ПРЕДОПРЕДЕЛЕНИЕТО НА БОЖИИТЕ ИЗБРАНИ

От Франсоа Туретин

Този текст е предназначен за изключително използване на www.bibliata.com. Разпространение или печат с цел продажба, както и промяна, публикуване и използване на статията или части от нея без изричното писмено разрешение на собствениците е забранено. Превод: Радостин Марчев
 Авторски права © www.bibliata.com 1996-2006. Всички права са запазени.

Франсоа Туретин (1623-1687, италианец по произход живял в Швейцария) е може би най-значимия систематичен богослов на калвинисткото православие на континента. Неговото основно съчинение Institutiones theologiae elenchticae в три тома е публикувано между 1679 и 1685 и вероятно представлява най-систематичното и цялостно разглеждане на доктриналната теология в реформирания лагер след Институциите на Калвин. Неговият баща Бенедикт Туретин (1588-1631) е бил един от хората осигурили подкрепата на швейцарските реформирани църкви за решенията на Синода в Дорт срещу движението на арминианите. Самият Франсоа Туретини в своите съчинения отделя значително внимание на въпроса за предопределението и по специално, както е характерно за късния калвинизъм, на реда на Божиите декрети и дали Бог е предопределил падението или не. Неговото крайно заключение е, че супралапсарианизма – учението на тези, които твърдят, че декрета за избирането и осъждението предшества декрета за падението – е “противно на основата на спасението.” Неговата позиция е, че Бог е постановил (1) да създаде човечеството (2) да позволи падението (3) да избере някои от падналата маса и да остави другите на собствената им поквара (4) да изпрати Христос в света като посредник и спасител на избраните (и единствено на тях) (5) да призове избраните към вяра, оправдание, освещение и прослава. Това виждане за предопределението се нарича инфралапсаризнизъм (макар че по-нататък в него също се появяват няколко виждания). По-специално, това, което казва Туретин бе е, че Бог постановява предопределението след събитието на грехопадението или дори, че Бог не постановява падението – макар и с позволителен вместо с действен декрет – а по-скоро, че в реда на Божиите декрети предопределението следва падението, а не обратното. Впрочем неговото мнение лесно може да бъде извлечено от собствените му думи.

Трябва ли предопределението да бъде публично поучавано и проповядвано? Ние утвърждаваме това.

Някои братя във Франция по времето на Августин поставили този въпрос. Тъй като в своите книги срещу пелагианите той включил и наложил много неща относно предопределението, тъй като по този начин защитавал истината срещу нечестиви учения, мнозина били разтревожени от това (както се вижда от две писма на Проспер, последовател на Августин и от презвитера Иларий ср. Писма 225 и 226 на Августин [FC 32:119-29 и 129-391). Причината не била, че те смятали това изобщо за погрешно, но защото мислели, че проповядването му е опасно и оскърбително и би било по-добре да бъде премълчано отколкото да бъде извадено на яве.

Някои са на същото мнение и в наши дни. Разтревожени от споровете произлезли от това учение в почти всяка ера те смятат, че е най-добре за мира на църквата и спокойствието на съвестта да оставим тези въпроси (тъй като от тях произлизат колебание и съмнения, за които се смята, че отслабват вярата на слабите и водят хората до отчаяние или плътска сигурност). Но това мнение е по-честно отколкото вярно и не може да бъде прието с готовност, от тези които познават богатите плодове, утехата и задоволството, които се връщат към вярващите чрез това учение ако то бъде разбрано правилно. Затова ние смятаме, че това учение не трябва да бъде нито напълно скривано от твърде голяма умереност нито любопитно да се хвърля в предположения.

По-скоро то трябва да бъде поучавано трезво и благоразумно от Божието слово, така че следните две опасни скали да могат да бъдат избягнати: от една страна тази на “съзнателно невежество” което не желае да види нищо и съзнателно само ослепява себе си относно нещата, които са открити; от друга страна това на “неоправдано любопитство,” което се стреми да види и разбере всичко, дори и тайните. В първата се спъват тези, които (съгрешавайки в недостатък) смятат, че ние трябва да се въздържаме от твърденията на това учение; а във втората тези, които (съгрешавайки в излишък) желаят да направят всичко в тази тайна педантично точно (exonychizein) и твърдят, че нищо не трябва да бъде оставено неоткрито (anexereunifton) в него. Срещу двете ние поддържаме (заедно с православните), че предопределението може да бъде поучавано с полза при положение, че това е направено трезво от Божието слово.

Причините са: (1) Христос и апостолите често учат това (както става ясно от Евангелието, Матей 11:20,25; 13:11; 25:34; Лука 10:20; Йоан 8:47; 15:16 и на други места и от посланията на Павел цялата Римл. 9 и Римл. 8:29,20; Еф. 1:4-5; 2 Тим. 1:9; 1 Сол. 5:9; 2 Сол. 2:13). Нито пък нещо различно правят Петър, Яков и Йоан като говорят многократно за тази тайна, когато имат случай. Сега, ако за тях е било подходящо да поучават това, защо да не е подходящо за нас да го изучаваме? Защо Христос поучава това, което би било по-добре (arrifton) да остане неизказано (ameinon)? Защо Той е пожелал да изяви тези неща, които би било по-добре да не се знаят? По умни от Бога ли желаем да бъдем или да Му налагаме правила?

(2) Това е едно от основните евангелски учения, основа на нашата вяра. То не може да бъде пренебрегнато без голяма вреда за църквата и за вярващите. Защото то е извора на нашата благодарност към Бога, върха на смирението, основата на най-здравата котва на увереност във всички изпитания, основанието за най-сладко утешение и на най-силната подбуда (incitamentum) за благочестие и святост.

(3) Настойчивостта на противниците (които покваряват тази основна истина на вярата чрез гибелни грешки и позорни клевети, които те са свикнали да хвърлят върху нашето учение) ни налагат задължението да направим това, така че истината да може да бъде ясно изложена и освободена от неверните и несправедливи изобличения на хората предадени на злото. Като че ли ние въвеждаме една фатална и стоическа необходимост; като че ли ще угасим цялата религия в умовете на хората чрез това, за да ги приласкаваме на леглото на сигурността и богохулството или да ги захвърлим в бездната на отчаянието; като че ли ние правим Бога жесток, лицемерен и автор на греха – аз изтръпвам да изговоря това. Сега, тъй като всички тези неща са напълно лъжливи, те следва неоспоримо да бъдат оборени чрез разумно и здраво излагане на учението от Божието слово.

Макар че злите човеци често злоупотребяват с това учение (разбирано неправилно), неговата законна употреба по отношение на благочестивите не следва да бъде забранявана по тази причина (освен ако не искаме да имаме повече уважение към злите отколкото към вярващите).

(4) Ако поради злоупотребата на някои хора ние следва да се въздържаме от излагането на тази тайна следва в еднаква степен да се въздържаме и от повечето от тайните на Християнската религия, с които злите злоупотребяват или на които се смеят и подиграват (като тайната на Троицата, на въплъщението, възкресението и др. подобни).

(5) Клеветите издигнати срещу учението на Павел от лъжливите апостоли не го накараха да се въздържа от него; да, той напълно го излагаше по вдъхновен начин, така че да могат да бъдат затворени устата на противниците. Защо тогава ние да трябва да се въздържаме от нейното излагане? Нека единствено да следваме стъпките на Павел и, заедно с него, да говорим и да мълчим.

Ако някой злоупотребява с това учение предизвиквайки или разпуснатост или отчаяние това не произлиза per se от самото учение, но инцидентно от злобата на хората, които по най-зъл начин го извръщат за своя погибел. Наистина няма учение, от което да бъдат извлечени повече силни подбуждения за благочестие и да текат по-богати извори на увереност и утешение (както ще видим на подходящото място).

Тайната на предопределението е твърде велика, за да бъде схваната от нас що се отнася до въпроса “защо” (to diod) (и твърде прибързва този, който се хвърля да търси и да посочва причините за нея). Но това не я възпира да бъде поучавана в Писанията като факт (to hoti) и  поради това да бъде здраво държана от нас. Следователно, нещата, които трябва да разграничаваме тук са следните: едното, какво Бог ни е открил в Своето слово; другото какво е скрил. Първото ние не можем да презираме (освен прибързано). “Скритото” казва Писанието “принадлежи на Бога: но това, което е открито принадлежи на Вас и на децата Ви.” (Второзаконие 29:29). Да пренебрегнем откритите неща означава неблагодарност, но да търсим нещата, които са скрити означава гордост. “Не трябва тогава да отричаме това, което е  ясно защото не можем да схванем това, което е скрито” както Августин изразява това (За дарът на устойчивост 37 [NPNF1, 5:540; PL 45.10161).

Отците преди Августин говорят по-оскъдно относно тази тайна не защото смятат за по-удачно да я пренебрегнат, но защото е нямало повод да бъде тя дискутирана по-широко (Пелагинската ерес все още не се е била появила). Наистина вярно е, че те понякога се изразяват недостатъчно внимателно. Все пак Августин (За дара на устойчивост) доказва, че те не подминават тази истина с пълно мълчание (защото кой би бил невеж относно това, което е изложено в Светите Писания?) – добавяйки за тази цел свидетелството на Амброзий, Киприан и Григорий Назиански.

Когато смятаме, че предопределението трябва да бъде поучавано ние не казваме, че човешкото любопитство трябва да бъде разпалвано, но вярваме, че има нужда то да бъде поучавано с голяма трезвост и благоразумие; така че да можем както да останем в границите определени от Писанието без да се опитваме да бъдем мъдри отвъд това, което е писано (par'ho gegraptai) така и да можем благоразумно да преценим хората, местата и времето удачни за представянето му. Защото то не трябва веднага да бъде представяно прибързано и на първо място, но постепенно и бавно. Нито пък то следва да бъде представяно еднакво във всичките си части, защото някои трябва да бъдат насаждани по-често като по-полезни и по-подходящи за утешението на благочестивите (като учението за избирането), но други трябва да бъдат употребявани по-рядко (като осъждението). Нито пък трябва да бъде представяно твърде много на хората в църквата като на начинаещи (tois mystais) в училището. Отново, предопределението трябва да бъде разглеждано не толкова a priori колкото a posteriori. Ние не можем да се спуснем от причините към резултатите, но трябва да се изкачим от резултатите към причините. Не трябва любопитно да разтваряме “книгата н живота” с цел да видим дали  нашите имена са записани там (което е забранено за нас), но за да можем внимателно да изпитаме “книгата ма съвестта,” което не само ни е позволено, но и ни е заповядано да правим, така че да знаем дали Божият печат е подпечатан на сърцата ни и дали плодовете на избирането (вярата и покаянието) могат да бъдат намерени в нас (което е най-безопасния път да пристъпим към спасителното знание на това учение). С една дума, всеки любопитен и безплоден въпроси трябва да бъдат избягвани и както Павел нарича “глупави и просташки разисквания” (apaideutous zetesis kai aperantous 2 Тим. 2:23) – които обикновено пораждат спорове и препирни. Нашата единствена цел трябва да бъде да увеличим вярата си, а не да храним любопитството си; да се стремим към назидание, не да търсим собствената си слава.

Въпрос: В какъв смисъл думите “предопределние” prognseos, ekloges и protheseos са използвани в тази тайна?

Тъй като Писанието (чието истинско значение хвърля голяма светлина върху знанието за самите неща) използва различни думи за обяснението на тази тайна ние трябва да разгледаме няколко различни неща относно тях.

Първо, думата “предопределение” се среща в него и не трябва да бъде подминавана с лека ръка. Защото, макар че думата proorismou не съществува в Писанията, все пак глагола, от който тя произлиза се появява често (Деяния 4:28; Римл. 8:29, 30; Еф. 1:5). Още повече, че “да предопределя” (или proorizein от глагола) се използва, за да обозначи нещо във връзка със събитията преди те да са се случили и да ги насочи към определен край.

Тя се разбира от авторите по три начина. (1) Най-широко за всеки декрет на Бога относно творенията и най-вече относно разумните творения и относно техния окончателен край. Тя често е използвана от отците за самото провидение.

(2) По-специално за Божията воля относно човека като паднал или предстоящ да бъде спасен от Божията благодат или да бъде проклет от справедливостта (което често се нарича “избиране” и “осъждение”).

(3) Най-тясно за декрета на избирането, който се нарича “предпределението на светиите”. Отново, в последното значения тя може да бъде взета в два смисъла (schesin): не само за обозначението на края, но специално за “определянето на средствата” (в който смисъл тя е използвана от Павел, когато той казва, че Бог предопределя тези, които е предузнал “да бъдат съобразени с образа на Сина” Римл. 8:29-30). Оттук е ясно, че предопределението е разграничено от предузнанието и се отнася най-вече до края. Така, когато казваме, че Бог ни е избрал в Христос, “предопределяйки ни да бъдем осиновени” (proorisas ian Еф. 1:5), за да обозначи разграничението определено за постигане на спасение определено чрез избирането.

Относно тази дума, още повече, се пита дали тя трябва да се отнася единствено до избирането или включва също така и осъждението. Това противоречие по-рано е избухнало силно в случая с Готишалк в девети век. Джон Еригена Скот твърди, че то се отнася единствено за избирането (De Divina Praedestinatione liber [PL 122.355,4401). От друга страна Готишалк, Лионитите и Ремигний, епископ (в тяхно име) го разширявали до осъждението. Същия въпрос сега лежи между нас и папистите. Защото папистите (на които термина осъждение е омразен) настояват, че той трябва да бъде използван в първия смисъл. Откъдето те са принудени да наричат осъдените не предопределени, но “предузнати”; и не подчиняват, но противопоставят осъждението на предопределението (като Белармин, Григорий де Валенция и Пигхий, De libero hominis arbitrio 8.2 [1642], стр. 137). С тях изглежда се съгласяват дори някои от православните, макар и без да имат в предвид същия обект. Но ние (макар че желаем да признаем, че термина предопределение според употребата му в Писанията често е ограничаван до избирането) мислим, че той правилно е разширен до осъждението, така че да включва и двете части на Божията воля (избирането и осъждението) в който смисъл то е взето от нас тук.

Причините са: (1) Писанията разширяват думата proorizein до злите действия на тези осъдени, които заповядват разпъването на Христос – “Чошешкия Син отива kata to horismenon” (Лука 22:2; Деян 4:28). Ирод и Пилат Понтийски не направиха нищо освен това, което Божията десница proorise да бъде направено.” Нито трябва да се възразява, че това не се отнася до тяхното осъждение, но до определянето на разпъването за добър край. Тези неща не си противоречат, но се съгласуват. Разпъването на Христос (което за нас е средство за спасение) беше за тези, които  Го разпънаха средство за осъждение (което зависи от най-справедливия декрет на Бога).

Второ, Писанието използва еквивалентна фрази, когато казва, че определени хора са определени за гняв (1 Тим. 5:9; 1 Петър 2:8) определени за гняв (Римл. 9:21) и за деня на гнева (Пр. 16:4). Ако с тези фрази се описва осъждението защо то да не може да бъде изразено с думата “предопределение?”

Трето, защото определянето на предопределението (определяне на едно нещо за неговия край посредством средствата чрез които то се изпълнява) не е по-малко подходящо за осъждението отколкото за избирането. Четвърто, отците често говорят в този смисъл: “Ние изповядваме избирането за живот и предопределението на злите за смърт” (Съборът във Валенсия, Манси 15:4). “Той изпълнява каквото желае, подходящо използвайки дори злите неща постигайки проклятието на тези, които справедливо е предопределил за наказание.” (Августин, Наръчник 26  [100] [FC 3:454; PL 40.2791; ср. също неговия " Трактат за заслугите и прощението на греховете” 2.26 [171 [NPNFI, 5:551; CG 21.24 [FC 24:387-941; Фулгенций, Ad Monimum I [PL 65.153-781. “Предопределението е двустранно: или за избиране за почивка или за осъждение за смърт” (Исидор от Севиля, Sententiarum Libri tres 2.6 [PL 83.6061).

Макар на практика предопределението понякога да бъде вземано стриктно в Писанията за предопределението на светиите или за избирането за живот от това не следва, че то не може да бъде използвано по-широко. Нито пък ако обекта на осъждението и избирането са противоположни такива са и самите действия, следователно (от страна на Бога), взаимно противоположни едно на друго. Наистина, те могат да продължат в една посока действайки напълно свободно.

Втората дума, която се появява най-често е prognosis. Павел говори за нея повече от веднъж: “които предузна (hous proegno) (Римл. 8:29); “не е отхвърлил своите люде, които е proegna” (Римл. 11:2); и те са наречени избрани “според предузнанието” (kata prognosin 1 Пт. 1:2). Понеже древните и по-съвременните пелагиани погрешно злоупотребяват с тази дума, за да установят предузнание на вярата и делата ние трябва да отбележим, че prognosis може да бъде взета по два начина: или теоретично или практично. В първия начин тя е употребена относно Божието просто знание на бъдещите неща, което е наречено предвиждане и принадлежи на интелекта. Във втория, тя е взета за практическата любов и декрета, които Бог постановява за спасението на определени личности и принадлежи на волята. В този смисъл, знанието често се дава за наслада  одобрение (Пс. 1:6; Йн. 10:14; 2 Тим. 2:19). Така ginoskein показва не само да зная, но също така да зная и да отсъдя относно нещо (както Plebiscitum не е знанието на хората, но присъда от глагола scisco, което значи “да постановя и определя”). Следователно, когато Писанието използва думата prognoseos в учението за предопределението тя не е в първото значение за простото предузнание на Бога, чрез което Той предузнава делата и вярата на хората.

(1) Защото чрез това, Той предузнава тези, които Той осъжда, докато тук тя третира предузнанието подходящо за резултата.

(2) Простото предузнание не е причината за нещата, нито пък въвежда метод или ред в тях, но го открива (както се случва тук с веригата на спасението).

(3) Защото нищо не може да бъде предвидяно от Бога, освен това, което Той Сам е дал и което по този начин следва предопределението като резултат, не предшестващо го като причина, както ще бъде доказано по-късно. Но то е взето във втория смисъл за “практическото предузнание” (т.е. любовта и избора на Бога), което ние не може да предполагаме, че е без причина (alogon), макар, че причините за Неговата мъдрост могат да ни убягнат (по който начин за Христос се казва, че е бил предузнат (proegnsmenos) т.е. предопределен от Бога “преди основанието на света” (1 Пт. 1:20)

Отново в това благословение и практическо предузнание на Бога ние различаваме: (1) любовта и благословението, с които Той ни преследва; (2) самия декрет, чрез който Той решава да изяви Своята любов към нас чрез даването на спасението. Оттук се вижда, че това prognosis веднъж се взема в по-широк смисъл за двете (любовта и избора както е в Римл. 8:29 и Римл. 11:2), а друг път по-стриктно за любовта и благосклонността, която е извора и основата на избора. Така Петър говори за него когато казва, че вярващите са “избрани по предузнание” (kata prognosin) т.е. любовта на Бога (1 Пт. 1:2).

Трето, ние трябва да обясним думата ekloges (избиране), която се появява, но не винаги с еднакво значение. Понякога тя показва призива на някой политически или тайнствен офис (както Саул е “избран” 1 Сам. 10:24); Юда е “избран” за апостолство  (Йн. 6:70). Понякога то указва външното избиране и отделяне на определени хора за завета на Бога (в който смисъл за народа на Израел се казва, че е бил избран от Бога Втор. 4:37). Но тук то е взето обективно за самите избрани (като ekloge epetychen – “избора” т.е. избраните) “го получиха, а останалите се закоравиха” (Римл. 11:7); или формално за действието на избиращия Бог (който е наречен призоваващ ekloge charitos Римл. 9:11). Отново второто може да бъде взето или като в предшестващия декрет (което е от вечността) или в последващото изпълнение (което се случва единствено във времето чрез призоваване). Христос има това в предвид в Йоан 15:6 “Не вие избрахте мен, но аз Избрах вас” и “Вие не сте от света, но аз ви избрах от света” (ст. 19). Августин обединява двете форми (schesin): “Ние сме избрани преди създанието на света, чрез предопределението, в което Бог е предузнал Своите бъдещи неща, които ще се случат; ние сме избрани от света чрез това призоваване, чрез което Бог изпълнява това, което е предопределил” (За предопределението на светиите).

Тогава избирането по силата на думата е по-тясно от предопределението. Защото всички могат да бъдат предопределени, но всички не могат да бъдат предузнати защото този, който избира не взема всички, но избира някои измежду мнозината. Избирането на някои по необходимост включва изоставянето или отхвърлянето на другите: “Мнозина са призвани” казва Христос “но малцина са избрани.” (Матей 20:16); и Павел “Но избраните го получиха, а останалите се закоравиха” (Римл. 11:7). Тогава Павел използва глагола heilto, за да покаже избирането, което включва отделянето на някои от другите: “Бог от началото heilto т.е. ви е отделил за спасение чрез освещението на Духа и вярването на истината” (2 Сол. 2:13)

Четвърто prothesis често се използва от Павел относно избирането, за да покаже, че Божията воля не е празно и неефективно действие на желание, но сигурна, определена и неизменна цел на Бога (Рим; 8:28; 9:11; Ефес. 1:11). Защото думата е от най-висока ефективност (както казват старите граматици) и е наречена от Павел prothesis tou ta energountos – “целта на този, който извършва всичко според решението на Своята воля.” (Ефесяни 1:11). Понякога тя се използва за избирането (Римл. 9:11) и за нас се казва, че “сме предопределени” (kata prothesin Еф. 1:11). Понякога тя е обединена с призива - “които са призовани според избора” (tois kata prosthesin kletois Римл. 8:28). Защото и избора и призива зависят и са съградени върху Божията воля.

Сега, макар тези думи често да се използвани смесено, все пак те често са разграничавани; не без причина те са използвани от Святия Дух, за да подчертаят различните условия (scheseis) на този декрет, който не може да бъде обяснен удачно единствено чрез една дума. Защото декрета може да бъде приет във връзка с принципа, от който той произлиза, или на обекта, за който се отнася, или със средствата, чрез които е осъществен. По отношение на първото protheseos или eudokias (които показват Божията воля и благоволение) са използвани като първа причина за това дело. По отношение на следващото то е наречено  prognosis или ekloge (които се занимават с разделяне на едни хора от други за спасение). По отношение на последното е използвана думата proorismou, според която Бог подготвя средствата необходими за постигането на спасението. Prothesis се отнася за края; prognоsis се отнася до обектите; proorismos към средствата; prodiesis към сигурността на събитието; prognosis и ekloge към еднаквостта и разликата на хората; proorismos към реда на средствата. Така избирането е сигурно и неотменимо чрез prothesi; определено и дефинирано чрез prognosin; и разпоредено чрез proorismon.

Тези три декрета (ако можем да говорим така, за да отговорим на трите действия във временното изпълнение: защото Бог желае да бъдем прославени с Отца, изкупени от Сина и призовани чрез Святоя Дух. Отец е определил от вечността да ни прослави със Себе Си. Това е prothesis. Той ни избира в Сина. Това е prognosis. Той ни е предопределил за благодатта и даровете на Святия Дух (Който отпечатва образа на Сина в нас чрез Своята святост и страданието на кръста). Това е proorismos. Защото както Отец праща Сина, Сина с Отца изпраща Святия Дух. И обратно, Святия Дух ни води към Сина и Сина ни насочва към Отец.

Думите, чрез които предопределението е описано на членовете са използвани също така за да изразят предопределението на Главата. Защото относно Него еднакво prothesis е заявено, когато Павел казва hon proetheto hilastion (Римл. 3:25); prognosis когато ние сме proegnesmenos (1 Пт. 1:20); и proorismos не само, когато за Него се казва, че е horistheis да бъде Божий Син (Римл 1:4), но също и когато Неговата смърт става по определената Божия воля и чрез Неговото предопределение, който proorise да бъде направено както и стана чрез ръцете на Ирод и Понтийския Пилат. (Деян 2:23).