Йоан Златоуст

БЕСЕДА 2 

Най-напред благодаря на моя Бог чрез Исуса Христа за всички ви, гдето за вашата вяра се говори по целия свят (Римл. 1:8).

1. Начало, достойно за блажената душа и достатъчно, за да научи всички да признават, че началото на добрите дела и думи е от Бога и да Му благодарят не само за своите успехи в доброто, но и за успехите на другите, защото това прави душата чиста от завист и недоброжелателство, и дава на благодарните по-голямо Божие благоволение. Затова Павел и на друго място казва: “благословен Бог и Отец на нашия Господ Исус Христос, Kойто ни е благословил с всяко духовно благословение” (Ефес. 1:3).

Да благодарят са длъжни не само богатите, но и бедните, не само здравите, но и болните, не само благоденстващите, но и търпящите напасти. Няма нищо удивително в благодарението тогава, когато нашите дела са направлявани от попътен вятър; но когато има силна буря, когато корабът се клати и се намира в опасност, тогава благодарността служи като още по-голямо доказателство за търпението и признателността. За такава благодарност и Йов бил увенчан, затворил безсрамната уста на дявола и показал ясно, че в дните на благополучие бил благодарен не заради изгода, но вследствие на силната си любов към Бога. Виж също, за какво благодари Павел – не за това, което е земно и погива като например: власт, могъщество и слава (за това не се казва нито една дума), но за истинските блага, вярата и дръзновението. И с какво разположение благодари той! Не казва: на Бога, но на моя Бог. Това правят и пророците, приписвайки на себе си общото за всички. И какво удивително има, ако (така постъпват) пророците? Сам Бог ясно прави това по отношение на Своите слуги[1] , наричайки Себе Си в частност Бог Авраамов, Исааков и Яковов. Гдето за вашата вяра се говори по целия свят. И така, какво? Наистина ли цялата земя е чула за вярата на римляните? По думите на Павел - цялата; и в това няма нищо неправдоподобно. Тъй като Рим не бил незначителен град, а разположен като на някой връх, бил известен на всички. Обърни внимание на силата на проповедта, как тя за кратко време чрез митари и рибари e покорила най-славния град, и как мъже сирийци станали учители и наставници на римляните. И така, Павел им свидетелствува за двойния успех (на проповедта) – за това, че римляните повярвали и че повярвали с такова дръзновение, че за тях се говорело по целия свят. Той казва, за вашата вяра се говори по целия свят. Вяра, а не словопрение, не състезание, не доказателства, макар в Рим да имало много препятствия на учението. Римляните, които неотдавна получили власт над света, мислели високо за себе си, живеели богато и разкошно, а проповедта им донесли рибари – юдеи и произхождащи от юдеи - народ ненавистен и презиран от всички - заповядвали да се покланят на Разпънатия, възпитан в Юдея; тези учители, заедно с учението, внушавали и строг живот на хора, които се грижели за удоволствията и се стремели единствено към настоящото. При това проповедниците били бедни хора, прости, от нисък произход и от незнатните. Но нищо от това не възпрепятствало разпространението на словото: силата на Разпънатия била такава, че Cловото се разпространило навсякъде, говорело се, както казва Павел, по целия свят.  Той не казва обявява се, но се говори, т.е за всички (апостолите) служели като предмет на разговор. Свидетелствувайки за това на солунците, апостолът прибавя и друго: Защото не само се прогласи Господното слово от вас в Македония и Ахая, но се разчу навсякъде и вашата вяра в Бога, така щото няма нужда ние да казваме нещо за нея  (1 Сол. 1:8). Там учениците стояли като учители, наставлявайки смело и привличали всички към себе си. Проповедта никога не преставала, но по-бързо от огън обхванала цялата вселена. Тук е казано само, че се говори. И добре го е казал апостолът; защото никой не трябва нито да прибавя към казаното, нито да отнема, понеже делото на вестителя е да предаде само това, което му е било казано. Затова и свещеникът се нарича вестител (ангел), понеже възвестява не своите думи, но на Изпратилия го. Разбира се, и Петър проповядвал там (в Рим), но Павел считал неговия труд за едно със своя. Така много, както аз казах по напред, бил свободен от всяка завист.

 Понеже Бог, Комуто служа с духа си в благовествуването на Сина Му, ми е свидетел, че непрестанно ви споменавам в молитвите си (ст. 9).

2.  Разбира се, това е израз на апостолския дух и сърце, израз на бащинска загриженост. Но какво именно означават тези думи и за какво Павел призовава за свидетел Бога? Той говорел за привързаността, а тъй като сам още не бил виждал римляните, то и призовава за свидетел не някой човек, но Изпитващият сърцата. Казвайки, обичам ви, той представя като доказателство това, че винаги се молел и желаел да дойде при тях, но тъй като това не било ясно за тях, той прибягва до достоверно свидетелство. Може ли някой от нас да се похвали, че молейки се у дома си, споменава всички членове на църквата? Не мисля. Но Павел не за един град, а за цялата вcелена принасял на Бога молитви и при това не веднъж, два или три пъти а непрестанно. А непрестанно да носиш някого в паметта си е невъзможно, ако нямаш велика любов. Разбери оттук, каква привързаност и любов трябва да имаме в молитвите и то да имаме непрестанно. А когато Павел казва, Комуто служа с духа си в благовестието на Сина Му, с това той ни показва едновременно и Божията благодат, и своето смиреномъдрие – Божията благодат в това, че му е поверено такова дело, а своето смиреномъдрие в това, че приписва всичко не на своето прилежание, а на помощта на Духа. Изобщо, съществуват много различни начини на служение, а така също и служения на Господа. Както при земните (царе) всички са подчинени на един господар, макар и не всички да служат еднакво, но службата на един се състои в началството над войската, на друг в управлението над градове, а на друг в съхранение на парите в хазната, така и в духовните дела – един служи и работи за Бога с това, че вярва и добре е устроил живота си, друг с това, че е приел върху себе си грижата за странниците, а друг с това, че е поел върху себе си ходатайството за нуждаещите се. По подобен начин и при самите апостоли Стефан и окръжаващите го служели като се грижели за вдовиците, а другите служели с учението на Cловото, както било и с Павел, който служел на Бога чрез проповядването на Eвангелието. Такъв бил видът на неговото служение и за това e бил поставен. Защото той не просто призовава Бога за свидетел, но и говори за това, което му било поверено, показвайки, че ако не e бил получил такива велики пълномощия, то не би призовавал лъжливо за свидетел Даващия. Заедно с това, Павел желае да покаже и това, че неговата любов към римляните и загрижеността му са необходими. За да не кажат “кой си ти и откъде си, защо говориш и защо се грижиш за такъв голям и царствен град?“, апостолът и доказва, че за него тази грижа е необходима, защото на него е възложен такъв вид служение – проповядването на Eвангелието. А този, на когото е поверено такова дело, трябва винаги да пази в мислите си тези, които имат намерение да приемат словото. Освен това, с думите чрез духа си апостолът показва и друго, а именно това, че неговото служение на Бога е много по-велико от елинското[2] и юдейското. Служенето на елините е лъжливо и плътско, а на юдеите макар и истинско, също така плътско; служенето на Църквата е различно и несравнимо по-високо от юдейското, защото нашето служение на Бога се извършва не чрез принасянето на овце, телци, дим и кадене, а чрез духовния човек, което именно и показал Христос, казвайки: Бог е Дух и ония, които Му се покланят, с дух и истина трябва да Му се покланят (Йоан 4:24).

В благовестието на Сина Му. Казвайки по-горе, че благовестието принадлежи на Отца, тук апостолът го приписва и на Сина: по този начин той говори без разлика за Отца и Сина. Чрез блажените думи на евангелието апостолът знаел, че това, което е свойствено за Отца, принадлежи на Сина, а свойственото на Сина принадлежи и на Отца, Всичко, казва Христос, е мое и Моето Твое (Йоан 17:10).

Като непрестанно ви споменавам в молитвите си (ст.9). Такава е истинската любов. И на мен ми се струва, че апостолът говори все за едно нещо, макар да употребява четири израза, а именно: споменавам, споменавам непрестанно, споменавам в молитвите, споменавам в молитвите си,  като искам големи  неща за вас.

Молещ се винаги, дано с Божията воля благоуспея най-после сега да дойда при вас (ст.10). Забелязваш ли, че макар апостолът да говори със силно желание да види римляните, пак не се решава на това против Божията воля, но усмирява желанието си със страх от Бога? Той ги обича и се стреми към тях, но, въпреки любовта си, не пожелал да ги види против Божията воля. Такава е истинската любов, а не тази, която е в нас,  любов която нарушава и тези, и онези закони. Ние или никого не обичаме, или ако обичаме, то е против Божията воля и така вършим и едното, и другото против Божия  закон. Тежко  е да слушаме това, но още по-тежко е да го извършим.

3. Кога, ще попиташ, ние обичаме против Божията воля? Всеки път, когато не обръщаме внимание на Христос, оставайки Го гладен, а на децата, приятелите, роднините даваме повече, отколкото им е нужно. Но необходимо ли е да  продължавам да говоря? Всеки от нас, ако изпита съвестта си, ще намери, че с него е така при много случаи. Не такъв бил блаженият Павел, който умеел да обича и обичал както трябва и както е прилично, и който, превъзхождайки всички в любов, не престъпвал нейните граници. И така, виж как бил преизпълнен той и с едното, и с другото – и със страх от Бога, и с любов към римляните. Неговата силна любов се изразявала в това, че той непрекъснато се молел, молел се даже и когато не получавал това, което искал; а ненакърненото благочестие се проявявало в това, че той, имайки любов, не преставал да бъде покорен на Божията воля. Веднъж Павел три пъти молел Бога[3] и не само не получил това, което искал, но и не получавайки, счел за велика милост това, че не бил послушан: така той за всичко гледал към Бога. Сега той получил това, (за което молел), но не в това време, когато молел, а по-късно и изобщо не се огорчил от това. Аз казвам това, за да не скърбим и ние, когато не биваме послушани или биваме послушани по-късно. Понеже ние не сме по-добри от Павел, който и едното, и другото признава за милост и съвършено справедливо.  Веднъж предал себе си във всеуправляващата ръка, той й се подчинявал с такава покорност, както глината на грънчаря и отивал там, където го водел Бог. Апостолът казал, че се молел за това, да види римляните, по-нататък споменава и причината за своето желание. Каква е тази причина?

За да мога да ви предам някоя духовна дарба за вашето утвърждаване (ст. 11). Значи, той предприел пътешествието не просто така, както мнозина предприемат пътешествие, без всякаква цел и нужда, но го подбуждало дело, необходимо и важно, макар че той не желае да каже ясно за това, а само намеква: за да мога да ви предам, давайки с това да се разбере, че не им дава своето, а предава това, което сам е получил. И при това, отново се изразява смирено – някоя, т.е. да ви предам нещо малко, казва той, и съразмерно със своите сили. В какво се състои това малко нещо, което той има намерение да им предаде? То е, казва апостолът, нещо, служещо за вашето утвърждаване. Значи, от благодатта зависи и това да стоим твърдо, а не да се колебаем. А когато чуеш за благодатта, не мисли, че ще бъде отхвърлена наградата за волята. Споменавайки за благодатта, апостолът не унижава делото на избора, а отсича причината за високомерие. И така, не отслабвай (духом) от това, че Павел нарича това предаване на благодат. Вследствие на великата си признателност към Бога, той нарича обикновено и добрите дела дарени по благодат, защото и за тях ни е необходима голяма помощ свиcше. Казвайки за вашето утвърждение, той по скришен начин показал, че римляните се нуждаят от по-голямо поправяне. Това, което той иска да им каже, се състои в следното: отдавна аз желаех и моля (Бога) да се видя с вас не за нещо друго, а за да ви укрепя, утвърдя и наставя в Божието слово, за да не се колебаете никога. Но той не казва това така, защото може да огорчи римляните, а намеква за него с различни думи и леко изразява това в думите за вашето утвърждение. Затова, макар че казаното било много силно, виж как апостолът смекчава думите със своето пояснение. Римляните можели да кажат: “Какво? Нима ние се колебаем, клатим се и имаме нужда от твоето слово, за да стоим твърдо?”. Апостолът отрано премахва това възражение, като казва:

за да се утеша в общата вяра, която е и ваша, и моя (ст. 12). Той като че ли казва следното: не подозирайте, че аз казвам това, за да ви обвинявам; не с такова намерение са казани моите думи. А какво исках аз да изразя? Вие, бивайки обкръжени от всички страни от гонители, сте претърпели много притеснения; затова аз пожелах да ви видя, за да ви утеша или по-добре казано, не само да утеша вас, но и сам да получа утешение.

4. Забележи мъдростта на учителя. Той казал: за вашето утвърждение, но, знаейки, че такова изказване е тежко и силно за учениците, прибавя – за вашето утешение. Но и това отново е тежко, макар и, разбира се, не толкова, колкото първото, но все пак  тежко. Затова той отново променя своите думи всячески, смекчавайки речта и правейки я приятна. Той не просто казал, за да се утеша, а за да се утеша взаимно. Но и това не го удовлетворило, а употребява друг и още по-приятен израз, казвайки: чрез общата вяра, която е и ваша, и моя. Какво смиреномъдрие! Той ясно показал, че сам има нужда от тях, а не само те от него и учениците въздигнал в степен на учители, не желаейки да остави за себе си никакво преимущество, но показвайки пълнo равенство с тях. В това, казва той, се заключава общата ни полза: и аз имам нужда от вашето утешение, и вие от моето. А как е възможно това? Чрез общата ни вяра, която е и ваша, и моя. Както когато някой, съединявайки много светилници, запалва ярък пламък, така обикновено бива и с вярващите. Всеки път, когато сме разделени един от друг, разбира се, биваме слаби по дух. А когато, виждайки се един друг, взаимно се поддържаме, тогава получаваме по-голямо утешение. Не съди за това по настоящото време, когато чрез Божията благодат и в селата, и в градовете, и в самата пустиня съществуват многочислени колонии от верни, а всяко нечестие е изгонено, но помисли за онова време, когато било приятно и за учителя да види учениците, и братя да се срещнат с братя, дошли от друг град. За да направя казаното още по-ясно, ще приведа пример: Ако по някаква причина се случи (което да не бъде), ние да бъдем отведени в земята на персите или скитите, или на други варвари и бъдем разпръснати по тамошните градове по двама и по трима, а после изведнъж видим някой, идващ от друго място, то представете си какво велико утешение бихме получили. Нима не сте виждали как затворените в тъмницата, виждайки някой от роднините си, скачат от радост? И не се удивявай, ако тогавашните времена сравнявам с плен в тъмница. Тогава християните търпели много повече бедствия: разпръснати и гонени, те живеели в глад и сред война, търпели ежедневна смърт, не смеели да се доверят на приятелите си, домашните, роднините, в целия свят били като чужденци, а по-добре да кажем, имали повече трудности от живеещите в чужда страна. Затова апостолът казва: за да се утеша между вас взаимно с вас чрез общата ни вяра. Но той казва това не в смисъл, че той сам се нуждае от тяхното съдействие – не. От какво може да се нуждае този, който e бил стълб на църквата, по-як от желязо и камък, духовен адамант, в който имало достатъчно сила да проповядва в многобройни градове? Но за да не се изрази рязко и да не бъде укорът му силен, той добавил, че и сам се нуждае от утешението на римляните. Ако някой каже, че тук се виждат утешението и радостта на апостола, вследствие на растящата в римляните вяра и че Павел имал нужда от това, той няма да сгреши така, изяснявайки неговите думи. И така, ако ти (могли да кажат на апостола) желаеш, молиш се, надяваш се да получиш утешение и да дадеш такова, то какво ти пречи да дойдеш? Разрешавайки всяко съмнение, Павел прибавя:

И желая, братя, да знаете, че много пъти се канех да дойда при вас, за да имам някой плод и между вас, както между другите народи; но досега съм бил възcпиран (ст. 13). Обърни внимание на робското послушание и на примера за велика признателност. Апостолът казва само, че е имал препятствия, но какви именно – за това той не говори. Защото той не изследва повеленията на Владиката, а само им се покорява, макар и другите естествено да недоумявали, защо Бог  възпрепятствал един толкова знаменит и голям град, към който били обърнати очите на цялата вселена, толкова дълго да се ползва от един толкова велик учител като Павел. Който завладее главния град, той лесно напада и поданиците, а който подминава столицата и покорява първо поданиците, пропуска най-главното. Впрочем, апостолът не разсъждава за нищо подобно, а се предава на недостижимия Промислител, получавайки от това духовно благоразположение и учейки всички нас никога да не изпитваме Бога за причината на делата, макар и да се случва събитията да ни смущават много. За Господаря е свойствено само да заповядва, а за робите да се покоряват. Затова и Павел казва, че  има препятствиe, а каквo именно – не споменава. Аз сам не знам, казва той. Не питай и ти за намерението и волята на Бога. Ще рече ли направеното на този, който го е направил: Защо си ме направил така (Рил. 9:20)? И кажи ми: за какво се опитваш да разбереш? Не знаеш ли, че Бог се грижи за всичко, че Той е премъдър и нищо не прави без цел и напразно, че Той те обича повече от родител, че несравнимо превъзхожда обичта на бащата и грижата на майката? И така, не питай повече, не се простирай по-далеч, и – това е достатъчно за спокойствие.” Още повече, че положението на римляните и тогава било устроено премъдро. Заради това, че не знаеш с какъв именно способ, то не се безпокой: това е и в най-голяма степен свойствено за вярата  - да признава разума на Промислителя, без да знае способите на Божието домостроителство.

5. И така, Павел достига до това, за което се грижел. До какво именно? Той доказал, че не поради липса на любов към римляните не е идвал при тях, но защото бил възпрепятстван, макар и сам той силно да желаел да дойде. Въпреки всички препятствия, казва той, аз не преставам да се домогвам и да желая, макар че при всичкия си стремеж постоянно да срещам препятствия, аз все пак никога не съм оставял своето намерение, а в същото време не съм се противил на Божията воля и съм съхранил любовта. С това, че желаел да дойде и не се отказвал (от своето намерение) апостолът доказал  усърдието си към римляните, а с това, че бил възпрепятстван и не се противил, показал цялата своя любов към Бога.

Да имам някакъв плод и между вас. (ст. 13). Макар и по-горе апостолът да разкрил причината за своето желание и я представил по подходящ за него начин, тук той отново излага причината, напълно отстранявайки подозренията на римляните. Понеже Рим бил знаменит град, единствен по цялата земя – по суша и по море, то само желанието да го види било за мнозина повод за пътешествие; за да не помислят и за Павел нещо подобно и да не започнат да подозират, че той желае да бъде там единствено, за да може да се хвали със своето общение с римляните, той  нееднократно изтъква причината за своето желание. И макар по-горе да казал, аз желая да дойде при вас, за да ви предам някоя духовна дарба, тук той говори още по-ясно: за да имам някой плод и между вас, както имам и между другите народи. Властниците апостолът поставил наравно с подчинените и, без да гледа на хилядите трофеи, на победите и на знаменитостта на държавните сановници, ги поставил наравно с варварите. И напълно справедливо. Където господства вярата, там няма варварин, нито елин, нито чужденец, нито гражданин, но всички имат еднаква чест.

Забележи и скромността на Павел. Той не казал: идвам да ви науча, да ви наставя във вярата, но какво?- да имам някой плод между вас. Не просто плод, но някой плод. Апостолът отново намалява своя дял както и по-горе, казва: да ви предам някоя дарба. След това апостолът, както и преди, обуздава и тях, прибавяйки: както и между другите народи. Поради това, че  вие сте богати и имате повече от другите, не мислете, че към тях аз показвам по-малко старание; защото ние търсим не богатите, а вярващите. Къде са сега  гръцките мъдреци, които носили дълги бради, загръщали се в мантии и били проникнати от безмерна гордост? И Гърция, цялата варварска страна била покорена от един майстор на пaлатки. Смятаният за образец за мъдрец между езичниците Платон три пъти идвал в Сицилия със своите пищни слова и велика слава, и не само не направил  по-добър един тиранин, но така нещастно завършил делото си, че изгубил и своята свобода. А този майстор на палатки обходил не само Сицилия или Италия, а цялата вселена и докато проповядвал не оставял иглата, но и тогава шиел кожи и ръководел работилницата. И това въобще не съблазнявало знаменитите римляни - което е и напълно естествено. Учителите обикновено стават презрени не заради своята търговия и работа, а заради лъжите и измислените учения. Поради тази причина, разбира се, той[4] впоследствие бил осмиван от атиняните, а Павел с внимание го слушали и варварите, и невежите, и необразованите. Понеже проповедта е за всички; тя не познава нито различия в достойнството, нито преимуществата на народа, нито нещо друго подобно. Тя изисква единствено вяра, а не разсъдъчни доказателства. Затова тя е и особено достойна за удивление, заради това, че не само е полезна и спасителна, но и удобна, съвсем лека и достъпна за всички. В това преимуществено се заключава и действието на Божия Промисъл, че Бог предлага Своите дарове на всички без разлика. Така както Той се е разпоредил слънцето, луната, сушата, морето и подобните на тях неща, като не дава по-голям дял на богатите и мъдрите, а по-малък на бедните, но е предоставил на всички да се ползват в еднаква степен от тях – така той е устроил и проповедта, и дори в много по-голяма степен, защото проповедта е по-необходима от всичко, споменатo по-горе. Затова и Павел нееднократно повтаря всички народи. След това апостолът разкрива на римляните, че той не им показва никаква милост, но изпълнява заповедта на Господа и ги учи всячески да въздават благодарение на Бога като казва:

и към гърци, и към варвари, и към учения, и на неучения (ст. 14). За това той писал и в посланието към коринтяните. А говорейки за това, той приписва всичко на Бога:

и така, колкото зависи от мене, готов съм да проповядвам благовестието и на вас, които сте в Рим (ст. 15).

6. О, благородна душа! Приемайки на себе си дело, изпълнението на което носи много опасности – морски пътешествия, изкушения, заговори, нападения (а възнамерявайки да проповядва в град, където властвало нечестието, естествено било да претърпи бурни изкушения; действително апостолът завършил и живота си в този град, където бил обезглавен от тогавашния властник), Павел, очаквайки да понесе толкова много бедствия, все пак не станал от това нерешителен, но бързал, скърбял и бил изпълнен с усърдие. Затова и казва и така, колкото зависи от мен, готов съм да проповядвам благовестието и на вас, които сте в Рим.

 

Защото не се срамувам от благовестието [Христово] (ст. 16). Какво говориш, Павле? Тогава, когато трябва да кажеш: хваля се, величая се, превъзнасям се, ти не казваш това, но нещо по-малко, а именно, че не се срамуваш, както обикновено ние се изразяваме за нещо не особено важно. И така, какво означават тези думи? Защо Павел се изразява така, макар и да държал на благовестието повече, отколкото на небето? Така в посланието към Галатяните той казва: далеч от мен да се хваля с друго, освен с кръста на нашия Господ Исус Христос. (Гал. 6:14). Защо тук не казва да се хваля, а казал: не се срамувам? Римляните били много предадени на светските занимания поради своето богатство, власт, победи и поради своите царе, които считали за равни на боговете, даже и ги наричали така и затова им угаждали с храмове, жертвеници и жертви. Понеже те били много надменни, а Павел бил длъжен да проповядва Исус, наречен син на дърводелец, възпитан в Юдея, в дома на незначителна жена, без да има свои оръженосци, без да е обкръжен с богатства, но умирайки заедно с престъпниците, то за римляните, които още не знаели неизречимата и велика тайна, било естествено да се срамуват от всичко това. Затова и апостолът казва: не се срамувам, учейки ги и те подобно да не се срамуват, защото знаел, че ако се усъвършенствуват в това, скоро ще отидат и по-далеч, и ще започнат да се хвалят. Затова и ти, чувайки въпроса: “Покланяш ли се на Разпънатия?”, отново отговаряй: да; и не на прелюбодееца, не на отцеубиеца, не на детеубиеца, (а такива са всички богове на езичниците), но на кръста, побеждаващ демони и унищожаващ техните хиляди чародейства. Кръста за нас е дело на неизказано човеколюбие, символ на велика грижа. Затова, понеже те (езическите философи), бивайки проникнати от външната мъдрост,  силно се гордеели и се хвалели със своето красноречие, то аз, казва за себе си Павел, завинаги се отказвам от разсъдъчни доказателства, идвам да проповядва кръста и не се срамувам от него. Защото е Божия сила за спасение (ст. 16) А понеже тази Божията сила може да се използва и за наказание (например, когато Бог наказал египтяните, казал: да изявя великата Cи сила[5]) и за погибел (както е казано: бойте се от Tози, Kойто може и душата, и тялото да хвърли в огнения пъкъл (Мт. 10:28), то апостолът, вследствие на това и казва: идвам при вас не с такава сила, нося не наказание и отмъщение, но това, което служи за спасение. Как така? Нима Eвангелието не говори и за наказание - за геената, за външната тъмнина, за отровния червей? Нали не сме научили за това от някакъв друг източник, но от Eвангелието? Как апостолът казва за него: Божия сила за спасение? Но чуй и следващото: на всеки, който вярва - първо на юдеина, а после и на гърка (ст. 16). Не просто на всички, но на приемащите. Макар и ти да си бил елин, и да си познал цялата порочност, макар да си бил скит или варварин, даже истински звяр, макар да си бил изпълнен с всякакво безумие, обременен с тежестта на безчислени грехове, но когато си приел Cловото на кръста и си се покръстил, ти си покрил всичко това. Защо апостолът казва и това: първо на юдеина, после и на гърка? Какво означава това различие? Нали сам той много пъти казвал, че нито обрязването нито необрязването е нещо[6]; как сега прави разграничения, поставяйки юдеина по-високо от гърка? Какво означава това? Разбира се, не това, че първият получава повече благодат само заради това, че е пръв, защото самият дар се дава и на евреина, и на езичника; но думата първо е употребена единствено по отношение на реда. Юдеинът няма преимуществото да получава оправдание в по-голяма степен, а само е удостоен да го получи първи. Така и просвещаващите се (вие, просветените в тайнствата, знаете за какво говоря) всички пристъпват към кръщението, но не всички в едно време, а един бива пръв, друг втори; но, разбира се, първият не получава повече от втория, а вторият не повече от следващите след него, но на всички се дава едно и също. И така, думата първо тук изразява първенството в даването на словото, а не някакво преимущество в благодатта. По-нататък апостолът казва:

 

защото в него се открива правдата, която е от Бога, от вяра към вяра, както е писано: Праведният чрез вяра ще живее. (ст. 17)

 

И така, този, който е направен праведен, ще живее не само в настоящия живот, но и в бъдещия. Но тук апостолът няма в предвид само това, а заедно с него и друго, а именно – блясъка и славата на този живот (на праведника). Така, както е възможно да се спасиш и със срам за себе си (както например мнозина се спасяват от наказание, поради царската милост), то ти, за да не започнеш да мислиш така, чувайки за спасението, апостолът и прибавил – правдата - и не твоята правда, а Божията - намеквайки чрез това за нейната изобилност и достъпност. Не с труд и пот ти я заслужаваш, а я получаваш даром свиcше, принасяйки от своя страна само едно – вяра. След това, понеже изглеждало невероятно, учението за това, че прелюбодейците, сластолюбците, гробокопачите и чародеите изведнъж не само се освобождават от наказание, но и стават праведни, и се оправдават чрез правда свиcше, то апостолът потвърждава това чрез мисъл от Cтария завет. И преди това, с едно кратко изречение, той разкрива безпределното море от събития за способния да види това. Казвайки от вяра към вяра, апостолът обръща внимание на слушателите на старозаветното Божие домостроителство, което той с велика мъдрост изобразява в посланието към Евреите и показва, че тогава по този начин се оправдавали и праведниците, и грешниците, вследствие на което споменава както блудницата Раав, така и Авраам. А тук, само намеквайки за същото (защото бързал да премине към друго разсъждение) апостолът отново потвърждава своята мисъл чрез пророците и ни въвежда в Авакум, който призовава и казва, че за желаещия да живее, това е възможно не по друг начин, а чрез вяра. Беседвайки за бъдещия живот, той казва, праведникът ще живее чрез вяра (Авак. 2:4). Така, понеже това, което дарява Бог, превъзхожда всяка мисъл, то е разумно ние да се нуждаем от вяра.  Но човек, който мисли низко за това и е надменен и тщеславен, няма да се ползва от нея. Дано еретиците чуят този духовен глас. Те трябва да разберат, че природата на разсъдъчните доводи е подобна на лабиринт и гриф - никъде няма край, не позволява на мисълта да застане на твърда основа и води началото си от суетност. Тези, които се срамуват да допуснат вярата и не познават небесното, хвърлят себе си в праха на безчислени помисли. Но, жалки и бедни човече, достоен за непрестанни сълзи, ако някой те попита: “Как са произлезли небето и земята?”-  и защо изобщо да говорим за небето и земята  - ако те попитат: “Как самият ти си се родил, как си възпитан и си пораснал?” – ти, разбира се, не се срамуваш от своето невежество; а когато се говори за Единородния, то ти, смятайки недостойно за себе си да не знаеш всичко, няма ли в следствие на срам да запратиш себе си в бездната нa погибелта? Но ето, любовта към спора и ненавременното любопитство е дело недостойно. И за какво ми е да говоря за догми? От самата повреденост на настоящия живот ние се освобождаваме не по друг начин, а чрез вяра. Вярата е осияла всички, живели досега: Авраам, Исаак, Яков; вярата спасила блудницата, както в Стария, така и в Новия завет. Казано е: С вяра Раав блудницата не погина заедно с непокорните, като прие съгледвачите с мир (Евр. 11:31). Тя не започнала да разсъждава: как тези пленници, бегълци и изгнаници, водещи скитнически живот, могат да завладеят нашия град, който е защитен от стени и кули? Ако беше започнала да размишлява така, то би погубила и себе си, и тях, както в действителност и погинали предшествениците на спасените от Раав. Те, виждайки хора високи и силни, започнали да се чудят могат ли да ги победят и всички погинали, без война и сражения. Виждаш ли каква бездна е неверието и каква стена е вярата? Неверието е довело до погибел множество хора, а вярата не само е спасила жена блудница, но я e направило и покровителка на толкова велик народ.

И така, като знаем и едното, и другото, нека никога да не изпитваме Бога относно причината за събитията, но без изследване и излишно любопитство да започнем да приемаме всичко, което Той ни е заповядал, макар и Неговата заповед  да изглежда необоснована от човешката гледна точка. Кажи ми на практика, какво по-необосновано можем да си представим от това, бащата да умъртви собствения си син, когото обича? Все пак праведникът, получавайки такaва заповед, не започнал да разсъждава за това, а приел заповедта единствено според достойнството на заповядващия и се покорил. Но другият, получавайки заповед от Бога да бъде пророк и считайки това за несъобразно, се замислил над него, вместо просто да се покори и заради това бил наказан със смърт, а първият угодил на Бога (3 Царе 2:35). И Саул, спасил против волята на Бога живота на хората, бил свален от престола и се подложил на жестоко наказание. Можем да намерим и много други примери, които всички ни учат никога да не изследваме причините за Божиите заповеди, а просто да не се противим и да се покоряваме. Ако е опасно да любопитстваме относно това, което Бог е заповядал, и ако изпитващите накрая ги очаква наказание, то какво наказание ще получат тези, които съдят за предмети, още по-непостижими и тeми, като например: по какъв начин Отец е родил Сина? Каква е Неговата същност? И така, знаейки това, с пълно благоволение да приемем майката на всички блага – вярата, за да можем, като плуващи в спокойна вода, да опазим правилното учение и, направлявайки безопасно своя живот, да достигнем до вечните блага чрез благодатта и човеколюбието на нашия Господ Исус Христос, на Когото заедно с Отца и Святия Дух да бъде чест и слава, сега и завинаги, и во веки веков. Амин.
 

---