (Данаил 4:20-22), не е бил в Божиите очи по-горе в управлението от това, което Персия е показала? Ако сравнението е между Навуходоносор и персийското царство, а не между Навуходоносор и великия Кир, такова тълкувание би било напълно приемливо.

Въпреки че не е специално изявено, третото царство косвено е било по-долно от второто, не интелектуално, нито художествено, но може би главно нравствено или духовно. Гърците са имали известни нравствени особености, които Бог правилно и определено е счел за по-лоши - прецъфтял индивидуализъм, липса на междуличностна лоялност и морален стабилитет. Персийската младеж, според Ксенофон, е била научена да язди, да стреля с лък и да говори истината. За гърците, истината е била нещо абстрактно. Гръцкият ум е бил хитър и нечестен, далеч от правдивостта и Херодот ни казва, че гърците са научили Азия на противоестествена похот. А колкото се отнася до последния народ, Рим, с неговата упоритост и цел, способност да усвоява и използва резултатите от гръцкия гений, неговите дарби, законност и ред, никак не е тайна фактът, че той е станал като паразитен на Изтока относно материалния просперитет, храната, изкуството, литературата и дори религията. В последните години на империята той е станал подчинен на зависимите народи при най-великите от неговите императори: Диоклециан, Теодосиус, Константин, Юстиниан - всички с изключение на Теодосиус са били илири (югославяни), а Теодосиус е бил испанец.

За тези, които считат, че е трудно въз основа на науката да повярват в свръхестественото, по-специално по отношение на пророческите предсказания, нека последват интерпретацията на този сън с известна доза историческа перспектива. Ако, както е обикновено до известна степен да се вярва на консерваторите, а фактите от историята изискват тълкуванието на Навуходоносоровия сън като нео-вавилонска, мидо-персийска, гръцко-македонска и римска империи, как тогава Галуп, интелигентен съвременен човек (605 до 535 г.пр.Хр.) би могъл да предскаже възхода на някоя от тях, които да господстват над Близкия Изток?

Все пак Навуходоносор е трябвало да укрепи империята си срещу различни коалиции, по-специално срещу един възстановен Египет. Медийците и персийците са били в действие, но все още не са били комплектували империите си, въпреки че са станали съучастници в унищожаването на две (първо на Асирия, 614 г.пр.Хр.; по-късно на Лидия в 546 г. пр.Хр.). Гърция е била една неорганизирана група от градски щати с намерение да не сътрудничи с никой, а Македония едва ли тогава е била във възможност да бъде чута в международните отношения. Що се отнася до Рим, той е бил под етруско управление и не е бил обсег на нечия мисъл, нито се е считал като бъдеща империя. Той е бил само един град.

Разбира се, обикновеният отговор на този списък от невъзможности е, да поставим писанията на Данаил след събитието, да допуснем, по времето на Макавейското въстание, около 165 г. пр.Хр. Това обаче ни поставя поне пред два неразрешими проблема. Първият, може би е било още твърде рано да се предскаже една Римска империя, по-специално една разклонена империя съответстваща на двата крака на образа. Второ, Как би могло на Александър Велики, в 332 г. пр.Хр. да бъде показано пророчеството на Данаил и че той самият е изпълнението му, както вече посочихме в увода, когато то още не е било написано и не ще бъде написано през следващите 167 години?

Започвайки с четиридесетия стих от глава 2, който разбираме, че се отнася до римската империя, защото имаме един символизъм, който съвършено подхожда на римската империя, въпреки че тя едва накрая израства като империя. Разбира се, двата крака са западната половина на империята с център Милано, а източната част на империята първо е била с център Nicomeda, а после с Константинопол. Дори когато глезените формират един продължителен процеп в посока към краката, ние бихме могли да допуснем, че това също е знаменателно за бъдещето на римската империя и пророчеството по-късно ще ни накара да повярваме, че това се отнася до възстановената римска империя, от която ще изникнат десет пръста, които са десет царе.

Въпреки че стихове от 40-43 не ни откриват ясно два включени в тях кръгозора, обаче дават да се подразбират двете империи: старата римска империя и нейната възстановена форма. Двата кръгозора не са рядкост в Писанието. Но, би било изцяло нехарактерно да се описва старата римска империя като една смесица на желязо и глина, дори ако би могло да се каже, че желязото на римската неограничена власт е била смесица от глина и човешко робство. Едва ли би било подходящо да се счита, че по-късното смесване с варварски племена е отговорът на това описание. Човешкото робство е било повече или по-малко в основата на всички древни цивилизации, а претопяването на други народи или племена, би могло от само себе си да бъде източник на сили и енергия. Скофилдовите бележки правилно оценяват тези стихове:

"Този пасаж се отнася, заедно с други пророчески събития, за времето, когато ще се установи хилядогодишното царство. То ще стане "в дните на тези царе", т.е. в дните на десетте царе (7:24-27), на които преобраз са пръстите на образа. Десетте царе не са съществували при първото идване на Месия, нито пък е била възможна някаква федерация до разпускането на римската империя и възникването на настоящата националистическа система".

Очевидно, небесният Бог не е основал царство нито в дните на тези царе, нито досега изобщо. И следователно не е възможно то да раздроби на парчета и да погълне тези десет царства. Сигурно никой, който вижда съвременното нечестие и анархия, и извънредно несъвършената църква не би могъл да си помисли, че ние сме вече в тази епоха, или навлизаме в нея. По-скоро ние сме във време, каквото беше характерно в дните на Ной, когато земята беше изпълнена с насилие и всичко беше корумпирано.

Четиридесет и третият стих на тази глава е доста странен, нека го прочетем:

"43 И както си видял желязото смесено с глинена кал, така те ще се размесят с потомците на другите родове човеци; но няма да се слеят един с друг, както желязото не се смесва с калта" (2:43).

И ние питаме, кои са "те"? "Ще се размесят", но по какъв начин? Както изглежда "те" са семето на човеците и най-малко това са личности. Кеил казва:

"Както в трите предшестващи царства, златото, среброто и медта представляват материалите на тези царства; т.е. хората и техните култури, така също в четвъртото царство желязото и глината представляват царствата възникнали от делението на това царство, т.е.националните елементи, от които те са съставени и които ще се и трябва да се размесят заедно в тях. Ако тогава "те ще се размесят с потомците на другите родове човеци", Данаил е имал предвид бракове, това означава смесване само на различни родове заедно чрез външна сила в царството използвайки тези бракове като средство за сливане на разните националности. Но тук изразът не е ограничен само до това, което е изложено в Ездра 9:2, където става дума за смесване чрез женитби на свещен народ с езичници. Ето защо, своеобразният израз, "потомците на другите родове човеци", не означава точно същото, но очевидно този израз е подбран във връзка със следващото съпоставяне с божествения управител, ст.44, което означава суетният човешки стремеж на световните управители да се съпостави с действието на небесния Бог, както е изявено в Еремия 31:27. Характерът на смесването чрез семе, произхожда от сеенето на полето със смесени семена и означава всички способи употребени от управителите да съчетаят различните националности, сред които комбинирането е най-важното и най-успешно средство. Но това смесване заедно ще успее така, както усилието да се свържат в една връзка желязо и глина. Смесените части заедно няма да прилепнат една с друга"

Кеил е писал тези думи много преди да е сънувано дори световното комунистическо движение. Ако думите "комунистическо просмукване" са били познати в дните на Кеил, аз съм абсолютно сигурен, че той би разгледал това като една възможност и може би за предпочитане, относно идеята за родово смешение в един народ. Днес няма народ на земята, където глината на комунизма да не е размесена със желязото на националната принадлежност. От друга страна най-съвременните народи са смесени етнически в произхода си, обаче това едва ли би отличило някой съвременен народ, а още по-малко древен такъв.

Съществуват въпроси, на които коментаторите много често не успяват да отговорят, а те са следните:

(1) Възстановената римска империя ще бъде ли съставена от две части (източна и западна)? И ще бъдат ли те съединени като една единствена единица?

(2) Десетте пръста на образа представляват ли десет царе, които ще управляват цялата територия, която преди е била контролирана от източната и западната римска империя? Фактически, ще бъдат ли те политически лидери?

(3) Възстановената римска империя ще се състои ли от десет отделни несвързани помежду си царства? Ще бъдат ли те групирани в две хегемонии?

Отговорите на горните въпроси, може би няма да бъдат задоволителни, но знаменателно в тези дни е, когато виждаме сценарият да се развива в посока към голямото движение на човечеството във финалния бунт срещу Бога. Ние не бихме могли със сигурност да отговорим на тези въпроси нито бихме могли напълно да обясним значението на желязото и глината в пръстите. Четиридесет и вторият стих е образец на една комбинирана сила и слабост (ходилата на възстановената империя), силата на желязото и ронливостта при комбинация с глината. Каквото и да е значението, със сигурност едно нещо не трябва да се изпуща, възможността, щото символизма на калната глина би могла съвсем подходящо да се приложи към настоящето на всяка страна, където някои елементи биха могли да отслабнат желязото; например, комунизмът или може би една обща анархия. Колко знаменателно е, че глината на комунизма не прилепва към желязото на националното управление въоръжено до зъби и колко символично и образно е, че глината е самият комунизъм, който е абсолютно земен на земята и не познава нищо духовно. Човекът, според комунизма, е една глина; той няма душа, няма Бог, няма задгробен живот и световните легитимни управления са просмукани и, ако е възможно, съборени насилствено, срутени чрез преврат, в които царуват предателство и повърхностни обещания за земен рай. Такава е философията на диалектическия материализъм. Комунистическите лидери са подходящи ученици на Макавели. Тълкуванието продължава:

"34 Ти си гледал догдето се е отсякъл камък, не с ръце, който е ударил образа в нозете му, които са били от желязо и кал, и ги строшил.

35 Тогава желязото, калта, медта, среброто и златото са се строшили изведнъж, и са станали като прах по гумното през лятото; вятърът ги е отнесъл и за тях не се е намерило никакво място. А камъкът, който е ударил образа, е станал голяма планина и е изпълнил целия свят" (2:34,35).

Съществуват различни тълкувания за камъка, но едва ли той би бил друг, освен Христос. Четиридесет и четвъртият стих продължава:

"44 И в дните на ония царе небесният Бог ще издигне царство, което до века няма да се разруши и владичеството над което няма да премине към други люде; но то ще строши и довърши всички тия царства, а само то ще пребъдва довека" (2:44).

Това ще бъде царството на Месия, относно което Езекиил ни дава известни определени описания (Езекиил 40-48) и което много други пророци са видели.

Както видяхме, на Навуходоносор е бил даден самия сън и значението му до такава степен, щото той бил напълно задоволен. Паднал на лицето си и се поклонил на Данаил, като изповядал, че Данаиловият Бог е истинският Бог на боговете и Господ на господарите, Който открива тайни.

Не бихме могли да предположим, че Навуходоносор се е отказал от езическите си богове, понеже езикът, който той е употребил само включва преимуществото на Йехова във връзка с откриването на тайни. Той би трябвало да научи чрез други средства и по друг начин, силата Божия и безпомощността на собствените негови богове. За тази цел, му е било дадено свидетелството на огнената пещ и свидетелството на умственото му разрушение и възстановяването му отново.

Главата завършва с поставянето на Данаил като управител на цялата вавилонска област и началник на управителите над всичките вавилонски мъдреци.

Как това повишение ще се отрази върху халдейците, които са били слаби да изпълняват функциите си, докато на Данаил, един предсказвач и пленник му бе дадено преимущество над тях, ние ще видим в следващите глави. Една група, с престижна служба, ползваща се с влияние в обществото, е отправила поглед лекомислено към някого, чието, социално положение е било по-долно; това може да има различни отговори, но виждаме, че тяхната емоционална реакция е била единствено омраза. Едно загнездило се свещеничество не би могло да се откаже лесно, специално когато е на лице гарантирана народна подкрепа. Тази група, чийто капацитет за интелигентно любопитство е бил прочут, не е нужно да усеща, че нейното падение е неизменно, а би било много интересно, наистина, да се знае какво е било отношението между новия халдейски глава с ранга и върволицата от групата, и неговите другари губернатори.

Главата приключва с Данаиловото повишение до позиция на велика чест и неговата молба за второстепенна чест на Седрах, Мисах и Авденаго. "А Данаил беше в царския дворец" (2:49).

ГЛАВА 4

ЗЛАТНИЯТ ОБРАЗ И ОГНЕНАТА ПЕЩ

(Данаил глава 3; на арамейски език)

Сцената описана в тази глава се развива на полето Дура във вавилонската област, вероятно извън градските стени. Времето не е идентифицирано, но поради причини, които ще се изяснят по-късно, може би това е станало около 595 г. пр.Хр. Главата започва с един абсолютно произволен акт от страна на Навуходоносор.

"1 Цар Навуходоносор направи златен образ, шестдесет лакти висок и шест лакти широк, и го постави в полето Дура, във вавилонската област.

2 Тогава цар Навуходоносор прати да съберат сатрапите наместниците, областните управители, съдиите, съкровищниците, съветниците, законоведите и всичките началници на областите да дойдат на посвещението на образа, който цар Навуходоносор бе поставил" (3:1,2).

Това, което е описано в следващите стихове, ще бъде видяно от бюрократизма и чиновничеството на всичките провинции, така че случките описани няма да станат мълчешком. Дали Навуходоносор знае това или не, нещата, които той е планирал ще бъдат използвани като божествен повод за едно свидетелство на "небесния Бог".

"3 Тогава сатрапите, наместниците, областните управители, съдиите, съкровищниците, съветниците, законоведите и всичките началници на областите се събраха на посвещението на образа, който цар Навуходоносор бе поставил; и застанаха пред образа, който Навуходоносор бе поставил.

4 Тогава глашатай викаше със силен глас: Вам се заповядва, племена, народи и езици,

5 щото когато чуете звука на тръбата, на свирката, на арфата, на китарата, на псалтира, на гайдата и на всякакъв вид музика, да паднете та да се поклоните на златния образ, който цар Навуходоносор е поставил;

6 а който не падне да се поклони, в същия час ще бъде хвърлен всред пламенната огнена пещ.

7 Затова, когато всичките племена чуха звука на тръбата, на свирката, на арфата, на китарата, на псалтира и на всякакъв вид музика, падаха и се кланяха на златния образ, който цар Навуходоносор бе поставил" (3:3-7).

От седемте имена на сановниците в стих 2, четири са персийски титли, а не вавилонски, нещо което е много странно, тъй като това ще бъде възможно половин век преди Персия да поеме вавилонската империя. Обаче, въобще не е никак странно, ако се има предвид, че книгата е писана, както предположихме в предисловието, между първата и третата година на Кир персийски и Данаил тогава е използвал термини, еквивалентни на предишните вавилонски официални становища. Янг, цитирайки археолога Оперт, допуща следните предположения относно местоположението на полето Дура:

"Археологът Оперт (Научна експедиция в Месопотамия, 1:238 ff) декларира че в S.S.E., Hillah, на едно разстояние от около 12 мили, съществуват някои планини наречени Толул Дура (могилите на Дура). Една от тях, позната като el-Mokhattat, се състояла от една тухлена конструкция 45' във формата на правоъгълник и 20' висока, която според Оперт, може би е оформила основата на един колосален образ. Ако това е просто една легенда, съчинена през второто столетие пр.Хр. като "полемика (словесна война) срещу езическия култ и особено срещу идолопоклонството" (Бевин), как бихме си обяснили присъствието на тази дума Дура? Нейното появяване в действителност е доказателство за автентичността на предположението, че тогава са съществували известни познания за вавилонската география" (Янг стр.85).

За съществуването на пещ, ние ще цитираме Херодот:

"И тук не би трябвало да пропусна да кажа как е била използвана изкопаната пръст от големия ров, нито как е била издигната стената. Така бързо те са я изкопали и цялото количество, което са получили от дълбаенето е било направено на тухли, и когато са били готови необходимите бройки, те са ги изпекли в пещи. И тогава са започнали да градят с тухли най-напред ръбовете на рова, след което са продължили да изграждат самата стена, като са използвали за спойка горещ зифт и са вмъквали по един пласт сплетени тръстикови пръчки след всеки тридесети ред от тухли. На върха покрай ръбовете на стената, те са изградили постройки с по една стая поставени една срещу друга, като са оставили между тях място за да може да направи маневра една колесница с четири коня. В обиколката на стената са били иззидани сто порти, всяка една от мед, с медни трегери и странични подпори. Зифтът използван в работата е бил донесен от Вавилон от един малък поток, който се вливал в Ефрат, там където се е намирал градът със същото име, около осем дневно пътуване от Вавилон. Бучките от зифт са били в изобилие в тази река" (Херодот стр.67).

Ако бихме могли да узнаем хронологията на тази глава, много лесно щяхме да разберем Навуходоносоровото намерение да изиска универсално поклонение на златния образ. Ние можем да предположим, все пак, че това е само догадка за онова, което би могло да се случи скоро след десетата годишнина на неговото царуване (594-593 г. пр.Хр.) и каква е била психологическата причина, и реакцията му във връзка с бунта на една част от неговата армия. Бихме могли да си представим този акт на необикновена религиозна настойчивост като опит да се стабилизира една неблагоприятна ситуация в армията и в града чрез този грандиозен религиозен акт, и драматичен апел към религиозността на Вавилон.

Би било много полезно също да узнаем повече относно идентификацията на златния образ. Дали е бил Мардук, фаворитният бог на Навуходоносор, чието превъзходство е било неведнъж прокламирано? Някои консервативни богослови допускат, че Навуходоносор е поставил един образ на самия себе си за обожествяване, средство използвано и преди за да се даде авторитет и освещение на един цар. Това би било най-приемливо ако не са били царските собствени изявления относно неговата преданост към Мардук. Друго предположение би било възможно, а именно въвеждането на синкретичен бог (бог, който обединява всички религии заедно) след аналогията на Серапис (гръцко-египетски бог) от египетските птоломеевци. Точно както цялото свещенство на различните богове на Вавилон би намерило добър прием, същото се отнася и за един новодошъл - такъв който няма подходящ ранг или е второстепенен бог от вавилонския пантеон - но все пак, това е под въпрос. Данаил не ни е дал светлина, поради което не можем да бъдем абсолютно сигурни. Едно нещо изглежда е допустимо: Човекът, който е управлявал Вавилон четиридесет и три години в един град прочут с интригите си, не би било възможно да бъде глупав политик и каквито и да са били другите му мотиви, политическите и религиозни такива са били най-важни. Апелът за популярна лоялност би бил: "За Бога и за царя".

Обстановката в тази глава, също и първите пет глави, както дори и Монтгомери допуска, са вавилонски, така и фонът не е фиктивен, но има разкошен първобитен декор. Теорията на религиозната измама основно почива върху две главни предположения:

(1) Че свръхестествени неща, както са обрисувани в Писанието, няма, не може да има и не съществуват. Тъй като пророчеството включва в себе си нещо свръхестествено и когато то напълно съвпада с по-късен исторически факт, изводът е, че то трябва да е било писано след събитието, а не преди него. Този възглед е резултат от предположението, че неговите тенденции могат да бъдат намерени в социалното, политическото, нравственото и духовното полета, като бъдат направени съответните изводи, но изводи - резултат от естествени и много добре разбрани принципи - логическо заключение основано върху логически причини. Този така наречен, деистически възглед е против целия дух на Писанието и естествен резултат от него е да се отрече цялото Писание като неразбрано от гледището на настоящето познание. Този възглед изоставя вярата, защото дефиницията на вярата, дадена на еврейски език, е "твърда увереност в ония неща, за които се надяваме и убеждения за неща, които не се виждат", и определено прибавя друго измерение на познанието.

(2) Второто предположение, доколкото касае книгата Данаил, почива върху дискредитирания възглед, че описаните гръцки имена на музикалните инструменти в Данаил 3:5,7,10 са анахронизъм (не са в съгласие с времето) и не би било възможно да бъдат те така наименувани във Вавилон през шестото столетие пр.Хр., дори и след това. И ако сведенията в третата глава са фалшиви, то същото се отнася до цялата глава и до цялата книга. Изглежда, че тук би трябвало да повикаме на помощ здравия разум. Гърците и предмети изработени от тях са били пръснати из цялата западна Азия през 600 г. пр.Хр. Техни наемници са служили в асирийската армия и в армията на Навуходоносор. Те са били всеприсъстващи в Близкия Изток, така както финикийците са били западни родоначалници във вътрешността. Нека имаме предвид,че където и да се пренася един музикален инструмент, името му върви заедно с него. И като прибавим факта, че вавилонците са били търговски народ, напълно вероятно е, че те са заимствали ръчно изработени предмети и са ги разнасяли навсякъде, където отидат. Ето защо, нужно е да знаем нещо повече отколкото да спрем погледа си само върху дадена генерация, било тя голяма или малка и да спорим за имената на музикалните инструменти. Истинският въпрос е не дали инструментите имат гръцки имена, но дали би било логично да бъдат намерени и използвани във Вавилон.

В следващите редове, ние имаме разумна и научна реакция срещу този бивш камък за препъване:

"Имената на трите гръцки музикални инструменти споменати в Данаил 3 гл., съставляващи част от Навуходоносоровата военна музика са следните: кitheros; гръцки, лира, Рев.Издание, арфа; pesanterin, италиански, salerio, sampogna, bagpipe (гайда); Рев.Издание, dulcimer (цитра). Възможността на тези музикални инструменти, носещи със себе си своите гръцки имена, да достигнат до Вавилон, ние вече разгледахме, но въпросът, отнасящ се до точния канал по който те са пристигнали, отговорът не е абсолютно сигурен и образува една много прекрасна тема без, обаче, никаква слабост в аргументите" (Boutflower стр.246).

Pusey, със своя обикновен здрав разум, е по-подробен:

"Гръцките имена са друг пример на стария познат факт, че имената на нещата, които пътуващият пренася, пътуват заедно с него. Когато говорим за чай, захар, кафе, шоколад, какао, касиа, канела, тютюн, цитроси, ориз, картофи, памук, платове, ние не се шокираме, че употребяваме китайски, малайски, арабски, мексикански, еврейски, южно американски, бенгалски, персийски думи и ще продължаваме да ги употребяваме, дори и тогава, когато са вече остарели, а знаем, че думата тютюн е била име не на растението, но на средството (цигарето), с което някога местните жители са пушели. Когато Соломоновият кораб му е превозил пауни, маймуни, слонова кост, алгумски дървета, той донесъл заедно с тях санскритски (староиндийски) и малабарски имена на маймуната и алгумските дървета (които оттогава преминали в гръцкия и в нашите европейски езици); както и Тамулското име на пауна и санскритското на слона. Не съществува нищо странно в намерените гръцки музикални инструменти по времето на Навуходоносор във Вавилон и техните имена, както и индийските имена на индийски животни и дървета, които са били пренесени в Ерусалим по времето на Соломон" (Pusey стр.92).

Можем да предположим, че тези инструменти са били гръцки, тъй като по това време е имало огромно гръцко влияние във Вавилон и фактически, върху целия Близък Изток, което е станало причина за употребата на гръцки инструменти с гръцки имена. Изработените предмети от гърци са били намерени в цялата област, включително в Асирия, Вавилония и в скитските погребални могили. Нека си припомним, че Антименидас, един грък от Митилин, е бил приятел на Навуходоносор, в чест на който е имало гръцки театър и гръцки квартал във Вавилон, и гръцки търговци са обслужвали както асирийската, така и вавилонската армии, и както Pusey посочва, обикновено музикалните инструменти са носели имената дадени им от страните, от които произхождат, дори и когато в други случаи са имали с тези страни незначителни културни контакти. Тогава обаче едно нещо е за учудване, защо този спор е имал такова важно значение. Съществува и друго гледище относно произхода на тези инструменти, еднакво фатални за либералната теория. Харисън обобщава този възглед:

"При това, въпреки, че споменатите инструменти вероятно са гръцки, те обаче произхождат от Месопотамия. Арфата, според Вернер, може да се идентифицира с предтечите на класическата гръцка китара и е бил напълно светски инструмент, абсолютно подходящ за банкетите на Навуходоносор. Античността на лирата в Близкия Изток изобилно демонстриран, според труда на Уули от Ур, прави невъзможно предположението за гръцкия произход на този вид инструмент. "Сакбут" или "тригон" са друг вариант на първобитен струнен инструмент, който може би е подобен или произхожда от седемструнната лира на акадианците. Сред гърците самбукът е бил инструмент с лоша репутация. На него са свирели само простите (вулгарните) музиканти и проститутките и е бил с такава обикновена характеристика, че е заслужавал да бъде изхвърлен от Платоновото идеално общество. Псалтирът също преведен като арфа, е бил древна цитра, персийско-арабски сантир; неговото появяване, подпомогнато от Асирийците и от източната Средиземноморска култура, изобщо през първото хилядолетие пр.Хр., е щедро атестиран" (Харисън стр.1126).

Преди да продължим дискусията за събитието, случило се на полето Дура, би било добре да вземем под внимание теорията, че целият този случай е бил някак си неточен по отношение на описанието на традиционната Нова Година на фестивала в Акиту, който се е състоял ежегодно във Вавилон през пролетния месец Нисан. Обаче този празник е бил най-великото религиозно честване на вавилонската година, продължавал дванадесет дни и е завършвал на 12-тия ден от Нисан. Предполага се, че обикновените хора са чествали женитбата на Мардук с богинята Сарпанитум. Относно началото, като се върнем обратно към неясното минало, виждаме, че то има космическо значение от особен вид. Кулминационната точка на случая е била огромната улична процесия, първо до храма на Мардук, Есаджила, след което отвъд града, където богинята Сарпанитум е очаквала своя съпруг.

Царят не само е играел ръководна роля в новогодишния фестивал, от гледна точка на своето задължение като религиозен глава на царството, но в известен смисъл, тази роля също е утвърждавала собствената му легитимност като негов владетел. Яздил е една карета, държейки в ръката си образа на Мардук така, че той буквално "е държал ръката на Бел". Биик ни казва:

"Царят е играел най-знаменателната част от новогодишния фестивал защото той е бил посредник между боговете и народа на Вавилон и изкупвал греховете му. Скиптърът иззет от ръцете му, короната снета от главата му, така без скиптър и без корона, той е изповядвал своята невинност или виновност и виновността на народа, като по този начин изкупвал греховете на цялото общество."

Ние нямаме пълно описание на това най-важно честване на Вавилонската религиозна година, нито знаем всичките подробности за този парад, но като имаме предвид естеството на човека, не се учудваме, че всичките ресурси на града и империята са били използвани за да направят това дело най-грандиозно и ефектно. Може би по блясък и тържественост е било така грандиозно както руската първомайска манифестация на Червения Площад; както коронясването на английската кралица и както великата папска света година, председателствана от самия Понтиф, плюс парада на Пасадена Роза. Парадът е парад на всички езици и по всяко време и с всеки народ. В едно богато интелигентно общество той би трябвало да е разкошна гледка заслужаваща да се гледа. Свещеният образ на бог Мардук в свещената колесница заедно със самия цар, държейки в ръцете си образа му, първосвещеникът (уригали) придружен от тридесет групи подчинени свещеници за негова слава, са следвали главната жрица (енту) невяста на боговете, заедно с нейните двадесет жрици. Както с магьосниците, астролозите и гадателите, облечени в празнични роби, така и всичко друго би трябвало да е блестящо и великолепна част на процесията. Тя се е придружавала с миризма от тамян и била озвучена с музика.

Тези религиозни обреди са били последвани от цяла свита благородници облечени във великолепни дрехи. Разбира се, били последвани и от мощната войска на империята: въоръжените колесници, асирийските, скитските и арабските конни стрелци, гръцките наемни войници (тежко въоръжени), марширувайки в крак с музиката от тръби, след което са марширували фаланга след фаланга (боен пехотен ред в древността) от вавилонската пехота.

В тази процесия, всички религиозни, естетични и патриотични емоции на народа са завършвали с това велико годишно събитие. Химните от свещениците и жриците, и от поклонниците, несъмнено са били акомпанирани от инструменти споменати в Данаил 3:5,7: тръбата, свирката, арфата, китарата, псалтирът и гайдата. Когато процесията се е придвижвала през портата Иштар, долу по дългата цяла миля процесиална улица (свещената улица), назъбена от двете страни, са се блъскали един в друг пешеходните участниците в поклонението. Картината трябва да е била великолепна и очарователна подобна на тези, които ние имаме днес; всичко в чест на боговете на Вавилон, специално на Мардук.

Сцената пред нас в Данаил 3 гл., обаче, не изглежда да е този фамозен фестивал, въпреки да е било взаимствано великолепието и обстоятелството. Акиту (Новогодишният фестивал) е имал за кулминационна точка женитбата на Мардук с жена си Сарпанит. Тук Данаил просто описва поклонението на златния образ.

Случаите описани в тази глава са били след събитията в глава 2, преди завършване на стените и почти сигурно, преди средата на Навуходоносоровото царуване. Тази глава е една от двете глави в книгата без определени дати, единствено с оскъдни данни по отношение на елемента време. Тъй като Данаил като добър и вежлив слуга, е бил много точен във виденията си относно времената, местата и обстоятелствата, ние само можем да допуснем, че той е счел, че тази материя от подобни публични забележки, не се нуждае от дати. Или пък, дали събитията са без дати поради липсата в тях на неговото собствено участие? Или, дали събитието свързано с други събития, прави мъчително неговото споменаване (например, големият бунт в града, 595 пр. Хр., който бил по някакъв начин свързан с тези събития?).

Главата започва с описанието на един образ от злато (вероятно златни плочи наложени върху дървен скелет), огромен по размери (шестдесет лакти висок и шест лакти широк; или деветдесет стъпки висок и девет стъпки широк). Не е необходимо да дискутираме Навуходоносоровата възможност да изразходва толкова много злато, независимо дали във височината е включен и пиедестала или размерите се отнасят само за самия образ. За един завоевател, който има богатството на Вавилон да привлече при себе си (например, плячката на Ниневия, която пък на свой ред е ограбила египетската Тива), проблемът за доставката на злато въобще не представлява никакъв проблем. Това, което главно ни занимава е "защо?", а не "как?"

Защо е била тази Навуходоносорова настойчивост, а именно този уникален образ да бъде обект на поклонение от всички негови поданици, независимо от техните собствени богове? И защо това поклонение е било така задължително, че всеки който откаже да се поклони, да бъде обречен на смъртно наказание? Както споменахме, в десетата година от царуването си, Навуходоносор останал във Вавилон за да се справи с едно въстание и бунт в неговата армия, които са били потушени лично от царя.

"Навуходоносор е останал в дома си през по-голямата част от десетата си годишнина, защото през месеците кислев и тебет (декември 595 - януари 594 пр. Хр.) е имало бунт в страната, който бил потушен единствено чрез клане на голяма част от неговата войска (?) и чрез пленението на бунтовния лидер. Редът би трябвало да бъде скоро възстановен, за да може царят да отиде лично в Сирия преди края на годината за да получи данъка от васалните царе и от други общественици, и да ги донесе обратно в столицата...Няма директно указание за вътрешно разногласие през тази година, освен това, дадено в тази хроника.

"Накратко, времетраенето и потушаването вероятно поставят този бунт между тези чести интриги, с които всеки вавилонец или източен монарх се е срещал. Опонентът не се явявал с цел да претендира за царска титла във Вавилония, както е ставало в малко по-късните бунтове, в които достатъчно иронично, те са провъзгласявали себе си за князе с истинското име на Навуходоносор. Умората, като фактор, чрез честите и дълготрайни кампании на запад, е станала причина редовната армия да допринесе за смущенията в страната. Това, което би могло косвено да се посочи относно бунта, е дадено във вавилонския договор с дата от единадесетата година от царуването на Навуходоносор. Този договор ни описва конфискацията и разпореждането със собствеността на Баба-аху-иддина, синът на Набу-ахе-буллит, който е бил съден от военния съд и като признат за виновен относно нарушаването на царската клетва и като участник във въстанието, бил осъден на смърт и екзекутиран.

"Този договор гласял: "В десетата година князът на Аккад (беше) в своята собствена страна; от месец кислев до месец тебет понеже имаше бунт в Аккад; със оръжието си той уби много войници от армията си. Неговата ръка плени собствения му неприятел. Цял месец той маршируваше в страната Хатти, където царете и първенците (дойдоха пред него) и той (получи) техния тежък данък, след което се завърна във (Вавилон)" (Вайсман стр.36-37,73).

След потушаване на въстанието, Навуходоносор е оставил Вавилон заради кампанията си на запад. Когато добре разберем, че Нео-Вавилонската империя е нова и е заобиколена отвътре и отвън с неприятели, никак няма да ни бъде трудно да повярваме, че Навуходоносор би използвал всякакви средства в управлението, било то светски или религиозни, за да донесе стабилитет в страната. Относно идентичността с този предмет за поклонение, ни е дадена светлина в Писанието. Ние подразбираме известни възможности тук:

(1) Може би образът е бил издигнат в чест на Мардук за да се акцентира на неговото превъзходство.

(2) Или на някой друг бог от вавилонския пантеон, вероятно на Набу или на Шамаш.

(3) Или на съставно божество според аналогията на Серапис на Птоломеите.

(4) Както някои предполагат, възможно е Навуходоносор да е издигнал образа в своя собствена чест.

Струва ми се, че първото мнение е най-правдоподобно, като се има предвид Навуходоносоровата силна привързаност към Мардук; също така, и последното становище е приемливо (поради същата причина). За човек с Навуходоносорово минало, което добре вече познаваме, не биха могли да се счетат за светотатство неговите божествени претенции. Целта, независимо, че е божествено усложнена си остава очевидна. Едно монотеистическо обществено положение се нуждае от обединение, от един общ бог.

"14 Навуходоносор проговаряйки рече им: Седрахе, Мисахе и Авденаго, нарочно ли не служите на моя бог и не се кланяте на златния образ, който поставих?

15 Сега, като чуете звука на тръбата, на свирката, на арфата, на китарата, на псалтира, на гайдата и на всякакъв вид музика, ако сте готови да паднете и се поклоните на образа, който съм направил, добре; но ако не се поклоните, в същия час ще бъдете хвърлени всред пламенната огнена пещ; и кой е оня бог, който ще ви отърве от ръката ми?

16 Седрах, Мисах и Авденаго рекоха в отговор на царя: Навуходоносоре, нам не ни трябва да ти отговаряме на това нещо.

17 Ако е така нашият Бог, Комуто ние служим, може да ни отърве от пламенната огнена пещ и от твоята ръка, царю, ще ни избави;

18 но ако не, пак да знаеш, царю, че на боговете ти няма да служим и на златния образ, който си поставил, няма да се кланяме" (3:14-18).

В предната глава, ние посочихме възможните мисли на Навуходоносор върху леглото си относно вечността и универсалността на собственото си царство и не би трябвало да се съмняваме, че един човек в широтата на мислите си и в твърдостта на намеренията си би се отказал от надеждата за едно универсално царство - ако не бъде вечно, то поне каква продължителност от време биха му предопределили боговете.

В тълкуванието на неговия сън, не беше му казано, че царството му ще бъде вечно, но със сигурност беше отбелязан успеха на царствата, които ще следват; че накрая ще бъдат съборени от едно наистина универсално царство, което ще продължи вечно.

Привидно, той не е бил човекът, който да не сполучи да използва времето, което имаше на разположение и така той е използвал един механизъм, който, разбира се, е бил използван и преди, също е бил използван и след това за да се осигури контрол върху сърцата и мислите на етническите му поданици, чрез създаване на единство в управлението, гарантирано чрез религиозно обединение. Хората от различните провинции не са били насилвани да се откажат от техните собствени богове, но да признаят един общ бог. Това нещо не би било в основата си противно на политеистическото мислене.

Местната гордост и местните интереси сред различните народи, естествено биха могли да дадат преференция на един главен, местен бог. Обаче, такава местна преференция би могла много лесно да бъде превъзмогната чрез заплахата за тежко наказание и изглежда Навуходоносор е бил изненадан, когато такава заплаха не е била достатъчно силна за тримата юдейски младежи.

Както споменахме, някои предполагат, че образа, който Навуходоносор бе поставил е бил неговият собствен образ, като по този начин се е опитал да предяви претенция за божественост. Това предположение самият аз напълно приемам, поради причини, които преди това съм споменавал. Като допълнение, ние имаме изявлението в стих 18, където тримата младежи, които чрез своя представител казаха:

"18 Но ако не, пак да знаеш, царю, че на боговете ти няма да служим и на златния образ, който си поставил, няма да се кланяме" (3:18).

На какви богове те са били заставени да се покланят? На никои други, освен на златния образ.

Съществува и втора причини, предварително изявена, която привлича вниманието ни дори по-силно, а именно, че този образ е резултат от Навуходоносоровото прекомерно посвещение на Мардук, главният вавилонски Бог. Това посвещение е започнало още от младостта му и е било подхранвано от неговия баща. То е посвещение показано от човек чрез най-прекрасни молитви, които са достигнали до нас от езически източници:

"От времето, когато господ моят бог, Мардук ме е създал и е оформил моя зародиш в утробата и след като бях създаден и бях роден, потърсих олтаря на бога, неговия път, които веднага последвах. Колкото се отнася до Мардук, великият бог, моят създател, неговите способни дела аз поддържах с най-висша почит. Колкото за Набу, неговият верен син, любимият на моето царско семейство, аз непоколебимо следвах възвишеният път на неговата божественост; с цялата си преданост обичах да се покланям на тяхната божественост, също така, благоговеех пред господството им.

"От времето, когато Мардук, великият господ, издигна моята царска глава и ми повери управлението на целия народ; и Набу, управителят на небесните и земните духове, даде в ръцете ми скиптъра на правдата да управлявам народа; тогава, колкото за мен, аз застанах със страхопочитание пред тях и потърсих тяхната божественост, за слава на прочутото им име, аз благоговеех пред бога и богинята. Към Мардук, моят бог направих прошение; четох техните молитви и думата на моето сърце достигна до тях. На тях проговорих:

"О, вечен княз! Господ на всички създания!

За царя, когото ти обичаш и

Чието име ти си прокламирал.

Ако е угодно на тебе,

Води името му в точната посока,

Ръководи го в правилна пътека.

Аз съм твой облагодетелстван принц,

Създание на твоята ръка;

Ти си ме създал и си ми поверил

Господството над целия народ.

Според твоето благоволение, о господи,

Което си подарил на целия народ,

Помогни ми винаги да обичам твоето възвишено господство,

И да създам в сърцето си поклонение на твоята божественост,

И да дам на теб това, което ти харесва,

Понеже си оформил моя живот" (Асировавилонска литература стр. 135).

Тази молитва не би била цялостно възприета от евреите, понеже вместо на "Йехова", тя е посветена на "Мардук". Един еврейски цар би могъл да се моли с подобна молитва, но с известни промени. Следващата извадка от едно посвещение на Набополасар, Навуходоносоровият баща, ще илюстрира този факт:

"Един образ на моята царска власт, е поставен върху платформа, която аз построих. Към Мардук, моят господ, аз навеждам главата си; облякох себе си в моята одежда, мантията на моето царско достойнство. Тухли и хоросан, злато и сребро донесох; и Навуходоносор, първородният, най-големият, възлюбеният на моето сърце, накарах го да донесе спойка смесена с вино, олио и други продукти и да доведе моите работници. Набушумлишер, неговият брат-близнак, рожбата на моята собствена плът, моят любимец, наредих да вземе кошница и лопата (?); сребро и злато. На Мардук, моят господ, като дар аз посветих себе си. Съградих със радост храма пред Ешара и като се зарадвах издигнах нагоре неговата кула като планина; и както в древни времена, аз го посветих на Мардук, моят господ, като гледка достойна за съзерцаване.

"О Мардук, господи мой, погледни благосклонно към моите добри дела! При твоите възвишени заповеди, които не могат да бъдат променени, нека трудът на моите ръце да трае довека!

"Като тухлите на Етерменанки, които остават устойчиви завинаги, установи основата на моя престол за вечни времена!

"О Етерменанки, благослови царя, който те е възстановил! Когато Мардук с радост премести жилището си в теб, о храм, припомни на Мардук, моят господ, добрите ми дела!" (Асировавилонска литература стр.132).

Набожността на бащата е бил пример за сина.

Съществува един втори мотивационен въпрос. Дали обвинителите на юдейските младежи са били мотивирани от чиста любов към Мардук и към неговото обожаване (ако действително образът е бил на Мардук)? Или дали те са били мотивирани от ревност и от спомена за техния провал, относно съня на царя и неговото тълкувание от Данаил?

" 8 Тогава някои халдейци се приближиха до царя та наклеветиха юдеите,

9 като проговориха казвайки на цар Навуходоносор: Царю, да си жив довека!

10 Ти царю, си издал указ, щото всеки човек, който чуе звука на тръбата, на свирката, на арфата, на китарата, на псалтира, на гайдата и на всякакъв вид музика да падне и да се поклони на златния образ,

11 а който не падне и не се поклони да бъде хвърлен всред пламенната огнена пещ.

12 Има някои юдеи, които ти си поставил над работите на вавилонската област, Седрах, Мисах и Авденаго, които човеци, царю, не те зачетоха; на боговете ти не служат и на златния образ, който си поставил не се кланят.

13 Тогава Навуходоносор с гняв и ярост заповяда да докарат Седрах, Мисах и Авденаго. И докараха тия човеци пред царя.

14 Навуходоносор проговаряйки им рече: Седрах, Мисах и Авденаго, нарочно ли не служите на моя бог и не се кланяте на златния образ, който поставих?" (3:8-14).

Съществува известно смущение относно фразата, "нарочно ли не служите на моя бог?", тъй като пред тях не е бил поставен друг бог и не е било искано от тях да се покланят на нещо друго, освен на златния образ. Като четем този пасаж, бихме си помислили така: "Вие не служите ли на моя бог, на златния образ?" В този смисъл, тук има недомлъвка, че този образ, който Навуходоносор бил поставил, не олицетворява самия него, но може би Мардук. Освен това, някак си сме изненадани, че той дава на тези младежи друг шанс, преди да им бъде наложено заслуженото наказание.

Тук Навуходоносор е хвърлил долу рицарската ръкавица, относно някой или всички други богове, освен неговия собствен бог. И защо не? Той не е знаял, че неговата непобедимост е от Йехова. Досега, той не бе виждал какво Йехова, Богът на боговете може и желае да направи, когато има за цел да засвидетелства Самия Себе Си и да защити избраните Си слуги. Единственият въпрос е, дали тези млади мъже чрез тяхната вяра и смелост биха дали на Бога възможност по този начин да разкрие Себе Си.

"19 Тогава Навуходоносор се изпълни с ярост и изгледът на лицето му се измени против Седрах, Мисах и Авденаго, та проговаряйки заповяда да нагорещят пещта седем пъти повече отколкото обикновено се нагорещяваше.

20 И на някои силни мъже от войската си заповяда да вържат Седрах, Мисах и Авденаго и да ги хвърлят в пламенната огнена пещ.

21 Тогава тия мъже бидоха вързани със шалварите си, хитоните си, мантиите си и другите си дрехи, и бяха хвърлени всред пламенната огнена пещ" (3:19-21).

Напълно естествено е, Навуходоносор да реагира с гняв и ярост на публичното непокорство на тези мъже. След всичко това обаче, тези истински Божии мъже са били повишени от него и би трябвало над всичко друго да си припомним, че те са били подбрани, независимо, че са чужденци и пленници, за повишение в по-висша служба, а те са дължали превъзходството си единствено на самия Навуходоносор. Техният отказ да се поклонят е не само публично оскърбление на авторитета на един силен цар, но е било обида на неговия бог и предизвикателство за стабилитета на империята му. Това би било напълно вярно, ако събитието е имало връзка с времето и обстоятелствата на бунта в десетата година. На всяка цена, този апел към Йехова, на когото тези младежи са служели, да ги освободи не само от царя, но и от вавилонските богове, от които царят е зависим, би го вбесило. Ние би трябвало да погледнем на чудото, което следва, не само като избавление на тези верни свидетели, защото с подобни чудеса е изпъстрена цялата еврейска история преди и след това, но над всичко друго, като знаменателно второ свидетелство на езическия свят, свидетелство така публично и така пълно, което дори и Навуходоносор е бил принуден да признае, че няма друг бог, който може да избавя така. Защото, ако това е била единствената цел, имало е много други начини, чрез които тези младежи биха могли да бъдат избавени.

Нека не забравяме, че Израел е бил в изгнание. Той е бил престанал да бъде свидетел като народ и е бил изселен от мястото си. Но Самият Бог не го е оставил без свидетели, дори и на езическия свят, и като Негово първо свидетелство е бил сънят на царя, като начин за халдейската група публично да Го признае. Това чудо е било за всички първенци на цялото царство.

Има много обширни свидетелства в историята на Израел, дори в много по-учудващ вид. Тези трима младежи са показали голяма твърдост в тяхната възвишена цел. Верният Бог бе разкрил Себе Си и силата си в тяхна полза. По този начин Бог бе показал на езическия свят, че Израел е още Негов народ, дори и тогава, когато е в немилост, в робство и в изгнание.

В действителност, учудващото нещо относно това вълнуващо събитие е очевидното колебание, което Навуходоносор е имал при моменталното наказание на тримата бунтовници. Той им беше дал втори шанс за да покажат своята лоялност към него. Тук виждаме, че е изявена неговата неохота да им наложи наказанието, с което бяха заплашени.

Обаче, поради твърдостта на тези трима младежи и поради факта, че това е публичен случай, царят не е могъл да си позволи да бъде разколебан, защото независимо от всичко, неговите религиозни инстинкти, включително преимуществото на неговия бог, са били оспорени. Съществува само едно нещо, което той би могъл да стори и като резултат, изглежда той е бил решил не само да изпълни екзекуцията, но да я направи по един много ефектен начин. Това е показано в нагорещяването на тухлената пещ "седем пъти повече отколкото обикновено се нагорещяваше"

Всеки, който е запознат с функцията на тухлената пещ, може много добре да разбере, че дори при обикновено затопляне човек на би могъл да живее в нея повече от тридесет секунди и следователно, не е било нужно тя да бъде свръх нагорещена.

"22 А понеже царската заповед бе настойчива и пещта се нагорещи премного, огненият пламък уби ония мъже, които дигнаха Седрах, Мисах и Авденаго.

23 А тия трима мъже паднаха вързани всред огнената пещ" (3:22,23).

Слугите на деспотичните господари трябва да понасят опасностите от страданията, така както и евентуалните награди от тяхната служба, също и горещината от пещта, вероятно нажежена с гориво от асфалт или нефт. Това чудо в пламенната огнена пещ няма прецедент (предходен случай) в Писанието. Той е "sui generis" (своего рода). Другите две чудеса, описани в книгата, а именно, ръката, която е писала по стената през време на Валтасаровия пир и освобождението на Данаил от рова на лъвовете при царуването на Дарий, са почти от същия род. В същата категория е и първият сън на Навуходоносор и единствените по рода си теофании (Богоявления) в глави 10, 11 и 12. Ако писателят на книгата Данаил е бил с намерение да изфабрикува едно псевдо-пророчество, вероятно би избрал по разумна част отколкото да следва такъв прецедент. За да бъде създаден ореол на автентичност, може би си струвало да бъде употребен един килограм новаторство за да се постигне един грам прилика или сходство. Ако авторът е искал да подражава на Писанието, не би ли трябвало то да е било по начин, както са написани предшестващите Писания? Ако чудесата са вмъкнати в книгата, не би ли трябвало те да носят един и същ етикет с останалите Писания? Но, при Данаил, чудесата са в съгласие с принципа, че Бог отговаря единствено на вярата и по Своя собствен начин посреща нуждите на момента, но над всичко друго, по такъв начин Той не оставя Себе Си без свидетели в този езически свят. Тези чудеса се различават от псевдо-чудесата по техния нравствен характер и намерение с цел да поощрят един духовен удар над Вавилон.

По-долу даваме няколко възможности за избор не само за чудесата в книгата Данаил, но и за тези в останалите Писания:

(1) Описанието е истинно, както е заявено: "Достоверността на книгата Данаил и нейното канонизиране никога не са били поставени под въпрос в древната синагога.

(2) Това отчасти е вярно, но описанието е било тенденциозно. То е било основано върху една действителна случка, но чудотворният елемент е вмъкнат впоследствие.

(3) Описанието изцяло е измислица - една религиозна измама: В случая с Данаил, то е едно псевдо-пророчество написано с цел да подпомогне духовното състояние през време на макавейското преследване. Разбира се, напълно неясна книга, нейното божествено вдъхновение е изцяло под въпрос. Бог говори ли на човека? Може ли Светият Дух да раздвижи хората? А Писанието не е ли изцяло сътворено от хора?

Чудото в огнената пещ е особено неприятно за всеки човек, който изцяло е убеден, че Бог никога в миналото нито в бъдещето някога ще върши неща извън естествените закони, че правилните и сигурни неща, които се получават в полето на физиката и химията (в по-малка степен в биологията и в психологията) никога няма да бъдат нарушени от нещо неочаквано или от божествени проявления на сила и от така наречени чудеса. Мнозина ще признаят, че едно човешко семейство не би продължавало да мисли по горния начин върху подобна твърда основа, че човешкият бизнес може да оправи между-личностните взаимоотношения вътре във семейството, които се ограничават само до между-личностни отношения придобити в света на бизнеса. Но някакси, изглежда е много трудно да се приложат към божествено-човешките взаимоотношения тези допълнителни прибавки, които обикновено се наричат чудеса и са много по-фрапиращи от природните закони.

В действителност, чудесата са относително редки явления както в Стария, така и в Новия Завети; също така и в миналите векове на божествено-човешките отношения, много не се говори за чудеса. Фактически, големите чудеса се центрират върху Мойсей, Илия, Елисей, Езекия и върху хора живеещи в изгнание. Доколкото, можем да разберем, чудесата никога не илюстрират нещо, което Бог вече е изоставил, нито са нещо безцелно, или ефектен спектакъл на Божията сила. Те са изява на вечното, божественото намерение изразено в едно между-личностно взаимоотношение, почти изключително с Израел и с някой индивидуален юдеин. Самото чудо, под призмата на дискусията е нещо уникално в Писанието и не се поддава на естествено обяснение, освен ако искаме да погледнем към рапортите за масовите хипнози или внушения (едно невероятно обяснение), или религиозно мошеничество (еднакво невероятно). В случая, чудото би трябвало да го приемем, като такова, каквото е, а именно, едно неповторимо публично свидетелство като факт за трима юдейски младежи приели предизвикателството на един езически цар и чрез него, на едно езическо свещенство, за свидетелство на един езически свят по време, когато народът Израел не е имал никакво друго свидетелство. Времето настанало, когато Вавилон повече не е бил суверенен народ, но когато дошло това време, вавилонците никога не са били в състояние да кажат: "Ние нямаме свидетелство на истината и нямаме познание за истинния Бог", въпреки че четири пъти Вавилон е имал възможност да види силата на Йехова:

(1) Тълкуванието на съня в глава 2.

(2) Чудото в пламенната огнена пещ в глава 3.

(3) Навуходоносоровата лудост и възстановяването му в глава 4.

(4) Пишещата ръка по време на Валтасаровия пир в глава 5.

Ето защо, апостол Павел на Аеропага каза: "Бог не е оставил Себе Си без свидетелство". Един от въпросите, които бихме си задали е, защо тук няма дори загатване за това или за някои от тези събития включително и от Навуходоносоровите писания, които сега са наше притежание (извън библейско свидетелство)? Всички във Вавилон са знаяли за тълкуванието на съня; представители от цялата вавилонска империя са видели чудото в пламенната огнена пещ и всеки е знаял или би могъл да знае за Навуходоносоровата лудост и предсказанието, което го е предшествало, както и неговото собствено свидетелство, което е придружавало възстановяването му. Хиляден народ е видял пишещата ръка на стената. Защо няма дори и загатване за това от други свидетели, което да дойде до нас чрез съвременни езически източници? Очевидният отговор би бил и той е съвсем точно изявен от Е.М. Yamauchi в неговата статия озаглавена: "Камъни, ръкописи и учени":

"Ако някой би могъл чрез абсолютно оптимистична оценка да пресметне следното, че ако една четвърт от нашите материали и надписи преживеят, това означава, че една четвърт от наличните предмети са също преживели, че една четвърт от тези предмети са били изкопани, че една четвърт от изкопаните предмети за били изследвани, че една четвърт от материалите и надписите, които са изкопани са били публикувани, тогава човек би имал информация за по-малко от една хилядна от възможните събития станали някога (т.е. 1/4х1/4х1/4х1/4х1/4) (Christianity Today, февруари 1969 г).

Царете идват и си отиват, обаче свещенството продължава. Във Вавилон националните документи са били пазени, или поне подлагани на подробно разглеждане и възможен контрол от свещенството. Тъй като престижът и силата, облечени във власт, биха били винаги оспорвани от някои документи, най-сигурното нещо, което би могло да се направи с тях, е унищожени някои публични документи от този род след смъртта на Навуходоносор.

Дори при това, съществуват догадки, че като свидетел за Йехова за Неговата собствена сила и намерение, е бил намерен един последовател във Вавилон, дори в царския палат. В нашия собствен ден и век, ние сме виждали руски исторически надписи и такива за хора и събития, преписани отново поне три пъти, зачеркнати, после отново преписани и тълкувани, даже и лошо изтълкувани. Ние сме виждали и законни човешки старания, които нарочни свещеници или някоя себеувековечена контролна група на интелектуални ресурси, независимо дали във Вавилон, в Египет, в Средновековна Европа или дори в съвременна Америка, да тълкуват, както и публични събития, да променят или да потушават техните собствени старания, реклами, които грижливо и благосклонно са били описвани и дори редактирани.

Да се върнем на темата, стих 24 заявява, че Навуходоносор е бил изумен (и добре, че е така):

"24 ...Не хвърлихме ли сред огъня трима мъже вързани?

25 Ето виждам четирима мъже развързани, които ходят сред огъня, без да имат някаква повреда; и по изгледа си четвъртият прилича на син на боговете" (3:24,25).

От всичките прекрасни и скъпоценни изявления в Писанието, относно Божието идентифициране със Своя народ, струва ми се, че това е едно от най-уникалните и значимите. Имаме ли тук работа с присъствието на някой ангел (което изглежда е най-правдоподобно, понеже до въплъщението на Божия Син, не е записано езичник да е виждал видение на Божеството)? Навуходоносоровата претенция, че четвъртият мъж е като син на Бога, не означава, че е точно така. Дали е бил ангел или преждесъществуващият Христос, важното в случая е, че е бил представен Йехова.

Изглежда е много трудно за човечеството да разбере колко отблизо верният Бог и човекът могат да се идентифицират, въпреки, че при обикновени обстоятелства, това идентифициране е невидимо за човешките очи. Тези трима младежи са били повикани от огъня и са излезли, "и огънят не бе имал сила върху телата на тия мъже, косъм от главата им не бе изгорял и шалварите им не бяха се изменили, нито даже миризма от огън не бе преминала на тях"(ст. 27).Четвъртият Присъстващ сред тях не е излязъл видим от огъня.

Ето, вече имаме финален поглед върху този случай, при който Навуходоносор съвсем правилно изтълкувал ситуацията и благословил Бога на Седрах, Мисах и Авденаго, Който изпратил ангела Си и освободил слугите Си, защото са се надявали на Него. Навуходоносор учуден потвърдил поражението си и признал, че една по-висша сила от неговата "променила царската дума". Ние трябва да си припомним, че когато по-късно Исус потвърди автентичността на Данаил като пророк, Той доказа достоверността на един случай, в който вероятно Самият Той е бил четвъртият видим участник. Може би някой ще възрази на този възглед (например, че тук има теофания), която е противна на библейския прецедент, че езичник е видял Бога, но такова възражение също е противно на библейския прецедент, че ангел е споделил подобна опитност в пламенната огнена пещ. Въз основа на Навуходоносоровата употреба на думите "всевишният Бог" и неговото признание, че "няма друг Бог, Който може да избавя така", можем ли да заключим, че истината на

всесилния Йехова, истинският Бог, е започнала да хвърля съмнения върху неговото предишно поклонение на Мардук? Ако не, тогава какво друго би могло да го убеди във всемогъществото на Йехова? Главата завършва с една публична декларация и един указ на признание:

"29 Затова издавам указ щото всеки човек, от които и да било люде, народ и език, който би казал зло против Бога на Седрах, Мисах и Авденаго, да се разсече и къщата му да се обърне на бунище; защото няма друг бог, който може да избави така" (3:29).

А за Седрах, Мисах и Авденаго, вместо смърт, е последвало повишение.

Религиозно-измамната теория не е в състояние изобщо да приспособи картината дадена в тази глава за Данаил, героят на предполагаемата измислица и не би могла изобщо да прилегне на това най-велико чудо станало по времето на Данаил. Може би то е най-очевидното и неочаквано (в естествен смисъл) от всички библейски чудеса. Но като имаме предвид магьосничеството, псевдо-чудесата, които обикновено придружават посветените на езическото поклонение, ние разбираме необходимостта от нещо изумително за да обърне вниманието на езичниците по един недвусмислен начин, нещо, което сатанинските лъжливи чудеса не биха могли да имитират.

То е било едно велико чудо, което е довело до един велик край. Дългата история на Вавилон, като майка на цивилизацията и свещен център на езическото поклонение, би трябвало да достигне до един финал за около петдесет и шест години. Божията справедливост е посетила града не чрез физическо унищожение. Това чудо е било извършено като крайно предупреждение за да се покае този град, както направил Ниневия преди седемдесет години чрез свидетелството на Йон. На Вавилон са дадени четири чудотворни изявления на сила и доброта от израеливия Бог, Богът на цялата земя, Който не желае никой да погине.

Ако Бог желае да обърне вниманието на хората към Своята собствена истина и сила, и да даде чрез слугите си свидетелство за Себе Си, как би направил това най-добре в такава крайно несвойствена и политеистична обстановка? Не посредством обикновени обстоятелства, нито чрез обясними неща в естествения курс на събитията, които в миналото са били почти незабелязани. Разбира се, не и чрез средства, които много лесно биха могли да се имитират от религиозните шарлатани; неща, които при съответна постановка биха направили еднакви впечатления. Тук има повече от доказателство, както вече посочихме, че езическото свещенство е познавало и използвало с лека ръка, хипнозата, масовото внушение, вентрилоквизма (говорене чрез корема), както и некромантията, и са познавали употребата на различни упойващи средства за изпадане в маниачни състояния (например, хаомата на персите). Не би трябвало истината да бъде показана посредством тези средства, които са имитация на истинските чудеса.

Божието свидетелство би могло най-добре да бъде прието тогава, когато обстановката е изцяло вън от силата на човешките възможности и там, където обстоятелствената среда е била под контрол на опозицията - нещо което не би могло да бъде инсценирано; например, нещо необяснимо дори и чрез внушения, измама, илюзия от всякакъв вид или чрез някакво познато средство на интелигентна опозиция; нещо в една неприятелска среда; или чрез друго нещо неприемливо в естествени условия. Точно това ни представя тази глава. Целта на чудото в пламенната огнена пещ е наистина едно спасение на трима верни на Бога младежи, но далеч повече едно свидетелство за Самия Йехова и истината за Него.

C. S. Lewis, в коментара си върху опроверженията на Хум по отношение на чудесата, цитира сър Артур Едингтън, както следва:

"Понякога ние имаме убеждения, които съхраняваме в душите си, но не сме в състояние да ги оправдаем; повлияни сме от вроден усет към някои неща, които считаме за правдиви. Това може би звучи извънредно субективно и прекомерно критично; но може ли някой да се съмнява, че то не е един главен източник за нашата вяра в правдата? Един всемир, в който безпрецедентни и непредсказуеми събития всеки момент могат да се втурнат в него не би бил неудобен за нас; но просто би ни извънредно затруднил. Ние не бихме приели на всяка цена един такъв всемир. Той би бил крайно отвратителен за нас. Това би шокирало нашите чувства в естествения ред на нещата, но ако признаем Бога, не би ли трябвало да признаем и чудесата? Естествено, ние нямаме нищо против тях. Иначе, друг подход не би бил нищо друго, освен една илюзия.

"Теологията в действителност ти казва: "Признай Бога и заедно с Него рискувай да приемеш няколко чудеса и в замяна аз ще утвърдя твоята вяра в хармоничното за да погледнеш върху поразителното множество от други подобни случаи". Философията, която не ти позволява да приемеш безусловната хармония във вселената и чудесата, е също философия, която ти предлага твърда почва за да й повярваш, че именно тя е върховна и е абсолютно устойчива. Човек, който предлага естествени претенции за всемогъщество, се опитва да ги потвърди със законни неща...В такива случаи, алтернативата наистина е много лоша. Опитай се да направиш всичко естествено и ти ще констатираш, че хармонията е абсолютно вероятна. С големите претенции обаче, ти не ще получиш абсолютно нищо.

"Ти навлизаш в задънената улица с Хум. Обаче, теологията ти предлага работен аранжимент, който позволява на учения свободно да продължава своите експерименти, а християнинът да продължава молитвите си. Аз предполагам, че ние също сме, намерили онова, което сме търсили; един критерий, посредством който да отсъждаме специфичната вероятност за едно ангелско чудо. Би трябвало да го отсъждаме чрез нашите "вродени чувства за правдивост", които биха ни ръководили да сме уверени в абсолютния ред на всемира. Разбира се, аз считам, че ние ще трябва да използваме тези чувства главно за да решим дали въобще е възможен такъв всемир; знаем, че това също има своя философски фон. Аз лично не считам, че едно чувство на правдивост действително би било в близост с доказателството на историята. Както вече многократно съм повтарял, историческото доказателство не би могло да бъде оценено, освен ако преди това ние съществено сме оценили вероятността на писаните събития. Когато правим тази оценка, относно всеки разказ за чудеса, едва тогава нашите чувства на правдивост започват да играят важна роля" (C. S. Lewisq "Чудеса" стр. 107-110).

В това чудо на спасение от огнената пещ, е много лесно да злоупотребим с нашия критерий за правдивост. Ако неговата цел е била единствено да спаси тримата еврейски младежи, разбира се, имало е други по-подходящи начини чрез които това би могло да стане; може би необикновени начини, но не и чудотворни: например, една петиция за помилване от младежите до великодушието на царя; напомняне от един съветник, че има други изходни пътища; спасение чрез приятели; една молба от Данаил въз основа на досегашната предана служба на тези младежи към царя. Ако обаче, целта на чудото е била да се даде свидетелство на царя за Йехова, там където един град и един народ за векове е бил напояван от политеизма и бил зает с други начини на мислене, което прави почти недостижима монотеистичната истина, как тогава би могло другояче да се подходи и да се даде едно ефективно свидетелство?

Политеизмът е не само начин на поклонение, но е начин на мислене и начин на живот. Той е също така една ценностна система, през която преминава моралната чувственост на цял народ. Как тогава би могло да се разпръсне светлината в царството на тъмнината? Трудността е била огромна и свидетелството е било абсолютно необходимо. Използваните средства, както вече видяхме, апелират на нашите чувства за правдивост.

Както вече казахме, едно изумително чудо е използвано не да разреши един малък проблем, както Lewis загатва. Правилните (редовните) неща, които стават чрез природните закони не ни учудват, ние всеки ден се срещаме с тях, а би трябвало да бъдем учудени от нещо необикновено. Основните въпроси, които в този случай би трябвало да си зададем са два: Е ли Бог там? Има ли Той право (т.е. подходящо ли е?) да заеме съответното място или да се вмъкне в редовните закони на природата за Неговата собствена цел? Ако Той е сътворил природата, тогава ние задължени ли сме да мислим, че е с обвързани ръце и крака от самата природа, която е сътворил?

В този древен свят, център на заблудата, е било крайно необходимо да бъде занесена целенасочено Божията истина на Вавилон по необясним за човека начин, дали това би могло да стане чрез някой измамник, фокусник, или чрез масово внушение? Всичко това обаче, е било до болка познато на свещениците във Вавилон. Средствата използвани да ги убедят би трябвало да бъдат и са били, абсолютно свръхестествени.

ГЛАВА 5

ГОРДОСТТА НА ЕДИН ЦАР ГО ДОВЕЖДА ДО СЕДЕМ ГОДИШНО УНИЖЕНИЕ

(Данаил 4. Място, Вавилон. Дата, около края на Навуходоносоровото царуване. Автор, Навуходоносор. Език, арамейски).

Мястото на действието на тази глава е Вавилон, един завършен град, със шестдесет мили външна стена, със сто порти от блестящ бронз, като до всяка порта са били издигнати див бик и змия от бронз; с храмове обогатени и щедро украсени; един град с вили и градини, с подновени канали ("The Stele of Nabomidis" стр.159-160.

Няма начин да узнаем изцяло колко е наброявало населението в града, но като най-велик град в древността, би трябвало да е бил и най-гъсто населен. Един списък от храмовете, от реставрираните и отново съградени гробници на светци, би ни подсетил, че за да се посрещнат разходите по това огромно строителство, би трябвало жителите да са били няколко милиона. Собственият палат-крепост на царя е бил напълно завършен, както и висящите градини (едно от чудесата на древния свят), издигнати в чест на медийската царица Амитис. Също така, свещената процесионална улица, чието начало е било от голямата порта Ищар, е била обновена и отново павирана. Преследващият го и неспокоен дух на Навуходоносор е бил в почивка, неговите херкулесови проекти са били завършени, завоеванията му са били прекратени, амбицията му задоволена. И той казва в Данаил 4:4 следното:

"4 Аз Навуходоносор, като бях спокоен у дома си и благополучен в палата си" (4:4).

Тези думи изглежда се отнасят до последните години на неговото царуване. Останалата част от главата е собствената прокламация на царя до

"1 ...всичките племена, народи и езици, които живеят по цял свят..." (4:1).

"2 Видя ми се за добре да оповестя знаменията и чудесата, които ми направи всевишния Бог.

3 Колко са велики Неговите знамения и колко могъщи са чудесата Му! Неговото царство е вечно царство и Неговото владичество из род в род" (4:2,3).

Какво под небето е довело Навуходоносор до познанието на Всевишния Бог и то много повече, от твърде познатата ни прослава, която той отдаваше на Мардук? За втори път Навуходоносор е сънувал сън и то предупредителен сън, който го изпълнил със страх и отново е направил това, което се е очаквало да направи, нещо което е публична част на всеки монарх, а именно да извика предсказвачите, магьосниците, астролозите, халдейците и гадателите. Някой може би ще се зачуди, защо след това, което бе преживял в началото на царуването си, ще трябва отново да направи поредния безуспешен апел за тълкуването на съня от мъже, които преди са претърпели пълен провал. Обаче, царят е бил обвързан с обичаите и традициите, и освен това, тези мъже са били част от състава му. Ние сме разочаровани от факта, че след като признал Всевишния Бог като вечен Бог, се е обърнал с политеистичен език, относно Данаил:

"8...чието име беше Валтасасар, по името на моя бог и в когото е духът на светите богове..." (4:8).

Дали Навуходоносор е продължавал да бъде политеист въпреки признанието за превъзвишеността на Йехова? Или пък може би е прокламирал посланието си към света с такъв език, който би бил разбран от всички? Понеже Данаил е бил репортерът, езикът не е бил редактиран от халдейците. Обаче, ако си припомним детството на Навуходоносор и факта, че всеки аспект от живота му е бил изтъкан с политеистическо схващане и език, ето защо, бихме счели неговото почитание към политеистическите богове като начин на говорене или като стил на вяра в тези богове, но вече не така възвишени както Йехова, обаче все още съществуващи в съзнанието му. Трудно е да се избегнат идеи насаждани от ранното детство. Би било много интересно и странно ако тази същата прокламация някога бъде открита в клинообразни надписи и колко различно би звучала след редакцията на свещениците на Мардук.

В стихове от 10 до 18 ни е описан сънят и отново виждаме Навуходоносоровата оценка на този даден от Бога предупредителен сън:

"10 Ето, какви бяха виденията на главата ми и на леглото ми: Гледах и ето дърво всред света, на което височината бе голяма.

11 Това дърво стана голямо и яко, височината му достигаше до небето и то се виждаше до краищата на целия свят.

12 Листата му бяха хубави, плодът му изобилен и в него имаше храна за всички; под сянката му почиваха полските животни, и на клоните му обитаваха небесните птици, и от него се хранеше всяка твар" (4:10-12).

Какво повече би могло да се каже за такъв езически владетел? Фрази като "плодът му изобилен и в него имаше храна за всички" и "от него се хранеше всяка твар" ни дават едно описание на просперитет и изобилие за всички народи, които са били под негово владение и едно признание, че Навуходоносор е човешкият източник на всичко това. Има твърде малко царе в историята, постигнали успехи във войните, като пътеки към славата, които са продължили да воюват успешно и същевременно са създали империи, допринесли за широкоразпространено изобилие и ред в един свят, който потенциално е нестабилен, както е бил в шестия век пр.Хр.

Ние бихме желали да слушаме подобни фрази като "храна за всички", в които да е включено мнозинството от роби, които са изграждали стените, неговия палат и са украсявали храмовете му. Без всяко съмнение, това е станало през царуването на Навуходоносор, според пророчеството на Еремия:

"17 Израел е изгонена овца, която лъвове гонеха; първо асирийският цар я изяде, а после тоя вавилонски цар Навуходоносор сгриза костите й" (Еремия 50:17).

Исая сто години преди е предсказал израелевото пленение и говорейки за халдейците беше казал:

" 6 Разгневих се на людете Си, оскверних наследството Си и предадох ги в ръцете ти, но ти не им показа милост, ти си сложила твърде тежкия си хомот върху стареца" (Исая 47:6).

Човешкото робуване и неговата мизерия не са започнали южно от Mason-Dixon Line и най-сигурно не са завършили там. Под една или друга форма, те никога не са напущали човешката сцена. Но в древния свят, робските орди са били машините, с които са се изграждали цели градове.

Нека отново се върнем към съня, описанието на трите незавършващи със щастлива нота фрази:

"13 Видях във виденията на главата си на леглото си и ето, един свят страж слезе от небето

14 и извика със силен глас, казвайки така: Отсечете дървото и изсечете клоните му; стърсете листата му и разпръснете плода му; нека бягат животните изпод него и птиците от клоните му" (4:13,14).

Независимо какво е символизирало дървото, съвсем ясно е, че тук става въпрос за бедствие, не само за самото дърво, но и за създания, зависими от него. Когато дървото е отсечено, съвсем естествено е настъпил неговият край. Обаче разказът не спира дотук:

"15 обаче оставете в земята пъна от корените му всред полската трева и то със железен и меден обръч наоколо, и нека се мокри с небесната роса, и участта му нека бъде със животните в тревата на земята;

16 нека се измени човешкото му сърце и нека му се даде животинско сърце; и така нека минат над него седем времена" (4:15,16).

В тези стихове, ние имаме един преход на местоименията от "то", на "той (него)", от дървото, на една личност и научаваме, че бедствието не е непоправимо. Думата "страж", използвана обикновено в Стария Завет, не е теологически термин. Фактически, тя се явява само тук в пророчеството на Данаил в този смисъл и разбира се не е термин който би могъл да се използва от някой, който съчинява фиктивно пророчество. Обаче, е най-описателен, както и терминът "свят", използван заедно с него.

Нека си припомним, че докато сънят е бил от Бога, описанието е било от Навуходоносор. "Страж" и "свят" са концепции от неговата езическа терминология. Идеята "Всевишният" се отнася единствено до Този, Който управлява всемира, а човешките работи са нещо съвсем друго. Един превъзвишен "бог сред боговете", "първият сред равните", е бил вече част от неговия религиозен фон, също така, превъзвишеният, за него е бил Мардук, но за евреите това е Йехова единственият Бог. Както Исая ни казва: "Аз съм Господ и освен Мене няма Спасител" (Исая 43:11). Обаче, такова схващане, както това на евреите, е било странно за неговото мислене.

Понякога, е нужно за Бога напълно да разклати и да дезорганизира един ум така, че парчетата от него да бъдат отново събрани в един по-точен и смислен образец. Печал, разочарование, падение, болест, умствено заболяване; всички тези проблеми са части от Неговия съвършен план тогава, когато други такива езически методи и планове пропадат.

И така, когато мислим за Навуходоносоровото умопомрачение като наказание, осъждение поради неговото гордо сърце и едно порицание заради жестокостта му към Израел, нека не забравяме, че Бог може би e имал друга цел: че Той желае и би могъл да обнови един ум и да го накара да се съобразява с истината (чрез един послушен дух) и да дойде до убеждението за собственото си безсилие, че не е в състояние да контролира съдбата си и дори собствения си интелект.

"18 Тоя сън видях аз цар Навуходоносор и ти Валтасасаре, кажи значението му; защото ни един от мъдреците на царството ми не може да ми яви значението; а ти можеш, защото духът на светите богове е в тебе" (4:18).

Отново имаме публичен случай, когато безсилието на халдейците е открито контрастиращо с даденото от Бога прозрение на Данаил. Въпреки, че Данаил е бил "началник на врачовете" (rab chartumim) и един от тях, техните усилия без него (ст.7) са били безуспешни и целият дворец е бил осведомен за това. Ето защо, този случай трябва да е бил горчив хап за гълтане, дори повече от това, понеже Данаил веднъж ги бе спасил от смърт (която те не биха могли да предотвратят); освен всичко друго, техните усилия да осъдят на смърт по бързата процедура приятелите на Данаил не само, че са пропаднали, но в крайна сметка е била възхвалена силата на Данаиловия Бог срещу Когото те са били абсолютно безсилни. Това са били мъже, които са разчитали на всичко научено от халдейците, на древната езическа мъдрост.

Пред лицето на истината или заблудата, хората имат особено мнение, независимо дали обичат истината и мразят заблудата или определено се прилепват към заблудата, а мразят истината. Нямаме записана информация, дали някои от тези мъже са били убедени в истината за Йехова или в заблудата на тяхната собствена теологическа система. Обаче, политическият им неуспех, може би е траял през цялото царуване на Навуходоносор, който е престанал да бъде един от тях; но в реакционното господство на Нериглисар, Набонидус и Валтасар, те са се опитали да навредят на Данаил, който не е присъствал във Вавилон (Данаил 8:2), дори нещо повече, чрез конспирация, са повдигнали обвинение срещу него при управлението на Дарий (Данаил 6:4). Те са действали като хора, които много често действат, когато техните интереси и живот са изложени на риск. Естественият човек винаги се покланя на егоизма, независимо какви богове той изповядва.

Когато Данаил е бил повикан да тълкува съня на Навуходоносор, той много се учудил и мислите му са го обезпокоили извънредно много. Веднага разбрал, че сънят предсказва бедствие за царя. Но как би могло подобно нещастие да сполети един цар, на когото Бог е дал абсолютно всичко? Дал му е господство над човечеството и господство над животните на полето, бил е завоевател, който доколкото знаем, е познавал съвсем малко падения, но който не се е хвалел с победите си; един монарх на народи, които покорно са му служели; неизброимо число роби, които изграждали градовете му; неограничено количество злато и ресурси, които са украсявали храмовете му; притежавал една непревземаема крепост; способен във всяко отношение да налага волята си над другарите си; мъж, който е стабилизирал едно разнебитено царство и го е направил империя, като го е издигнал до най-високата точка на сила и нечувана слава, поради което Вавилон е бил най-великият град в древността; как е възможно този, който е на върха на просперитета и силата да бъде свален долу? Той е бил "златната глава", човекът на когото Йехова бе дарил сила и слава, който е завоювал и ограбил Ниневия и Ерусалим, Тир и Кархамис, дори и Египет. Как би било възможно такъв просперитет и сила, и с какви средства, изведнъж да бъдат поразени от една човешка ръка? Никаква външна сила не се е виждала и никаква вътрешна сила не е била достатъчна да стори това. Тогава не е било чудно, че Данаил е бил много смутен и сърцето му страшно обезпокоено. Освен това, той е бил много привързан към този езически цар. Ето защо, отговорът му е бил с тон на известно съпротивление и понеже, признавал Божия декрет и предупреждение, затова в него се е появил елемент на лична загриженост и тълкуванието на съня е било дадено с голяма неохота:

"24 Ето значението му царю: Решението на Всевишния, което постигна господаря ми царя, е

25 да бъдеш изгонен измежду човеците, жилището ти да бъде с полските животни, да ядеш трева като говедата и да те мокри небесната роса, и да минат над тебе седем времена, догдето познаеш, че Всевишният владее в царството на човеците, и го дава комуто ще.

26 А гдето се заповядало да оставят пъна с корените на дървото, значи, че царството ще ти бъде обезпечено щом признаеш, че небесата владеят.

27 Затова, царю, нека ти бъде угоден моя съвет да напуснеш греховете си чрез вършене правда и беззаконията си чрез правене благодеяния на бедните, негли се продължи благоденствието ти" (4:24-27).

Две неща изпъкват в това пророчество. Първото е умственият проблем. Цар Навуходоносор ще бъде поразен в разума си. Този интелект, който е имал видение и е изградил стените на Вавилон, знаменателната свещена улица; завоювал силни народи, ще трябва да се превърне в животински ум. Днес, ние бихме нарекли тази умствена аномалия боантропия, вид паранойа. Странното нещо в това изпитание е, че вместо една грандиозна заблуда (която би била логично последствие от гордото и арогантно становище, което Навуходоносор е имал), ние сме свидетели на едно неочаквано развитие на нещата в обратна посока, поради което той вече не само, че няма да счита себе си за бог, но напротив ще мисли и ще действа като едно полско животно.

Отново разбираме, че Бог има много начини да дисциплинира хората и психическото заболяване е един от тях.

Съществува и втори въпрос в пасажа, който се нуждае от отговор. Когато Данаил каза: "Царю, нека ти бъде угоден моя съвет да напуснеш греховете си чрез вършене правда и беззаконията си чрез правене благодеяния на бедните", веднага в нас възниква въпросът: За какви други грехове говори Данаил, освен този инцидентен грях, който той бе извършил със строгата си заповед за поклонение на образа? Другият грях е бил неговата гордост, който главата изявява, но ние имаме още едно загатване за грях в Еремиевото пророчество, където Йехова говори за наказанието на Израел чрез пленение, което той бе заслужил, особено важен е коментарът: "...Този вавилонски цар Навуходоносор сгриза костите й" (Еремия 50:17) (т.е костите на Израел), който ни кара да мислим, че през неговото царуване е имало период на жестокост спрямо Израел. Въпреки, че Израел е бил под дисциплина и вън от страната си, и въпреки невярна съпруга на Йехова, той все още е бил любим с вечна любов и не би трябвало някой безнаказано и несправедливо да се справя с него. Така е било през цялата история. Очевидно, цар Навуходоносор не се е нуждаел от Данаиловото предупреждение. В края на дванадесетте месеца, той се е разхождал из крепостта-палат и е казвал: "...Не е ли велик тоя Вавилон, който аз съградих с мощната си сила за царското жилище и за славата на величието си!" (4:30).

Не би ли трябвало да спрем за момент тук и да изброим точно това, което царят бе направил? Каквото той казва, въпреки с дух на гордост и арогантност, без да признае Йехова, Който фактически е направил възможни всички тези извършени неща от царя, все пак, това е било истината.

Вавилон при цар Навуходоносор е бил най-величественият град от всички съществуващи градове по онова време. Световното богатство се е вливало в него; чрез завоевания, чрез търговията с керваните и чрез способностите и комерциалните познания на неговите граждани. В него са били създадени две от седемте чудеса на света; огромните стени и висящите градини, а собственият му палат е бил завършен за петнадесет дни. Реката Ефрат е била впрегната в голям контролиращ наводненията резервоар, единадесет квадратни мили, който бил построен между реката и Вавилон. (През всичкото време досега край реките Тигър и Ефрат, които са в съвременен Ирак е имало останки от пристанищни тухли още от времето на Навуходоносор). Старите напоителни канали са били реставрирани, плодородието на страната е било най-рационално използвано, вавилонската империя е била в мир и протекция. Не че Навуходоносор не е говорел истината, но понеже не е прославил Извора на своята сила, затова царството му е преминало:

"31 Думата бе още в устата на царя и глас дойде от небесата, който рече: На тебе се известява, царю Навуходоносоре, че царството премина от тебе;

32 и ще бъдеш изгонен измежду човеците, между полските животни ще бъде жилището ти, и ще те хранят с трева като говедата; и седем времена ще минат над тебе догдето признаеш, че Всевишният владее над царството на човеците, и го дава комуто ще" (4:31,32).

Ние не знаем къде Навуходоносор е прекарал времето от седемте години на умопомрачението си. Нито знаем естеството на временното управление. Известно ни е само това:

"34 А в края на тия дни аз Навуходоносор повдигнах очите си към небесата; и разумът ми се възвърна като благослових Всевишния и похвалих, и прославих Онзи, Който живее довека, понеже владичеството Му е вечно владичество, и царството Му е из род в род;

35 пред Него всичките земни жители се считат като нищо; по волята Си Той действа между небесната войска; и никой не може да спре ръката Му, или да Му каже, що правиш Ти?

36 И в същото време, когато разумът ми се възвърна, възвърнаха ми се, за славата на царството ми, и величието, и светлостта ми; защото съветниците ми, и големците ми ме търсеха, закрепих се на царството си, и ми се притури превъзходно величие" (4:34-36).

Естествената процедура може би е била след детронирането на умствено помрачения цар, наследяването на престола да е станало от неговия син или вероятно от някой силен съперник между благородниците. Каква част Данаил е имал в обезпечаването на собствената си грижа за царя и за временното управление на страната, ние не знаем, но Данаиловото отстояване като човек и като пророк, и неговата заслужаваща доверие стабилност по това време, са играели изключително важна роля. Понякога, човешкият характер и честност могат да бъдат фактори, които да стабилизират или да дестабилизират дадена ситуация. Тъй като неговото пророческо тълкувание на Навуходоносоровия сън е било много добре познато в двореца, кой сред тях би се осмелил да действа срещу действителността, че най-величествения цар на древността, с течение на времето ще може да възобнови силата и властта си за да възнагради верните и да накаже бунтовните?

Една от странните и неочаквани истории, която е достигнала до нас от Херодот, който е посетил Вавилон около осемдесет години след смъртта на Навуходоносор, е историята за строителството и подвига на две царици: Семирамис и Нитокрис. Разбира се, тази история е била основана на слухове и разказана от свещениците на Бел-Мардук:

"Много монарси са управлявали града Вавилон и са подпомагали изграждането на стените и на украсата на храмовете, за които ще спомена в моята асирийска история. Сред тях са били две жени. Първата наречена Семирамис, която била на престола пет генерации преди втората принцеса. Тя издигнала няколко насипа съвсем неочаквано, в равнината близо до Вавилон, за да контролира реката, която оттогава е излизала от коритото си и наводнявала цялата околност.

"Втората царица, наречена Нитокрис, била по-мъдра принцеса от нейната предшественика, която не само оставила след себе си приятен спомен, че е била на престола, едно дело, което след малко ще опиша, но също така, е наблюдавала всичко с голяма сила и неуморна предприемчивост на медийка; превзела е голям брой градове, сред които и Ниневия, и очаквайки да бъде атакувана за това, е направила всички възможни усилия да увеличи защитните сили на империята. Най-напред, с пряк курс до Вавилон, тя е направила някои изкопи на разстояние срещу течението на реката, с цел да я направи да лъкатуши и то няколко пъти в обсега на същото село, едно село в Асирия, което е наречено Ардерика; и от този ден, тези, които биха отишли от нашето море до Вавилон, спущайки се към реката да я докоснат три пъти на това място и в три различни дни. Тя също е направила по един насип край всяка от бреговете на Ефрат, на длъж и на шир и изкопала един басейн за езеро до главния път над Вавилон, покрай течението, което е потопило навсякъде всичко, което е било близо до езерото и е било много широко, цялата окръжност е била дълга четиристотин и двадесет фурлонга (един фурлонг = 201 м.). Пръстта изкопана от този басейн е била използвана за един насип близо до водата. Когато изкопът е бил направен, тя е докарала камъни, с които е направила ръб по цялата дължина на резервоара. Тези две неща са били направени, реката лъкатушеща и езерото изкопано, така че течението на реката било укротено чрез множеството извивки и пътуването кръгообразно, като краят му е бил около езерото. Всички тези работи са били от страната на Вавилон, където е разположен прохода и пътищата до Медия са били най-преки, а за да направи всичко това, целта на царицата е била да предотврати на медийците да общуват с вавилонците, и така да ги държи в незнание относно нейните работи" (Херодот ВК 1, стр.68-69).

Защо подобни небивалици като тези са били казани на Херодот, когато истинските камъни и тухли на Вавилон викат против тях? Вавилония, която Херодот е видял е била почти изцяло изградена от Навуходоносор и върху повечето от тухлите е щампирано името му. Работите приписани като дело на цариците са чисто негово дело. Самият храм на Бел-Мардук е бил възстановен и обогатен също от него.

Защо свещенството е било толкова неблагодарно, та е фалшифицирало историческите факти без причина, ще разберем след като прочетем в тази глава прокламацията на Навуходоносор. Ако той изостави Мардук, свещениците му ще изоставят него и ще опетнят паметта му.Това също обяснява известни исторически справки относно наследниците на Навуходоносор. Беросус е включил Навуходоносор в своя царски списък, но няма начин да оцени правилно величието на неговото управление. Свещениците на Мардук са предали един по-точен списък на техните собствени архиви, от които Беросус е извлякъл историческите факти, но той смесва грешките на Херодот като приписва изграждането на вавилонските стени на Набонидус; отново свещеническа пропаганда в чест на един политеистически цар и против един по-велик, който вече е бил заразен от поклонение на Йехова. Някои подозират, че това е така поради факта, че историята понякога прави или не прави неща, но как ние сега бихме узнали до голяма степен кое е истина и кое е полуистина, тъй като тя е била злобно филтрирана и е оказала влияние върху умовете на хората.

Йосефус коментира отчасти:

"...в третата книга от неговата халдейска история, той (Беросус) се оплаква от гръцките писатели за неоснователното предположение, че Вавилон е бил съграден от Семирамис. След неговата смърт (т.е. смъртта на Лабаши Мардук), конспираторите са се събрали заедно и с всеобщо съгласие са поставили короната върху главата на Набонидус, един мъж от Вавилон, който принадлежал на този същия бунт; през време на неговото царуване стените на град Вавилон са били необичайно изградени с печени тухли и зифт".

Тук Йосифус се е хванал на въдицата поради същата пропаганда. Но, да се върнем на нашата тема: Навуходоносоровият умствен синдром вероятно би могъл да се нарече боантропия, една форма на паранойа и подобна в динамичен аспект на друга много рядка форма на паранойа, ликантропия, при която човек си въобразява, че е вълк. Този вид умствена болест е извънредно рядка, затова много психиатристи никога не са виждали подобни случаи в живота и практиката си. Тя е едно състояние на заблуда, което бавно расте с години, като се развива в една недостъпна система на мислене, при която активността на човека, обичаите и отличителните черти са в синхрон с централната самоизмама. Повечето параноични състояния са обикновено химери на великолепие или преследване. Колеман обобщава това така:

"Паранойата е една много сложна, логическа, систематизирана и бавно развиваща се система на заблуда, центрирана първо около илюзията за преследване или величие. Освен заблудите, личността на пациента остава относително незасегната, без да е налице сериозна личностна дезорганизация".

Изглежда Навуходоносоровото състояние не съответства в някои подробности на определението на болестта, тъй като в неговия случай заблудата е била систематизирана (т.е. той е мислил за себе си, че е вол) и по всяка вероятност не е връхлетяла върху него внезапно, но е навлизала бавно. Характерното в случая е било не чувството на постоянно преследване или величие, но постепенното въвличане в лична дезорганизация. Фактически, в него е настъпил един обрат на чувствата на гордост и постижение, който е бил осезателен и очевидно напълно реален.

Нека отново да цитираме Колеман:

"...ние констатираме, че в огромното множество от подобни случаи, динамичната сърцевина на това разстройство се центрира около непоносимите чувства на малоценност неадекватност, резултат от неуспяване да се постигнат амбициите и целите, които човекът е възприел и е счел, че са негови задължения" (Ибид., стр.297).

Разбира се, това изобщо не съответства на Навуходоносоровия случай. Неговата умствена болест подхожда по-скоро на заблудата от шизофренията (несистемни и несъзнателни заблуди) или на депресивна измама. Относно този въпрос, Розен и Григори пишат:

"Острата депресия е резултат от илюзорната деформация на реалността. Характерното при нея е, че заблудата се състои от фалшиво себеобвинение, убеждение за недостойнство и нищожество, вярата, че себето и външната действителност са престанали да съществуват" (Розен и Григори, Ненормална психология стр. 290).

Настроението и положителното въздействие, не заблудата, са много важен фактор в личния живот на хората. Видно е тогава, че лудостта не съответства на дефиницията за всякакво параноично състояние, нито изглежда приляга на описанията в Новия Завет на случаите с демонично обладани личности. Не е възможно в нашето ограничено пространство да дадем всички възможни и разновидни отклонения от нормата, върху които би могло да се помисли; съществуват съвсем малко случаи на боантропия, поради което сравненията са много трудни. Р.К. Харисън описва един случай на боантропия, който наблюдавал през 1946 г. в британския психологически институт. Човекът се хранел с трева, но иначе в неговото поведение не е имали нищо животинско (Харисън, стр. 1116-1117).

Уйлиям Блейк, английски артист, ни дава най-драматичната картина на Навуходоносор. Царят се движел на четири крака, косата и брадата му са били дълги и рошави, ноктите огромни като нокти на птица, но вместо животински вид на лицето си, то е изглеждало като измъчено и неспособно да разбере това, което се бе случило с него. Понеже наистина видът му е бил драматичен и артистът е решил да ни опише човек обладан от зъл дух. Вероятността е била пожертвана поради ефекта, обаче този вид наистина е бил драматичен.

Навуходоносоровото умопомрачение, ако би могло да се нарече така, не следва обикновените психически функции и е очевидно един уникален акт на Бога. Няма никакво сходство със Сауловото помрачение и кръвожадна нагласа, нито със Старозаветния и Новозаветния образец на демонично обладание, въпреки че много прилича на такова, но е едно обикновено параноично състояние. Данаил ни казва, че Навуходоносоровото умопомрачение е било директно посещение от Бога и той в най-необикновен оригинален документ потвърждава това.

Независимо дали Навуходоносор е скитал свободно, или е бил ограничен през цялото време на лудостта си, несъмнено в това си състояние, той е бил известен на голяма част от персонала в двореца. Как тогава някой, който е наблюдавал пълзящото, обезумяло създание, лишено от всяко достойнство и човечност, би могъл отново да вижда в него величествен господар на империя, посредник на живота и смъртта, съдбовен определител; наистина това би било просто невъзможно. Един паднал идол или детрониран и лишен от човешки качества цар, изглежда би трябвало в бъдеще да се разминава със славата и величието. Тук, обаче, не стана така. Когато Бог даде и след това отнеме, той възстановява изобилно всичко. Ние четем:

"36 И в същото време, когато разумът ми се възвърна, възвърнаха ми се, за славата на царството ми и величието, и светлостта ми; защото съветниците ми и големците ми ме търсеха, закрепих се на царството си, и ми се притури превъзходно величие" (4:36).

Освен това, Навуходоносор е дошъл до познанието и приемането на Йехова. Божията дисциплина е лечебна за тези, които Той обича. За тези, които Го приемат, винаги съществува едно утре. Защото той казва:

"37 Сега аз Навуходоносор хваля, превъзнасям и славя небесния Цар; защото всичко що върши е с вярност и пътищата Му са справедливи; а Той може да смири ония, които ходят горделиво" (4:37).

Йехова, небесният Цар, е изместил Мардук, Той е Бог над езическите богове.

Според Данаил 4:4 и 4:30, Навуходоносоровото умопомрачение трябва да е дошло близо до края на неговото царуване, след като всичко е било напълно изградено и използвано. Следователно, нужно е да намерим една празнина от седем години в неговата програма, където да липсва присъствието му. Съществува такава празнина от седем или осем години между единадесетата и деветнадесетата година от неговото царуване (594-587), но той едва ли би завършил проектите си толкова рано. Има подобна празнина от шест години от неговата тридесет и седма до четиридесет и трета година (568-562), но тя не се състои от необходимите ни седем години. Най-сполучливото разрешение би изглеждал периодът, през който е бил обсаден Тир (585-573 пр. Хр.), предполагайки че една толкова продължителна обсада срещу много по-слаб противник би могла да бъде проведена от един компетентен полски командир при отсъствието на Навуходоносор. Неговото присъствие в началото и в края на обсадата би било много по-ценно, отколкото през целия този период от тринадесет години. Възможно е дори Нериглисар (Нергал Шарецар), неговият зет, да е бил отговорен генерал през този период (или Небуцарадан). Разбира се, всички тези обяснения са нужни за да приемем, че "седемте времена" са седем години, както очакваме, а не седем месеца или някакъв друг период свързан с числото седем. Би трябвало да отхвърлим тълкуванието, че този период би бил от седем месеца или седмици въз основа на факта, че неговата физическа промяна описана в стих 33 едва ли би станала за седмици или месеци; т.е. "космите му пораснаха като пера на орли и ноктите му като на птици". Освен това, навсякъде в книгата Данаил, терминът "времена", е най-логично да се тълкува като "години" и ние едва ли бихме очаквали един пророк да променя стила си от коне в магарета.

Би трябвало да насочим вниманието си към друг аспект от Навуходоносоровото умопомрачение: Какъв ефект е причинило то върху семейството му, съпругата му, синовете му и дъщеря му.

Пред лицето на така внушителното бедствие, едно свидетелство за силата на Йехова и Неговата милост показана след Навуходоносоровия сън, и пред избавлението на тримата младежи от огнената пещ, би ли могъл някой да се съмнява, че съпругата и децата му не са били достатъчно дълбоко впечатлени от всичко това? Не е имало място за емоционално безразличие от тяхна страна. Тези събития биха могли да бъдат или начало на едно велико духовно разбиране или от друга страна, да бъдат отхвърлени с възмущение. На Този Бог, Който бе извършил тези чудеса, би трябвало да се вярва и приеме или да се пренебрегне и намрази. Самият Навуходоносор е свидетелствал за своята вяра. Неговият син Авил Мардук бе възвисил главата на пленения Иоахин и любезно му бе говорил и бе поставил неговия престол по-горе от престола на царете, които са били с него във Вавилон (4 Царе 25:27,28). Всичко това не би ли означавало, че според реакцията на синовете и те са взели участие в същата вяра? Ако царицата майка в Данаил 5 е била Амитис, тогава тя също е свидетелствала за Йехова и за Неговия пророк. Относно Лабаши Мардук, сина на Нериглисар и на дъщерята на Навуходоносор, който е бил убит след деветмесечно царуване, е бил също вярващ чрез свидетелството на повярвалата майка.

Двамата Авил Мардук и Лабаши Мардук, потомци на престижния дом на Навуходоносор, са били убити чрез алибито, че не "знаят как да управляват", което никак не е било убедително. Ако прибавим към това и убийството на Валтасар, последният от фамилната линия, биваме изправени пред едно загатване, че фамилията на Навуходоносор може би е била белязана за унищожение от свещенството на Мардук с цел да се обиди и нарани името на самия Навуходоносор, и на неговите наследници до толкова доколкото е възможно; да бъде това име опетнено в паметта на висшите кръгове, както и чрез историята разказана от Херодот относно подвизите на двете царици, които в друг случай биха били напълно неизвестни.

Когато се опитаме да оценим живота на Навуходоносор, ние може би ще се изправим пред една двойственост. Ако погледнем неговите падения, този велик монарх може да ни бъде представен с негативен профил. Е ли той след всичко това, един типичен ориенталски монарх който е използвал неограничена власт по един съвсем произволен начин без оглед на справедливост и лишен от милост? Доказателството за този възглед е внушително. (1) Той пленил Ерусалим, опожарил храма и царския палат до основи, изравнил градските стени със земята и отнесъл голяма част от населението като пленници и роби (Еремия 39:6; 50:17). (2) Когато пленил Ерусалим, Еремия заявява, че убил всички юдейски благородници. (3) Убил синовете на цар Седекия пред самия него, след което избол очите му и го пратил във вавилонския затвор, където останал до края на живота на Навуходоносор (Еремия 52:10, 31).

Като допълнение към всичко, което дискутирахме дотук:

След всичко казано, ние констатираме, че съществува и един друг профил на Навуходоносор. Намираме един човек, който:

(1) Наследил едно нестабилно царство, което превърнал в стабилна империя и въпреки, че през първата част от управлението си е бил в постоянни войни, обикновено успешни, той не е обичал войната и поглеждал не с гордост към завоеванията си. Писанието казва, че той е бил инструмент в Божиите ръце за да наказва нечестивите народи на Египет, Тир и Израел, и да установява ред и мир.

(2) Въпреки абсолютната истина, че много от обикновените народи доведени във Вавилон са живели живот на робство (пекли тухли, изграждали стените, палатите и храмовете му, пристанищата, контролните резервоари), би трябвало да не забравяме, че тези народи са били във Вавилон, поради тяхното нечестие и отстъпление. Въпреки всичко, ние четем, че не е имало върху робите такива жестокости в сравнение с тези, които са били нанесени от асирийците.

(3) Навуходоносор не е бил мързелив цар и не е живял разкошен живот на самодоволство. Изглежда е бил човек с неизчерпаема енергия, който не само стабилизирал една империя и изградил две от чудесата на света, но възстановил агрикултурата, отворил каналите за напояване, реставрирал храмовете и установил мир, ред и просперитет в империята си.

(4) Обучението (обноските) с четиримата юдейски младежи, които са били възпитани в палата му, са били много внимателни, нежни и по царствен маниер (Данаил 1:5).

(5) По своя собствен езически начин, той е показал не само благочестие, но морал и духовно разбиране, и е правил разлика между греха и грешката (Данаил 4).

(6) Изглежда от пламенен политеист се е променил в истински признателен и поклонник на Йехова (Данаил 4).

(7) Висящите градини са били построени от него за царицата Амитис. Може би това показва, че при наличието на много жени, с които един ориенталски монарх би задоволявал страстните си желания, изглежда той е бил едноженец. Не се споменава никъде да е имал други жени или наложници, както се споменава за Валтасар в Данаил 5:2.

(8) Навуходоносор е бил дисциплиниран от Бога, но не унищожен и той е откликнал на тази дисциплина по начин, достоен за един набожен юдеин или съвременен християнин. Очевидно, Бог е счел за възможно да се занимава с този човек за спасение на душата му.

(9) Как бихме могли да не забележим Божията оценка за самия него, когато казва в Еремия 27:6, "Моят служител" и в Данаил 2:38, "златната глава"? Този език не е такъв, какъвто е употребен от Йехова, определящ характера на асириеца (Исая 10). Когато анализираме факта, че Йехова му бе възложил да владее над всички народи, небесни птици, горски животни (Данаил 2:38) и че Самият Бог му бе дал "царство и сила, могъщество и слава" (Данаил 2:37), ние би трябвало да дадем на Навуходоносор една изключително добра и положителна характеристика.

(10) Неговата жестокост спрямо Седекия и придворните му, които са преследвали собствените си пророци, третирали са ги твърде зле и са ги разорявали; предлагали са за унищожение "умните мъже", може би отчасти би била оправдана, поради страх от убийство и бунт; наказанието на тримата юдейски младежи може би е било психически свързано с въстанието на неговата армия.

Раулинсън, цитирайки Евсебиус, казва:

"Халдейците разказват, предава Абиденус, че след като този Навуходоносор отишъл в палата си и бил сграбчен от божественото вдъхновение, пророкувал на вавилонците за разрушението на техния град от медийците и персийците, след което той изведнъж е изчезнал от сред тях".

Характерът на Навуходоносор, продължителността на царуването му, фактът, че е имало вече изговорено пророчество, всичко това е било фокусирано, върху забележителното съгласие между свещените и светските власти. Великолепието и знаменателността, с които този принц се е представил, неговите военни успехи, неговото посвещение на боговете си и гордостта, с която се е заел да украсява Вавилон, с грандиозни здания, са забелязани от Беросус и Абиденус.

Раулинсън продължава да казва, с почитание към пасажа на Абиденус:

"Подробностите са неточни, но поне тази част, че този принц, който е единствен от всички езически монарси, с който юдеите са имали контакт, се казва в Писанието, че Бог е позволил бъдещето му да бъде познато на самия него и че той е единственият от всички лица, който е декларирал, че има пророчески дар" (Раулинсън стр.133).

Гудспид е сумирал нещо от материалите относно Навуходоносор:

"Ако познанието за успеха на Навуходоносоровите войни и управлението на неговата империя би трябвало да произхожда до голяма степен от други, а не от самия него, случаят би бил напълно различен по отношение респекта на неговата активност във Вавилония. Към това посвещение са предадени малки табла, отпечатъци и тухли от много прочути градове, които прибавят своето свидетелство. Той е описал, особено оперативните здания в град Вавилон, крепостите, палатите и храмовете издигнати от него. Ползата и украсата са били негов ръководен принцип, но не без по-дълбоки мотиви на набожност и патриотизъм. Във Вавилон изобщо той е работил за реставрацията на напоителната система, така важна за агрикултурата, търговията и защитата. Един от каналите, които е реставрирал започва от южен Ефрат до залива през центъра на Вавилония: Друг води началото си от западен Ефрат открит за напояване и агрикултура до ръба на арабската пустиня.

"Реката, която тече нататък пред Вавилон, е набраздена с тухли, споени със зифт, които ниско до водата са видими и днес. Градските канали също така са преработени. Те са свързвали двете реки и са се простирали през страната, като между тях всичко е било подновено. Една система на басейни, диги и бентове, е пазила и контролирала водите на реките, дела така различни и колосални които развълнували и възхитили гърците, които са видели или чули за тях.

"Една система на защита е била планирана чрез издигането на голямата стена в северна Вавилония, простираща се от Ефрат до Тигър и е граничила на изток и запад чрез една серия от земни насипи и ровове пълни с вода, насочени на юг до Нипор. Тази стена е била наречена медийска стена. Реставрация на храмове е била извършена в Борсипа, Ур, Урик Ларса, Дилбат и Баз. Повече от четиридесет реставрирани храмове и гробници са споменати в надписите, които правят огромно впечатление. Тухлите носещи името на царя, са били пренасяни от всяко местоположение на Вавилония, от Багдат до устието на реките. Той би могъл да се нарече най-великият строител от всички царе на долината Месопотамия" (Гудспид стр.342-343).

ХРОНОЛОГИЯ НА НАВУХОДОНОСОРОВИЯ ЖИВОТ

635-630 пр. Хр. (?) Предполагаема година на Навуходоносоровото раждане.

614 - Пленението на Асхор и възможното детрониране на Амитис, дъщерята на Астиейджес, цар на Медия.

612 - Пленението на Ниневия и възможното омъжване на Амитис.

605 - Пленението на Кархамис и разбиването на Египет; нахлуване в Юда, ограбване на някои съдове от храма и вземане като заложници Данаил, Ананий, Мисаил и Азарий.

605 - 8 Аб. Умира Набополасар след двадесет и една години царуване.

605 - Елул. Навуходоносор се завръща във Вавилон и се възкачва на престола.

604 - Година на възкачване на престола; Навуходоносор поема ръцете на Бел и Набу в Нисан, честване на Новогодишен фестивал.

604 - Сиван, Навуходоносор и армията в Сирия; Кислев, Навуходоносор уволнява Ашкелон; Себат, Навуходоносор се завръща във Вавилон.

603 - Лийар, втора година с армията в Сирия и сънят в глава 2.

602 - Трета година с армията в Сирия.

601 - Кислев, четвърта година, великата война с Египет, неокончателна; Нехо II изисква данък от Йоаким.

600 - Пета година, преустройство на армията и присъединяване към нея коне и колесници.

599 - Кислев, шеста година, армията в Сирия и Арабия.

598 - Кислев, Обсадата на Ерусалим.

597 - Втори Адар, пленението на Ерусалим, Седекия направен цар, Навуходоносор взема данък и пленници.

596 - Осма година, маршируване до Сирия и завръщане.

596 - Девета година, срещу еламитите на Тигър.

595 - Кислев, десета година, бунт в армията, лидерът и бунтовниците убити.

594 - Единадесета година, армията в Сирия.

587 - Осемнадесета година, Навузардан не споменава присъствието на Навуходоносор при обсадата на Ерусалим.

587 - Деветнадесета година, разрушението на Ерусалим, началото на опустошенията.

582 - Двадесет и трета година, Навузардан пренася пленници; последна група юдеи.

585-573 - Тридесет и трета година, обсада и пленение на Палеотир и предполагаемият интервал на умопомрачение, седем години от един период на дванадесет или тринадесет години обсада.

572 - Тридесет и четвърта година, нахлуване; Сирия, Аммон, Моав, убит Априес (Хофра, цар на Египет).

568-567 - Тридесет и седма година, нахлуване на Египет.

562 - Четиридесет и втора или четиридесет и трета година; смъртта на Навуходоносор.

ГЛАВА 6

КРАЯТ НА ЕДНА ДИНАСТИЯ

ВАЛТАСАРОВИЯ ПИР

(Данаил 5; място, Вавилон; дата, месец тамуц, юни, 539 пр. Хр.; език, арамейски)

Изминали са двадесет и три години от смъртта на Навуходоносор през 562 или 561 г. пр. Хр. След смъртта си, Навуходоносор е бил наследен от неговия син, Авил Мардук (Евил Меродах, според Писанието), който след двегодишно царуване е бил убит от съпруга на сестра си, Нериглисар. Той може би е същата личност спомената в Еремия 39:3, като Нергал-саресер. По-късният коментар направен от Набонидус, че Авил Мардук не е можел да управлява, е оставен без абсолютно никакво обяснение, защо? Тук вероятно можем да разберем, че Авил Мардук може би е бил "заразен" от поклонение на Йехова или най-малко е имал симпатии към Него, Когото свещениците на Мардук не са зачитали. Имаме указания на много места, че тези които са писали историята или които са били нейни пазители, са имали последната дума. Писанието не се отнася към Авил Мардук по такъв унизителен начин, но напротив, говори, че е бил издигнал главата на Иоахин, цар на Юда като го извел от тъмницата. Но защо? Защо имаме обърната в негативна посока, в репресия и отхвърляне, политиката на неговия баща?

"А в тридесет и седмата година, от пленяването на юдовия цар Иоахин в дванадесетия месец на двадесет и седмия ден от месеца, вавилонският цар Евил-Меродах, в годината на възцаряването си, възвиси от тъмницата главата на юдовия цар Иоахин; и говори му любезно, постави неговия престол по-горе от престола на царете, които бяха с него във Вавилон и промени тъмничните му дрехи; и Иоахин се хранеше всякога пред него, през всичките дни на живота си" (4 Царе 25:27-29).

Независимо дали Авил Мардук е бил неподходящ цар или не (ние бихме се съмнявали в това), той поне е успял да заличи строгостта на баща си Навуходоносор, спрямо Иоахин и дори нещо повече, отдал му е по-голяма почит от тази на всички други пленени монарси. И както споменахме, Авил Мардук е бил убит от неговия зет след две годишното си царуване. Ние имаме кратък запис от управлението на Нериглисар, в който той е посочен като способен генерал в кампанията си в Сирия, Мала Азия, през годините от 557-556 пр. Хр.

Нериглисар очевидно е бил уважаван от свещенството, но умрял след четири години и бил наследен от младия си син Лабаши Мардук, който след деветмесечно царуване е бил детрониран и убит от Набонидус (син на свещеника Набу-балат и от първосвещеничката на бог Син, при Харан). Той не е бил от царски род или от халдейски произход, но очевидно е идентифицирал фамилията си чрез женитба със сродница на Навуходоносор.

Ние цитираме:

"Когато дните бяха изпълнени и той беше тръгнал по пътя към смъртта, Лабаши Мардук, неговият по-млад син, който не знаеше как да управлява, зае седалището си против волята на боговете, като седна на царския престол и до палата, той продължава, (?)те ме пренесоха, и всички присъстващи паднаха в краката ми и ги целуваха, отдавайки почит на моето царско управление. Със заповед от Мардук, моят господ, бях издигнат да управлявам страната, докато те викаха: "Баща на страната! Той няма равен!"(Стелата на Набонидус стр.159-160)

Някъде в този интервал (т.е. между Навуходоносоровата смърт и възкачването на Набонидус), е бил сключен съюзът с медийците посредством съвета на бордовете. Медийският договор, е бил заздравен много по-рано още чрез женитбата на Навуходоносор и Амитис, който гарантирал източните граници и преминаването на керваните от запад, които дотогава са били (както изглежда) не само анулирани, но и направлявани по такъв начин, че медийците са станали главни неприятели на вавилонската империя. Когато отворим петата глава въпреки, че не е казано в Писанието, разбираме, че медийците и персийците току-що са били победили Валтасар в битката при Опис и по всяка вероятност са били вече готови да започнат безнадеждната задача да превземат непревземаемия Вавилон, един град, който несъмнено бил добре снабден с водни ресурси и обезпечен с регент-цар, Валтасар, въпреки разгромен на откритото поле, обаче защитен със здрави стени, с древни богове, престижен и с изявено предназначение.

Ако бихме могли в този момент да се върнем назад седемнадесет години бихме се срещнали с първите седем години от царуването на Набонидус (време вероятно прекарано във Вавилон) и бихме ги охарактеризирали с археологически интереси, реставриране на стари храмове и идентифициране на царското семейство не с Мардук, главният бог само на Вавилон, но със Шамаш, бог на слънцето (и вероятно с бога на луната, Син). Историята не е твърде ясна, кога цар Набонидус предал управлението на Вавилония на сина си Валтасар. Не се знае дали е бил детрониран или по желание абдикирал, обаче той все още бил титуляр цар. Кога превзел Тема в Арабия и кога е започнал да го възстановява, ние не знаем точно. Това, което знаем и което записите посочват е, че от седмата до единадесетата година от неговото царуване специално е изявено, че Набонидус е бил в Тема (548-544 г. пр. Хр.). Имаме следното изявление:

"7-та година. Царят в Тема; синът на царя, благородниците и неговите войници в Акад. (Царят за Нисан) не е дошъл във Вавилон. Набу не е дошъл във Вавилон; Вал не е доведен и акиту-фестивал (не бил честван). Те жертвали в Есагила и Езида на боговете на Вавилон и Борсипа, както е било прилично; Уригал направил възлияние и защитил палата.

"8-та година/9-тата година. Набонидус, царят в Тема; синът на царя, благородниците и войниците в Акад. Царят не е дошъл във Вавилон за Нисан. Набу не е дошъл във Вавилон; Вал не е доведен и акиту-фестивал не бил честван. Те жертвали в Есагила и Езида на боговете на Вавилон и Борсипа, както е било прилично.

"Месец Нисан. Петият ден. Майката на царя починала в Дуркарашу, който е на брега на реката Ефрат над Сипар. Синът на царя и неговите войници жалеели три дена. Било наредено оплакване. В Сиван, в Акад, също било наредено оплакване за майката на царя.

В Нисан, Кир, царят на Персия, събрал войската и прекосил Тигър под Арбела. Той убил царя и плячкосал притежанията му. Настанил на това място собствения си гарнизон. Известно време неговият гарнизон стоял там заедно с този на царя.

"10-тата година. Царят в Тема; синът на царя, благородниците и войската в Акад. (Царят не е дошъл във Вавилон за Нисан). Набу не е дошъл във Вавилон; Вал не е доведен и акиту-фестивал не бил честван. В (Есигала и Езида) те са жертвали на боговете на Вавилон и на Борсипа, както е било прилично. В Сиван на двадесет и първия ден...на Еламийа в Акад...характерен в Урик...

"11-тата година. Царят в Тема; синът на царя, благородниците и войската в Акад. (Царят не е дошъл във Вавилон за Нисан). Набу не е дошъл във Вавилон); Вал не е доведен и акиту-фестивал не е бил честван. Жертвали са в Есагила и Езида" (Летописите на Набонидус стр.168-169).

Един от бившите камъни за препъване относно книгата Данаил е бил Валтасар, който според много критици не само че не е бил цар, но дори не бил съществувал в записите. Харисън казва накратко следното:

"Освен това, относно достоверността на Данаил е имало и друго възражение, а именно, включването на взаимоотношението между Валтасар и Набонидус. Според Данаил, първият е бил цар, докато в клинообразния запис цар е бил Набонидус, бащата на Валтасар, който действително е бил владетел на Нео-Вавилонската империя преди тя да падне под управлението на Кир в 539 г. пр.Хр.

"Тази трудност би била лесно разрешима чрез архиелогическите открития, които ни показват, че повечето от времето на царуването на Набонидус, най-възрастният му син Валтасар е действал заедно с него като съуправляващ. И когато Набонидус преместил резиденцията си в Тема, Валтасар управлявал сам във Вавилония и поради тази причина той е представен като последен цар на Вавилон в Данаил 5:30.

"Указанието в Данаил 5:18 за Валтасар като син на Навуходоносор (бел.пр. според английските издания) също е точно определение според семитската практика, където терминът "син", означава също "внук" и при тях няма отделни думи за син и внук, и думата означава просто "потомък". Доколкото се отнася до древните царски фамилии, при самото наследяване на престола, интересът е бил преобладаващ повече отколкото действителната пряка наследствена линия на индивида. В някой случай, според Доухерти, Нитокрис, майката на Валтасар очевидно е била дъщеря на Навуходоносор, което прави възможно наследяването на престола по пряка семейна линия както е представено в Данаил" (Харисън стр. 1120).

Следният текст дава на Валтасар статут на съуправляващ и цар:

"Той бе предал една част от страната на своя най-възрастен, първороден син, заедно с войската. Той се отдръпнал от страната си и поверил царуването на сина си. Тогава самият той, предприел един далечен военен поход и чрез него силата на страната Акад е напреднала много; близко до Тема в средата на западната част на страната той поставил образа си. Предприел, не по стария път, един далечен военен поход. Убил принца на Тема със сабята си; погубил жителите на неговия град и страна. Тогава самият той, живеещите с него в Тема; силата на страната Акад...този град той прославил, направил...направили са го като палата на Вавилон...." (Финеган, Светлина от древното минало стр.189-190).

От единадесетата година нататък, за него няма исторически данни до годината на падането на Вавилон в седемнадесетата година от царуването на Набонидус (539 г. пр. Хр.).Очевидно, той се е върнал да помогне за защитата на Вавилон от инвазията на мидо-персийските сили, но безуспешно и както казахме по-горе, Валтасар, неговият син е бил току-що разбит.

Петата глава започва с Валтасаровия пир, който той направил за хиляда от големците си, заедно със жените и наложниците си. Виното се е леяло свободно и с доверие във високите стени, и в непревземаемостта, и защитата на Вавилон; те не са забравили да прославят вавилонските богове, може би специално Шамаш, богът на слънцето. Те са го прославили, но не са отправили молитва към него за града, понеже са го считали за непревземаем.

Вторият стих ни навежда на един въпрос. Въпреки наличието на всичката плячка от храмовете на Тир и Тива, от Кархамис и от другите градове, защо царят заповядал да донесат свещените храмови съдове именно на Йехова, а не пленените трофеи от храмовете на другите богове? Ние бихме могли само да подразберем отговора, но както посочихме в предшестващата глава, може би тук е на лице една подклаждана от свещениците реакция срещу последните спомени за свидетелството на Йехова от Данаил. Валтасар тук е отхвърлил Неговата заплаха: Боговете на Вавилон са по-велики от Йехова, понеже Вавилон е завоювал Израел и опустошил страната му. По същия начин, сега вавилонските богове ще поразят персите.

Петият стих на главата ни дава Божия отговор на това езическо предизвикателство:

" 5 В същия час се появиха пръсти на човешка ръка, които пишеха срещу светилника по мазилката на стената на царския палат; и царят видя тая част от ръката, която пишеше" (5:5)

Ние притежаваме следващото описание на Роберт Колдеуей от неговите съчинения за руините на Вавилон:

"На юг е разположена най-голямата стая от цитаделата (царския палат, тронната зала на вавилонските царе). Тя е така ясно определена за тази цел и не би имало никакво основателно съмнение, че не може да се използва като стая за главни аудиенции. Ако някой би пожелал да локализира сцената на Валтасаровия паметен банкет, той сигурно би го поместил с пълна сигурност в тази огромна зала. Тя е била седемнадесет метра широка и петдесет и два метра дълга. Стените на най-дългата част са били шест метра дебели, значително повече от тези в края и ни карат да предполагаме, че те са поддържали един огромен свод, за който обаче, нямаме доказателство. Една голяма централна врата и две еднакво важни странични врати са били отворени към двореца. Непосредствено противоположно на главната врата на обратната стена имало една двойно вдълбана ниша, в която несъмнено е бил поставен престолът, така че царят да бъде видим от тези, които стояли в двореца; един аранжимент подобен на този в храма на Нимах, където статуите на храма са били ясно видими от двореца. Настилката не била направена по обикновения начин от един пласт тухли, но поне от шест пласта, които са били положени в легнало състояние в асфалт и така са образували хомогенна солидна платформа, която лежала върху издаден ръб изграден вън от стените. Както вече видяхме от източната порта, стените на тези стаи са били гипсирани." (Колдеуей, Изкопите във Вавилон, стр.103-104).

Колдеуей продължава по-нататък:

"Фасадата на двореца е била забележително декорирана с богато украсени емайлирани тухли. Върху тъмно-син фон са били поставени колоните с блестящо-сини капители сложени близо заедно и съединени чрез една серия от ниски палми. Капителите с ясни извивки на техните двойно-спираловидни форми ни напомнят на формите отдавна познати в Кипър" (Ибид. стр.104).

Едно етажно разпределение на тронната зала и двора на двореца се вижда от противоположната страна. Въпреки писано в далеч по-различен дух, на нас ни се напомня четиристишието на Омар, който правил шатри:

"Движещият се пръст пише едно писание;

придвижва се напред и нито цялото твое благочестие, нито умът

ще го съблазни обратно да задраска наполовина една линия

нито всичките твои сълзи биха избърсали една дума от него".

В шестия стих самохвалството и предизвикателството на царя изведнъж са изчезнали:

" 6 Тогава изгледът на лицето на царя се измени и мислите му го смущаваха, така щото ставите на кръста му се разхлабиха, и колената му се удряха едно с друго" (5:6).

Боговете, които царят възхвалявал са били повикани чрез техните свещеници да разгадаят тайната на пишещата ръка. И царят заповядал да доведат вражарите, халдейците и астролозите да разрешат този странен и нежелателен свръхестествен феномен.

" 7 Царят извика със силен глас да въведат вражарите, халдейците и астролозите, на които вавилонски мъдреци царят проговаряйки рече: Който прочете това писание и ми яви значението му ще бъде облечен в багреница, златна огърлица ще се окачи около шията му и ще бъде един от тримата, които владеят царството" (5:7).

Този стих е от изключително голямо значение, въпреки че е използван от библейските тълкуватели като един камък за препъване. Първо, тук виждаме едно признание, че голяма почит ще бъде дадена, дори трети в управлението на царството ще бъде този, който може да прочете и изтълкува написаното на стената. Тази безпрецедентна почит показва до каква степен страхът и опасението са обладали царя. Второ, от този стих изглежда се подразбира, че баща му Набонидус не е бил пленен и е още в града като титуляр цар. Трето, с този трети управител се подразбира, че първият е Набонидус, а вторият Валтасар.

" 8 Влязоха, прочее, всичките царски мъдреци; но не можаха да прочетат написаното,нито да явят на царя значението му" (5:8).

Както във всички други случаи, където ръката на Йехова се е изявявала, така и в този, описан в книгата Данаил, единствено юдеин е могъл да прочете и да изтълкува написаното. В случая, този юдеин е бил Данаил. Бог никога не възлага тайните си намерения на невярващите, защото "естественият човек не побира това, което е от Божия Дух" (1 Коринтяни 2:14), нито може да го узнае.

" 9 Тогава цар Валтасар се смути много, изгледът на лицето му се измени и големците му се смаяха" (5:9).

Десетият стих ни навежда на мисълта относно личността на царицата. Има няколко жени, които бихме споменали, когато четем клаузата в оригинала: "Царицата влезе в къщата...". (б.пр. В 10-тия стих на българския превод е вмъкната с курсив думата "овдовялата"). Терминът "царица" може би се отнася до една от следните личности::

(1) Може да се отнася до съпругата на Валтасар, понеже бяхме осведомени, че жените и наложниците на царя са били на празненството (ст.3). Казано е, че царицата влезе в къщата.

(2) Съпругата на Набонидус също би представила на празненството съпруга си във връзка с безопасността на Вавилон. Понеже е била дъщеря или внучка на Навуходоносор, тя също е познавала Данаил. Ако е така, тя непременно би съчувствала (поне в отсъствието на противоположно доказателство) на съпруга си и на нейния син, затова вероятно тя също е била на празника.

(3) Съпругата на Нериглисар, като дъщеря на Навуходоносор, е възможно да е била и тя там, но въпреки дъщеря на Навуходоносор, при липса на доказателства, че е надживяла смъртта на съпруга си, вероятността да се отнасят за нея тези думи, е много малка .

(4) Тази царица би могла да бъде съпругата на Авил Мардук, син на Навуходоносор. Обаче, ние нищо не знаем за нея и нищо не ни подсказва нейната важност или престиж, дори да е надживяла убийството на съпруга си.

(5) Съпругата на Лабаш Мардук. Тук отново сме в пълен мрак. Но като млада съпруга на съвсем млад цар, който е царувал само девет месеца преди убийството си, изглежда не е била тя царицата, която влязла в къщата. Нейният престиж също не е бил достатъчно голям.

(6) Амидис, вдовицата на Навуходоносор, съпруга на най-великия монарх в древността и самата тя е била царска дъщеря. Сигурно е била вече на преклонна възраст, понеже са били изминали двадесет и четири години от смъртта на Навуходоносор, който царувал четиридесет и три години. Ако тя е била на шестнадесет или осемнадесет години, когато се е омъжила, тогава при този случай е била около осемдесет и три или осемдесет и пет години. Обаче, Тя най-вероятно отговаря на условията, защото има достатъчно показания за Данаиловата чест и престиж при царуването на Навуходоносор и сигурно тя добре си е спомняла за силата на Данаиловия Бог. Може би тя е тази царица според изявленията на Йосефус:

"Сега, когато бабата на царя го е видяла изпаднал в униние при тази ситуация, тя започнала да го окуражава и му казала, че има един пленник, дошъл от Юдея, юдеин по рождение, но доведен от Навуходоносор, когато е разрушил Ерусалим, чието име е Данаил, един мъдър мъж с голяма проницателност, който открива неща, които са невъзможни за другите да открият и сам той е много добре познат от неговия Бог, който е осветлявал и отговарял на въпросите на Навуходоносор, както никой друг, когато се е консултирал, не е бил способен да отговори" (Йосефус, Бк. Х. ХI, Пара 2).

Според Йосефус, тя е била бабата на царя, вероятно Амидис (Ибид. Х. ХII, Пара 2).

Тогава, коя е била тази царица? Очевидно някоя, която не само е имала ясен спомен за дните на Данаил, когато е бил управител на Вавилон, но която много добре го е оценила и се е доверявала на него и чийто авторитет е бил огромен. Която и да е била от тези жени, фактът е, че в този случай се акцентува на свидетелството на Йехова, което в палата на Навуходоносор не е било напразно. Защото тази жена не е разговаряла с Валтасар двусмислено. Когато ние вземем под внимание, че (1) тя не е участвала в празненството, (2) не се е отнесла към Данаил като източник за помощ, но е засвидетелствала, че в него е бил духът на светия Бог и (3) тя му говорила съвсем фамилиарно за позицията на Данаил като началник на врачовете, на вражарите, на халдейците и на астролозите; всичко това би затвърдило усещането, че две силни антагонистични тенденции са воювали вътре в царската династия; натискът за поклонение на старите богове и реакцията срещу подобно поклонение, поради свидетеля на Йехова във Вавилон.

Нямаме ли тук също така, една малка сламка всред вятъра, която може да ни обясни защо Набонидус е превъзнасял поклонението на Шамаш над това на Мардук? Данаиловото свидетелство може би е дало зелена улица на едно главно усещане, че Мардук не е бил всесилен бог, така както свещенството му е претендирало, но такъв Бог е Йехова. Поради това, Набонидус може би е възвисил Шамаш до най-превъзходната позиция, дори над Мардук. След всичко това, нормално е царските палати да търсят подкрепа от населението и по-специално от цялата установена свещеническа група. Поради тази причина, думата на царицата е била знаменателна:

"11 Има човек в царството ти, в когото е духът на светите богове; и в дните на дядо ти, в него се намериха светлина, разум и мъдрост като мъдростта на боговете; и дядо ти, казвам царю, го постави началник на врачовете, на вражарите, на халдейците и на астролозите,

12 защото превъзходен дух и знание, разум за тълкуване сънища, изясняване на гатанки и разрешаване на недоумения се намираха в тоя Данаил, когото царят преименува Валтасасар. Сега нека се повика Данаил и той ще покаже значението на написаното" (5:11,12).

Едва ли бихме могли да си представим по-добро свидетелство, не само в полза на Данаил, но и в полза на неговия Бог, от това на тази жена. Разказът продължава:

"13 Тогава Данаил беше въведен пред царя. Царят проговаряйки рече на Данаил: Ти ли си оня Данаил, който си от пленените юдеи, които дядо ми царят доведе от Юдея?" (5:13).

Налага се да попитаме, защо Данаил е бил непознат за Валтасар. Ако е продължил да бъде глава на мъдреците във Вавилон, едва ли е било нужно за царя да пита кой е той. Всъщност, ние знаем, че в третата година от царуването на Валтасар, Данаил е бил в Суза, което показва, че повече не е бил вече на почит, въпреки че е видно от края на осма глава, че е бил част от държавните служители (8:27). Той може би е бил за постоянно преместен в Суза. Ако е така, ние не знаем как се е върнал обратно през персийските укрепителни линии. По какъвто и начин да се е върнал, ние четем за неговото присъствие в стихове от 13 до 17. Царят повторил същността на информацията дадена му от царицата майка:

"17 Тогава в отговор Данаил рече пред царя: Подаръците ти нека останат за тебе и дай на другите наградите си; все пак аз ще прочета на царя написаното и ще му изявя значението му" (5:17).

Ако обърнем внимание на начина, по който Данаил, винаги се е обръщал към Навуходоносор, виждаме че това е било с респект и привързаност, но като го сравним с начина, по който се обърнал към Валтасар, забелязваме разликата както в самия тон на гласа, така и в обръщението. Няма ги думите: "О, да си жив царю довека". Отговорът на Данаил е бил откровен, строг и в ориенталски стил, дори груб и невежлив. Той не е казал за себе си нищо, но за Йехова. Неговият отговор е включвал разбирането му относно нанесената обида върху величието на Йехова. Той е дал отговора на Йехова за предизвикателството и неподчинението на Валтасар. Неговият говор започнал с напомнянето на Валтасар, че Бог е дал на Навуходоносор, неговия баща (вероятно неговия дядо от страна на майка му, на която е подхождала ориенталския начин на изразяване), едно царство, величие, сила и чест.

"19 И поради величието, което му даде, всичките племена, народи, и езици трепереха и се бояха пред него; когото искаше убиваше, и когото искаше опазваше жив, когото искаше възвишаваше, и когото искаше унижаваше.

20 Но когато се надигна сърцето му и духът му закоравя, та да постъпва гордо, той биде свален от царския си престол, славата му се отне от него.

21 и биде изгонен измежду човеците; сърцето му стана като на животните, и жилището му бе между дивите осли; хранеха го с трева като говедата, и тялото му се мокреше от небесната роса, догдето призна, че Всевишният Бог владее над царството на човеците, и когото иска поставя над него" (5:19-21).

След това идваме до знаменателното избавление на двадесет и втория стих:

"22 А ти, негов внук, Валтасаре, не си смирил сърцето си, макар и да знаеше всичко това" (5:22).

Традицията не е умряла. Хората, които още са съществували, биха могли лесно да си спомнят свидетелството на Йехова за царския дом и за града Вавилон. В края на краищата, това събитие е станало само двадесет и три години след смъртта на Навуходоносор.

"23 Но си се надигнал против небесния Господ; и донесоха пред тебе съдовете на дома Му, с които пиехте вино ти и големците, жените и наложниците ти; и ти славослови сребърните, златните, медните железните, дървените и каменните богове, които не виждат, нито чуват, нито разбират; а Бога, в Чиято ръка е дишането ти и в Чиято власт са всичките твои пътища, не си възвеличил" (5:23).

След което започнало тълкуванието на това, което ръката бе написала. Писаното върху стената, както предполага Янг, не се е състояло само от съгласни, но използваните букви са били непознати и той цитира Чарлз като казва: "Написаното може би се е състояло от идеограми (б.пр. писмени знаци, които означават понятия, а не звуци, както буквите); защото според текста, дори експерти от вавилонските учени не са могли да го дешифрират" (Янг стр.126). Какъвто и да е бил случаят, нужно било текстът да се прочете и изтълкува.

Обикновеният превод на думите: "М'не, М'не, Т'кел, упарсин" показва, че те имат двойно значение и двойно тълкувание, в зависимост от арамейските гласни звуци и мястото, където са използвани. Преведени и изтълкувани по един начин, думите биха показали еврейски монети: мина, равна на сто драхми, шекел и половин шекел (староеврейска монета). Също те са имена и на теглилки. Тълкуванието също би могло да означава, че това което е изброено (повторено за акцент), вече е претеглено и разделено. Думата "П'рес" с незначителна друга гласна ("Парас"), също би имала значение на персийска дума, така че тя играе двойна роля. Думата "Упарсин" е съставена от арамейската дума за "и" (У) и множественото число на "Парас" (персийска дума); или "персийски думи" (по-скоро в множествено число, отколкото в единствено).

По какъвто и начин да са били дадени съгласните, техните гласни са изговорени от Данаил, цялото писание от ръката е било тайнствено и неразбираемо за тези мъдри мъже, които според общото мнение, са били източници на почти всичко, което трябва да се узнае и изтълкува. И дори ако те са били способни да дешифрират буквите и да прочетат значението на думите, те не биха могли в тази позиция да решат кой или какво е било "преброено", кой е бил "претеглен и намерен недостатъчен" и каква роля ще играят персийците в разделянето на нечие царство.

Когато дойдем до тълкуването на написаното на стената, изглежда много просто и много ясно е значението му, щом Данаил го тълкува.

"26 Ето значението на това нещо: М'не, Бог е преброил дните на твоето царство и го е свършил;

27 Т'кел, претеглен си на везните и си бил намерен недостатъчен;

28 П'рес, раздели се царството ти и се даде на мидяните и персите" (5:26-28.

За цели осемдесет и седем години, Нео-вавилонското царство е съществувало в една великолепна слава. То е имало широко разпространено господство, победа във война, голям просперитет и доколкото се отнася до физическите източници, то е имало потенциал да съществува вечно. Но в крайна сметка е било претеглено на теглилката. От една страна на блюдото е било поставено изявлението на силата на Йехова, която, доколкото знаем, досега не е била проявена в никоя друга езическа империя. Ниневия се бе покаяла от проповедта на Йон; Обаче Вавилон, освен царското семейство, бе показал по-скоро открито неподчинение, отколкото покаяние. И така, царството чиято история води началото си от далечното минало, е преминало в ръцете на мидяните и персите. Понеже цялото царство е било благословено, затова в онзи момент е изискано от него цялостен отчет.

"29 Тогава Валтасар заповяда, та облякоха Данаил в багреницата, окачиха златната огърлица около шията му и прогласиха за него да бъде един от тримата, които да владеят царството" (5:29).

Изминали са шестдесет и шест години откакто Данаил е дошъл във Вавилон. Той е бил вече доста стар. На нас не ни е съвсем ясно какво точно той е допринесъл за изграждане и проспериране на династията (вероятно най-много в дните на Навуходоносор и Авил Мардук, по-малко в дните на Нериглисар, Набонидус и Валтасар). Най-сигурното е следното: Вавилон е имал прибавени към четирите велики чудеса, вярност, чист и свят живот на един от най-мъдрите древни мъже; именно Данаил.

"30 В същата нощ царят на халдейците Валтасар бе убит.

31 и мидянинът Дарий, който бе на около шестдесет и две години, взе царството" (5:30,31).

Както ни информира историята, този е бил краят на потомците на цар Навуходоносор, но когато Вавилон е бил превзет от Дарий и когато той със своя роднина Кир е сложил край на владичеството на вавилонците, е бил на 62 години. Бил е син на Астиагес и имал друго име между гърците (Йосефус, Бк. Х,Х. ХI, Пара, 4).

" 5 Седи та мълчи и влез в тъмнината, халдейска дъщерьо, защото няма вече да те наричат господарка на царствата.

6 Разгневих се на людете Си, оскверних наследството Си и предадох ги в ръката ти; но ти не им показа милост; ти си сложила твърде тежкия си хомот върху стареца;

10 Понеже си била дързостна в нечестието си и си рекла: Никой не ме вижда, понеже мъдростта ти и знанието ти са те отвратили, и си рекла в сърцето си: Аз съм и освен мене няма друга,

12 Приближи сега с обаянията си и с многото си чародейства, в които си се трудила от младостта си; Може би ще се ползваш! Може би ще уплашиш неприятеля!

13 Уморила си се в многото си съвещания. Нека приближат сега астролозите, звездобройците и предвещателите по новолунията, и нека те избавят от това, което ще дойде върху тебе! (Исая 47:5,6,12,13).

Съществуват известни неотговорени въпроси относно превземането на Вавилон и смъртта на Валтасар. Описанията в Данаил 5 глава, летописите на Кир и Набонидус може би достатъчно ясно или поне така изглежда, когато обсъждат нещата отделно, правят това последователно, но ги объркват когато ги оценяват заедно.

В библейското описание на Данаил ни се казва, че смъртта на Валтасар е настъпила през нощта, когато се е състоял банкетът. Той не ни казва как е настъпила - само, че е бил убит. Говори се за предаването на царството в ръцете на мидянина Дарий, но как и кога, не се казва. В това описание не се говори за никаква битка. В другите две описания - това на Кир и Набонидус определено се казва, че градът е бил превзет без война и че персийските войски влезли в него тихо и мирно. Тези две описания са в съгласие едно с друго и не противоречат на това на Данаил. Обаче, никой от двамата не споменава за убийството на Валтасар в някаква битка, което е много странно и дали не е умрял защитавайки палата си, както някои предполагат.

Въпросите, за които се нуждаем от отговори са:

(1) Къде и кога в тази илюстрация се е състоял Валтасаровият банкет? Абсолютно неприемливо е един голям държавен банкет да се състои в град превзет и окупиран от войските на Кир. Нужно е било банкетът да се състои след поражението на Валтасар при Опис и преди превземането на града. Ако това е така, тогава Валтасар не би могъл да бъде убит от войските на Кир. По-вероятно е той да е бил убит от самите вавилонци. Това би означавало, че капитулацията на града е станала след, а не преди убийството на царя.

(2) Вторият въпрос се отнася до това: Ако Валтасар е бил убит от войските на Гобриас сигурно това би било признато за вярно и би било на много места споменато както пленението на Набонидус. Именно затова, описанието на Ксенофон загатва за това. Той обрисува Валтасар, че бил убит защитавайки палата си (Сиропедиа VII,5,30). Това би направило известни Гобриас и Кир. Може би Ксенофон отново объркал това, което се е случило в по-късния бунт с първоначалния плен.

(3) Може би много искаме да узнаем защо е имало отлагане от приблизително четири месеца от превземането на града до навлизането на Кир (16 Таммуз до 3 Марчесван, според летописите на Набонидус).

(4) Би било в наш интерес да узнаем защо с Валтасаровата смърт, Набонидус не е успял да събере армията да остане във Вавилон за да отмъсти за смъртта на сина си или да защитава града. Защо се е предал? Защо е бил толкова глупав? Или може би хората са имали съвсем малко доверие в него, та не са последвали ръководството му? Ако можем да извлечем някакъв извод от мълчанието, фактът, че той не е присъствал на Валтасаровия банкет, става ясно, че не е имал поддръжката на сина си и е действал самостоятелно.

Че Набонидус не е бил популярен на свещенството на Мардук, е абсолютно ясно от летописите на Кир. Че вероятно той едва ли е бил изобщо популярен, поради дългото си пребиваване в Тема. Обаче, целият град не би се отказал да се защитава, ако въобще е имал респектиращо и доверено ръководство.

Картината, която се очертава, изглежда е следната:

(1) Валтасар е бил разбит при Опис и се е върнал във Вавилон (летописите).

(2) Валтасар е дал този държавен банкет за да успокои големците си и града, че последният изобщо е непревземаем.

(3) Ръката, която е писала върху стената е предсказала края на халдейското царство.

(4) Някъде в тази история, Набонидус е бил разбит при Сипар и вече се е бил завърнал във Вавилон. Но дали това е било преди или след банкета е доста съмнително. Ако е било преди, защо той не е присъствал на банкета? Летописите на Кир изглежда поставят пленението му след превземането на града.

(5) Предполага се, че убийството на Валтасар тази нощ е било извършено от свещениците на Мардук, които вероятно са присъствали на банкета.

(6) Портите са били отворени от конспиратори, които предварително са били в контакт с Гобриас или Кир.

(7) Гобриас влязъл в града и пленил Набонидус, който по всяка вероятност е бил също предаден в ръката му.

(8) Гобриас спокойно е окупирал града, попречил е малко на нормалния бизнес и свещениците на Мардук са го подпомогнали чрез тяхното влияние и пропаганда. В отсъствието на каквото и да е царско ръководство, не е имало никаква съпротива от страна на населението.

(9) Кир е влязъл в града четири месеца по-късно - град с напълно нормализиран бизнес; свещенството на Мардук е било отново възстановено в обичайната си готовност да приема народа (не особено предаден към бившите им правила), но готов да приеме един завоевател, който очевидно е имал одобрението на Мардук. Това покорство е било лесно наложено без воюване, без жертви, без ограбване на населението или на храма и без царско ръководство и противопоставяне. Ако е имало съпротива и наличие на предателство, и убийства, то тогава не бихме имали подходящия отговор и бихме казали, че загатването в летописите на Кир представлява една защита на Мардук и на неговото свещенство. Обаче, не е било така, защото Мардук е бил сърдит и следователно, градът паднал. Ако това е едно недостатъчно загатване, както по отношение на курса на събитията или ако теорията за убийствата изглеждат малко отдавнашни, нужно е да си припомним предишните убийства на двама други от царската линия; Авил Мардук и Лабаши Мардук, за които вече говорихме.

Гудспид е дошъл до същото заключение и казва:

"Атаката на Кир върху една голяма защитна система бе направена при Упи (Опис) там, където се съединяват Тигър и Турнат, където той се бе пробил път и бе застанал върху вавилонска земя през октомври 539 пр. Хр. Валтасар и неговата армия са били отблъснати; Набона напразно е търсил начин да организира народа за защита. Сипар е бил превзет рано през октомври и царят бил избягал във Вавилон, отблизо преследван от персийския отряд под водителството на Губару (Гобриас). Вероятно би било добре да помислим, че широките и високи стени на столицата дълго време биха се противопоставели на нападението на неприятеля; разказът на Херодот (I,190, 191) ни информира как след една досадна и отегчителна обсада, Кир отчаяно започнал да отклонява главния канал на Ефрат и с маршируване войската му влязла в града през шлюзите на реката и така, изненадали защитниците и превзели града. Обаче, нищо по-нататък не би могло да подпомогне действителния изход на нещата. Губару е намерил приятели отвътре стените, които са отворили веднага портите след неговото пристигане; Вавилон паднал в ръцете на персийците без воюване. Така дълбока е била враждата между партиите, духовни и политически, че са разкъсали политическото тяло и градът бил предаден от собствените си граждани" (Гудспид, стр.374-375).

Като преглеждаме нашите източници за информация, ние веднага забелязваме, че те са в противоречие едно на друго било в по-малка или в по-голяма степен. Трите източника са най-близко до събитието (именно Данаил глава 5 и летописите на Набонидус и Кир); те всички се считат като описания на съвремието, от тези, които са били очевидци на описаните събития, но съществуват различия в подробностите. Обаче, ние не сме абсолютно сигурни как толкова скоро след събитията са направени последните две записвания. С едно закъснение от две или три години в преписването им са били отстранени някои от по-късните трудности отнасящи се до идентифицирането на Дарий.

В по-късните и второстепенни източници, Херодот (484-425 г. пр.Хр.) е Ксенофон (435-355 г. пр.Хр.), които са основани върху слухове от приблизително подобни видове източници, ние намираме несъгласия не само между тях, но и спрямо първостепенните източници и на тях би могло да се разчита единствено, когато техните изложения бъдат проверени и съпоставени с първоначалните източници. Същото би могло да се каже и за Беросус (260 г. пр.Хр.), Абиденус (268 г. пр.Хр.) и Ктезиас (съвременник на Ксенофон), които би трябвало да бъдат съпоставени с източниците много по-отдалечени от тяхното собствено съвремие и ако са в съгласия с тях, тогава да се приемат.

Следователно, когато видим несъгласия сред компетентни съвременни коментатори, ние разбираме, че различията между тях се дължат на оценката според здравия разум и тяхното доверие в главните източници, до които те имат достъп. Именно, на кой историк и на кое очевидно доказателство, бихме дали най-голяма тежест?

Ние, които приемаме пророчеството на Данаил като напълно вярно и вдъхновено Божие слово, все още имаме трудност в съпоставянето му с тогавашните съвременни писания, по отношение пълнотата и точността, въпреки че то ни донася точни и достоверни доказателства. Пророчеството на Данаил не ни казва всичко, което бихме искали да узнаем, единствено защото това не е главната задача на посланието. Взето отделно, ако се съобразим с библейското описание на Валтасаровата последна нощ, ние нямаме проблем; ако прочетем само летописите на Набонидус, също нямаме проблем; но когато се опитаме да съгласуваме двете описания, ние се сблъскваме с очевидни трудности.

Картината, която обикновено си представяме от Данаиловото описание е, че не непременно този банкет, приет от всички, е даден в лицето на надвисналата опасност. Сцената привидно е била безопасна. От друга страна, летописите на Набонидус напълно определено ни казват, че на шестнадесети Тамуз (юни, юли), Гобриас и войските на Кир са навлезли във Вавилон без воюване; а на трети Маркесван, четири месеца по-късно (октомври, ноември), самият Кир е влязъл във Вавилон.

И така, ако Валтасар е бил убит от персийците, това би могло да стане между времето, когато Гобриас е влязъл и преди влизането на Кир, когато войските му са били вече в града приблизително четири месеца преди неговото влизане. В един град толкова обширен, би могло да се спори, че да се вземе пълен контрол над него би било нужно седмици наред да се воюва заедно с персийците в града и въпреки това, изходът би могъл да остане под съмнение, ако вавилонските войски и гражданите биха се съюзили да го защитават, улица по улица и канал по канал. Но описанието ясно казва:

"На третия ден от месец Маркесван, Кир влезе във Вавилон. Харин (вавилонските войски) сложиха оръжието си пред него. Установен беше мир за града. Кир прокламира мир за целия Вавилон" ("Летописите на Набонидус" стр.170).

Както виждаме, съществува тайна около смъртта на Валтасар, която ни кара да си зададем въпросите, Защо? Къде? От кого? Нека първо разгледаме последния въпрос. Библейското описание казва съвсем просто: "В същата нощ царят на халдейците биде убит" (5:31). След като знаем, че неговият баща, Набонидус не е бил убит, след пленението му, но бил изпратен с почит в Кармания, ние се чудим защо ако разбира се, е бил пленен от персите, не е била показана същата милост и към неговия син? И както виждаме, той не е бил убит чрез воюване с персите, ако въобще е имало воюване. Въпросът, кога Валтасар е бил убит, не само включва проблема като цяло, но съществува и едно очевидно противоречие между нашите два първоизточника на информация; т.е. Данаиловото описание и летописите на Набонидус.

Това явно противоречие съществува единствено ако ние държим на погрешното гледище за последната нощ, нощта на Валтасаровия пир. Вместо една сцена на сигурност, както загатва Данаил, ако ние тълкуваме празненството като един финален, последен, отчаян пир (според аналогията с Хитлеровия последен ден в неговия подземен бункер при канцлерството и оргиите на неговите последователи, когато те вече си били обърнали лицата си към последното превземане на Берлин), ние имаме една драматична и благовидна история. Но ако това е картината, защо тук не се споменава за такава важна личност като Валтасар, царския син и защо не съществува така драматичната сцена дадена в летописите?

От друга страна, ако приемем убийството на Валтасар преди превземането на града или едновременно с него, ние имаме едно приемливо обяснение за липсата на съпротива в града, понеже не се споменава името на Валтасар като ръководещ защитата. И ако вземем този възглед за достоверен, няма противоречие между летописите на Кир и библейското описание. Единственият неразрешен проблем е една изопачена линия в летописите, която не би могла да се използва нито за, нито против този възглед.

Тогава, ситуацията би могла да се тълкува както следва:

(1) Банкетът се е състоял в палата преди градът да бъде превзет.

(2) След пишещата ръка на стената е последвало убийството на Валтасар. Убийците може би са били насърчени да действат от пророчеството за предстоящото разпадане на империята.

(3) От новините за смъртта на царя и пленението на Набонидус, конспираторите са имали обосновано извинение да предадат града. На единадесети Тамуз, в него вече е бил влязъл Гобриас с войската си. Вавилонската войска е положила оръжието си пред него без воюване.

(4) На трети Маркесван, приблизително четири месеца по-късно, Кир влязъл в града.

Ако нашата нишка е точна по отношение кой е убил царя, ние също имаме от същото доказателство и причината за неговата смърт. Ако това изглежда несъобразно с описанието на Данаил, където ние четем: "Пиеха вино и хвалеха златните, сребърните, медните, железните, дървените и каменни богове" (5:4), ние заключаваме, че Валтасар не е пренебрегнал боговете на вавилония. Неговата преданост на други богове е била по-голяма от колкото на Мардук, (а именно на Шамаш и др.) и това би могло да му даде сили изцяло да се примири с антипатията на свещенството на Мардук. В естеството на нещата е и онова, което знаем от различни порядки на вавилонското свещенство, разбираме, че е имало винаги спорове и воюване между тях.

Ако сумираме догадките на възможното религиозно отстъпничество на Навуходоносор и неговото семейство, включително и на неговото потомство, Авил Мардук и Лабаш Мардук, ние достигаме до следните недомлъвки:

(1) След серията от божествени изявления, ние имаме Навуходоносоровото собствено свидетелство и прокламация (в глава 4), имаме също един оригинален документ запазен от Данаил, който представлява изненада за свещенството на Мардук, но твърде възможно е да не е бил достатъчно оценен поради други причини, обаче ние имаме още много от Навоходоносоровите бележници и неговите официални декларации.

(2) Ние имаме изявлението на Набонидус, че Авил Мардук не е бил подходящ владетел, но нямаме специфични упреци срещу него, а обвинението е направено от един реакционен съперник (Набонидус).

(3) Библейското свидетелство от царицата-майка, както Данаил го характеризира, е не само едно приятелско свидетелство, но също така в него се подразбира и вярата й в Данаиловия Бог.

(4) Ние се нуждаем от едно обяснение на историята, която е против здравия разум, записана от Херодот относно зданието, което е използвала царицата Нитокрис. Защо зданието конструирано от вавилонските най-велики царе е било преписано на една жена, която сама би могла да играе нищожна част в управлението на Вавилон, ако наистина е била историческа фигура. Защо е това съзаклятническо мълчание?

(5) Защо е било нужно да присъстват на празненството съдовете от храма на Йехова, а не тези подбрани от всичката заграбена плячка от Египет, Тир, Сидон и Кархемиш и то в един акт на открито неподчинение и подигравка, освен затова, че Валтасар се е опитал по този начин да отхвърли влиянието на традицията на Йехова, която някак си е прилепила себе си към дома на Навуходоносор? Напълно е възможно разбира се, свещените съдове и на други народи да са били включени и те в празника, но нищо не се споменава за тях.

(6) Библейското описание на Данаил, в което Навуходоносор е наречен "златната глава" и "Моят служител", се нуждае от пояснение. След като му бе дал господство, влияние и власт (дори над животните на полето), дали ние нямаме тук едно определено загатване, че Йехова счита този човек не само като инструмент, който да изпълнява волята Му, но и предпоставка за една възможност за ефективно духовно взаимоотношение включващо Навуходоносор и може би неговата фамилна линия? Изглежда напълно очевидно е, че чрез трите чудотворни и пророчески събития, чрез предупреждението дадено му и последвалите след това резултати, ние имаме указанието не само за Божията загриженост за Навуходоносор, но едно предсказание за изхода посочен в Навуходоносоровата изповед на вяра в глава 4.

(7) Може би не е нелогично да се предполага, че интригата за Данаил през царуването на мидянина Дарий, е скроена от вавилонските държавни служители, които са поели службата от персите от предишното царуване и които са се възмущавали от влиянието на Йехова, въведено от този човек. Това би ни дало една действителна причина за и без това твърде тайнствения антагонизъм и последователност с другите факти на разказа.

Аз мисля, че твърде голямо доверие е било дадено на Херодот, когато ни разказва, че Кир е пленил Астиагес, бащата на майка му. В края на краищата, един историк, който би могъл да пропусне Навуходоносор, най-великият цар на древния свят, би могъл от същите свещенически източници, да пропусне да спомене двегодишното царуване на сина на Астиагес, Кираксеркс II (Дарий), един цар много благосклонен към Данаил и следователно, отговорен за смъртта на тези, които са го доносничали. Такъв цар вероятно би видял сметката на всеки свещенически летописец, ако в неговите анали е включена конспирация срещу Данаил. Пропущането на царското име и запълването на празнината с въображаеми историйки, би бил най-добрият начин да се завърши краят. Точно така е сторено в случая с Навуходоносор; заместничката в този случай е една недотам позната царица, Нитокрис. Докъде интересът и фабрикациите могат да бъдат проверени в даден случай, е напълно резонно да помислим за това, като ги сравним с друг такъв. Фактът, че Юстин (1, 4, 7) повтаря Херодот (Книга 1, 27-34) съвсем не подсилва случая понеже оригиналният източник, Херодот, доколкото зная, е единственият авторитет в древността, който ни дава частица от тази спорна информация.

И така, да се рекапитулира всичко: Записаното относно Валтасар, завършва с настъпването на внезапна смърт, "В същата нощ царят на халдейците Валтасар бе убит" (5:30).

Би могло да се допусне, напълно резонно, че понеже ситуацията в момента е била абсолютно военна, той е бил убит защитавайки палата си и града от армията на мидо-персийците. Обаче, в действителност, това е в противоречие с нашето най-добро доказателство. Дори обстановката не допуща подобна интерпретация. Какво ни се подсказва от доказателствата, които имаме, че градът е бил предаден отвътре е че не е имало съпротивление за града нито от Валтасар, нито от неговия баща Набонидус. Ако бихме запитали, кой би имал интерес или изгода от предаването на града, ние ще се натъкнем на логическите изводи. Едва ли са били търговските принцове на града, тъй като за всички тях ние знаем, че са били проспериращи под настоящата династия, защото една промяна на управлението специално с чужда нация, би могла да бъде придружена с несигурност от гледна точка на бизнеса. Търговските интереси, ако са проспериращи, обикновено предпочитат статуквото. Големият банкет даден от Валтасар на неговите търговски принцове не ни говори за специално внимание и сприятеляване с тях.

Когато потърсим други източници за предателство, ние се спираме на армията, която е била два пъти разбита; веднъж под командването на Набонидус и втори път под това на Валтасар. Но отново тук не намираме дори и слабо загатване за военно недоволство. Нито срещаме някаква недомлъвка за наличието на конспираторска група от обикновеното гражданство или някакво общо действие на голямо число чужди групи вътре в града. Съществува само една група, която по традиция се посочва като конспираторска и специално отбелязана в двата летописа на Набонидус и на Кир, а именно свещенството на Мардук. И така, твърде е възможно, дори вероятно, независимо кой е отворил вратите на Вавилон за персийската армия, важното е, че той е бил достатъчно предвидлив да нареди убийството на Валтасар и така, да осуети всяка възможност за контра удар. Интелигентните конспиратори биха разбрали, че дори ако самият град бъде превзет, палатът на Навуходоносор, който е крепост вътре в града, би бил в състояние продължително да се защитава докато Валтасар е жив и по този начин да се получи обединяване на една разстроена войска. Обаче, предателството би могло да бъде единственият логичен отговор за падането на непревземаемите стени на града и за еднакво непревземаемата крепост на царския палат.

Ако убийството изглежда да е някак си неестествено разрешение на проблема, ние бихме си спомнили, че то е било разрешение за проблемите на други двама членове на Навуходоносоровите потомци, Авил Мардук и Лабаши Мардук. Освен това, ние притежаваме изявлението на Набонидусовата стела (бел.пр. в древността, каменен стълб или плоча с надпис или изображение) и летописите на Кир, че градът е бил превзет мирно и тихо, и че това е станало поради недоволството на Мардук от царската къща. Още едно нещо: предатели е имало тогава има и днес, и винаги те биха желали да покрият следите си, ако е възможно, или поне да дадат на мръсната си и долна работа една патриотична, религиозна или морална аура.

ГЛАВА 7

ЕДИН ЗАГОВОР СРЕЩУ ДАНАИЛ

КОЙ Е БИЛ ДАРИЙ?

(Данаил 6; Място, вероятно Вавилон; Дата, 539 г. пр. Хр.; Език, арамейски). (Библейските цитати до края на книгата са от РИ 2000).

Ние напущаме обстановката на Нео-вавилонския дворец и идваме до структурата на Персия. С изключение на идентификацията на заговорниците и на самия Данаил, всичко друго е изключително персийско: личността и силите на царя; законите на страната и религиозното участие. Нищо в главата не противоречи на една монотеистична ситуация. Всичко е в пълен контраст с предшестващите глави. Тук не се споменава за богове (в множествено число), нито за свещеническа йерархия - халдейци, астролози, гадатели. Обстановката е изцяло нова.

Вавилон е дошъл под ново управление и под един нов господар, именно под ръководството на Мидянина Дарий, който бил на възраст около шестдесет и две години. Установена е била една персийска система на управление, която заместила Нео-вавилонския период.

В глава 6 ние четем:

" 1 Видя се добре на Дарий да постави над царството сто и двадесет сатрапи, които да бъдат по цялото царство,

2 и над тях - трима князе, един от които беше Данаил, за да дават тези сатрапи сметка на тях и така царят да не губи.

3. В това време този Данаил се отличаваше от другите князе и сатрапите, защото в него имаше превъзходен дух; и царят намисли да го постави над цялото царство" (6:1-3).

Когато, според Ксенофон, Кир е трябвало политически да преобразува царството, персите и другите фаворити, които са му помагали да овладее империята, заедно с Дарий са се стараели да прилагат тази политика, поне за времето, през което са участвали в държавната служба, с цел да причинят колкото е възможно по-малко смущение на съществуващия ред, докато персите бъдат в състояние напълно да се ориентират за проблемите на тяхната нова завоювана територия. Както асирийците, те са открили, че управляващият Вавилон е бил много докачлив. Констатирали, при два или три отделни случаи, че вавилонците са имали обичай да се бунтуват.

Ако правилно прочетем Ксенофон виждаме, че дори Кир, две години по-късно, изглежда искрено е желаел да смути колкото е възможно по-малко статуквото. Тези първи стихове ни говорят, че Данаил, на когото е била дадена от Валтасар изключителна почит като трети управител на вавилонското царство, е включен в новата държавна служба. Поради превъзходния дух, който бил в него, бил предпочетен измежду другите да заеме първото място в новото управление. Той дължал тази позиция изключително на Дарий. В противен случай, по всяка вероятност, би загубил избора, от самите сатрапи.

Относно халдейците, за които предположихме, че са предали града на Кир, не би ли било подходящо да бъдат и те възнаградени заедно със сатрапите, дори на някой от тях да му се даде място да бъде един от тримата князе? Наистина, когато градът е бил предаден, не би ли било възможно това да е част от сделката?

" 4 Тогава князете и сатрапите се стараеха да намерят причина против Данаил относно делата на царството; но не можаха да намерят никаква причина или вина, защото той беше верен и в него не бе намерена никаква погрешка или вина" (6:4).

Когато четем тези стихове, у нас се поражда чувството, че за Данаил не съществува достатъчен мотив да бъде обвинен като участник в самия заговор, нито собствена негова заслуга относно внезапното му появяване. Никак не е странно, че тази Данаилова неподкупност и религиозна безскрупулност постепенно би могла да изгради една опозиция към самия него в това иначемислящо чиновничество. Но тук, според общото мнение, в началото на една ново организирана държавна служба, да се развие внезапно един единодушен и горчив антагонизъм, е нещо необикновено, и изисква допълнително обяснение. Не е достатъчно само да се каже, че един непознат, новоназначен служител, привърженик към един незнаен и слаб Бог, изведнъж е бил приет и наблюдаван с отвращение от неговите колеги служители и то до положение на опит за убийство.

За щастие, ние вече имаме ключа. Документът специално набляга на близостта на заговорниците с Данаиловите обичаи и характер. Съвсем ясно, той не е бил абсолютно непознат и е бил омразен до положение на опит за убийство, дори да не е имало достатъчен период от време, в което някаква възможна, лична неприязненост да стане легитимна почва за подобна омраза.

Какво в действителност е мотивирало тези заговорници? И кои са били те? Ако приемем, че са били в двореца във Вавилон и допуснем, че повечето от тях са били част от държавните служители във Вавилония, (които заедно с Данаил, са били в управлението през дните на Валтасар и които може би са взели участие в убийството му), и ако си спомним, че този е същият Данаил, който при три отделни случаи е показал тяхната невъзможност да посрещнат служебните си функции в тълкуването на тайните на боговете, ние започваме да виждаме проблясък относно тази материя. Когато прибавим към това възможността, че Данаил може би е бил запознат със заговора на тези халдейци срещу Валтасар, или най-малко е подозирал, и имаме предвид следващия факт, че през всичките години на своето пленение, Данаил е бил безстрашен защитник на Йехова, тържествуващ над неспособността на Мардук, и че това превъзходство е било показано чрез свръхестествени сили, без наличието на измама, ние вече имаме един силен случай, и очевидно едно много добро обяснение.

Ако отхвърлим интерпретацията представена в предшестващите глави, този стих изглежда не е на място, но ако приемем загатванията, които са ни дадени преди (т.е. едно свещенство дискредитирано от Божието свидетелство за Вавилон чрез чудеса; Данаиловото възвишение до властта на Навуходоносор; неговата последна реабилитация при съда на Йехова над Валтасар; неговият упрек срещу царя и пророчеството му за бързото падане на Вавилон) и ако можем да приемем за очевиден, както направихме в предшестващите глави, един религиозен конфликт, при който домът на Навуходоносор е бил страхотно повлиян от Данаил и от неговия Бог, и ако правилно приемем факта, че е съществувала една реакционна група центрирана във Валтасар, представляваща силна опозиция на всяко подобно влияние, може би ние имаме обяснение тук, в противен случай, всичко е било просто лична антипатия основана единствено на завист. Тези мъже (т.е. заговорниците в групата), не са били чужди на Данаил, дори те са познавали неговия характер и праведност, и съвсем ясно са заявили:

" 5 ...Няма да намерим никаква причина против този Данаил, освен ако не открием нещо относно закона на неговия Бог" (6:5).

Тогава, напълно естествено е да предположим, че тази група се е състояла от много бивши държавни служители и свещенически лидери. И всички те са били мотивирани от едно решение да се отърват от този първи княз. Йосефус казва, че те са били подтикнати към това решение от завист. В противен случай, липсва ни основателен мотив за тази жлъчна атака към един предпочетен от царя държавен служител. Интригата, на която те са били инициатори, говори за тяхната липса на интелигентност, ако не и за моралните им стандарти и показва също така, че те правилно са оценили Дарий, който очевидно е бил суетен, но не и мъдър. Обаче, не е бил и зъл.

Някакъв приятен лъх, относно ситуацията, се съдържа в арамейския глагол, който е преведен като "assembled - събран" в английското издание на Кинг Джеймс, но има подзначения на "притискам в", "щурмувам в", "шумно пристигам".

Апелът е дошъл не само до суетността на Дарий, но изглежда е имал значение акцентиращо върху силата и авторитета на новия цар. Нищо друго не е имало такава стойност за тези конспиратори, които не се страхували да направят опит за унищожението на един човек, който е бил под крилото на царското благоразположение. Това ни показва каква е била тяхната оценка на царския характер. В седмия, осмия и деветия стих ние четем:

" 7 Всички князе на царството, наместниците и сатрапите, съветниците и управителите, като се съветваха, решиха да поискат от царя да издаде указ и да обяви строга забрана, че който, до тридесет дни, би отправил някаква молба до който и да било бог или човек освен до теб, царю, той да бъде хвърлен в рова на лъвовете.

8 Сега, царю, утвърди забраната и подпиши писмената й форма, за да не се измени, според закона на мидяните и персите, който не се изменя.

9 Затова цар Дарий подписа писмената забрана" (6:7-9).

Това е било необмислено решение на новия коронясан цар, чийто авторитет е току-що започнал да се изгражда и това изглежда е една възможност изпратена от небето да укрепи този авторитет в умовете на новите поданици. Изявлението, че "всички князе" и т.н. са се съветвали заедно е несъмнено една лъжа. Данаил не се е изненадал и не е отстъпил, факт който е изцяло съвместим с неговата интелигентност, опитност и проницателност. Тогава той е бил поне на осемдесетгодишна възраст. От дните на младостта си той бил поставил вярата си в Бога, а не в човека. Десетият стих продължава разказа:

"10 А Данаил, щом научи, че била подписана писмената забрана, влезе у дома си и като държеше прозорците на стаята си отворени към Ерусалим, падаше на колената си три пъти на ден, молещ се и благодарящ пред своя Бог, както правеше и преди това" (6:10).

Очевидно, било е много лесно на заговорниците да разкрият неговия молитвен живот, тъй като несъмнено те са знаяли обичаите му. Независимо дали това е било направено от един подстрекател или чрез някои други средства, факт е, че те вече са имали нужната информация и свидетелски показания. Единадесетият стих описва постъпката им:

"11 Тогава онези хора се събраха и откриха, че Данаил отправяше молба и се молеше пред своя Бог.

12 Затова се приближиха и говориха пред царя за царската забрана, като казаха: Не подписа ли ти забрана, че всеки човек, който до тридесет дни би отправил молба до който и да било бог или човек, освен до теб, царю, ще бъде хвърлен в рова на лъвовете? Царят отговори: Това е вярно, според закона на мидяните и персите, който не се изменя.

13 Тогава те казаха пред царя: Онзи Данаил, който е от пленените юдеи, не зачита нито теб, царю, нито подписаната от теб забрана, а принася молбата си три пръти на ден" (6:11-13).

Четиринадесетият стих ни дава благоприятното виждане на един цар, ако не от гледището на управленческата си правоспособност, то от личното си становище, защото

"14 Тогава царят, като чу тези думи, много се наскърби и взе присърце да отърве Данаил; и се трудеше до залязването на слънцето да го избави" (6/14).

Съществуват някои изводи, за които би могло само да се предполага. Ако Навуходоносор, който не е успял да има подходяща интерпретация на съня си, би могъл да заплаши и вероятно да изпълни унищожението на една цяла силна социална група, защо Дарий да не може, тъй като очевидно това е било преднамерен капан както за самия него, така и за Данаил? Навуходоносор би екзекутирал заговорниците. А защо Дарий да не е в състояние да направи това? Истината е, че Дарий не е Навуходоносор.

Второ, Той е бил обвързан от персийския обичай, според който е длъжен да приложи един веднъж издаден закон, и е извън човешката възможност да бъде отменен, независимо че не е бил справедлив. При някои случаи това не е така страшно, защото по този начин може да се отстрани причината за едно управленческо объркване; обаче, също така би трябвало един цар съвсем лесно да промени решението си специално, когато е продиктувано от един раболепен съвет на старейшини и когато самият той е отговорен за това решение и то не за някой друг човек, но за самия себе си. Тук също така, може би има загатване за доктрината на непогрешимостта на божествено назначените монарси, според която веднъж изговорена дума и веднъж издаден закон би трябва да се счита като непроменяем понеже идва от безпогрешен източник. Обаче, може би този цар не е достатъчно силен и хитър да избави Данаил от тази дилема.

В книгата Естир, ние виждаме подобрението на една непогрешима заповед издадена от Асуир. Тук смъртното наказание също не е било отменено, но на юдеите е била давана възможност да защищават себе си. Дарий не е бил открил такъв начин. Обаче, в шестнадесетия стих, разказът продължава с изпълнението на един декрет, но с истински човешки и човечен аспект проявен от царя, когато казва:

"16...Твоят Бог на Когото ти служиш непрестанно, Той ще те отърве" (6:16).

17 После, като донесоха камък и го поставиха върху устието на рова, царят го запечата със своя печат и с печата на големците си, за да не се измени никакво намерение относно Данаил.

18 Тогава царят отиде в палата си и пренощува гладен; нито остави да донесат пред него музикалните инструменти; и сънят побягна от него.

19 На сутринта царят стана много рано и побърза да отиде при рова на лъвовете.

20 И когато се приближи до рова, извика с плачевен глас към Данаил: Данаиле, служителю на живия Бог, твоят Бог, на Когото ти служиш непрестанно, можа ли да те отърве от лъвовете?

21 Тогава Данаил отвърна на царя: Царю, да си жив довека!" 6:17-21).

Това, което царят не би могъл да направи, Бог го бе направил. И правейки това, Той е дал на Мидянина Дарий едно свидетелство, което е било изключително знаменателно за него, резултат от Божията дълбока загриженост към неправдата, в която самият Дарий е бил частица..

"23 Тогава царят се зарадва много и заповяда да извадят Данаил от рова. И когато Данаил беше изваден от рова, никаква повреда не бе открита у него, защото беше уповал на своя Бог" (6:23).

Цар Дарий може да е бил слаб и може да е бил използван от тези вавилонски заговорници, но тук виждаме една незабавна промяна на мислите му и проява на внезапно чувство на справедливост, което ни кара да разберем, че той не е бил изцяло безпомощен. Разказът продължава с двадесет и четвъртия стих:

"24 Тогава по заповед на царя докараха онези хора, които бяха наклеветили Данаил и хвърлиха тях, децата и жените им в рова на лъвовете; и преди да стигнат до дъното на рова, лъвовете ги нападнаха и счупиха всичките им кости" (6:24).

Дали царят, в своето желание да прояви справедливост към тези интриганти, е извършил една по-голяма несправедливост като пожертвал техните деца и жени? Ние не би трябвало да защитаваме персийската справедливост (тя не е библейска, след като имаме предупреждението в Езекиил 18:20). Обаче, такъв е бил обичаят на ориента да се приеме единството на мъжа със семейството си и също да се приеме като нещо естествено, когато съпругът и бащата са виновни, съпругите и децата също биват замесени в тяхната вина. Тази предпоставка може би е вярна или може би не, но тук е мястото да се каже, че тогава децата са израствали с идеи за отмъщение, а техните родители и съпруги са поощрявали у тях жаждата за отмъщение и дори са ги подтиквали да участват в разни конспирации. Не такава е библейската справедливост; тя казва, че всеки човек отговаря за собствените си грехове, а не за тези на своите родители, но този вид справедливост не е бил характерен само за персите, понеже има безброй много примери на подобна "справедливост" и в другите народи, записани в летописите на много деспотични владетели.

Стихове 25 и 26 описват указа, прокламиран от Дарий:

"25 Тогава цар Дарий писа до всичките племена, народи и езици, които живеят по целия свят: Мир да се умножи на вас!

26 Издавам указ - в цялата държава, над която царувам, да треперят хората и да се боят пред Данаиловия Бог, защото Той е живият Бог, Който е утвърден довека, и Неговото царство е царство, което няма да се наруши, и властта Му ще трае докрай" (6:25,26).

Ако бихме узнали, дали този декрет е бил публикуван във Вавилон, написан вероятно от вавилонските писари, ние не бихме се учудили, че той не е дошъл до нас като част от колекцията на персийски документи, дори ако по друг начин превратността на времето е позволила да дойде до нас. Наистина би било странно ако някои от бележниците, противно на интересите на свещеническия състав биха се изплъзнали от тяхното нежно великодушие. Обаче, Йосефус предлага Ахмета като място, до което накрая Данаил е бил заведен. Преди всичко, каквото е предполагал за Данаил, Валтасар го прокарва до края на собственото си царуване. Йосефус добавя:

"Сега, когато Данаил е станал така знаменит и популярен, поради мнението, което хората са добили, че е любим на Бога, той изградил една кула в Екбатана, в Мидия; която е изящно здание и чудно направена, като спомен, и е запазена до този ден, и който я види, непременно ще си помисли, че е изградена в близкото минало. Когато някой погледне към нея, ще констатира, че цветовете й са така свежи и прекрасни, и няма начин да остарее още дълго време; въпреки, че зданията са подвластни на времето както хората, те остаряват така както те, така и с течение на годините тяхната сила намалява и красотата им увяхва. Сега, до този ден, там в тази кула погребват царете на Мидия, Персия и Партия, и един юдейски свещеник, е възложил грижата си на нея; което нещо също е запазено до този ден" (Йосефус, Бк. Х, гл. 11. 7. стр.370).

Изявлението в 6:28, че "Данаил благоденстваше през царуването на Дарий и през царуването на персиеца Кир" (6:28), дава отговор на претенциите на някои, че Дарий мидянинът (5:31), бил идентичен с Кир персиеца. Това не ни помага да преведем арамейския съюз като "дори" отколкото като "и", защото Данаил специфично идентифицира Дарий като мидянин (5:31) и че е от рода на мидяните (9:1) и също така, говори специфично за Кир като персиец.

Като разгледаме свещеното писание и се опитаме да преценим другите авторски цитати, получава ли се нещо от този порядък?

(1) Завоюването на Вавилон е станало от Дарий и Кир, като Кир се считал като действителен завоевател и генерал на фронта.

(2) Може би Ксенофон е прав, когато ни казва, че Кир, който бил върховен господар, прехвърлил завоюваното царство на Дарий, който го приел.

(3) Дарий обединил Вавилония като цялостна империя и я реорганизирал под властта на трима князе и 120 сатрапи, и поставил Данаил за шеф на князете.

(4) Заговорниците против Данаил са действали докато Дарий все още е бил във Вавилон. Обстоятелствата изглежда са подходящи за тази обстановка.

(5) Самите заговорници, или тези подбудени от свещенството на Мардук, са били поразени и наказани, а Данаил възстановен като княз.

(6) Дарий се върнал в своята стара столица Екбатана (Акмета), като взел със себе си Данаил.

(7) Дарий умрял след две години. Кир го наследил и назначил Камбисес за свой заместник-управител, а Габриас за губернатор на Вавилон.

Според Циропедията, последните персийски царе са имали три резиденции, в зависимост от сезоните на годината: Екбатана през лятото; Вавилон през зимата; Суза (Шушан) през пролетта. Циропедията (VII, VI, 22) ни казва следното:

"Самият Кир построил дома си в центъра на своето владение, а през зимния сезон прекарвал седем месеца във Вавилон, защото там климатът бил топъл, през пролетта прекарвал три месеца в Суза, а в разгара на зимата прекарвал два месеца в Екбатана".

Записът продължава:

"25 Тогава цар Дарий писа до всичките племена, народи и езици, които живеят по целия свят: Мир да се умножи на вас" (6:25).

Тук, отново, Дарий е говорил като всемирен монарх. Не е имал видимо ограничение във властта си, нито загатване за някаква зависимост от някой и нито на един не е бил длъжен да отговаря. Отново би трябвало да акцентираме на факта, че освен ако Данаил ни е дал неточен отчет, Дарий е претендирал за господство над една империя, която откакто Вавилон е бил завоюван, се е простирала до Средиземноморието на запад и до Индия на изток. В този цитат, Данаил се съгласява, поне негласно, с претенциите на Дарий за пълновластие. Прокламацията на Дарий продължава:

"26 Издавам указ - в цялата държава, над която царувам, да треперят хората и да се боят пред Данаиловия Бог; защото Той е живият Бог, Който е утвърден довека, и Неговото царство е царство, което няма да се наруши, и властта Му ще трае докрай.

27 Той избавя и отървава, и върши знамения и чудеса на небесата, и на земята; Той е, Който отърва Данаил от силата на лъвовете" (6:26,27).

Когато четем тази прокламация и си припомним за вълнението на Дарий при лошата ситуация, в която се намираше Данаил, ние бихме се учудили, ако тук отново чуем изявлението, че Дарий (Циаксарес II) е бил слаб и чувствен (Кир. 1, 5, VIII, 7) и може би не е имало клевета, ако разбира се, се допуснат като изключение мотивите на измамниците. Разбира се, той е бил слаб в това, че заговорниците срещу Данаил, са имали смелост да устроят такава горчива обида на царя, по отношение на неговия фаворитен служител. Бихме могли да си представим яростта и ефективността, с които Навуходоносор би реагирал при подобни обстоятелства, въпреки, че вавилонският закон не е бил като персийския. Но прокламацията на Дарий е била направена по подходящ начин чрез един смирен еврейски владетел, без да се промени дори и една дума.

"28 И така, този Данаил благоденстваше през царуването на Дарий и през царуването на персиеца Кир" (6:28).

От този стих виждаме, че приятелството на Дарий към Данаил е било устойчиво и последователно. Два века юдейският народ е продължавал да съществува под окупацията на Мидо-Персийското царуване и то в абсолютна любезност. Ние чуваме, че не е имало нито горчивина, нито бунт, нито персийско преследване на израелската религия.

Преследването описано в книгата Естир, е било подклаждано единствено от агагеца Аман, а не в резултат от персийска омраза. Под персийското управление, Израел се е върнал в собствената си страна и съградил отново храма и градските стени. Опозицията е идвала от не-персийски източници. Ние не знаем дали религиозните реформи под Зороастър са проникнали в персийското общество или царският дворец е проявил нещо като религиозна търпимост към израелската вяра, подкрепяна от свидетелството на Данаил и вероятно от еврейските Писания. Това е възможно тъй като бяхме уверени от Хауг, че в самото начало, Зороастър е акцентирал на монотеизма (Хауг стр.299). Това, което знаем е, че когато са се конфронтирали с нахлуването на Александър, юдеите са избрали да останат лоялни към Персия докато това е било възможно за да избегнат превземането на града.

С това завършва историческата секция на Данаил, без ни най малко загатване за македонското преследване (за което, както изглежда, е била писана книгата) и то с непалестински местен колорит и без грешка на перото се предава израелското завръщане в страната.

КОЙ Е БИЛ МИДЯНИНЪТ ДАРИЙ?

Петата глава на Данаил завършва с едно изявление: "И мидянинът Дарий, който беше на около шестдесет и две години, превзе царството", а шестата започва така: "Видя се добре на Дарий да постави над царството сто и двадесет сатрапи, които да бъдат по цялото царство"

На пръв поглед, това е ясно и просто изявление; че един мъж на име Дарий мидянинът е наследил халдейския цар, Валтасар, като владетел на вавилонската империя. Той не е бил централна личност, но сам е окупирал империята. На това се набляга по-нататък, когато по-късно четем:

" 1 В първата година на Дарий, Асуировия син, от рода на мидяните, който бе поставен за цар над халдейската държава" (9:1; 11:1).

Преди Данаил 10:1, изобщо не се съобщава за Кир, персиеца, да е играел някаква роля. Едва тогава се споменава за годината на неговото царуване. Също нищо не се казва за неговия подвиг, който според светски източници е бил действителен завоевател на Вавилон. В двете по онова време светски описания (летописите на Кир и Набонидус), нищо не се споменава за Дарий. Кир е определеният завоевател на Вавилон и цар.

При оценката на конфликтните свидетелства в светлината на нашето настояще познание, по отношение на тези източници, ние разбираме първо, че има четири описания за падането на Вавилон (три рапорта направени веднага); пророк Данаил, пророк Еремия (специално глава 51), летописите на Набонидус и Кир. Единствен Еремия не е бил във Вавилон, но бил в контакт със заточениците. Но Боутфлауер цитирайки Олмстеад, дава следното предупреждаващо официално съобщение:

"Погледнато повърхностно, нищо не изглежда по-сигурно от прецизността на летописите по онова време. Но ние би трябвало да вземем под съображение, че тези съобщения са били официални. Поради този факт, както набляга Олмстеад, проличават тяхната сила и тяхната слабост...Както всички официални рапорти, било то древни или съвременни, тези документи са били редактирани до такава степен, че да бъдат трудно разбрани и преценени" (Боултфлауер стр.130).

Обратно на това, причината, щото Писанието да казва с авторитет истината на цялата човешка раса, е точно тази липса на редакция, която винаги е имала за цел да обслужва единствено царската или семейната гордост и интерес. Уникални случаи са сред древните или съвременни документи, в които паденията, греховете грешките и подлите намерения на хората и народите да се били излагани в действителна пълнота, без да се икономиса нищо от тях, било то възвишено или долно. Обаче, Давидовият грях, Соломоновото морално падение, Ровоамовата глупост, Озиевата самонадеяност, неблагодарността на Йоас, отстъплението на две трети от юдовите царе, покварата и идолопоклонническата характеристика на народа, всичко това в Писанието се излага в нелакирана откровеност от библейските герои, които са рискували живота си, но са казвали винаги истината. Защо те не са вярвали преди всичко на древните съобщения? Защо не винаги Писанието е било критерий, чрез който древните документи да бъдат проверявани, когато става въпрос за една и съща материя? Особено като се има предвид най-важния фактор - просветлението на Светия Дух?

Второстепенните източници са многобройни; Херодот, Ктезиас, Абиденус цитирайки Мегашенес, Юстин, Йосефус, Ехилус, Диодорус, Страбо, Ксенофон - всеки един, от които е бил зависим от тези или от други първостепенни източници, които сега са непознати и може би не са били с по-голяма валидност.

Ще се опитаме да изтъкнем два от първостепенните източника, които са опетнени и показват очевидна целенасочена редакция. Един от най-цитираните второстепенни източници, Херодот, очевидно съвсем преднамерено е заблудил своите информанти и последващи писатели, които просто са повторили тези грешки, доверявайки се на него. От друга страна, няма причина да подозираме подобна склонност на Еремия или Данаил да измислят един несъществуващ цар и да дадат превъзходство на един подчинен народ (т.е. на мидяните), или да опишат отличителните черти на едно несъществуващо царство, както Ехилус и Ксенофон (по-специално последният), които по такъв начин са били въвлечени в една безсъдържателна измислица. Йосефус е възможно да бъде обвинен в благосклонност към свещения документ, от който е черпил познанията си, но който той не напълно познавал или не добре различавал от светските източници. По отношение на Дарий, той не само не спори, но отива по-нататък като ни дава небиблейска информация, с което ни показва, че неговите източници нямат нищо общо със Стария Завет.

Наклонността на Ксенофон е да изпуска, или смекчава фактите, които не водят до неговата героична слава. Да създаде Дарий, както трябва да направи, дори само по име, като по-висш от Кир, това не би с нищо послужило на подобна цел. Нека изпитаме някои възможности за избор предложени от няколко тогавашни, типични консервативни коментатори.

Относно идентичността на Дарий, мидянина, Кеил е употребил над осем страници за да изследва доказателството за или против Дарий като Циаксарес II. Той цитира обширно от Циропедията и от Херодот с поддръжката на мненията от Хитзиг, и Краничфелд, като идва твърдо до убеждението, че Дарий е Циаксарес II.

Алберт Барнес ни дава нещо кратко (стр.6;10, том 2), но ясно описание на различните теории от времето на Йероним до неговия собствен ден. В него са включени идентификацията на Дарий с Нериглисар като четвърти халдейски монарх, с Астиагес мидянина, с брата на Астиагес, с Дарий Хистаспес и накрая с Циаксарес II, който е неговият собствен възглед. Той цитира Йосефус и Йероним като поддръжници на собствения му възглед.

Клиефот също поддържа идентификацията на Циаксарес. Леуполд цитира Кеил и Клиефот с неодобрение, а Р.Д. Уилсън, и Чарлз с одобрение (стр.246-248). От летописните таблици на Кир, той счита Дарий като Губару. Олбрайт изглежда се съгласява с този възглед. Уалвоорд споменава шест учени, които са благосклонни към възгледа на Губару, но самият той не се обвързва с него. Той дава една отлична, кратка дискусия по този въпрос (стр.132-134). Янг също е неангажиран. В неговия памфлет, Ухиткомб е дал едно цялостно изследване и съвременно изучаване от гледната точка на Дарий като Губару. В този памфлет от седемдесет и две страници, той очевидно дава всички ясни възможности в полза на тази теза (Дарий мидянина, от Дж. К. Ухиткомб).

Пуси, източникът на така много санкционираното разбиране относно критиките на Стария Завет, изглежда е някак си нерешителен относно резултата, но накрая фаворизира Дарий, мидянина като вице-цар над Вавилон под управлението на Кир велики. Роули (в "Дарий, мидянинът и Четвъртата световна империя") в 182 страници идва до заключението, че не е съществувала такава личност на име Дарий, мидянинът. Роули е единственият споменат автор, който има повърхностно виждане за вдъхновението на Писанието. Боутфлауер мисли, че Дарий е Камбусес, а Уисеман, че той е самият Кир велики. Последният недостатъчно е разработил тази своя позиция в статията си в списание "Християнството днес", за да бъде тя правилно оценена.

Следователно, ние имаме право на свободен избор от тези няколко автора, които цитираме:

(1) Дарий като наследник на Валтасар и Набонидус и предшественик на Кир персийски, чието две годишно царуване е помрачено от това на Кир, но повечето светски писатели са пренебрегнали това.

(2) Дарий като вице-цар, заедно с цар Кир.

(3) Дарий като Астиагес или като брат на Астиагес.

(4) Дарий като Губару, един изтъкнат генерал при Кир.

(5) Дарий като Камбусес, син на Кир.

(6) Самият Кир Велики имал второ име Дарий.

(7) Дарий като въображаем характер изявен от Данаил за някоя непозната цел.

Всички тези различни гледища са зависими от тяхната информация извлечена от малко първостепенни източника и тогава напълно естествено, различията да бъдат различни в становищата си, основани върху валидността на техните собствени източници.

Като отнася тази глава към царуването на Дарий мидянина, Данаил се съобразява с това, което изглежда е негова практика в последните шест глави на собствената му книга; датиране на събитията с годината на царуването на съответния монарх.

Както току-що посочихме, теориите относно идентификацията на Дарий мидянина, които го елиминират от списъка на царете (Роули), или му дават статут само на управител (Ухиткомб), или го идентифицират с Кир персийски (Уиземан) също биха ни доказали, че в случая Данаил излиза извън своята обикновена хронология. Изглежда съвсем ясно, че намерението му е било да постави Дарий като царуващ монарх между Валтасар, вавилонянина и Кир персийски, обаче без да посочи продължителността на царуването му.

Освен това, подобни теории са имали за цел да направят невалидни свидетелствата на Данаил, Еремия, Ксенофон и загатването на Есхилус, и да покажат, че могат да окажат известно влияние. Че името Дарий не е измислено, писмено или по друг начин, личи от непрекъснатата употреба в цялата глава (шестнадесет пъти) и то винаги в контекста с неговата царственост, както се подразбира и от прибавеното загатване в неговата прокламация: "...до всички племена, народи и езици, които живеят по целия свят" (не по цялата провинция). Този език е език на цар, а не на управител. Когато си спомним, че Дарий никога не е наречен управител, а Гобриас никога не е наречен цар в някой древен документ и че няма дори и леко загатване, че Данаил е объркал Дарий с Кир, виждаме че предупреждението поставя много тежко бреме на изпитание върху тези, които не са съгласни с Йосефус.

Ухиткомб е защитил много добре гледището на Гобриас. Уиземан пък не е разработил достатъчно своето гледище, ето защо, би могло още много да се каже за основателността на Йосефусовото обяснение.

Роули в своя труд "Дарий мидянина" и "Четирите световни царства в книгата на Данаил", в 182 страници, е вместил едно внушително учение. Той идва до заключението, че Дарий мидянина е въображаема личност; като един несъществуващ Данаил свидетелства за един несъществуващ Дарий. Той основава твърдението си върху следните точки:

(1) Дарий не е Камбусес, син на Кир.

(2) Дарий не е Гобирус.

(3) Дарий не е Астиагес и

(4) Дарий мидянина не е Циаксарес II, син на Астиагес.

С първите три от тези предположения, ние изцяло сме съгласни, разбира се, не на същото основание. С неговата четвърта точка, която би могла да се дебатира, ние трябва внимателно да разгледаме и последователно да се откажем от неговото заключение; именно, че не е съществувала такава личност. Аз мисля, че ние можем съвсем правилно да си зададем въпроса, дали професор Роули е използвал правилно всичката своя свобода на избор или е бил подведен от неточни източници.

Първото възражение на Роули, че имената Циаксарес и Дарий не са на една и съща личност, очевидно не е основателно. Много древни и съвременни царе, често пъти са познати с повече от едно име; например, Тиглат Пилезер III е познат сред евреите като Ярив (Осия 10:6) и като Фул (IV Царе 15:19), дори и Йоахаз е наречен Селум (Еремия 22:11,12). Когато имаме предвид, че царете понякога са познати с едно от няколко техни собствени имена, а също така, с едно име възприето от някой известен праотец (например, случая с Тиглат Пилезер III), такъв един аргумент за възражение не е основателен.

Второто възражение, че Ксенофон не би могъл да се съгласи с разказа на Данаил, ние отново не напълно споделяме точно това, което самият Ксенофон казва. Той говори за Дарий като цар, за Кир като завоевател на Вавилон, но още не го представя като наследник на персийския престол по времето на победата на Вавилон, а все още отговорен пред неговият баща и пред персийските стареи.

И така, Роули се съгласява, но казва, че Кир приписва титлата на един цар върху пленника на Вавилон. Така е ставало тогава, когато някой завоевател генерал по онова време би могъл да направи нещо с цел да даде на своята победа по-висок авторитет.(Генерал Макартур не е бил цар на Япония и все пак казал на императора какво да направи).

Ако ние допуснем една празнина от две години от победата над града до написването на летописите на Кир, това ни дава право да приемем краткото царуване на Дарий (той е бил 62 годишен когато Вавилон е бил превзет), когато е умрял бащата на Кир Камбусес и първата година от царуването на Кир над комбинираното мидо-персийско царство и Вавилон. Обаче, терминът "първата година от царуването на Кир", не ни дава абсолютна хронологическа точност.

Третото възражение е невъзможността на Роули да види някаква историческа действителност в Циропедията, но също не успява да види фаталния недостатък в дадения материал от вавилонското свещенство; именно летописите на Набонидус и на Кир, описанието на Херодот и последващите автори, които са били зависими от тези източници.

Кеил, който е прочел изцяло това възражение, казва:

"От друга страна, описанието дадено от Херодот за Циаксарес, е напълно съгласно с разказа на Данаил по отношение на Дарий мидянина и признава както Хитзиг, че "Идентифицирането на двамата е под всяко съмнение". Ако, според Ксенофон, Кир е завоювал Вавилон с позволението на Циаксарес и след неговото поражение не само му е предложена "резиденция" там (Хитзиг), но отишъл до Мидия, представяйки себе си пред Циаксарес и показвайки му, че той го е назначил във Вавилон "oikos kai archea", с цел, когато според Източния обичай, той смени резиденцията си, би могъл да има царско място там, така че според Данаил, Дарий не е победил халдейското царство, но го е получил (CH.VI.1) и е бил направен цар (...hamlak), от Кир, който според Данаил VI.28, наследил престола на Дарий.

"Също така, изявлението, че Дарий е бил около шестдесет и две годишен, когато е наследил престола на халдейското царство, напълно хармонира с описанието дадено от Ксенофон, че когато Циаксарес дал дъщеря си на Кир, той му е предал заедно с нея и царството на мидяните, понеже не е имал наследник от мъжки род и вече е бил вън от всяка възможност да се надява да има син.

"Накрая, характеристиката на Циаксарес, дадена от Ксенофон, много наподобява на Дарий според Данаил. Както първият описва поведението на Кир, а именно, че докато той се занимавал с чувствени удоволствия, така Дарий е бил подбуден от благородни чувства да издаде указ без да се е сдобил с ясно познание, както и с мотивите за това и е бил принуден да го изпълни, но е бил много наскърбен поради доброто си отношение към Данаил.

"След всичко това, няма никаква причина за съмнение относно царуването на Дарий мидянина. Но, колко е продължавало това царуване не би могло да се определи нито от книгата Данаил, в която (виж гл..9:1) е спомената само първата година от неговото царуване, нито от някой друг източник. Птоломей, в своя Канон, определя царуването на Кир персийски девет години след Набонадиус. С това, думите на Ксенофон, "hebdomon epi tes hautou arches", които след прибавката на думата "etos" след "hebdomon" се разбира седем години царуване и от това може да се заключи, че Циаксарес е царувал две години. Но прибавката "etos" не се потвърждава от контекста.

"Обаче, предположението, че Дарий е царувал две години над Вавилон е точно. Защото вавилонското царство е било разрушено шестдесет и осем години след началото на изгнанието. Понеже, тогава, седемдесет годишното изгнание е било приключено в първата година на царуването на Кир (2 Летописи 36:22; Ездра 1:1), следва, че Кир е станал цар две години след превземането на Вавилон, или след като Дарий е царувал две години" (Кеил стр. 198-199).

Тъй като традицията казва, че Дарий е царувал само две години и понеже Данаил говори определено единствено за първата година от Дарий (което се намеква за една втора година) и двата летописа говорят за Кир като действителен цар, наследил своя баща, Камбусес (и чичо си, Дарий или Циаксарес II), ето защо, няма истински конфликт между описанието на Ксенофон и нашите други два източника (Виж Кеил стр.198). След смъртта на чичо си и на баща си, Кир става царят на обединеното царства на Мидия и Персия.

Очебиещата разлика между библейското описание (също и това на Йосефус) и това на Ксенофон е, разбира се, статутът на Циаксарес II (или Дарий), който в библейското описание е описан като действителен и единствен управител на мидяните и на персите, докато Ксенофон му дава един по-номинален статут, като действителен управител на мидяните и сюзерен на персите. Нужно е само да споменем за Херодот, който изцяло бе пропуснал Навуходоносор, най-великият цар от всички тях, за да простим на Ксенофон грешката. Оправдателно е да кажем, че двамата автори вероятно са сгрешили поради техните източници на информация.

Пропускът на Херодот да спомене Дарий, след като бе пропуснал да спомене имената на Навуходоносор и на всички негови приемници, се нуждае от обяснение. Когато две неизвестни принцеси са били направени заместнички за да попълнят празнотата, тази тъмна игра е подозрителна. Той споменава Лабинетус мимоходом, вероятно това се отнася до Набонидус.

Изглежда свещениците на Мардук, относно вавилонската история, са били източникът на Херодотовата информация. Той говори за "халдейците, свещениците на този бог" (Белус; или Мардук). "Аз разказвам това, което халдейците съобщават". "Халдейците ми казаха" и т.н.

Когато този източник не споменава цялата династия на Навуходоносор и не изброява семейството му нито неговите наследници, това е голям пропуск особено, когато се отнася до една династия под която са били придобити всичките вавилонски велики постижения, не би ли трябвало да считаме, че е прекалено съмнително и опасно да търсим друга информация от този същия източник? Да се прибавя оскърбление, да се оклевети, да се запълни една празнина от шестдесет и пет години с две предполагаеми царици (Семирамис и Нитокрис) и един не халдеец (Набонидус-Лабинетус), като се има предвид, че никой от тях не е играл важна роля в изграждането на великите предприятия на Вавилон, ние разбираме, че в тези случаи историята е манипулирана, а не честно и точно представена.

Когато искаме да се сдобием с някаква справка за Дарий, а виждаме, че той също е пропуснат, по всичко изглежда, че и тук същите основания и интереси са били преследвани. Ние имаме твърде основателна причина да мислим, че неговото кратко царуване е било противно на същите халдейски свещеници, понеже много от техните оръжия са били унищожени от Дарий, във връзка с тяхната интрига срещу Данаил. Напротив, ние виждаме, доколкото това е възможно, че нито Данаил, нито Йосефус, нито Ксенофон или Есхилус са имали някакво основание да манипулират историята относно несъществуващ и ненужен цар.

Освен това, отхвърляйки Херодотовата циропедия като историческа романтика, с едно замахване с ръка, това не ще обясни защо никой не притежава потвърдени факти, че Ксенофоновата характеристика е неистинска? Една добра историческа романтика би могла да ни задоволи, като ни запознае с действащите лица и познати факти на историята, и се опита да ни даде яснота и правдоподобна интерпретация за тези лица и факти. Освен Херодотовата неуместна постъпка заместваща по-късно епизода за безкръвопролитието, мирното и тихо завладяване на Вавилон от Кир, изглежда той е бил по-добре информиран от Херодот.

Казаното дотук няма намерение да лиши от сила Херодот. Всяко нещо, което той е могъл да види за себе си или да чуе от сигурни източници, той старателно е описал.

Ако е имал причина да се съмнява в даден източник, той е изявявал това. В този случай изглежда не е имал начин да узнае целите и интереса на халдейското свещенство.

Херодот ни казва: "Кир е пленил този Астиагес, който е брат на неговата майка и го затворил поради причина, която ще изявя в друга част на моята история" (Херодот стр.28).

Следвайки това изявление, съществува легендата на Харпагус, а именно, мечтата на Астиагес за дъщеря му, Мандане; мнимото подхвърляне на дивите зверове на нейното бебе, Кир; историята за реванша на Астиагес срещу Харпагус, като му дал тялото на собствения си син да го изяде; и предателството на Харпагус срещу армията на Астиагес в отплата на този реванш.

Тази история с различни варианти, има своите паралели в народния мит на други народи и както изглежда е основата за приписаното пленение на медийското царство и монархията от Кир, и историята за пленението на Астиагес, и неговата смърт без наследник. Тази история прилича повече на романтика, отколкото на нещо, което се намира в Циропедията, и е една причина за повечето съвременни обърквания относно Дарий мидянина.

Херодот продължава да казва:

"И така, след царуване от 35 години, Астиагес е загубил короната си и Медия, като следствие от собствената си жестокост, и бил подчинен под управлението на персите. Тяхната империя над части от Азия, зад Халис е продължила сто двадесет и осем години, с изключение през времето, когато скитите са имали господство. След това мидяните са се разкаели за тяхното подчинение и въстанали срещу Дарий, но са били разбити във войната и отново са били принудени да се подчинят. Сега обаче, по времето на Астиагес, персите под управлението на Кир са въстанали срещу мидяните и са станали оттогава управители на Азия. Кир задържал Астиагес в своя палат през останалата част на неговия живот, без да му нанесе някаква повреда" (Херодот стр.51).

Алберт Барнес казва:

"Наистина, съществуването на такава личност като Циаксарес е било отречено, понеже според Херодот (i.109) и Юстин (i,4,7), Астиагес не е имал син. Но би трябвало да се отбележи, че разказът на последния от тези писатели единствено въз основа на ръкописи от предшестващия и това, което Херодот заявява по отношение на Астиагес, прилича така много на приказка, на която не може да се разчита" (Барнес том II, стр.8).

Ухетхер Ктезиас (400 г. пр.Хр.), взаимствал от Херодот, или, абсолютно сигурно, е използвал същите източници, той също посочва Астеагес като последен от медийската линия (Персие, 2, 5). Ние знаем техните източници; за нещастие, те са били под влияние на халдейското свещенство. Понеже тези източници са били вавилонски (т.е. като персийска и мидянска информация), ние бихме поставили под въпрос тяхната достоверност.

Ако източниците са били персийски, гледната точка би била персийска, по-скоро мидянска с една естествена тенденция да възвеличи нещо персийско. Срещу недомлъвките на Херодот и на Ктезиас, и на тези, които са ги използвали като източници, ние имаме свидетелството на Данаил, Йосефус, Ксенофон, Есхилус, Мегастенес и освен това, свидетелството на Еремия, който загатва, че Мидия е била включена в превземането и е управлявала над превзетия Вавилон. Исая загатва за действителното превземане на Вавилон от Кир (Исая 45:1,2).

Всичките писания (Данаил, Йосефус, Ксенофон, летописите на Кир и на Набонидус), могат да бъдат доведени до същата степен на съобразност, ако приемем една празнота приблизително от две години между превземането на Вавилон и горните два летописа, И тогава Дарий е умрял (може би също Камбусес, бащата на Кир), след което Кир е станал цар на мидяните и на персите, защото летописите на Кир и на Набонидус говорят за Кир като цар, който не е бил при превземането на Вавилон. Според Данаил, Ксенофон и Йосефус, титлата му е била дадена с обратна сила.

Относно Губару, Ксенофон го е направил достатъчно известен в управлението на Вавилон, естествено след смъртта на Дарий. Със смъртта на Дарий, Кир би могъл добре да позволи на Губару действително да функционира като заместник цар, без да притежава царска титла тъй като империята обхващала както Мидо-персия, Вавилон, Асирия, Лидия, Сирия, Палестина, Феникс и т.н. и е била съставена от много царства.

Дори по-късно определеният от Кир, Губару, може би е бил избран от Дарий като един от тримата князе споменати в Данаил. Разбира се, няма загатване за това в Писанието, понеже няма други имена дадени, освен Данаиловите. Значението на тримата князе може би е било с цел установяване на контрол и баланс в управленческите работи, или от друга страна, империята на Дарий и по-късно тази на Кир, би могла да бъде разделена на три големи контролиращи области. Например:

(1) Областта източно от Тигър (Медия, Персия и др.).

(2) Месопотамия (Вавилония и Асирия)

(3) Територията зад реката (Сирия, Лидия, Палестина, Феникс, и др.), които вероятно са били управлявани от Губару. Тази област зад реката може би е включвала Месопотамия като втора област с Лидия и Мала азия, като трета област.

Д-р Уискомб изглежда е бил застанал върху стабилна основа като възвеличава важността на Губару, но не така стабилна както тази на Дарий. Човек трябва да е имал достатъчни факти за да противоречи на изводите на Еремия 51 и на Данаил, който по-късно датира виденията си в своите исторически глави, по всяка вероятност според годината на царуващия монарх. Когато прибавим картината дадена ни в Данаил 6 за организацията на царството от Дарий към извода, че силата, с която би могъл да се справи по този начин е била в него, на нас ни се струва, че за това се нуждаем от още по-силни основания. Когато прибавим към всичко казано и Йосефусовото ясно и точно изявление, това изглежда е повече от една хипотеза, обаче, която е в невъзможност да се противопоставя срещу подобно доказателство. Това е особено вярно, за Йосефус, когато си припомним неговата голяма фамилиарност със светските историци преди него изявена в различните негови творби и внимателното му цитиране на авторитети. Зная, че няма писател в древността, или те са съвсем малко, чиито творби в една библиография да бъдат толкова обемисти. Следователно, не би могло да се твърди, че Йосефус просто преповтаря библейските факти, като им дава собствена интерпретация. Той говори като че ли е бил очевидец на кулата в Екбатана, а може би дори да не е посетил тази столица, но вероятно е имал достъп единствено до писаното относно Дарий, въпреки, че той не казва това.

Следователно, ние имаме предубеждение в някои от първите записи - тези произхождащи от Вавилон. Нека зададем този въпрос: Случайно съвпадение ли е фактът, че древните автори, които са получили информацията си от вавилонските източници, с едно изключение, пропущат да споменат за Навуходоносор, Дарий и Валтасар, докато тези от персийски източници не са ги пропуснали?

Също така, съвпадение ли е, че всички имена и обстоятелства около най-необикновените събития свързани с тези същите личности (които, ако са дадени биха дискредитирали свещенството на Мардук), са били също смекчени или пропуснати? Херодот, който очевидно е получил информацията от вавилонското (халдейското) свещенство изцяло е пропуснал имената и подвизите на Навуходоносор, имената на Валтасар и неговия необикновен край, както и незначителните действащи лица на Авил Мардук, Дарий (Циаксарес) и Губару. Това е нещо необикновено и знаменателно, тъй като той е посетил Вавилон по-малко от осемдесет или деветдесет години след неговата капитулация в 539 г.сл.Хр.

Летописите на Кир споменават Набонидус и Кир, но не споменават Валтасар и Губару. Целите летописи очевидно са писани от гледната точка на свещенството на Мардук и те биха били едно алиби за самите тях, от което те така много са се нуждаели.

Обаче обратно, Ксенофон, който най-вероятно е получил информацията си от персийски източници, е посочил Циаксарес II (Дарий) и Губару, но разбира се, в неговия запис няма връщане към дните на Навуходоносор, понеже тази не е била неговата цел. Той пише своята Циропедия някъде след 394 г.сл.Хр., като несъмнено е направил своя контакт в похода на десетте хиляди в 401 г.пр.Хр.; дори може би тя е писана от самия Кир Младши. Той не споменава Валтасар по име, обаче, дава едно противоречиво описание за превземането на града и твърдението за щурмуването на палата.

Когато идваме до Йосефус, ние имаме следните изявления: "Срещу него (Валтасар) Кир царят на Персия и Дарий цар на Мидия са обявили война" (Класически древности стр.317) и отново цитира: "Но когато Вавилон е бил превзет от Дарий и когато той и неговият сродник Кир са прекратили господството на вавилонците, той е бил шестдесет и две годишен и е бил син на Астиагес и имал друго име сред гърците (стр.318-319).

Въпреки неговият правопис да е бил в разрез с обикновения, Йосефус споменава цялата линия на Нео-вавилонските царе: Навуходоносор, Валтасар, Авил Мардук, Лабосордакус (Лабаши Мардук), Набоанделус (Набонидус), Неглисар и Валтасар. Той погрешно уеднаквява името на Валтасар с това на Набонидус в следния пасаж, вместо да ги назовава баща и син: "И когато той умря (т.е. Лабаши), царуването дойде до Валтасар, който от вавилонците беше наречен Набоанделус" (стр.317).

Като съберем заедно писанията на Херодот, летописите на Набонидус и Кир виждаме, че всички те са от действителни вавилонски източници; следователно, те са предмет на вавилонски и свещенически редакции. Ксенофон очевидно получава своите факти от персийски източници. Обаче Йосефус е имал на разположение вавилонски, персийски и гръцки източници, от които е черпил информация; като е бил убеден в истината от еврейските Писания, той не е бил нито сляп, нито безразсъден по отношение защитата на тези източници.

Сънят на Набонидус, както е описан в неговите летописи, е едно изключение в анулиране на подвизите на Навуходоносор, дори в неспоменаване на неговото име. Защото обожаваното му присъствие е възбуждало и неговият престиж е поддържал Набонидусовото непопулярно и необичайно царуване.

Ксенофоновата картина за ситуацията на Дарий-Кир ни дава едно непълно обединяване на царството, един вид двоен алианс: Мидяните под Циаксарес II; персите под Камбисес, бащата на Кир (последният не е имал приемник на персийския престол). Циаксарес изглежда привидно, ако не действително, е бил шеф на Кир, също така и негов чичо и тъст (Циропедия, VIII, V. 17,18,19). Фамилията свързва две царски династии и номиналната сюзеренна държава на Циаксарес (Дарий?), която не може да скрие мрачната участ на мидянската династия и изгряващото щастие на персите, според Ксенофон (Циропедия, V,V,3FF). Дали това е било действителната ситуация или в желанието си да акцентува върху важността на Кир, Ксенофон си позволява да се занимава свободно с актуалните взаимоотношения, не е напълно ясно. Защото когато той написал (цир. 394 г. пр.Хр.), персите са били господстваща раса и неговата информация несъмнено е била персийска, с обикновената човешка тенденция да бъдат възвеличени техните собствени дела и значение. Несъмнено, Ксенофон ни е дал истината според Кир персийски. Ето, ние имаме следните факти:

(1) Астиагес не е имал син на име Циаксарес II (Кир, I,IV,20 и V,2).

(2) Той е представен като по-възрастен от Кир, въпреки че няма изявление по този въпрос (Кир, VI,6). Обаче, той е бил достатъчно възрастен да бъде негов тъст.

(3) Кир, като син на Камбисес и като коронован княз, ни е представен като завоевател на Вавилон в кооперация с Циаксарес мидянина (Кир, VIII,V,22).

(4) Губару е представен като губернатор на Вавилон, а не цар (Кир, пропуща споменаването, но му дава висок статут). Аналите заявяват това (оп. цит.170); Летописите на Кир не споменават нищо по този въпрос.

(5) При превземането на Вавилон, Кир още не е бил цар на Персия и е бил отговорен пред баща си и пред персийското държавно консулство (Кир, VIII,V,22,26). Ако летописите на Кир са писани две и повече години след превземането на Вавилон (539 г. пр.Хр.) Камбисес може би е бил вече умрял, като направил Кир за цар на мястото на своя баща.

(6) В светлината на всичко казано дотук, летописите на Кир, които ни представят Кир като цар, вероятно са писани няколко години след превземането на Вавилон (Летописите на Кир, асирийската и вавилонската литература, стр.173; летописите на Набонидус, стр. 168)). Двата източника говорят за Кир като цар на Аншан, въпреки че той все още не е бил цар в 539 г.пр.Хр.

Накрая, кой е Дарий? В съгласие с изявените факти, ние вярваме, че той е бил Циаксарес II, син на Астиагес, цар на мидяните и персите, който е царувал две години след превземането на Вавилон (539-537 г. пр.Хр.). Ако, както Йосефус казва, той е бил на 62 години при превземането на Вавилон, тогава е бил роден някъде около 601 г. пр.Хр.и може би е умрял в 537 г. пр.Хр. Той е бил чичо и тъст на Кир персийски, който го наследил в 537 г.пр.Хр. и който е имал кратко царуване от седем години и умрял според традицията във войната със Сцитиян, 530 г.пр.Хр.

ГЛАВА 8

ЧЕТИРИТЕ ИМПЕРИИ НА ПОСЛЕДНОТО ВРЕМЕ

ВИДЕНИЕТО ЗА СТАРИЯ ПО ДНИ

ВЕЧНОТО ЦАРСТВО

МАЛКИЯТ РОГ

(Данаил 7)

Д-р Кулвер съвсем правилно е озаглавил своята книга: "Данаил и последните дни", защото в над сто и шестдесетте стиха в пророческата част на Данаил, седемдесет и два от тях са пророчества за последните дни, за края на времето. Това представлява четиридесет и седем процента. В действителност, освен историческите глави (1-6), всичко останало безрезервно засяга края на времето в образ или първообраз.

Обстановката и контекстът на глави 7,9 и специално 12 са най-значителните, по отношение на тяхното тълкувание и ще се опитаме да ги обясним по-нататък. В Данаил 8:17, ние имаме по-характерно изявление: "...защото видението се отнася до последните времена"; в 10:14: "...какво предстои да стане с народа ти в последните дни..."; в 11:35: "...до края на времето..."; и в 11:40: "И в края на времето..."

Всички цитати по-горе изглежда са много особени и доказват, че тези глави са пророчески и то за последното време. Разбира се, ние бихме помислили, че фразата "края на времето" е игра на думи, същото се отнася и до другите фрази споменати по-горе, но абсолютно сигурно е, че тези изрази се отнасят до края на века. Това се потвърждава и по-нататък от подобни фрази като "...последните гневни времена...защото видението се отнася до определеното последно време" (8:19), "...защото видението се отнася до далечни дни" (10:14) и "...ще благоденства, докато се изчерпи негодуванието..." (11:36).

Съвокупният ефект на всички тези фрази заедно с контекстуалното въздействие на Данаил 2:31-35; 2:40-45; 7:1-28; 8:23-26; 9:24-27 и 12:1-13, правят тази част на книгата пророческа за бъдещето, а не резюме на миналото. Както посочихме на друго място, тази област, която има критерий на историческо изпълнение, може също да има значение за неща, които тепърва ще дойдат, както и географска и езическа идентификация.

Обаче, във всяка глава (включително от 7-12) както директно изявено, така и чрез вмъкване, ние разбираме, че ако не цялата, то поне част от главата засяга последното време. В глава 7, където четирите звяра застават пред нас се казва, че четвъртият е осъден и унищожен, но на другите три владичеството им се отнема, обаче техният живот бива продължен. Съвсем очевидно е от контекста, че всичко това се отнася за последното време. В Данаил 8:17, имаме изявлението: "...видението се отнася до последните времена" и в 8:19: "...и в последните гневни времена...". В Данаил 9:24-27, обикновената интерпретация включва времето от първото явяване на Месия да времето на Автихрист (седемдесетте седмици.

В глава 10, стих 14, имаме изявлението: "и сега дойдох да ти помогна да разбереш какво предстои да стане с народа ти в последните дни...". Тъй като глави 10,11 и 12 са част от същото видение, те отчасти накрая засягат последните дни.

В Данаил 11:35 и 40, ние имаме двете изявления: "...до края на времето..." и "...в края на времето...".Ако предварително не сме правилно информирани, ситуацията в глава 12, която засяга последното време, подобни изявления като "последното време...време на страдание, каквото никога не е имало" (ст.1) и "края на времето" (ст.4 и 9), не биха ни показали за кое време се отнасят тези пророчества. Следователно, ние питаме дали по-предните части на глави 8 и 11, които са пророчески относно сцената по-близко до Данаиловото време, също не засягат географската и езическата обстановка за това последно време? В първото видение на самия Данаил, нашите мисли би трябвало да бъдат ориентирани в края на времето, като ще се опитаме да ги интерпретираме.

В пророческата част, изглежда следните съображения биха били приложими:

(1) Тъй като много пророчества (разгледани от времето на пророците дори до нашето собствено време) изглеждат разбираеми в общи черти, то пълното значение и специфичните подробности на повечето от Данаиловите пророчества, с изклчение на отбелязаните по-късно, би трябвало да се чака за тяхното изпълнение. Някои от детайлите са писани, както се вижда, само за да бъдат напълно разбрани, когато те се изпълнят. Обаче, изглежда Божието намерение не е да крие от нас Своето главно бъдещо действие в един свят от хора.

(2 Докато старите приятели и врагове на Израел, повече не съществуват, техните потомци и наследници в същата географска област както изглежда са се вмъкнали в участта им. След години на относителна маловажност и дори безсилие, днес тези етнически групи вече се явяват на сцената. Поради внезапната и неочаквана сила (нефта) също така и поради стратегическото месторазположение, те отново добиват значение специално на по-силните народи, които ги считат за подходящи оръдия.

(3) Понеже светът е станал един свят с изключително взаимоотношение помежду си чрез търговия, съобщения и взаимна зависимост, ето защо, ние бихме очаквали тези нови народи и нови хора да се явят на пророческата сцена, и да имат жизнено важно отношение с Израел, Божият внимателен фокус. Често повтарящата се фраза относно пророчествата за последните дни,"всичките народи", струва ми се, че означава точно това. Грехът е световно известен феномен, следователно, е присъда над този свят, точно така, както е определен и за спасение. Но би било логично да се помисли, че пророческата картина, представена ни от Данаил, е точно за неговия народ и за включените други народи, било то антагонистично или приятелски настроени към Израел.

(4) Тъй като посланието за спасение е излязло от един център, Израел, никак не изглежда странно за нас, че Бог връща всичките народи, които отказват да приемат това спасение, обратно на мястото, където то е стартирало, за съдба, поради греховете си и там да посрещнат осъждението си.

(5) В книгата Данаил, ние биваме въведени по един по-жив и по-съвършен начин до един народ и една личност, които ще се явят в края на века и на които ще бъде дадена световно известна власт, а именно римската империя и Антихриста. Старата римска империя не съществува, но тя ще бъде съживена, ше стане седалище, и контролен център на Антихрист (звярът в откровение 13, малкият рог в Данаил 7). Неговият обсег на контрол и влияние ще бъдат световно известни, но той няма да бъда сам в упражняване на своята власт, защото ние виждаме и втори звяр в Откровение 13. А по-късно ще видим, че той, Антихрист, ще срещне опозиция от Изтока, Севера и Юга, от други велики сили.

(6) Тези десет рога очевидно се отнасят за съживената римска империя и Антихрист, (който е единадесетият), е представен като такъв, който отскубва от корените три рога от десетте. Ние нямаме разкрити описания в Данаил за останалите седем рога, но имаме в Откровение 17:12,13, за десет царе, които може би не са идентични с тези в Данаил 7. Обаче, за области извън римската империя, ние се обръщаме към другите три звяра в глава 7, които ще се опитаме да докажем, че може би са Британската империя, Русия и Арабската хегемония. Въпреки, че тези три империи нямат в настоящия момент ясна типична култура подобна на латинската или на римската.

(7) Докато трите империи може би включват само тези присъщи на тях страни, обаче не би ли било възможно в обсега на това пророчество да бъдат включени и областите, които са свързани културно и етнически с тях? Например, не би ли могло първият звяр да включва всички страни говорещи английски, като Канада, Съединените Американски Щати, Австралия, Нова Зеландия и Южна Африка?

Не би ли било възможно вторият звяр да включва славянските и присъщи на тях страни? А Арабският свят и зависимите от тях страни да бъдат включени в третия звяр? Ако вземем под внимание това становище, то тогава съживената римска империя би могла да включва не само латинските страни на старата римска област, но Мексико, Централна и Южна Америка и тези страни, чиито езици, литература и философия имат латински произход и в чиито жили тече латинска кръв.

(8) Този възглед не е изчерпателен, понеже остават известни големи групи, приблизително половината от човечеството, вън от пророческата картина. Царете на изток (Откровение 16:12), може би Китай, Япония и Индия. Черна Африка не е специфично спомената, а Скандинавският блок би могъл единствено да бъде включен не съвсем определено в руската коалиция. Ние констатираме малко или никакво пророческо споменаване на тези групи в книгата Данаил, специално тези, които са свързани с управлението на Антихрист.

(9) Би трябвало веднага да обобщим, че направихме само експериментално и подсказващо тълкувание за нещата, за които има известни библейски леки загатвания. Това виждане ни кара да бъдем бдителни към възможностите присъщи в едно световно господство на Антихрист. Въпреки че не трябва да даваме сметка за това просто върху естествена основа понеже управлението на Антихрист ще бъде ръководено от Сатана, това може да ни помогне ние да си дадем сметка за човешката страна при неговото световно известно господство. Много добре знаем, че грехът и покварата са всемирни; следователно, осъждението е също така всемирно, но знаем, че идеите и основните принципи за живота са мотивирани и разпространяване от културни човешки източници, по отношение на език, раса и психология. И така, съществува подобно нещо и в света на говорещите английски, латински, арабски и славански езици. Ние имаме картината, че Антихрист ще воюва с военна сила и със силата на идеите и принципите. Несъмнено за това време ние научаваме от силата на тази лъжлива пропаганда.

(10) Навсякъде другаде в книгата, ние се насочваме към Источно-Западното разделение на старата римска империя с вероятността, че символисмът на двата крака включва една двойствена, съживена империя, която също е Източно и Западно дело. Очевидно е, в изучаване на тези пророчески части на Данаил, че имаме включени две етнически обстановки, едната римска, а другата гръцка. В Данаил 7:8,24,25 и 9:27 проличава латинската обстановка, докато в 8:23-25 и вероятно в 11:36-45, гръцката.

Историята ни разказва, че в Западната половина на империята говорът е бил латински както в културно, така и в психологическо отношение (въпреки че гръцкият език е станал втори); в Източната половина, говорът и културата са били гръцки. Във времето на Диоклециан, империята е била доста голяма и била разделена, поради трудностите в администрирането. Западната столица е била преместена в Милано, докато Източната столица е била Никомедия, а по-късно Визанциум (Константинопол). Неограничената власт, центърът на управленческия контрол, са били първо в Никомедия, при Диоклециан, докато Максимиан, съ-императорът, управлявал в Милано. Империята по времето на Диоклециан (285-305 г.сл.Хр.), се е състояла от сто двадесет и една провинции групирани в тринадесет епархии, които на свой ред са били групирани на четири префектури, всяка от която била управлявана от император или Кесар и те са действали колективно с декрети, въпреки че административно, до голяма степен, са били независими.

(11) Обаче, в тълкуването на тези пророчески части, ние имаме следния въпрос: Дали Данаил, в неговото описание на личностите, включени в 7, 8 и 11 глави, има предвид двата звяра в Откровение 13, двете личности в различни обстановки, но сходни в психология и в целенасоченост? Двамата са Антихристи в дух; гордост, самонадеяност, сатанински мотивирани и овластени, принудени да преследват и да лъжат, мразещи Божия народ със смъртна омраза. Много тълкувания на евангелски писатели сливат тези качества в една велика личност, Антихрист. Далеч по-лесно е да се направи това, отколкото да се доведат две сходни личности в подобие с двата звяра в Откровение 13 глава, но понеже тази глава е последната дума от нашия въпрос, изглежда някакси е нужно да се направи така, дори да е трудно това, защото в Данаил, изглежда имаме двама велики управителя, докато в Откровение е лесно да се помисли за първия звяр като универсален лидер, а за втория като негов пророк, както е наречен в Откровение 16:13 и 19:20.

В следващите страници ние ще се опитаме някак си да изясним една неясна ситуация, непонятна поради предположението, което ние вече сме узрели да приемем. Може би психологически е много трудно да допуснем тълкуванието дадено за три или четири звяра в глава 7, специално в светлината на така многото ортодоксални коментатори, които чувстват, че в тази глава имаме повторение и паралел със сънят на Навуходоносор за образа в глава 2.

Когато ще се опитаме да покажем символизмът на зверовете в глава 7, не съвсем успешно, но съвременно, трябва да знаем, че ключът е стих 12 от главата. От логична гледна точка, защо би ни изглеждало странно, че два от най-ожесточените врагове на Израел, Русия и Арабските страни, идват в пророческата картина и че Англия, източникът на Балфорската декларация, която направи възможно създаването на настоящата държава Израел, също би трябвало да бъде спомената? Нека видим какво Данаил има да ни каже в тази седма глава.

ЧЕТИРИТЕ ЗВЯРА

"1 В първата година на вавилонския цар Валтасар Данаил видя сън и видения в главата си върху леглото си. Тогава записа съня и разказа същността на видяното" (7:1).

Този е единственият стих, в който Данаил посочва, че е взел незабавни мерки веднага да запише видението. Ние не можем да допуснем, че това е било негов навик. Той споменава това като изключение или като ключ на обикновената му процедура.

"2 Данаил каза: Видях в нощното си видение и, ето, четирите небесни ветрища избухнаха върху голямото море" (7:2).

Някои тълкуват "голямото море" буквално като Средиземно море и като указание, че действието на видението ще се проведе около това море. Други гледат на него изобщо като символ на човечеството; т.е. на народите. Тук дори може да има двойно отнасяне понеже няма несъвместимост между тези две значения. Действието наистина може да се състои около "голямото море" и може да включи всичките народи.

"3 И четири големи звяра излязоха от морето, различни един от друг.

4 Първият беше като лъв и имаше орлови крила; а като го гледаха, крилата му се изскубнаха и той се вдигна от земята, и беше заставен да се изправи на два крака като човек, и му бе дадено човешко сърце" (7:3,4).

Тук ние идваме до една серия от символи, които наистина със сигурност описват народи или хора. И тези особени народи, и тези символични описания са някак си характерни черти на всеки един от тях или са черти характерни изобщо за човечеството, което е разделено на класи. Твърде възможно да е така, понеже Бог обикновено избира в пророчествата да се занимава с народи или хора. Ние ще дискутираме тълкуванието по-късно.

"5 След това, ето, друг звяр, вторият, приличен на мечка, който се повдигна от едната страна и имаше три ребра в устата си между зъбите си; и му казваха така: Стани, изяж много месо" ((7:5).

Един различен превод, предложен от Равин Натан и съгласуван с Краничфелд и Андерсън, тази фраза би имала следния вид: "който установи господството", вместо А.V."който се повдигна от едната страна". Кеил, Янг и Леуполд следват А.V. и за щастие, по този начин, основното тълкувание на стиха не се променя. Това животно е по-кръвожадно от лъва. Изглежда то е ненаситно в неговата жажда за кръв.

" 6 След това, като погледнах, ето, друг звяр, приличен на леопард, който имаше на гърба си четири птичи крила; този звяр имаше и четири глави; и му бе дадена власт" (7:6).

Тъй като този леопард или пантера е звяр, който плячкосва, обаче не е специфично изявено, че е убиец, както мечката. Дадена му е власт, с което се подразбира, че вероятно той самият не би я достигнал. Едно намерение или действие, което не е собствено негово и не е отговорен за това.

" 7 След това, като погледнах в нощните видения, ето четвъртия звяр, страшен и ужасен, и много як; той имаше големи железни зъби, с които поглъщаше и сломяваше, като стъпкваше останалото с краката си; той се различаваше от всички зверове, които бяха преди него, и имаше десет рога" (7:7).

Описанието на това ужасно животно нe е цялостно, понеже не знаем какво е тялото му (виж Откровение 13:2). Той не е като другите три. Неговата очевидна характеристика е ужасна, разрушителна и е способен напълно да събаря всичко, което би се изпречило на пътя му. Ние забелязваме, че двата звяра, леопардът и четвъртият звяр се явяват след другите два, но както ще видим в стих 12, въпреки, че те са описани последователно, те се явяват в края на краищата по едно и също време; първите три звяра накрая надживяват четвъртия звяр. Ние ще спестим тълкуванието за следващите страници. Видението сега се прехвърля върху десетте рога на четвъртия звяр, който става фокусът на нашето внимание.

" 8 Докато разглеждах роговете, между тях излезе друг рог, малък, пред който три от първите рогове се изкорениха; и ето, в този рог имаше очи като човешки очи и уста, които говореха надменно" (7:8).

В библейския символизъм "очите" са показател на интелигентност, както и на бдителност. Малкият рог, единадесетият, е имал очи като очите на човешката интелигентност от най-висш ранг, но косвено е показано, че в тях не е имало нищо божествено. По начин, по който ще се опитаме да обясним по-късно, този малък рог не само е доминирал над другите десет, но е изкоренил три от тях. Следващата сцена е контрастна и се прехвърля в небесни места.

" 9 Гледах, докато бяха положени престоли и Старият по дни седна, Чието облекло беше бяло като сняг и космите на главата Му - като чиста вълна, престолът Му - огнени пламъци, и колелата Му - пламтящ огън" ((7:9).

Тук Данаил използва една арамейска фраза "Старият по дни" (yahtiq yomeen), която не се среща другаде в Писанието, употребена от някой друг пророк (въпреки, че се използва от Данаил отново в 7:13-22). Няма точен еврейски еквивалент, отнасящ се за Йехова. Вероятно най-близко до тази фраза намираме в Псалом 90, Мойсеевия пдалом, думите: "От века и до века Ти си Бог". Виждаме, че само фразата е нова, но не и идеята. Това е една особеност на Данаил, а именно заветното име "Йехова", се използва само в деветата глава (В нашите Библии е преведено "Господ Бог").

"10 Огнена река излизаше и течеше пред Него; милиони служители Му слугуваха и мириади по мириади стояха пред Него; съдилището бе открито и книгите се отвориха" (7:10)

Как би могъл някой да опише неописуемото? Какви думи биха могли да предадат на човешките чувства Неговото царствено величие и красота, чието облекло е бяло като сняг и чиито служители са блестящите ангелски духове? И както е превъзходна красотата и величието на това огромно съдилище, така е страшен и ужасът на тези, които са виновни и са застанали пред него без адвокат, който да пледира за тяхната кауза и без праведен заместник като жертва за грях.

"11 Тогава погледнах по причина на гласа на надменните думи, които рогът изговаряше; гледах, докато звярът беше убит и тялото му - погубено и предадено да се изгори с огън" (7:11).

Както индивидуално, така и колективно, звярът и неговото царство (всички, които му се покланят) ще бъдат съдени според делата им, след което ще изчезнат от земната сцена завинаги. Злото ще бъде допуснато с плодовете си, иначе човекът не би могъл да види колко ужасно е то и че може да мами и е способно да унищожава.

е

"12 А колкото до другите зверове, тяхното владичество беше отнето; животът им, обаче, бе продължен до време и година" (7:12).

Това е ключовият стих за разбиране на тази глава. На лице са четири звяра. Четвъртият е осъден и унищожен. На първите три животът им е продължен след унищожението на четвъртия звяр. Те са съвременни царства, както ще видим по-късно в тази глава.

Веднъж ние споменахме за небесния съд и за Стария по дни,

"13 Гледах в нощните видения и, ето, един като човешки син идеше с небесните облаци и стигна до Стария по дни; и го доведоха при Него.

14 И на Него бе дадено владичество, слава и царство, за да Му слугуват всички племена, народи и езици. Неговото владичество е вечно - то няма да премине, и царството Му е царство, което няма да се разруши" (7:13,14).

В Исусовите дни, еврейските лидери правилно са считали, че Човешкият Син трябва да седи отдясно на силата и "идващ в небесните облаци", но само като Месия, обаче, когато въпросът се е отнасял до божествеността и някой би оприличил себе си като Бог, това се е считало за богохулство. Ето защо, тогава, е било толкова невъзможно за техните слепи очи да дадат на Исус подобаващото Му се място. Може би, поради тази причини, че Данаиловият човешки син се явил в славната небесна сцена, а Исус от Назарет се яви като кротък и скромен Човек според Захарий 9:9. Възможно е също неприемането Му да се дължи на низкото им морално и духовно състояние. На тях не беше дадено да видят преображението на Исус на планината, възкресението Му, възкръсналия Христос през четиридесетте дни и възнесението Му на небето. Те нямаха очи да видят Неговото морално величие, а видяха единствено техните разтреперени и уплашени лидери. Само в съдния ден, те ще видят прославения Исус. Може би, би било по-добре, ако Анна и тези, които бяха с него, никога да не бяха се раждали, защото поведоха Израел надолу по пътеката на гибелта. Юда беше само техен иструмент и това написа неговия собствен некролог; т.е. той също никога не би трябвало да се ражда.

"15 Колкото до мен, Данаил, духът ми се наскърби дълбоко в тялото ми и виденията в главата ми ме смутиха.

16 Приближих се до един от предстоящите и го запитах какво е истинското значение на всичко това. И той ми разказа, и ми даде да разбера значението на тези неща" (7:15,16).

ТЪЛКУВАНИЕ НА ВИДЕНИЕТО

От тук нататък, ние сме заинтересовани да разберем значението на видението. Изправени сме пред следните въпроси:

(1) Кои са четирите царе или царства?

(2) Кои са или какво представляват десетте рога?

(3) Кой или какво представлява малкият рог?

(4) Ако той е човек, какво е отношението и програмата му спрямо светиите?

Имало е толкова много обърквания относно идентификацията на тези четири царе или четирите царства; ето защо по необходимост, тълкуванието на този въпрос ще заеме една голяма част от главата.

Въпросът за идентификацията на тези четири царства ще води нашето тълкувание на главата като цяло. Тук ние навлизаме в една област, където изглежда съществува единодушие на мненията всред консервативните богослови за всичките хилядолетни възгледи, но които ние не можем да споделим.

С малки изключения, някои считат, че четирите звяра от глава 7, представляват четирите царства от глава 2. Мъже като Трегелес, Барнес, Пуси, Леополд, Янг, Уалвоорд и Кълвер, всички са се подписали под това тълкувание. Дори Монтгомери е съгласен с тях. Уйлиам Кели също се е подписал под този възглед, но с особено мнение.

Срещу подобна опасна опозиция, Хитциг и Бонар застават почти сами. Те считат подобно тълкувание несъвместимо, въз основа на това, което ще разкрием в следващите параграфи.

Един друг учен от голяма величина, Сър Роберт Андерсън, се присъединява към тях, като отхвърля паралелната гледна точка.

Кеил, чиято ерудиция е била свързана така много със Старозаветните консерватори, се присъединява към множеството. В дискусията за четирите царства в Данаил 7, той казва следното:

"Почти всички тълкуватели разбират, че тези две видения се тълкуват по един и същи начин. Четирите царства или династии, чиито символи са различните части на човешкия образ от главата до петите (гл. 2), са същите, които се символизират от четирите звяра, излизащи от морето.

"Този възглед е не само на Блеек, който при това е съгласен с Ауберлен, но също така с Краничфелд и Клиефот, и с всички църковни тълкуватели. Тези четири царства според общото църковно тълкувание, са Вавилон, Мидо-Персия, Македоно-Гърция и Рим. Лутер наблюдавал в това тълкувание и мнение следното: "Целият свят е съгласен с този възглед, като историята и изобилните факти го потвърждават". Той е господствал до края на последното столетие, защото противното мнение на по-ранните индивидуални търкуватели не е намерило благоразположение сред тях" (Кеил, Данаил, стр.245).

Дори Скофиелд отбелязва в А.V., представяйки, както те правят, комбиниран критерий на много добре познати консервативни учени, които са съгласни със следващите думи:

"Монархическото видение на Навуходоносор (гл. 2) покрива същия ред на изпълнение както Данаиловото видение за зверовете, но с тази разлика: Навуходоносор е видял принудителната външна сила и величието на "времената на езичниците" (Лука 21:24; ср. с Откровение 16:19), докато Данаил е видял истинския характер на езическото световно управление като грабителско и войнствено, установено и поддържано с насилие. Забележително е, че хералдическият (гербовият) отличителен белег на езическите народи са всичките зверове и грабливи птици.".

В следващите страници, ние ще констатираме, че е нужно макар и неохотно, да застанем с малцинството, Бонер и Андерсън, като се опитаме да покажем причините за нашето несъгласие с толкова много велики и добри християнски учени.

Подобието между глави 2 и 7, които забележките на Скофиелд считат за "същия ред на изпълнение", са както следва:

(1) Представени са четири световни управления.

(2) Четвъртото управление, последното от всяко видение, изглежда без съмнение, е римската империя.

(3) Двете серии на управления завършват катастрофално посредством божествена намеса.

(4) В двете глави, тази катастрофа завършва с времената на езичниците и изходът е в хилядогодишното царство.

(5) Има десет пръста в глава 2 и десет рога в глава 7, обаче, нищо не се говори в глава 2 за трите изкубнати рога от малкия рог.

Би могло да бъде вярно, че глава 2 дава вътрешното естество на същите четири царства, които са в глава 7; именно животинското в тях, но при положение, че подробностите не се вземат под внимание.

Като казваме така, съществуват сериозни трудности в едно подобно тълкувание, както следва:

(1) Символизмът в двете глави не са подходящо характерни.

(2) Фактът, че в глава 2 имаме приемственост на царствата, които са вече част от историята, то в глава 7 царствата, които изглеждат съвременни, съществуват едновременно. Трудността се увеличава със златната глава, която не е царство, но личност - Навуходоносор, който е бил мъртъв вероятно след десет години, а глава 7 е пророческа глава.

(3) Свързващият факт е, че всички четири царства в глава 7 ще съществуват в края на времето и ще поддържат отделни идентичности.

(4) В глава 7, първите три звяра продължават да живеят и след смъртта на четвъртия; подобно нещо не е ясно, дори не е загатнато в глава 2.

(5) Историческите обстоятелства, вече минали, са подходящи в глава 2, но не са подходащи за глава 7, въпреки че тази глава се тълкува като повторение на глава 2.

(6) Факт е, че видението в глава 7 гледа към бъдещето, докато Навуходоносор, златната глава е бил мъртъв приблизително десет години преди това.

(7) Невъзможно е да се даде задоволително тълкувание на глава 7 която включва две добре познати съвременни царства, Англия и Русия за едно бъдеще време тогава, когато третото и четвъртото царство се явят, а именно четирикратното арабско царство или хегемония, и съживената римска империя.

Не изглежда странно за някои коментатори, че съществуват изобилни пророчества в Стария Завет относно народи и събития преди първото идване на Месия, а няма обширен пророчески статут за народите и събитията, които предхождат времето на второто идване; това специално се отнася за Данаил. Ако гледаме на глава 7 като повторение на глава 2, струва ми се, че съществува една празнота. Господстващите езически сили, предхождащи Христовото първо идване са добре очертани, но съвременните сили по времето на съживената римска империя не са дадени, при положение, че глава 7 е просто едно повторение, която покрива същия фон както глава 2. Също така, ако се каже, че четирите звяра в глава 7 разкриват вътрешното естество на царствата на вавилонското, персийското, гръцкото и римското господство, би изглеждало, че липсва причината, поради която са използвани зверовете като символи.

Според Дарвин, хората сега, било то добри или лоши, до голяма степен все повече и повече считат себе си, че са свързани с животните по произход и по естество. Точно както животните нищо не знаят за Бога, така, доколкото можем да видим, в този век много хора са в процес на отхвърляне на Неговата Божествена личност. Животните са подходящи символи за една генерация, която прокламира и практикува своята идентичност със животинския свят. Дори още по-знаменателно, народите в края на времето ще бъдат маркирани с белега на звяра. И както бележките на Скофиелд предлагат, дивите животни са отличителен белег на съвременните народи. Накрая, моралното поведение на човека в края на времето ще бъде животинско.

Що се отнася до четирите звяра, съвсем очевидна истина е, че чевъртият звяр е подходящо идентифициран като четвърто царство; което е съживената римска империя, но съществува малко изключение по отношение на номер три, не би могло да се идентифицират първите три звяра с трите империи, както са в глава 2, а именно, Вавилон, Персия, Гърция и Рим, които може би правилно са изтълкувани в глава 2 с една празнина между древния Рим и бъдещия Рим, която не е посочена. Нагледно, глава 7 описва една римска империя, която никога преди не е била. Но изглежда съществува толкова много слама разпръсната от вятъра, която акцентува на различието между двете глави; символи, исторически несъгласия, излишни думи за една книга, които в нея не са дадени като такива и над всичко, самият Данаил не вижда някакво подобие между частите на образа и четирите звяра. След всичко това, нека да се противопоставяме срещу съществуващата обща интерпретация на двете видения.

На тези зверове не са дадени никакви имена. Дали причината за това би могла да бъде, както вече споменахме някъде другаде, а именно в самия факт, че по това време тези царства (ако въобще са били царства), не са съществували? И следователно, ако тези зверове са били наименувани с техните подходящи имена, не би ли причинило това голямо объркване и не би ли хвърлило съмнение върху пророчеството като цяло, поради факта, че подобни имена са били тогава напълно непознати? Ако това не би било допустимо за тогавашното време, то ние би трябвало да ги идентифицираме единствено чрез използваните символи и чрез описаните белези. (Би било добре да обобщим тяхното значение за Израел и за неговата земя).

И така, символите представят себе си като личности и събития, а специално в този случай, те символизират хора, по един от следните няколко начина: Първо, един символ може да е означавал народи или хора с характерно качество за самите тях (Барнес, том II, стр. 40-42). Това става и днес. Когато говорим за САЩ, ние често пъти употребяваме името "Чичо Сам", а за Великобритания - "Джон Бул". Второ, той може да бъде даден по начин да идентифицира някои или да укори други. През Първата световна война британците наричаха германците "хуни", а американците - "Янки". Трето, един символ би могъл да включи едно описание за един народ или личност с езика на външната характеристика или с този на някоя поразителна аналогия; т.е. "смазваща пестеливост" или "американска изобретателност". Ние имаме и случая с Навуходоносоровия втори сън, при който самият той е представен като дърво, чиито клони достигат до небесата и ние си спомняме, че този символизъм с дървото е използван на много места в Писанието. Например, първият Псалом говори за праведния, че е като дърво посадено при потоци води.

Накрая, ние си спомняме и за други символи, които са използвани по типичен начин в Писанието. В Исая, Асириецът е наречен "Жезъл на гнева Ми" (Исая 10:5). На Ерусалим е дадено символичното име "Ариил" (Исая 29:1 и на други места). Също е наречен с името "девица, сионова дъщеря" (Исая 37:22). Антихрист е наречен "звяр" (на много места в Откровението на Йоан). За Христос се говори като "Канара" (1 Коринтяни 10:6 и на други места); "крайъгълен камък" (Ефесяни 2:20) и "камък о който се спъват" (1 Петрово 2:8).

При тълкуванието на тези зверове, ние бихме могли да се занимаем със съвременни или с минали събития. В следващите глави (т.е. 8 и 11) както вярваме, са дадени идентификации, понеже съществуват два хоризонта (едно по-близко и едно далечно събитие), всяко едно включено в символите, бъдещето събитие възможно е да включва същите географски области, същите етнически групи или може би същите групови характеристики във връзка с Израел. В глава 8 до 11, имената могат да бъдат дадени най-малко частично, понеже тези народи са съвременни и имат име и идентификация познати в настоящия век с възможност за бъдеще включване в работите на Израел. Да продължим с тълкуванието:

Следователно, тази глава е първата от Данаиловите собствени видения и като един добър граждански служител, той ни дава датата посредством годината на управляващия монарх, например, "първата година от царуването на Валтасар".

Както вече споменахме, различните тълкувания на различни коментатори, докато в известен момент са почти единодушни, изведнъж могат да пренебрегнат дадения ни съществуващ във времето ключ. Напълно е възможно за всички нас да пренебрегнем насоката на главата, която има за цел да ни достави известна доза сигурност. Дали ще трябва да определим зверовете като личности (както някои правят), или като царства (което е по-обичайно), ще стане явно по-късно. Символизмът на вятъра е бил отново и отново камък за препъване; дали е Светият Дух или не? Не е ли князът на въздушната власт, който причинява подобни бъркотии и анархия?

Нека да разгледаме Данаиловото видение:

В своето видение, той е застанал до морето. Ветровете са повдигнали голямо вълнение, едно описание за действителността на сегашното състояние на народите по земята, специално приложимо за настоящето историческо време. От това море, което в Писанието се тълкува, че е общо човечеството, излязли четири големи звяра, различни един от друг. В стих 4 имаме описанието на първия звяр. Той приличал на лъв с орлови крила и Данаил казва:

" 4...крилата му се изскубнаха и той се издигна от земята и беше заставен да се изправи да два крака като човек и му бе дадено човешко сърце" (7:4).

Заглавието на тази секция в А.V. (бележките на Скофиелд) идентифицира този звяр с вавилонската империя, но ние констатираме една липса на символично доказателство за да се поддържа този възглед.

Със сигурност би могло да се каже, че лъвовете са били използван като мотив за украсяване на свещената улица във Вавилон (Асирийска и вавилонска литература), но те не са били с крила. Освен това, когато четем Навуходоносоровото собствено описание за строителството на града, ние констатираме, че на всяка от стотиците врати, са били поставени бронзов бик и бронзова змия. Бикът символизирал силата, а змията вероятно мъдростта и хитростта. Разбира се, едва ли вече някой би счел лъва като символ на Вавилон, но по-скоро бикът и змията или дракона. Вероятно змията или бикът, но в никакъв случай лъвът. Също така и фигурите на вратата на Иштар не са били лъвове, но диви бикове и дракони. Въобще лъвовете не са били предпочитани тогава, особено във Вавилон. Писанието говори за вавилонците като зъл, сприхав народ, но не и подобни на лъвове. Ако продължим да търсим подобни неща, между другото бихме могли да кажем, че няма нищо в цялата вавилонска история, което да изскубне перушината на лъвските крила, нито да му даде човешко сърце. Нека бъдем сигурни, че перушината е била изскубана след като Вавилон бил завоюван. Той бе напълно загубил националната си идентификация и беше се обединил с персийската империя. Но, доколкото знаем, той е бил без подмяна на сърцето и без изкубани крила, затова едва ли би бил подходящ използваният термин за да се опише неговото обединяване с персийската империя.

Вторият символ (ст.5) е една мечка. И отново, доколкото знаем, нито в Писанието, нито в класическите писатели тя е била символ използван от самите перси. Вместо разкъсваща и изяждаща много месо, персийската империя е била относително толерантна и милостива толкова много, че към юдеите е била показана пълна лоялност по това време и по времето на Александър. Разбира се, тя не е изяждала много месо, повече от някоя друга империя. Понеже дотук няма солидна индикация, какво означават трите ребра (въпреки, че има много предположения), нужно е да дискутираме това, въпреки, че мнозина считат, че Египет, Лидия и Вавилон са били ребрата, а защо другите персийски завоевания биват прокускани?

Когато дойдем до символизма на леопарда (ст.6), ние отново сме объркани. Описанието започва със "след това". След явяването на лъвът и на мечката, се появил този нов звяр. Считало се е, че това е описание на македонската империя с четирите царства, на които се е разцепила тя след смъртта на Александър. Обаче, ако е така, четирите крила на животното не охарактеризират никоя от тези империи след смъртта на Александър; ето защо, ако крилата са символ на бързина на действие или пространственост на империята, а четирите глави биха означавали четирите разделения на царството, а не са отделни зверове (или царства) но са привързани към едно тяло и са наследници на Александър, обаче бидейки привързани към едно тяло, това би означавало някаква общност на идентификация, качество, или характерност, но те не се срещат в четирите царства (вероятно арабския регион, говорещките арабски език). Главното възражение относно целия символизъм е, доколкото знаем, леопардът никога не се е считал символ на гръцката или македонската националност и не е характерен символ за тях.

Четвъртият звяр, според голям брой коментатори, е съвсем точно определен да бъде Рим, но ако е така, характеристиката описана тук би подхождала повече на съживената римска империя под управлението на Антихрист, отколкото на старата римска империя. Като република под управлението на цезарите, Рим е бил ужасен във време на война и тази част от описанието би му подхождала, но това е донасяло "Pas Romana" и политически ред на тези, които са били завоювани от него. Той не е разкъсвал на парчета нито е стъпквал остатъка чрез някакво напрежение. Хората в цялата империя са били горди поради тяхното римско гражданство, независимо кога и как са го получили и дори апостол Павел претендирал за привилегиите си от това гражданство. И така, десетте рога не кореспондират с нещо достатъчно знаменателно в старата римска история. Те не биха могли да се отнесят до дванадесетте цезари или до техните наследници. Също така, децемвирите (десетте мъже управляващи Рим) едва ли биха били достатъчно символизирани от десетте рога. Те също не биха били символи на двамата консули избирани всяка години, които по това време са били няколко пъти повече от десет. Този символизъм може би се отнася до десетте рога описани в Откровение 13 и 17, или числото десет може да е чисто съвпадение. В единия и в другия случай, те би трябвало да се отнасят до Седемдесетата седмица на съживената римска империя. Много лесно бихме могли да пропуснем значението на тези символични зверове, ако не улучим глобалното значение на ситуацията. Както ще видим по-късно, тези четири звяра са запазени за Седемедесетта Данаилова седмица.

Нека за момент се обърнем към 7:9, който стих ни говори така:

" 9 Гледах, докато бяха положени престоли и Старият по дни седна, Чието облекло беше бяло като сняг и космите на главата Му - като чиста вълна..." (7:9).

Но, докато се поставяха престолите, ние виждаме съдбата на четвъртия звяр в стих единадесети:

"11...Гледах, докато звярът беше убит и тялото му - погубено и предадено да се изгори на огън" (7:11).

И така, ако стихове 9 и 11 означават нещо, което може да бъде открито от явното изявление, то те означават, че звярът е бил убит и обстановката, някак си е включена в Месиянското явяване; т.е. "докато Старият по дни седне и съдилището бе открито". Ако допуснем това, ние намираме ключа на главата в стих дванадесети:

"12 А колкото до другите зверове, тяхното владичество беше отнето; животът им, обаче, бе продължен до време и година" (7:12).

Продължението на живота след това е един важен въпрос. Очевидно, това става след унищожението на четвъртия звяр (ст.11). Следователно, ако тези четири звяра представляват четири царства, то те съществуват едновременно и не следват едно след друго, и по всяка вероятност функционират по времето на съживената римска империя. и ще преживеят своето унищожение. Тринадесетият стих заявява:

"13...И ето, един като човешки син идеше с небесните облаци..." (7:13).

И четиринадесетият стих продължава:

"14 И на Него бе дадено владичество, слава и царство, за да Му слугуват всички племена, народи и езици. Неговото владичество е вечно - то няма да премине, и царството Му е царство, което няма да се разруши" (7:14).

Цялата картина е единствено значима, когато настъпи Седемдесетата седмица и ако се мисли другояче, нещата страхотно се объркват.

Ето защо, съществуват неясни неща, ако някои тълкувания приемат историческото съществуване на четирите звяра, следващи един след друг, особено ако се опитат да помислят, че символизмът е едно повторение на глава 2.

Подобно виждане пропуща абсолютно ясното загатване, че тези четири звяра ще дойдат в съществувание по времето на идването на Месия и ще бъдат едновременно съществуващи, а не последователно. Ако приемем този възглед, сигурен съм, че следващите тълкувания ще ни предложат по-малки трудности:

Тогава какво представляват тези четири звяра? Нека се върнем към стих четвърти и да видим дали бихме могли да открием символизъм, който би бил напълно подходящ в нашето тълкувание.

Ако бихме попитали някой от Западна Европа или Америка, какви са символите обикновено използвани за Англия, първо биха помислили за Джон Бул и разбира се, не на последно място би бил споменат, и британският лъв. По какъв начин този лъв със своята обширна империя може да бъде в състояние на изскубнати крила? Уйнстън Чърчил е казал, че той никога не би предполагал, че може да председателства една британска империя в ликвидация, но въпреки това, той я видя почти цялостно ликвидирана и аз не бих познавал по-подходящ начин на описание на нейното частично разпадане, от изскубване на крилата; нейната сила като империя и нейните световно известни интереси и контрол, разбира се, не всичко от нейното влияние е като крилата които са били изскубани. Когато трябва да разглеждаме значението на човешкото сърце, дадено на този звяр, нашите първи мисли биха били, че това е едно приближаване, едно психологическо поощрение, което по своя характер преди е било зверско, а сега става човешко.

Съществува и друг поглед към тези неща. Всеки, който би могъл да си спомни за дните не Първата и Втората световни войни, не може да не бъде поразен от твърдото като лъв сърце на британския народ в условията под които е бил, а именно, било е почти невъзможно народът да говори по човешки. Тогава, това не би ли могло да бъде символ за изгубване на качеството на лъвската смелост и не би ли могло да се отнесе към очовечване на зверското качество? Разбира се, двете тълкувания са далеч по-подходящи отколкото да се опитаме да вмъкнем в тази картина вавилонската история. Ние си спомняме, че английският модел за еврейската държава чрез Балфурската декларация представя Англия в специално съотношение с Израел. Тъй като ние търсим международното заангажирване и кой народ е имал специално отношение към Израел, колко голямо е значението, което бихме очаквали да намерим в това наше търсене отколкото народния инструмент, чрез който Израел беше отново стабилизиран в държава със своя съдба.

Обръщайки се към петия стих, ние виждаме символизма на мечката. Първата мисъл, която идва в ума на всеки, когато се спомене Русия, е руската мечка. Поколения наред, този символ е бил използван за да се обозначи тази обширна, тромава страна. Може ли някоя друга страна по лицето на земята да бъде така подходящо описана, която да изяжда много месо? Дори Хитлер, със своята демонична страст за сила и ненаситно желание да пролива много кръв, не може да се сравни с голямата щета, която Русия нанесе на човечеството през Първата световна война, Руската революция, затворническите лагери в Сибир (20,000,000), Волговият глад (6,000,000), убийствата и ликвидирането на хора по времето на Сталин (многомащабното убийство на полски служители (офицери) и нанесената щета върху човечеството по време на Втората световна война. Би ли могъл някой да опише това с по-добри термини? Тя действително е погълнала много месо и вероятно й е даден шанс отново да направи това. Би трябвало също да си припомним, че това символистично животно по всяка вероятност съществува едновременно с първия и с другите зверове. И какво е нейното отношение към Израел? В миналите поколения тя е преследвала евреите, а в настояще време е подбудител и поддръжник на арабската опозиция срещу Израел.

Ако продължаваме да настояваме, че глава 7 е повторение на глава 2, ние би трябвало да си припомним, че Вавилон е бил завоюван от Персия и присъединен, като част от империята. Персия е била завоювана от Александър Велики и отново е била част от неговата империя дотогава, докато се е разпаднала. Рим в своите завоевания е погълнал завоюваните народи на елинския свят и в никакъв случай не биха могли четирите (по-късно трите) разделения на империята на Александър да бъдат счетени, че съществуват едновременно със старата римска империя, още повече, че те напълно са загубили своята собствена идентичност като империи. Освен това, в тази глава, един звяр не изяжда другите, както при фараоновия сън (Битие 41 гл.), а всички те ще съществуват при унищожението на четвъртия звяр. Значението на трите ребра, действително представлява една трудност. Съществуваха трите прибалтийски държави. Но Русия беше завоювала Унгария, Източна Германия и Чехословакия, както и господстваше изобщо над Централна Европа, сигурно тези страни са повече от трите ребра. И така, би трябвало да оставим това като значение, което не принадлежи на настоящето. Нека обаче да наблегнем на факта, че тази мечка преживява унищожението на четвъртия звяр.

В стих 6, ние идваме до символизма на леопарда. Този стих започва с думите "след това", с които думи също започва стих 7; което вероятно означава "след втория звяр"; или "след първия и втория" (понеже изглежда, че те съществуват едновременно) и тогава идва леопардът. Той е символизъм (преобраз), който очевидно днес все още няма образ. Когато за първи път видим звяра, изглежда ще застанем срещу едно тяло и четири глави. Ние не знаем какво означава всичко това. Един коментатор поддържа становището, че Индия, Бирма и Пакистан биха могли да бъдат включени, като отговор, понеже звярът е местен (близък) с тези страни. Ако, обаче, разгледаме някои от другите глави на книгата Данаил, (особено единадесетата), в нас възникват силни емоционални възражения, че това животно е по-близко до дома; което означава по-близко до Израел, отколкото до Бирма и Индия; както виждаме, тези страни нямат статута в Свещеното Писание и нямат специално отношение към Израел, но въпреки това, те може би са включени в царете на Изтока в Откровение 16:12. И така, доколкото знаем, не съществува минала или настояща империя, която да подхожда на символизма на леопарда, и това може би е така, понеже думите "след това" може би имат значение, което ни показва, че все още или до настоящия момент това четириглаво и четирикрило царство не се е появило, точно както не се е още появила и съживената римска империя.

Не би ли могъл леопардът да символизира един алианс от арабските народи? Най-вероятно тези, които са по-близко до стария вавилонски свят и които се намират в областите определени за Ирак, Сирия, Йордан, Египет, Либия и Арабия? Някои от тези арабски държави в Северна Африка са принадлежали на старата римска империя в нейното най-голямо протежение и може би ще принадлежат и на новата империя, нещо което не е нужно непременно да бъде така. Освен това, съществуват и мюсюлмански страни като Судан и Пакистан. Има много повече арабски държави от числото четири, но би било едно действително чудо, ако четири държави биха се съединили в един солиден алианс срещу Израел. Докато това не стане, или не се осъществи някоя друга подобна комбинация, тези държави не биха подхождали на този символизъм. Но, че някой четворна федерация би могла много скоро да се появи в арабския свят, това не изглежда никак невъзможно. Следващите предположения са световни причини, по отношение третия звяр в Данаил 7, които биха могли да бъдат известна част от арабския свят.

(1) Има 150,000,000 араби разположени около трите страни на Израел.

(2) Всяка атака или нахлуване на Израел в някоя тяхна страна, непременно би включило арабското съглашение в този конфликт.

(3) Арабските страни са излезли от беднотията и политическата импотентност, поради нефтеното богатство и благодарение на него, са станали политическа сила със свирепа смелост да използват тази сила срещу Израел и срещу неговите приятели.

(4) Средствата от нефта могат да се използват и срещу народи, които фаворизират Израел. Ние вече предвкусваме до известна степен арабската омраза.

(5) Планът на Русия за контрол на Средиземноморието и на Суецкия Канал, я прави част и поддръжник на арабските народи. Ако те са неспособни по някакъв начин да постигнат единство, Русия би могла да им бъде обединителен катализатор.

(6) Съществува стара вражда между арабите и евреите, още от времето на патриарсите.

(7) Съществува нарастваща омраза, основана върху израелското притежание на територии, които много време са били арабски. Някои от тези територии не биха могли да бъдат изоставени от Израел, без да рискуват съществуванието си.

(8) По-натътък ситуацията ескалира поради факта, че Израел притежава арабското свещено място - Омаровата джамия, третото най-свято място на арабския свят.

(9) Значението на четирите звяра, би трябвало съвсем логично, да има връзка с Израел.

(10) Ако отхвърлим арабските народи, няма друго възможно алтернативно тълкувание, като имаме предвид близостта, традиционното взаимоотношение с Израел, психологическите фактори и основните интереси на двете групи.

Когато федерацията се появи, тя ще преживее унищожението на четвъртия звяр. Освен това, ако трябва да попитаме каква етническа група или сбирщина от хора, чийто удар върху Израел в настоящия момент е от изключителна важност, отговорът би бил - арабският свят.

В този аспект, историята се повтаря, защото Павел казва в Галатяни 4:29:

"29 Но както тогава роденият по плът гонеше роденият по Дух, така е и сега".

Поколението на Агар и сега продължава своя антагонизъм спрямо потомците на Израел и макар, че знаем риска от тълкуванието на пророчествата в светлината на онова, което днес е очевидно, разбира се, древната омраза ще трябва последна да се прояви за осъждение.

Съществува далеч по-лесен за отговор въпрос относно идентифицирането на четвъртия звяр, както е даден от Данаил, който съвпада с други библейски писания относно световното господство на Антихрист и вклчването в действие на съживената римска империя. Дори и сега виждаме силите да действат, като формират разни алианси и създават мрачна атмосфера за това огромно и ужасно събитие. Настоящите тенденции са директива за унищожението на всички стари ценности, стари истини, стар начин на живот и директива за всеобща политическа, социална, морална и духовна анархия, която Антихрист ще реорганизира за своята собствена цел и за своя собствен световен ред.

И така, картината, която получаваме от това видение е, че в края на времето (Седемдесетата Данаилова седмица в глава 9), точно преди завръщането на Месия в сила и слава за съдба, ще са на лице четири велики управления или етнически същности, които ще бъдат от огромно значение за еврейската държава:

Първо, Великобритания и може би народите говорещи английски (Канада, Австралия, вероятно, и Америка). Тяхното отношение към Израел е приятелско и благосклонно, но твърде импотентно.

Второ, Русия и нейните сателитни страни, които ако приемем Езекиил 38 и 39 глави, като приложими за тази особена ситуация, бихме включили и Персия, Етиопия, Либия, Гомер и всичките отряди и потомци на Тогарма. Русия е била и е гонител на Израел.

Третият звяр, вероятно е част от арабския свят; фактически четири части от него, които имат една религия и един език, но политически имат четири глави на управления.

Четвъртият звяр е лесно откриваем и без съмнение е съживената римска империя, нищо повече от един ред и граждански сили, както при първото си съществувание, но едно деспотично, тиранично и нетолерантно управление, по своя произход и намерение изключително демонично.

Когато трябва да разглеждаме десетте царе; които са десетте рога в Данаил 7 и ако ги идентифицираме с тези в Откровение, откриваме, че последните не са традиционни царе. Ако са същите десет царе, както някои поддържат, тогава защо се казва, че те "не са получили царска власт, но за един час получават власт като царе заедно със звяра?" (Откровение 17:12). Наистина подобна идентификация е извънредно съмнителна. Когато малкият рог в Данаил 7 излязъл, три от тях са паднали пред него, вероятно може би са се възпротивили на него или той не е могъл да ги манипулира. Звярът покорил тези три рога, очевидно защото е могъл да направи това, като доминирал над другите седем, независимо че те са го превъзхождали. "Той се различаваше от всичките зверове, които бяха преди него". Дали тази разлика се е състояла в неговия характер или в силата и поддръжката на Сатана, все още можем да гадаем. Може би се е състояла в това, че той имал претенции да бъде бог, а те не са претендирали за това; може би в това, че неговата сила продължава четиридесет и два месеца, а тяхната само един час. Каквато и да е разликата, силата му е била от Сатана, а тяхната от собствената им воля.

Веднага бихме се натъкнали на големи трудности в тълкувание включващо съживената римска империя, което приема, че десетте пръста на краката са десет области вътре в най-големите бивши граници на тази империя (Изток и Запад) и специално ако приемем, че третия звяр това са арабските държави. Как биха могли тези арабски държави да окупират в миналото области като част от източната империя, да бъдат един отделен трети звяр, и да приемем, че чевъртият звяр, това е самата римска империя?

Най-правдоподобно разрешение е да приемем, че нито източната, нито западната част на съживената империя би могла да окупира области в нейното най-голямо протежение.

Досега, ние не дадохме варианти или подръжки на гледища, въпреки че повечето от тях са достойни за уважение. Обаче, мястото позволява само следното: В един опит да се направи паралел между глави 2 и 7 на Данаил, Уйлиям Кели разглежда значението на стих 12 така:

"От остатъците от халдейците, или от племената наричани с тяхното име, ние имаме още Персия, която съществува като царство и гърците. Следователно, те съществуват, въпреки че не като имперски сили. Ние виждаме тези племена от хора, повече или по-малко представляващи тези сили; истина е, че неотдавна те са имали управления като империи.Това е значението на стих 12".

От една страна, това тълкувание е правдоподобно, но не обяснява достатъчно нито символизма, нито историческите реалности, а също така, и Данаиловата неопитност с тези зверове и неговата неинформираност с онова, което е станало преди в глава 2.

Обаче, нека разгледаме по-отблизо това гледище, понеже от него зависи разбирането на стих 12, който ни представя царствата съвременици на съживената римска империя.

Първо, относно символите: Златната глава не е бил Вавилон, както тълкува Данаил в глава 2, но самият Навуходоносор. Това не само е заявено, но е дебело подчертано от него. И ако някакси чрез метонимия (замяна на едно име с друго), приемем царя като символ на страната, то тогава настоящето царство на Вавилон е Ирак, който заема приблизителната територия на старата Вавилония. Ако се опитаме да оподобим съвременен Ирак с първия звяр в Данаил 7:4, ние не виждаме нищо символично в него; няма нищо подобно на лъв с крила, нито имаме промяна на сърцето. Флагът на Ирак се състои от хоризонтални ивици; червена, бяла и черна с три зелени звезди в бялата ивица. Нищо в този флаг не е символ на първия звяр. В естеството на управлението или в това на народа на съвременен Ирак, не съществува нищо лъвско. С какво е забележителна тази страна; с нефт и сурова диктатура, като последствие от която е, убийство на всеки прогресивен и милостив цар.

От друга страна, съвременна Персия няма върху знамето си за символ лъва, но ако би могла да се идентифицира с втория звяр, бихме очаквали тя да бъде мечката. В съвременна Персия също няма нищо подобно на мечка, поне в управлението или в народа би трябвало да има нещо подобно. Тя не е изяла много месо, но бързо стана индустриална страна.

Съвременна Турция и съвременна Сирия се простират върху територия, някога контролирана от Seleucidae, или сегашна Сирия. В тях няма нищо, което да прилича на пантера с четири глави и четири крила. Следователно, единствено поради символични причини би трябвало да отхвърлим тълкуванието на Кели.

От друга страна, ако се опитаме да идентифицираме тези съвременни страни със зверовете изхождайки единствено от техните описания на народа, управлението или на езика на известни знаменателни събития, отново бихме претърпели неуспех. Както казахме по-горе, в тях няма нищо лъвско, нито крила на империя, нито промяна на сърцето, ако се отнася за Ирак; нито изяжда много месо, ако става въпрос за Персия; а относно четирикрилия и четириглавия леопард, бихме казали, че никакво господство не е било дадено (т.е. на Гърция), за да бъде тя обект на библейски коментар. Не би било полезно за нас да отделяме много време и да се впущаме в подробности повече отколкото са подобията в илюстрацията. Не мисля, че ние сме твърде много самонадеяни ако очакваме библейският писател да даде очебиещи характеристики на тези зверове, освен някои незначителни особености, които биха могли да бъдат изкривени в сходство със символите и описанията.

Ако следваме предположението на Андерсън, че голямото море е Средиземно море и някои от зверовете са съседни на него, когато се опитваме да идентифицираме третия звяр, веднага изпъкват в умовете ни Турция и някои от Арабските държави. Обаче изглежда Турция е вън от картината, въпреки че съживената римска империя има поне част от нейната източна половина; т.е. заета понастоящем от Турция, защото тя с нищо не отговаря на символите на четирите глави и четирите крила на звяра. Следователно, възможностите се отнасят за бъдещето, когато ще се образува четирикратната хегемония на Арабските държави. (Виж Андерсън, "Идващият княз", Ап.II, стр.277).

Понякога се приема, че има само едно логическо премилениално тълкувание на тези глави (Данаил 7 като повторение на глава 2), но това не е така. В книгата си "Великият хаус", от 1871 г., Джеймс Бонар излага една коренно различна мисъл, която провокира тълкуванието на тази глава. Ние ще цитираме част от нея:

"Ние не бихме могли друго яче да постъпим, освен да наблюдаваме коментаторите на Данаил, които изглежда са намерили един много лесен начин за тълкуване на това видение, отколкото самият Данаил е имла предвид, когато го е видял. Недвусмисленият паралел и идентификацията на тези две първи видения (Данаил 2 и 7 глави), изглежда имат за цел най-малко да изненадат самия пророк...Струва ни се, че дотук от познаването на един вече известен предмет, той самият би се почувствал пренесен в средата на сцени и болезнено странна ситуация. Би бил много заинтересуван да узнае значениета на всичко това... Тогава, поради горните причини; първо защото четирите звяра, всеки един от тях, идва от голямото море; второ, понеже четирите звяра, всеки един от тях, идва последователно към датата на видението; трето, понеже в досегашното тълкувание, зверовете, специално четвъртият, не съответства символично на четирите империи; четвърто, понеже на първите три звяра (царе) животът им е бил продължен, след отнемане на владичеството им, което в истински смисъл не съответства на династиите в тълкуванието; пето, понеже цялосното чувство на пророка относно видението, изглежда красноречиво говори за един нов тайнствен свят, който отворен лежи пред него; Поради всички тези гореизложени причини, ние сме принудени решително да отхвърлим досегашните тълкувания на видението за четирите звяра. И какво следва след като отхвърлим автентичните тълкувания на виденията? Само два елемента, относно това тълкувание, бихме могли сега да отбележим. Заключителният край е много прост и ясен; той е в края на времената. Началната цел, на видениет е, когато "четирите небесни ветрища избухнаха върху голямото море". Тогава, кога можем да кажем, че световният ден или нощ, или кога духовете на Изтока и Запада, на Севера и Юга започват да се насочват към бурното море на Западна Европа? Кога западният свят ще започне да се превръща във величествена арена на този всемирен конфликт на принципи и стилове; бойно поле на всички духове, които никак не са му чужди; и който конфликт ще нараства и ще се разгаря така много, за да достигне кулминационната точка в Армагедон, когато царете на Изток и целият свят ще се събере заедно в този велик ден за войната с Всемогъщия Бог? Разбира се, в определеното време, ние ще можем да изявим това, обаче, не по-рано от изгряването на нашата нова ера, от тържественото учредяване периода на християнската цивилизация"

Сър Роберт Андерсън в "Идващият княз" намеква на огромни трудности в уеднаквяване виденията в глави 2 и 7 на Данаил. Той казва:

"Първо, Данаил II и Данаил VII са халдейски части на книгата и следователно, са свързани заедно, но се отделят в това, което описват. Следователно, предположението, което се получава в този случай е, че по-късното видение не е повторение на първото. Повторенията в Писанието са много рядки явления.

"Второ, датата на видението в седмата глава е била първата година на Валтасар и следователно, само две или три години преди падането на вавилонската империя. Тогава, как би било възможно издигането на тази империя да бъде обект на това пророчество? Стих 17 категорично заявява, че всички тези царства ще се появят в бъдеще.

"Трето, в историята на Вавилония няма нищо, което да съответства на пророческата посока на първия звяр, защото е почти неправомерно да се предполага, че видението е било пророчество за кариерата на Навуходоносор, чиято смърт е станала повече от двадесет години преди да е дадено видението. Освен това, този преход от лъв с орлови крила към човешкото състояние, въпреки че би могло да се вземе като намаляване на силата, недвусмислено е един сигнал за възвисяване в нравствено и интелектуално отношение.

"Четвърто, никъде в историята на Персия не виждаме нещо да отговаря на звяр подобен на мечка с тази точност и пълнота спрямо пророческите изисквания. Езикът на английското издание внушава едно отношение към Персия и Мидия; но ако е така, би трябвало да бъде записано, "който бе поставен да владее", а не "който се повдигна от едната страна".

"Пето, докато на пръв поглед, изглежда символизмът на шестия стих, определено се отнася за Гръцката империя, но при по-задълбочено изследване виждаме, че леопардът се появява с четири крила и четири глави, което е било неговото обикновено и нормално състояние, и точно в такова състояние му е била "дадена власт". Това е абсолютно различно от онова, което Данаил описва в 8:8 и което историята на Александровата империя реализира; именно, появяването на една единствена сила, която в своето десетилетие продължава да съществува като разделена държава.

"Шесто, всяка една от първите три империи в глава втора (Вавилон, Персия, Гърция), на свой ред е била поглъщана от своя наследник: Но, царствата в седма глава всички заедно ще продължават да съществуват на сцената, въпреки че "владичеството" е било с четвъртия звяр (Данаил 7:12). От стих трети се подразбира, че четирите звяра идват заедно и от всички описани събития нищо не се загатва, че всяка една от тях е била унищожавана от наследника, обаче символизмът във видението (в контраст с онова, което е станало в глава 2), удивително е нагласен да представлява точно това. Сравнете езика на следващия стих (Данаил 8:3-6).

"Седмо, докато четвъртият звяр е несъмнено Рим, обаче езикът на седмия и на двадесет и третия стих не оставят никакво съмнение, че той е римската империя в своето съживяване и бъдеща фаза. Без каквато и да е подкрепа, вижданията на Маитланд, Браун и др. би трябвало да се съобразят с факта, че не съществува нищо в древния Рим, което да съответства на главната характеристика на този звяр, освен използвания символизъм, който е много свободно разтълкуван. Относно това, че той "поглъщаше, сломяваше, като стъпкваше останалото с краката си" е едно безпристрастно описание на други империи и именно древният Рим е бил една от тях, чието управление се характеризира с завоевания, но вместо да стъпква и да сломява на парчета народите, които е покорявала, по-скоро е търсел начин да ги приспособява към собствената им цивилизация и политика. Явно е, че всичко, което би могло още да се прибави към това видение, се отнася за бъдещето" (Сър Роберт Андерсън ,"Идващият княз", стр. 274,276).

Андерсън счита, че голямото море е Средиземно море, "възможно е лъвът да символизира Англия, като обширните морски сили, може би са представени от символа на орловите крила" и казва по-нататък, "ако британският лъв има място във видението, то московската мечка едва ли би могла да бъде пренебрегната". Той не дава някакво твърдо уверение относно третия звяр. Би трябвало да си припомним, че Андерсън е писал приблизително преди две поколения, обаче трябва да бъде отбелязан неговия намек относно английската широко мащабна флота. Коментарът на Йером върху тази глава, е както следва:

"Следователно, би трябвало да се съгласим с традиционното тълкувание на всички коментатори в християнската църква, че в края на света, когато римската империя ще бъде унищожена, ще застанат десет царе, които ще разделят римския свят помежду си. Тогава един незначителен единадесети цар ще се появи, който ще победи трима от десетте царе, а именно, царя на Египет, царя на (Северна) Африка и царя на Етиопия, както ще покажем по-ясно в нашата по-късна дискусия. Тогава след като те бъдат убити, останалите седем царе ще преклонят вратовете си пред победителя...И ето, в неговия рог, ще има очи и уста като човешки и ще говорят надменно. Нека не следваме мнението на някои коментатори от човешката раса, според които Сатана изцяло ще премести своята резиденция в човешко тяло...и една уста ще проговори надменно...(ср. 2 Солунци 2). Защото това ще бъде човекът на греха, синът на погибелта, който ще се превъзнася до такава степен, че ще се осмели да седи в Божия храм, като ще представя себе си за бог".

В завършека на тази глава, би трябвало да обърнем специално внимание на три стиха (24,25 и 26), които не ни въвеждат само до едно царство както това става в Данаил 2, но до една личност, а именно, до единадесетия рог, който ще излезе от четвъртото царство. Той е описан като различен от другите десет рога и ще изкорени три рога от десетте. Той е характеризиран както следва:

(1) "Той ще говори думи против Всевишния". Той ще бъде анти-бог и много агресивен.

(2) "И ще изтощава светиите на Всевишния". Той ще бъде анти-евреин и анти-християнин, като ще намери средства да ги преследва и да ги унищожава.

(3) "И ще замисли да промени времена и закони". Това би означавало морални и духовни закони, и както стана при френската революция, в своя антитеистичен възглед тя промени дори месеците на годината от тяхната национална номенклатура, и така, тази личност ще се опита да разруши всички традиционни обичаи и дори спомените на истинската вяра.

(4) "И те ще бъдат предадени в ръката му до време и времена, и половина време". Обикновено това се отнася до последните три години и половина на Голямата скръб.

(5) "Но когато съдилището ще заседава, ще му отнемат владичеството, за да го изтребят и погубят до край". В това единствено изречение ние имаме разкрит последният съд, финалното унищожение на Антихрист и крайното унищожение на всичко, което касае неговото царство.

От християнската традиция, тази зловеща личност прозвучава така мощно като Антихрист според която той ще управлява над една власт нечестива, нетолерантна, революционна и след един период на коопериране с Израел, той ще наруши алианса с тях, и ще стане техен неприятел. Ние ще имаме в умовете си тези три стиха за оценка, когато всяко друго доказателство е на лице, понеже ние вече имаме други три, някакси подобни описания в Данаил 8,9 и 11, а тях на свой ред би трябвало да приравним с Йоан 5:43; 2 Солунци 2:3-10; Откровение 13:1-10 и 17:8-18. Би било добре да имаме предвид в умовете си обстановката около този човек, описана в Римляните, тъй като някои от следващите описания изглеждат гръцки като етнически източник.

Тази глава завършва с една песен на победа за светиите на Всемогъщия. Тяхното царство е всемирно царство, "под цялото небе", дадено им от Всемогъщия, който царува вечно. Дори както Бонар навсякъде в тази глава е подчертал, че Данаил по някакъв начин не е разпознал това видение както е изтълкувал онова в глава 2, защото четем, "изгледът на лицето ми се измени; но аз запазих това нещо в сърцето си".

Ако не сме съгласни, че вторият звяр е Русия, имаме потвърждение в Езекиил 38 и 39. Общо прието е, че Магог е руската страна и градовете Москва и Тоболск са еквивалентни на двете еврейски думи Мосох и Тувал. Ако тези две глави не могат да се тълкуват по този начин, не съществува друго логично тълкувание, което коментаторите биха могли да предложат. Ако приемем това тълкувание, ние можем да идентифицираме втория и четвъртия звяр. Защото един милениален поглед, би имал следния вид:

"Неотдавна се е появило друго тълкувание. То е било познато главно като диспенсационно (освобождаване от задължение). И като последствие, четвъртият монарх представлявал не само историческата римска империя, но една съживена римска империя, която ще дойде до един край чрез внезапно катастрофално осъждение, след което ще бъде установено Божието царство (т.е. милениумът, според Откровение 20:1-6).Унищожението на езическата световна сила, според този възглед, се отнася не само до първото идване на Христос, но и до Неговото следващо събитие" (Янг стр.75).

Янг е казал много точно не езическата световна сила, но всички езически световни сили, понеже разрушението на образа е било последвано от установяване на всемирното царство на Христос. Един поглед върху настоящата световна сцена би ни довел до съмнение, че Христовото царство вече е дошло на земята, както е на небето, или че има някаква видима промяна за едно по-добро изявяване на присъствието на Христовото царство на земята. Освен това, милениалното гледище е толкова старо, колкото и Христовата църква.

Ако можем да сумираме тълкуванието на тази част от главата, следващите точки вероятно са подходащи:

(1) Стих 12 на главата предотвратява всяка идентификация на някой от четирите звяра с вавилонската, персийската, македонската и старата римска империи (така както е в глава 2), тъй като унищожението на четвъртия звяр става във време, когато другите три звяра продължават да живеят.

(2) Третият звяр не е ясно идентифициран библейски, но фразата "след това" във връзка с този звяр и същата фраза по отношение на четвъртия звяр, ни представя една временна последователност. Дори ако съживената римска империя още не се е появила, също така и четирикратната трета империя, също може де бъде въпрос на бъдещето. Изглежда логично е да се мисли, че този звяр може да има позитивно, негативно, или специално отношение към Израел и ние предполагаме, че вероятно е възможно той да се появи от арабския свят и в последното време да поеме тази четирикратна организация. Израел е заобиколен от трите страни с арабски народи. Почти е невъзможно, ако нещо се случи с него, всички тези съседни народи да останат безразлични.

(3) Тъй като четвъртият звяр е ясно идентифициран като Антихрист и цялата картина от стихове от 13 до 27 изглежда представлява Седемдесетата Данаилова седмици или периода на Голямата скръб и ако другите три звяра надживеят четвъртия, то всички те ще бъдат съвременици на тази Седемедесета седмица. Това би било невъзможно, ако свързваме глава 7 с глава 2.

(4) Явно е, че символите в глава 7 се отнасят за последното време и за съвременните народи, Англия, Русия и т.н., но нещата се объркват, ако приложим четирите империи с тези в глава 2.

(5) Ние се изправяме пред известни трудности, когато се опитваме да идентифицираме третия звяр с арабския свят, ако приемем първо, че в него са включени всичките арабски народи, или второ, че източната римска империя като съживена ще покрие най-голямото териториално пространство на старата империя. За да избегнем това обширно географско покритие, ние би трябвало да приемем, че както целият арабски свят няма да бъде включен, така и една изградена източна империя, също така и цялата западна половина на всичката бивша област няма да бъде включена. Фактът, че арабският и мюсюлманският свят съвсем не е монотеистичен, прави първото мнение някак си за предпочитане, въпреки че е трудно да се види как повечето от азиатските (без Турция) и Северно Африканските арабски държави ще бъдат оставени вън от тази коалиция. Обаче, каквото и да се случи, абсолютно непостоянен и неустойчив е алиансът в арабския свят.

(6) Напълно приемливо е, че някоя друга четириглава сила ще бъде налице, освен териториално и етнически, някое друго разрешение би ни отдалечило от областта и расовата група традиционно замесена с Израел.

(7) Описанието на първия и третия звяр не съдържа никакво явно и открито зло. Това особено не подкрепя нашето предположение относно тълкуванието на третия звяр като арабска коалиция. Понастоящем, арабският свят (и неговият руски съюзник), е израелевият ожесточен неприятел и докато изявлението "и му бе дадена власт" би означавало възкресената важност на тези богати с нефт страни, не съществува нищо в описанието, което да се отнесе до ожесточения антагонизъм към Израел. В действителност не съществува нито добро, нито зло. Отново, това може би пророчески е ненужна характеристика на арабската опозиция, но разбира се, не и по отношение на техните дълбоки вражди с Израел. Дали това е така понеже арабите са също по плът Авраамово потомство?

(8) Вторият звяр е охарактеризиран като кръвожаден и никое друго западно управление, било минало или настояще, не подхожда така точно към това описание, както Русия. Четвъртият звяр е описан най-обширно в десет стиха, т.е. една трета от главата, което показва неговата важност. Описанието в основата си не ни дава точна картина за старата римска империя, която с всичките си падения, е създала закони и ред, векове наред е установявала мир, елиминирайки международните конкуренции и е била с предсказуемо и стабилно влияние. Не такава картина ни рисуват десетте стиха от Данаил 7. Тя е картина на съживената римска империя.

Предложеното разрешение очевидно е пълно с трудности, но по всяка вероятност на него липсва логическа алтернатива. Коя минала или настояща, етническа или географска група или област е съседна на Израел и би могла да бъде приета като заместническо решение?

ГЛАВА 9

ЦАРЯТ С НАХАЛНИЯ ЧОВЕШКИ ОБРАЗ

ЛЪЖЛИВИЯТ ПРОРОК

(Данаил 8)

Във второто видение, ни е дадено времето (третата година от царуването на Валтасар, вероятно 553 г. пр.Хр.) и мястото, където то се е състояло (в палата Суса, в областта Елам, при потока Улай). От тук до края на книгата тя е писана на еврейски език, което е с особено значение за еврейския народ.

Това ще ни накара да обърнем специално внимание на тази осма глава, понеже като имаме предвид подробностите дадени от Данаил, ние ще избегнем объркване при тълкуванието на видението и неговите детайли. Главата би могла грубо да се раздели на седем секции:

(1) Обстановката; именно времето, и мястото на видението (ст.1,2).

(2) Историческият фон на видението; именно конфронтацията между овена и козела (ст.3-8).

(3) Главната тема на видението; т.е. малкият рог, може би свързана с личността на Сатана като негов вдъхновител (ст.9-14).

(4) Явяването и служението на Гавриил заедно с определяне датата на видението; последното време, 2300 дни (ст. 15-19).

(5) Тълкувание на фона на видението; Мидо-Персия и Гърция (ст.20,22).

(6) Тълкувание на главното видение, в което малкият рог се тълкува като свиреп, дързък или цар с нахално изражение на лицето (ст.23-26).

(7) Персонална бележка; Данаил припаднал, разболял се и се смутил от това видение. Неговото учудване осуетява всяка идентичност между глава 8 и 7.

Нека вземем по ред тези секции. В стихове 1 и 2 ние четем:

" 1 В третата година от царуването на цар Валтасар ми се яви видение на мен, Данаил, след онова, което беше ми се явило преди това.

2 Видях във видението (а когато видях, бях в палата Суса, който е в областта Елам; и когато видях видението, бях при потока Улай" (8:1,2).

Данаил не ни казва защо повече не е във Вавилон и тъй като нямаме точно основание да твърдим, че по това време Елам е бил част от Ново-Вавилонската империя, (по-вероятно да е бил част от Персия), възможно е той да е бил специален представител там защото стих 27 ни казва, че е бил още държавен служител: "вършех царските работи". Ние знаем, че след превземането на Вавилон, той е бил още в този град, но дали постоянно е преместен в Суса или е бил просто специален пратеник там, ние лесно бихме повярвали, че за Валтасар би било много удобно да има такъв мъж с Данаиловите религиозни убеждения, съвсем близо до царския двор. Когато четем аналите, виждаме, че царят и баща му са били предадени на политеистична реакция; обаче, монотеистичното влияние на мъж от Данаиловия ранг не би било особено прието. Обаче, като служител с изтъкнати способности и честност, ако бъде отстранен, това би било голяма загуба.

Продължаваме да четем:

" 3 И така, повдигнах очите си и видях, че пред реката стоеше един овен, който имаше два рога; роговете бяха високи, но единият по-висок от другия; и по-високият беше израсъл по-късно.

4 Видях, че овенът бодеше към запад, към север и към юг; и никой звяр не можеше да устои пред него и нямаше кой да избави от силата му; той постъпваше по волята си и се носеше горделиво" (8:3,4).

" 5 А като размишлявах, ето, козел идеше от запад по лицето на целия свят, без да се допира до земята; и козелът имаше бележит рог между очите си.

6 Той дойде до овена, който видях да стои пред потока и имаше два рога, и се завтече срещу него с устремната си сила.

7 И видях, че се приближи към овена и се разсвирепя срещу него и като удари овена, счупи двата му рога; и имаше сила в овена да устои пред него; а козелът го хвърли на земята и го стъпка; и нямаше кой да отърве овена от силата му.

8 Затова козелът се възвеличи много, а когато заякна големият му рог се счупи, вместо който излязоха четири бележити рога към четирите небесни ветрища (8:5-8).

Тези шест стиха ни дават фона, в който малкият рог изкача и каквото и да е неговото значение, на нас ни е дадена една голяма и ясна картина. Дали това е било сън или по-вероятно, едно видение в момента на събуждането на Данаил при потока Улай, както и неговата връзка с физическата реалност, ние не знаем със сигурност. Би трябвало да отбележим, че зверовете са символи (както в Данаил 7), но тук те не са зверове, които грабят, но агресивни, домашни животни, чиито обикновени функции са да доставят храна и дрехи за човека. Тези стихове се отнасят за бъдещето по отношение на Данаил, но за нас сега те са история.

Те ни дават един литературен портрет с няколко шрихи за:

(1) Издигането и падането на персийската империя, подбрани скици, значителни части и

(2) огромните завоевания на Александър Велики, бележитият рог на козела; завоевания простиращи се от Индия и зад нея, западно и източно до Гърция и Египет. Александровата преждевременна смърт, на тридесет и три годишна възраст, е големият рог, който се счупил. Неговата огромна империя е била разделена между генералите му, т.е. наследниците (двамата му сина), които накрая са застанали начело на четири велики царства, а именно:

(1) Македония и Гърция под управлението на Касандър,

(2) Тракия и Мала Азия под Лисимахус,

(3) Сирия, Вавилония и Индия под Селевкус и

(4) Египет, Палестина и Арабия под Птоломей. Към тези последните две; северният цар (Сирия) и южният цар (Египет), по-късно Данаил (11 глава) има отношение, понеже Израел лежи между тези две амбициозни царства. Царствата на Касандър и Лисимахус не са съседни на Израел и както изглежда не са влезли в пророчеството. Както в тази, така и в други глави, са представени само известни епизоди и личности. Междинните исторически събития, които не се отнасят до целта и намеренията на Светия Дух, биват пропущани.

По всичко личи, че Александровите завоевания и елинският ефект върху Израел са били част от Божия план, във връзка с един универсален език (гръцкия) и за проникването на всички културни придобивки чрез гръцката култура и мислене като желана и необходима прелюдия за разпространение на християнството, обаче, това не е било дадено на Данаил да види. Дори няма загатване, че всичко това е било пресметнато не да унищожи, но да разшири и да изпълни мисията на Израел; да направи да израсте това, което в друг случай би увехнало. Абсолютно ясно е, че всичко това заема своето място според пророчеството и чрез определения съвет на Бога. Също така, съвсем ясно е, че Израел е част от Божиите намерения и любов за последното време.

В следващите стихове (9-14) правилно е обяснено в бележките на Скофилд (по-старото издание), като общо признат факт, че пророчеството в тях е най-трудното за тълкуване; една трудност, която нараства чрез представеното състояние на текста.

Тази секция често се счита, че се отнася за Антиох Епифан (малкият рог), ако наистина се отнася за него и то само за него, използваният език е крайно неуместен и преувеличен. Употребена е най-голямата хипербола, като се говори за Антиох, който "се възвеличи дори до небесната войска и хвърли на земята част от множеството" и че това множество е еврейският народ, а "началникът на множеството" е еврейският първосвещеник, като се има предвид, че там няма нито множество, нито пък той е княз.

Писанието продължава:

" 9 И от единия от тях излезе един малък рог, който порасна твърде много към юг, към изток и към славната земя.

10 Той се възвеличи дори до небесната войска и хвърли на земята част от множеството и от звездите, и ги стъпка.

11 Да! Възвеличи се дори до началника на множеството и отне от него вечната жертва; и мястото на светилището му бе съсипано.

12 И множеството беше предадено на него заедно с вечната жертва поради престъплението им; и той тръшна на земята истината, направи по волята си и успя.

13 Тогава чух един светия да говори и друг светия каза на този, който говореше: Докога се простира видението за вечната жертва и за престъплението, което докара запустение, когато светилището и множеството ще бъдат потъпкани?

14 Той ми каза: До две хиляди и триста дни; тогава светилището ще се очисти" (8:9-14).

И така, завършва главната тема на видението; запознаването с малкия рог и с неговите действия.

Видението тук завършва и ние сме в недоумение как да идентифицираме малкия рог. Както намекнахме, този рог не може да бъде същият в Данаил 7:8. Но имаме ли тук въведена една нова и възможно подобна личност? От секретността на езика, ние не можем да разберем кога, къде и какво точно ни казват тези шест стиха. Обаче, помощта е близо и ние се запознахме с тези, които са способни да тълкуват видението защото заедно с видението идват и тълкувателите.

"15 Когато аз Данаил, видях видението, поисках да го разбера. И ето пред мен застана нещо като човешки образ;

16 и чух човешки глас, който извика изсред бреговете на Улай. Гавраиле, направи този човек да разбере видението.

17 И така, той се приближи до мястото, където стоях; и когато дойде, аз се уплаших и паднах на лицето си; а той ми каза: Разбери, сине човешки, защото видението се отнася до последните времена.

18 И като ми говореше, аз паднах в несвяст с лицето си на земята; но той се допря до мен и ме изправи.

19 След това каза: Ето, аз ще те науча какво има да се случи в последните гневни времена; защото видението се отнася до определеното последно време" (8:15-19).

В тези стихове, ни са представени тълкувателите, но кои са те? Единият е Гласът; другият е ангел Гавриил, който действително изтълкува видението. Понеже Гласът е авторитетът, чрез който Гавриил действа, изглежда в Него ние имаме невидимото присъствие на Божеството, специално както в Данаиловото четвърто видение и в подобни обстоятелства ние виждаме изявяването на Теофанията (Богоявлението).

ОБСТАНОВКАТА НА ПОСЛЕДНОТО ВРЕМЕ

Заедно с тълкувателите идва ключът за обстановката и времето на видението. "Защото видението се отнася за последното време" (ст.17). и отново в ст.19: "Какво има да се случи в последните гневни времена". Следователно, видението касае Седемдесетата седмица, времето на Божия гняв и времето на печатите, тръбите, и чашите в книгата Откровение, и времето на страданието на Израел според Данаил 12:1. Показателят на времето се повтаря за да не изпуснем целта.

ИДЕНТИФИЦИРАНЕТО НА МАЛКИЯ РОГ

Ако се консултираме с някои най-изтъкнати коментатори, бихме получили най-различни резултати. Апропос за Данаил 8:9, Барнес казва:

"Няма никакво съмнение, че тук е представен Антиох. Всички обстоятелства на пророчеството намират изпълнението си в него. Отново бих казал, малко тълкуватели предполагат, че този пасаж се отнася до Антихрист; какво ли не биха предложили библейските тълкуватели? Но огромното множество от тълкувателите са разбрали, че това се отнася единствено до Антиох" (Барнес стр.108).

Отново, Уалвоорд по отношение на стихове 9 и 10 казва:

"Като резултат от военните завоевания, на малкия рог, който е представител на Антиох Епифан, е казано, че се е възвеличил "дори до небесната войска". Той е представен като човек, който е хвърлил на земята част от множеството и от звездите, и ги стъпкал. Това трудно пророчество е възбудило много технически дискусии, както е станало и при Монтгомери, който е изписал много страници за тази цел (Дж. А. Монтгомери, Книгата Данаил, стр.332-340). Ако митологичните обяснения, както например, идентифицирането на звездите с езическите богове или отхвърлянето на седемте планети е счетено за достоверно пророчество, вероятно най-доброто обяснение на това пророчество е, че то се отнася до преследването и унищожението на Божия народ поради неговото неподчинение на ангелското множество, което е негов защитник, включително на силата на Самия Бог. Към това би могло да се прибави Данаил 12:3, където тези, които обръщат мнозина в правда ще сияят като звездите до вечни векове. Сравни също Матей 13:43. Ако светът нарича тези мъже и жени, които изпъкват в една или в друга област на човешката активност, слънца, защо тогава подобно изявление да не бъде по-подходящо по отношение на Божия народ?

"Леуполд разглежда множеството и звездите като съпоставяне (приложение), а това означава, "множеството дори звездите". Че Антиох е бил хулител на Бога и на небесните сили, също така е преследвал народа на Израел, Божия народ, всичко това е известно от историята. Дори Драйвер заявява: Звездите са символ на верните израелтяни; (ср.Енох ХI.VI,7.Уалвоорд стр.185-186).

Противно на това, Кели казва:

"Този рог е израснал в своята сила и власт дори до Началника на небесното множество, който очевидно не е първосвещеникът Ониас (Гротиус), но небесният Бог и Царят на Израел, Началникът на началниците, както е наречен в стих 25. Този рог е възвеличил себе си, както е казано втори път в стих 25 (Той е застанал срещу Началника на небесното множество). Когато и където и да се състои това възвеличаване срещу Бога, стих 11 заявява, че вечната жертва е била отнета и мястото на светилището съсипано, обаче втората половина на стих 25 ни уверява, че този рог ще бъде смазан не с ръка. Стихът не е част от видението, но е по-нататъшно развитие и тълкувание на онова, което е видяно в пророческите думи. Следователно, може би ние с Ебрард, не би трябвало да отнесем съдържанието до небесни събития, до премахването на жертвите от пред Божия престол и потъпкването на небесното светилище. От друга страна, Клиефот добре е забелязал, че "няма пример в Писанието, хора да са били в състояние да проникнат в небето и да оскърбят Бога; това, което те вършат против Него, го вършат тук на земята" (Кеил стр.297).

Не лично срещу Бога, но прелъстяването на ангелите и опитът да направи себе си равен с Бога, е било небесно събитие извършено лично от Сатана. Финалната клауза на стих 11 е дори по-трудна от стих 10 и е крайно невъзможно да се уеднакви с някое действие на Антиох, защото тук имаме не омърсяване, но съсипване на светилището. Изявлението, че "мястото на светилището му бе съсипано" от малкия рог би могло да се подразбере и разрушението на храма. Еврейските думи "hushlak-michon-mikdahsho", означават точно това (Кеил стр.298). Обаче, разрушението на храма не е извършено от Антиох, но само неговото оскверняване. Нито Навуходоносор, нито Тит, въпреки, че всеки един от тях е посягал на него, са възможните кандидати за малкия рог. И така, тогава кой друг е малкият рог, ако не е Антиох? Ето защо, би трябвало да погледнем към един бъдещ храм и един бъдещ разрушител.

Тази трудна глава, по отношение на малкия рог, има обикновено едно, две или три тълкувания. Той е оприличаван на (1) Антиох, (2) Антихрист, или (3) Антиох като преобраз на Антихрист. Янг казва: "Малкият рог в глава 7 е Антихрист; рогът в глава 8 е Антиох" (Янг стр.178).

Уалвоорд заема друга позиция: "Но стиховете от 23-27 на главата, която е пред нас, се отнасят до един цар със "жестоко лице", който ще се появи в "следващите времена" (ст.23) и това не може да бъде никой друг, освен Антихрист, който има да дойде" (Уалвоорд стр. 195).

Кеил счита, че това е Антиох: "Царят, който се е издигнал е Антиох Епифан (ср. 1 Мак.1.10ff), със жестоко лице т.е. дързък, безсрамен, погазил всичко, без страх от Бога и от човека" (Кеил стр. 317).

Трегелес: "Заключението от всичко появило се досега е, че рогът в глава 7 и в глава 8 е една и съща личност" (Трегелес стр.83).

Талбот е съгласен с Уалвоорд: "Стихове от 23-27 на главата, която е пред нас, се отнасят до един цар със жестоко лице, който ще се появи в следващите времена (ст.23) и това не може да бъде никой друг, освен Антихрист, който има да дойде" (Л.Талбот стр.143).

Кели интерпретира това двойно отнасящо се пророчество като преобраз и образ: "Няма съмнение, че тази личност е била Антиох Епифан с историческото значение на малкия рог. Обаче, със същите черти ще се яви друг велик лидер в последните дни" (Кели стр.152).

Как мисли Пентекост:

"Но този пасаж в Данаил 8 говори не само за Антиох, който опустошил и осквернил храма; той е с поглед напред към великия опустошител, който има да дойде, този, който е наречен малкия рог в Данаил 7. В Данаил 8:23 ние четем за него и за служението му" (Дж.Д.Пентекост "Пророчествата за днес" стр.83).

За едно превъзходно изявление относно този всеобщ възглед, Уйлиам Кели казва така:

" Тук ние констатираме, че този малък рог се е "възвеличил дори до небесната войска и хвърлил на земята част от множеството, и от звездите, и ги стъпкал". От това описание аз разбирам, че тези звезди, са били хора в позиция на чест и слава пред еврейския народ. И така, звездите са използвани и в Новия Завет като символ на хора поставени върху едно място на власт в Христос. Точно така. Представям си "небесната войска" като личности които са заемали авторитетно място в еврейската политика. Важното от всичко това е фактът, че това засяга Израел, който сега повече и повече е в кръгозора на целия свят. Оттук следва, че силата изявена в този пасаж изглежда е била много мощна и е наречена "небесната войска". Обаче, ние не трябва да бъдем изненадани от това. Бог е безкрайно заинтересован за Своя народ" (Кели стр.148).

Това обяснение не е ни най-малко нереално и има много неща да ни каже, освен това, че езикът е в разрез с Данаиловия, обикновено ограничен в описанията.

Дали видението е било в будно или в спящо състояние, или в едното и в другото, първият контакт с небесните действащи лица, се осъществил, когато той бил в "дълбок сън върху лицето си на земята".

В следващите стихове (20-22), ние имаме идентифицирането на овена като царе на Мидия и Персия, а буйният козел като цар на Гърция, Александър Велики. Рогът (Александър) се е строшил (с неговата смърт), и излезли четири царства вместо него; Македония, Мала Азия, Сирия и Египет, които са се формирали от Александровата империя, но техните лидери "Diodochi" (наследниците) не са управлявали с неговата сила.

От онова, което следва в стихове (23-26), ние напущаме фона на стихове (9-14) и се присъединяваме към тълкуванието на главната истина на видението, за която стихове (20-22) са ни подготвили. Нашето внимание сега се премества към един особен индивид, който ще играе роля в последните дни; към един от наследниците на Александър, или към някой издигнал се от неговото царство. Ние четем:

"23 И в следващите времена на царуването им, когато беззаконниците стигнат до върха на беззаконието си, ще се издигне цар със жестоко лице и вещ в лукавство.

24 Силата му ще бъде голяма, но не като силата на другия, и ще погубва по чудодеен начин, ще успява и върши по волята си, и ще поквари силния и свят народ.

25 Чрез коварството си ще направи да успява измамата в ръката му, ще се надигне в сърцето си и ще погуби мнозина в спокойствието им; ще въстане и против Началника на началниците; но ще бъде смазан не с ръка.

26 А казаното видение за вечерите и сутрините е вярно; все пак, обаче, запечатай видението, защото се отнася до далечни дни" (8:23-26).

Отново ще наблегнем на последните думи: "Защото се отнася до далечни дни".

Как бихме изтълкували тази главна част на видението? По-скоро, какво е значението на даденото ни тълкувание? Очевидно, тълкуванието в стихове 23-25, дадено от Гавриил, представлява тълкувание на стихове 9-14. Освен това, понеже малкият рог е главната личност във видението и царят със жестокото (дръзко, безсрамно) лице е централна платформа в тълкуванието, то тогава те би трябвало да бъдат една и съща личност или да се отнасят до една и съща ситуация. Ето защо, този малък рог, не може да бъде Антиох Епифан, както някои твърдят, тъй като описанието в стихове 23-25 не е подходящо за него. Обаче част от трудността в тази глава възниква от явната липса на цялостна хармония между главните точки на видението и тези в тълкуванието, въпреки, че цялостният ефект е един и същ, а именно, образът на богохулния, високомерния, безмилостния лидер, който не се страхува нито от Бога, нито от човека и който използва всякакви средства; измама, предателство, дипломация, война, с цел да унищожи всяка опозиция, по-специално еврейската такава.

Ако не ни беше специално казано, че тълкуванието принадлежи на видението, ние бихме били изкушени да счетем, че те са по-скоро две личности, а не една.

Обаче, мъглявината, ни се изяснява, когато видим, че точките на несъответствие се отнасят до два отделни аспекта на една и съща активност. Стихове 9-14, обширно фокусират върху религиозния и духовния аспекти, както и върху мотивацията, докато стихове 23-25 се отнасят до средствата, чрез които опозицията спрямо Бога и спрямо Божия народ видимо се довеждат докрай. Съществуват достатъчно идентични елементи за свързване на всяко описание, но също така, има и достатъчно несъответствия да се акцентува на две възгледни точки, небесна (специално ст.10-11) и земна (ст.23-25); т.е. гледната точка на това малцинство, което е страдало под неговото управление. Например, в ст.10 нямаме ли загатване за сатанинския бунт, както е описан в Езекиил 28:13-17? Видението не ни ли дава сатанинския източник на силата на малкия рог и неговото богохулно отношение, а именно, Самият Сатана въплътен в малкия рог? Изглежда крайно невъзможно е да се мисли, че използваният език "той се възвеличи дори до небесната войска и хвърли на земята част от множеството и от звездите и ги стъпка", не би могъл да се отнася до Антиох (или до друго човешко същество, дори и до демонична активност), нито до първосвещеника или до някое друго обстоятелство на еврейското подтисничество. Предвид характерно ограничения език на Писанието и специално на Данаил, дори символичният такъв едва ли би отишъл твърде далеч.

В пророчеството срещу Тир (Езекиил 28), пророкът дава, поне на мен така ми се струва, един ключ, който би могъл да отключи този пасаж в Данаил, който правилно се счита от мнозина (виж бележките на Скофилд), като един от най-трудните в книгата. Считам, че следните мисли ни дават една алтернативна гледна точка:

В своето пророчество срещу древния град Тир, Езекиил дава едно описание на княза на Тир; горд, невероятно богат, впечатляващ със собствената си мъдрост и готов съвсем безнравствено да постави сърцето си като, че е Божие сърце (ст.2-9). Това е човекът, видимият управител.

Следвайки това, ние идваме до плача за тирския цар (ст.12-19), описан с термини, които не би било възможно да се отнасят до смъртно човешко същество. Очевидно, това е самият Сатана, "помазаният херувим", "пълен с мъдрост и съвършен по хубост...докато в теб се намери беззаконие". Защо тези два пасажа като съпоставяне и идентификация са казани за царя на Тир? Разбира се, причината е, че при княза на тирското царство (и във всички царства на света) царува князът на тази световна система.

Реалният цар на Тир не е човекът, който седи върху трона, но един, който е на чело на "началствата и властите, на всесветските управители на тая тъмнота"; или Сатана, който мотивира и обсебва царете. Той е този световен княз на князете. Той е богът на този свят. Това съотношение е особено вярно за Тир като образец.

Но как този пасаж в Езекиил би могъл да се приложи в Данаил 8? Изглежда, че в Данаил ние имаме аналогична ситуация с изключение на реда, който е обратен. Първо, образът на бога на този свят, Сатана (Данаил 8:10) е вмъкнат в описанието на сатанински-вдъхновената личност, малкия рог, но също с тази разлика, че стих 9 третира малкия рог, не Сатана, а очевидно стих 10 говори за самия Сатана.

Ние бихме могли да парафразираме пасажа по този начин:

"И от единия от знаменателните рогове излезе друг малък рог, който порасна извънредно много към юг, към север, към изток и към запад, и към славната земя. Той израсна много, чак до небесната войска, дори както неговия господар Сатана, който завлече някои от множеството ангели и звезди върху земята и ги стъпка" (Откровение 12:4).

Съществува тази разлика, че в Езекиил, двете личности са ясно отразени и отделени, докато в Данаил са смесени. В стихове 9-12 двете личности са ясно изявени. Че би могло да има двойно отнасяне, не е нещо необикновено в пророческите писания, така както е и в Данаил. Това може би е или не, начин за разрешаване на трудността на този пасаж, обаче би изглеждало по-реалистично от това да направиш Ониас, първосвещеникът княз на войските, който не е бил (там не е имало войски, нито пък той е бил княз), или да се счете, че Антиох е отговор на това описание за царя с дръзкото лице "който с мир е унищожил мнозина", когато войната е била способ на Антиох за унищожение.

Дали този възглед ни помага или не, за разбиране на видението, е абсолютно ясно, че "царят със жестокото лице" в глава 8 не е Антиох, защото:

(а) в стихове 9-12 е описано видението;

(б) в стихове 23-25 е описано тълкуванието на видението, както е обозначено от стихове 16 и 19;

(в) тълкуванието (ст.23-25) не описва исторически факти за личността, методите или характера на Антиох;

(г) нито това описание оформя библейската картина на Антихрист, който ще бъде човек на войната (Откровение 13:7).

Предвид голямата важност дадена за лъжепророка в Откровение 13:11-18, никак не е абсурдно да очакваме известно загатване за него в Данаил. Тъй като лъжепророкът излиза от земята (Откровение 13:11), някои тълкуватели смятат, че той ще има еврейски произход, затова никак не е странно да забележим известно споменаване за него в тази част на Данаил, която клони към евреите.

Освен това, в стих 13 има едно изявление, което няма обяснение в тълкуванието дадено ни в стихове 23-25, въпреки че то би трябвало да бъде дадено тук. Едно обяснение, което не е дадено от Гавриил, но от един светия, в отговор на въпроса на друг светия.

"13 Тогава чух един светия да говори; и друг светия каза на този, който говореше: Докога се простира видението за вечната жертва и за престъплението, което докара запустение, когато светилището и множеството ще бъдат потъпкани?

14 Той ми каза: До две хиляди и триста дни, тогава светилището ще се очисти" (8:13,14).

Много коментатори допускат, че тези стихове се отнасят до осквернението на храма и олтара от Антиох Епифан за един период от 2,300 дни. Ако вземем буквално това число, то би означавало един период от над шест години, докато Йосиф ни казва, че времето на осквернението на храма от Антиох е траяло три години. И да направим нещата по-лоши, Антиох, както вече споменахме, не се явява по някакъв начин в тълкуванието на видението. Този малък рог не подхожда на всичко, което знаем за Антиох; освен това, ние не знаем дали би трябвало да вземем числото 2,300 като символично. Символ на какво? Ако вземем числото 2,300 като действителни дни на годината, отново имаме несъответствие с историята, а пророчеството, изглежда изобщо неприложимо. Кеил има една обширна дискусия по този въпрос (стр.301-308) и дава различни гледища, обаче никое от тях не е задоволително.

Ако вземем тези стихове в една обстановка, далеч неприложима към Антиох, но отнасяща се до някой бъдещ велик опонент на Бога, тогава би трябвало да се занимаем с осквернение на един олтар, който ще бъде построен в бъдещето и осквернен по аналогия и начин на самия Антиох. Това ще бъде изпълнено от един запустител или от негов пророк, защото цялото видение след стих 9, определено се отнася за последното време.

Още не знаем какво трябва да правим с тези 2,300 дни, освен, че те някакси са идентифицирани с "последните гневни времена". Тези 2,300 дни се равняват на шест години и 110 дни и може би имат някакво знаменателно отношение със седемте години на Данаиловата седемдесета седмица и с осквернението на храма от Антихрист; т.е. с неговия образ, както е описано в Откровение 13:5. Опустошението ще продължи не седем години (2,520 дни), както бихме могли да очакваме, нито дори три и половина години (1260 дни), след като Антихрист наруши договора с Израел и накара да престанат "жертвата и приношението", но 2300 дни в този седем годишен период от 2520 дни.

Това би ни помогнало много, ако знаехме (а) точно кога храмът на седемдесетата седмица ще бъде построен и ще започне ежедневната жертва, (б) кога Антихрист ще започне да съблазнява Израел и (в) кога ще започне да използва храма, и жертвоприношението за свое собствено поклонение.

Тъй като се занимаваме с 2,300 дни, осквернението едва ли ще започне в началото на втората половина на седмицата, която ще продължи 1260 дни т.е. три и половина години, но вероятно ще започне не по-рано от първата част на седемдесетата седмица или по-точно ще се вмести в нея. Нарушаване на договора с Израел ще го постави под отговорност за храмовото поклонение, освен ако самият той разруши храма, както се подразбира от ст 11.

Съществува възможност храмовото жертвоприношение да започне в началото на седемдесетата седмица, а Антихрист да дойде 220 дни по-късно. Това предполага, че тази знаменателна случка би трябвало да започне още през първата половина на седмицата и да се вмести в цялата седмица. Но ние бързаме да кажем, че тук може би съществува друго значение на тези 2,300 дни, които ще започнат по-явно да се изпълняват, когато настъпи тяхното време.

Уалвоорд е сумирал доста успешно, преобладаващите възгледи на премилениалните тълкуватели:

"Би могло да се заключи, че много премилениални тълкуватели намират двойно изпълнение на Данаил 8: Някои от тях са дошли до това заключение като отделят първата част на главата като историческо изпълнение, а последната част като пророчество за бъдещето; някои пък разглеждат в известен смисъл цялата глава като двойно изпълнение, както исторически, така и пророчески за бъдещето; но повечето от тях намират повече акценти на бъдещи елементи, специално при тълкуване на видението.

"Един вариант на видението е, че последната част на главата се тълкува специално за бъдещето, която сама препоръчва себе си. Този вариант разглежда цялата глава като историческа, изпълнена в самия Антиох, но се видоизменя до известна степен като пророчески предвещава типично бъдещия световен владетел, който би господствал върху ситуацията в края на времената на езичниците. Във всеки случай, пасажът преднамерено отива зад Антиох за да предскаже пророчески крайния езически владетел" (Уалвоорд стр.196).

Андерсън заявява:

"Че попрището на Антиох Епифан е било по един специален начин вмъкнато в сферата и значението на това пророчество, е абсолютно неоспоримо. Обаче, неговото ултимативно изпълнение принадлежи на бъдещите времена, въпреки общо взето не така лесно допустимо, но пък достатъчно ясно. Доказателството за това е двойно. Първо, не би могло да се постъпи другояче, освен да се признае, че най-стриктните подробности на пророчеството остават изцяло неизпълнени. Бих загатнал за 2,300 дни в ст.14 и за изявлението в ст.25: "Ще въстане и против Началника на началниците; но ще падне смазан, не с ръка". И второ, за описаните събития специално е заявено, че ще се случат "в последните гневни времена", които времена са Голямата скръб" (Андерсън, "Идващият княз" стр.42).

Трудностите на така многото и различни обяснения се състоят, не само в разминаването едно с друго, но също така и в липсата на съответствие. Да изградим в нашите умове един образец и то да бъдем сигурни, че е значителен, но така скоро да се разочароваме от него поради значението на анти-образеца и да се обърнем с неподходящ език към самия образец, това ни оставя с тревожни чувства и с мисълта, че някъде и някакси сме пропуснали следата. Някои тълкуватели смесват трудностите като предполагат, че личността, за която се говори в стихове 9-14 е различна от описаната в стихове 23-27, докато ние определено казахме, че стихове 23-27 са тълкувание на видението в стихове 9-14. Виждаме от горните цитати, че главата е тълкувана по най-различен начин: (1) единствено като Антиох, (2) единствено като Антихрист, (3) като Антиох и Антихрист и (4) като Антиох, който е преобраз на Антихрист. Други тълкуватели пък са на мнение, че се отнася до северния цар. Някой вижда уеднаквяване на двете описания в главата с лъжепророка в Откровение глава 13. Че тази личност отговаря на описанието за лъжепророка, е нещо много важно и изглежда много по-подходящо от другите тълкувания, споменати по-горе. Ние представяме това, както следва:

Докато Данаил 7,9 и 11 рисуват един завоевател, който използва войната за своите цели и намерения, малкият рог в Данаил 8 няма свойствено характерни черти на войнолюбец, но ще бъде "вещ в лукавство" "ще погубва по чудодеен начин, ще успява и върши по волята си". Той ще бъде завоевател, но не с военни методи.

Едно от възраженията, сред останалите други, в това тълкувание е, че малкият рог в Данаил 8 е наречен "цар със жестоко лице и вещ в лукавство" обаче в Откровение 13 нито той, нито Антихрист са наречени царе. Но едно по-внимателно прочитане на стихове 11-18 от Откровение 13 показва, че лъжепророкът "упражняваше цялата власт на първия звяр в неговото присъствие", който ще има властта над живота и смъртта и ще се явява като цар във всичко, освен по отношение на името и в действителност би могъл да бъде цар, дори както първия звяр, без да носи тази титла. Понеже изглежда той ще бъде подчинен на първия звяр, не би ли могъл последният да се нарече император, свързан с цар, който е вторият звяр или лъжепророкът? Не е ли това според аналогията на последната (съживената) римска империя?

Като сумираме характеристиките на малкия рог, наречен "цар със жестоко лице", ние получаваме следното:

(1) Той идва във време, когато десетте царства ще бъдат в състояние на голямо нечестие: "И в следващите времена на царуването им, когато беззаконниците стигнат до върха..." (ст.23). Дали тази ситуация няма да намери мястото си в последното време? И дали думите "стигнат до върха" не посочват времето на последния съд?

(2) Той, малкият рог, ще бъде "цар със жестоко лице" (ст.23); т.е. смел, дързък, безсрамен. Това исторически не е казано за Антиох.

(3) Той ще проумява и ще бъде вещ в тъмните сделки и в лукавство (ст.23). а така много ми прилича на лъжепророка с неговите чудеса, но никак не прилича на Антиох.

(4) Силата му ще бъде голяма, но не собствена негова (ст.24). Не се ли отнася това до овластяването му от Сатана?"

(5) "Ще погубва по чудодеен начин" (ст.24), "по един учудващ и чудотворен начин" (Кеил).

(6) "Той ще успява и върши по волята си" (ст.24). В определеното за него време, той не ще има нищо друго, освен успех.

(7) Двамата Данаил и Захарий прокламират неговото покоряване на Израел. "Ще поквари силния и свят народ" (ст.24). "И в цялата земя, казва Господ, две части от жителите й ще бъдат изтребени и ще изчезнат, а третата ще бъде оставена в нея" (Захарий 13:8).

(8) "Чрез коварството си ще направи да успява измамата в ръката му" (ст.25) Той ще бъде майстор в измамата и в лукавството, както неговия упълномощител, който е баща на лъжата.

(9) Той ще възвеличи себе си в сърцето си, или според Янг, "в сърцето си ще върши нещо много". Както неговата сила идва от Сатана, така също самонадеяността му ни напомня на Исая 14:14: "Ще изляза над висотата на облаците, ще бъда подобен на Всевишния".

(10) "Ще погуби мнозина в спокойствието им"(ст.25). Той ще бъде дипломат, хитър и лукав. Не се споменава нищо за войната, като негово средство за контрол.

(11) "Ще въстане и против Началника на началниците" (ст.25). Също, "говореше като змей" (Откровение 13:11). Дори както Сатана е великият опонент на Бога, така лъжепророкът ще застане срещу Месия.

(12) "Но ще бъде смазан, не с ръка" (ст.25). Неговото унищожение ще дойде с божествени, а не с човешки средства.

Ако някакси във формата на таблица сравним Данаил 8 и Откровение 13:11-18, ще получим следния вид:

Данаил 8:23:

Един цар.

Жестоко изражение на лицето.

Разбира тайни.

Голяма сила.

Заимствана власт.

Погубва по чудодеен начин.

Чрез лукавство събаря истината на земята; успява чрез измама.

Погубва мнозина в спокойствието им.

Въстава срещу Началника на началниците.

Смазан, не с ръка.

Откровение 13:11-18:

Няма царска титла, но упражнява властта на цар.

Лицето му не е описано.

Сила да даде живот на образа на звяра.

Принуждава всички да им се сложи белега на звяра и който не се покланя на първия звяр бива убит. Упражнява всичката сила на първия звяр.

Върши големи чудеса, дори прави огън от небето да падне.

Мами жителите на земята.

Чрез икономически контрол може да попречи купуването на храна...гладна смърт.

Издига първия звяр; и принуждава всички да му се покланят.

След Армагедон, (Откровение 19), бива хвърлен в огненото езеро заедно с Антихрист.

Има известни описания в Данаил 8:9-12, които не съответстват с тези в Откровение 13:11-18, обаче, с изключение на стих 10, те не представляват тълкувателен проблем. Можем да ги сумираме както следва:

(1) Каквото и друго да е този малък рог, той не е военен завоевател.

(2) Понеже той сам по себе си не е военен мъж, ето защо, не е възможно да е Антихрист. Описаната личност довежда нещата докрай по волята си чрез чудеса и мир.

(3) Не е възможно да бъде и Антиох, който също е военен мъж; Той използвал войната, а не мира.

(4) Не съществува нищо, което би идентифицирало малкия рог със северния или с южния цар.

(5) Не съществува никакво реално несъответствие между Данаил 8:23-27 и Откровение 18:11-18, стихове, които описват лъжепророка.

(6) Съществуват известни съгласия:

(а) Върши чудеса (Данаил); има власт да даде живот на звяровия образ (Откровение).

(б) Погубва по чудодеен начин; т.е чрез чудеса (Данаил); върши велики чудеса (Откровение).

(в) Погубва мнозина в спокойствието им (Данаил); без числото 666 никой не ще може да купува или да продава (Откровение).

(г) Цар със жестоко лице (Данаил); има всичката власт на първия звяр (Откровение).

(д) Ще успява чрез измама (Данаил); ще мами всички, които живеят на земята (Откровение).

(7) Езикът в стих 10 буквално се отнася до Сатана. Това, което бихме могли да кажем тук е, че малкият рог е въплътеният Сатана, но в този стих се набляга на неговата активност преди въплъщението, а стихове 23-35 акцентуват на действието му след въплъщението чрез лъжепророка. Бележките на старото издание на Скофилд предлагат една смесица.

(8) Ако тълкуваме стих 10 като фигуративен и го приложим към първосвещеника и към верния остатък, ще забележим, че езикът употребен в стиха е крайно неподходящ и високо преувеличен, макар и символичен.

(9) Освен това, тъй като ни е казано, че стихове 23-25 са тълкувание на стихове 9-12, ние би трябвало някакси да предадем преносно значение на първите стихове за да подхождат на първосвещеника и на праведните евреи в тяхното отношение с царя със жестокото лице.

(10) Явното несъответствие между Данаил и Откровението; т.е. един малък рог в Данаил, а два в Откровението, би могло да се обясни с това, че Данаил отнася своя герой до бившето царство на "еднороговия" Александър, а Йоан до една имитация на Месия.

На пръв поглед, стих 25 изглежда описва себеобожаването на малкия рог (а в Данаил 11:36-37 обрисува своеволния цар). Това е по-нататъшно възвеличаване на малкия рог, чрез въвеждане в текста на думата "себе си, (или в бълг.Библия "се" в ст.36), което показва, че според идеята на преводачите това е нужно за да се допълни смисълът.

Обаче, ако вместо "той ще възвеличи себе си в сърцето си" в А.V. издание, ние се обърнем към точния превод на Янг: "В своето сърце той ще върши нещо много", ние бихме избегнали изкушението да се опитваме да уеднаквяваме тези две личности като една и можем по-лесно да я посрещнем като малкия рог, описан с титлата лъжепророка в Откровение 13:11-18.

Този стих (25) е много лесно разбираем на еврейски език, където употребената дума "Hiphil" е в каузатив (причинително наклонение); упражнено насилие, като контраст на Данаил 11:36,37, където е употребено възвратното наклонение "hithpael" и съвсем подходящо фразата е преведена "ще се възвеличи". Следователно, няма сериозна причина да се въведе в текста думата "себе си".

Тук ние няма да спорим за дреболии, ако изтълкуваме тази глава, че се отнася до лъжепророка и това не трябва да бъде основен конфликт с Откровение 13:11-17, където лъжепророкът, без значение какво впечатление прави за себе си и дадената му власт, той възвеличава първия звяр, Антихрист и "принуждаваше земята и живеещите на нея да се покланят на първия звяр, чиято смъртоносна рана беше оздравяла".

В глава 11, където е описан своеволният цар (вероятно), първият звяр, Антихрист, съвсем подходящо евреите използват възвратното наклонение "hithpael" в двата стиха 36 и 37 за да покажат, че самият той възвеличава себе си до точката на обожаване, като поставя себе си над всеки бог.

От всички четири описания на царе в Данаил 7:8, 24,25; 8:23; 9:27 и 11:36-45, единствено в Данаил 8: е най-подходящото описание на лъжепророка. Но бихме попитали: Защо се опитваме да намерим описание на лъжепророка в Данаил? Очевидният отговор е, че една личност така тясно свързана с Антихрист (първият звяр в Откровение 13), съвсем естествено би могло да се очаква да се яви в Данаил, който има така много да каже за Антихрист. В Откровение, успехът на Антихрист или поне успехът му като бог се явява в известна степен, благодарение на лъжепророка, със своите чудеса, с икономическия контрол, с неговата власт над живота и смъртта. Че няма загатване за това в Данаил изглежда доста странно, наистина; невероятно, но не невъзможно.

Разбира се, това, което ние очакваме да констатираме не е съвсем ясно изложено, освен ако успеем да го намерим. Бихме казали, че ако сравним двата пасажа (Данаил 8 и Откровение 13), бихме констатирали малко несъвместимости. Фактически, Едно допълнение към това, което вече споменахме (материята за царствеността), ще забележим нещо много важно. В Данаил 8, имаме един малък рог; в Откровение 13, четем за "два рога, като агнешки". Двете описания ни обясняват едно изумително дело на един индивид, който унищожава мнозина чрез мирни средства, действайки не със собствена сила, но притежаващ властта над живота и смъртта. Във всяко едно от описанията намираме детайли, които не се срещат в другото, обаче не констатираме нищо, което да отхвърля подробности от едното или от другото, само с едно изключение: Едното посочва белег, а бихме очакваме да посочи идентичност, относно роговете. Едно от обясненията е това, че в Данаил, малкият рог може би е използван да идентифицира етническата принадлежност на човека; в Откровение, двата агнешки рога, символизират (в този случай измамнически) невинност и мир - една имитация и пародия на Божия Агнец.

Ако двете описания изглеждат малко различни и пресилени, сравни картината на Данаиловия Антихрист с този във 2 Солунци и в Откровение 13:1-10. Въпреки, че с положителност е установена в тези пасажи цялостната му идентификация, не се говори нищо в Данаил относно седемте глави, или смъртоносната рана, или поклонение на образа му в Божия храм.

Струва ми се, че би трябвало въз основа на приблизителната хармония между текстовете, най-после поне отчасти да изберем, дали тази глава има предвид лъжепророка или другата възможна алтернатива, самия Антихрист. Единственото нещо, обаче, на което би трябвало да се акцентира, е невъзможността да се пригоди видението и тълкуванието така, че в тази глава да се види описанието на две личности, когато фактически е описана само една единствена личност. Ако приемем това, не е възможно в стихове 23-25 да е описан Антиох Епифан. Доказателството акцентира върху лъжепророка, или върху самия Антихрист, обаче определено неподходящо е описанието да се отнася до Антихрист.

В резюме:

(1) Описанието не се отнася за Антихрист, защото то не е подходящо за него.

(2) Описанието не се отнася за Антиох, поради същата причина.

(3) Следователно, не би могъл Антиох да бъде преобраз на Антихрист.

Че малкият рог в глави 7 и 8 не са идентични, е абсолютно очевидно. Ако видението има нещо общо с глава 7, тогава би трябвало да бъде напълно разпознаваемо за Данаил, но тогава защо след обяснението на Гавриил, той каза "никой не го разбираше?" И на какво се е дължало неговото учудване? Немислимо ли е било за него, Антихрист в глава 7 да има един лъжепророк и нещо повече, както един Юда сред светия народ, един духовен Бенедикт Арнолд? Данаил бе разбрал видението в своята глава 7, но защо е бил така объркан относно видението в глава 8, освен, че някакси личностите и ситуациите са неправдоподобни и различни?

Във времето на духовен упадък, Израел е бил свидетел на бедствия и епидемии причинени от лъжепророците, които са говорили на людете това, което са желаели да слушат, като не са имали никакво предписание от Йехова. В северното царство тези лъжепророци са били почти властващи, специално по времето но Ахав. Били са на брой 400, когато Илия ги поразил на планината Кармил.

Тогава, би ли зашеметил нашето въображение фактът, ако приемем, че вероятно лъжепророкът може да бъде евреин? Че Амасия, лъжепророкът в дните на Амос, Седекия и Ахав във времената на заточението биха могли да имат техния първообраз в дните на Антихрист и това не би трябвало да ни учудва. Ние обичаме да мислим и това е абсолютно правилно, относно еврейския народ, независимо от тяхната настояща духовна слепота, че според претенциите на Исус, техният Месия, макар и временно отстранени, в бъдеще те ще бъдат отново светият народ в книгата Данаил. Но ние би трябвало да си припомним, че вън от добрата линия на Едуард в Америка е дошъл Аарон Бур, прелъстителят и предателят. Вън от самото небе, помазаният херувим стана Сатана, който влезе в един от дванадесетте апостоли и го принуди да предаде своя Господ. Фактически, някои коментатори тълкуват Писанието, като казват, че самият Юда ще бъде прероден и ще стане или Антихрист, или лъжепророкът.

Накрая, когато сравним цялостната картина дадена ни в Данаил 8 и Откровение 13:11-18, ние констатираме следното:

(1) В двете описания, ние получаваме една личност с голямо безочие, безсрамие и жестоко изложение на лицето. Така е в Данаил. В Откровение, той говори като змей, т.е. с голямо нахалство.

(2) В Данаил, той е великият унищожител (разрушител). В Откровение, той убива всеки, който не се покланя на звяра.

(3) Той не прави това чрез война. В Данаил той унищожава мнозина чрез мир; в Откровение, никой не може да купува и да продава без белега на звяра (което означава смърт чрез глад).

(4) В Данаил, той унищожава по чудодеен начин; в Откровение, той върши велики дела, като прави огън да падне от небето.

(5) В Данаил, неговата власт е могъща, но заимствана; в Откровение, той упражнява цялата власт на първия звяр (отново виждаме възможност за взаимстване).

(6) В Данаил, той причинява благоденствие чрез измама; в Откровение, той мами всички, които живеят на земята.

(7) В Данаил, той има един рог, възможно е този рог да показва гръцката му връзка, или неговия произход като част от бившата гръцка империя; в Откровение, той има два рога, възможно е да подражава на агнеца, който е фалшивият Христос.

(8) Данаиловото описание е било писано първо за еврейските светии; докато това в Откровение е писано до езическите християни. Всяко едно описание е имало за цел, този жесток измамник да бъде добре разпознат респективно от едната и от другата група.

(9) В нито една от представените картини в двете описания, личността не използва военни методи, но постига своята цел чрез лукавство, измама и икономически контрол.

(10) Ако Данаил 8 се отнася до Антихрист, ние имаме една ненужна и необяснима прекомерност в описанието, дори и да се отнася до важността на обекта.

ГЛАВА 10

ДАНАИЛОВАТА МОЛИТВА НА ИЗПОВЕД

ОПРЕДЕЛЕНИТЕ СЕДЕМДЕСЕТ СЕДМИЦИ ЗА ИЗРАЕЛ

(Данаил 9)

По отношение на хронологията, глава 9 е писана през първата година от царуването на Дарий, мидянина, 539 г.пр.Хр. Езикът е еврейски. Тъй като местопребиваването на Данаил не е точно определено, вероятно се е намирал във Вавилон. Тази глава изпъква като еврейски-ориентирана глава и почти цялата се занимава с Израел. Глава 12 има същата характеристика. В 9:1-6 четем следното:

" 1 В първата година на Дарий, Асуировия син, от рода на мидяните, който бе поставен цар на халдейската държава -

2 в първата година от царуването му, аз Данаил, разбрах от свещените книги броя на годините, за които дойде Господнето слово към пророк Еремия, че запустението на Ерусалим ще трае седемдесет години.

3 Тогава обърнах лицето си към Господа Бога, за да отправя към Него молитва и молби с пост, вретище и пепел.

4 Когато се помолих на Господа, моя Бог, и се изповядах, казах: О, Господи, велики и страшни Боже, Който пазиш завета Си към онези, които Те обичат и пазят Твоите заповеди!

5 Съгрешихме, постъпихме извратено, вършихме нечестие, бунтувахме се и се отклонихме от Твоите заповеди и от Твоето правосъдие;

6 и не послушахме слугите Ти, пророците, които говориха в Твое име на царете и началниците ни, на бащите ни и на целия народ на земята ни" 9:1-6).

С тези думи, Данаил започва своята изповед и просто продължава обвинителния акт даден чрез Илия, в оплакването си, векове преди това: "...Аз съм бил много ревнив за Господа, Бога на силите; защото и израелтяните изоставиха завета Ти, събориха жертвениците Ти и избиха с меч пророците Ти..." (3 Царе 19:14).

Такава, без изключение, е била характеристиката на Израел, защото векове по-късно, Исус засвидетелства тяхното състояние в същия смисъл, когато каза в Лука 11:47, 49-51:

"47 Горко на вас! Защото градите гробниците на пророците, а бащите ви ги избиваха.

49 Затова и Божията премъдрост каза: Ще им пращам пророци и апостоли и едни от тях ще убият и гонят,

50 за да се изиска от това поколение кръвта на всички пророци, които е проливана от създанието на света-

51 от кръвта на Авел до кръвта на Захария, който загина между олтара и светилището..."

Това, което еврейската институция е правела на пророците в Стария Завет, не е било твърде различно от онова, което религиозните институции на езическите управления са вършели през вековете. Езическият Рим е преследвал християните. В средновековна Европа, християни са преследвали други християни, наречени еретици, като Саванарола, Хус и много други. Когато Кортез е завоювал Мексико, там бил очевидец на нещо ужасно, Азтекс принасял човешки жертви, просто като изваждал сърцата на жертвите и ги жертвал на техния бог, Хуитцилопочили. Испанците, които той оставил, не са били по-милостиви; те са изгаряли жертвите си (наречени "еретици") бавно и болезнено, като (аутодафе -дело на вярата). Разликата между двата вида жертвоприношения е била просто разликата в идеологията, а не в хуманността. Пророците и дисидентите от всички векове са преживявали трудни и тежки времена.

" 7 На Теб, Господи, прилича правда, а на нас - срам на лицето, както е и днес, на юдеите, на ерусалимските жители и на целия Израел, както на онези, които са близки, така и на онези, които са далечни по всичките страни, където си ги изгонил поради престъплението, което извършиха против Теб.

8 Господи, срам на лицето подобава на нас, на царете ни, на началниците или на бащите ни, защото съгрешихме пред Теб.

9 На Господа, нашия Бог,принадлежи милост и прощение, защото се възбунтувахме против Него

10 и не послушахме гласа на Господа, нашия Бог, да ходим по законите, които положи пред нас чрез слугите Си, пророците.

11 Да! Целият Израел престъпи закона Ти, като се отклони и не послуша гласа Ти; поради която причина върху нас се изляха проклятието и клетвата, написана в закона на Божия слуга Мойсей; защото съгрешихме пред Него" (9:7-11).

Данаил, в последния стих има предвид ужасяващата 28-а глава от Второзаконие, в която се изброяват благословенията, които биха дошли върху Израел, чрез послушание и тежките проклятия, произнесени поради непослушанието, особено заплашването, че "Господ ще заведе теб и царя, когото си поставил над себе си, при народ, който не си познавал, нито ти, нито бащите ти, и там ще служиш на други богове, направени от дърво и камък" (ст.36). Съобразно това пророчество, Израел е във вавилонско робство и както е било пророкувано, той се е намирал в състояние на посмешище и поговорка. Обаче, все още пророчеството в ст. 64 не се бе изпълнило: "Господ ще те разпръсне между всички племена - от единия край на света до другия край на света...". Това и останалото в 28-а глава, е пророчество, което Божият Дух ще вложи в ума на Данаил. Въпреки, че Израел в този момент е под Божието неодобрение, горко на онзи народ, който с грубост би се отнесъл към него. Изявлението в Захарий 2:8 е още вярно; "...понеже, който засяга вас, засяга зеницата на окото Му". Вавилон много скоро ще открие това.

От стихове 12-19, Данаил пледира пред Йехова за прощение на Израел, не поради тяхната праведност ("защото ние не принасяме прошенията си пред Теб заради нашата правда, а заради многото Твои щедрости"). Данаил отново назовава списъка на израеливите грехове:

"12 Той потвърди думите, които изговори против нас и против нашите съдии, които са ни съдили, като доведе върху нас голямо зло; защото никъде под небето не е станало това, което стана в Ерусалим.

13 Цялото това зло, както е писано в Мойсеевия закон, дойде върху нас; но не се молихме пред Господа, нашия Бог, за да се отървем от беззаконията си и да постъпваме разумно според истината Ти.

14 Затова Господ е бдял за това зло и вече го е довел върху нас; защото Господ, нашият Бог, е справедлив във всички дела, които вършим а ние не послушахме гласа Му.

15 И сега, Господи, Боже наш, Който си извел народа Си от Египетската земя с мощна ръка и си спечелил за Себе Си име, каквото имаш днес, съгрешихме и вършихме нечестие.

16 Господи, според цялата Твоя правда, моля се, нека гневът Ти и яростта Ти се отвърнат от Твоя град Ерусалим, святия Ти хълм; защото поради нашите грехове и поради беззаконията на бащите ни Ерусалим и Твоят народ станахме укор на всички, които са около нас.

17 И така, сега послушай, Боже наш, молитвата на слугата Ти и молбите му, и заради Господа осияй с лицето Си върху запустялото Си светилище.

18 Боже наш, приклони ухото Си и послушай; отвори очите Си и виж опустошенията ни и града, който се нарича с Твоето име; защото ние не принасяме прошенията си пред Тебе заради нашата правда, а заради многото Твои щедрости.

19 Господи, послушай; Господи, прости; Господи, дай внимание и подействай; да не закъснееш; заради Себе Си, Боже мой; защото с Твоето име се нарича градът Ти и народът Ти" (9:12-19).

Ако въобще една молитва може да покаже пълна преценка за един грешен народ, за един милостив Бог, за една духовна и нравствена кауза и ефект, и дори ако една молитва би могла да признае величието, праведността и силата на Йехова, то това е тази молитва на Данаил! Тя, като молитвата на Мойсей, призовава Бога да прости и възстанови взаимоотношението Си както с Израел, така и с Данаил, не поради праведността на Израел и неговата собствена праведност, но "заради многото Твои щедрости"..."заради Господа".

Данаиловата молитва на изповед и застъпничество би могла да бъде представена като първосвещеническата във великия ден на умилостивението. Веднъж в годината и то "не без кръв", първосвещеникът правеше изповед и се застъпваше, първо за самия себе си и след това за народа.

В Левит 23:27 е записано следното:

"27 Десетият ден на този седми месец да бъде ден на умилостивение; да имате свято събрание и да смирите душите си, и да принесете жертва чрез огън за Господа"

И в Левит 16:11-13, ние четем:

"11 После Аарон да принесе телето на приноса за грях, което е за него, и да направи умилостивение за себе си и за дома си, като заколи пренесеното за грях теле, което е за него.

12 След това, да вземе кадилница, пълна с разгорени въглища от жертвеника, който е пред Господа, и две пълни шепи с благоуханен тамян, счукан дребно, и да го занесе вътре зад завесата;

13 и да сложи тамяна на огъня пред Господа, за да покрие димът от тамяна умилостивението, което е върху плочите на свидетелството, за да не умре".

По-нататък ни е казано, че след като бъде заколено жертвоприношението за народа, състояла се е една уникална церемония на изповядване на греховете на народа над живия козел, както следва:

"21 И като положи Аарон двете си ръце върху главата на живия козел, нека изповяда над него всички беззакония на израелтяните, всичките им престъпления и всичките им грехове и нека ги възложи на главата на козела; тогава да го изпрати в пустинята чрез определен човек" (Левит 16:21).

Но Израел, когато е бил изгнаник във Вавилон, там не е имало храм, нито олтар, нито жертвоприношение, нито изкупителна жертва и не се дори споменавало за първосвещеник; следователно, не се е правело нито умилостивение, нито покритие на греха. Цели седемдесет години е било така.

От легалистична гледна точка, Данаил, син на юдовото племе (не на левитското), не е бил способен да заеме първосвещеническо място; но в неговата молитва на изповядване е имало значимост на първосвещеническа молитва, въпреки че ние не знаем дали тя е била произнесена в деня на умилостивението (Йом Кипур). Нито ни е даден деня или месеца, когато е била направена.

Но пророците на Израел много преди да изговорят истината, Бог е имал повече интерес да я вложи в сърцата им, отколкото да я изяви чрез формални символи, "защото послушанието е по-приемливо от жертвата и покорството - от тлъстината на овни". Данаиловата молитва в смирение, изповядване и покаяние, сигурно е имала същия ефект както тази на първосвещеника в деня на умилостивението. Кой би могъл да лиши такава искрена молитва от положителен резултат? В изброяване греховете на Израел, Данаил е идентифицирал себе си не само с народа, но и с техните грехове (8-10).

В тази молитва всичко, което първосвещеникът би могъл да каже, Данаил го е казал. Обаче, не ни е казано, че първосвещеникът е имал някакъв знак, или потвърждение от Бога, че молитвата му е чута и греховете на Израел са простени. Данаил не е имал време да привърши молитвата си и да стане от коленете си преди отговорът да дойде, защото четем:

"20 И докато още говорех и се молех, и изповядвах своя грях, и греха на народа си Израел, и пренасях молбата си пред Господа, моя Бог, за святия хълм на моя Бог,

21 дори още като говорех в молитва, мъжът Гавриил, когото бях видял в предишното видение, като летеше бързо, се приближи до мен около часа на вечерната жертва.

22 Той ме вразуми, като говори с мен и каза: Данаиле, сега излязох да те направя способен да разбереш.

23 Когато ти започна да се молиш, заповедта излезе; и аз дойдох да ти кажа това, защото си възлюбен;..." (10:20-23).

Този е вторият път, когато Гавриил се е явил на Данаил (виж 8:16). По име той се е явявал повече от два пъти в Писанието (Лука 1:19 и 26); веднъж, когато се явил на Захарий, той му съобщил за раждането на Йоан Кръстител, предтеча и отново на Мария, да й съобщи зачеването на Месия и Неговото раждане. Той е Гавриил ("мъжът на Бога"), вестителят, който стои в Божието присъствие. С каква велика чест е бил удостоен Данаил, като два пъти му бе дадено послание от такъв височайши източник - чрез същия пратеник, който обяви идването на Месия? Наистина той е бил много възлюбен. А какво да кажем за посланията? Те също би трябвало да са били от изключителна важност; а именно за идването на Месия. Съответно, преди всичко би трябвало да се види каква роля ще играе Израел и то в точното време на идването на Месия и Неговото отхвърляне (Данаил 8:25,26).

В Данаил 9:24, ние четем:

"24 Седемдесет седмици са определени за народа ти и за святия ти град за въздържането на престъплението, за довършване греховете и за правене умилостивение за беззаконието, и да се въведе вечна правда, да се запечата видението и пророчеството и да се помаже Пресветият".

Преводът на Янг е малко по-буквален:

"Седемдесет седмици са постановени за твоя народ, за града на твоята святост, за задържане престъплението и довършване греха, и покриване беззаконието, и за въвеждане във вечна правда, и за запечатване видението и пророкът, и помазание на пресветият" (Янг стр.185).

Кеил дава следното тълкувание на стих 24:

"Следователно, думата "kethiv" единствено би трябвало да се приеме като точна и първият пасаж "въздържането на престъплението", може да се преведе така: да се затвори (заключи) престъплението...да се арестува (задържи) или да се затвори нечестието, но това не означава да се помилва, но да се затвори в, да му се попречи повече да се разпространява (Хофман) ср. Захарий 5:8 и Откровение 20:3.

"Във втория пасаж, "за довършване на греховете..." видът на довършване означава запечатване, затваряне в затвор. Но този начин на запечатване не означава да се премахне, поради което Hgstb и много други го обясняват така; Греховете тук се описват като запечатани, понеже всички те са премахнати от Божия поглед, всички заедно са сложени настрана. Следователно, Хофман и Клиефот по-точно казват: "Ако греховете са запечатани, това означава, че са под арест, така че те повече не са активни и не могат да се разрастват, но се вардят така, че да не бъдат помилвани или премахнати" (ср.Откровение 20:3).

"Третото изявление, "За правене умилостивение за беззаконието" е "terminus tech.", да се простят, да се премахнат чрез средствата на жертвоприношението; т.е. помилване и прощение...

Трите изявления са верни; те третират еднакво отстраняването на греха, но по различни начини. Първото представя общите идеи, че на падението ще бъде препречен пътят, придвижването и разпространението на греха ще бъде предотвратено. Другите две изявления определят по-точно как би могло изворът, откъдето възниква отстъплението да бъде пресушен и продължителното действие на греха предотвратено. Това става по един начин с невярващите, а по друг по-различен начин с вярващите. Греховете на невярващите са запечатани, със сигурно пазене под печата така, че повече да не се разпространяват и разрастват, повече да не бъдат активни и действени; но греховете на вярващите са простени посредством изкуплението. По- предната идея е заявена във втората част, а по-късната в третата, както правилно са забелязали Хофман и Клиефот.

"Да се въведе вечна правда; т.е. една правда, която никога няма да се прекрати, която ще продължава чрез царуването на Месия и няма да бъде прекъсната от последната Армагедонска война, когато правдата не само ще триумфира, но ще премахне окончателно греха и непокаяните грешници от сцената на новата земя и новото небе.

"Петото изявление, "да се запечата видението и пророчеството", би могло да се разбере най-добре, ако си припомним, че "духът на пророчеството е да се свидетелства за Исус". Този, Когото посочва пророчеството, ще бъде тук завинаги, като присъстващ цар, който ще управлява видимо в слава. Не ще е нужно повече да се прокламира Неговото идване, защото Той ще бъде тук" (Кеил стр. 342-343).

Последното и шесто изявление, "да се помаже Пресветият" (светая светих), се отнася за място, а не за личност. Това е технически термин за вътрешното пресвято място. Терминът би могъл първо да са приложи към вътрешната стая на скинията зад завесата, впоследствие към съответната стая в Соломоновия храм и накрая към възобновения, втори храм и неговата реконструкция от Ирод. Този термин едва ли би се отнасял до помазанието на третия храм, който евреите ще построят и който ще бъде осквернен от Антихрист, но вероятно се отнася до този, който ще бъде построен лично от Самия Месия, предсказан от Захарий, в 6:12,13:

"12 Така говори Господ на силите, Който казва: Ето мъжът, чието име е Отрасъл; Той ще израсте от мястото си и ще построи храма Господен.

13 Да! Той ще построи храма Господен; и като приеме славата, ще седне на престола си като управител; ще бъде и свещеник на престола си; и съвещание за установяване на мир ще има между двамата".

Това пророчество на Захарий, според някои, се отнася до втория храм. Обаче, контекстът не позволява такова тълкувание. Вторият храм не е бил построен от Месия, Отрасълът и Той по онова време не седял и не е управлявал върху Своя трон. Изразът "и съвещание за установяване на мир между двамата" е бил тълкуван по най-различен начин, но ако приемем картината Месия върху престола на Давид, като цар на света, и възкръсналия Давид княз, управител на Израел под царуването на Месия, тогава фразата "между двамата" би могла да се отнася до Месия и Давид.

Ако помазанието на святото място означава построяването отново на храм на мястото на този разрушен през 70 г.сл.Хр., ние неминуемо ще се конфронтираме с въпроса, кой ще построи този трети храм? Понастоящем Омаровата джамия стои там на мястото, където би трябвало да бъде този храм. Докато тя не бъде разрушена, не би могъл да бъде построен еврейският храм на същото място. Съществуват упорити слухове, че евреите планират да построят подобен храм въпреки, че сега Израел едва ли би рискувал да се довери на един арабски "jihad - свещена война", който да разруши джамията. Разбира се, с обичайната си безразсъдност, арабските командоси може би нарочно или случайно биха могли да направят това. Но, когато третият храм бъде построен на връх Мория, той едва ли би се вместил в пророчеството на Езекиил или в други Старозаветни източници, но в Новия Завет ние четем за подобен храм във 2 Солунци 2:4, в който човекът на греха, който "както Бог седи в Божия храм и представя себе си за бог", ще има нужда от такъв храм. Ето защо, ние питаме дали този храм ще бъде резултат от израелевата собствена инициатива и източници, или съвместен продукт заедно с Антихрист, който "ще потвърди завет с мнозина"?

това не можем да кажем.

Обаче, от Захарий 6:12, ние разбираме, че Месия, Отрасълът ще построи въпросния храм на Господа, който вероятно ще бъде храмът видян от Езекиил. И така, предвид на това, че ще има трети храм, по всяка вероятност ще има и четвърти храм. Третият храм ще бъде осквернен от Антихрист "мерзостта, която докарва запустение", който несъмнено също ще бъде разрушен, от земетресение, споменато в Исая 2:19,21 и Захарий 14:4,5 или от война (Захарий 14:2,10), или от някои други неидентифицирани средства. Ще има храм построен от Месия, пророкуван в Захарий 6:12,13, който вярваме е описан моментално в Езекиил 41 и 42. Езекииловият храм не прилича на никой друг предшестващ еврейски храм и често пъти той е бил идеализиран от някои, но описаните подробности биха ни накарали да се съмняваме в такова идеализиране.

Третият храм би трябвало да дойде в съществувание преди второто идване на Месия, защото иначе няма как Антихрист да го оскверни. Той не би могъл да бъде построен от Месия, Който по това време няма да е още дошъл на земята.

Разните тълкувания на стих 24, по-различни от това на Кели, за щастие са резюмирани от Кълвер в следващия пасаж:

"Съществуват шест неопределени клаузи: (1) за въздържане на престъплението, (2) за довършване греховете, (3) за правене умилостивение за беззаконието, (4) да се въведе вечна правда, (5) да се запечата видението и пророчеството, (6) да се помаже Пресветият.

"Три общи възгледа засягащи сферата на действие на тези шест клаузи, са били възприети сред вярващите коментатори. Най-малко възприетата клауза, защитена от Стеуарт е тази, която вижда всичките шест благословения, следствие от финала на седемдесетте седмици, като събития свързани с унищожението на Антиох Епифан. Идеята е тази, че седемдесетте седмици специално се отнасят до останалите години на израелевото робство и преследването му чрез езически сили. Краят на всичко това е Антиох. Ето защо, шестте благословения са просто Месиянското царство представено по един следмилеанен начин.

"Друг възглед, защитен забележително от Барнес между следмилеанистите, от Янг и Мауро между милеанистите и от Ауберлен между предмилеанистите счита, че седемдесетте седмици са финал малко след смъртта на Христос, а шестте благословения са тези, станали вътре в тях.

"Тези мъже чувстват, че с посичането на Месия шестте пророчества в стих 24 са били изпълнени (Мауро, "Седемдесетте седмици" стр.43,44). Мауро излага накратко възгледа: "Когато нашият Господ се възнесе на небето и Светият Дух слезе, не остана нито едно от шестте точки на Данаил 24 неизпълнена (Ibid. стр.53).

"Съществува и една трета позиция, поддържана от Томсън (Данаил, свещенически коментар), сред следмилианистите, от Кеил и Леополд, сред милианистите и почти от всички предмилианисти от миналите седемдесет и пет години (Уест, Андерсън, Гебелайн, Кели, Трегелес, Сеис, Айронсаид, Маккайн, Коопер, Броокс, Ларкин, Чафер, Бауман и много други), според която тези шест благословения ще пристигнат в пълнота единствено в края (веднага след) седемдесетата седмица. Тези мъже в общи линии разбират, че основата, положена във великото провидение на Бога, е заела своето място при смъртта на Христос, но твърдят, че пълният ефект от тези благословения ще дойде само при второто идване на Христос (Кълвер, стр. 156,157).

С този последен възглед, ние можем с цялата си душа да се съгласим, поради следните причини:

(1) Цялата 9 глава на Данаил е почти изцяло центрирана върху Израел, "за народа ти и за святия ти град". Може ли някой действително да повярва, че тези благословения са били или ще бъдат достояние на Израел в деня, когато "ще се отвори извор за Давидовия дом и за ерусалимските жители - за грях и нечистота" (Захарий 13:1)? Цялата 12 глава на Захарий е част от тази сцена.

(2) Относно езичниците, несъмнено тази църква вкусва от тези благословения, когато всеки християнин лично полага собствените си грехове пред Бога, чрез заместническото помазание и следователно, бъде примирен с Него. Обаче, не съществува видимо доказателство, че всичките тези шест благословения могат в тази диспенсация да бъдат събрани в една несъвършена църква, но въпреки потенциално, те са нейни. Относно тези народи, съвсем очевидно е, че греховният проблем не е бил, не е, нито ще бъде разрешен, в един свят, който отхвърля Христос, до съда над народите и до учредяването на Месиянското царство. Това, което дотук ясно проличава е, че народите както политически, така и нравствено се приближават до дните на Ной, когато насилието и покварата са били нещо нормално и "че нечестието на човека по земята се умножава и че всяка мисъл и наклонност беше постоянно зло". Все повече и повече юдею-християнската етика, както и доктрината, биват отхвърляни.

Съвсем сигурно, шестте благословения не са докоснали езическия свят днес, нито са били в забележимото минало, обаче присъствието на църквата, на Словото и на Светия Дух не им се противопоставят.

Ако считаме, че съвременните коментатори забележително се различават по отношение на стихове 24-27, ние констатираме, че така е било и по времето на Йером. Той цитира Афраканус, Евсебиус Памфилиус, Хиполитус, Аполинариус от Лаодикия Клемент от Александрия, Ориген, Тертулиан и еврейски източници; всички са различни и не са съгласни помежду си. Йером отчаяно казва за себе си:

"Аз разбирам, че този въпрос е бил спорен по различни начини от хора на най-висшата наука и че всеки един от тях е изразявал своето виждане според капацитета на собствената си способност. И така, понеже е опасно да критикуваме мненията на великите учители на църквата и да приемем едно мнение вместо друго, аз просто ще повторя виждането на всеки и ще оставя читателят сам да обсъди кое мнение би трябвало да последва"

Ние дължим на Сър Роберт Андерсън обяснението на цялата тази материя за седемдесетте седмици, която се отнася до Месия. Той казва: "Следователно, да отхвърлим от ума си всички прости теории по този предмет, понеже ние сме достигнали до следните определено проверени факти:

(1) "Епохата на седемдесетте седмици започва от излизането на заповедта да се съгради отново Ерусалим (Данаил 9:25).

(2) Никога не е имало друга заповед за съграждане на Ерусалим, освен една единствена.

(3) Тази заповед е била издадена от Артаксеркс, цар на Персия през месец Нисан в двадесетата година на неговото царуване, т.е. в 445 г.

(4) Градът е бил действително съграден в изпълнение на заповедта.

(5) По юлиянския календар 1-ви Нисан 445 г. се равнява на 14 март.

(6) Шестдесет и девет седмици в години са равни на 173,880 дни, които започват от 14 март 445 г. пр.Хр. и завършват на 6 април 32 г. сл.Хр.

(7) Денят, в който завършват шестдесетте и девет седмици, е бил съдбоносен ден, в който Господ Исус яздил магарето към Ерусалим в изпълнението на пророчеството на Захарий 9:9 и когато за първи и за последен път през цялото си пребиваване на земята е бил акламиран с думите: "Князът Месия, Царят, Давидовият Син".

"Въпреки, че Бог никъде в историята не е записал Витлеемската рождена дата на Христос, тя е фиксирана с по-голяма точност отколкото тази на годината в която Той е започнал своето публично служение. Разбира се, имам предвид Лука 3:1,2. Първата пасха на Господнето служение се е състояла през м. Нисан 29 г. сл.Хр., следователно, ние бихме могли да фиксираме датата на страдната седмица с абсолютна точност, че е била през Нисан 32 г. сл.Хр." (Андерсън, Идващият княз, предговор V-VII).

Разбира се, седемдесетте седмици буквално са равни на 490 дни. Ако сметнем една седмица за седем дневен период, не съществува нищо в историята, което да ни даде нещо знаменателно през този период от излизането на заповедта. Същото е вярно и ако счетем дните за месеци като определено време. Обаче, имат изключително значение ако сметнем дните в години, или за период от 490 години, са се случили още по-значителни събития, особено след шестдесет и девет седмици, които ни водят до първото идването на Месия, Неговото отхвърляне и разпятието Му в Ерусалим. Промеждутъкът между шестдесет и деветата, и седемдесета седмица не е споменат, очевидно това е единственото място в Писанието, където е използван този вид пророчески феномен.

Книгата на д-р Алва Макклайн: "Данаиловото пророчество за седемдесет седмици" има много неща да ни каже във връзка с популизиране тълкуванието на стих 25 от Сър Роберт Андерсън, като набляга на следните точки (стр. 18,19):

(1) "Цялото пророчество се отнася за Данаиловия народ и за неговия град; които са Израел и Ерусалим (ст.23).

(2) В пророчеството са споменати два различни княза, които в никакъв случай не би било възможно да се сгрешат: Първият е наречен "княза Месия" (25); а вторият е описан като "княза, който ще дойде" (26).

(3) Целият период от време е специфично наречен седемдесет седмици (24); и тези седемдесет седмици по-нататък са разделени на по-малки периоди: Първият е от седем седмици; вторият от шестдесет и две седмици; и накрая остава една седмица (25 и 27).

(4) Началото на целия период от седемдесет седмици е определено фиксиран с "излизане на заповедта да се съгради отново Ерусалим" (25).

(5) Краят от седем седмици и шестдесет и две (69 седмици) е отбелязан с изявяването на Месия като "княз на Израел" (25).

(6) И по-късно, след шестдесетте и две седмици, които следват едната седмица (или след шестдесет и девет седмици), Месия, князът ще бъде посечен и Ерусалим ще бъде отново погубен от хората на княза, който ще дойде (26).

(7) След тези две важни събития, ние идваме до последната, или до седемдесетата седмица, началото което ще бъде ясно отбелязано със сключване на един завет или договор между "идващия княз" и еврейския народ за една седмица (27).

(8) В средата на тази седемдесета седмица, очевидно ще бъде нарушен този договор от идващия княз и той ще направи да престанат жертвата и приносът и ще настане за този народ време на гняв и опустошение, които ще траят до края на седмицата (27).

(9) С пълното завършване на целия период от седемдесет седмици ще бъде въведено време на велико и нечувано благословение за народа на Израел (24).

Д-р Макклаин, поддържа повечето от становищата на Андерсън, също повтаря изявлението му, че съществува само една заповед в Старозаветната история, която отделно от всички целесъобразни тълкувания, може да бъде идентифицирана със "заповедта" предмет на Данаиловото пророчество. Тази заповед намираме в книгата на Неемия. Нека читателят да прочете внимателно Неемия 1:1-4 и 2:1-8, като обърне внимание на някои факти: Първо, на съобщението, че стената на Ерусалим е била съборена и портите му изгорени с огън. Всичко това дълбоко е натъжило Неемия, еврейски виночерпец на цар Артаксеркс; второ, че след искрената и задълбочена молитва, той се осмелил да помоли царя, "изпрати ме в Юдея, в града на гробищата на бащите ни, за да го съградя" (2:5); трето, че неговата смела молба чрез Божията благодат е имала успех, както той казва: "И царят ми разреши всичко, понеже добрата ръка на моя Бог беше над мен" (2:8). Но, бихме отбелязали най-важното от всичко, как внимателно Неемия, чрез божествено вдъхновение, е отбелязал точната дата на тази заповед: "В месец Нисан, в двадесетата година на цар Артаксеркс" (2:1).

За тези, които вярват във вдъхновението на Библията и в истинността на пророческите слова, няма да бъде изненада когато прочетат, че датата фиксирана от Неемия е една от най-познатите дати в древната история. Дори в най-старите издания на британската енциклопедия, разбира се, не под влияние на пророчеството, е определена годината на Артаксерксовото възкачване на престола 465 пр.Хр. Следователно, неговата двадесет годишнина би била 445 г.пр.Хр. Понеже не е даден точния ден, според еврейския обичай, датата (месец Нисан) би трябвало да се счита първия ден. Според нашия календар, тази дата е 14 март 445 г. пр.Хр. Ето, от кога води началото си пророчеството за седемдесетте седмици.

В последния стих на тази глава (ст.27), ние имаме последното действие на Антихрист. Неговият завет с мнозина ще бъде резултат от техните отчаяни нужди. Обиколен от всички страни с върли неприятели, неумолими в решението си да го унищожат, какво би направил Израел? Към кой приятел бе могъл да се обърне, след като е отчужден от Йехова?

Вероятно никак няма да бъде преувеличено, ако кажем, че живеем в свят, където никой народ няма истински приятели. Както изглежда, народите са до голяма степен мотивирани единствено от собствения си интерес и когато някой народ престане да бъде полезен на друг, той вече престава да му бъде приятел. Нещо повече, съглашенията между народите са все повече и повече на почит тогава, когато са полезни за един или за друг народ. От Божия гледна точка, ние живеем в свят на нарастващ нравствен упадък. Много лесно е да повярваме, че той се управлява от бога на този свят, Сатана, така че осъждението, което виси над земята ще бъде абсолютно справедливо.

Следователно, бихме ли се учудили, ако заслепен от бога на този свят, Израел би послушал ласкателствата на Антихрист "един, който идва в собственото си име"и би бил впечатлен от неговата интелигентност, сила и очевиден успех? Целият свят би направил същото, включително и отстъпническата църква. Единствената тайна в тази ситуация е защо Антихрист би потърсил и би намерим изгода в този алианс? Дали не поради географската позиция на Израел? Може би затова, че той ще притежава някои военни преимущества или тайни, които Антихрист би могъл да използва? Или още по-ужасяващо, дали заветът, който ще сключи с Израел няма да му бъде в помощ окончателно да го унищожи. Всички тези разсъждения не са фантастика, както изглеждат може би, тъй като Освиенцим и другите ужасни места са били направени от Сатана, който мрази евреите със смъртна омраза и намерението му е да ги унищожи абсолютно всички, така както мрази християните и желае да ги унищожи.

И така, ние не знаем защо инструментът на Сатана, Антихрист, ще сключи завет с Израел, нито защо, нито от кого този завет ще бъде нарушен - вероятно от самия Антихрист ("ще направи да престанат жертвата и приносът"). Може би загатването във 2 Солунци 2:4, където се казва, че Антихрист ще изисква да му се покланят като бог, е ключът, чрез който бихме отговорили на тези въпроси. В момента, когато бъде сключен заветът, Израел не ще бъде уведомен, че Антихрист ще очаква от тях да му се покланят като бог.

Следователно, когато Антихрист реши да стане бог и с ярост се обърне да унищожи един народ, който дълги години е имал достатъчно много идоли и който ще откаже да му се покланя, тогава ще настъпи времето на утеснението на Яков, според Еремия 30:7 и Данаил 12:1.

Ние се надяваме, че Америка, която в много случаи е показвала неегоистично приятелство, винаги ще бъде вярна приятелка на Израел, без обаче да съхранява омраза към арабския свят, защото те също са Авраамово семе.

Дали ще бъдем съблазнени от арабския нефт и от този нефт, който би се дал с най-голяма лихва на Израел, на Америка или дори на самия арабски свят, не би било възможно да се предвиди. В голямото тичане, крайният изход не ще бъде решен от боязлива Америка, от един заблуден ислям или дори от един Израел с назъбени стени, но от армията на Йехова, от завръщането на Христос в сила и слава (Данаил 7:13,14,26,27). Винаги Бог има последната дума.

Стих 26 от Данаил 9 продължава: "народът на княза, който ще дойде, ще погубят града..."; т.е. народът на княза, който ще се яви по-късно ще разрушат града. "Князът, който ще дойде", обикновено се мисли, че е Антихрист и поради тази причина, се предполага, че Антихрист ще бъде от италиански произход. Разбира се, разрушението на Ерусалим дойде около 70 г. сл.Хр., както бе пророкувано от Исус и се изпълни от римската армия под командването на Тит. Градът е бил напълно разрушен може би с една загуба от милион и четвърт еврейски живота. Храмът е бил изгорен и както Исус пророкува не е останало камък върху камък (Матей 24:2; Второзаконие 28:49-58, 63-65).

Стих 27 се отнася до "той" и това не може да бъде никой друг освен княза, който ще дойде. Тит не отговаря на това описание, защото не е имало сключен завет с евреите през 70 г. сл.Хр., така че князът, който ще дойде не може да бъде Тит. Стихът продължава:

"27...а в половината на седмицата ще направи да престанат жертвата и приносът; и един, който запустява, ще дойде яздещ на крилото на мерзостите; и гневът ще се излее върху запостителя за определеното време" (9:27).

Естествено е да се помисли, че това се отнася до седемдесетата седмица на Данаил и в средата на седмицата, което означава след три и половина години, той "ще направи да престанат жертвата и приносът".

Тук не се споменава, както често се случва в Писанието, за дълга пауза между разорението на евреите в края на шестдесет и деветата седмица и завета на Антихрист с евреите в началото на седемдесетата седмица. Обичайно е да се поясни това изявление чрез пророческия часовник, относно юдаизма е спрял през 70 г. сл.Хр. През време на този промеждутък, когато Израел се е отчуждил от Йехова и от Неговия Христос, обещанието дадено от Старозаветните пророци за събирането на езичниците, трябва да се изпълни. В Исая 42:6, ние четем:

" 6 Аз, Господ те призовах в правда и като хвана ръката ти, ще те пазя и ще те поставя за завет на народа, за светлина на народите (езичниците)"

Отново в Исая 49:6 и 60:1-4 имаме славното обещание:

" 1 Стани, свети, защото светлина дойде за теб и славата Господня те осия.

2 Защото, ето, тъмнина ще покрие земята, а над теб ще осияе Господ и славата Му ще ти се яви.

3 Народите (езичниците) ще дойдат при светлината ти и царете - при бляскавата ти зора.

4 Вдигни наоколо очите си и виж: те всички се събират, идват при теб; синовете ти ще дойдат отдалеч и дъщерите ти ще бъдат носени на ръце"

Кеил казва:

"Ако ние виждаме, че разрушението на града и на светилището има връзка с "Maschiach", то би трябвало да считаме това разрушение като непосредствен или първи резултат от посичането на Месия и че самото разрушение ще бъде извършено от един Нагид (княз), а не от Maschiach, защото разбираме, че нито светски княз или цар, нито просто първосвещеник, но единствено един помазаник би могъл да застане в такава позиция спрямо града и светилището, че да бъде посечен, след което градът и светилището загубват не само защитата си и защитника си, но същевременно то също губи характера си като светилище, което Maschiach му бе дал. Това "посичане"не подхожда на един еврейски първосвещеник, но само на Месия, Когото Йехова е помазал да бъде Свещеник-Цар според Мелхиседековия чин и поставен като Господ над Сион, Неговия свят хълм" (Кеил стр.360, op. cit.).

В Данаил 9:26 клаузата, "народът на княза, който има да дойде, ще погубят града и светилището", е била предмет ма най-различни тълкувания и ще бъде разгледана по-после в главата за Антихрист. Обаче, нека си припомним, че който и да е този княз, разрушението на града от римската армия под ръководството на Тит е въпрос на историята, а не на бъдещето. Това разрушение е било описано от Йосифус със страхотни подробности. "Князът, който ще дойде" е фокусът на стиха, обаче това не е Тит. Стих 26 завършва с изявлението, че докато Месия се завърне, ще бъдат потопени като завършек всички надежди на една земна утопия. Буквалният превод е : "До края ще има война; определени са опустошения". За тези, които очакват постепенно намаляване на войната или на войните, когато се приближаваме до края на този век, бихме разгледали следната статистика:

(1) От 1496 г. пр.Хр. до 1861 г. сл.Хр., всичко 3357 г., е имало войни в някои части на света през всичките години, освен през 227 г. от този период. Това би означавало, че по това време само една година на всеки петнадесет е била свободна от война (Colliers Encyclopedia, 1969, стр. 235, статия "Стойност и загуби").

(2) Ако посоките имат някакво значение, ние едва ли бихме могли да погледнем напред към едно намаляване броя на войните или смекчаване на тяхното въздействие. Всяко американско поколение е изживявало трагедията и цената на войната с внезапно кресчендо, с голям брой убити и много сълзи. Петте огромни войни, в които Америка до 1914 е водила, е дала жертви около 150,000 души. Разбира се, в това число не са включени страничните злополуки. Обаче, Първата Световна Война е дала жертви от 10,000,000 воюващи войници, 10,000,000 граждани и 20,000,000 мъртви поради епидемии и глад.

Цялата стойност на тази война е $338,000,000,000. Двадесет и пет години по-късно Втората Световна Война се явява с 17,000,000 мъртви войници, 43,000,000 мъртви граждани и разноските по нея се изчисляват на $348,000,000,000. По това време, ние бяхме ангажирани в корейската война с над 33,000 американски жертви и с много пъти повече корейски и китайски. Виетнамската война накрая завърши с над 56,000 мъртви американци, билиони долари разходи и буквално милиони Северно и Южно виетнамски граждани мъртви.

(3) Един виден западен учен пише: "Проверих с исторически и военни експерти и констатирах, че всички сме съгласни по този пункт: Никога преди в историята не е имало разгръщане на войска с магнитуд (размери) пред левия съветски бряг без да има война" (У.С.Нюз енд Уорлд репорт, Уорлдграм, Септ. 4, 1972).

Понеже всички народи от различните континенти, големи и малки, са въоръжени до зъбите, думите на ангела в Данаил изглеждат абсолютно прави. Има вик за мир, мир, но няма мир.

ГЛАВА 11

ДАНАИЛОВОТО ЧЕТВЪРТО ВИДЕНИЕ

ТЕОФАНИЯ

(Данаил 10)

Глави 10, 11 и 12 касаят последното видение преживяно от Данаил. Времето, когато е дадено е третата година на персийския цар Кир, 534 г. пр.Хр.; мястото, някъде покрай Тигър и Ефрат. Не е споменат град. "Видението се отнася до далечни дни"; до една далечна перспектива.

Това откровение е било получено от човек, който се е намирал в края на земния си път. Ако той е бил седемнадесет, осемнадесет годишен, когато е бил взет като пленник във Вавилон (605 г. пр.Хр.), сега е бил вече приблизително на деветдесет години. Той е видял издигането и падането на Нео-вавилонското царство, преминаването на Навуходоносор, вероятно не по-стар от самия него, краткото царуване на Евил Мардук, неговият син, царуването на Неглисар, на Лабаши Мардук, неговият син и накрая седемнадесет годишното царуване на Набонидус и Валтасар. Данаиловият приятел, Мидянинът Дарий, също си е отишъл и неговият наследник Кир Персийски е управлявал обширното владение на Персия. В своята напреднала възраст, той получил най-дългото откровение, от всички други, които е видял през живота си, като пророк. В известен смисъл, това последно откровение представлява един вид апогей на четирите му видения. Нека разгледаме следното:

(1) Навуходоносор е имал сън, тълкуванието на който е било открито на Данаил в нощно видение (603 г. пр.Хр.). Данаил 2 гл.

(2) Отново, той е изтълкувал един сън на Навуходоносор, който включвал умственото му помрачение и възстановяване. Датата не е точно определена, но може би в някой момент през време на тринадесет годишната обсада на Тир. Данаил 4 гл.

(3) Данаил бил доведен да изтълкува написаното с ръката върху стената през време на Валтасаровия пир (539 г.пр.Хр.). Данаил 5 гл.

(4) Първите откровения и видения дадени на Данаил са четирите големи звяра в Данаил 7 гл., които самият Данаил е бил неспособен да изтълкува, но тълкуванието е било дадено от един ангел (може би в 554 г. пр.Хр.). Данаил 7 гл.

(5) В третата година на Валтасар, Данаил е имал видение заедно с Теофания, което е било изтълкувано от ангел Гавриил. Това видение е било в будно състояние (може би в 551 г. пр.Хр.). Данаил 8 гл.

(6) В първата година от Дарий Мидянина, Данаил е имал опитност в будно състояние или видение, с ангел Гавриил, също изтълкувано от него (539-538 г.пр.Хр.). Данаил 9 гл.

(7) Стигаме до последното, най-ясното и вероятно най-важното от всички Данаилови видения, дадено в третата година на Кир. Тук също има Теофания заедно с от двама до четирима ангели като част от откровението; мъжът облечен в ленени дрехи, вероятно е един от Божеството. Данаил 10-12.

Главата започва:

" 2 (В онова време аз, Данаил, жалеех три седмици;

3 вкусен хляб не ядях, месо и вино не влизаше в устата ми и нито веднъж не се помазах, докато не се навършиха цели три седмици) (10:2,3).

Данаил не ни казва защо е жалеел. Понеже изявлението е направено в началото, не бихме помислили, че съдържанието на видението е причина за това. Кеил предполага, че неговата печал е причинена от условията и нещата сред онези евреи, които са се върнали в Ерусалим (Ездра 4).

Както споменахме, това е четвъртото собствено Данаилово видение, което му се дало в третата година на Кир, който впрочем е имал на разположение само четири години да управлява. Ездра ни казва (Ездра 1:1): "Господ подбуди духа на персийския цар Кир". Словото продължава: "Така казва персийският цар Кир: Небесният Бог Йехова ми е дал всичките царства на света; и Той ми е заръчал да Му построя дом в Ерусалим, който е в Юдея" (Ездра 1:2).

Кир е този, който е бил подбуден от Бога да бъде приятел на Израел и да му позволи да се върне в тяхната собствена страна, нещо повече да построи храм и да населява собствения си град. Той е направил това по царски начин, както четем в Ездра 1:7: "Цар Кир извади вещите на Господния дом, които Навуходоносор беше донесъл от Ерусалим и сложил в храма на боговете си". Стих 9 продължава:

" 9 И ето числото им: тридесет златни легена, хиляда сребърни легена, двадесет и девет ножа,

10 тридесет златни блюда, четиристотин и десет сребърни блюда от втори вид и хиляда други съдове.

11 Всички златни и сребърни съдове бяха пет хиляди и четиристотин..." (Ездра 1:9-11).

Това е било истинско царско богатство, което се е върнало обратно на един пленен народ, който не би могъл нищо да направи в замяна. Може би Кир е бил причислен към благословените.

Изминали две години; градът Ерусалим е бил отново населен, но стените не са били изградени и градът е бил отворен за неприятели и за пакостници. Храмът бил започнат да се строи, и един жертвен олтар съграден, но по-старите хора, които са виждали някогашния Соломонов храм са плакали, когато са видели основата на този нов храм, както са плакали двадесет години по-късно, когато е бил завършен, защото е бил много по-низш и бледнеел пред великолепието на стария храм. Освен това, почти веднага, противниците са се явили да попречат на строителството му.

Дали тази е била причината за Данаиловия пост и молитва, които продължили три седмици? Или отстъплението на юдеите, които са отишли в Египет (Еремия 44)? Може би общото безславно положение на един някога прославен народ да е натъжило Данаил? Или пък фактът, че теокрацията е ликвидирана до тогава, до когато Месия ще я възстанови отново в последните дни? Също така, може би след завръщането му в дома в края на седемдесетте години, пророкувани от Еремия, той ще констатира, че при завръщането на Месия никога отново нещата в храма няма да бъдат същите, както са били някога: "Месия ще бъде посечен и няма да има кои да Му принадлежат". Всичко това му е било категорично открито в предишното видение, пет години по-рано.

Сърдечна печал е била залегнала в сърцата на повечето от Божиите пророци, които са виждали какво би трябвало да бъде, но са били принудени да посрещат реалността на това, което в момента е. Каквато и да е била причината за тъгата на Данаил, ние забелязваме, че той е постил и жалеел три седмици, еквивалентни на двадесетте и един дни на конфликта между ангелските пратеници и персийския княз. Както виждаме, този княз е бил победен, а Михаил и неговите ангелски помощници са били победители.

В началото на стих 5, на Данаил е дадено видение на един мъж облечен в ленени дрехи:

" 5 Като повдигнах очите си, видях един човек, облечен в ленени дрехи, чийто кръст беше опасан с чисто уфазко злато.

6 Тялото му беше като хрисолит, лицето му - като изгледа на светкавица, очите му - като огнени светила, мишците и краката му бяха наглед като лъскава мед и гласът на думите му - като глас на многоброен народ" (10:5,6).

Ако сравним това описание с Откровение 1:13-16, където личността е идентифицирана като възкръсналия Христос, ние получаваме следния паралел:

Данаил 10:

Човек облечен в ленени дрехи; кръстът му опасан с чисто уфазко злато; тялото му като хрисолит; лицето му като светкавица; очите му като огнени светила; мишците и краката му наглед като лъскава мед; гласът му като глас на многоброен народ.

ОТКРОВЕНИЕ 1:

Облечен с дълга дреха; препасан със златен пояс; лицето Му светеше, както свети слънцето в силата си; очите Му като огнен пламък; краката Му приличаха на лъскава мед; гласът Му беше като на много води.

В същност двете описания са така много подобни, че в случая на Данаил се е явил въплътеният Христос, тъй като никой ангел не е описан така и двете описани личности фактически са една и съща. Неизразимата слава на видението лишава Данаил от сила, енергия и тези, които са били с него са побягнали с голям трепет, за да не видят видението.

" 8 И така, аз останах сам да видя това голямо видение, от което не остана сила в мен, защото енергията ми се обърна в (тлеене) и останах безсилен.

9 Чух, обаче, гласа на думите му; и като слушах гласа на думите му, аз паднах на лицето си в несвяст, с лицето си към земята" (10:8,9).

Някои предполагат, че цялото това преживяване на Данаил е било един сън така живо и ясно като, че е било в будно състояние. Обаче, ясните сънища, не причиняват на сънуващите подобни психически травми. От неговото описание на видението, ние вярваме, че той го е видял като буден, но с такъв силен ефект, че го описва като, че го е сънувал, при което първите думи на ангелския пратеник ги чува като в сън. Това състояние не е последно, защото четем:

"10 И ето, до мен се допря ръка, която ме сложи разклатен на коленете ми и на дланите на ръцете ми.

11 И ми каза: Данаиле, мъжо възлюбен, разбери думите, които ти говоря и стой прав, защото при теб съм изпратен сега. И когато ми изговори тези думи, аз се изправих разтреперан.

12 Тогава ми каза: Не бой се, Данаиле; защото от първия ден, откакто ти преклони сърцето си да разбереш и да смириш себе си пред своя Бог, думите ти бяха послушани и аз дойдох поради думите ти.

13 Обаче, князът на персийското царство ми противостоеше двадесет и един дни; но, ето, Михаил, един от главните князе, дойде да ми помогне; и така, аз останах непотребен вече там, при персийските царе." (10:19-13).

Следващият стих 14, може би е ключът не само на тази глава, но и на следващите в книгата (глави 11 и 12).

"14 И сега дойдох да ти помогна да разбереш какво предстои да стане с народа ти в последните дни; защото видението се отнася до далечните дни" (10:14).

Ето защо, ние много добре разбираме, че онова, което следва в глави 10, 11 и 12 (а именно четвъртото видение на Данаил), специално се отнася до "народа ти", (който е Израел) и каквито характери или народи ще бъдат включени по-късно, те ще бъдат включени поради тяхното отношение към еврейския народ. Тъй като еврейските неща са в основата, затова единствено те доминират в глави 9 и 12.

Вторият момент, върху който би трябвало да акцентираме е хронологическата постановка. Споменатите събития се отнасят за последните дни. Въпреки, че ще бъдат въведени други съществени неща, фокусът на главите пада върху последното време. Ако нещо в тази или в следващите глави на пръв поглед изглежда неясно и мрачно, причината е, че целият материал се отнася за "народа ти в последните дни" и няма значение какъв фон е даден за да се разбере пълното значение на тези два момента. Но въпреки, че можем да разпознаем това, понякога е много трудно да се направи разлика между образ и първообраз, между факти и главната истина на пасажа особено, когато са смесени в стиха или в стиховете. Това особено е важно в Данаил 11:21-35. Нека отново обърнем вниманието си върху глава 10.

"15 И като ми говореше тези думи, насочих лицето си към земята и останах ням.

16 В този момент един, подобен на човешки син, се допря до устните ми. Тогава отворих устата си и говорих, като казах на онзи, който стоеше пред мен: Господарю мой, от видението болките ми се върнаха и не остана сила в мен.

17 Защото как може слугата на този мой господар да говори с този мой господар? Понеже веднага не остана никаква сила в мен, а и дъх не ми остана" (10:15-17).

Отново виждаме сходство с опитността на апостол Йоан в Откровение 1:17: "И когато Го видях, паднах при краката Му като мъртъв, а Той сложи десницата Си върху мен и каза: Не бой се, Аз съм Първият и Последният..." Само, когато Той понижи славата и величието Си, е възможно човек да види Бога и да оживее, независимо дали се отнася до Отец, до Сина или до Светия Дух. Тези смъртни тела ще трябва да бъдат променени с възкресенски, за да живеем заедно с Бога в Новия Град.

"18 Тогава пак се допря до мен нещо като човешки образ и ме подкрепи.

19 И каза: Не бой се, мъжо възлюбен; мир на теб! Крепи се! Да! Крепи се! И като ми говореше, аз се подкрепих и казах: Нека говори господарят ми, защото си ме подкрепил" (10:18,19).

Отново имаме теофания в стихове 16 и 17. В следващите два стиха, придружаващият ангел нарече Данаил "мъжо възлюбен". На никоя Старозаветна личност не са казани подобни думи. Авраам бе наречен "Божи приятел", Мойсей, "служител на Бога" - те са били възлюбени, но в Данаил, според мен, виждаме отражение на идващия Месия; свят, незлобив и неосквернен. Той е личност, която самите ние можем да обичаме безрезервно, макар и в по-ниска степен от Самия Месия.

Говорещият ангел не е наименуван, въпреки, че може да е бил Гавриил, както виждаме в предшестващата глава (Данаил 9:21). Обаче, това трудно би могло да се предположи, тъй като четирите видения на Данаил не следват хронологически едно след друго, но има интервал от три години между първото и второто, двадесет години между второто и третото и пет години между третото и четвъртото. Освен това, ангелът в тази глава не се появява сам, както Гавриил, но дава посланието си в присъствието на един, който фактически е автор на посланието - Христос преди въплъщението Си.

Идваме до стих 20:

"20 Тогава той каза: Знаеш ли защо съм дошъл при теб? А сега ще се върна да воювам против княза на Персия; и когато изляза, князът на Гърция ще дойде" (10:20).

Кеил парафразира този стих така:

"Сега ще се върна да възобновя и продължа войната с княза на Персия, да поддържам позицията завоювана (ст.13) при царете на Персия; но когато така изляза да воювам; или докато продължавам в този конфликт, ето, князът на Джаван ще дойде ("хенай" с причастието "бах", означава князът на бъдещето), тогава ще има нов конфликт".

В действителност, тази последна мисъл не е изказана така случайно, но тя се явява в стих 21. Воюването с княза; или с духа на Персия, враждебно настроен към Израел, се отнася да опозицията, която евреите ще срещнат в препятствието поставено пред тях при изграждането на храма от времето на Кир до времето на Дарий и в бъдеще под Ксеркс и Артаксеркс до изграждането на стените на Ерусалим от Неемия, така също и в по-късно време от страна на персийската световна сила, но всред всички трудности, ангелът на Господа обещава да движи нещата на Неговия народ. "Сар джаван" е духът на световното македонско царство, което ще се появи и ще покаже огромна омраза, каквато показа духът на Персия срещу Божия народ" (Кеил стр.422-423).

Ужасно нещо е като си помислим, че всеки народ на земята очевидно има един местен княз на тъмнината, една демонична личност, която влияе върху мислите и действията на царе, владетели и управители. Писанието се отнася с респект към тези демонични сили, като нарича някои от тях князе и напълно разпознава тяхната зла сила и техния капацитет на влияние върху живота и интереса на народите. Обикновено, се мисли, че това влияние върху управителя е възникнало случайно, но всъщност то е резултат от едно демонично натоварване или обладание. Също и архангел Михаил се отнася към Сатана с респект според Юда 9. Невъзможно е да се помисли, че Хитлер и Сталин са били изключение. По този начин и Антихрист ще бъде овластен вместо от князете на Персия, Гърция или от тези на други страни, лично от самия Сатана и ще бъде обладан от него, за да упражнява неговото познание и световно господство. По този начин той ще направи в определеното му време да доминира злото по цялата земя. "Когато бъде отстранен онзи, който сега го възпира". Тогава царството на тъмнината ще има пълната власт.

Това, което Данаил изговаря, Павел го сумира в Ефесяни 6:12, като приложение към всеки християнски вярващ: "Защото нашата борба не е срещу кръв и плът, а срещу началствата, срещу властите, срещу всесветските управители на тая тъмнота, срещу духовните сили на нечестието в небесни места".

Да се върнем към Данаил, напълно подходящо е за него да ни въвежда в духовните сили, които все по-интензивно ще действат, особено по времето на седемдесетата седмица на Данаил и които ще стигнат апогея си в безопозиционното царство на Сатана чрез неговия Антихрист, чрез лъжливия пророк и чрез демоничното множество.

В стих 13, срещаме един ангел на Бога "превъзходен в сила", но изглежда не е бил в състояние да се справи със Сатанинския княз на Персия. Безизходицата обаче е разрешена единствено, когато архангел Михаил идва на помощ. Тук в тези два стиха моментално проблясва ужасната борба, която се води в духовния свят за завладяване умовете на царете.

В йерархията на ангелите, добри и зли, дали отсъденото решение е въз основа на явната им зависимост от последната заповед на Самия Бог? Дали архангел Михаил, е превъзхождал по ранг княза на Персия, докато изглежда първият ангел, влязъл в спор с него не го е превъзхождал?

Сатана, помазаният херувим, чиято сила и влияние са били абсолютно достатъчни за да подмами Божиите ангели и да ги поведе в бунт, очевидно като е имал предвид ангелите от най-висок ранк - именно князете. За тях и за други ни се казва в Ефесяните, че са силите на световната система. Те влияят и контролират царе, обсебват лъжливи пророци и гадатели, вдъхновяват автори, създават фалшиви доктрини и ереси, воюват със светиите по всякакъв начин и петнят доброто име на Бога. Лично самият Сатана инсценира смъртта на Божия Син, понеже не би могъл да Го измами. Смъртта на Божия Син е предузната и предопределена от Бога, а Сатана е използван като инструмент. Подобно предположение би могло да се базира върху една съзнателна сила; сила според позволената воля на Бога (Йов 1:10, 12 и т.н.) Тъй като тази злоба и нахалство не изключват Самия Божия Син (Той беше изкушаван от Сатана), не трябва да се изненадаме, като го виждаме да действа срещу Божиите ангели.

По всичко личи, че хората би трябвало да бъдат повлияни от словото и Духа на Бога или от духа на покварата чрез силите на злото. В края на краищата, не съществува позиция на постоянен неутралитет. В настоящето ни изучаване виждаме, че умът на Кир Велики е бил бойното поле. За него в Исая 44:28; 45:1-4 се казва:

"28 Който казва за Кир: Той е Моят овчар, който ще изпълни всичко, което Ми е угодно, даже когато кажа на Ерусалим: Ще бъде съграден и на храма: Ще бъдат положени основите ти.

1 Така казва Господ на помазаника Си, на Кир, когото Аз държа за дясната ръка, за да покоря народи пред него и да разпаша кръста на царе, за да отворя вратите пред него, за да не затворят портите:

2 Аз ще ходя пред теб и ще изравня неравните места; ще разбия медните врати и ще строша железните лостове;

3 ще ти дам съкровища, пазени в тъмнина, и богатства, скрити в скривалища, за да познаеш, че Аз съм Господ, израелевият Бог, Който те призовавам по име.

4 Заради Яков, слугата Ми и Израел, избраният Ми, те призовах по име, дадох ти почтено име, дори и да не Ме познаваш"

Въпреки да виждаме от описанието на Исая, че на Кир е било предписано да изпълни "всичко, което Ми е угодно", все пак съществува невидима битка за неговия ум и воля. Въпреки победата да е сигурна, спорът е бил много остър.

Ксенофон в своята Циропедиа се е опитал да предаде на читателите си нещо от страхопочитанието и боготворението, от персите, с което Кир е бил обкръжен. Понеже той прави Кир да говори като атинянин, защото е доловил нещо от неговата чистота, енергичност и дори гениалност. Несъмнено, той не би могъл да ни даде някакъв ключ относно духовната страна на Кир и разбира се, нито намек, че е бил избран инструмент в ръката на Йехова. Това ние научаваме единствено от Писанието. Термини като "помазаника" и "Моят овчар" са абсолютно необикновени. Те не са употребени за никой друг езически цар, дори не и за Навуходоносор. Това са термини употребени някога за Давид. Фразата "дори и да не Ме познаваш" би била най-добре разбрана, ако към изречението прибавим думата "следователно", защото в предния стих, имаме изявлението "за да познаеш, че Аз съм Господ, израелевият Бог, Който те призовавам по име".

Тази глава завършва с ангелските думи, приложими към всички останали глави от книгата. "Обаче, ще ти известя значението на това, което е написано в едно истинско писание". Привидно, това би се отнасяло до онова, което следва в глави 11 и 12, но напразно търсим в тях някакъв библейски цитат, който се отнася или дори покрива дадена тема в предишното писание. Какво означава това? Кеил казва:

"Истинското писание" е книгата, в която Бог е определил предварително истината за историята на света такава, каквато ще бъде впоследствие разкрита" (ср.Малахия 3:16; Откровение 5:1) (Кеил стр.423).

Барнес казва:

"Истинското писание" означава писаната истина и обяснение, които засягат божествените цели или заповеди относно тези факти, че (а) тогава не е имало друго писание, където тези неща биха могли да бъдат намерени; (б) ангелът е дошъл да извести това, което не би могло да бъде познато по друг начин и следователно, не би било възможно да бъде намерено в някоя друга книга, до която човек би имал достъп; (в) този език напълно хармонира с общите описания в Писанието относно други бъдещи събития. Те са описани в една книга, която е в Божиите ръце, в която е описано цялото бъдеще на човечеството; имената на тези, които ще бъдат спасени и всичките дела на хората" (Сравни с Второзаконие 32:34; Малахия 3:16; Псалом 139:16; Откровение 5:1) (Барнес II, стр.104-205, Op.cit.).

Ако предположим, че тази десета глава е отделно видение (която не е) и няма нищо общо с онова, което следва, тогава би трябвало да погледнем към нея другояче. обаче, целият безкраен конфликт представен в глава 11 и страхотните случки в глава 12 биха могли да се обяснят единствено с изопачените желания на царе и владетели, с тяхната воля за сила и власт, за земя и известност. Това не е нищо друго освен един фронт на реално съперничество, невидимо, но истински ужасно. Именно, северният цар, южният цар, лъжливият пророк и над всичко "царят", който в тази ера ще бъде представен като бог, чиито неизвестни инструменти ще бъдат те. Това не означава, че те не ще имат собствени воли; те ще бъдат подмамени от великият измамник, който ще ги използва за собствените си цели и намерения. Анна и Кайафа просто са мислили, че защитават собствените си интереси и тези на тяхната садукейска компания; в действителност обаче, те предадоха Израел на двадесет-вековно преследване, което им нанесе щети в огромни размери.

Обаче, благородните мисли и превъзвишените желания на хората, ще бъдат използвани от великия манипулатор за собствените си намерения. Но има подслон и убежище от неговите примки единствено под покрива на Всемогъщия и в ходатайството на Неговия Месия. И така, когато четем следващите глави, в тях намираме ключа за действителността и силите контролиращи езическия свят, и намираме тяхната кулминация в последния бунт срещу Един във всемира, Който истински обича човека и Който заслужава да бъде обичан; Един, чиито заповеди са основани изключително върху доброто както в духовната, нравствената и физическата реалност на всемира. Единствен Той знае как е бил създаден този всемир и какво точно би трябвало вечно да Му принадлежи, след като крайното добруване, което Той е планирал за него вече е в действие.

Глава 12

ДАНАИЛОВОТО ЧЕТВЪРТО ВИДЕНИЕ

ЦАРЯТ

(Данаил 11)

Когато започваме разглеждането на глава 11, ние ще избегнем много недоразумения ако не забравяме Данаиловото предупреждение, че главната тема на главата са "последните години" (Данаил 11:6) и заедно с това да приемем предварително, че Данаил използва тридесет и пет стиха посветени на миналото, а само десет стиха са пророчество за последното време.

Кеил ни предупреждава:

"Всичко, което ангелът казва по отношение на Персия и Яванските световни царства (от Ява) и за войните на царете от север и юг, се отнася за последното време и има за цел накратко да покаже главните елементи на развитието на световните царства до времето, когато войната в края ще избухне и да покаже как, след унишожаванетo на яванските световни царства, нито царете на юга, нито тези на севера ще спечелят притежанието на световните царства" (Кеил стр.248).

Ангелът, в началото на видението, е ориентирал Данаил, че пророчеството е за "твоя народ" и "за последните дни". Нека имаме това предвид когато разглеждаме тези последни две глави (11 и 12). Тъй като в Данаил 11:5-20 обикновено написаните мисли са минала история, ето защо, ние даваме Кеиловата парафраза на тези стихове. Той казва:

"Ако ние сега, преди да продължим по-нататък в нашето изложение, внимателно разгледаме съдържанието на откровенията в стихове 5-20, така че да имаме ясен поглед върху съотношенията им с историческите изпълнения, ние ще констатираме какъв е курсът на следващите изложени мисли: След падането на яванското световно царство (стих 4), южният цар ще набере голяма сила, но един от началниците му ще стане по-силен от него (стих 5) и ще има по-голямо господство над севера. След няколко години обаче, те ще влязат в съгласие, защото южният цар ще даде дъщеря си на северния цар, така че ще се установи едно правилно взаимоотношение между тях; но това съгласие ще доведе до предаването (унищожението) на дъщерята, на нейния баща и на всички, които са я водили и са били съпричастни с нейната женитба (стих 6).

"След това, един потомък на юга ще обяви война на северния цар и победоносно ще нахлуе в страната на противника, ще ограби голяма плячка и ще я отнесе в Египет и години наред ще държи първенство. Северният цар ще навлезе в неговото царство, но отново ще се върне в дома си без резултат (стихове 7,9). Неговите синове също ще нахлуят в царството на южния цар с огромно множество но това множество ще бъде предадено в ръката на царя, който въпреки, че ще повали десетки хиляди, пак няма да надделее. Северният цар ще се върне с още по-голямо множество от първото срещу южния цар, заедно с насилниците на еврейския народ, ще се повдигне и ще превземе укрепените градове, без да има сила южният цар да му противостои (стихове 10-15).

"Завоевателят ще владее завоюваните земи за негово собствено удоволствие и ще постави краката си в святата земя с намерение да я унищожи. Тогава той ще дойде с цялата си мощ на своето царство срещу южният цар и ще му предложи справедливи условия за да установи с него правилно взаимоотношение и ще му даде дъщеря си за да го разврати, но няма да успее, посредством това, той ще причини гибелта на дъщеря си. Накрая, ще атакува островите и морските страни на запад; но ще бъде поразен от началниците си и ще бъде принуден да се върне в крепостите на своята земя, обаче ще се препъне и падне (Стихове 16-19). Но неговите наследници ще изпратят бирници до най-славната част на царството, обаче за кратко време ще загинат (стих 20).

"Ето как откровението представя нещата: Във войната между царете на юга и на севера, първо царят на южното царство покорява северното, но в апогея на своето завоевание, той потъва под силата на своя противник посредством въстание и бунт от една изменническа част на евреите; след това, чрез една атака над запада в своя стремеж за по-здрава стабилизация и по-голямо разгъване на силите си, той докарва собственото си падение, както и това на наследника си, който като последствие от гнета на неговото царство, идва до своя край за няколко дни.

"Сега, понеже царят, който ще дойде на негово място (стих 21), след като стане силен, след като се надигне срещу светия завет, ще отмахне от храма всекидневното поклонение на Господа и другите ритуали. Според историческата справка в книгата на Макавеите, елинът Антиох (бащата на Антиох Епифан), пророчески изявен (стихове 5-20, простира себе си над периода от разделянето на монархията на Александър между генералите му до началото на царуването на неговия син Антиох Епифан в 175 г. пр.Хр. През този период са царували седем сирийски и шест египетски царе, но в пророческото откровение са споменати само четири царе на севера (първият, в стихове 5-9; неговите синове, стихове 10-12; третият, стихове 13-19 и четвъртият, стих 20) и трима царе на юга (първият, стихове 5,6, издънката, стихове 7-9 и царят, стихове 10-15) очевидно различен, чрез който по-предишният в отношение със синовете на царя (ст.10) идентифицирано споменат в стих 11, е признат и от по-късните царе на юга, обаче остава под съмнение дали този, за който се говори в стихове 9-15 е различен от идентифицирания с "издънката от корените" (стих 7).

Това обстоятелство показва, че пророчеството не третира действащи личности, но места във връзка с южния цар и северния цар, като представители на силата на тези две царства" (Кеил стр.444-446.op. cit.).

Кеил казва по-нататък:

"Но все пак, тези документи не установяват виждането, че пророчеството се състои от серия предсказания на исторически факти, понеже дори тези техни отличителни белези, които отбелязват действителните изпълнения в историята, не съвпадат с историческите реалности" (Ibid., стр.446).

Но, ако те не съвпадат, е ли това грешка на пророчеството или може би липса на познание или разбиране от наша страна? По този начин, Кеил ни поставя под един труден въпрос, защо така подробно описаните детайли в по-голямата част на главата изглеждат без точност и прецизност, нещо което не бихме очаквали. Дали в случая, нямаме работа с вдъхновена измислица? Ако е така, какъв е краят на всичко и за кого е нужен той? Възможно ли е нашите световни източници да са така неточни със забележителни грешки, пропуски и опущения?

В естественото развитие на нещата, това е недоказуемо, но също така невероятно, защото източниците, които са на наше разположение, въпреки непълни, всички са в изключително съгласие. Не е ли по-възможно, че тук имаме отново един двоен кръгозор (двойно изпълнение) - тъй като стихове 5-20, приблизително съответстват на Селевкиевия и Птоломеевия конфликт, който е първият кръгозор, ето защо, тук намираме отговор на тези конфликти, че в края на времето ще се поправи видимата неточност на първото изпълнение. Това би изглеждало далеч по сигурна посока, в която би трябвало да тръгнем, предвид на историческото загатване, че на пръв поглед неточностите на Стария Завет, впоследствие са исторически напълно проверими и точни. Обаче, нашият настоящ интерес и да разкрием дали си имаме работа с историята, било то лоша или добра, или с пророчество, което ще бъде изпълнено в бъдеще?

Кеил, в първия контекст, цитиран по-горе, набляга на факта, че единадесет от първите тридесет и пет стиха на Данаил 11 нямат историческо съответствие, а другите три са подкрепени само отчасти. От друга страна, стихове 36-45 са напълно пророчески; т.е. отнасят се за бъдещето, без най-незначително потвърждение от миналата история.

Ето, едно опозиционно гледище. Уалвоорд счита, че Кеил е направил отстъпки по отношение критиците, въпреки, че по всяка вероятност, не е възможно тези отстъпки наистина да са направени относно известни исторически факти. Той казва:

"Правейки тези отстъпки относно критиците, Кеил отива доста далеч повече отколкото е нужно. Ако текстът е правилно изтълкуван, цитираните исторически грешки избледняват; а Данаиловото изложение е абсолютно точно и вярно, въпреки не без проблеми при тълкуванието, така както е вярно всяко пророческо слово. Изложителят на тази част от Писанието няма подходящо мнение относно двете различни гледища, независимо дали това пророчество е истинско или не. Фактът, че то съответства така близо на историята, би трябвало да бъде вместо обект на критика, едно чудесно потвърждение, че пророчеството правилно разбрано е така акуратно, както историята. Аз преди бях наблегнал, че атаката срещу Данаил винаги пропада. Изпълнението на пълното откровение предвижда една бъдеща ситуация, която не би могла да се счита историческа дори от гледна точка на един доказан още през втория век, Данаил.

"Разглеждайки различните тълкувания на тази част, главният принцип, който би трябвало да се съблюдава е, доколко това пророчество е точно и прецизно изложено. Откровението не съдържа целия исторически период, нито имената на владетелите. Също така, не винаги е възможно да се определи защо някои факти са включени, а други са изключени. Но цялата картина на борба и смут, които характеризират периода на третата империя е представена със специален реверанс към Антиох Епифан, на когото е отделено повече място отколкото на всеки друг владетел споменат в тази глава, поради неговата всеобхватна дейност към народа на Израел" (Уалвоорд стр.254. оp,cit.).

Уалвоорд е изразил много точно настоящето преобладаващо консервативно гледище. Но тези "проблеми при тълкуванието" са в действителност изходния резултат. Обаче, изглежда напълно възможно е да имаме същото голямо уважение към пророчеството като имаме предвид неговото двойно отнасяне (изпълнение). След всичко това, ако картината дадена ни за Антиох IV символично се отнася за Антихрист, защо тогава да не могат конфликтите между Селевкий и Птоломей да не са преобраз на точните детайли на конфликтите в последното време? Географските и етнически възможности са на наша страна. Относно главните герои, северният и южният цар, нужно е да прибавим към тях и княза (Антихрист), главата на възродената римска империя, вече са предзнаменовани в споменаването на "китимските кораби" в Данаил 11:30.

Относно фразата в стих 6 "след няколко години", отнасяща се за събития преди 63 г. пр.Хр., защо да не приемем, че този термин се отнася както за периода на Макавеите, така и за края на времето? Разбира се, че да, но може да има възражение, че личностите нямат исторически образци, но са преобрази и че историята не се повтаря. Но на това възражение би могло да се отговори така, че един преобраз едва ли би бил без действителна и дори без историческа постановка, която да покаже типичните му качества. Авраам лишен от условията и обстановката през време на пребиваването му в обещаната земя (неговата готовност да пожертва Исаак и т.н.) би ли могъл да бъде, пресилено е да се мисли за един исторически образец, като преобраз на Христос, Месия с Неговата възвишеност и прослава, същевременно като един страдащ служител? Как биха били съвместими тези две неща в живота на Месия, преди страданието да е заело своето място?

Между впрочем, Леуполд има едно подходящо предложение по този въпрос:

"Въпреки всичко, нека кажем още нещо за тази първа част от главата. Съществува друга по-дълбока причина, а именно защо подробности като тези са подходящи за пророческата работа на Духа и също така, това което е предсказано тук е реалност, с незначителни разновидности; образец в който пропада цялата история. Не съществува ли тук една страхотна идентичност относно този бизнес на лигите и пактовете между конкурентните народи, дейност на несъгласия, на военни коалиции, на политически женитби, на контраобвинения, на предателство, на временно надмощие, на поражение и абсолютно падение, на съвземане посредством агресивен лидер и същото нещо отново завършено с едва доловима различна последователност на събитията? От тази гледна точка съществува еднообразно сходство с историята, което ни позволява да кажем в допълнение, че едно пророчество за определен период от сирийската и египетската история, би могло да се отнася до един панорамен изглед на цялата история в една картина, която е идеализирана, поне за някои събития" (Леуполд, стр.475-476. op.cit.)

В стихове 36-45, ние срещаме същите главни герои, с които вече сме се запознали; северният цар, южният цар и централната фигура, царят; срещу когото първите двама отправят атаките си. Съществува една вероятност, че тук северният цар се отнася до един по-далечен цар от този, който вече беше идентифициран.

Стихове 6-20 имат нещо общо със стихове 21-25, както следва: (1) Съществува съперничество между севера и юга. (2) Има разделение всред евреите (една малка част и едно множество) и има някакъв вид алианс между отстъпилите евреи и Антихрист в неговия преобраз. (3) Има гонение на верния остатък. (4) Съществува същият антагонизъм към Светия Завет. (5) Светилището е осквернено. (6) Подробностите, които принадлежат особено на бъдещия свят при възродената римска империя могат да бъдат решени единствено негативно. Всички стихове, съобразени с миналите исторически събития, биха могли да бъдат изтълкувани, че принадлежат на Антиох, като преобраз на Антихрист. Всичко останало се отнася за самия Антихрист. (7) Един главен камък за препъване по пътя на съвременното изучаване на пророчеството, при приемане на подобно гледище и очевидно малко е вероятно, че настоящите правителства на севера (Сирия) и на юга (Египет) биха били във война с някой друг, освен с Израел, въпреки че понякога такова предположение изглежда възможно.

Но, ако тълкувателно придвижим северния цар по-насевер, към Турция или към Русия, нашата трудност малко би се смекчила. Възможно ли е Турция да бъде изключена, а Русия да бъде статична в някой бъдещ финален конфликт? Въпреки, че Турция е мюсюлманска държава, тя не е арабска. Също така, нейната история е история на военна храброст и военна обърканост. Да предположим, че под командата на някое агресивно ръководство, тя отново би направила опит да заяви своя суверенитет над Египет, Ливан и Палестина. Също така, еднаква предпоставка е един Египет да бъде поддържан от огромните количества нефт на Саудитска Арабия и Либия да бъде подстрекавана от Русия както за нейните собствени, така и за първичните и намерения. Нека допуснем, че в бъдеще Антихрист, царят на запада, сключи завет с евреите с цел да контролира стратегически страните окупирани от Израел, въпреки че по-голямата част от царството му да е в Европа. В бъдеще той може да има и религиозна цел като използва древния град Ерусалим като център за собственото си обожествяване.

Защо този или някой подобен пример да бъде така труден за приемане? Отговорът е, че въпреки да знаем, че нещо ще се случи, ние не го желаем да се случи. Само когато накрая отделните части на играта попаднат на местата си и ние видим точно и в подробности онова, което бихме могли предварително да предскажем в общи линии и някак си смътно, само тогава ще бъдем абсолютно сигурни във всичките му детайли.

Изглежда съвсем неправдоподобно за изучаващите библейските пророчества, че някои народи на земята ще бъдат неутрални или неаташирани в крайния водовъртеж и че тези, които са най-близко до водовъртежа, например Израел, също биха избягнали въвличането. Всички тези народи ще се опитат да разрешат собствените си неразрешими проблеми с война, а изглежда това е истинското послание на пророчеството, както и на историята.

Коментирайки Данаил 11:6-36, Кеил счита, че в тридесетте стиха, в тази секция, единадесет от тях не се потвърждават от историята, четири са подкрепени отчасти, а три са неясни. Ако той е точен в това, непотвърдените единадесет стиха по необходимост би трябвало да бъдат отнесени като изпълнение в бъдещето, разбира се става въпрос за стихове 36-45, които не съвпадат с това, което знаем за Антиох. В случая нямаме ли пророчество с двойно изпълнение като преобраз и образ?

От друга страна, Уалвоорд, изглежда намира цялостно или поне задоволително изпълнение на тези стихове и вижда в тях борбите на Селевкий и Птоломей, и техните взаимни инвазии и политически маневри. Двамата писатели имат достъп до същите небиблейски автори, Йосифус, I и II Макавеи, Полибиус, Апиан и Ливи. Много премилениални писатели вземат това последно виждане; т.е. че става въпрос само за историческото изпълнение на един кръгозор и разбира се, по този начин големите проблеми се опростяват, но се оставят да витаят във въздуха неразрешени.

Понеже, Антиох Епифан, по-точно казано, е общо признат, че е обект на стихове 21-35 които са едно кратко изложение на живота му; може би неговата световна известност, ужасното преследване на евреите и на тяхната религия му дават голяма важност и известност от библейско гледище.

Антиох IV (175-164 пр.Хр.), сам назовал се Епифан (илюстрация или изявление на божеството) е бил по-младият син на Антиох III, наречен Велики. След войната в Магнезия (190 пр.Хр.), когато Антиох III бил разбит от римската армия, неговият син Антиох Епифан е бил взет от римляните като пленник, където прекарал четиринадесет години; по-късно бил за една година в Атина, където бил очарован от всичко що е гръцко. Когато по-старият му брат, Селевкий IV, наречен Филопатор, умрял, Антиох с подкрепата на Евменес II (цар на Пергам) си осигурил бащиния трон, въпреки претенциите на братовия си син, Дематриус (неговият брат, който бил претендент за трона бил убит от Хелиодорус). Антиох Епифан убил Хелиодорус, който отровил брат му и така, успял да укрепи своята собствена позиция.

Езическите писатели (Полибиус, Ливи, Апиан) го представят като способен, но ексцентричен. Еврейските писатели обаче, го рисуват като демоничен в своята омраза към еврейския Бог и техния ортодоксален начин на живот. Писанието не му дава по-добра класификация, говорейки за него, че бил яростен и стремглаво тичащ към една точка граничеща с лудост. Както много владетели преди и след, той гледал на религиозния съюз като база за политическо единство. И така, заедно с голямото си възхищение към класическата гръцка култура, неговото почти фанатично посвещение на гръцкия Зевс (Юпитер), голямото число погърчване в Израел, всичко това съединено с една обида нанесена от евреите чрез фалшив слух за неговата смърт, е станало причина да бъде той един от най-големите гонители на Израел. В началото не своето управление, бил помолен да разреши един диспут между първосвещеника-титуляр Ониас и Ясон, който бил погърчен и платил голяма сума за тази позиция. По-късно Ясон е бил свален в полза на Менелай, който също пожертвал голяма сума пари и под когото накрая храмовият ритуал бил прекъснат. Ясон, обаче, като чул, че Антиох умрял по време на кампанията си с Египет, обсадил Ерусалим, но бил разбит от самия Антиох, по време на своето завръщане. Градът бил отново възвърнат и храмът ограбен. Станало голямо клане на всички ортодоксални евреи, а техните съпруги и деца били продадени като роби.

При третата експедиция на Антиох срещу Египет, той бил посрещнат от един римски консул, Гайус Попилиус, който му заповядал да се изтегли от египетската територия или в противен случай ще се конфронтира с Рим. Антиох след завръщането си в Юдея излял злобата си върху всичко еврейско. Той изпратил генерала си Аполониус с двадесет хиляди мъже да помете града и жителите му и да го направи отново колония на гърците. Аполониус провел атаката си в събота; евреите обаче, отказали да воюват този ден. Повечето от мъжете били избити, а жените и децата продадени като роби. Той поставил гарнизони в града от сирийска войска.

Антиох издал указ, в който постановил смъртно наказание за всеки, който обрязва мъжко дете, който пази съботата, който притежава Тора (петокнижието) и който съблюдава еврейските закони. На мястото на жертвоприношенията да се издигне олтар на олимпийския Зевс и да се принесе свинска жертва. През този период много евреи са били убити мъченически за тяхната вяра.

По едно време, станала една драстична превратност в събитията посредством смелостта на един свещеник, Мататиас от Модин близо до Ерусалим, който убил служителят на Антиох изпратен да приложи заповедите му и избягал в планините с някои от своите последователи за да водят партизанска война. На първо място, те отказали да воюват в събота; обаче по-късно след много загуби, те воювали винаги, когато са били нападнати. Мататиас умрял (166 г. пр.Хр.) и бил наследен от сина си Юда, наречен Макавей, един способен и ревностен лидер, който не бил доволен от партизанската тактика, но смело повел на полесражението една малка армия. Първо разбил Аполониус, по-късно друг генерал, Серон и завзел Ерусалим, като отново установил храмовото поклонение.

По това време, Антиох е отсъствал от бойното поле и бил зает с потушаването на бунтовете в Партия и Армения. Като чул за юдейските успехи, той изпратил своя генерал Лисиас, настойник на сина му, със заповед да се справи жестоко с въстаниците. Лисиас, на свой ред делегирал военния поход на тримата си генерали: Птоломей, Никанор и Горгиас, с една огромна армия, която обаче била изненадана и разбита в битката при Емаус. Цялата сирийска армия побягнала. Лисиас, като ръководител на тази огромна армия, бил изцяло разбит при битката в Бет-Цур; единствените оцелели сирийци са били тези в крепостта на Ерусалим. Поклонението в храма било възобновено, издигнат бил олтар от дялани камъни и жертвоприношението напълно възстановено на 25 Числи, 165 г. пр.Хр. (според Йосифус, три години от деня на неговото осквернение). Антиох бил вбесен, но абсолютно безсилен, тъй като работите му на изток не били успешни. Безпаричен, той се опитал да ограби богатия храм на Манеа в Елимас, но неуспешно. Традицията разказва, че той наистина се разболял душевно в Персия, където прекарал останалата част от живота си и умрял през 164 г. пр.Хр..

Докато войната му с евреите е била един безполезен урок, в действителност, той е възстановил голяма част от територията, загубена от баща му след войната в Магнезия. В отношението си с Израел, той би бил абсолютно подходящ като преобраз на Антихрист.

Докато антагонизмът изобразен в Данаил 8, показва, че той ще унищожи мнозина чрез мирен декрет, тук нашият своеволен цар е изобразен като войнствен завоевател. Войната ще бъде негов начин на живот, негов метод и дори негов бог. Това съвсем не означава, че в него ще липсват качества на интелигентност от висок ранг, на дипломация и държавно майсторство, или способност да използва научните ресурси на нашия съвременен век. Наистина той ще бъде супермен, човекът на белия кон в Откровение 6:2.

Нека погледнем към него с очите на Сър Роберт Андерсън:

"Кой е този, на когото цяла Европа ще погледне? Той е царят на народи, великият ръководител на елинската раса (като Агамемнон), човекът, на когото хиляди плавателни съда и сто хиляди мъже ще се подчинят просто чрез едно признание на неговите лични качества и ще му се покорят много години... Реализацията на това видение ще бъде изпълнение на пророчеството...Вярно е, че този век се характеризира по-скоро с народни движения, отколкото със силата и качеството на индивидуалния ум. Този век е век на тълпите. Демокрация, а не деспотизъм е целта, към която се стреми човешката цивилизация. Обаче, демокрацията, в пълното си развитие, е най-сигурният път към деспотизма. Първо, революция; после плебесцит (народно гласуване); накрая деспотизъм. Цезар много често е вдигал скиптъра си към тълпата... а истинският цар на народите би трябвало да притежава свръхестествена комбинация на много качества. Той ще трябва да е учен, държавник с непоколебима смелост и незаменима предприемчивост, пълен с идеи и винаги готов да погледне в лицето на съперника и на врага. Удобният момент също би трябвало да бъде синхронизиран с неговото идване. Но гласът на пророчеството е абсолютно ясен; часът идва и човекът също" (Андерсън, Идващият княз, стр.190-191).

Това, което Андерсън е наблюдавал и цитирал през 1876 г., е абсолютната истина днес, когато сме по-близо до събитието. Ние сме свидетели на по-голяма реакция на тълпите, по-голяма анархия, по-голяма демокрация и народно вълнение, и дори по-голям копнеж за мир. Изглежда светът е станал по изтощен и по-малко хора се опитват да излязат от това положение, но този опит се увенчава с минимален успех. И над всичко друго виси ужасът на атомната бомба.

Досежно идентифицирането на царя, "ha-melek", в стих 36, ние намираме една чудесна дискусия на Кеил. Докато представянето на царя изглежда неочаквано и не във връзка с онова, което е станало преди, Кеил поддържа, че тази същата личност вече е била обект на дискусия в стихове 21-35. Той казва:

"Също така, неспоменаване унищожението на този неприятел (Антиох) в стихове 32-35 не е оправдано от забележката, че то е било вече познато на Данаил от глава 8, а в стихове 36-45 също е пропуснато времетраенето на Антихрист (Клиф). Истината е, че тези стихове не третират продължителността на управлението на предишния Божи неприятел, нито неговия край или неговото унищожение. Обаче, краят на неприятеля в последното време е ясно изявено в стих 45. Това също би било изявено в стихове 32-34, дори ако царят в стих 36 е бил различна личност от този описан преди "ha-melek", обаче определената клауза неоспоримо връща обратно към царя, чието появяване и поведение са описани в стихове 21-33. Тази определена клауза нито показва, че Антихрист в глава 7 и в 11:26 е познат (Клиф), нито е подчертано изяснен в смисъл, че той просто е царят (Гейер).

"Това е само дотук вярно, а именно, всичко което е казано за този цар в стихове 36-39, донякъде отива далеч зад онова, което Антиох е вършил, също то до известна степен не хармонизира с онова, което знаем за Антиох и накрая, явно е, че се отнася до Новозаветния Антихрист изявен в ст.36 с 2 Солунци 2:4 и 2:8 с Матей 24:21.

"Тези факти също така не са задоволително обяснени от забележката, че пророчеството относно Антиох хвърля поглед по-надалеч към Антихрист, или че преобразът (Антиох), се върти около образа Антихрист; това по-скоро показва, че пророческото размишление е разбираемо, а именно, че в лицето на един исторически цар, Антиох Епифан, виждаме в края на времето, пълното изпълнение в личността на Антихрист" (Кеил стр.462-463. Ор.cit.).

Кеил е съгласен с Йером, Теодорет, Лутер, Оеколампадиус, Осиандер, Каловиус, Гейер и накрая с Клиефот, в тълкуванието на стихове 36-45 (и 12:1.3), като директно пророчество отнасящо се за Антихрист (стр.461) и както изглежда не би могло да бъде другояче, но ако ние допуснем това и настояваме с Кеил, че стихове 22-35 се отнасят до Антихрист като образ или отчасти, тогава изглежда бихме могли да установим етническия произход и дейност на Антихрист в Източната съживена империя.

Един начин за разрешение на очевидните конфликтни възгледи относно етническия произход на Антихрист, ни е даден от Сър Роберт Андерсън. Той казва:

"Неоспорим факт е, че в глава 8 ни е представен Антихрист, който ще възникне от източната част на римската империя и то от тази част на изтока, която падна под управлението на Александровите наследници. Но в глава единадесета се споменава че той ще воюва със северния цар (т.е.с царя на Сирия) и също така с южния цар (т.е.с царя на Египет), обстоятелство, което показва, че той не ще произлезе нито от Египет, нито от Сирия. Следователно, би трябвало да произлезе от Гърция или от области съседни на Константинопол. Вярно е, че ако произлезе от тези области, или от другите четири, пак биха го сметнали, че е от гръцки произход, понеже всичките четири са били девизии на гръцката империя; но далече по-вероятно е самата Гърция да бъде подходящо място за неговото появяване. Той е описан като много разгневен към юг, към изток и към любимата страна; или към Египет, Сирия и към Палестина; едно описание, което географски би било подходящо за някой, който се намира в Гърция. Освен това, се говори за "един малък рог" (една емблема, която го представя не като личност, но като монарх), е символ, който добре подхожда на някой появил се от тези малки нищожества, които някога са изобилствали в Гърция и дори до времето на трона на най-висшите от Монтенегро"

Ако идентифицираме царя с Антихрист, ние бихме имали картина на глобалното вълнение отразено във великия ден на Армагедон. Така ние бихме имали един Антихрист като глава на съживената римска империя в опозиция на всяка програма стратегически обмислена и предложена от Русия и в съревнование за завладяване на световните ресурси насочено както срещу самата Русия, така и срещу Китай. Не е нужно да приемаме, че князът на Рос и царете на изток вече действат заедно. Те имат глобална цел и са включени в съвместна борба за контрол над земните ресурси, които стават огромна необходимост при увеличения напор на населението, който прави тези ресурси все повече недостатъчни.

И така, южният цар присъстващ върху шахматната дъска, изглежда би трябвало да бъде някой, който накрая ще обедини арабските страни (може би част от Арабска Африка) в една хегемония от четири глави (ръководители) дискутирани в глава 7. Това би могло да се подразбере от споменаването на Египет, Либия и Етиопия с други арабски страни (вероятно Арабия и други Северо-Африкански държави). Никак не е трудно в сегашно време да се повярва на един кипеж от Мароко до Саудитска Арабия, който действа и може да съчетае пламенността на мюсюлманската вяра със социалния натиск пребиваващ всред арабския свят и който напоследък има контрол, и е под негова команда огромното количество нефт, а не е противник на царя със своите оригинални възможности в Западна Европа.

Но нека предположим, че северният цар не е Русия, но Турция, тъй като не е възможно този огромен конфликт, който някога би се разиграл в Близкия Изток да бъде без участието на Турция, както вече посочихме преди. Турция е мюсюлманска държава с традиция на насилствена промяна на вярата на поданиците си чрез меч и е притежавала Палестина, Ливан и Египет. Ето защо, напълно си заслужава отново да започне да воюва. Или бихме ли могли да приемем това, дали желаем или не, че Турция става помощник на Русия?

Тази част от глава 11 представлява и друг интерес за нас: Изобщо библейската перспектива за сражението и завоеванието засяга само източната част на Йордан и така Трансйордания остава незасегната; картината, (която сега още не се вижда), а именно че Египет неочаквано по някакъв начин много ще забогатее наравно с Либия и Етиопия.

Всичко онова, което казахме е в сферата на вероятностите. Обаче, действието на настоящия световен ред и на настоящите световни сили показва, че сме в последното време. Фактически, повечето от нашето тълкувание на Данаил 7 включва това гледище. Но ако не, тогава какво? Тогава ще бъде необходимо да намерим, ако е възможно, библейските заместители или да попитаме, защо не се споменават хора и народи, така очевидно и значимо свързани в тези последни дни с проблемите на Израел? Как да приемем факта, че 28-те стиха в глава 7 представляват една разработка на стихове 40-45 от глава 2, ако те не са значими в кулминационната точка на пророчеството?

Шестте стиха, Данаил 11:40-45, дават едно кратко описание за подвизите на своеволния цар, вероятно Антихрист, който изцяло е предмет на тези стихове. Другите действащи лица, "северният цар", "южният цар" и фразата "известия от изток и север", не биха могли така лесно да бъдат идентифицирани, вероятно в най-добрия случай, можем само да предполагаме.

Страните Египет и Либия могат лесно да бъдат идентифицирани, но не бихме могли да бъдем сигурни, дали Етиопия е старата Етиопия (съвременен Судан) или е съвременна Етиопия. Съществува значително вълнение в съвременна Етиопия, което би могло да бъде пророческо.

Това изглежда много ясно:

(1) Той ще трябва да защитава себе си срещу северния и южния цар, които ще дойдат при него като вихрушка, с колесници, конници и много кораби. Относно корабите, бихме могли да предположим, че в бъдеще време те вероятно ще бъдат въздушни кораби (самолети) и морска флота - или, ако огромно земетресение сполети земята, те могат да бъдат също примитивни плавателни съдове. Ако първото предположение е вярно, бихме могли да попитаме: "Кой от възможните опоненти притежава солидна морска флота? Има много страни в света с малки военни флоти; ето няколко от втори ранг (Англия, Франция и т.н.), но само две са огромните флоти, тази на Америка и Русия. Ако южният цар и северният цар са арабските страни, те, до настояще време, нямат значителна флота, но Русия има, а Тя идентифицира себе си с арабския свят.

(2) Изглежда той ще бъде победоносен; "и много страни ще се разорят". Тук изглежда е включен и Египет.

(3) Очевидно, цялата (или голяма част) от Трансйордания ще избегнат това разорение, например, Едом, Моав и главният град на амонците..

(4) Изглежда Египет ще притежава съкровища, които не се виждат днес и те ще бъдат на негово разположение. Възможно е да се открие нефт в египетската пустиня. Или разни минерали, сребро, злато и други скъпоценности.

(5) Либийците и етиопяните (Лубим и Кушим) ще бъдат заставени да го следват по стъпките му. Въпреки, че всички тези арабски страни имат нещо общо: омраза към евреите, напрежението между самите тях е така голямо както между араби и евреи. Обаче, това напрежение е резултат от междуособни конфликти и последващо укрепване на многобройни арабски държави в една хегемония от четири, както ни представят четирите глави и четирите крила на третия звяр.

В стих 41, Едом, Моав и главният град на амонците ще избегнат от ръката му (т.е. настоящето царство на Трансйордания, което поне досега е било най-малко анти-израелско, отколкото другите и оттук следва напълно логично, че би трябвало да се очаква да избегне последствията, които ще навестят другите). Главата говори за царя, Антихрист, който ще има сила над всички скъпоценни неща на Египет, а либийците и етиопяните ще бъдат заставени да го следват по стъпките му.

Единадесетата глава завършва с думите: "И ще постави шатрите на палата си между моретата върху славния свят хълм, но при все това ще бъде постигнат от края си и няма да има кой да му помогне". Този стих намира яснотата си в Откровение 19, но съществуват някои различия. Пасажът записан в Откровение 19:19, както изглежда описва едно съвместно действие на звяра и на земните царе срещу Верния и Истинния в стих 11. Тук няма никакво загатване дори за някакво разногласие. В Данаил обаче, има яростен конфликт между царя и южния и северния цар и не се споменава за тяхното взаимно действие срещу Ерусалим. Може би затова, че тук е необходима преоценка на Езекиил 38 и 39; Захарий 14; Данаил 9:26,27; Откровение 14:14-20; 16:12-16 и 19:11-21.

В последното време, очевидно като част от великата армагедонска битка, ще си имаме работа със следните личности:: (1) Царя, (2) северния цар, (3) южния цар, (4) царете от изток, (5) Гог и (6) лъжливия пророк (или царя със жестокото изражение на лицето; т.е. малкия рог в Данаил 8).

Изявлението "Но известия от изток и север ще го смутят; затова ще излезе с голяма ярост да погуби мнозина и ще ги обрече на изтребление", вероятно не е съвсем ясно за нас в настояще време, защото северният цар и южният цар са били вече покорени (стих 41).

Дали тук не би трябвало да се справим с Езекиил 38 и 39? И не са ли инвазиите на Гог и ордите на Магог тези известия, за които се говори в стих 44? А известието от изток не е ли нахлуването на царете от изток (т.е. тези зад реката Ефрат, споменати в Откровението? Не е казано, че те ще го унищожат или, че той ще ги унищожи. Описанието в Езекиил 38:19-23, ни говори за воюване на Божието множество със земетресения, мор и кръв, пороен дъжд и градушка от големи камъни, огън и сяра, които са средства за унищожение, обаче контролирани от самия Бог. Казано ни е, че само една шеста част ще бъде оставена от цялото огромно множество. Цялостното поражение на ордите на Гог ще бъде направено по такъв начин, че да няма никакво съмнение в Божието действие. "И те ще познаят, че Аз съм Господ" (Езекиил 38:23; 39:6)

Доколкото можем да видим, няма никакво доказателство, че царете на изток са причинили поражението на Гог. Понеже техният път ще бъде приготвен чрез пресушаването на реката Ефрат (Откровение 16:12), те би трябвало да играят важна роля в крайния конфликт. Техният път няма бъде "приготвен", освен тогава, когато ще им се отдаде възможност за бъдеща акция, която ще завърши с тяхното поражение. Но доколкото записът показва, те очевидно ще се слеят с другите царе на земята при великата армагедонска война. Захарий казва: "Ще събера всичките народи на бой против Ерусалим ...Тогава Господ ще излезе и ще воюва против онези народи, както когато воюва в ден на бой" (Захарий 14:2,3).

Главата завършва:

45 И ще постави шатрите на палата си между моретата, върху славния свят хълм, но при все това ще бъде постигнат от края си и няма да има кой да му помогне (Данаил 11:45).

Въпреки, че има известни личности включени в огромния финален конфликт, не е ли вероятно, че независимо от всички горни справки, които говорят за същото генерално събитие, то несъмнено е серия от борби и разширена кампания, която ще завърши с единствена колосална битка (т.е. серия от конфликти, които са фази по-скоро на едно кулминационно събитие, отколкото на един титаничен конфликт)? Данаил ни разказва, че войните са определени за края, а не в края; дори голямото земетресение, бедствието и т.н. биха могли да бъдат апогея на една група войни.

Този възглед би бил разрешение на някои очевидни несъответствия, или празнини в Езекиил, Захарий, Данаил и Откровение.

Въпреки, че споменатите битки ще обхванат по-голям период от време всред по-голяма географска област, по всичко личи, че всички те ще бъдат включени в последните три и половина години на Голямата скръб; във финалната Армагедонска война, поради нейната колосална величина и смъртни жертви, която единствено ще бъде с точно определена цел и с най-високо напрежение.

"Между моретата" би могло да означава както между Галилейското море и Мъртвото море (което е някъде в долината на Йордан), така и между Мъртвото море и Средиземно море. Обаче, последното предположение по-скоро подхожда на израза: "Ще постави шатрите на палата си...върху славния свят хълм", което значи в, или близко до Ерусалим. Ако религиозният капитол (палат) на Антихрист ще бъде разположен в Ерусалим, не можем напълно да видим, защо е употребена и думата "шатра" (oh'hel или шатра). Терминът "шатрите на палата" (oh'-ap-peh-do), ни дава една картина на луксозна палатка за един ориенталски монарх.

Финалната фраза "Ще бъде постигнат от края си и няма да има кой да му помогне" (буквално "няма да има помощник за него"), означава, че той ще бъде отстранен без фанфари и без почести отстрана на Божията ръка. Дори не ще му бъде произнесена прочувствена погребална реч. Злото, което той ще упражнява ще бъде резултат от собственото му зло естество - способност да налага на други подобаващата за целта му сила, която не ще бъде негова, независимо от личните качества, които той ще притежава.

След като Антихрист премине, ще има за Израел последна победа чрез верността на Този, Когото прободоха (Захарий 12:10). Исая ни разказва с неповторим език следното:

2 Говорете по сърцето на Ерусалим и извикайте към него, че времето на воюването му се изпълни, че беззаконието му бе простено; защото взе от ръката Господня двойно наказание за всичките си грехове ((Исая 40:2).

Съм ли аз консервативен, либерален, реформатор или по-специално ортодоксален евреин, та да бъда смущаван от два въпроса: Първият, наистина ли вярвам, че Бог е добър; или ако е добър силен ли е? Вторият, Ако вярвам, че Бог е добър, и не е безсилен, какъв голям грях, или грехове е извършил Израел, че две хиляди години той е изоставен без цар, без началник, без жертвоприношения, без идолски стълб, без ефод и без домашни богове? (Осия 3:4). Точно тези грехове са основата на израелевите бедствия, които са пророкувани от Мойсей (Второзаконие 28-30). Освен това, Израел, който търси спасение чрез закона, не може повече да спазва този закон, понеже не съществува вече левитско свещенство, нито олтар, нито храм. И тъй като това не е според закона, затова няма покритие на греховете им.

Защо тогава съществува един такъв добър Бог, Който не е безсилен, обаче е направил невъзможно ритуалното изкупление за греховете на народа, освен че може би всички други грехове са били счетени за незначителни в сравнение с отхвърлянето на Месия, Исус Христос и че Той беше изкупление, ултимативно отхвърлено от тях, което бе предсказано от всички пророци, специално от Исая 53 глава: "Когато направиш душата Му принос за грях"?

За две хиляди години, Израел е бил без храм, без свещенство, без сутрешни и вечерни жертви и въпреки, че денят на изкуплението се чества, той не се чества според левитския закон, защото няма храм, нито пресвято място, нито жертвен олтар, нито първосвещеник, който да влиза в святото място на този ден. И, разбира се, няма я и Божията слава.

Повечето израелтяни, са отчуждени от Бога на бащите си (според съобщенията от Палестина) и от Княза Месия, но благодарим на Бога, много скоро ще дойде денят, когато "...те ще погледнат на Мене, Когото прободоха; и ще плачат за Него, както някой плаче за едничкия си син, и ще скърбят горчиво за Него, както някой скърби за първородния си" (Захарий 12:10).