ИСТОРИЯ НАБЪЛГАРСКИЯ СИНОДЕН ПРЕВОД НА БИБЛИЯТА

ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКИЯ СИНОДЕН ПРЕВОД НА БИБЛИЯТА

(с оглед към българските преводи в миналото)

Български преводи на Библията до синодното издание.

За значението на Всеки превод на Б. 1) е имал голямо значение за на-

превода на Биб- рода, на чийто език тая свещена книга се превежда-

лията изобщо. ла. Б. е допринесла твърде много за националното,

езиковото, духовно-просветно и религиозно издигане на отделните народи. Тази мисъл се потвърждава от историята на библейските преводи. Мъчно може да се предвиди, напр. какви биха били последствията за славянството изобщо и по-частно за българите, ако наскоро след покръстването си те нямаха възможност да четат св. книги на свой роден език. Затова и делото на св. братя Кирил и Методий, които първи превели на старобългарски език (солунско наречие) тия книги, се счита за епохално; то и до ден днешен се цели като велико събитие 2).

2) Като преценява делото на Кирила и Методия известният византолог К. Krumbacher ето какво казва в своята кн. Geschichte der Byzantinischen Litteratur, Munchen 1897: “Двамата велики славянски апостоли, Методий и Константин (по-късно като монах Кирил) чрез изнамирането на тъй-наречената глаголица (глаголитическа азбука) и превеждането на Св. Писание на езика на славяните (in die Sprache der Slaven) имат към тия народи също такава безсмъртна заслуга, каквато Mesrob и св. Sahak към арменците. Тия свещени мъже открили

Това което се каза накратко за значението на Кирило-Методиевия превод на Б., същото се твърди и за Лютеровия превод, който от началото на 16 в. се явява наистина като едно епохално и крупно културно дело за целия немски народ. Не по-малко значение има превода на Б. за английския и за още много други народи. Първите печатни преводи и на английски се отнасят към началото на 16 в., когато започва и реформацията. До това време западноевропейските народи не са имали, или мъчно са могли да имат Б. на роден език, понеже католическата църква запрещавала да се чете Св. Писание от миряните и следователно да се превежда на роден език.

Запрешаване да се У всеки, който не е запознат с въпроса, ще се появи

чете Б. от миряни и странно недоумение, как е възможно църквата да

да се превежда. Раз- запрещава четенето и превеждането на Св. П.? Оба-

ни практики. че въпросът си има своя история. Ний тук, като го-

ворим за историята и значението на българския синоден превод, не можем да избегнем разглеждането и на тоя въпрос, още повече че за всеки един превод трябва да се посочи надлужно оправдание и основание.

В първите векове не е имало от страна на цялата християнска църква никакво запрещение или ограничение да се чете Б. от миряните. Напротив, има ред указания, както във В. така и в Н. Завет, където се говори, че Св. П. Трябва да се чете от целия народ, напр. Второз. 31:11 – 12; Иер. 31:33 и др. В Н. З. Се срещат по-ясни и категорични такива места, напр. Иоан 5:39; Деян. 17:11; Кол. 4:16; Сол. 5:26: “Заклевам ви в Господа да прочетете това послание на всички свети братя”; І Тим. 4:13 и др. В творенията на св. отци има много свидетелства за обичая у първите християни да се чете Св. П. От миряните и то от двата пола. За това говори Йустин Философ, Тертулиян, бл. Иеронима, Августин и др. Св. Златоуст възставал про-

културната ера за славянските народи, които до тогава били до висока степен без култура и писменост. Във великото Воравско царство, в славянска Панония те започнали твърде ползотворна и успешна дейност” (стр. 971).

+ + + 3 История на българския синоден превод на Библията.

тив разпространеното мнение сред някои миряни, че четенето на Б. било работа само на монасите и свещениците. Векове наред и на Запад Св. П. Е било еднакво достъпно и за духовенство и за миряни.

От 11 в., от времето на папа Григорий VІІ, римската църква почва да изменя тая практика. Когато чешкият херцог Вратислав в 1080 г. се обърнал към споменатия римски папа да разреши да се преведе Св. П. на местен говорим език и да се извършва богослужението на понятен словенски език, той получил отрицателен отговор, и тая му молба била счетена за неразумна. Появяването в 12 и 13 в. в Южна Франция на разни секти (албигойци, валденси и др.), които неправилно се позовавали на Св. П. за оправдание на своето учение, засилило още повече убеждението в римската църква, че е опасно да се дава Б. в ръцете на миряни. На католишките събори в Тулуза (1229) и Тарагона в Испания (1233 г.) било формално поставено да се забрани на миряните да четат св. книги, а на Оксфордския (1408 г.) било забранено да се превеждат те без разрешението и одобрението на местния епископ или духовна власт. По-после Тридентският събор (1545 – 63 г.) се занимал по-обстойно с тоя въпрос и приел специален декрет за превеждане и ползване от св. книги. В него се казва, че четенето на Б. трябва да става под контрола на духовенството и да се позволява само на ония миряни, които са напълно затвърдени във вярата. Преводите трябва да бъдат предварително одобрени и книгопродавците могли да продават само такива одобрени издания.

В това положение се намирал въпросът, след като Лютер бил излязъл с превода на цялата Б. (1534) и когато реформацията почнала да затвърдява своите позиции сред католическия свят. Протестантските учители и реформатори застанали както по много въпроси, тъй и по въпроса за Св. П. тъкмо на противоположно гледище. Според основния протестантски принцип на вярата Св. П. не само, че е единствен източник, но и единствено правило на вярата – regula fidei. Затова всеки християнин има право и е длъжен да чете Св. П. и да го изучава за утвърждение и усилване на своята вяра. Разбира се, че в това отношение протестантството отишло в друга крайност, то отворило ши-

роко вратата на субективизма в разбиране истините на вярата, изложени в Писанието. Б. колкото и да е проста, народна книга и тя си има своите “велики тайни” и мъчни места за разбиране. За доброто четене и правилно разбиране на тая свещена книга необходимо е предварително школуване и подготовка. А там, дето това не е възможно, четенето на Св. П. трябва да става под ръководството на духовните учители и пастири. От историята на християнската църква се знае, колко пакостно и с какви лоши последствия е свързано невежественото и злонамерено четене на Б.

Православната църква по тоя въпрос не споделя крайностите нито на католическата, нито на протестантската църква. Вярна на Св. Писание и на Св. Предание, тя никога не е учила, че св. книги са монопол на духовенството, нито пък е забранявала някога да се превеждат те на който да е говорим език и да се четат от миряните 1). Но тя не е изпадала и до протестантския либерализъм, според който всеки, независимо от официалната църковна управа, може да превежда св. книги и да ги тълкува и разбира по своему. Православната църква в лицето на своята иерархия всякога е считала за свое право и непосредствена обязаност да се грижи за правилното превеждане на Св. П. Това ясно се вижда от историята на превода на Б. в разните православни страни. Нито един официален, общопризнат и достоверен превод не е ставал мимо и без одобрението на респективната висша църковна власт. Така е било в

1) Католиците, за да подкрепят своето гледище по въпроса за четене на Б., казват, че и източната църква е на същото мнение, и привеждат решението на Иерусалимския събор от 1672 г., станал при патриарха Доситей (Иерусалимски). Наистина на този събор бил поставен въпроса: “всички ли християни въобще трябва да четат Св. Писание?” И било отговорено, че не всички безусловно, а само “тия, които знаят, по какъв начин трябва да се изследва Писанието, как да се изучава и правилно да се разбира”. Обаче това решение не само, че няма значение на вселенско православно реение, но то не е имало и някакво практическо значение за православната църква. Ние виждаме руската църква в своята велика мисионерска дейност сама улеснява превода на Б. на местните народни езици, и нейните мисионери разпространяват Св. П. сред разни народи.

+ + + 5 История на българския синоден превод на Библията

Сърбия и Русия, така стана и у нас със синодния превод на Библията 1).

В по-ново време католическата църква почва да отстъпва вече от своята стара практика. Тя сама взима в свои ръце превода на Б. почти на всички по-важни европейски езици и по такъв начин сама дава възможност на миряните да четат Б. А там дето сама не взима инициативата за нови преводи, тя или мълчаливо одобрява съществуващите преводи, или пък ги търпи. По такъв начин католиците се връщат към практиката на вселенската църква от първите векове 2).

Начало на Кирило-Ме- Нашата българска църква, вярва на учението и тра-

тодиевия превод и дициите на православието, вярна на завета на св.

по-нататъшната братя Кирил и Методий, още от началото на своето

му съдба. създаване се е грижила да даде на вярващия народ

1) В това отношение гръцката църква от национални съображения е заела по-друго становище, за което споменаваме по-долу.

2) По въпроса за четене на Библ. Имаме доста писано още от 18 в. насам напр.: E. W. Fr. Walch, Kritische Untersuchungen vom Gebrauch der h Schrift . . . 1779; Hagelmaier, Geschichte des Bibelverbots, Ulm 1783; Van Ess, Uber das notwendlige u. nutzliche Bibellesen, Leipzig 1808; Joh. von Meercassel, Vom Lesen der h. Schrift, Mainz 1846; Le Maire, Die Bibel ein Lesebuch fur Jedermann, Munster 1845 и др.

3)Датата, кога св. братя изнамерили азбуката, съставили славянската писменост и почнали превода на богослужебните и свещени книги, не е точно установена. И Марин Дринов в своята книга: Исторически преглед на българската църква, 1869 г., на стр. 11 си задава въпроса: “В коя година те направиха това велико, безценно изобретение?” Ако се позоваваме на Черн. Храбър би трябвало да приемем 855 г. Дринов, основавайки се на проф. О. М. Бодянски (О времени произхождения славянских письмен, Москва 1855 г.), намира, че най-правилно е да се счита 862 год. За дата, когато била изнамерена славянската писменост, т. е. наскоро след като св. братя били поканени да проповядват християнството на западните славяни в Моравия и Панония. Проф. Теод. Балан в предговора към Моравско-панонски легенди (Кирил и Методий, свез. І, София 1920 г.), на стр. 7 казва, че “с готови българско-славянски писани текстове . . . Кирил и Методи заминаха в 863 г. за Моравия”. За началото на бълг. писменост вж. сащо: “Два атонски преписа на Храбровото сказание . . .” в Бълг. стар. Из Мак., София 1908, стр. 75 от проф. Йор. Иванов.

щени книги и извършили превеждането им там. Те захванали най-първо с необходимите за църковното богослужение библейски книги, а именно с Евангелието, т. е. с 4-те евангелия, с Апостола – кн. Деяния и апостолските послания, с Псалтира, някои църковно-богослужебни книги. След смъртта на Кирила (869 год.), Методий довършил превода на цялата Б. с изключение само на няколко книги, напр. Макав. Кн. И 3-та Ездра, която по-късно била преведена от латинската Б. (Вулгата). В. Завет бил преведен от гръцкия текст на 70-те, а Новия също от гръцки, според тъй наречената константинополитанска рецензия. От кой именно текст на 70-те са превеждали Солунските братя и до сега още не е установено. Знае се, че още във времето на бл. Иеронима били в употребление три рецензии на превода на 70-те: александрийска – Исихиева, цариградска – Лукианова и палестинска – Памфилова. Трябва да се предполага, че те са имали оная редакция, която била тогава в употребление у цариградската църква и затова някои предполагат, че първият оригинал на славянската Библия е Лукиановата рецензия на превода на 70-те.

От непосредствения труд на Солунските просветители нашите прадеди не са могли да се възползуват, защото още в началото на тяхната работа по превода те заминали за Моравия и Панония (навярно в 863), където били поканени да проповядват Христовото учение. Тук те продължили своето дело по превода. И когато техните ученици подир смъртта на Методия (885 г.) били изгонени от Моравия, дошли в България и донесли със себе си свещените и богослужебни книги, тогава вече българите са могли да се възползуват от труда на св. братя и да четат Св. П. на свой език. Защото преводът макари и извършен в Мораво-Панония и проникнат от панонизми, все пак бил най-понятен за българите; той бил извършен на старобългарски и то по всяка вероятност на солунско наречие. За тоя именно най-стар първоначален текст на славянската Б. днес много малко се знае, защото най-старите писмени паметници датират едва от началото на 11 в. 1)

1) Ягич приема, че Зографското Ев. Е писано в края на 10 или началото на 11 в. (вж. проф. Б. Цонев, История на бълг. ез., София 1919 г., стр. 167). Чрнчич пък приема, че Асем. или Ватиканското Ев. Е писано не много години след 916 год. (ibid., стр. 178). Но най-старите

+ + + 7 История на българския синоден превод на Библията

Евтимиевска Кирило-Методиевият текст както у нас, тъй и в Русия бил

редакция. подлаган на постепенни езикови изменения. Такива изправления на текста в България почнали още учениците на славянските апостоли. Тая работа продължила и по-късно се явили нови преводи или редакции, какъвто бил напр. превода или по-право редакцията, поправката на свещените църк.-славянски книги, направена от патриарха Евтимия във втората половина на 14 в. 1) В състава на тия книги са влизали на първо място В. и Н. Завет, а също и някои богослужебни книги. “Поправката ще се е състояла преди всичко в превеждане в точност съдържанието на църковните книги, т. е. в текстуалното им съгласие с гръцкия оригинал. Ще да е било отстранено всичко неправилно, невярно и двусмислено, що е давало храна на много еретически учения, или е привеждало до такива. Тая поправка сигурно ще се е простирала също и до езика, както и до правописанието на преведените книги” 2). П. Сырку в своята кн.: Время и жизнь п. Евоим. Торновскаго, С.-Петерб. 1898, стр. 561, ето какво казва за тая деятелност на Евтимия: “Натрупалите се в течение на цели векове погрешки и несъобразности в св. книги п. Евт. Поправил и очистил и, подобно на Моисея, тия новоизправени книги, като някогашните божествени скрижали, . . . той предал на своята църква” ...

И по-пълни известни кодекси на слав. Б. са: 1. Cod. Du Text sacre, находящи се в Реймската библиотека. Той се състои от Евангелието и Апостола, една част е написана на кирилица между 1010 – 1030 год. И друга на глаголица в 1030 г., издаден в 1843 г. в Париж и 1846 г. в Прага. 2) Остромирово Евангелие, писано за боярина Остромир в Новгород около 1056 г., намира се в Петербургската библ., Издадено 1843 от А. Востоков: след това Мистиславово Евангелие от 1125 – 1144 г., Псалтир от 1185 г. в Болона. Пълен кодекс на Б. от 1429 се намира в Оксфорд, три други такива кодекси от 1499 г. пък се съхраняват в Москва и пр. (Вж. Wetzer und Welte’s Kirchenlexikon, т. ІІ, стр. 732; Православная Богосл. Энциклоп., т ІІ, стр. 492).

1) Според Хр. Ив. Попов (Евтимий, последен Търновски и Трапез. Патриарх, Пловдив 1901 г., стр. 119), патр. Евтимий умрял около началото на ХV в. (1400 – 1402 г.).

2) Д-р Ст. Цанков (сега протопр. и проф.), Патриарх Евтимий, София 1906 г., стр. 56.

ници от всяка възраст, учил ги на четмо и писмо, чел им Св. Писание и го тълкувал. Понеже тогава още не е имало печатни издания, а книгите се преписвали и предавали от ръка на ръка, та още при преписването непонятните за народа думи и езикови форми били заменявани с по-разбираеми. Така с течение на вековете се явили по-стари и по-нови рецензии на Кирило-Методиевия текст. Дали край него и независимо от него е имало и други преводи на старобългарски от гръцки, направени от тогавашни наши книжовници, това е още с нищо недоказано предположение.

В края на 14 в. българите изгубили своята политическа независимост и попаднали под петвековно робство. Съдбата на Кирило-Методиевата Б. в България и досега стои в неразпръснат мрак. Това е един период от нашата книжовна история още недостатъчно изследван. Повечето от гръцкото духовенство не гледало с добро око на българската книга. Но затова пък в Русия св. книги на старобългарски език намирали добър прием още след покръстването на русите при Владимира (987 – 8) 1). Русия след покръстването си получила от нас богослужебните и свещени книги. Преводът на Кир. и Мет. Бил тогава толкова близък до говоримия руски език, щото летописците Нестор и монах Иаков го наричали “руски”. И тук тоя първоначален текст бил подложен на постепенни езикови изменения 2). Кирило-Методиевият превод в продължение на 6 века, т. е. до появяването на първата печатна църковнославянска Б. в 1581 г., тъй наречената острожска, бил поправян на няколко пъти, така че някои руски изследователи дохождат до мисълта за три нови последователни преводи, направени от Кирило-Методиевия. От кого и кога са направени тия преводи или поправки, кой е разрешил тяхното употребление и пр., остава и досега неизвестно 3).

1) Проф. Е. Е. Голубински в История русской церкви, Москва 1901 г., стр. 164, казва, че по необходимост трябва да приемем като година за кръщението на киевляните 990, т. е. четвъртата от собственото кръщение на Владимира.

2) За постепенното по-къснешно изменение на първоначалния текст на слав. Библия има подробни изследвания в стат. На проф. Ст. А. Сольский: “Употребление и изучение Библии в России”, сп. “Правосл. Обзор”., стр. 159.

3) Вж. Г. А. Воскресенский, Характеристическия черты четырех редакций слав. прев. Еванг. От Марка, Сергиев Посад 1892 г.

+ + + 9 История на българския синоден превод на Библията.

По-късно в началото на нашето възраждане Кирило-Методиевият превод преминава у нас в руска редакция под названието църковно-славянска Библия. Тя в своето последно издание под название Елисаветинска Б. (първото й отпечатване станало в 1751 г.) без изменение се употребява и до сега както в Русия, тъй и у нас. Обаче църковно-слав. Б. слабо се разбирала от нашия народ, затова още тогава се чувствало нужда от превод на народен говор. Условия и възможност да се преведе Б. на български се създали едва в началото на 19 в. Разбира се, че са съществували и по-рано откъслечни преводи на “новобългарски” преимуществено на Евангелията, направени главно от гръцки. Но това са били преводи в малък мащаб и без официална санкция 1). Фанариотското духовенство не е могло да гледа на тях с добро око. Те се явявали като спътници на духовното и национално възраждане на българите, тъкмо което не желаели гърците. Отрадно изключение правил споменатият гръц. Митр. Иларион Търновски, който, както ще видим по-долу, съдействувал за да се преведе Евангелието на български. Тия преводи били твърде непопулярни и неизвестни, може би по вина на гръцкото духо-

1) Проф. М. Г. Попруженко в своята ст.: Очерки по истории болг. Напр. (вж. “Журнал Минист. Народнаго Просвещения, 1902 г. ноябр) на стр. 3 и нт. Казва, че от 17 в. и в течение на целия 18 в. имало значително число писани сборници под името “дамаскини”. Те често съдържали доста големи откъслеци изобщо от библейски текстове и по-частно от Евангелието . . . Тия текстове нямали нищо общо с печатните издания и “служили несъмнено дълго време за запознаване на българския народ с Н. Завет на роден език”. Твърде е възможно, казва по-нататък (4 – 5 стр.) проф. Попруженко, че в началото на просветителното движение, когато България била още в робско състояние, в разни по-големи манастири да са били приготовлявани пълни преводи на евангелския текст за нуждите на известни части от населението. За доказателство той посочва един ръкопис от 18 в., принадлежащ на библиотеката на Нямецкия манастир в Молдова.

В едно писмо на известния Търновски гръцки архиепископ Иларион от 1827 г. до Цариградския патриарх Антим се казва, че Британското библ. общество намерило един превод на Н. З., извършен преди 150 години от елински на съвременен бълг. език (вж. проф. Ив. Д. Шишманов, Нови данни за историята на нашето възраждане, 1898 г., стр. 8).

венство. Когато в началото на 19 в., след основаване на библейски общества, се засилила идеята да се разпространява Б. у разни народи на говоримия им език, тогава за български преводи почти никой не знаел.

Такова е било положението до появата на първите опити да се преведе Б. на новобългарски. Тия опити датират едва от двайсета година на 19 в. До неотдавна малко се знаеше за тях. Значителна светлина по въпроса хвърля студията на Лео Вийнер, дългогодишен библиотекар в Харвардския университет (Америка), поместена в сп. Mod. Lang Notes, т. ХІІІ, 1898 г. под надслов: “America’s Share in the Regeneratoin of Bulgaria”. От тия ценни сведения на Вийнера са се възползували г. г. проф. Шишманов и Попруженко в споменатите свои статии. Както на повечето нови езици, тъй и на български преводът и отпечатването на св. книги започнали с Н. З. Най-старият превод на новобългарски език е тоя на архимандрит Теодосия.

Преводът на В 1817 г. Кишиневският и Хотински митрополит

арх. Теодосия Гавриил искал да узнае, дали българите имат на

Бистрицки. свой език готов превод на свещените книги. Той

Обаче не можал да получи никакви сведения, че съществува новобългарски превод, нито пък можал да намери способен преводач. Затова агентът на Британското библ. общ. Пинкертон се обърнал в 1819 г. към Цариградския патриарх за съдействие по превода на Б. на български. Последният “сам назначил един архимандрит на име Теодосий, от Бистрицкия манастир, близо до Букурещ, като най-способен за това” 1). Наистина архим. Теодосий се заел с превода на Н. З. При помощта на известен българин, “който познавал само езика на своето село”. След две години в 1821 г. тоя български превод бил приет за печат и в 1823 г. издаден (само Еванг. от Матея) от Комитета на рус. Библ. общество в 5000 екземпляра. От този превод няма нито един екземпляр запазен. Всички екземпляри били изпратени за одобрение в Петроград. Тук преводът бил намерен за съвършено негоден и бил унищожен. Тия сведения ни дава проф.

+ + + 11 История на българския синоден превод на Библията

А. Теодоров – Балан в Български книгопис, 1893 г. № 304. Тук той казва също, че българският превод на Евангелието, направен от Теодосия е издание на Британското библ. общ., и отпечатан в Лондон в 1828 г. Тия указания проф. Попруженко ги намира “довольно загадачными” (стр. 7). И проф. И. А. Чистович 1) твърди, че преводът на Теодосия е станал не в 1828, а в 1823 г. и то със средства на Руското библ. общ. А че преводът не бил задоволителен се вижда от обстоятелството, дето някои българи, родом от Трансилвания, разяснили на комитета на Руск. б. общество, че тоя превод не е могъл да бъде извършен с нужния успех, понеже сам Теодосий не бил родом българин, а неговият помощник знаел само езика на своето село. Сам П. Х. Боронович (Берон) в послесловието (Любезны еднородны!) на своя “Буквар” (1824 г.) намира този превод за лош: “Колко безчестие и срам докарва на нашият Народ един’ лошев’ превод, какъвто он, дето го проводи арх. Qеод. В Петербург на Библейското общество” . . . След това се казва, че тоя превод трябва да бъде прегледан и поправен от учени хора.

Преводът на След несполучливия превод на арх. Теодосия и на други

П. Сапунов. Двама свещеници от Сливен, на които било също възложено от Британ. Чужд. Б. общ., по препоръка на тогавашния Одрински архиепископ, да преведат Св. Писание на български, в 1828 г. се появил друг превод на Евангелието на български език, напечатан и пуснат в обръщение под заглавие: “Новы Завет, сиреч четыритях Еvаггелии на четыртях Еvаггелиста, преведены от Еллинския на българския езык и пр.”. Този превод бил извършен от Петър Сапунов, родом от Трявна, емигрънт в Румъния, с помощта на отец Серафим от Ст. Загора. Сапунов бил твърде родолюбив и просветен българин. Той заедно с други изгнаници българи се грижил за духовното пробуждане на своя народ. От него са излезли и други някои български книги. Сапунов издал своя превод на Четириевангелието в 1200 екземпляра с надежда, ако се продаде, веднага да

1) Вж. в споменатата му кн.: История перевода Б. на рус. яз., стр. 47.

пристъпи към превода на Деянията Апостолски и на Апокалипсиса и след това на посланията. Сапуновият превод отначало нямал голям успех, може би поради обстоятелството, че по онова време не бил пробуден достатъчно интерес към българската книга, а най-вече поради смътното време, предизвикано поради избухналата война в 1828 г. между Русия и Турция. От тоя превод Сапунов успял да продаде само около 400 екземпляра, останалите 800 били откупени от Брит. И чужд. б. общ. 1). По-късно настанали по-благоприятни времена, и преводът на Сапунов бил почти изчерпан, което се вижда от това, че в 1833 г. излязло в Букурещ второто издание. Библ. общ., след като отхвърлило превода на Евангелието от К. Фотинов 2), понеже не бил нито български нито славянски, в 1834 год. Решило да издаде на свои средства ново поправено издание на Сапуновия превод. Тази идея обаче не се осъществила, понеже преводът на св. книги на български влязъл в нова фаза на своето развитие.

Неофитовия След тия начални опити по частна инициатива,

Превод които не задоволявали ревностните разпростра-

на Н. Завет. нители на Б., т. е. агентите на Брит. и чужд. б. общ., преводът на Св. П. на български трябвало да се постави на по-солидни начала, като се заинтересоват в това дело и някои официални власти. В тая тъмна епоха, когато българите били лишени от политическа и църковна власт, инициативата за превода на Б. трябвало да се подеме от чужденци. В 1836 г. споменатият протестантски мисионер Баркер по поръка на Библ. общ. влязъл в преговори с тогавашния Търновски Митрополит Иларион 3)

1) Преди да извърши това откупване, обществото чрез своя агент – мисионерът Баркер – направило анкета, за да се установи, до колко преводът на Сапунов се разбирал от простия народ, и тая анкета излязла сполучлива. (Вж. студ. на проф. Шишманов, стр. 11, и стат. на проф. Попруженко, стр. 13).

2) За неговата дейност по превода на Б. ще имаме случай да говорим по-долу.

3) За него се разправя, че той бил виновник за запалване на нашата патриаршеска библиотека в Търново. Проф. Шишманов нарича това твърдение легенда. На 8 стр. в поменатата студия той казва: “Не е ли очевидно ( - той превежда едно писмо на Илариона до

+ + + 13 История на българския синоден превод на Библията

с молба да посочи някое вещо лице за преводач и да даде благословията и съгласието си. За такъв бил избран от Илариона Неофит, иеромонах Рилски, който основателно се нарича “патриарх на българската книжнина” и който по това време бил най-подходящото и способно лице. Той сериозно се занимавал с изучаване на гръцки (стар и нов) и църковно-славянски, плюс това прекрасно владеел руски и сръбски. А неговите продължителни занятия при съставянето на българската граматика и лексикон го направили отличен познавач на българския език. След близо четири годишна работа 1) о. Н. Рилски превел Н. Завет от славянски на български, като по всяка вероятност се е справял и с гръцкия текст. Преводът бил прегледан, както се казва в самото заглавие, и “одобрен от преосвященнейшаго и премудраго Митрополита Терновскаго Г. Г. Илариона” и бил отпечатан в типографията на гърка Дамияна в Смирна. В 1838 и 1839 год. Излезли четирите Евангелия и Деянията на апостолите, а в 1840 г. целият Н. З. Под заглавие: “Новый Завет Господа Нашего Исуса Христа сега новопреведенный от славянскаго на болгарскии език от Нефита иеромонаха П. П. Рилца и пр.”.

Въпреки неблагосклонното отнасяне на висшето гръцко духовенство към Неофитовия превод, а Цариградският патриарх дори заповядал да го унищожат, трудът на Рилския иеромонах претърпял в продължение на 19 години шест издания; последното било напечатано в Букурещ в 1859 г. 2) Проф. Попруженко е на мнение, че при подготовляване и препечатване на новите издания са ставали и

Лийвса, агент на Брит. б. общ. - ) за всеки безпристрастен читател, че тук имаме работа с тенденциозна историческа измислица, каквито волно или неволно изникват във всяка по-бурна епоха на национална борба!”.

1) Писмата, които съдържат условията по превода, разменени между Неофита и Беркер, носят дата от 19 февруари и 23 май 1836 год.

2) По въпроса за броя на изданията има малко разногласие между Иречек, проф. Т. Балан и Попруженко. Последният казва (16 стр.), че това, което проф. Т. Бал. характеризира за петото издание на предния лист на това издание ясно е казано: “издание шестое”.

някои редакционни поправки. За пример той привежда Посланието към римляните. В първото издание то завършва с 24-ия ст. На 16-та гл., както е в слав. и нашата бълг. Б., а в шестото издание след 24-ия ст. Има още 3 стиха и главата завършва с 27 стиха, както и във Вулгата (напр. у Val. Loch) и в по-новите гръцки издания (напр. Eb. Nestle). Това е още едно доказателство, че Неофит Рилски в своя превод не се е ползувал изключително само от слав. Б.

От първото издание има много малко запазени екземпляра, навярно поради нареждането на Цариградския патриарх то да бъде унищожено. Въпреки това обаче Неофитовия Н. Завет под името “Черковно Евангелие” в продължение на цели 30 години, до появата на новия прот. превод в 1871 г., бил главната духовна храна в онова време. Действително, тая свещена книга била Евангелие през епохата на нашето пробуждане и от голямо значение за развитието на родния ни език. Неофитовото Евангелие се чело и изучавало навсякъде из България; то скоро проникнало в черкви и училища.

Протестантски пре- Нуждата от превод на цялата Б. се чувствувала все

води на Б. повече и повече. Особено необходим бил той за протестантските мисионери, които не могли да вършат своята пропагандаторска работа без Библия. Ето защо Британ. и чужд. библ. дружество решило да вземе в свои ръце превода на Б. на български. За осъществяване на тоя план сега имало по-благоприятни условия, понеже почнали да се явяват сравнително по-подготвени български книжовници, напр. К. Фотинов, който се счита за “основател на нашата журналистика”. Наистина в 1834 г. неговият превод на Евангелието бил отхвърлен от Библ. общество като несполучлив, но той не се отчаял, а продължил да работи в полето на българската книжнина 1). В 1851 г. той предлага услугите си на Брит. библ. об. по превода на Б. на български и почнал съвместна работа с известния езиковедец и доста заслужил в делото на нашата умствена про-

1) След 40-та година на м. век той редактира и издава сп. “Любословие” – първото българско период. Списяние, - превежда географията на Уудбъри от гръцки на български и др.

+ + + 15 История на българския синоден превод на Библията

буда мисионера в Цариград американеца Илия Ригс (Elias Riggs). Те двамата работили както върху Новия тъй и върху В. Завет. В 1857 г. бил отпечатан в отделна книжка само Псалтирът. Поболяването и смъртта на Фотинова попречила да се продължи работата в тоя мащаб. След смъртта на последния в 1857 г. трябвало да се намерят други сътрудници по работата на превода. И наистина д-р Ригд, комуто било възложено главното ръководство и отговорност по превода, намерил добри сътрудници в лицето на Христодул Костович от Самоков, който заместил К. Фотинов, и на д-р Алберт Лонг, един от първите мисионери методисти в Северна България; последният в 1863 г. се установил в Цариград, а после се преместил в България. Четвъртото лице в тая комисия бил добре известният наш писател П. Р. Славейков, който бил поканен за помощник в превода главно като добър познавач на бълг. език. Двамата американски мисионери, Лонг и Ригс владеели добре древните езици: еврейски, гръцки, латински и др., а също български и руски. Хр. Костович (Съчанов) минавал за добър познавач на старо-гръцки и западното български наречие, а Петко Славейков – на източното наречие. Главната ексегетична работа по превода вършили г. г. Ригс и Лонг, които внимавали преводът точно да следва оригинала 1), а Костович и Славейков давали най-подходяща и гладка езикова форма на превода, до колкото това било възможно при тогавашното развитие на българския език 2).

1) Както в дадения случай, тъй и в по-раншните преводи не намерихме точни указания за оригинала. Не е достатъчно да се каже само, че преводът е направен от еврейския оригинал, от гръцки и т. н. Нужно е да се каже, кое именно научно и изправено издание са имали под ръка преводачите, коя редакция, рецензия и пр. Гръцкият текст, както споменахме по-горе, има няколко редакции.

2) Вж. статиите: 1. “Българска евангелска литература” от Ст. Томов, поместена в Сборника, част І, от сказки, държани на юбилейния събор на българския евангелизъм 1900г.; 2. “История на българската Библия и нейното влияние върху развитието на езика и книжнината ни” от Ив. Я. С. в сп. Домашен приятел, юбилеен брой (1875 – 1900 г.).

ничните книги, бил привършен и първата Б. на новобългарски била отпечатана в Цариград в 1873 г. 1) със средства на Брит. и чужд. библ. дружество. Няколко години преди това в 1866 год. Бил отпечатан в Цариград само Н. Зав. под редакцията на същата комисия. В 1891 г. била напечатана цялата Б. в малък формат, като били внесени някои незначителни поправки и подобрения в превода. От тогава до сега тъй наречената у нас “протестантска Библия” е претърпяла няколко преиздавания. Последното ревизирано издание на същото библейско дружество, в което са внесени съществени езикови и др. поправки, датира от 1923 г. Тая ревизия на превода била направена от една петочленна комисия под председателството на покойния и доста известен мисионер Роберт Томсон 2). Но и това издание отстъпва по точност и чистота на езика на синодалния превод на Б. Справедливостта обаче изисква да се признае, че при липса на по-авторитетен и съвършен български превод до началото на м. 1926 г. “протестантският” превод е спомогнал извънредно много за разпространяване на Словото Божие между нашия народ. Неговото религиозно и национално значение, особено в епохата на възраждането ни, е безспорно и само с нищо неоправдан фанатизъм може да отрече това. Не по-малка е заслугата на тоя превод и в езиково отношение. Ето как преценява тая заслуга нашият писател Пенчо Славейков в предговора на книгата: П. Р. Славейков, Избрани съчинения. Книга първа, София 1901 год. Стр. ХХV: “И това което е бивало и другаде, - например в Германия, - става и у нас: превода на Библията туря край на езиковата безредица, на боричкането на разни наречия за първенство и установява литературен език. След появявание Библията на бял свят (1871), заглъхват вече разприте между разните български говори, - източно-българския става общ за всички ратници на мисълта и националното съзнание” 3).

1) Проф. Теод. Балан в своя Книгопис, стр. 24, № 40, съобщава, че първото издание на тая Б. било направено в 1868 г. и второто в 1876 г.

2) Вж. в. “Зорница” бр. 39 от 1913 г. и бр. 8 от 1925 г. в ст. “Едно литературно събитие” от Ст. Томов.

+ + + 17 История на българския синоден превод на Библията

Идеята за Ние доведохме въпроса за превода до времето, когато се поя-

официа- ви синодното издание на българската Б. в края на 1925 г. В

лен сино- разгледаните до тук български преводи нашата православна

ден пре- църква не е взимала и не е могла да вземе някакво участие,

вод. защото тогава още сме се намирали под двойно робство. Както видяхме, тия преводи са дело или на частна инициатива, или на Британското чужд. библ. общ. В продължение на първия четвърт век, след извоюване на своята независимост и свобода, българската църква е била всецяло погълната от организационна работа по устройството и управлението. На нея малко време оставало да се залови с такъв сериозен въпрос, какъвто е преводът на Б. Съществуващите до тогава преводи са задоволявали, макар и не тъй достатъчно 1), само нуждите на вярващите за домашна употреба на Библията. А при богослужението в църквите и за изучаване на Св. Писание в духовните училища, служила славянската Б. като авторитетен текст. Не трябва да се забравя и обстоятелството, че някои от нашите митрополити били много привързани към слав. Б. и не считали, че е още тъй належаща нуждата от един превод на новобългарски. От историята на руския превод на Б. знаем, че и в Русия имало митрополити, които били против превеждане св. книги на руски 2), и трябвало да се употребяват големи усилия, за да надделее мнението на Московския Митр. Филарет в полза на руския превод.

1) Както е известно, в преводите на Брит. б. общ. няма всички книги, които се съдържат в гръцката, латинската и славянската Библии; неканоническите книги са изключени.

2) Така напр. Киевският М. Филарет намирал за по-полезно вместо превод да се прави само едно “изправление” на славянския текст, особено там, дето той е мъчно разбираем (вж. И. А. Чистович, История перев. Библ. на р. яз., стр. 261 – 287).

време, за да се почне нейното реализиране. И наистина в последните години на м. в. въпросът за превода на Б. се усвоява от нашите архиереи и става вече предмет на синодни разисквания. Като се вземе пред вид, че до 70-та година на м. век ние се намирахме под църковно и политическо робство все пак не може да се каже, че сме закъснели твърде много с делото по превода на Б. Русите, които са се намирали в много по-благоприятни обстоятелства, се сдобили със синодния превод на Б. на свой език едва в 1875 год. 1)

За пръв път Св. Синод в официално заседание се занимава с въпроса за превода на Б. на 22 октомври 1898 г. по повод писменото предложение на Високопреосв. Варненски и Прес. Митрополит Симеон в тогавашния състав на Св. Синод. Митрополит Симеон дава доста вески мотиви и основания за нуждата от един новобългарски превод на Б. Той препоръчва, преводът да се възложи, под ръководството на Високопреосвещения Търновски Митрополит Климент, на няколко наши известни писатели, като бъдат задължени да се придържат точно о руския превод на Св. Писание. 2) Това предложение

1) Ромъните се сдобиха с ново синодно издание едва в 1914 г. Сърбите и гърците и до сега нямат официални синодни преводи. В това отношение гръцката църква е твърде консервативна, тя не само че не съдействува за превода на Б. на новогръцки, но решително е против, за да не би с нещо да се подцени класическия гръцки ез. – голямата национална гордост на гърците.

Наистина още в 16 в. се появили някои преводи на новогръцки, но не след като те били забранени от патриарха Гавриил (1712 – 1707 г.). В началото на 19 в. по подражание на русите и в Гърция някои частни лица (Типалдос и Вамвас) се заели с превода на Б. без да им се пречи от офиц. църква. Така в 1833 г. се появил Н. Завет, а от 1833 г. постепенно почнал да излиза от печат В. Завет. Но тия преводи не били приети от гр. църква, и както Атинският синод, тъй и Цариградската патриаршия се обявили против него. От тогава до сега в гръцката църква и забранено превеждането на Б. При все това Брит. библ. общ. успява да прокарва тук своите преводи на Б. на новогръцки.

2) Смятаме, че ще бъде от полза, ако предадем тук изцяло предложението на Високопреосвещения Симеон ще разсее някои криви схващания и неосведомености. Ние го заимствуваме от протоколите на Св. Синод, както следва:

“Известно е на Св. Синод, че българският превод на Библията е направен от протестантите, които от години се трудят

+ + + 19 История на българския синоден превод на Библията

било всецяло възприето от Св. Синод и с писмо от 24 октомври с. г. той приканил Високопреосвещения Митрополита Климента да дойде в София, за да се разменят мисли по-обстойно по въпроса за превода. Митрополит Климент се отзовал благосклонно на тая покана, но поради тежкото му и продължително заболяване, той не можал да вземе ръководството по превода, та цели две години работата не могла да почне.

да посеят учението си в България. Тоя превод по нямане на друг, широко е разпространен помежду нашите християни, духовни и миряни, които са жадни за Словото Божие. Като се остави настрана въпросът, доколко той е точен, трябва да се забележи, че в първата му част във Вехтия Завет, като преведен направо от еврейския текст, без да се има пред вид приетия от православната църква славянски превод, освен че не са спазени приетите от църквата наименувания на някои книги изпуснати са още и цели книги, които, ако и да не са вместени в еврейския канон на Св. Писание, все пак са били признати за полезни както от вехтозаветната, така и от новозаветната църква, та затова са прибавени в гръцкия и славянския преводи на Библията. От нямането тия книги в българския превод произлизат две злини: първо, православните българи се лишават от ползата, която биха могли да извлекат от прочитането им и второ, че се забелязва една разлика между Библията, която чете народът и оная, която употребява църквата, разлика, която не може да не съблазнява християните. За да се отстранят както възможните неточности на сегашния български превод на Св. Писание в един превод по-съобразен със сегашното развитие на езика ни, мисля, че е нужно да се направи и обнародва по предначинание на Св. Синод нов превод на Св. Писание. Изработването на тоя превод трябва да се възложи, заедно с Високопреосвещения Търновски Митрополит Г-на Климента, на няколко наши писатели, известни, при другите си добри качества, и като добри познавачи на български език, с изричното задължение, че трябва да се придържат точно у руския превод на Св. П., издаден с благословението на руския Св. Синод.

Приснопаметните архиереи Милетий и Панарет оставиха на разположение на Св. Синод средства за извършване на това преполезно за християните ни дело. Отпечатването на нов превод на Б. от страна на Св. Синод ще му даде възможност да упражни и едно право, което му дава конституцията, т. е. да поиска щото други български преводи на Св. Писание да не се правят в България.

Като подлагам на благоусмотрението на Св. Синод това предложение, моля да се разгледа, и, ако се одобри, да се призове тук с време Високопреосвещений Климент (Търновски), за да се опреде-

Назначената от Св. За да не се протака повече тоя въпрос Св. Синод

Синод комисия в в заседанието си на 5 февр. 1900 г. отново се зани-

началото на 1900 г. мава с него и взима следните решения. Преди всич-

почва работа по ко той определил една осемчленна комисия, на коя

превода на Б. то възложил в продължение на две години да преведе от руски на български Библията. В състава на тая първа комисия влизали следните лица: 1. Иерод. Борис, преподавател в богословски духовно училище в Самоков (сегашният екзархийски заместник в Цариград Охридският Митрополит Борис), 2. Петър Генчев, бивш секретар на Министерството на нар. Просвета, 3. Васил Златарски, 4. Л. Милетич, и двамата професори от

лят лицата, които ще участвуват в работата и начина по който ще бъде тя извършена. “

Св. Синод приел предложението на Високопреосвещения Митрополита Симеона и решил да се прикани Св. Търновски М. Климент да дойде в София, за да поговори с него обстоятелствено по въпроса за лицата, на които ще се възложи превода, за езика и др. (Протокол № 28 от 22 октомври 1898 г. В състава на Св. Синод влизали: митрополитите Доростолски и Червенски Григорий, Самоковски Доситей, Варненски и Преславски Симеон и Врачански Константин).

Характерно е, че някои от тогавашните наши архиереи са били гръцки възпитаници и са били склонни да се придържат по важните църковни въпроси о практиката на гръцката църква. 1) Но в случая те се вслушали в народната воля и желания и последвали завета на св. братя Кирил и Методий и техните ученици, а също и на нашите църковници от епохата на възраждането начело с Неофита Рилски. Нещо повече, на архиерейското събрание от 7 юли 1910 г. някои от съзаседателите са изказали мнение да се преведат и богослужебните книги на български за употреба в църквите. Тогава това мнение не било възприето; днес обаче молитвите в Требника, които се четат при богослужението, се превеждат по нареждане на Св. Синод и ще се четат на български.

На казаното архиерейско събрание бил сложен въпросът: бива ли да се чете по църквите Св. Писание на български или не? Оформили се две мнения. Едното на Високопреосв. Варненски Мит. Симеон за четене на Евангелието и Апостола на славянски и български “едно по друго, освен в страстната седмица, когато ще се четат само на български”. Другото било на Високопреосв. М. Константин (Врачански), който поддържал да се чете Евангелието и Апостола само на български. Първото мнение получило болшинство и то било възприето от събранието, но на практика не било приложено.

1) Известна е борбата на гръцката църква (еладска и цариградска) против всеки превод на Б. на новогръцки (вж. Die Orientalische Christenheit der Mittelmeerlander v. Prof. K. Beth (d. Z. Privatdoc.) Berlin 1902.

+ + + 21 История на българския синоден превод на Библията

университета, 5. Ст. Костов, тогавашен секретар на Св. Синод (сега покойник), 6. Дим. Мишев, тогава пръв секретар на Българската екзархия в Цариград, 7. Николай А. Начев, втори секретар на екзархията и 8. Н. Начев, учител в софийска гимназия. 1)

Цялата Б. била разделена на осем части, според осемте преводачи, и на всекиго от тях, по азбучен ред на имената им, бил възложен по един дял за превод 2). Председателството на тая комисия било възложено на Самоковския Митрополит Доситей, по това време председател на Синода. Като ръководни начала на тая комисия било препоръчано от страна на Св. Синод, щото членовете преводчици 1. Да се придържат о официалния правопис на Минист. на нар. просв.; 2. Да избягват чуждите думи и да се стремят да ги заменят със старобългарски, а също да се предпазват от употребата на новосковани думи и 3. най-важното, както видяхме по-горе, комисията да се придържа точно о руския синоден превод 3).

1) В синодалната архива не можахме да намерим никакви други сведения за члена от комисията П. Генчев, освен че бил назначен.

2) Напр. на Иером. Борис били възложени: Битие, Изход, Еванг. от Матея и др.; на П. Генчев: Левит, Числа, Еванг. от Марка и др.; на проф. В. Златарски: Второзак., Ис. Нав., Еванг. от Лука и др. и т. н. Това механично разпределение на св. книги безспорно е една грешка, на дело се оказало твърде неудобно. Някои членове не представили възложените им преводи навреме. Други пък почувствували, че това е работа не по силите им. И когато по-после комисията в общите си заседания почнала да преглежда представената работа, някои преводи се оказали твърде незадоволителни. Затова практиката да се превежда поотделно почти се изоставила и преводът се извършвал съвместно от цялата комисия, като всеки член е имал пред себе си по един текст на разни езици.

3) Той бил като образец и оригинал за нашия синоден превод не само по своята вътрешна страна, но и относно начина на самото превеждане; много от принципите и разпорежданията на нашия Синод са заимствувани и се съвпадат с тия на руския. Поради тая тясна връзка между двата превода, ще бъде от полза за уяснение на известни положения в нашия превод, ако се запознаем накратко с историята на рус. син. превод. Тук няма да се спираме на по-раншните преводи от началото на 19 в., нито на всички моменти, които са го предхождали. Ще почнем от 1856 г., когато в Москва били събрани по-голямата част от

руските архиереи по случай коронацията на импер. Александър ІІ. Тук станали отначало частни съразсъждения по превода. На 10 септ. с. г. в заседание на Св. Синод било единогласно решено “да се преведе Н. Завет и другите книги на Св. Писание на общоразбираемо руско наречие”. Заедно с това били отбелязани и основните ръководни правила при извършване на превода и на неговото издание.

Към изпълнение на това решение не могло да се пристъпи веднага, поради противодействието от страна на някои авторитетни и влиятелни лица, каквито са били Киевският Митр. Филарет, обер. прокурорът на Св. Синод А. П. Толстой и др. Но благодарение застъпничеството и решителното настояване в полза на превода от страна на не по-малко авторитетния и влиятелен Московски Митр. Филарет, работата могла да дойде до добър край. Последният в своя отзив от 21 юли 1857 г. срещу възраженията на Киевския Митрополит с поразителна убедителност доказал несъстоятелността на всички тия възражения против превода на Б. на руски език, като се основавал на свидетелства от църковната история и на документи от неотдавнашното минало. Борбата между двата възгледа се свършила в полза на превода. В едно от заседанията си в началото на 1858 г. Св. Синод постановил, че преводът на Б. на руски е необходим и полезен особено като пособие за разбиране на Св. Писание. За църковно употребление оставал пак славянския текст.

Преводът бил почнат с новозаветните книги. Той бил възложен на четирите духовни академии под висшия надзор на епархийските архиереи, в чието ведение се намирали академиите. Дадени били и основни ръководни правила, същността на които се състои в следното. За оригинал на Н. Завет да служи гръцкия текст, издаден за духовните училища. Преводачите обаче се ползували и от други гръцки редакции, като отбелязвали това на съответното място. Комитетът на Петербургската академия си служил преимуществено с изданията на Х. Фрид. Маттея и М. Авг. Шольца, които представляват множество варианти или различни четения на гръцкия текст. Моск. акад. правила справки с изданието на Грисбаха. Преводът трябвало точно и ясно да предава оригинала, при което да се запазят особеностите свойствени на руския език. Преводачите да си служат с думи и изрази, които се употребяват от образованото общество.

Освен лицата натоварени с превода по отделно, при академиите били учредени особени преводни комитети, които разглеждали направения превод и след това го представяли на съответните епархийски архиереи, под чието ведение се намирали. Последните от

+ + + 23 История на българския синоден превод на Библията

своя страна разглеждали превода и в случай на известни несъгласия отново го връщали в академическия комитет за ново поправяне. След това преводът бил представян на Св. Синод, който го разделял по части според книгите на Св. Писание между отделните членове. Всеки, след като прегледа своя дял, го внасял в общо синодно заседание със своите забележки за общо разсъждение. Разгледаният така превод от Св. Синод бил изпращан след това на Московския М. Филарет, който не бил член на Синода, за да даде и той своето мнение и да направи нужните бележки, които отново се обсъждали. Въпреки тоя сложен апарат и множеството инстанции синодалният руски превод на Н. Завет бил извършен със забележителна бързина. В 1860 г. било издадено Четириевангелието, в 1861 г. – останалите новозаветни книги. За две години и няколко месеца бил свършен и издаден целия Нов Завет.

Подготвителната работа по превода на вехтозаветните книги била извършена също от духовните академии. В 1860 г. в Петерб. академия бил образуван за целта комитет от професорите М. А. Голубев, Е. И. Ловягин и Д. А. Хвольсон. Още на следната година тоя комитет почнал да печата своите преводи в сп. “Христ. Чтемие”, като почнал с началната книга Битие и продължил нататък. Така постъпили и др. академии, като приготвените преводи предварително отпечатвали в своите академични списания. Преводът се извършвал от еврейския текст, а в случаите, където се прибягвало до други преводи (гръцк. на 70-те, сирския и Вулгата), те били означавани с надлежни бележки и указания. Преводът на вехтозаветните книги възбудил такова съчувствие и извикал такава деятелност, щото мнозина вещи и подготвени лица, вън от академиите, охотно вложили своето умение и познание в преводното дело. Едновременно се появили няколко превода, върху които критиката имала възможност да се произнесе и да се направят предварително нужните корекции.

Отначало Руск. Синод имал намерение да почне издаването на вехтозав. кн. с Псалтира, но това се оказало не толкова целесъобразно. Издаденият в 1862 г. превод на Псалтира от Библейското общество се оказал неудовлетворителен. Св. Синод, възприемайки мнението на Моск. М. Ф., решил да се почне издаването с първата кн. Битие и да се продължи в реда, както се намират св. книги в слав. Б. В 1867 г. той поръчал на конференциите на трите академии (Киев., Моск. и Каз.) незабавно да пристъпят към преглед на превода на вехтозав. кн., направен от Петерб. ак., и да го сравнят с подлиния евр. текст. От своя страна и Св. Синод почнал да посве-

щава голяма част от своите занятия на превода на Библията. По такъв начин окончателната работа по превода се съсредоточила всецяла в Синода и се извършвала преимуществено тук. Особени заслуги в това дело имат Москов. Митр. Фил., Петерб. Митр. Исидор и протопресв. В. Б. Бажанов.

Руският превод на вехтозав. кн. излязъл в четири випуска: в 1868 г. – Петокнижието; в 1869 г. – историческите книги; в 1872 г. – учителните; в 1875 г. – пророческите, а в 1876 г. – цялата Библия. Така че целият превод и издание на руската синодна Б. се извършили в продължение на 18 години, от 1858 до 1876 година.

Дълго време и много усилия трябвало да се употребят, за да надделее възгледът, че вехтозаветното откровение се е запазило не само в гръцкия превод на 70-те, но също и в еврейския текст и че при тълкуване на Св. Писание и двата текста имат догматическо достойнство. Съгласно това, синодният руски превод на вехтозав. книга е извършен, въз основа на еврейския и гръцкия текстове: еврейският като оригинал е турен в основата, а гръцкият служил като спомагателно и предпазно средство. За Н. Завет естествено оригинал е бил гръцкия текст. Преводът на всички вехтозаветни канонически книги е направен от еврейски. В пособията, които имахме под ръка 1), не е казано кой именно ревизиран и научен текст на еврейската Б. са имали под ръка преводачите. Другите книги, които не са съхранени в евр. текст, са преведени или от гръцката Б. или от латинската (Вулгата) – там, където са запазени. Така че в руската Б. има толкова книги, колкото и в славянската, а от тук и в нашата.

Влиянието на гръцкия превод (70-те) се изразило в следното: 1. Там дето еврейският текст е непълен, попълването е направено от гръцки; прибавките са напечатани в скоби. 2. Там пък дето има разногласия между двата текста, било в смисъла или нееднаквост на числата, запазен е еврейският т., а гръцкият е поставен под черта (напр. Пс. 39:7; 109:9 и др.). 3. На някои места гръцкият текст е оказал влияние при предаване евр. текст на руски. 4. Редът на вехтозав. книги е според гръко-слав. Б. 2) Тия ръководни начало са запазени и в нашия синоден превод.

1) История перев. Библии на руский яз. от И. А. Чистович, С.-Петербург 1899; Православная Богосл. Энциклопедия, т. ІІ, стр. 534 – 542. Общее историко-критич. введ. в свящ. ветхоз. Книги, Казань 1902 г., от проф. П. Юнгеров.

+ + + 25 История на българския синоден превод на Библията

без богословско образование, а да се превежда Б. не е достатъчно да се владеят добре само езици, нужно е също да се знае основно историята и смисъла на текста. Известно е, че не всички книги на Св. Писание са еднакво достъпни за разбиране и лесни за превод. Кн. Иов напр. е една от най-трудните за превеждане; тук е нужен съответен преводач по подготовка. Както казахме, по-късно преводът се извършвал в общи заседания на комисията, където всеки член допринасял за общото със своите познания и подготовка.

Срокът от две години, даден на отделните членове на комисията да свършат определения дял за превод, се оказал също недостатъчен. Всеки от тях заемал известно служебно положение и имал задължение преди всичко към своите преки обязаности. По-късно ние виждаме, че Д. Мишев с писмо от 8 юли 1904 г. до Св. Синод се отказва от възложената му работа по превода, понеже длъжността му секретар на Екзархията не му позволява. С писмо № 3459 от 18 юли 1905 г. Св. Синод пък освобождава проф. Милетича поради това, че той не представил възложения му превод на определеното време и вместо него от същата дата бил назначен проф. Б. Цонев. От тогава до завършване на превода в окончателна форма проф. Ценов (сега покойник) е бил централната личност в езиково, стилно отношение, нему по после било възложено и председателството на комисията.

Поради появилите се в печата (в “Периодическо списание” от юни 1904 г.) нападки по адрес на избраната от Св. Синод преводна комисия, пребиваващите в Цариград членове, а именно архим. Борис (Охр. М. Б.), Н. А. Начев и Д. Мишев с писмо от 12 юли 1904 г. до Св. Синод си подали оставката от комисията. В писмото се казва: “Скромни и непретенциозни, ние с благодарение не само отстъпваме мястото си на по-достойните, но и молим най-почтително да се направи всичко, за да се даде по-съвършен превод на Св. Писание.” Преведената част от Св. Писание, която им била възложена, те задържали у себе си с намерение да я печатат изцяло или отчасти в

паралел с превода, който ще направят техните заместници. “По този паралел, завършва писмото, поколението по-обективно и по-безпристрастно от съвремениците, нека съди и оцени, до колко справедливи и оправдани са били нападките на всички ония, които осъдиха членовете на комисията преди да видят труда им”.

Наместо на подалите оставката си Св. Синод назначил Иромонаха Софроний (Бунтовников), тогава учител в Софийската духовна семинария. Последният взел участие в комисията само около две и половина години. Той за кратко време бил заместен от свещеник д-р Ст. Цанков (сега протопресв. и проф. в Богословския факултет), а после от архимандрит Макарий, тогава протосингел на Св. Синод, а сега Неврокопски Митрополит. Така преводната комисия в състав: професорите Б. Цонев и В. Н. Златарски, Н. Начев, учител при І-ва мъжка гимназия, Иеромонах Софроний (или неговите заместници) и Ст. Костов, почнала от 1 октомври 1905 г. в особни заседания да преглежда, съгласно синодните нареждания, ръкописите, постъпили в Св. Синод от лицата, натоварени с превода на Б. В заседанието си от 20 декември същата година Синодът определил и друга една комисия тъй наречена “Духовна проверочна” в състав: Митрополитите Варненски Симеон и Русенски Василий и синодния секретар Ст. Костов. Последният служил за връзка между двете комисии. Назначението на тая комисия било да прегледа българския превод на Св. Писание, който нарочната по тоя превод комисия на части ще представя като завършен.

Тия две комисии са работили последователно и непрекъснато от 1905 г. до 1912 г. В един кратък рапорт на първата комисия от 6 септември 1913 г. до Св. Синод, подписан от Ст. Костов се излага общи черти извършеното по превода за времето от 1905 – 1912 г. Ние предаваме тук почти изцяло тоя доклад, от който можем да се съставим понятие за положението, в което се намирал превода до края на 1912 г. Главната задача на тая комисия била да прегледа постъпилите ръкописи на

+ + + 27 История на българския синоден превод на Библията

преведените книги от Св. Писание, като ги свери с руския текст и ги поправи откъм смисъл и език. За изпълнение на тая работа комисията е държала 72 заседания в 1905 год., 212 в 1906, 182 в 1907, 206 в 1908, 200 в 1909, 169 в 1910, 200 в 1911 и 102 в 1912 г., или всичко 1343 заседания. През това време комисията прегледала цялата Б., разделила веднъж прегледаното, сверила и оеднаквила паралелните места в целия Нов Завет и само в следните книги от В. З.: Битие, Изход 1), Числа и Второзаконие. Така завършени изброените книги, комисията ги приготвила за втората контролна комисия, тъй наречената “Духовна проверочна”. Последната пък от своя страна прегледала, съобразно гръцкия текст, целия Нов Завет, проверила изработеното по него от първата комисия и успяла да оеднакви паралелните места само в Четириевангелието и Деянията на св. Апостоли.

Цялата архива на преводните комисии била предадена на съхранение у секретариата на Св. Синод. Тук се намирали и собственоръчните ръкописи на преводачите, а също и някои вестници, в които се критикува превода на четириевангелието, или се отговаря на критиките и др. 2)

На двама от членовете именно на професорите се плащало по 10 лв. на заседание, а на другите трима члена – по 100 лв. на месец. Втората “Духовно проверочна” комисия работила безплатно.

Към тоя рапорт трябва да се прибавят следните допълнения. Пред вид че Н. А. Начев в Цариград се отказал да взема участие в превода и не представил възложения му превод на Псалтира, синодалните архиери решили превода на Псалмите да се възложи на известния наш писател К. Величков “с изричното предупреждение, че той трябва да направи превода от руски” и да не бъде

1) За кн. Левит не се споменава в рапорта, може би погрешно е пропусната, понеже председател на преводната комисия проф. Цонев с писмо от 9. VІІ. 1909 г. до Св. Синод съобщава, че комисията е прекарала на втори преглед цялото Петокнижие.

2) От тая архива на комисията обаче много малко е запазено в синодалната архива.

парафраз. 1) И наистина още същата година Величков превел Псалмите, но Св. Синод, от църковно гледище, не намерил превода му за подходящ. По-късно в 1910 г. той възложил на преосвещените епископи Велички Неофит (сега Видински Митрополит) и Левкийски Варлаама в срок от 3 месеца да преведат Псалтира от руски. С пимо от 12. ХІ. 1910 г. те представили своя превод, който бил предаден на съответната комисия за преглед и поправка наред с другите книги на В. Завет. – Друго което трябва да се прибави е, че Духовната проверочна комисия още в 1907 г. привършила работата си с четирите Евангелия, като прегледала превода откъм стил и го приближила вред, дето може, до гръцкия оригинал. Понеже Четириевангелието било готово вече за печат, то Св. Синод писмено се обърнал до Министерството на външните работи и изповеданията с ходатайство да се разреши отпечатването в Държавната печатница на първо време само на Евангелието. Но понеже тя по това време била претрупана с работа и издаването на Евангелието щяло да се забави, затова Синодът с друго писмо (от 4. ХІІ. 1908 год.) поискал от същото министерство една субсидия от 2000 лв. и сам той да поеме грижата за отпечатването. Тая практика да се издава Б. на части, като се почне от Н. Завет и то от Евангелието, се среща и у другите народи. Видяхме че и при първите български преводи така се постъпвало. Русите издали Б. също на части. И много естествено: захваща се с най-употребителните свещени книги.

1) С писмо от 23. ІІІ. 1907 г., от Мантон (Франция), където Величков бил на лечение, той благодари на Св. Синод за честта, която му се прави. “За мене, казва той, е било една мечта да заема едно макар и най-малко участие във великото дело”... С друго писмо от 17 юли с. г. (София), до Ст. Костов, той съобщава, че изпраща приложен “превода на Псалмите”, в 3 тетрадки от 332 стр. В това писмо между другото той съобщава за трудностите, които срещнал по превода. “Защото съм се стремил, като остана напълно верен на руския текст, да внеса в българския превод всички ония хубости от величава поезия, дълбока мисъл и мощна срастност, с които се отличават псалмите”.

+ + + 29 История на българския синоден превод на Библията

Напечатване Еванге- Независимо от субсидията, която се очаквала от

лието през 1909 год. държавата Св. Синод наредил до ставропигиални-

те манастири (Рилски, Бачковски, Троянски и Преображенски) да отпуснат от бюджетите си съответна сума (4 – 20,000 лв.) за отпечатване на Четириевангелието. Събраните суми дали възможност на Св. Синод още в 1909 г. да тури под печат Евангелието и, в края на с. г. излезли първите екземпляри под заглавие: “Евангелие на Господа Нашего Иисуса Христа”, преведено на български, издание на Св. Синод на бълг. църква Придвор. печатница София 1909 г.”. То било отпечатано в 50 хил. екзем. Появяването на това Евангелие извикало спорове в печата 1).

Малкото документи и сведенията, които има запазени в синодната архива съвсем не са достатъчни да се напише пълна история на превода, както откъм вънкашна, историческа тъй и откъм вътрешната страна – ексегетична и херменевтична. Особено за последната липсват почти всякакви данни. Ние не намерихме нито един протокол на комисията, от който да се види как е ставал самия ход на превода по същество. В писмата на комисията до Св. Синод, които имахме под ръка, нищо не се говори по това; те съдържат само най-общи съобщения или запитвания. – Едно от главните ръководни начала, които Св. Синод дал на комисията е, както видяхме по-горе, щото преводачите да се придържат точно по руския превод на Св. Писание, значи оригинала или подлинника на нашата Б. трябвало да бъде руската. Обаче, ние виждаме, още в на-

1) Вж. “Църк. в.” бр. 13 от 3 април 1910: “Бележка” от В. П. Симеон; “Skavndalon” отвратяване ли е или съблазън” от свещ. д-р Ст. Цанков. И двете страни са писани по повод критиката на проф. Ал. Балабанов във в. “Препорец” бр. 84. След това статията в бр. 14 и 15 (“Ц в.”) от същата година: Кратки бележки по българския превод на Четириевангелието – бележки по превода от Хр. Попов и – отговор на бележките от В. П. Симеон. Тук Попов посочва известни грешки в превода на Четириевангелието от 1909 год., Високопреосв. Симеон намира неоснователни тия възражения.

чалото комисията изтъква пред Св. Синод, че не е достатъчно комисията да има под ръка само руската Б. Необходимо е за по-ясно разбиране на някои тъмни текстове да се правят справки освен с Б. на славянски, още и на други езици: гръцки, латински, френски, сръбски (вж. писмото на комисията от 27. Х. 1900 г.). Кои са обаче авторите на тия преводи, никъде не е казано. Както на гръцки тъй и на латински и др., има разни преводи на Б. То е все същото да каже някой, че превел или сверил Б. с българския превод. Но с кой превод: с някой от старите преводи ли, с протестантския ли, или със синодния? Макар и на един и същ език, но тия преводи са различни по достойнство и достоверност. В друго едно писмо на комисията от 10. VІІ. 1906 г. се казва, че тя не се е придържала строго о руския превод. В известни места, които били недостатъчно ясни, комисията прибягвала до гръцкия оригинал “за да се получела по-голяма точност и ясност в превода”. Били използувани също и други “реномирани преводи на Св. Писание, които служели за контролно сравнение, а именно: черковнославянския, немския, френския, чешкия и сръбския”. И тук не е казано кои са тия немски и френски преводи.

В по-послешните си рапорти до Синод комисията тоже съобщава, че на много места срещала затруднения, когато трябвало да се води изключително по руски синоден превод. Тя констатирала, че тук-там в тоя превод се срещат места, които се отклоняват от всички други преводи, па и от самия еврейски оригинал, който “в съмнителни случаи разгатвал дякон д-р Ст. Цанков” (вж. писмото на комисията от 27. ІІІ. 1908 г.). По-нататък в същото писмо се казва: “Комисията е била винаги в състояние да констатира с достоверност отклоненията на руския текст, който й служил за основа, ала до сега тя не смятала да се отклони от тая основа без позволението на Св. Синод”. На край тя моли да й се дадат нови упътвания, като как да постъпва в подобни случаи, т. е. когато руският текст се отклонява от оригинала? На това питане Синодът отговаря кратко: Комисията да се придържа в превода на

+ + + 31 История на българския синоден превод на Библията

Св. Писание от руския текст, като в известни случаи не изпуща из пред вид и славянския текст” (писмо № 1475 от 21. ІV. 1908 г.).

Въпреки това изрично поръчение, както ще видим по-после, синодният превод на много места се отклонява от руския, славянския и гръцкия преводи, а така също и от еврейския оригинал. При това положение мъчно може да се каже, че нашата Библия има за свой подлинник руския превод. Безспорно, в това отношение комисията не е постъпвала случайно и произволно и се е стараела да надмине другите преводи по съвършенство и близост до оригинала. Но до колко тя е успяла в това отношение, туй е предмет на едно обстойно и продължително изследване и сравнение. И който би се заловил с подобна работа, би срещнал голямо затруднение, понеже в официалната архива липсват данни, от които да се види на какво основание комисията е предпочела един текст пред друг, една редакция пред друга.

Назначаване нова ко- Войните и политическите неуредици у нас са поп-

мисия по превода, речили твърде много за по-навременното привър-

тъй нар. 2-ра про- шване работата по превода. Така напр. поради бал-

верочна. канската война през 1912/13 г. работата била преустановена за повече от една година. В доклада си от 23. Х. 1913 г. тогавашният началник на духовно-просветния отдел във Св. Синод, свещ. Ст. Цанов, като изтъква нуждата от по-скорошното привършване на превода, дава и известни сведения за положението, в което се намира превода. Още на следущия месец Св. Синод се занимал с въпроса за продължаване работата по превода, като назначил и нова духовна проверочна комисия. Първата проверочна комисия не могла да работи, понеже Митрополит Симеон престанал да е член на Синода и не му било възможно да бъде в София, а Ст. Костов взел отпуск по болест, и не дълго след това се поминал. В новоназначената комисия влизали следните лица: В-преосв. Митрополит Теодосий, бивш Скопски, той и председател, протоиерей Ст. Абаджиев, тогава свещено-

проповедник в Софийска епархия, и Хр. Попов, учител в Софийската духовна семинария. На следната година бил назначен и Д. Михаилов, учител в същата семинария, като знаещ латински език, а в края на 1914 г. бил назначен още и Ст. Станимиров, тогавашен секретар на Св. Синод. Характерното в тая комисия е това, че тя се състои изключително от богослови, без Д. Михаилов. В нея няма нито един писател или познавач-специалист на български език. А това е голямо неудобство в работата на превода. Туй се изтъква и в едно писмо (№ 1189 от 10. ІІІ. 1915 г.) на Варненския и Преславския Митрополит Симеон, както следва: “Ако се желае да се провери преводът от точка на езика Св. Синод може да намери между членовете на първата комисия лица, които по компетентност във въпросите за българската реч могат да дадат уроци не само нам, но и на членовете на проверочната комисия (втората). Към услугите на някого от тях може да прибегне Св. Синод, ако намира, че това е нужно. Такъв авторитетен познавач на българската реч може да се тури под разположението на проверочната комисия, за да завърши тя работата си”. И ние виждаме, че по-късно (1918 г.) Св. Синод усвоява това мнение на В-преосв. Симеона. Друго едно неудобство, което се отнася до всички преводни комисии е и това, че никой от членовете не владеел староеврейски език. В същото писмо на Св.-Варненския Симеона се казва: “Когато Св. Синод е взел решение да се направи превод на Св. Писание, е имал пред вид преводът да стане не от оригинала. Защото се знаеше, че сили за такава работа липсват в България. Познавачи на гръцки език тук-там има още, но православен българин, който да познава еврейския няма ... Затова така също бе постановено да се съобщи на преводачите, че трябва да имат за основа и ръководство на своята работа руския превод на Свещеното Писание”.

Задачите на втората проверочна комисия била първо, да оеднакви паралелните места в Посланията и Апокалипсиса, които първата проверочна комисия не успяла да оед-

+ + + 33 История на българския синоден превод на Библията

накви, втора и главна нейна задача била да прегледа и свери превода на В. Завет, като за целта се придържа о руския синоден превод. При оеднаквяване паралелните места в Н. Завет комисията срещнала някои неясни и не дотам точно преведени места и помолила Св. Синод да й се възложи да ревизира изцяло превода на Н. Завет. В желанието си, преводът на Св. Писание да излезе колкото се може по-съвършен, Св. Синод, с писмо № 2160 от 12 април 1914 год., удостоверил това искане на комисията, като обаче я задължил, бележките си от тази работа да съобщи със собствен доклад, към който да приложи един екземпляр от целия Н. Завет с всички надлежни поправки. От синодалната архива не може да се установи, доколко комисията е изпълнила това поръчение. От преписката личи само, че тя е представила бележките си само по Четириевангелието, които били изпратени за отзив на В.-преосв. М. Симеон. Последният (с писмо от 10. ІІІ. 1915 г.) представил на благоусмотрението на Св. Синод своите бележки само върху превода на Евангелието от Матея, с обещание да изпрати “след няколко дни и ония за Евангелието от Марка”. Накрай той моли да бъде освободен “по-нататък от тази работа”. В писмото си М. Сим. между другото съобщава, че комисията (втората) нямала “една обща норма, по която да се води в поправките си, та затова се съглежда в нейните поправки известна колебливост, защото при тия поправки се съобразява ту с оригинала (гръцкия), ту със славянския му превод, или пък със руския”.

Възложената работа на втората проверочна ком., а именно да оеднакви паралелните места в Посланието и Апокалипсиса и да ревизира целия Н. Зав., доколкото той отговаря на руския – комисията не могла да изпълни до край поради намесата ни в общоевропейската война през септември 1915 г. Повече от две години работа по превода била преустановена и понеже, против очакванията, войната доста се продължила, а изгледите за скорошното й свършване не били очевидни, Св. Синод взел грижата да се продължи отново работата по превода. През декември 1917 г. той отправил писмо до В.-преосв. М. Борис, който по това време бил в престолния си град Охрид, със съобщение, че го назна-

чава за председател на новата (трета по ред) “Върховна духовна проверочна комисия” по преглеждане на Св. Писание. В края на писмото се изказва желание, щото той да употреби “всички грижи и старания за по-скорошното и успешно завършване на това дело”. М. Борис след два месеца отговаря, като благодари за вниманието и изказва готовност за участие в превода. В заседанието си от 4. ІV. 1918 г. Св. Синод се занимава с попълване състава на третата комисия. Той като взел предвид, че в нея би трябвало да влезат членове от по-раншните комисии, понеже те като запознати с работата ще могат твърде много да ползуват и улесняват комисията, назначил следните лица: професорите Б. Цонев и В. Златарски, писателя Н. Начев и учителите от Соф. дух. семинария Хр. Попов, Д. Михаилов и Д. Ласков. Делокръга на комисията бил следния: 1. да разгледа и разреши спорните точки по превода на Четириевангелието между първата и втората върховни проверочни комисии; 2. да прегледа и свери превода на Св. Писание (В. Завет), останал не прегледан от втората комисия и 3. да направи обща ревизия на целия превод без Четириевангелието. След това комисията да почне работата веднага след Томина неделя 1918 г., да заседава в синодната палата най-малко три пъти в седмицата, като за ръководно начало ще има упътванията дадени на по-раншните комисии.

В доклада си от 20. VІІІ. 1918 г. председателят на комисията “Охридският Мит. Борис съобщава, че комисията почнала заседанията си на 23 май и до 15 август с. г. имала 67 заседания, в които тя извършила следната работа:

1. Прегледала и сверила превода на 4-та книга Царства и І Паралипоменон от 1 до 11 гл., като направила ревизия и на 1, 2 и 3 книга Царства; 2. разгледала и разрешила спорните точки по св. Евангелие между първата и втората върховно-проверочни комисии и направила бегла ревизия на целия текст. По такъв начин Четириевангелието отново ревизирано било готово за печат 1).

1) Прот. д-р К. Ценов обаче, в един свой рапорт до Св. Синод от Лайпциг, където той бил командирован по отпечатване там на Евангелието, както ще видим по-долу, в една обемиста те-

+ + + 35 История на българския синоден превод на Библията

Св. Синод за да удовлетвори една нужда, понеже издаденото Четириевангелие в 1909 г. било изчерпано, и да даде утеха на покрусения ни народ от продължителната война както вътре в страната, тъй и на войниците на фронта, решил немедлено да се отпечати Евангелието.

Отпечатването в Понеже в България, поради войната, нямало износни

1920 г. на Еванге- условия да се отпечата такова грамадно издание, зато-

лието в Лайп- ва Св. Синод влязъл в преговори с лайпцигската изда-

циг. телска фирма Брокхауз, за отпечатването и подвързва-

нето на 100 хил. екземпляра малък формат 1). Последната предложила твърде приемливи цени и се задължила в срок от няколко месеца до края на октомври 1918 г. да отпечата всичките 100 х. екземпляра. За по-бързо и успешно привършване на работата по коригирането бил командирован в Лайпциг тогавашния гл. Редактор на “Църк. вестник” протоиерей д-р К. Ценов. След надлежните поправки нареждането на текста за печат почнало бързо да върви. Последната ревизия била пращана от Лайпциг в София за преглед от комисията. Имало всички изгледи отпечатването да се привърши в определения срок и, екземплярите да бъдат изпратени в България. Но тъкмо през месец септември почнал катастрофалния край на войната. Настанали смътни времена както у нас, тъй и в Германия. Фирмата Брокхауз току-що успяла да привърши всичката техническа работа (набор и пр.) и били потребни само 4 седмици за отпечатване. Тя поискала от Синода да внесе предварително останалата сума от предприятието, иначе ще преустанови работата. България месеци наред бе изолирана от целия свят. Поради ред непреодолими пречки работата по отпечатването стояла в това положение до 1920 г. Св. Синод отново влиза в преговори с фирмата при изменени условия, и Четириевангелието в същата г. бива отпечатано в 33 хил. екземпляра и в 1922 г. пуснато в продажба бод заглавие: “Евангелие на Господа Нашего Иисуса Христа

традка посочва маса правописни и стилни грешки, поради което не било възможно да се почне нареждането за печат без те да бъдат предварително поправени.

1)Почнатите преговори още в 1916 год. с Държавната печатница и после с военната не успели, понеже липсвали достатъчно материали и работни сили.

преведено на български – Издание на Св. Синод на Бълг. Църква цена: 4лв., печатница Ф. А. Брокхауз Лайпциг 1920 год.”.

След тоя малък парантес за Евангелието от 1920 г., ние продължаваме нататък историята на превода. На 15 авг. 1918 г. комисията преустановила превеждането, поради това че Охридският М. заминал за епархията си по неотложни нужди. Освен това и настъпилите събития през есента на 1918 г. попречили на работата, и превеждането могло да почне отново едва в началото на 1919 г.

С писмо № 8 от 30. VІ. 1920 г. комисията донесла в Св. Синод, че тя свършила възложената й работа и прекратява заседанията си. От представените рапорти през 1919 и 20 г. се вижда, че комисията е прегледала и сверила целия В. Завет, а заедно с това и ревизирала направените поправки. В един доклад от 1 ноември 1920 г. подписан от председателя В.-преосв. Охр. М. Борис се прави кратък преглед на цялата работа, извършена от комисията през времето 1914 – 1920 г. В него между другото се казва, че при проверяване точността и верността на превода комисията е държала за неговата ясност и гладкост. Направените отстъпления от руския превод се налагали или от текста на оригинала, или пък “от ясността и гладкостта на българския превод”; за тях всякога е донасяло своевременно в Св. Синод 1). Някои от тях са връщане към оригинала, “от който руският превод се е отклонил”. Комисията е поправила и издаденото в 1909 г. Евангелие, тъй като то било напечатано по-после в Лайпциг 2). “За 110 поправени места в него Св. Синод дал съгласието си, а само за шест места не се съгласил с комисията”. И относно Ветх. Завет, се казва в рапорта, “руският превод е бил като оригинал

1) Сочат се рапортите от 31 май 1914 г., 31 окт. 1914 г. 28 февруари 1915 г. Ние обаче нито един от тях не намерихме в синодалната архива.

2) Впрочем и лайпцигското Евангелие от 1920 год. претърпява в последствие някои поправки при отпечатването на цялата Библия. Това се вижда още от първия стих на Евангелието от Матея. Така напр. в Четириеванг. печатано в 1909 г. стои: “Книга за родството на Иисуса Христа”; в това от 1920 г.: “Родословие на Иисуса Христа”....., а в Библ. от 1925 г. пък: “Книга за живота на Иисуса Христа”.....

+ + + 37 История на българския синоден превод на Библията

за комисията. В целия В. З. има само 11 места 1), които представят от себе си известно отстъпване от текста на руския превод и са съгласни с превода на 70-те и със славянския. Но в повечето от тия места отстъплението повелително се налагаше поради очевидната пълна неясност, на самия руски текст, който е превод от еврейската Б., а в останалите – поради известния между екзегетите факт, че тия места са повредени в еврейската Библия”.

Въпреки цитираното по-горе писмо на комисията, оказало се, че преводът не бил представен в окончателен и завършен вид; оставало да се довърши още следното: 1. “да се сравнят и уеднаквят паралелните места във вехтозаветните свещени книги; 2. да се сравнят и уеднаквят цитираните в Н. Завет места из вехтозаветните свещени книги и 3. да се сравнят и уеднаквят и всички паралелни изрази и думи във всички св. книги, така че думи във В. Завет по руския превод и думи в Н. З. по гръцкия текст, които се срещат в различни места и могат да имат различни преводи, да бъдат по възможности еднакво преведени навсякъде, дето това позволява свойството на българската реч” (вж. писмо № 8506 на Св. Синод ат 13. ХІІ. 1920 г.). За привършване на тая работа била назначена последна комисия в състав: Неврокопския Митроп. Макарий и Хр. Попов.

Едновременно с това Св. Синод взел грижата своевременно да подири средства за отпечатване на Библията. Разбира се, че за такова голямо издание били нужни грамадни суми. Б. е първата отпечатана досега у нас книга по големина (1523 стр.) и по тираж (в 50 хиляди екземпляра). Още в 1920 г. Св. Синод се обърнал с писмо до Министерството на външните работи и изповеданията, с което съобщава, че Б. е почти готова за печат, и моли министерството, въз основа на чл. 100 п. 10 от Екзархийския устав, щото отпечатването да стане на държавни средства. Но се получил отговор, че “правителството няма възможност да отпусне нужната сума за тая цел”. Пред

1) Както ще видим по-после, когато говорим за вътрешната страна на превода, това твърдение не отговаря на фактическото положение. Отстъпленията са много повече. Три от тия 11 места: Пс. 33:11, Прит. 26:5; Ис. 53:8 са преведени точно както е в руската Б., а под черта е даден преводът според 70-те.

вид на тоя отказ, Св. С. решил да издаде “окръжно писмо до архиерейските началства, с което да им се предложи да приканят най-настоятелно всички църкви, духовенството и другите църковни учреждения в епархията си да отпуснат, макар и взаимообразно, щедри помощи за издаване на Б.” Плюс това била пусната подписка в цяла България за записване предварителни абонати. И наистина, от разни краища почнали да постъпват в Св. Синод суми за отпечатване. Ала събраните средства далеч не били достатъчни да се почне отпечатването на такова грамадно издание.

С дохождането в 1923 г. на власт правителството на Ал. Цанков настанали по-благосклонни отношения между държавата и църквата. Св. Синод повторно се обърнал с писмо до Министерството на външн. р. и изповеданията за да подири съдействието на държавата по отпечатването на Б. В писмото си Синодът, като изтъква голямото значение на българския превод на Б., която “е основа на вярата и морала на нашия народ и на държавния и културен напредък на всички цивилизовани народи”, моли правителството да нареди да се отпечати тя безплатно в Държавната печатница, като Св. С. ще поеме разноските по доставяне на хартия, подвързия и подвързочен материал. В удовлетворение на тая молба правителството чрез респективното министерство дало съгласието си за безплатно нареждане и отпечатване на превода в казаната печатница.

Между това назначената последна комисия по уеднаквяване на паралелните места си привършила работата. Печатането започва през есента на 1923 год. За коректори били назначени Хр. Попов и Ив. С. Марковски. Последният след като заминал в задгранична командировка през ноември 1924 год. бил заменен с Ив. Георгиев, учител в Соф. дух. семинария. През декември 1925 г. излизат първите екземпляри от отпечатаната цяла Б. под заглавие: “Библия сиреч книгите на Свещеното Писание на Вехтия и Новия Завет Издава Св. Синод на българската църква Държавна печатница София 1925 г.”, (стр. 1475 – 48). Накрая е поместен “указвач на вехтозаветните парамийни, на апостолските и евангелски чтения в празниците през годината”, а също и 6 карти на Предна Азия и Палестина, отнасящи се към текста. Цената на подвързана с платно Б.

+ + + 39 История на българския синоден превод на Библията

е 80 лв. за предплатилите абонати, 100 лв за учащите се и 120 лева за останалите.

Преди да излезе от печат цялата Б. бидоха направени отделни отпечатъци само из Псалмите, Притчи Соломонови и Премъдрост на Иисуса Син Сирахов, малък формат (осмина) по случай освещаване на храма-паметник Св. Александър Невски през септември 1924 год. А през 1926 г. с малки пререждания на формата по същия текст бе отпечатан и отделно само Н. Завет в по-малък формат под заглавие: “Новий Завет на Господа Нашего Иисуса Христа Издава Св. Синод на бълг. църква Държ. Печатн. София 1925 г.”. И така цялата Б., отпечатана в 50,000 екземпляра, в началото на 1926 г. биде пусната в продажба. Тя се състои от 77 книги - 50 на В. Завет и 27 на Новия З.; съдържа значи всички канонически книги, каквито ги има в еврейската Б., плюс това неканоническите, заимствувани от гръцката и латинската Библии. Запазен е точно броят, редът и мястото на книгите, както те са поместени в славянската и руската Б. Разположението и броят на св. книги в слав. Б., както е известно, не съвпада с тия в еврейската, гръцката и латинска Библии.

Кратък обзор върху вътрешната страна на

До тук ние разгледахме външната страна на синодния превод, т. е. как е вървяла хронологически външната, историческата работа по превода отначало до неговия завършек. Смятаме, че изследването ни не ще бъде напълно завършено, ако не кажем нещо и за вътрешната страна на превода, преценен от гледище на библейската херменевтика. Разглеждането на тоя въпрос е сложна и обширна работа, на която заслужава да се посвети отделно, специално съчинение, независимо от историческата страна на превода. За да се направи подробен критически анализ на цялата Б., която по българския превод се състои от 77 отделни книги, се изискват ред години непрекъсната работа. Както самият превод на Св. П. не е лесна работа и са нужни десетки години 1), така също и за неговата преценка от гледна

1) Luther почнал своя превод на немската Б. в 1517 год. и го завършил в 1534 год. W. Tindal и Coverdale почнали превода и на ан-

точка на библейската евристика и профиристика е нужно съответно време. Синодалната Б. излезе от печат едва преди една година. Тепърва специалистите у нас, ще има да си кажат думата. Появилите се статии до сега в някои вестници и списания са само оповестителни, те съдържат общи впечатления. А всестранното разглеждане превода на Б. може да съставлява Lebenswerk за един учен. Тук ще направим накратко само известни изводи, които естествено следват от изложената до тук историческа част на нашата работа. Преди всичко ще посочим, какво е отношението на синодния превод към руския и към оригиналния текст – еврейския за В. Завет, а заедно с това, до колко тоя превод оправдава своето появяване, като за Н. Завет предоставяме на специалистите да се произнесат.

Общи херменевт. Както всеки превод, тъй и тоя не може да претендира

и ексегет. бе- за пълно съвършенство и безпогрешност. Преводът е

лежки до известна степен отражение на оригинала чрез преводача и затова субективизмът се явява като че ли неизбежен. Затова при всеки превод, особено на Св. П., са наложителни следните две основни изисквания: 1. вярно предаване на оригинала, т. е. преводачът не трябва да съобщава свои мисли, а само такива, които напълно и точно се съдържат в текста и 2. понятност и лекота при четенето, т. е. преводът да произлиза, да се ражда, тъй да се каже, от духа на езика, на който се превежда. Думите трябва да бъдат така подбрани и речта така построена, щото преводът да се чете като нов оригинал, или с други думи да се накара авторът да говори на чуждия език. И колкото тия два елемента – вярност в текста и вярност към езика, на който се превежда – повече се съчетават, толкова по-съвършен е преводът.

Към този идеал са се стремили и преводачите на синодната б. Но те са имали да преодоляват по своя път големи трудности и препятствия. Всяка научна област си има свой език, свои termini technici. Едно медицинско съчинение може да разбере и правилно да преведе само медик, също може да се каже за писмени произведения по инжинерство, техника и др. Богословието, което има за свой източник Св. П. е също специална наука, която иска пред-

+ + + 41 История на българския синоден превод на Библията

разбира и тълкува Св. Писание и, следователно, правилно да превежда. От преводача се иска да бъде филолог, т. е. най-малко да знае езиците, на които е писан оригиналният текст, а това са староеврейски и гръцки, да е запознат с теорията на тълкуванието, с принципите на херменевтиката, а също така да бъде и богословско образован. Католическият възглед, че църквата е, която има изключителното право да учи и тълкува Св. П., макар и краен в някои отношения, по идея е прав. За правилно тълкувание и предаване на народен ез. Св. П. е нужна компетенция. Всеки превод, както казахме, е до известна степен и тълкувание, затова много правилно е запазено старото наименование – гръцко-александрийски превод на 70-те тълковници, а не преводачи. Наистина и в делото по превода на нашата Б. Св. Синод си е запазил върховното право окончателно да се произнася по разните спорове, възникнали между отделните преводни комисии, но фактически първоначално преводът е бил поверен на лица, които нямали всички изисквания и нужния ценз на преводачи на Св. П. Някои от тях са прекрасни историци и езиковеди, други добри писатели и пр., но с богословието и по-частно с библейската наука те малко се занимавали или даже никак. До колкото ни е известно, преводачите на Б. на главните културни езици са били преди всичко богослови. Първият преводач на немската Б. е Лютер, ва английската Виклиф (1384), след това Тиндал и др., на френската П. Р. Оливетан, братовчед на Калвина и т. н. Най-новите ценни преводи на немски са тоже от богослови-библеисти: Кауцш, след това в последно време тюбингенския проф. Паул Рислер и др., на френски Крампон, Сегон, Сентенер и др., на английски Дж. Мъфат и др. Руският синоден превод, както видяхме, бил възложен на комитети от богослови при духовните академии. У нас обаче от първата осемчленна комисия само един член по образование е богослов. Тоя състав на практика се оказал наистина недееспособен. Представените преводи от отделните преводачи били несполучливи. И ние виждаме, че по-после, особено след 1912 г., съставът на богословите в комисията се увеличава, а плюс това

била учредена и специална върховна проверочна комисия, в която влизали и двама архиереи.

Но могло ли е преди 25 г. да бъде иначе? Определената при Св. Синод комисия е била може би за времето си най-подходящата 1). Нашият народен гений в един кратък период от четвърт век не е могъл из един път да се прояви във всички области. Богословската ни книжнина и сега е още бедна. Учени се създават с десетки години и векове.

Но не само липсата на особено подготвени богослови-библеисти е спъвала и затруднявала работата по превода, нямало е и познавачи на гръцки и староеврейски езици, както сам Варненският Митр. С. припомня в едно от писмата до Св. Синод, че по тая причина преводът е станал не от оригинала, а от руски. Така че синодалната Б. няма пряко отношение към оригинала. Както видяхме, от изложеното по-рано, преводачите са били длъжни да се придържат строго о руския текст, който се явява, следователно, като оригинал на нашия превод. В това отношение задачата на преводачите била значително облекчена. За нас е по-лесно да превеждаме от руски отколкото от староеврейски и гръцки. Ние имаме достатъчно добри познавачи на руски ез. “Българските преводачи, както справедливо забелязва проф. Глубоковски 2), са се избавили от необходимостта да откриват втори път Америка, за което на празно би се изразходвал голям запас от най-напрегната енергия, ако съдим по историята на руския превод на Б., според професорите И. А. Чистович, И. Н. Корсунски и др. По такъв начин българските преводачи са имали възможност да насочат усилията си в друго направление, именно

1) Преценката за преводачите, която дава нашият писател Пенчо Славейков ни се вижда твърде рязка и едностранчива. В споменатия предговор към Избрани съчинения на П. Р. Славейков (стр. ХХV) ето как той се изказва: “Аз мисля, че Св. Синод е не тъй лесно извиним пред българите, като е предал новия превод (от руски!) на Светото Писание в ръцете на клисари (!) при храма на Българската Литература, вместо на свещенодейци на българското слово и съзнание” (зап. Правопис).

2) В статията “Велик библейски подвиг на Св. Синод на Българската православна църква ....

+ + + 43 История на българския синоден превод на Библията

като изхождат от правото, да проверят внимателно всич-
ко с оригинала и да отстранят забелязаните дефекти”. . .
Така постъпвали всъщност и преводачите. Те не се при-
държали механически о руския текст. От рапортите на пре
водната комисия се вижда, че там дето нуждата е налагала,
според преценката на преводачите, правени са известни от-
стъпления от руския текст с цел да се даде по-верно
предаване на истинския оригинален текст. В някои отно-
шения нашият превод, може да се каже, има известно пре-
възходство пред руския, особно що се касае до Н. Завет,
понеже както някои от преводачите, тъй също и синодните
архиереи в проверочната (1-ва) комисия знаели добре гръцки.
Па и сам проф. Глубоковски в речената статия потвър-
ждава, че в руския превод имало известни недостатъци
(напр. едни и същи притчи у синоптиците били предадени
различно), които трябвало да бъдат отстранени. Що се ка-
сае до В. Завет, понеже нямало преводачи да владтеят ст.
еврейски, комисията прибягвала за проверка и контрола кьм
други преводи, преди всичко към славянския и александрийския
превод на 70-те, а от новите преводи — към немския,
френския, чешкия и сръбския а също и към някои комен-
тари, напр. Kurzgefasster Kommentar zu d. hl. Schriften Alten
u. Neuen Testmentes von Strack u. Zockler, Munchen 1887—99.

Това ползуване и заимствуване от разни други преводи
може да има и добри страни, но има също и своите неу-
добства. На някои места в нашия превод, особено дето има
различни чтения, четецът сега трудно може да се ориентира
по кой текст е направен преводът в известен стих, откъс-
лек и пр., напр, в Бит, 1 :2 и др., както ще видимъ по-после.
Ако нашите преводачи биха се придържали строго о руския т.
без всякакво отклонение, каквото е било първоначалното
синодно поръчение, и изправленията ставаха под черта, то-
гава лесно бихме се ориентирали в превъзходствата или не-
достатъците на превода, и отговорностите за някои непра-
вилности биха се отнесли към руските преводачи. Изглежда,
че на някои места преводната комисия е предпочитала френ-

ския превод на абата Д. Крампон (La sainte Bible, traduction d’apres les textes originaux, Paris–T.-R.1923) пред руския. Но доколко преводът на Кpампон има качествата на научен и достовeрен превод е също един въпрос. Изобщо взето в В. Завет тя се придържала преимуще-
ствено о руския, а в Н. 3. о гръцкия т.

Нвшнятъ преводъ Самата преводна комисия съобщава (в писмото до

по-скороесинкре- Л. С. от 1.XI,1920г.), че както в превода на
тичвски новозаветните, така и на ветхозаветнит книги са направени на някои места отстъпления от руския превод, който се отклонил от оригинала; за тях били представени основателни мотиви, Как е констатирала комисията тия отклонения на руския
превод от оригинала, когато, както се каза по-горе, никой
от преводачите не знаел еврейски, и доколко направените
отклонения са основателно мотивирани, не можем да се
произнесем, понеже не намерихме докладите, с които ко-
мисията представила своите мотиви. Във всеки случай ще
трябва да забележим, че преводачът трябва добре да вла-
дее не само езика, на който се превежда, но също така и
езика от който се превежда или сверява. Известният би-
блеист Каулен на едно място се оплаква, че латинският
превод—Вулгата много е пострадал поради недоброто вла
дение от страна на преводачите както на библейския ла-
тински, тъй и на еврейския и гръцки оригинали.

Нашата комисия наистина донасяла своевременно за
своята работа по превода в Св. Синод, но последният
не взимал такова активно и непосредствено участие в пре-
вода както руския Синод. Той се произнасял само по ня-
кои спорни въпроси. Така че работата по превода се извър-
швала изключително от комисията. Формално нейният дело-
кръг бил строго определен, но фактически тя се ползува
с голяма свобода. Преводачите по свое лично разбиране при-
бягвали до помощта на други преводи и предпочитали един
текст пред други, В това отношение нашият превод пред-
ставлява интересно явление. Той няма оригинал, Grundtext, в
строгия смисъл на тая дума; за такъв не може да се посочи

са направили малки отстъпления и от руския превод и от евр. оригинал, напр. 3 Цар. 13:11 и др.

+ + + 45 История на българския синодин превод на Библията

нито еврейския, нито гръцкия, нито славянския, а строго погледнато и нито руския. Той не е отражение на един единствен оригинал, каквито са напр. повечето от преводите на Б. в католическите страни, направени от Vulgata 1), или в протестантските страни – от масоретския текст за ветх. книги, като за образец служил Лютеровия превод. Нашият синод. Превод по-скоро би могъл да се нарече синкретически. Преводачите се стремели въз основа на известни преводи да предадат на българския най-верния и правилен смисъл на оригинала, като между всички спомагателни преводи първенствуващо място заемал руския. Всеки еклектизъм обаче си има добри и лоши страни. Тук субективизмът е неизбежен. При недоумения и спорни случаи, кой е критерият за да се предпочете един превод пред друг? Нали личното разбиране на преводача? Не може да се отрече, че всеки преводач на Св. Писание е имал дълбоко съзнание, че той върши твърде сериозна и свещена работа. У всекиго е имало желание да изпълни, доколкото силите му позволяват, най-добросъвестно работата си, като се стреми да открие и придаде точния и верен смисъл. Така че всеки превод претендира на точност и безпогрешност. За Лютера, когото немците наричат der erste und grosse Meister der Ubersetzungskunst, се казва, че той си поставил за главна цел при превеждане на Б. да остави пророците и апостолите да говорят по немски и то на ясен и разбираем немски, какъвто се говорил на времето, когато той превеждал. За превода на Рислера критиката се произнесе, че той наново открил В. Завет за немците. За точност и безпогрешност претендира и руският синодален превод. Ние видяхме при участието на какъв сложен апарат от вещи лица е бил извършен той. Тук са били ангажирани и четирите дух. академии със своите най-добри учени сили по това време, каквито са били напр. проф. А. В. Горски, М. А. Голубев, Е. И. Ловягин, Д. А. Хвольсон, М. С. Гуляев и др. Твърде ценно било и участието на

1) Впрочем в по-ново време имаме преводи от католически учени, направени не въз основа на Vulgata, а на масор. т., какъвто е напр. преводът на Paul Riessler, на А. Crampon и др.

известния московски “святитель” Митр. Филарет, който бил солиден учен богослов и библеист. При все това, не може да се мисли, че руският превод е без дефекти. Затова на някои места нашите преводачи са се отклонили от руския текст било “поради очевидна пълна неясност” или пък поради отстъпление от оригинала, само че това трябвало да бъде отбелязано по надлежен ред и на съответното място, та да може и читателят да си направи своето заключение. У нас официално се знае, че синодната Библия е превод от руската, и когато читателят срещне някои места, където двата текста не съвпадат, той недоумява дали това е случайно, дали не е печатна грешка, или пък то е съзнателно и основателно отклонение; трябвало непременно и най-малкото различие да се отбележи с някакъв знак, бележка или уговорка. В руската Б., която е превод от еврейски, всички отклонения от оригинала и допълнения, заимствувани от 70-те, са заградени в скоби; от тук това е означено и в нашата Б. Би могло да се означи навсякъде и отклонението от руския текст, както и на много места то е отбелязано. Сега не може точно да се знае, доколко руският текст се явява оригинал на нашия и къде тия два текста не съвпадат. А като е известно, че руският превод е направен от евр. и гръцки, ще имаме пред вид, че там дето нашия не съвпада с руския, тук той не съвпада и с оригинала. Известно е напр., какво недоумение и спор в печата предизвика изразът в Мат. 1:1 – “Книга родства” (слав. Б.), или “Книга за родството” (Еванг. от 1909 г.), или просто “Родословие на Исуса Христа” (Еванг. от 1920 г.). Интерпретацията “Книга за живота”, според синод. превод на Б. от 1925 г., макар и да се приема от някои за права, във всеки случай е новизъм и отклонение от рус. текст, който гласи: “Родословiе Iисуса Христа”... и като така би трябвало да се отбележи. Херменевтическо правило е, че всеки ненужен и не особено наложен новизъм трябва да се избягва, защо един установен текст от дългогодишния на................

+ + + 47 История на българския синоден превод на Библията

скоро тълкувание, отколкото точно предаване на оригинала, в който стои: BivbloV genevsewn, или BivbloV th`V genealogivaV (у Nestle също genevsewV). Тоя израз отговаря на еврейския sepher tol doth, което ще рече книга на произхода, за родословието, за история на рода. Така са преведени началните думи от Еванг. на Матея във всички по-важни известни нам преводи.

Новите открития и Не искаме да кажем, че рус. превод е напълно съвър-

придобивки в библ. шен и нашите преводачи трябвало сляпо да се при-

наука и нашият държат о него. Тоя превод е извършен преди повече

превод. от 50 години, почнат в 1858 и завършен в 1876 г. От тогава до сега библ. наука в своите изследвания е направила голям напредък и всички тия научни резултати се използват от екзегетите и преводачите на Св. П. Неуморната работа в последните десетилетия доведе изследователите до твърде важни резултати както за произхода на отделни библейски книги, тъй за техните първоначални източници. Особена голяма заслуга имат изследванията в областта на клинописите и разните археологически паметници, които спомогнаха за да може да се хвърли ценна светлина върху някои страници на Б. От края на м. век и началото на настоящия особено се разшириха познанията в литературно-историческата, археологическата, културно-историческата и особено в религиозно-историческата област. Преобладаващият интерес до неотдавна само към библейската литературна критика биде постепенно разширен и към въпросите особено в религиозно-историческото изследване, което доста спомогна за осветление на някои тъмни и спорни места в Писанието. Това се дължи главно на мощния разцвет в последно време на религиозно-историческата наука. Всички тия важни научни придобивки са от голямо значение за библеиста-екзегет и преводач.

В ново време също и метриката почна да изпъква все повече като важен фактор на библейската наука. Днес почти всички учени приемат, че вехтозаветните поетични книги и някои перикопи са написани в оригинала в метрически ритми – една поетична форма, различна от древно-класическата и модерната, но във всеки слу-

чай почиваща на известни закони 1). Дали в подобна поетична мярка са написани законоучителните и исторически книги е още спорно. Мнозина приемат, че най-малко те са написани колометрично, т. е. в стихотворни редове по смисъл (Sinnzelle) 2). Особено като се чете Вулгата внимателно, колометричният размер може лесно да се открие. Предполага се, че бл. Иероним е превеждал колометрично, понеже той намерил тая форма в еврейския оригинал и евентуално в гръцкия. Често пъти тя се обуславя от съдържанието и чрез нея то получава един пълен и истински израз, съхранен от векове. Един модерен превод не може да не държи сметка за тия факти Wilh v. Humboldt намира, че ритмичният превод предава по-вярно смисъла на оригинала отколкото прозаичния. Поетичната форма е не само един вид калъп, в който най-сигурно се запазва първоначалния текст, но още метрическият превод може да намери и по-подходяща форма, за да се предаде вярно оригинала, защото се избягва прозаичната описателност. В поетичната форма се получава стриктност на израза, което тъкмо отговаря на характера на староеврейския език.

Ползувайки се от тия модерни придобивки на библ. наука един по-нов превод може в много отношения да превъзхожда направените по-рано преди 50 и 100 години. Преводът на Каутцш е претърпял в продължение на 25 години 4 издания и при всяко издание се внасяло известно подобрение и съвършенство. Нашите преводачи правилно са постъпвали, като не са следвали механически руския текст. Много от споменатите по-горе придобивки на библейската наука руските преводачи не са могли да знаят, защото са били въобще неизвестни за времето им. Доколко нашите преводачи са се възползували от тях, за да ни дадат един по-съвършен превод е въпрос, на които тепърва им се отговаря на специално място. Ние тук ще посочим няколко примера, за да видим как са постъпвали нашите преводачи, та да имаме една обща пред-

1) Вж. моята студия: Библейско-еврейска поезия в Годишника на Богосл. фак., кн. ІІІ, 1926 г.

2) Така е направен най-новия превод на немски от Martin Buber и Fr. Rosenzwelg в 20 тома, Berlin Verlag Lambert Schneider.

+ + + 49 История на българския синоден превод на Библията

става за работата им. Това е още по-необходимо, като се вземе пред вид, че нашият превод е издание без предговор, в който биха могли да се направят някои общи указания и разяснения. Преди това ще кажем няколко думи за езиковата страна на превода.

Подобно на руския превод и в нашия не е запазена поетичната форма на оригинала, цялата Б. е преведена в проза. Когато е превеждана Б. на руски, тогава идеята за поетична форма в свещените книги току що си пробива път. Днес обаче всеки добър превод, на който и да е модерен език, не е оставил без надлежно внимание тая страна. По-горе изтъкнахме значението на поетичната, стихотворната, в превода на св. книги. При все това нашият превод не е изгубил много в това отношение, понеже преводачите при поетичните книги и перикопи са работили при съзнанието, че те имат пред себе си висока поезия и се стараели, макар и в проза, да предадат съответен израз на тия поетични места. В това отношение синодалната комисия е била твърде много улеснена, понеже в нея са влизали лица, известни у нас като отлични майстори на българската реч, какъвто е бил напр. покойния проф. Б. Цонев. В нашата студия Библейско-еврейската поезия ние сме посочили няколко примера от разни поетични места на Б. Всеки може да долови, че в тях доста е запазен художествения характер на поетичните книги. Въобще може да се твърди, че синодалният превод в езиково отношение е почти безупречен и че той е най-съвършения от всички досегашни преводи на българската Б. Въобще личи, че преводачите, като се стараели да предадат вярно текста на подлиника, обръщали същевременно внимание и на формата: търсили красиви обрати на речта, избягвали грубото и твърде реалистичното, за да направят превода си и в това отношение безупречен. Превеждането от един език на други не бива да става с фотографическа точност. Преводът трябва да бъде жив и образен и да се приближава до идеала на изкусно и съвършено подражание на оригинала. Впрочем по стилната, езиковата страна на синодалния превод компетенцията имат езиковедците и литераторите.

Няколко харак- Остава ни сега с няколко примера да посочим, какво е

терни примери. отношението на нашия синод. превод към руския текст и към евр. оригинал.

На първата страница на синод. превод има забележка, която гласи: “Затворените в скоби думи са взети от гръцкия превод на 70-те тълковници”. Тая забележка фигурира и в руския превод. На много места обаче текстът на 70-те е предаден със звездичка под черта и главно там, дето в руския превод е запазен масоретския текст. Напр. Пс. 33:11 – на руски: “Скимны бедствуют и . . . “; на български: “Лъвчета бедствуват и . . .” Под черта стои: “Според превода на 70-те “Богати обедняха”. Така също в Прит. 26:5; Исаия 53:8 и др. е посочен под черта текста на 70-те в превод, което в руската Б. не е отбелязана.

На някои места обаче отличията от руския т. са отбелязани обикновено с курсив, а някъде това отличие с нищо не е означено, и не може да се разбере въз основа на кой текст е направено отклонението. Това ще потвърдим с няколко примера. В Бит. 1:2 бълг. т. гласи: “А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната...”; на руски: “Земля же была безвидна и пуста и тьма над бездную”... Думата “се разтилаше” липсва в руския т., както е в евр. оригинал 1): . . . . . . . . .без да е означено това в бълг. превод. В Изх. 3:14; 4 Цар. 9:25 – 26 и др. кавичките в руския т., които означават пряка реч, на български са изпуснати.

Българският превод 1 Цар. 30:20 гласи: “И Давид взе всичкия дребен и едър добитък; и неговите люде вървяха пред тоя добитък”...; на руски: “И взял Давед вес мелкий и крупний скот, и гнали его перед своим скотом”... Тук думите “неговите люде” липсват в руския т., и понеже са вмъкнати за пояснение напечатани са с курсив. Впрочем тия думи липсват както в масор., тъй и в гръцкия т. на 70-те.

1) Цитатите на еврейски са направени по R. Kittel, Biblia hebraika, Stuttgart 1912. По технически причини в еврейския шрифт холем не е поставен, а на някои места и дагеш.

+ + + 51 История на българския синоден превод на Библията

В поетичния откъслек 2 Цар. 23:1 – 8 петият стих е преведен с малко по-друг отенък отколкото е на руски, напр.: “тъй е и с моя дом у Бога. Защото Той сключи с мене завет вечен, твърд и неизменим. Тъй изхожда от Него всичкото ми спасение и всичкото ми желание”. На руски тоя стих е преведен: “Не так ли дом мой у Бога? Ибо завет вечный положил Он со мною, твердый и непреложный. Не так ли изходит от Него все спасение мое и все хотение мое?” На руски, както се вижда, първото и последното изречение са въпросителни, а на български те са изказващи. Но нито на руски, а още по-малко на български е предаден смисъла на оригинала (мт). От няколкото преводи, които сравнихме, се оказа, че смисълът на оригинала не е предаден нито в един от тях така, както е на български, никъде не срещнахме, щото 5-тия ст. да се явява като продължение и заключение на предшествуващия. Напротив, от 5 ст. почва нова мисъл, противопоставяне на казаното в предните стихове; от тоя стих почва новата половина на строфата, затова в края на 4 ст. е поставена точка, а не запетая както е на български. Така напр. в слав. Б. 4 ст. гласи: “И во свете Божии утренем, и возсия солнце заутра, не прейде от сияния, и яко от дождя злачна от земли. / (5 ст.) Не тако бо дом мой с крепким”... В гръцкия превод на 70-те (по Swete) петият стих почва така: “ouj ga;r ou{toV oJ oi[koV mou meta; jIscurou`...; на латински (Vulgata по V. Loch): “Nec tanta est domus mea apud Deum”; на немски (Kautzsch): “Steht nicht also mein Haus zu Gott”...; на френски (L. Segened): “N’en est-il pas ainsi de ma maison devent Dieu”... И в коментара на Starck и Zockler (стр. 247), към който, както се каза по-горе, преводната комисия се обръщала при неясни места, тълкуванията и превода не отговаря на българския превод. Едно от основните правила при превеждането е първоначалния текст да се предава вярно и правилно. Това обаче не значи, че преводачът трябва да се старае да предава оригинала вярно дума по дума. Тъй нареченият буквален превод често пъти дава само силует от първообраза, без краски и живот. Понякога такъв превод може да заблуди четеца; редът на думите може да е същият, но смисълът, който се получава напр. на български, често пъти излиза съвсем друг. В такива случаи

преводачът трябва да се старае да предава вярно не думите, но смисъла на думите. Разбира се, че при превеждане на Св. Писание в това отношение трябва да сме достатъчно внимателни и предпазливи, защото пък може да се отиде в друга крайност на буквалния превод – в непозволена свобода. Трябва да си спомняме в тия случаи скруполйозността и педантичността на масоретите. Библията не е обикновена, а свещена книга. Всяка дума и думица, даже всяка буква е осветена от вековете. Така че прибавянето или отмахването и на най-малката думица от оригинала обикновено трябва да се избягва и да се допуска при крайна нужда. Преводачът на Св. Писание не бива да дава израз нито на една мисъл или представа, които не се намират в оригинала, нито пък да им се дава такава модификация, каквато те нямат.

Както в много други преводи, така и в нашия за по-голяма ясност на речта има прибавени думи, напечатани с курсив, както се казва това в забележката на 1-ва страница в синод. издание на Б. Някои от тях за заимствувани буквално от руския текст, други пък са употребени независимо от него, поради изискванията на българската реч. Много такива прибавени думи са употребени напр. в Паралип. 1 и 2 кн. Тук има глави с 13, 14 и повече такива прибавени думи. Така напр. 2 Пар. 24 гл. Има 15 такива думи, които не фигурират в масоретския т.; от тях само 13 кореспондират на съответния руски, а в 22 ст. думите “на Захария” са прибавени от нашите преводачи. Тоя превод според евр., рус. и бъл. Текстове гласи: .............................; рус. : “И не всомнил цар Iоас благодеяния, какое сделал ему Иодай, отец его, и убил сына его:...; бълг.: “Цар Иоас си не спомни доброто, що му беше сторил Иодай, бащата на Захария, а уби сина му” . . . Такива отличия от руския текст поради прибавени думи има и на много други места, напр. в 2 Пар. 1:7 е прибавена думата “желаеш”; 9:1 – “дойде”; Неем. 4:10 – “от срутеното”; 7:3 – “вечер” . . . “вратарите”; Екл. – “докле не е настъпил”; Прем. Сол. 14:26 - ...............

+ + + 53 История на българския синоден превод на Библията

вена думата “под” и в Ис. 38:21 – “царят”, без да са означени с курсив.

Ст. 14 от Ис. 52 гл. е преведен така: “Както мнозина бидоха смаяни, гледайки на Него – толкоз ликът Му беше обезобразен повече, отколкото на всеки човек, и видът Му – повече, отколкото на синовете човешки.” - ;на руски: “Как многие изумлялис, смотря на Тебя, - сколько был обезображен паче всякаго человека лик Его и вид Его – паче сынов человеческих!” Тук имаме един вариант, който не съвпада в първата си половина напълно нито с руския т. нито с еврейския и гръцкия. Руският текст предава оригинала:......т. е. на (върху) Тебе, а не “на Него”; също така е и в слав. Б: “о тебе”, отговарящо на 70-те: “ejpi; se;” и на Vulg.: “super te”.

В Авак. 3:4 имаме подобно явление, само че тук българската интерпретация е по-близко до оригинала отколкото руската, напр. на български: “Блясъкът Му е като слънчева светлина” и пр.; на рус.: “Блеск ея – как солнечный свет” и пр.; мас. т.:...................; гръцк. 70-те: kai; fevggoV aujtou` wJV fw`V e[stai . . . Също и в Мих. 1:13 има известна разлика в трите превода: бълг., руски и слав., напр.: “Запрягай бързи коне в каолесница, жителко лахиска; ти си начало на греха у сионската щерка, защото” . . .; рус.: “Запрягай в колесницу быстрых жительница Лахиса; ты – начало греха дщери Сионовой; ибо . . .; слав.: “шум колесниц, и конников: живущая в Лахис начальница греха та есть дщери Сиони, яко . . . “ От тия три превода най-близо до евр. оригинал е руския, а славянският предава буквално 70-те. Българските преводачи за по-голяма ясност прибавили думата коне, която липсва в оригинала. По-право би било, ако се каже: за (вместо у) сионската щерка, така е на евр.:......................; на немски (Stark u. Zock): fur die Tochter Zion; френ. (Seg. U Ostervald): pour la fille de Sion и др. Ще трябва да се забележи обаче, че макар всички отклонения, било от руския или от оригиналния текст, да не са достатъчно обосновани и убедителни, но те не засягат догматически положения и имат за цел да направят мисълтта по възможност по-ясна и общодостъпна.

В някои различия между слав. и руския преводи при

транскибиране на собствените имена синодните преводачи предпочитали в повечето случаи усвоеното произношение в руския превод. Напр. в Бит. 14:1 на славянски стои: “Ходоллогомор цар еламск” точно както е у 70-те; на руски и бъл. Кедорлаомер, както е в масоретския т. Новите изследвания показват, че това име безпорно е семитско (Kudurlagamar). В края на същия ст. на слав. стои “Qаргал цар языческий”, на руски и бълг. – “Qидала, царя Гиомскаго”; “гиомският цар Тидал”. Евр. думи:.................на славянски са преведени съгласно 70-те: цар язический. По-вярна е руската интерпретация, защото асирийските надписи често споменават народа Gutium или Guti (Quti), населяващ областта североизточно от Асирия и Вавилония до границите на медийското царство. Освен това непонятно е, защо би трябвало да се нарече само Тидал езически цар, когато и другите съюзни царе са били езичници.

В руския превод и от тук в нашия не навсякъде е предпочитана масоретската транскрипция; напротив на повече места собствените имена са предадени както са в превода на 70-те. Напр. Иевостей (2 Цар. 2:8 и др.) – Iebovsqe, а не Ишбошет (Isboseth), както е в масор. т.; Амон (2 Цар. 10:1), а не Ханун и още много др. Не е известно дали в тия случаи нашите преводачи са имали някакъв ръководен принцип. Въобще въпросът за транскрипцията научно още не е разрешен. Няма азбука, която да може да предаде всички звуци, които произнасяме. Затова и напълно правилна транскрипция на чуждите имена като че ли е невъзможна. Тук има голямо значение закона за давност и извоюване на гражданско право. Много имена сега произнасяме така, макар и неправилно, защото сме свикнали, и защото векове наред така са се произнасяли. На всекиго би се видяло сега много странно, ако вземем да пошем и произнасяме Шаул вместо Саул, Шломо вм. Соломон и т. н. Само при малко известни имена и които не са тъй популярни може да се пристъпи към поправка в произношението.

1) Вж. Geschichte des Altertums, I B. 3 Aufl., Stuttgart – Berlin 1913, стр. ХІ и т. н.

+ + + 55 История на българския синоден превод на Библията

та транскрипция (70-те) на собствените имена: Sennachrei;m или SennachvrhboV и Naboucodonso;r или Naboukodro;soroV е много по-правилна и хубава, отколкото масоретската: Sanherib и Nebukadnezar, възприета от Лютера и останала у немците. Понеже масоретите не са имали възможност да проверят, как точно са се произнасяли десетки векове по-рано известни собствени имена било на еврейски или други чужди езици, затова те често поставяли твърде произволно гласните знаци върху, респект. под, съгласните на собствените имена. Затуй и масоретската вокализация в евр Библия дава на тия имена понякога твърде изопачен вид.

В Ис. 9:14 на слав. стои: “И отят Господ . . . велика и мала”, а на руски и на български както е в м. т.: “И отсечет Господ... пальму и трост” . . . ; “И Господ ще отсече . . . палма и тръстика . . .” в Иона 4:8 на слав.: “. . . и повеле Бог ветру знойну жегущу...”; на бълг. и руски: “ напрати Бог горещ източен вятър”... – “навел Бог знойный восточный ветер”. В тия случаи слав. текст следва гръцкия – 70-те, а руските и българските преводачи са дали предпочитание на масор. т. Има места пък, където те са дали предпочитание на славянския въз основа на 70-те. Въобще руският и нашият преводи имат това преимущество пред много други западни преводи, че те, имайки под ръка еврейския т. като оригинал, при спорни и неясни места си служили с алекс. превод на 70-те, който им служил за коректор. Предразсъдъкът, който до неотдавна владееше в протестантските среди, под влияние на иудейското предание, за гръцкия превод на В. Завет, днес е почти на изчезване. Еврейската традиция и равините поставяли превода на 70-те на еднаква линия с направата на златния телец в Синай и казвали, че след свършването на александрийския превод на 70-те настанал тридневен мрак по цялата земя. Тази неприязненост се обяснява от факта, че наистина масор. т. на много места се отклонявал от 70-те и по-късните християнски писатели обвинявали масоретите в съзнателно изопачаване на първичния еврейски т. И наистина новите изследвания показват, че масор. т. едва ли може да претендира на пълна еднаквост с парвичния евр. текст, особено като се вземе пред вид колко късно м. т. бил завършен в окончателната си форма (6 – 10 в. сл. Хр.), когато александр. превод съществувал повече от 10 века пред

него. Особено във времето на Ис. Христа александрийската Б. била общоупотрпебителна и се считала за авторитетен текст. Филон си служил изключително с нея, а Иос. Флавий и новозаветните писатели – преимуществено. Тази авторитетност, която преводът на 70-те имал в първите векове днес пак се възвръща и то в ония среди, които векове наред го отричаха. Авторитетният протестантски библеист-изследовател и преводач E. Kautzsch ето какво казва за превода на 70-те в предговора към второто издание на “Die Heilige Schrift des Alten Testaments”: “Не рядко гръцкият превод ни дава един гладък и безспорен първоначален текст, там където стоим безпомощни пред сегашния еврейски текст (сравн. напр. 2 Цар. 4:5 и т. н.). В такива случаи съвсем не е произвол, ако вместо невъзможния текст чисто и просто се постави правилния.”

Само нашият стар протестантски пастор Ст. Томов, който често пише критики за синод. превод на Б. 1) не е още модернизирал своя възглед за гръцкия превод на 70-те. В статията си: Синодният превод на Библията в. “Зорница” бр. 24, 1926 г., той казва: “Каквото и да се каже за гръцкия превод на 70-те, той не може да се приравни с оригинала (т. е. евр. текст б. н.) и затова всички други преводи на Библията, направени от оригиналните езици, ако и да са се справяли с гръцкия превод в книгите на В. Завет, не са вземали ни думи (sic!) от този превод и то затуй, защото е превод.”

Преди да привършим своя кратък анализ, ще обърнем внимание и на следното обстоятелство, че на някои места нашите преводачи твърде основателно са използували известни установени вече конйектури и емендации. А в някои случаи те пък са коригирали руските преводачи, напр. да вземем Ис. 65:11: “А вас, които оставихте Господа, забравихте Моята света планина, готвите трапеза на Гада и разтваряте пълна чаша за Мени”. Тук под черта думата Гад в бълг. превод е обяснена: Богиня на щастието, а Мени –

1) Напр. в. “Препорец” бр. 262, 263 от 1910 г.: Синодалния превод на Евангелието; в. “Зорница”, бр. 5, 1926 г.: Библията на български; бр. 8, 1925: “Едно литературно събитие” в същия в. и др.

+ + + 57 История на българския синоден превод на Библията

Орисница; на руски пък: “Гад (или Ваал-Гад) и Мени (Мануеи) – имена божества солнца и луни”. Българските преводачи в случая са използували новите и по-достоверни обяснения на тия две думи. Еврейската дума ..... значи щастие, а ...... (с член) – бог на щастието. Това било старо арамейско божество, чийто култ преминал и у ханаанците, което се потвърждава от наименованието на някои местности в Палестина: ba’al gad (Ваал-Гад) у Иис. Н. 11:17; midgal gad (Мидгал-Гад) в 15:37. В астрологически смисъл названието gad се дава на планетата Юпитер, която и древните араби считали за най-голямата звезда на щастието, на която принасяли жертви. Втората дума ......... значи съдба, орисница. По после с това име се наричало божеството на фатума – орисницата, почитано по-после от израелските ескуланти във Вавилония. Навярно то е идентично с древно-арабското божество Manat, свързано с култа на планетата Венера, най-малката звезда на щастието у арабите.

Добре би било, ако нашите преводачи биха се коригирали и в някои Lesart-и, въз основа на новите данни, напр. еврейското название на Бог ...... навсякъде е предадено с Йехова, тъй като е в руския превод, напр. Изх. 33:19; 34:5 и др. В Изх. 3:14 има известна разлика между двата превода в предаването на тая дума; руският превод гласи: “Бог сказал Моисею: Я есмь Сущий (Иегова). И сказал: так скажи сынам Израилевым: Сущий послал меня к вам”; на български: “Бог отговори на Моисея: Аз съм вечно Съществуващият. И рече: вечно Съществуващият (Йехова) ме прати при вас”. Тук руският израз: “Я есмь Сущий”, който кореспондира на еврейския: .................. българските преводачи предават с: Аз съм вечно Съществуващият”, но това е по-скоро тълкувание на тия думи отколкото превод. А що се касае до думата Йехова (Иегова) доказано е вече, че правилното и произношение гласи Йахве (Iahwe). Влязлото в употребление от 16 в. у християните (викога у иудеите) произношение на тая дума Иехова (.....) почива на недоразумение. Евреите верни на 3-та заповед да не се изговаря напразно името на Господа (Изх. 20:7), ни-

кога не произнасяли тая свещена дума и вместо нея всякога чели и произнасяли adonaj, и затова съединили гласните знаци от адонай ........[т. е. шва (....), холем (....) и камец (.....)] със съгласните ........ от Иахве и думата получила следния вид ............ вместо ......... Сега всички западни богослови вече не четат Йехова, а Йахва, някои дори пишат със съответна пунктоация.

Посочените тук примери смятаме са достатъчни да ни дадат представа за работата по вътрешната страна на превода. Разбира се, че само след подробен и всестранен анализ би могло да се даде една напълно изчерпателна преценка върху превъзходствата или недостатъците на синодния превод. Нашият труд представлява по-скоро един подтик към подобна обширна работа. Написването на такъв труд би се улеснил още повече, ако един ден се издаде тълкувание или коментар на българската Б. След извършване на превода, което безспорно е едно крупно дело, нашите желания не трябва да се свършват до тук. Ние казахме, че книгата на книгите всякога е била важен фактор за духовен и културен напредък на народите. Видяхме каква роля е играла тя още в началото за насаждане на националното и църковно-религиозно съзнание у нашия народ, а също и във време на възраждането и до днес. Тя наистина представлява съкровище от множество духовни ценности, засягащи целия бит на човека, и за да може това съкровище да стане достояние на по-широк кръг четци, нужно е да се даде ключа за неговото разкритие и усвояване. А тоя ключ са преди всичко коментар или тълкувание на библейския текст и библейски енциклопедически речник на български, които трябва да се издадат. С това делото по превода на българската Б. ще получи своя естествен завършек, какъвто то вече в много други страни е достигнало.

1) Т. е. шва просто (s’wa simplex) вместо сложно (compositum – хатеф патах), защото началната буква в адонай е гърлена (...), а тя не приема s’wa simplex.

Geschichte der bulgarischen Synodalubersetzung der Bibel

Die ersten Anfange einer bulg. Ubersetzung der Bibel beginnen noch in der zweiten Halfte des 9. Jahrhunderts, als die Slavenapostel Kyrill und Methodios die h. Bucher aus dem Griechischen (Septuaginta) ins Altbulgarische (gawohnlich altkirchen-slavisch genannt) fur die Slaven in Mahren und Pannonien ubertragen haben. Die Bulgaren konnten von dieser Ubersetzung etwas spater Gebrauch machen, als namlich die Schuler der h. Bruder K. u M. von Mahren weggejagt worden waren und nach Bulgarien kamen, wo sie die ubersetzen Bucher gebracht haben. Die h. Schteft im Altbulgarischen hat sich uber die ursprungliche Heimat hinaus verbreiten, und kam spater auch zu den Russen und Serben. Es war aber unvermeidlich, dass auf die Abschriften des ursprunglichen altbulgarischen Textes die Nationalsprachen der Abschreiber eiwirkenq so dass der uberkommente Text sich nach diesen (Nationalsprachen) modifizierte und auf diese Weise neue Rezensionen und Redaktionen entstanden. In Bulgarien die wichtige Redaktion vom Ende des 14 Jahr. ist die des bulg. Patrichen Evthimios von Tirnowo.

Nachdem Bulgarien seine politische Selbstandigkeit verloren hatte (1393 – 1878) ist das Schiksal der h. Bucher im Bulgarischen sehr wenig erforscht.

Seit dem 19 Jahrh. beginnen neue Versuche fur Ubersetzungen biblischer Bucher in die Volkssprache der Bulgaren. So erschien 1823 das N. T. (nur das Ev. von Math.), ubersetzt vom Archim. Theodosius, Abt des Klosters Bistriza, nicht weit von Bu-