Йоан Златоуст: БЕСЕДА 10

Затова, както чрез един човек грехът влезе в света и чрез греха смъртта, и по този начин смъртта мина във всичките човеци, понеже всички съгрешиха (Римл. 5:12)

1. Подобно на най-добрите лекари, които винаги изследват корена на болестта и достигат до самия източник на злото, така прави и блаженият Павел. Казал, че ние сме оправдани и доказал това чрез примерите с патриарха, слизането на Духа и смъртта  на Христос (понеже Христос не би умрял, ако не желаеше да ни оправдае), сега той разглежда вече казаното от друга страна и потвърждава своята реч със съвсем противоположни доводи, а именно говори за смъртта и греха, и изследва как, по какви пътища и откъде се е явила смъртта, и как придобила сила. И така, как влязла и придобила сила в света смъртта? Чрез греха на един човек. Какво означава: в когото всички съгрешиха[1]? Това, че когато той паднал, чрез него станали смъртни всички, даже и тези, които не вкусили забранения плод.

Защото и преди закона грехът беше в света: грях обаче не се вменява, когато няма закон (ст. 13). Някои смятат, че апостолът с думите преди закона нарекъл цялото време до самото даване на закона, т.е. когато живели Авел, Ной, Авраам и по нататък до самото раждане на Мойсей. Какъв грях имало тогава? Други твърдят, че апостолът говори за греха в рая, понеже този грях, казват те, все още не бил простен и неговите плодове процъфтявали; този грях и всеобщата смърт, която владеела и мъчила всички. Но за какво (апостолът) прибавя грях не се вменява, когато няма закон? Тези, които се придържат към изложеното от нас мнение, твърдят, че (апостолът) казал това в отговор на възражението на юдеите: ”Ако без закон няма грях, то как смъртта изтребила всички живели до закона?”. А според моето мнение, в по-голямо съгласие с разума и с мисълта на апостола е това, което възнамерявам да кажа. Какво именно? Когато апостолът казва, че грехът бил в света още преди закона, то с това, на мен ми се струва, че той казал, че след даването на закона, грехът на престъплението вече превъзмогнал и след това господствал през всичкото време, докато съществувал законът, понеже грехът не може да се утвърди, казва апостолът, ако няма закон. И така, ако този именно грях, произхождащ от нарушението на закона, породил смъртта, то как умрели всички живели преди закона? Ако смъртта имала своя корен в греха, а грехът докато нямало закон не се вменявал, то как владяла смъртта? Оттук става ясно, че не този грях, не греха на престъпването на закона, но другия именно грях, престъплението на Адам, бил причина за общата повреда. С какво можем да докажем това? С това, че умрели всички, които живели до даването на закона.

Смъртта царува, казва (апостолът), от Адама до Мойсея и над тези, които не бяха съгрешили Как царувала? Според престъплението на Адама, който е образ на бъдещия (ст. 14). И така, Адам е образ на Исус Христос. В какво отношение, ще попиташ? В това, че както потомците на Адам, макар да не са вкусили плода на дървото, станали виновни за смъртта, влязла в света чрез яденето на Адама, така и вярващите в Христос, макар и да не са извършили праведни дела, станали участници в праведността, която Той дарил на всички чрез кръста. Затова (апостолът) както по-горе, така и по-надолу изказва една мисъл и я повтаря многократно, казвайки: както чрез един човек грехът влезе, още: чрез прегрешението на един измряха мнозина; още: чрез прегрешението на един смъртта царства във всички; още: чрез едно прегрешение дойде осъждението на всички и още чрез непослушанието на един човек станаха грешни мнозина. (Римл. 5:12, 15-19). Апостолът не отстъпва от единия, за да може на възражението на юдеите: “По какъв начин целият човешки род е спасен чрез заслугите единствено на Христос?”, да можеш и ти да възразиш: “А по какъв начин целият човешки род е осъден заради престъплението на Адам”  - още повече, че не може да има и  сравнение между греха и благодатта, между смъртта и живота, между дявола и Бога, но между тях съществува безкрайно разстояние? Защото, когато и естеството на делата, и могъществото на извършващия. и самото съответствие на делото (за Бог е по-естествено да спасява, отколкото да наказва) – всичко показва, че превъзходството и победата са на страната на Христос, то кажи ми, какво основание имаш за неверие? А че това е в съгласие с разума, (апостолът) доказва чрез следващите думи:

Но дарбата не е такава, каквото беше прегрешението; защото ако чрез прегрешението на единия измряха мнозина, то Божията благодат и дарбата чрез благодатта  на един човек, Исус Христос, много повече се преумножи за мнозина (ст. 15). Това означава следното: ако грехът получил толкова голяма сила и чрез греха на един човек, то как чрез същото благодатта няма да има много по-голяма сила – Божията благодат - и не само на Бог Отец, но и на Бог Син? Това било по-съобразно с разума, отколкото първото. Че един се наказва по вина на другия – това не изглежда съвсем справедливо, но че един бива спасен чрез друг – това е по-благоприлично и съобразно с разума. Ако е станало първото, то много повече трябва да стане и последното.

2. И така, с това (апостолът) доказал, че (спасението чрез един) е и справедливо, и съобразно с разума, а когато това вече е показно, то следва оттук нататък да бъде несъмнено. Чрез следващите думи (апостолът) доказва, че (спасението) било и необходимо. Как показва това?

Нито е дарбата каквато бе съдбата, чрез прегрешението на един: защото съдбата е чрез  един грях за осъждение, а дарбата от много прегрешения за оправдание. (ст.16).  Какво означават тези думи? Това, че само един грях имал силата да навлече смърт и осъждение, а благодатта изгладила не само този един грях, но и другите грехове, следващи след него. За да не предизвика употребата на думите – както и така мисълта, че за злото и доброто се дава еднаква отплата, и за да не помислиш, слушайки за Адам, че е изгладен само този грях, който той внесъл - (апостолът) казва, че се извършило прощение на много грехове. Но от какво е видно това? От това, че след безчислените грехове, следващи греха, извършен в рая, всичко завършило с оправдание. Но където има оправдание, там е необходимо всецяло да следва живот и хиляди блага, така както където е грехът, там е и смъртта.

Праведността е по-висша от живота, понеже тя е коренът на живота. А че дарените блага били многобройни, и че бил изтребен не само първородният грях, но и всички останали грехове, това (апостолът) показал с думите: а дарбата е от много прегрешения за оправдание. Оттук, по необходимост се доказва и това, че смъртта е изтръгната от корен. А понеже (апостолът) казал, че първото било по-голямо от второто, (т.е. дареното от благодатта е по-голямо от повреденото от греха), то нужно било отново да се докаже и това. Затова той първо казал, че ако грехът на един умъртвил всички, то много повече може да спаси благодатта на единия; след това разкрил, че чрез благодатта е изтребен не само първородният грях, но и всички следващи грехове, даже греховете не само били изтребени, но била дарена и праведност, и Христос не само изправил това, което Адам повредил, но извършил нещо много по-голямо и велико. Когато (апостолът) обяснил това, то отново се появила нужда от по-нататъшно доказателство. Как той разкрива това? 

Защото ако чрез прегрешението на единия, смъртта царува чрез тоя един, то много повече чрез тия, които получават изобилието на благодатта и на дарбата, сиреч правдата, ще царуват в живот чрез единия, Исус Христос (ст. 17). Смисълът на този стих е следният. Какво въоръжило смъртта против цялата вселена? Това, че само един човек вкусил от дървото. Ако смъртта придобила такава сила чрез престъплението на един, то как могат тези, които получили благодат и праведност, несравнимо превъзхождащи този грях, да останат подчинени на смъртта? Затова (апостолът) не казва тук благодат, но - изобилна благодат, защото това, което сме получили от благодатта, не е толкова, колкото ни е било нужно за освобождението от греха, но много повече. Ние сме били освободени от наказание, избавени от всякакво зло, били сме новородени отгоре, възкръснали след погребението на стария човек, били сме изкупени, осветени, направени сънаследници и сътелесни с Него, влезли в единение с Неговата плът и сме се съединили с Него, така както тялото с главата. Всичко това Павел нарекъл изобилна благодат, показвайки, че ние сме получили не само лекарство, съответстващо на нашата болест, но и здраве, красота, чест и слава, и такова достойнство, което е много по-голямо от нашата природа. Всеки от тези дарове сам по себе си може да изтреби смъртта. А когато всички те открито се стичат заедно, тогава смъртта се изтръгва от корен и не може вече да се появи нито следа, нито сянка от нея. Това е подобно на това, както ако някой за десет обола хвърли свой длъжник в тъмница и не само него, но заради него и жена му, децата и слугите му, а друг, идвайки, не само платил тези десет обола, но още подарил и десет хиляди таланта злато, превърнал тъмницата в царски дворец, облякъл го с най-голяма власт и го направил участник в най-висока чест и други отличия – тогава далият в заем не би могъл и да си спомни за своите десет обола. Това се е случило с нас. Христос заплатил много повече от това, което сме дължали и толкова повече, колкото е безпределно морето, сравнено с малката капка. И така, човече, не се съмнявай, виждайки такова богатство от блага, не питай как е потушена искрата на греха и на смъртта, когато върху нея е излято цяло море от благодатни дарове. Това и намекнал Павел, казвайки, че изобилието на благодатта и на дарбата ще царуват в живота. Когато (апостолът) ясно доказал това, той отново употребява предишното умозаключение и го усилва чрез повторение, казвайки, че ако всички били наказани заради престъплението на Адам, то и всички могат да се оправдаят чрез Христос. Затова и казва:

И тъй, както чрез едно престъпление дойде осъждението на всичките човеци, така и чрез едно праведно дело дойде на всичките човеци оправданието, което докарва живот (ст. 18). След това, излагайки този довод, казва:

Както чрез непослушанието на един човек станаха грешни мнозина, така и чрез послушанието на единия мнозина ще станат праведни (ст. 19). Казаното от апостола предизвиква немалко недоумение, което впрочем при по-голямо внимание удобно се разрешава. А какво е това недоумение? Става дума за това, че чрез непослушанието на един човек мнозина са били направени грешни. Разбира се, няма нищо непонятно в това, че всички, произлизащи от този, който съгрешил и станал смъртен, станали също така смъртни; но как може поради прегрешението на един да стане грешен и друг? Тогава ще се окаже, че последният и не подлежи на наказание, понеже не чрез себе си е станал грешник.

3. И така, какво означават тази дума – грешни? На мен ми се струва, че тя обозначава хората, подлежащи на наказание и осъдени на смърт. Че ние всички след смъртта на Адам сме станали грешни, (апостолът) доказал ясно чрез много доводи, но остава въпроса защо това се случило. Но (апостолът) не се докосва до това, понеже то не се отнася до предмета на неговите разсъждения. Той спори с юдеите, които отричат и осмиват оправданието чрез един. Затова, доказвайки, че наказанието от един се разпростряло на всички, той не добавил защо това се е случило, понеже (апостолът) не говори нищо излишно, а се ограничава единствено с необходимото Правилото на състезанието не принуждавало нито юдеите, още по малко пък него да говори за това, затова и той оставя този въпрос неразрешен. А ако някой от вас се постарае да научи това, то аз ще кажа, че не  само не сме получили никаква вреда от тази смърт и осъждение  (стига само да бодърствуваме), но даже имаме полза от това, че сме станали смъртни. Първата ни изгода от това е тази, че грешим не в безсмъртно тяло, а втората, че ни дава хиляди подбуждения към целомъдрие. Предстоящата и очаквана от нас смърт ни кара да бъдем умерени, целомъдрени, въздържани и да се отдалечаваме от всяко зло. А след това или по добре  да кажем – преди това, тя вече ни е дала и много други блага. Оттук са мъченическите венци, апостолските награди; така се оправдал Авел; така се оправдал Авраам, принасяйки сина си в жертва; така се оправдал Йоан, умъртвен за Христа; така се оправдали тримата отроци; така се оправдал Данаил. Ако и ние пожелаем, то не само смъртта, но и самият дявол не може да ни повреди. Освен това, трябва да кажем, че и нас ни очаква безсмъртие, че след кратко вразумяване ние безопасно ще се наслаждаваме на бъдещите блага, след като сме били приготвени в настоящия живот, бивайки наставени като в някакво училище от болести, скърби, изкушения, нищета и други струпващи се върху нас бедствия, за да бъдем направени способни да приемем бъдещите блага.

А отгоре на това дойде и законът та се умножи прегрешението (ст. 20). След като (апостолът) доказал, че цялата вселена е осъдена в Адам, а спасена и освободена от осъждение в Христа, той на подходящото време отново разсъждава за закона, опровергавайки мнението за него. Законът, казва той, не само не донесъл никаква полза и не само не оказал никаква помощ, но с неговата поява се увеличила болестта. Но думата та (ina) тук показва не причината, а следствието. Законът не е даден, за да се умножи греха, но с цел да намали и изтреби престъплението; а ако се случило противоположното, това не е поради свойството на закона, а поради  небрежността на тези, които го приелите. Защо, (апостолът) не казал законът бил даден, а законът дойде? За да покаже, че нуждата от него била временна, а не основна и най-важна, за което апостолът говори в посланието към Галатяните, макар неговата мисъл да е изразена по друг начин, а именно: А преди да дойде вярата, бяхме под стражата на закона, затворени до времето на вярата, която имаше да се открие (Гал. 3:23). Следователно, законът пазел стадото не за самия себе си, а за друг. Понеже някои юдеи били завистливи, разпуснати и небрежни към собствените си дарове, заради това им бил даден и законът, който силно да ги изобличавал и явно показвал в какво състояние се намират те и, увеличавайки обвинението, по-силно ги обуздавал. Но не се страхувай: всичко това послужило не за по-голямо наказание, но за явяването на по-голяма благодат. Затова (апостолът) добавил: гдето се умножи грехът, преумножи се и благодатта. (ст. 20). Не казал умножи се, но преумножи се. Благодатта не само освободила от наказание, но и дала опрощение на греховете, живот и други блага, за които ние многократно споменавахме; това е подобно на това, ако някой болен от треска не само се избавил от болестта, но и станал красив, силен и уважаван или гладния не само го нахранили, но и го направили господар на много владения, и го надарили с най-голяма власт. А по какъв начин се умножил грехът? - ще попиташ. Законът дал безчислени заповеди, а понеже хората престъпили всички тях, то и грехът се умножил. Разбирал ли каква е разликата между закон и благодат? Законът послужил за допълнително осъждение, а благодатта за умножаване на дара.

4. Казал за неизразимата Божия щедрост, (апостолът) отново изследва началото и корена както на смъртта, така и на живота. В какво се състои коренът на смъртта? В греха. Затова той и казал:

Така както грехът бе царувал и докара смърт, така да царува и благодатта чрез правдата и  да докара вечен живот чрез Исуса Христа нашия Господ  (ст. 21). В тези думи (апостолът) представя греха в положението на цар, а смъртта в положението на войн, който се намира под неговата власт и го въоръжава. И така, ако грехът въоръжава смъртта то напълно ясно е, че праведността, давана чрез благодатта и унищожаваща греха, не само обезоръжава смъртта, но я унищожава и премахва цялото царство на греха; дотолкова тя е по-силна от греха - като дошла не от човека или от дявола, но от Бога, а благодатта и води нашия живот към по-съвършено и безконечно благо; този живот даже няма да има и край, от което ти можеш да разбереш преимуществата на благодатта. Грехът ни лишил от настоящия живот, а явилата е благодат ни дала не само настоящия, но безсмъртен и вечен живот. Причината за всичко това е Христос. Затова, имайки праведност, не се съмнявай относно живота: праведността е над живота, понеже тя е неговата майка.

Тогава какво? Да останем ли в греха, за да се умножи благодатта? Да не бъде (6:1)!  (Апостолът) отново преминава към нравоучителна реч, но не се задържа тук твърде дълго, за да не се покаже неприятен и тягостен за мнозина, а се докосва до нея само доколкото тя има връзка с догмите. Ако дори и при такова изкуство на речта, той се опасявал, че някои няма да бъдат доволни от неговите думи, затова и казва: поради тази причина ви писах накратко (Римл. 15:15), то колко по-рязък би се показал към тях, ако не направел това? И така, той показал, че благодатта е напълно достатъчна за изцеление на великите грехове. Но все пак, за неразумните тези думи биха могли да се окажат подбуждение към грях. Ако, можели да кажат те, благодатта се явява в по-голяма степен, когато сме съгрешили много, то да не преставаме да грешим, за да се яви изобилно и благодатта. За да не говорят и да не мислят това, виж как (апостолът) отстранява тяхното възражение – отначало забранявайки, казвайки: да не бъде, както обикновено се изразяваме за нещо, по общо признание, крайно нелепо, а след това, привеждайки неопровержимо доказателство. Какво именно?

Ние, които сме умрели към греха, как ще живеем вече в него (ст. 2)? Какво означава умрели? Или че всички сме се оказали под присъдата, произнесена срещу греха, или че ние, повярвали и просветили се, сме станали мъртви за греха. По-добре да приемем последното, както е видно и от следващото. Какво означава умерели към греха? В нищо повече да не го слушаме. Макар кръщението да направило това веднъж, т.е. умъртвило греха за нас, то по-нататък ние сме длъжни постоянно и с пълна прилежност да се усъвършенстваме, за да не слушаме това, което грехът ни заповядва и да оставаме неподвижни подобно на мъртвец. Макар на други места (апостолът) да казва, че умрял самият грях, то там той казва това, желаейки да покаже леснината за постигане на добродетелта; тук, за да възбуди по-скоро слушателя, отнася смъртта към самия него. След това, понеже казаното било неясно, той отново обяснява същото, използвайки по-силни изрази.

Или не знаете, братя, казва той, че ние всички, които се кръстихме да участваме в Исуса Христа, кръстихме се да участваме в смъртта Му? Затова чрез кръщението ние се кръстихме да участваме в смърт (ст. 3-4). Какво означава: кръстихме се да участваме в смърт? Това, че ние трябва да умрем както и Той, защото кръщението означава кръст. Това, което за Христос били кръстът и гробът, за нас станало кръщението макар и в друго отношение. Христос умрял и бил погребан в плът, а в нас умрял и бил погребан грехът. Затова (апостолът) не казал същата смърт, но смърт, подобна на Неговата. И едното, и другото е смърт, но не по отношение на едно и също битие: в Христос по отношение на плътта, а в нас по отношение на греха. Както в Христос, така и в нас смъртта е истинска. Но макар в нас грехът да умира истински, все пак отново е нужно съдействие, затова (апостолът) добавил: тъй щото, както Христос биде възкресен от мъртвите, така и ние да ходим в нов живот. (ст. 4). Тук, заедно с внимание за живота, (апостолът) прикрито говори за възкресението. Как? Ти, пита (апостолът), повярвал ли си и в това, че Христос е умрял и възкръснал? Затова вярвай и в собственото си възкресение, защото и в това ние сме се уподобили на Христос и на тебе принадлежат кръстът и гробът. Ако си участвал в смъртта и в погребението, то колко повече ще участваш във възкресението и живота; когато си освободен от голямото, т.е. от греха, не е нужно да се съмняваш в малкото, т.е. в унищожението на смъртта. Но (апостолът) предоставя на слушателя да размисли за това според собственото си разбиране, а от нас, докато очакваме бъдещото възкресение, изисква друго възкресение, а именно нов живот, заключаващ се в промяна на настоящите нрави. Когато блудникът става целомъдрен, користолюбецът – милосърден, жестокият – кротък, то в това се заключава възкресението, служещо за начало на бъдещето. В какъв смисъл това е възкресение? В такъв, че грехът е умъртвен, а праведността е възкръснала, старият живот си е отишъл, а е започнал нов, евангелски живот. Всеки път, когато слушаш за новия живот, разбирай велика промяна и голямо превръщане.

5. Но аз плача и въздишам тежко, когато виждам, от една страна, какво велико любомъдрие изисква от нас Павел, а от друга - на каква небрежност сме се предали ние, връщайки се след кръщението към предишните страсти, връщайки се отново в Египет, спомняйки си след манната за езическия чесън. Десет или двадесет дена след приемането на кръщението, ние се променяме и отново се хвърляме към предишните дела. Павел изисква от нас добро поведение не за известно число дни, а за целия ни живот, а ние се връщаме в предишната бълвоч, даже след младостта, получена от благодатта, приготвяйки себе си за предишните страсти и грехове. Любовта към парите, служенето на гнусни страсти и въобще на всякакви грехове правят стар всеки, който ги върши, а вехтото и остарялото е близо до разрушаване. Невъзможно, напълно невъзможно е да видим, че и тялото изнемогва от времето така, както се разваля и отслабва душата от много грехове. Тя изпада в крайна болнавост, говори неразбираемо, както правят старците или безумните, страда от притъпяване на външните чувства, от поражение на членовете на тялото, забравливост и гнойно течение от очите, става отвратителна за хората и напълно готова за дявола. Такива са душите на грешниците. Но не са такива душите на праведниците, а млади и бодри те винаги пребивават в пълния разцвет на възрастта, винаги са готови за всякакви борби и битки; а душата на грешника, подложена дори и на слабо нападение, обикновено веднага пада и погива. Това изразил и пророкът казвайки, че те са като плявата, която вятърът отвява (Пс. 1:4). Така непостоянни и подвластни на всяко нападение са живеещите в грях. Те не виждат добре, не чуват правилно, говорят неразделно, постоянно заекват, устата им винаги е пълна със слюнка и би било добре, ако това са само слюнки – тогава не би било толкова отвратително, но те с речта си изпускат зловоние на всякаква мръсотия, а по лошо от всичко е това, че чрез подобни речи те не са в състояние да изплюят слюнката, но с голямо безсрамие я вземат в ръце и отново я размазват, понеже тя е станала гъста и трудноразделима. Вероятно вие чувствате отвращение, слушайки моето описание, толкова отвратителен е самия предмет. Ако е неприятно да го видим в тялото, то още по неприятно е в душата. Такъв бил този юноша, който прахосвайки цялото си имущество, достигнал до пълна порочност, ставайки болен от всякаква болест и с помътен ума. Но веднага щом пожелал, той станал млад само от едното разположение и промяна на мислите. Веднага щом казал: ще се върна при баща си (Лука 15:18), само тези думи или да кажем по-правилно, не само думата, но и делото последвало думите му, дали всички блага. Той не казал: ще отида и останал, но казал: ще отида и тръгнал - и завършил своя път. Да започнем така да постъпваме и ние; ако бъдем увлечени в чужда страна, то да се върнем в бащиния дом и да не се страхуваме от дългия път. Ако само пожелаем нашето връщане, ще бъде удобно и много бързо, стига само да оставим чуждата и неродната за нас страна, т.е. греха, който ни отвежда далеч от дома на родителя. И така, да оставим греха, за да можем скоро да се върнем под родния покрив. Отец ни е любвеобилен и не по-малко, а повече ни възлюбил нас, каещите се, отколкото угаждащите му, така както и блудния син бащата удостоил с толкова голяма чест и сам, намирайки сина, се зарадвал в пълна мяра. Но как да се върна? – казваш ти. Започни само началото на делото и всичко е вече направено; спри се от порочността в живота и не отивай по-нататък - и вече си получил всичко. Както при болните, ако престанат да се влошават, това е началото на тяхното подобрение, така е и в отношението към злото: не отивай по-нататък и порочните дела при теб ще свършат. Ако постъпваш така в продължение на два дни, то на третия ще ти е по-лесно да се въздържаш, а към трите ти след това ще приложиш десет, след това двадесет, след това сто, след това – и цял живот. Колкото по-напред започнеш да се придвижваш, толкова по-лек ще ти се струва пътя; накрая ще достигнеш до самия връх и тогава веднага ще се насладиш на много блага. И тогава, когато се върнал блудният син, се появили свирки, гусли, викове, пиршества и празненства; този, който трябвало да поиска от сина си отчет за ненавременната разточителност в такова продължително бягство, не направил нищо подобно, но го посрещнал като заслужаващ похвала, не му казал нито една укорителна дума, даже не си дал вид, че си спомня за предишния му живот, но го прегърнал, целунал го, заклал телето, облякъл го в одежда и много го украсил. Нека и ние, имайки такъв пример, да се развеселим и да не се отчайваме. Бог не се радва толкова, когато Го наричат Владика, а когато Го наричат Отец, не толкова когато придобива роби, колкото когато придобива син и на Него му е по-угодно да има син, отколкото роб. Всичко, което Той прави, прави го именно за това и не пощадил Своя Единороден, за да получим ние осиновление, за да Го обичаме не само както Владика, но и като Отец. И ако Той получи това от нас, то се превъзнася както и този, който го прославя. Той прави  всичко заради това, макар да няма нужда от нищо наше. Това Той направил с Авраам непрестанно, повтаряйки: Аз съм Бог Авраамов,  Исааков и Яковов. Макар да следвало слугите да се хвалят, все пак сам техният Господар открито прави това. За това и Той пита Петър: Обичаш ли ме повече от тия? (Йоан 21:15), показвайки, че освен любов, от нас не се изисква нищо повече. Затова и поискал от Авраам да принесе в жертва своя син, за да покаже на всички, колко силно Го обичал патриархът. А желанието да бъдеш силно обичан произлиза от силна любов. Затова и Христос казал на апостолите: ако някой обича баща си и майка си повече от Мен, не е достоен за Мен. (Мт. 10:37).

6. Затова, макар нашата душа да ни е най-близка, все пак Бог я поставя на второ място по отношение на Себе Си, понеже желае да Го обичаме извън всякаква мярка. А когато ние не изпитваме силно разположение към някого и не изискваме от него силна привързаност, макар той да е велик и знаменит; когато обичаме някого горещо и искрено, то макар любимият човек да е прост и незначителен, ние считаме взаимната му любов като висша чест за себе си. Така и Христос счел като слава за Себе Си не само да бъде любим за нас, но и да даде Себе Си за нас. Но това било слава единствено заради Неговата любов, а това, което ние понасяме заради Него, може да бъде наречено и действителна слава - не само заради едната любов, но и поради величието, и достойнството на нашия Любим. Той те учи да бодърствуваш и ти предоставя възможност да станеш подобен на Бога. Ако възлюбиш зломислещия срещу теб, ти ще се уподобиш на Този, Който прави слънцето да изгрява и на злите, и на добрите (Мт. 5:45). Друг ти отнема имуществото? Ако ти великодушно понесеш това, ще получиш награда еднаква с тези, които всичко раздали на нищите, за които (апостолът) казва: радостно посрещахте разграбването на имота си като знаете, че вие имате по- голям и траен имот (Евр. 10:34). Някой е казал зло за теб и те е укорил? Независимо, дали това е вярно или невярно, ти би сплел за себе си велик венец, ако кротко понесеш укора. Клеветникът също така ще ни донесе голяма награда, както е казано: радвайте се и веселете се, когато говорят всякакво зло заради вас поради Мене; защото голяма е наградата ви на небесата (Мт. 5:11-12). А който казва истината за нас, също ще ни донесе голяма полза, стига само смирено да понесем неговите думи. Така фарисеят злословил митаря, но макар и да казвал истината, все пак направил от митаря праведник. И нужно ли е да изброяваме всички отделни случаи, когато можем точно да научим всичко това, спомняйки си за подвига на Йов? Затова и Павел казал: ако Бог е откъм нас, кой ще бъде против нас (Римл. 8:31)? И така, ако сме внимателни, то и от неприятното ще получим полза, а ако сме небрежни, то и от полезното няма да получим нищо добро. Кажи ми: принесло ли е полза на Юда пребиваването му с Христос? Полезен ли е бил законът за юдеите? Раят за Адам? Мойсей за евреите в пустинята? Затова, оставяйки всичко, трябва да обръщаме внимание единствено на това да благоустроим сами себе си; ако направим това, то и сам дяволът никога няма да бъде в състояние да ни навреди , а ще ни принесе още по-голяма полза, научавайки ни да бодърствуваме. Така и Павел подбуждал ефесеяните към бдителност с това, че изобразил личността на дявола. Но ние спим и хъркаме, при това тогава, когато имаме толкова лукав противник. И ако бихме знаели, че змия се е притаила в нашата постеля, то, разбира се, бихме положили всяко старание да я убием, а когато дяволът се е скрил в нашите души, то ние си мислим, че с нас не се случва нищо лошо, докато междувременно вече сме паднали. Причината за това е, че ние не виждаме дявола с телесните си очи, макар в следствие на това ние да би трябвало да бъдем още по-бдителни и внимателни. От видимия враг можеш по-лесно да се опазиш, а от невидимия не можем да избягаме навреме, ако не бъдем винаги въоръжени - още повече, че дяволът не може да се сражава открито, за да не попадне сам веднага в плен, но често под вида на приятелство пуска жестоката си отрова. Така той постъпил с  жената на Йов, внушавайки й под вида на нежна любов да предложи своя зъл съвет; така и беседвайки с Адам, той се преструвал, че се грижи и радее за него, и казва: в деня, в който ядете от дървото, ще се отворят очите ви (Бит. 3:5); така на Ефтай под вида на благочестие внушил да умъртви дъщеря си и да принесе беззаконна жертва. Забелязваш ли неговите козни? Забелязваш ли разнообразната му война? И така, бъди внимателен, огради се отвсякъде с духовно оръжие, постарай се в точност да узнаеш неговите замисли, за да не се окажеш самият ти пленник, а лесно да го хванеш. Така Павел, знаейки в точност всички хитрости на дявола, го държал далеч, за което и сам говори: но ние знаем неговите помисли (2 Кор. 2:11). По подобен начин нека и ние да се постараем да узнаем козните на дявола и да ги избегнем, за да можем, удържайки победа над него, да заслужим похвала и в настоящия живот, и в бъдещия век, и да получим нетленни блага - чрез благодатта и човеколюбието на Нашия Господ Исус Христос, на Когото заедно с Отца и Святия Дух да бъде слава, царство, чест, сега и во веки веков. Амин.