БЕСЕДА 21

Защото, както има много части в едно тяло, а не всичките части имат същата служба, така и ние мнозина сме едно тяло в Христа, но сме част, всеки един от нас, един на друг  (12:4-5).

1. Тук апостолът използва същото сравнение, от което се ползва в Посланието към коринтяните, когато лекувал от същия недъг. Силата на това лечение е голяма и значението на примера е достатъчно, за да избави от болестта на високомерието. Защо, казва той, ти мислиш високо за себе си, докато другия, напротив, смирява себе си? Не съставляваме ли всички ние, големи и малки, едно тяло? А когато всички сме едно тяло и части един на друг, защо отсичаш себе си чрез високомерие, защо се срамуваш заради брата си? Както той е твоя част, така и ти си негова, и в това отношение съществува голямо равенство. (Апостолът) предложил два достатъчни довода, за да подбуди слушателите да отхвърлят високомерието: първият, че ние сме части един на друг, не само малкият на големия, но и големият на по-малкия, а вторият, че съставляваме едно тяло. А по-вярно е да кажем, че им представя три довода, понеже той доказал, че на всички е даден един и същ благодатен дар. И така, не мисли много за себе, понеже всичко, което ти е било дадено, е дадено от Бога, ти не си го придобил сам. Поради тази причина (апостолът), докосвайки се до духовните дарби, не казал, че един получава по-голяма, а друг по-малка – но различни.  Какво значение има това, което ти е дадено, когато ти принадлежиш към същото тяло? И (апостолът), започвайки да говори за дарбите, завършва словото си с думи за милосърдие, прилежание и застъпничество И понеже някои от римляните били добродетелни, но нямали дара на пророчество, то (апостолът) доказва, че и да бъдеш добродетелен също е  дар, при това много по-голям от дара на пророчество (той доказва това в Посланието към коринтяните), понеже първият носи след себе си награда, а вторият е лишен от такава и всичко в него е дар и благодат. Затова казва: като имаме дарби, които се различават според дадената ни благодат, ако е пророчество, нека пророкуваме съразмерно с вярата (ст. 6). Така, утешил в достатъчна степен слушателите, той желае да ги подбуди към подвизи и да ги направи по-ревностни, и показва, че от самите тях зависи да получат по-голям или по-малък дар. За да смири гордите, той твърди, че това се дава от Бога, например когато казва: според вярата, която Бог е на всекиго разпределил, и още: според дадената ни благодат. А за да поощри небрежните, прибавил, че първото основание полагат самите хора, както твърди и в Посланието към коринтяните, подбуждайки и към това, и към другото. Когато казва: копнейте за духовните дарби (1 Кор. 12:31), показва, че и самите те са причина да се различават от другия; а когато казва: всичко това се прави от един и същи Дух, Който разпределя на всеки както Му е угодно (1 Кор. 12:11), показва, че получилият дара не трябва да се превъзнася; и в двата случая (апостолът) лекува недъга на коринтяните, както постъпва и тук. И отново, поощрявайки падналите да станат, казва: ако е пророчество, нека пророкува съразмерно с вярата. Макар пророчество да се дава по благодат, все пак се излива безразборно върху приемащия го, а тече дотолкова, доколкото голям бъде поднесеният съд на вяра.

Ако е служение, нека прилежава в служението (ст. 7). Тук думата служение е използвана в нейния общ смисъл: той и апостолството нарича служение, както и всяко добро духовно дело. Разбира се, това наименование се употребява и за обозначаването на частни действия, но тук е използвано общо.

Ако някой поучава, нека прилежава в поучението. Тук (апостолът) не съблюдава строг ред, но малкото поставя на първо място, а великото след него, учейки отново същото, т.е. да не се гордеят и превъзнасят.

Ако утешава в утешението (ст. 8). И това е вид учение, понеже както е казано, ако имате някое утешително слово към людете, кажете (Деян. 13:15). След това, показвайки, че няма голяма полза от това да се държат добродетелите без надлежно съблюдаване на закона, прибавил: който раздава, да раздава с простота[1]. Не е достатъчно да се дава, но трябва да се дава щедро: това  винаги се разбира под думата – простота, както и девиците (глупавите) имали масло, но нямали достатъчно, затова и били лишени от всичко.

Който защитава (или управлява -  proistamenoj), да управлява с усърдие. Не е достатъчно да бъдеш началник, но трябва да се началства с усърдие и готовност.

Който защитава,  да я показва с радост[2]. Не е достатъчно да се прави добро, но трябва да се прави щедро и без скръб, или да кажем по-добре, не само без скръб, но още и с веселие и радостен дух, защото не е едно и също да бъдеш печален и да се радваш. Същото това с голяма убедителност Павел доказал в Посланието към коринтяните; подбуждайки ги към щедрост, той казал: който сее оскъдно, оскъдно и ще пожъне, а който сее щедро, щедро ще и пожъне (2 Кор. 9:6), и учейки с какво разположение трябва да се прави това, прибавил: не със скръб, като че от принуждение (ст. 7). В даването трябва да има и едното, и другото – и щедрост, и радост. Защо плачеш, подавайки милостиня? Защо скърбиш, оказвайки милосърдие и с това се лишаваш от плода на своите заслуги? Ако скърбиш, в теб няма милосърдие, но си жесток и безчовечен. Ако ти сам скърбиш, то как можеш да ободриш този, който е в мъка? Приятно е, когато той не подозира нищо лъжливо, а също и това, когато даваш с радост понеже за хората нищо не е толкова унизително, колкото да приемат нещо от другите, ако ти с голяма радост не отхвърлиш подозрението и не покажеш, че сам получаваш повече, отколкото даваш, че повече събаряш, отколкото изправяш приемащия. Затова и (апостолът) казва: който показва милост, да я показва доброволно.

2. Кой получава царска власт с печално лице? Кой остава в униние, получавайки прощение на греховете? И така, обръщай внимание не на загубата на пари, но на ползата от тази загуба. Ако сеячът се радва, макар и да сее неизвестност в бъдещето, толкова повече трябва да се радва сеещият за небето. Ако си дал и малко, но с радост, то си дал много. По същия начин, ако си дал и много, но със скръб, то от многото си направил малко. Така двете лепти на вдовицата превъзхождали многото таланти, защото тя давала щедро. Ще кажеш: как може да дава с желание този, който сам живее в голяма бедност и има във всичко недоимък? Попитай вдовицата, от нея можеш да се научиш как да правиш това и да узнаеш, че пречи не бедността, а разположението на волята определя едното или другото настроение. Възможно е и в бедност да бъдеш великодушен, и при наличието на богатство да  бъдеш малодушен. Затова (апостолът) изисква при даването простота, при правенето на добро щедрост, при управлението усърдие. Той желае ние да помагаме на нуждаещия се не само с пари, но и с думи, дела, телесни труд и с всичко останало. И първо споменавайки за най-големия вид помощ – учението и увещанието (всичко това е повече необходимо, понеже служи за храна на душата), след това преминава към изброяването на парите и всичко останало. След това, учейки как можем да преуспеем в тези добродетели, представя тяхната майка - любовта. Именно казва:

любовта да бъде нелицемерна (ст. 9). Ако имаш любов, то няма да почувстваш нито загубата на парите, нито телесния труд, нито тежестта на поучението, нито потта и служението, но всичко ще понасяш мъжествено, щом трябва да се помогне на нуждаещия се с телесен труд, пари, думи или с нещо друго. Както (апостолът) изисква не само едното даване, но и простота, не само едното управление, но с усърдие, не само едната милостиня, но доброволна, така той изисква не просто любов, но непресторена любов, а такава е истинската любов, и ако я има, всичко останало ще последва от само себе си. Ако показващият милост я показва доброволно, той дава самия себе си; управляващият ако управлява с усърдие, принася полза на самия себе си и даващият ако дава щедро, дава на самия себе си. А понеже любов има и в лошите дела, например любовта на развратните хора или мислещите само за пари и грабителство, или предаващите се на пиянства и пирувания, то (апостолът), очиствайки любовта от това, казва:

отвращавайте се от злото. И не казал: отдалечавайте се от злото, но отвращавайте се от него; и не просто се отвращавайте, но се отвращавайте силно. Предлогът apo, на много места (при апостола) означава усилие, както например в думите  apokaradokia - усърдно очакване (Римл. 8:19), apekdecomenoi - чакате (1 Кор. 1:7) и apolutrwsiV - изкупление (Римл. 3:24). Понеже мнозина, макар и да не правят зло, все пак имат зли пожелания, (апостолът) и казал: apostugounteV - отвращавайте се с ненавист. Той желае нашите мисли да бъдат чисти и по отношение на порока да чувстваме пълна вражда, ненавист и война. От това, което ви казах, говори (апостолът)  - обичайте се един друг – не разбирайте, че аз ви предлагам и в лошите неща да си съдействате един на друг. Аз ви заповядвам напълно противоположното – да се отчуждавате не само на дело, но и като разположение от него; това той изразил, казвайки прилепяйте се. Така Бог, свързвайки мъжа и жената, казал: ще се прилепи към жена си (Бит. 2:24). След това (апостолът) излага причината, поради която ние трябва да се обичаме един друг.

В братолюбието си обичайте се един друг като сродници (ст. 10). Вие сте братя, казва (апостолът) и сте произлезли от една утроба даже, и поради тази причина би било правилно да се обичате един друг. Това казал и Мойсей на бития от египтянина: вие сте братя, защо се онеправдавате един друг (Изх. 2:13)? И (апостолът), когато говори за външните, казва: ако е възможно, живейте в мир с всички; когато говори за своите си, казва: в братолюбието си обичайте се един друг като сродници. Там е нужно да не се сърдят, да не се ненавиждат, да не се отвращават един от друг, а тук заповядва да се обичат един друг и не просто да се обичат, но да се обичат силно. Любовта, каза той, трябва да бъде не само непресторена, но и силна, гореща, пламенна. Каква полза, ако обичаш, макар и искрено, но все пак не горещо? Затова (апостолът) и казал: обичайте се един друг като сродници, т.е. обичайте се горещо. Не чакай докато другият прояви към теб любов, но сам се стреми към него и започни първи, понеже тогава ще получиш награда и за неговата любов.

3. Показвайки причината, поради която сме длъжни да се обичаме един друг, (апостолът) казва как нашата любов може да стане непоколебима, затова и прибавя:

изпреварвайте се да си отдавате един на друг почит. Така възниква и се поддържа любовта. И нищо не ни дава толкова приятели, колкото желанието да отдадем почит на ближния. От това израства не само любов, но и чест. Както описаното по-горе произлиза от любовта, така  и любовта произлиза от чест, а в еднаква степен и честта от любов. Затова, за да не показваме само уважение, апостолът изисква и нещо повече, казвайки:

в усърдието бивайте нелениви (ст. 11). И това ражда любов, когато заедно с почитта ние правим и услуги, защото нищо не ражда така любов, както почитта и грижата. Не е достатъчно да обичаш, но трябва да имаш и това, а по-добре да кажем и това произлиза от любовта, както и любовта в еднаква степен произлиза от него; и изобщо едното подкрепя другото. Мнозина, макар да се обичат сърдечно един друг, все пак не си подават ръка за помощ. Затова апостолът отвсякъде подкрепя любовта. А как ние в усърдието си да бъдем нелениви? Като сме пламенни по дух. Забелязваш ли, че апостолът изисква усилие във всичко. Той казал: не само давайте, но давайте щедро, не само управлявайте, но с усърдие, не само извършвайте дела на милосърдие, но с радост, не само показвайте почит, но се изпреварвайте в това, не само обичайте, но обичайте искрено, не само се въздържайте от зло, но го ненавиждайте, не само дръжте доброто, но се прилепяйте към него, не само имайте любов помежду си, но като сродници, не само не бъдете тщеславни, но непрестанно, не само имайте дух, но дух пламенен, тоест бъдете ревностни и будни. Ако имаш всичко изброено, то ще привлечеш Духа, а ако Духът пребъде в теб, ще те направи по-усърден към всичко изброено, когато бъдеш възпламенен. Тогава Духът и любовта ще направят всичко леко за теб. Нима ти не знаеш, колко ужасни са за всички воловете, когато имат огън на гърба си? Така и ти ще станеш нетърпим за дявола, ако вземеш тези два пламъка.

Работете като за Господа. Чрез всичко това можем да служим на Бога. Всичко, което ти си направил за брата, възлиза към твоя Владика и Той, като че Сам е получил от теб благодеяние, те възнаграждава за това. Забелязваш ли, кога (апостолът) говори за изпълнението на това? Показвайки как може да се запали огъня на Духа, (апостолът) по-нататък казва: радвайте се в надеждата, в скръб бивайте твърди, в молитва постоянни (ст.12). Всичко това служи за възпламеняване на този огън. И така, понеже апостолът вече поискал парична издръжка, телесни трудове, защита, усърдие, учение и други подвизи, то, заедно с любовта и Духа, поощрява още и надеждата на подвижника. Нищо не прави душата така мъжествена и готова на всичко, както добрата надежда. Междувременно, до получаването на очакваните блага (апостолът) дава друга награда. Понеже надеждата се отнася до бъдещето, казва той, бъдете търпеливи в бедствията. Преди бъдещите блага в настоящия живот ти ще пожънеш изобилен плод от бедствия, ще станеш търпелив и опитен. Освен това (апостолът) предлага и друга помощ, казвайки: в молитва постоянни. И така, когато любовта ти дава удобство, Духът помага, надеждата облекчава, бедствията те правят опитен и способен да понасяш всичко мъжествено, когато освен това ти имаш и друго, още по-силно оръжие – молитвата – тогава какво трудно остава за изпълнение на заповедите? Нищо. Виждаш ли как  (апостолът) отвсякъде утвърдил подвижника и доказал, че неговите заповеди са много леки? Забележи също, че той отново започва да говори за милостинята и не просто за милостинята, но за милостинята на светиите. Когато казал по-горе: който показва милост да я показва доброволно, той отворил ръката си за всички, а тук говори, разбира се, за вярващите, затова прибавя: споделяйте[3] със светиите, които са в нужда (ст.13). Не казал: давайте на светиите в нужда, но: споделяйте техните нужди, показвайки, че те повече получават отколкото дават, и че това дело е за наша полза, както е и общението. Ти даваш пари, а той ти дава дръзновение пред Бога.

Предавайте се (гр. преследвайте) на гостолюбие[4]. Апостолът не казал: бъдете гостоприемни, но: предавайте се на гостолюбие, учейки ни, че ние не трябва да очакваме нуждаещият се да дойде при нас, но сами трябва да тичаме към него и да го догонваме. Така постъпил Авраам. Той прекарал цял ден, ожидайки този прекрасен лов, и виждайки го - скочил, затичал се към него, поклонил се до земята и казал: Господарю мой, ако съм придобил твоето благоволение, моля ти се, не отминавай слугата си (Бит. 18:3). Той не направил както нас, които щом видим странник, повдигаме вежди и не желаел да го удостоим даже с една дума, а ако бъдем склонени от безкрайните молби, казваме на слугата си да му даде малка монета и мислим, че с това от наша страна сме изпълнили всичко, което се изисквало. Не така постъпил Авраам, но направил себе си молещ и слуга, макар да не знаел, кого приема при себе си.

4. А ние, макар ясно да знаем, че приемаме Христос, все пак и поради това не ставаме кротки. Авраам вика, моли, кланя се, а ние оскърбяваме идващите при нас. Авраам приготвя всичко заедно с жена си, а ние не желаем да накараме дори слугата си. Ако пожелаеш да погледнеш на самото угощение, предложено от Авраам, то и тук ще видиш голяма щедрост, състояща се не в изобилието на предложеното, но в богатството на усърдието. Колко хора имало тогава? Но нито един не направил нищо подобно. Колко вдовици имало в израелската земя? Но нито една не приела в дома си Илия. Отново, колко хора имало и при Елисей? Но само една самарянка пожънала плода на гостоприемството, подобно на Авраам, който в своето време се отличавал с щедростта  и усърдието си. И особено удивително е, че той направил това без да знае кои били дошлите при него. Така и ти не любопитствай, понеже приемаш заради Христос; а ако всеки път питаш, то често ще подминаваш и достоен човек, и ще се лишиш от следващата награда. При това и приемащият недостоен човек не става виновен, но има своята награда: който приеме пророк в името на пророк, наградата на пророк ще получи (Мт. 10:41). А който от неуместно любопитство подмине човек, достоен за удивление, ще навлече на себе си наказание. И така, не любопитствай за живота и делата: нима за едно късче хляб си заслужава да изследваме целия живот – това е признак на крайно тщеславие. Ако той е убиец, разбойник или нещо подобно, нима според твоето мнение той не струва късче хляб и няколко монети? Твоят Господ и за него заповядва на слънцето да свети, а ти го считаш недостоен за ежедневно препитание? Но аз ще кажа и повече: макар добре да знаеш, че той е изпълнен с безбройни злини и тогава няма да имаш оправдание, ако го лишиш от дневно препитание. Ти си роб на този, който е казал: не знаете на какъв дух сте (Лк. 9:53); ти си слуга на Този, който оказвал услуги на хората, хвърлящи камъни по Него, или да кажем по-добре, Който бил разпънат за тях. Не ми казвай, че той е убил човек; дори ако възнамерява да убие и самия теб, и в такъв случай не го презирай, когато е гладен. Ти си ученик на Този, Който желаел спасението на разпъналите Го, Който даже на кръста казал: Отче прости им, не знаят какво правят (Лука 23:34). Ти си роб на Този, Който оказал услуги на ударилите Го, увенчал даже окачилите го на кръста. Може ли нещо да е сравни с това? Макар отначало и двамата разбойника да Му се подигравали, все пак за единия от тях Той отворил рая. Той плаче за тези, които възнамеряват да Го убият, безпокои се и се смущава, виждайки предателя, не заради това, че Сам ще бъде разпънат, но защото той ще погине; смущава се, защото предвижда обесването, а след обесването наказание. Знаейки лукавството на Юда, той до последния час го търпял и не го отритнал, но целувал предателя. Твоят Владика целува, допуска да се докосва до устата Му този, който скоро ще пролее Неговата честна кръв, а ти не удостояваш нищия и с късче хляб, не уважаваш закона, даден от Христос? С тези действия Той доказал, че не трябва да се отвращаваме - не само от нищите, но и от тези, които ни предават на смърт. И така, не ми казвай, че този човек ти е причинил зло, но помисли какво е направил Христос пред самия Кръст чрез целувката, с която го  предал Юда, желаейки да поправи предателя. И гледай в какъв срам трябвало да го въведе тази целувка. Христос казал: Юда, с целувка ли предаваш Човешкия Син (Лк. 22:48)?  Кой не би се смекчил, кого не би трогнал този глас, какъв звяр, какъв адамант? Но той не смекчил този нечестивец. Затова не казвай, този е убил онзи и в следствие на това аз се отвръщавам от него. Ако той желае да те прободе с меч, да натопи ръцете си в кръвта ти, то целувай тази ръка, защото и Христос целунал устата, причиняваща Му смърт.

5. И ти не се поддавай на ненавист, но със сълзи и милосърдие въздавай на зломислещия, понеже такъв заслужава нашето съжаление и сълзи. Ние сме роби на Този, Който целунал предателя (аз никога няма да престана да повтарям това), Който произнесъл думи, по-нежни от самата целувка. Господ не казал на Юда: скверен, най-лукав и предател, такава ли награда Ми въздаваш за толкова благодеяния? Но какво казва Той? Юда, т.е. нарича го по име, което е свойствено повече на съжаляващия и призоваващия, отколкото на гневния. Той също така не казал: предаваш своя Учител, Владика и Благодетел, но казва именно: предаваш Човешкия Син. Макар Аз да не съм бил твой Учител и Владика, можеш ли да предадеш Този, Който е разположен искрено и милостиво към теб, който те целува, когато Го предаваш, когато целувката служи като знак за предателството? Благословен си Ти, Господи! Какво смирение, какво незлобие Ти ни показваш като пример! Така постъпил Христос с Юда, а по отношение на тези, които дошли с тояги и мечове постъпил иначе. И какво може да е по-скромно от казаното им от Господа? Имайки възможност да ги изтреби веднага, Той не направил нищо подобно, но встъпва в разговор, за да ги подбуди към срам и казва: Като срещу разбойник ли сте излезли с ножове и сопи (Мт. 26:55)? Поваляйки ги на земята, когато те лежали безчувствени, Той отново доброволно се предал и спокойно гледал как те слагали окови на святите ръце, макар да можел мигновено да разкъса и отхвърли всичко. А ние и след това все още се обхождаме жестоко с нищия? Дори той да е виновен за хиляди престъпления, неговата бедност и голота са достатъчни, за да смекчат душата ти, ако тя не е твърде загрубяла. А ти стоиш като звяр, уподобил си се по гняв на лъв, но и лъвът никога не няма да вкуси мъртво тяло, а ти, виждайки човек, измъчен от множество злини, настъпваш лежащия, терзаеш тялото му с обиди, прибавяш буря на буря и прибягналия към пристана лишаваш от спасение, и водиш към крушение по-ужасно от морското. И как ще кажеш на Бога: смили се за мен? Просиш за себе си прощение на греховете, а сам обиждаш човека, който в нищо не е съгрешил срещу теб, осъждаш го заради това, че търпи глад и нужда, моли за ежедневната си прехрана, а ти без всякаква нужда и необходимост поглъщаш брата си, хапеш, терзаеш ако не със зъби, то с думи, които са по-отровни от всяко ухапване. И как ще принесеш свято приношение, когато устата ти е обагрена с човешка кръв? Как ще произнесеш дума за мир с уста, които са пълни с вражда? Как ще приемеш свещената храна, когато устата ти е пълна с отрова? Не помагаш на бедния, но защо ти е да го угнетяваш? Не вдигаш лежащия, но защо го низвергваш? Не избавяш от печал, защо огорчаваш? Не даваш пари, защо го оскърбяваш с думи? Нима не си чувал на какво наказание се подлагат тези, които не хранят нищите? На тях било казано: идете в огъня, приготвен за дявола и неговите ангели (Мт. 25:41)? А ако така се осъждат тези, които не хранят нищите, то на какво наказание се подлагат тези, които не само не хранят, но още и оскърбяват? На какво мъчение подлежат те и на каква геена? И така, за да не възбудиш против себе си толкова злини, излекувай този зъл недъг докато имаш власт и обуздавай езика си. Нека не само да не оскърбяваме нищите, но и да ги утешаваме с думи и дела, за да приготвим за себе си много милосърдие и да получим обещаните ни блага, до които да ни даде Бог на всички нас  да достигнем чрез благодат и човеколюбие, и проч.

 

    

 


[1] Така според Цариградския (простота), Православният (простосърдечно) и Верен 2002 (простосърдечие) преводи. В Протестантския (1940), Съвременен (2004) и Библейско общество (2002) е използвана думата “щедро” -  б. пр.

[2] Така според Съвременния (2004) и Верен (2002) преводи. Православният превод използва израза “на радо сърце, а  Протестантският (1940), Цариградският и  Библейско общество (2000).,”доброволно”– б. пр.

[3] Тук най-близо до Златоуст стои Съвременният превод (2004). Повечето останали преводи използват думата “помагайте” – б. пр.

[4] Протестантският превод (1940) превежда “предавайте се на”, Цaриградският “от гостолюбие се не оставяйте”, Православният “залягайте да бъдете страннолюбиви”, Съвременен (2004) “бъдете гостолюбиви”, а Библейско общество (2000) и Верен (2002) „стремете се към гостолюбие” – б. пр. Може би последните се приближават най-много до оригиналния текст – б. пр.