ИСТОРИЯ НА ХРИСТИЯНСКАТА ЦЪРКВА

СЪЧИНЕНИЕ на Джеймс С. Робъртсън,

кентеберийски каноник, покоен

професор по църковна история в Лондонската кралска колегия.

Превежда от първото руско издание: П. Даскалов.

В осем тома.

-------

Том първи: От апостолския век до Юлиана Отстъпника.

Габрово, ПЕЧАТ. "МОДЕРНО ИЗКУСТВО" 1912.

Преговор към българското издание

Безспорно е, че между богословските науки първо място днес заема, а и за в бъдеще ще заема църковната история. Всеки, който много или малко е свързан с църквата, трябва да познава  нейното минало , нейната   история, за да има ясна представа за нейната историческа съдба, та да може правилно да оцени значението и в живота на обществата.

В Русия, дето богословската наука е твърде напреднала и дето богата богословска литература, отдавна са схванали значението на църковната история и са почувствували нужда от по-обемисти трудове по този стрък на богословието, те отдавна са превели на руски език бележитото съчинение на лондонския историк професор Дж. С. Робертсон.

Много по-силно се чувства нуждата от подобни съчинения у нас, дето църковно-историчната наука е останала много назад от другите светска науки. При все че нашата литература напоследък започна много бързо да нараства, при все че българския книгописец всеки ден ни носи нови вести за преводни или оригинални съчинения, богословската наука обаче като че стои в застой. И напразно би дирил човекът родната богословска книжнина някое по-крупно творение, от което да почерпи по-обширни богословско-исторични познания или пък да задоволи своето верско любопитство.

Схващайки значението на подобни съчинения, ние решихме да пренебрегнем всички трудности и да дадем на българския читател в превод църковно историчното съчинение на най-великия английски църко-

-----------------------------------------------------------------------------------------

                                                       ІV.

вен историк, Робертсон, преведено на руски език, допълнено и пригодено за руския православен свят от чудния руски богослов, А. П. Лопухин.

Фактът, че в Англия това съчинение е претърпяло шест издания, показва с каква жажда, с какъв интерес е било посрещнато то от англичаните. Не по-малко ласкави отзиви е добила тази история и в Русия, а туй ни дава право да вярваме,, че и у нас тя ще бъде приета радушно. Това е един от бисерите в църковно-историческата литература, който с право би красил всяка библиотека.

Понеже книгата е доста обемиста, около 160 печатни коли, за да я направим достъпна за по-голям брой четци, ние намерихме за добре да я издаваме периодически, на отделни томчета, от по 20 коли едното, но тъй че всяко от себе си да представя горе-долу закръглена материя.

С последното томче ще бъдат дадени и всички ония таблици за справка и други допълнителни сведения, които са прибавени и към руското издание.

                                                                                      П. Д.

-----------------------------------------------------------------------------------------

Преговор

към руското издание.

С издадените по-рано преводи на най-отбрани произведения из чуждата богословска литература ние имахме пред вид да попълним, според силите си, съществуващата в нашата родна богословска литература празнота. Тази същата цел имахме пред вид и при издаването на предлагаемия пълен курс по история на християнската църква. Между богословските науки църковната история отдавна вече се ползува с най-голямо внимание на нашите учени и по нея вече имаме у нас доста значителна литература, отделни произведения от която са обръщали върху си заслуженото внимание даже в чужбина. Но за жалост-цялата тази литература има откъслечен, монографически характер. И до сега у нас няма нито един тъй пълен курс по обща църковна история, които да стой извън границите на краткия компилативен учебник. Докато на Запад има безброй подобни курсове, от кратките очерци до многотомните съчинения и на това поприще са изпъквали много бележити историци, който си създадоха слава, у нас до сега имаме само боязливи и несполучливи опити в това отношение и при това никога не докарани до край, даже и в най-скромни размери. Пред вид на това, едва ли има нужда да се оправдава на дълго появата на предлагаемото   издание.

Издателят на нашите съчинения и преводи, И. Л. Тузов, отдавна се обръщаше към нас с мол-

-----------------------------------------------------------------------------------------

VІ.

ба да преведем някакъв пълен курс по обща история на християнската църква, нуждата от какъвто тъй силно се чувствува между руския читателски свят. Тази задача се оказа доста трудна поради това, че в западния друго славен християнски свят при всичкото богатство на църковно-историческата му литература, няма нито едно съчинение, което напълно и безусловно да задоволява нуждите на православния читател.

И ако върху произведенията на западната християнско-богословска литература изобщо лежи отпечатъкът на своебразния друго славен мироглед, то още повече личи това в църковната история, чиито въпроси служат за главен предмет на спора между отделните части на разпокъсания християнски свят. И тук, при четенето на най-блажените курсове,неволно бие в очи печалната истина, до каква степен вкоренилите се от векове предубеждения, зле влияят на безпристрастието даже и на най-бележитите умове, и християнският свят навярно още дълго време ще чака такъв историк на християнската църква, който, стоейки по-горе от всички исторически предубеждения, еднакво би насочил църковно историчните истини на всички ония, които искат да я познаят в нейната безусловна истинност. Само малцина от църковните историци обладават такова истинско християнско мъжество, че да могат да се издигнат по-горе от вероизповедните предубеждения и да пишат история на църквата, не за да дирят в нея доказателства за преднамерени църковно-вероизповедни положения, а изключително за самата историческа правда. Такива ние не трябва да дирим нито в римския католицизъм, нито у протестантите, нито пък в техните крайни развития.

Много по-безпристрастни в това отношение са представителите на онези посредни вероизповедни системи, като англиканството и старо католичеството,

-----------------------------------------------------------------------------------------

VІІ.

и само произведенията на такива учени могат повече или по-малко да задоволят нуждите на православния читател, като му представят църковната история в нейната сравнително свободна от предубеждения простота.

В числото на последния род произведения без съмнение спада и предлагаемото в руско издание съчинение на английския  църковен историк - Джемс С. Робертсон, покоен професор по църковна история в Лондонската кралевска колегия. Неговото съчинение се ползува със заслужен авторитет в английската църковно-исторична литература  и се смята за особен род класическо произведение в тази област на знанието. Главните негови достойнства се състоят в това, че то се отличава с документална грижливост при изследването, спокойно и просто изложение на фактите из църковната история и забележително църковно-исторично безпристрастие. Неговата история не е някакъв си бляскав философо- исторически поглед на многовековния живот на  християнската църква на земята. Тя е чужда на каквито и да било смели и рисковани обобщения. Ала в нея спокойно, просто и с документална обстойност се излага последователният ход на църковно-историчните събития, които говорят сами за себе си и във въображението на самия читател рисуват една или друга обща картина от състоянието на църквата в даден момент или пък му дават възможност да си прави едни или други обобщения относно нейните исторически съдбини. Нам се струва, че при съвременното състояние на нашето общество, наклонно да се увлича в разни ветрогонни учения, само такава документална история на църквата маже да му бъде полезна като му даде възможност да види, как и в по-първите времена много пъти обществата и народите са се увличали от съблазнителния дух на времето и как всеки път църквата е тържествувала над тези веения със своите необорими истини.

-----------------------------------------------------------------------------------------

VІІІ.

Що се отнася до метода на изследването при този курс, то той изисква макар и кратко разяснение. Историята на християнската църква може да се пише от две гледни точки, - тъй да кажем божествена и човешка. От първата гледна точка на пръв план изпъква божественият елемент на християнството, като сила, която победоносно разнесе кръста на избавлението по земята и възроди към нов духовен живот човечеството,  което погиваше в тъма и смътна сянка.  Тази гледна точка има тази важна изгода, че дава възможност от висотата на висшето съзерцание да проследим величествения ход при възраждането на света чрез силата на кръста, -ход,  пред който като че в нему изумление и благоговение, без всякаква борба, се прекланяли всички сили на този свят. Но заедно с това предимство се свързва и тази съществена не изгода, че при това се затъмнява твърде много чисто човешкият елемент в историята на църквата и по такъв начин се покрива онази дълбоко-важна страна на делото, която съдържа в себе си най-интересния драматизъм в историята, който се състои в борбата между противните начала.

От другата гледна точка изпъква на пръв план човешкият елемент - и историята представя тогава от себе си изображение на това, как човек е възприемал донесеното му от горе Евангелие на спасението. Ако при това църковната история и да губи своя висш, тъй да кажем, трансцедентален характер, и не представя от себе си величава картина на безусловно победоносното тържество на Евангелието над тъмните сили на този свят, то от друга страна пред нас се открива човешката страна на църковно-историчния процес в цялата му пълнота. Старият свят тук изпъква вече не като пасивна сила, която безпрекословно се подчинява на Евангелието, а обратна, като сила активна, която не иска да отстъпи из един път на християнството,

-----------------------------------------------------------------------------------------

ІХ.

а влиза в ожесточена борба с него в продължение на цели векове тази борба представя от себе си дълбоко потресающа гледка, пълна с най-необикновени явления. На времена християнството даже като че ли съвсем отслабва в борбата, езичеството с неговите по-късни проявления в суеверия, ереси"страсти и егоизъм като че тържествува над Евангелието, та най-великите представители на това последното започват да губят надежда в успеха на християнството, но в същност това последното пак тържествува над размирните тъмни сили и Евангелската светлина не бива надвита от тъмата на този свят. Тази последната гледна точка ни дава възможност да проникнем по-добре  във вътрешния процес на християнското разпространение в този свят и чрез нея може да разберем по-лесно много такива църковно-исторични явления, които  иначе биха ни смутили. Тъй напр. епохата на вселенските събори, може да се каже, е златния век на християнството, век, през които се изработили и определили догматическите начала на християнството в тяхната неизменна истинност и закръгленост и ние сме привикнали да гледаме на самите събори, като на величествени събрания от велики йерарси, чужди на всякакви земни цели и желания, а още по-недостъпни за човешките страсти. Между туй, историчната действителност ни показва, че тези събрания начесано са бивали  размирявани от страсти, че се е случвало да работят под влияние на разни  чужди  и груби сили, често пъти и при най-неблагоприятни обстоятелства, които са способни да смутят читателя, който не е достатъчно запознат със съдбата на историческия човешки живот. Но още по-чудно е , че и при такива неблагоприятни условия са се постигнали толкова велики резултати, като определяне на основните и неизменими догми на християнството. Тук, наистина, над хаоса на този свят сякаш чудно просветвала Божията светлина и озаря-

-----------------------------------------------------------------------------------------

Х.

вала човечеството, потвърждавайки обещанието, което Христос дал на своята църква, че и "адските врати не ще и попречат". И такава именно история получава дълбокопоучен характер за всеки читател, които  е способен да прониква по-дълбоко от повърхнината на явленията, защото му дава възможност да проучи самите източници, от дето иде греховното съпротивление на човешкото сърце на християнското спасително благовестие и то през цялото продължение на църковната история.

В нашата родна църковно-исторична литература са се практикували и двата тези метода, но напоследък все по-голямо право на гражданство добива последният,- и най-добрите църковно-исторични изследвания са направени от тази гледна точка. С такъв метод е написана и предлагаемата История на християнската църква от Робертсон и голямото й достойнство се състои в това, че авторът й, като издига на пръв план чисто човешкия елемент на църковно-историчния процес, същевременно избягва обикновените при този метод крайности - затъмяване на чисто божествения елемент в историята на църквата, и у него никога не се изпуща из предвид общата идея, че християнството по себе си е свръх естествен факт и нему принадлежи пълното и безусловно тържество в света, каквито и лукавства да употребява княза на този свят.

В оригинал съчинението на Роберсона в последното си шесто издание се състои от осем тома и е докарано до реформацията В такъв обем това съчинение би било твърде обширно, за да може да се обхване от нашето непривикнало към капитални изследвания общество и за това, според нуждите частно за руските читатели, трябваше по необходимост да се прибегне към особен литературен прием. Именно в  първият том, който предлагаме, се съдържат първите три и половина тома от

-----------------------------------------------------------------------------------------

ХІ.

съчинението на Робертсона, както са си в оригинал, с съкращение на второстепенните и не толкова важни забележки. В тях се излага пълно и обстойно историята на неразделното или вселенското християнство. А пък понеже в останалите томове се излага вече не толкова интересната  за нас история на западното християнство, която при това  е докарана до реформация, то ние  се решихме за втория том да използуваме само от части съчинението на Робертсона, а останалата история на  църквата да представим според изложението на друг историк, Херцога издател на  прочутата реално богословска исторична енциклопедия, а именно неговият прекрасен "Очерк по история на християнската църква", който е последна дума на църковно-историческата наука в Германия. Като съединихме трудовете на двамата  прочути историци, ние имаме възможност да представим на руския читател пълен курс по историята на християнската църква от апостолския век до наши дни - в сравнително достъпен обем. Подобен начин за събирането на различни автори в едно издание, отдавна се практикува в западно-европейската литература, в която напоследък даже колективните исторически произведения са станали най-обикновени явления.¹)

В преговора си към последното издание на оригинала авторът изказва радостта си, че според общото признание, неговият труд се оказал напълно полезно и пригодно пособие при изучаване историята на християнската църква. Авторът на превода от своя страна искрено желае, щото трудът му да се покаже също полезен в нашата родна църковно-исторична литература, и, като пособие за запознанство с историческата съдба на църквата, да подпомага за развитието на по-голям интерес у на-

---------------------------------------

¹) За прием може да се посочи новата "Всемирна история", издавана в Лайнцинг под редакцията на проф. Онкена, която представя колективно произведение на няколко учени историци.

-----------------------------------------------------------------------------------------

ХІІ.

шето  общество към тази дълбоко важна област на историчната наука. За да направим това издание колкото е възможно по-пригодно  за ръководство  по изучаването на църковната история, ние прилагаме в края на няколко таблици за справка и други с допълнителни сведения.

В скоро време ще излезе на света и втория том, в края на който ще бъде приложен подробен справочен азбучен показател за цялото издание.

                                                                                      А. Л.

-----------------------------------------------------------------------------------------

СЪДЪРЖАНИЕ НА ПЪРВИЯ ТОМ.

КНИГА ПЪРВА.

Oт гонението на църквата при Нерона до указа на Константина Велики за веротърпимост.

64. - 313. г. г.

Глава І.

Апостолски век.

                                            стр.                                                   стр.

Подготовка към евангел.          1          Домициан                                6

Трудове на апостолите             2          Св. апостол Иоан                    -

Нерон и гонението при                         Християнска писменост        7

   него                                         4           Църковно управление            8

Разрушение на Иерусалим       5        

Глава ІІ.

Царуването на Траяна и дриана.

99. - 138 г. г.

Клеветнически обвинения                   Св. Игнатий и неговото           

   против християните              10            мъченичество                     16

Държавни закони                     11         Император Адриан и

Император Траян                     12            неговите апологети            20

Плиний във Витиния               13         Баркохба                                22

Преписката на Траяна с

   Плиния                                   13  

Глава ІІІ.

Царуването на Антониновци.

138. - 180. г. г.

Християнството при Анто-                 Мъченичество на Юстина    32

   нина Пий                               23         Пасхалният въпрос и

Юстин философ                       24            св. Поликарп                      33

Неговите апологетически                    Лионски и виенски м-ци      36

   съчинения                              26         Целс                                       38

Марк Аврелий                          28         Полемика с езичниците       39

Гръмоносния легион               31

Глава ІV.

Първите еретици.

Лъжливи учения в апо-                         Общо учение на гности-

   столския век                         40              цизма                                  44

Гностицизъм                           42           Симон вълхвата                    47

-----------------------------------------------------------------------------------------

Керинт                                     51           Василид и учението му        58

Хилиазъм                                52           Валентин и учението му       62

Юдействуваща партия           53           Маркион и Кердон                69

Назореи                                    53          Значение на гностицизма

Евионити                                  54             в пътя на Божия про-

Сатурнин                                  56             мисъл                                   75

Глава V.

Oт възкачването на Комода до смъртта на Елагабала.

180. - 222. г. г.

Състояние на християн-                          учение                                  88

   ството при императора                      Тертулиан                               95

   Комода и мъчениче-                          Развитие на християнско-   

   ство на Аполония                 76             то учение                           100

Император север и го-                          Монархианските ереси        102

   нението при него                  79         Праксей                                  103

Перпетуя и нейните дру-                     Ноет и Савелий                     104

   гари                                        79         Философумени                      106

Пасхален въпрос                      85         Савелианство                           -

Папа Виктор и св. Ири-                       Климент Александрийски    107

   ней                                          86         Алегорично тълкуване         109

Монтанизъм и неговото                       Новоплатонизъм                   112

Глава VІ.

Oт Александра Севера до Валериана.

220. - 260. г. г.

Император Александър                       Чума в Картаген                    150

Север                                     114       Въпрос за прекръщава-

Неговият еклектизъм              115          не                                         151

Максимин Тракиеца и                         Киприан и Стефан                152

Филип Аравитяниня            116       Пак въпрос за прекръ-

Дионисий Александрийски   118          щаване                                 154

Хилиазъм                                 140       Живот и мъченичество

Св. Киприан, картаген-                          на св. Киприана                  154

   ски епископ                          141       Неговия характер                  157

Отнасяне с падналите            144       Учението на св. Киприана

Новат                                       145           за единството на цър-

Новациани                               148           квата                                   159

Новацианство                          149                    

Глава VІІ.

Oт възцаряването на Галлиена до указа на Константина за веротърпимост.

261. - 313. г. г.

Законна признаване на                        Павел Самосатски                 162

   християнството oт стра-                   Аврелиан                                163

   на Галлиена                     160

-----------------------------------------------------------------------------------------

Манес и произход на                           Гонение на християните

   манихейството                    164           при Диоклитиана                179

Манихейско учение               167        Последно гонение                 182

Император Диоклитиан        176        Максимин                               184

Тивански легион                    178        Бележити мъченици              186

                                                               Край на гонението                 187

Глава VІІІ.

І.   Успехи в разпростра-                     Кръщение на децата             203          

нението на християн-                           Миропомазване                    204    

ството                                      188        Християнско богослуже-

Външна разпростране-                           ние                                       205

   ност на църквата в                             Евхаристия и агапия            206

   първите три века                 189        Евхаристично богослуже-

Християнството в Галия       190            ние                                      208

Християнството в Бри-                        Въскресния ден                    209

   тания                                    191         Свещените дни                  210

Общественото положение                   Празници в чест на мъ-

   на християните                    191        чениците                                211

ІІ.   Йерархия                          194        Покаяние                               212

Диаконки                                 194        Християнските символи      214

Низши духовни степени        195        Християнското изкуство      215

Власт на епископите              196        ІV.   Нравствения характер

Събори                                     196           на християните                  215

Митрополити                          197        Старите християни               216

Апостолските църкви и                       Забранени знания                  217

   Рим                                       198        Аскетизъм                              219

Хорепископи                          199        Пустинничество                     219

Издръжка на духовенство-                 Безбрачие на духовенство-

   то                                          200           то                                          220

ІІІ.   Обреди и обичаи           200        Общ смисъл на хри-

Църкви                                    201           стианския идеализъм         221

Кръщение                               201

-----------------------------

КНИГА ВТОРА

Oт Константина Велики до смъртта на Теодосия

Велики.

313. - 395. г. г.

Глава ІХ.

Константин Велики. - Донатизъм. - Арианството.

313. - 337. г. г.

Произход и живот на                          Смисълът на това ви-

   Константин                          223          дение                                   225

Видение на кръста oт                          Законодателство на Кон-

   Константина                        224          стантина                              226

-----------------------------------------------------------------------------------------

Константин като само-                       Положение на донатизма

   държавен император           227          при Костанса                      246

Открито изповядване на                    Произход на арианството     247

   християнството                    228      Антиохийска школа              547

Основаване на новата ре-                   Арий и живота му                 248

зиденция в Констан-                        Отлъчването на Ария           249

   тинопол                                 232      Ариевата "Талия"                  250

Религията на Констан-                        Намеса на Константина       250

   тина                                       233       Свикване на І. вселенски

Елена посещава св. земя        233          събор                                   251

Донатизъм                               236       Спорния предмет                  252

Характер на африканско-                    Никейски събор                    254

   то християнство и про-                     Осий Кордубски                   255

   изход на донатизма             236        Осъждане на арианството    258

Менсурий, картагенски                       Атанасий Александрийски   259

   епископ, и събора в                          Арианството в двореца         260

   Цирта                                    236        Възстановяване на Ария      262

Цицилиан, картагенски                        Движение против Ата-

   епископ                                 238           насия                                   263

Разкол против него                 239        Тирски събор                        264

Просбата на разколниците                   Заточение на Атанасий

   до Константина                    239           в Треви                               265

Арелатски събор                     241         Арий и Александър             266

Осъждане на донатизма         242         Смъртта на Ария                    -

Донат Велики                          242         Кръщаване и край на Кон-

Циркумцелиони                      244            стантина Велики               267

Глава Х.

Синовете на Константина Велики.

337. - 361. г. г.

Синовете на Константина     267          бори                                       279

Констанций                            267       Арелатски и милански съ-

Възстановяване на Ата-                     Либерий Римски                       -

   насия                                    269       Либерий и Осий                      280

Антиохийски събор               270       Заточение на Атанасий           281

Григорий Александрийски   271       Отстъпването на Осий и

Атанасий в Рим                      271          Либерия                                284

Безредиците в Констан-                     Полуарианство                        285

   тинопол                               272        Ановей                                     286

Сардийски събор                   274        Акакиани                                 287

Сардийски и филипопол-                   Анкирски събор                      288

   ски събори                           274        Римински събор                       -

Второ връщане на Ата-                      Селевкийски събор                 290

   насия                                    275       Сваляне на Македония

Маркел и Фотин                    277           Константинополски            292

Арианството в сила               -          Мелетий Антиохийски           293

Интриги против Атана-                      Смъртта на Констанция         295

   сия                                       278

-----------------------------------------------------------------------------------------

КНИГА ПЪРВА

От гоненията на църквата при Нерона до указа на

Константин Велики за веротърпимостта.

64. - 313. Г. г. след Р. Хр.

Когато се изпълнило уреченото време, тогава и християнството било прогласено на земята. Почвата за него била подготвяна не само от дългата система на онова висше възпитание, с което Бог сподобил своя избран народ, но и от трудовете на езическия ум, който използувал своите висши способности, за да издири истината, макар и тези способности да не били достатъчни, за да задоволят естествената жажда на човека да открие истинския си произход и съдба или пък да го освободят от товара, който измъчвал душата му. Юдеите очаквали с   нетърпение наскоро да се изпълнят дадените от бащите им обещания, пък даже и между езичниците били широко разпръснати смътни очаквания и предричания за някакво си велико събитие на Изток. Състоянието на света по това време, по характера си, спомагало на евангелието. Разпиляноста на юдеите и обширността на римските владения подпомагали твърде много неговото разпространение. От родината си, Ерусалим, евангелието могло да се разнесе от поклонниците по всички далеч разпръснати селища, в които еврейският народ намерил убежище за себе си, и в тези еврейски селища евангелските проповедници намирали слушатели, към които могли да се обръщат със своите първи благовестия, като имали пълно основание да вярват, че ще бъдат разбрани.

-----------------------------------------------------------------------------------------

2            ИСТОРИЯ НА ХРИСТИАНСКАТА ЦЪРКВА

От Рим, дето твърде рано хванало корени, християнството могло да се разпространи из всички провинции чрез войската и търговията.

Ние знаем от книгите на Новия - Завет, че в течение на няколко години от деня на Петдесятница, благодарение проповедите, чудесата и живота на апостолите и техните съдружници, християнското благовестие било разпространено по по-голямата част от страните, които се намират покрай Средиземно море. Числото на християните в Рим, преди още да бъде посетен той от който и да било апостол, било толкова голямо, че те съставяли отделни общини в разните квартали на столицата (Римл. ХVІ). Климент Римски свидетелствува, че сам апостол Павел едва в последните години от живота си посетил "Крайнината на Запад". Под този израз най-вероятно е да разбираме Испания (това според желанието, изразено в посланието към римляните, ХV.;28.), макар някои да разбират даже и Британия.

Когато апостол Павел бил зает с трудовете, за които се разказва в книгата "Деянията на Апостолите", неговите събратя, не ще съмнение, те също са работили в разни други места, макар и да не се са останали никакви положителни сведения  за тях. Според преданието, Петър основал църквата в Антиохия и след като престоял там седем години, оставил за свой заместник Еводия, а сам се отправил за Партия и другите източни страни. Изглежда, че много по-основателно е под споменатия от него в първото му послание град Вавилон (гл. V., 13.) да разбираме източния град със същото име, отколкото да виждаме в това някакво си тайнствено означение на езическия Рим. Без оглед на това, няма защо да настояваме да се отхвърли мисълта, че като постоянен епископ той е заемал онази катедра, която претендира за вселенско върховенство, като прямо наследство от него. Направо можем да кажем, че не толкова ду-

----------------------------------------------------------------------------------------- 

                   АПОСТОЛСКИ ВЕК                             3

хът на здравата критика, колкото религиозно предубеждение заставя някои протестантски писатели да отричат, че апостолът е бил някога в Рим, дето, според свидетелствата на всички стари писатели, е пострадал, заедно с апостол Павла, през царуването на Нерона.

Св. апостол Вартоломей проповядвал в Индия и Арабия, ап. Андрей - В Скития, ап. Матей - В Етония, св. Филип (неизвестно дали е бил дякон или апостол) според преданието, се поселил в Фригийския град Иерапол. Александрийската църква приписвала своето начало на св. Марка, Миланската -, макар и малко съмнително, водела своя произход от св. Варнава, Едеската - пък, според преданието, била основана от апостол Тадея. Апостол Тома проповядвал в Партия и Индия. Персийската църква, както и туземната Малабарска църква също тъй вземат него за свой основател. Ала името Индия се употребявало тъй неопределено, че от старите свидетелства, които свързват тази църква с трудовете на ап. Тома, можем с увереност да извлечем много малко в нейна полза; И може да се каже, че по за вярване ще бъде мнението, какво християнството в Малабар дължи своя произход на несторианските мисионери от V. век, които, като донесли със себе си из Персия името на апостола от своята страна, турили  основа и на местното предание. Африканската църква, която по-после се прочу твърде много в историята, приписвала своя произход на  апостол Петра и Симона Зилота, ала и за това нямаме никакви положителни доказателства до последните години от ІІ. Век. Ето защо най-вероятно от всичко е, че християнството в Африка е било занесено от Рим, чрез проповедници, чиито спомен  е изчезнал. При разглеждането на тия предания лесно може да изпаднем в грешка, както в пълното им отхвърляне, тъй и в твърде бързото им възприемане.

Там, дето съществува църквата  и тя дава своя произход на известно лице, самото това обстоятел-

-----------------------------------------------------------------------------------------

4            ИСТОРИЯ НА ХРИСТИЯНСКАТА ЦЪРКВА

ство, че даденото лице могло да бъде неин основател с голяма вярност, както и обратното, съвсем не може да служи като причина за отрицание на това предание. Ние имаме от една страна бележити творения, от друга - бележити имена и макар преданието да е могло погрешно да свърже тези имена и трудове, при все туй без всякакво изследване и без изключение да настояваме за разделянето им, би значело да изпаднем в глупав скептицизъм.

Едно от събитията из най-раната история на християнството, което се потвърждава от бележките на езическите писатели, е гонението на християните при Нерон. Предполага и по-рано един път християнството да е обръщало върху си вниманието на императорското правителство, тъй като от едно место у Светония заключават, че причината, за да издаде Клавдий указ, с който изгонвал юдеите из Рим, били смутовете между тези последните по въпроса за Христа.¹). Ала гонението при Нерона било вече явно насочено против христиа-  64.-88 г.г.

ните, върху които императорът искал да стовари вината за запалването на града. Мъките, на които те били подлагани, били ужасни. Някои от тях били зашивани в зверски кожи и след туй хвърляни на кучетата да ги разкъсват, други били разпъвани на кръст, трети пък били обвивани с плат, натопен в смола, и след това запалвани, та служели като факли за осветяване на императорските градини. А народът в това време бил залъгван с колеснични надбягвания, в които сам императора вземал участие. Като разказва за тези жестокости, Тацит свидетелствува, че народът не вярвал, какво те са запалили града, при все туй мразел християните, като  последователи на вредно за обществото суеверие. Самите мъки, на които те били подложени, възбуждали общо чувство на съжаление. Що се отнася до размера на това гонение (кое-

--------------------------- 

¹) Деян. ХVІІІ., 2; Sueton Claud.   25.

-----------------------------------------------------------------------------------------

                       АПОСТОЛСКИ ВЕК                                 5

то е предмет на  доста голям спор) най - вероятно изглежда мнението , че то не е имало официална санкция зад непосредните граници на столичните околности, ала проявената от Нерона омраза към християните, без съмнение, трябвало да влоши положението на нарочената община и в провинциите на императора.

Докато Иерусалим не бил разрушен от Тита, тази столица на стария Божи народ, люлка на църквата, се смятало, естествено, и от християните за тях-          77. г. 

на религиозна столица.Тя била място на апостолския събор, който станал под председателството на Йерусалимския епископ, Св. Иаков Праведни. И понеже с приемането на евангелието не се свързало откъсването на покръстените из юдейския народ от богослужението в храма и от други Моисееви постановления, то Иерусалим по време на големи юдейски празници продължавал да бъде сборно място на такива покръстени, без изключение и на самите апостоли. Ала разрушението на храма и на светия град турило край на тия връзки. Това било окончателно доказателство, че Бог не пребивавал повече плътски с израелтяните и че Моисеевата система изиграла ролята си и за това била отменена.

Когато войските, които обсаждали града, се приближили, християнската община, виждайки в това сбъдване предричането на Учителя си, се отдалечила зад Йордан, в планинския град Пелл. След обсадата по-голямата част от християните се върнала и се заселила по развалините на града под началството на Симеона, който бил  посветен в епископския чин след мъченическата смърт на св. Якова, който заемал тази катедра няколко години преди това. Ала Йерусалимската църква престанала вече да заема първото си положение на първенство между другите църкви.

Понеже християнството не било вяра на някакъв отделен народ, в очите на римските държавници то нямало право да влезе в числото на поз-

-----------------------------------------------------------------------------------------

6          ИСТОРИЯ НА ХРИСТИАНСКАТА ЦЪРКВА

волените от закона религии (Religiones lecitae). И в същност то трябвало неизбежно да получи отказ за такова признание, тъй като с това се свързвала и потребността да се живее мирно, без всякакви настъпателни движения срещу системите, които то обвинявало за лъжливи и гибелни. Поради това последователите на християнската вяра били предадени в ръцете на капризните и враждебно настроени управители, които според обстоятелствата могли свободно да подновят гоненията против християните.

Тридесет години след Нероновото време било повдигнато ново гонение срещу църквата, много по-широко по обема си, макар и не толкова жестоко, както първото, именно от Домициана. Към това гонение се отнася и изгнанието на ап. Иоанна на Патмос,                  95. -96. г.г.

дето видели откровението,  за което се разказва в последната книга на св. Писание.

Изглежда, че нямаме никакви достатъчни основания да не вярваме и на разказа, в който се разправя, как този император, като узнал, че някои  от Давидовите потомци още живели в Юдея и като се страхувал да не би да се подновят опитите за въстания, каквито твърде често се случвали у този народ, заповядал да ги доведат при него. Това били двама внука на св. Иуда - брата Господен, както той се наричал. Те показали своите груби и мазолести от работа ръце и дали отговори, които напълно доказвали, че те са прости селяни, съвсем неспособни да участвуват в каквито и да било заговори против държавата, та били пуснати. Това гонение траело кратко време. Наскоро преди смъртта си, Домициан издал заповед да се прекрати гонението и но изпратените в заточение християни било позволено да се върнат по домовете си. Царуването на приемника му, Нерва, който възстановил конфискуваните преди това християнски имоти, било за църквата време на покой.

До царуването на Трояна от апостолите доживял само св. Иоанна. За неговите последни години, прекарани в уредбата на Ефеската църква, са се

-----------------------------------------------------------------------------------------

                                 АПОСТОЛСКИ ВЕК                              7

запазили няколко предания, които по своята правдивост заслужават потребното внимание. Едно от тях предава хубавия разказ, как апостолът върнал в правия път един млад човек, който отначало се бил удостоил с вниманието и обичта му, но после изпаднал  в порочен живот и станал водител на една разбойнишка шайка. Друго предание разказва, че когато апостола станал твърде слаб, та не можел да ходи в църква без помощта на други или пък да произнася по-дълги проповеди, той продължавал да се обръща към павството си със следния съвет: "Деца, обичайте се един друг"  и когато някои се осмели да го запитат, защо повтаря това, което те намирали за отегчително, той отговорил: "За туй, че това е Господня заповед и ако  тя бъде изпълнена и това е достатъчно". Съществува и предание и за това, как апостолът, като отишъл един път в общата баня и като се научил, че там бил еретикът - Коринт, с ужас и негодувание изключил от там. Някои смятат този разказ несъвместим с любвеобилния характер на апостола, но да го отричаме, значи, да не може да си изясним напълно неговия характер.

От съчиненията, които се отнасят към този век, но не влизат в канона на Новия Завет., за оригинално се признава само едно първо послание на св. Климента. Неговият автор, според преданието,  е същия онзи Климент, за когото се споменува в апостол Павловото послание към Филипинците (ІV. 3.). Той бил Римски епископ към края на апостолския век. Неговото послание, чиято главна цел била да внуши мил и смиленост, било написано по причина на някои разногласия в Коринтската църква, за които никакви други сведения не са се запазили и които навярно са се появили по-късно от Домициановото гонение. Второто послание, което се приписва пак на Климента и две писма към "девствениците", които съществуват в превод на сирийски език, се отхвърлят от болшинството кри-

-----------------------------------------------------------------------------------------

8           ИСТОРИЯ НА ХРИСТИАНСКАТА ЦЪРКВА.

тици, тъй че другите съчинения, които се свързват с името на Климента, не ще съмнение са лъжливи. Посланието пък, което носи името на св. Варнава (макар и да изглежда да не е негово творение) и пастир Ерма навярно е произведение от първата половина на втория век.

Преди да напуснем апостолския век, трябва да кажем няколко думи и за тогавашното църковно управление. Разглеждането пък на другите въпроси от това време е по-добре да отнесем към онези отдели от по-късната история на църквата, в които по добре ще могат да се изтъкнат техните значения и последици. Що се отнася до управлението на старата църква, най-важно явление е това, че християнското свещенство се развивало не отдолу, а отгоре. Ние не срещаме случай, дето първите нейни членове да са издигнали от средата си някого на положение по-високо от онова равенство, в което отначало се намирали всички. Обратно, апостолите, като били на първо време единствените носители на Божиите заповеди и на свързаните с тях пълномощия, отделили по-после за другите, като на свои заместници, помощници или приемници, само такива части от тези свои пълномощия, каквито могли да се предават и каквито били потребни, за да се продължава живота на църквата. По такъв именно начин бил установен отначало дяконския чин, за да води материалните дела на общините и да изпълнява низшите духовни служби, по-после - презвитерския или старейшински чин - за обикновените нужди на общината и най-после по същия начин били съобщени и висшите пълномощия, властта на просвещението и управлението и тогава, когато апостолите започнали да съзнават, че тяхното лично общество по малочислеността си не отговаряло на местните нужди на нарастващата църква и когато преклонната възраст ги подканяла да се погрижат и за бъдещите времена. На този, който защитава епископската теория за апостолското наместничество, съвсем не е потребно да доказваме, че още в първите години от живота на църквата са съ-

-----------------------------------------------------------------------------------------

                                АПОСТОЛСКИ ВЕК                               9

ществували заедно и трите чина в свещеническата йерархия и че във всеки случай те са били повече от един. Доста е да кажем, че тази, на които апостолите са предавали напълно властта  на християнското служение, са били не дякони и свещеници, а епископи (в по-късната мисъл  на думата). Що се отнася пък до съществуването на нашите степени, като съподчинените епископи, това е несъмнена историческа истина.

Като установихме този общ факт,  че през своя земен живот апостолите са били върховните управители на църквата, ние можем да не обръщаме по-нататък внимание за епископското управление, три чинното свещенство или изобщо за свещенството, като отлично от общата християнска маса. Не е потребно да разглеждаме тук, в какво време и в каква степен епископската титла, която отначало се употребявала безразлично за висшата и втората степен, е започнала да се употребява изключително за първата; имало ли е служби, позволени отначало за всички християни, а по-после ограничени само за особен клас, до колко низшите степени на духовенството или цялото общество  от вярващи са могли да участвуват отначало в управлението и надзора на църквата, имало ли е граничи, дадени от ап. Павла, Тимотея и Тита, постоянни или само временни; кога била  въведена системата на постоянните епархиални епископи и пр. Че уредбата на църквата е ставала постепенно, това ние не можем да отричаме, ние твърдим само, че тя се управлявала от апостолите (които навярно са действували според наставленията, дадени им от техния Божествен Учител през времето между Неговото възкресение и възнесение) и че докато те   били живи, нейната уредба била завършена във всички по-съществени пунктове.

Църковните служители, започвайки със св. Маттия, са били, без съмнение, избирани от обществото на вярващите, ала очевидно е, че само апо-

-----------------------------------------------------------------------------------------

10            ИСТОРИЯ НА ХРИСТИАНСКАТА ЦЪРКВА

столско посвещаване им давало право да свещенодействуват, което пък право изтичало от Главата на църквата, Който го дал на апостолите, защото и те по реда си да могат да го съобщават на другите.

За вселенското първенство на Римския епископ няма защо да говорим тук. В тази стадия на църковната история  то съставя предмет не за историка, а за полемика. Доста е да кажем, че в първите години на църквата нямало и  помен за такова първенство и никой даже да не си го въобразявал.

ГЛАВА ІІ

Царуването на Траяна и Адриана.

98. - 138. Г. г.

През този период християнството не било смесвано вече с юдейството. Болшинството от покръстените били преди това езичници и разликата в нравите и обредите между последователите на двете религии била такава голяма, че  , когато започнала да се проявява в големите събори,  не могла да остане незабелязана. При все туй новата вяра още се смятала за издънка на старата. Нейните последователи били мразени като членове на юдейската секта. В същност из между двете религии християнската трябвало да бъде още по-омразна, защото не само че била изключителна, не само че не била национална, но имала при това претенции да обгърне цялото човечество.

Странни и страшни обвинения започнали да се сипят върху християните.¹)

Тайнствеността на събранията им за богослужение била отдавана не на истинската си причина,

-------------------------------

¹) Обвинението, за което споменуват Менуций Феликс (9) и Тертулиан (Apol., 6) относно боготворението на магарешка глава, навярно, се е появило още в царуването на Адриана, към чието време археолозите наглед са наклонни да отнесат грубото очертание на човека, който боготвори разпната човешка фигура с магарешка глава, намерено в двореца на Кесаря в 1856 год., а сега се пази в Кирхеровия музей в Рим.

-----------------------------------------------------------------------------------------

       ЦАРУВАНЕТО НА ТРАЯНА И АДРИАНА        11

именно страх от преследване, но на туй, че християните съзнавали своите мърсотии, които не можали да издържат светлина.

"Тиестейските пиршества", мръсната сбирщина на половете и вълшебните обреди били техните най-разпространени обвинения.¹) Особено усърдни в скърпването и разпространението на такива измислици били юдеите. А също така и някои от еретическите партии, които току-що започнали да безпокоят църквата по това време, като възбуждали недоверие към християнското име с постъпките си, подпомагали доста за клеветничеството и гонението на верните.2) Пък и между самите православни имало такива, които до толкова не разбирали евангелието, че с поведението си към онези, които стояли извън църквата, дразнели и възбуждали негодувание у тези последните и по такъв начин потвърдя вали отчасти предубежденията на ония, които смятали християнската вяра като мрачно и вредно за обществото суеверие.

Изниква след това въпросът, имало ли е в това време някакви закони в Римската империя против християнството. От една страна мислят, че законите на Нерона и Домициана били отменени, от друга страна пак от показанията на Тертулиана излиза, че макар всички други Неронови разпоредби да били отменени, законите против християните си останали в сила, а и другите данни от това време дават да се разбере, че, по закона, изповядването на евангелието подлежало на наказание. Макар и да не осъждало от някакво  специално постановление, при все туй християнството подхождало под общия закон, който забранявал всички ония религии, които ни били признати официално от държавата. И този

----------------------------------------

¹) Justin Mart. Apol. I., 26. Обвинението в Тиестейски пиршества се обяснява с недоразумението на езичниците, които като се грижели да съберат сведения за християнството от робите на християните, могли да узнаят само това, че тези последните слушали как техните господари приказвали за яденето - тялото на спасителя и пиене - Неговата кръв.

        ²)Климент Александрийски обвинява карпократианите в мръсни дела, каквито те лъжливо приписвали на църквата. Storm. III., 2, p. 514.

-----------------------------------------------------------------------------------------

12           ИСТОРИЯ НА ХРИСТИАНСКАТА ЦЪРКВА.

закон, който навременна оставал в бездействие, могъл да се тури в действие всякога и да напакости на християните, без да говорим вече за постоянната опасност от народни вълнения, а това били жреците, гледачите, художниците, актьорите, гладиаторите и др., чието съществувание зависело от боготворенето на езическите богове или от зрелищата, към които християните се отнасяли с отвращение.

Наследникът на Нерва, Траян, макар и не лишен от сериозни лични пороци, дълго време бил смятан от римляните за идеал на превъзходен господар. Сто години след смъртта му,най-висшето благопожелание, което могло да се изкаже при поздравяването на нов император била молитвата, щото той да бъде по-щастлив от Августа и по-добър от Траяна. При все туй в църковната история  Траян  се явява в не толкова изгодна светлина. В началото на царуването си той издал указ против дружбите или обществата, от страх, че те могли да бъдат насочени против християните, онова братство, което се било разпространило по всички познати тогава страни, както вътре, така и извън империята, било свързан с тесни връзки, поддържало живо общение помежду си и имало много неща, както в мислите, така и в дейността си, които изглеждали тайнствени.

Към това царуване се отнася мъченичеството та Симеон, роднина на Спасителя, брат (или може би двуюродния брат) на Яков Праведни и негов заместник на Иерусалим катедра. Според преданието, някои еретици съобщили на проконсула Аттиака, че той е християнин и потомък на Давида. Престарелият - 120-годишен епископ бил уловен и в продължение на няколко дни търпял разни мъки с мъжество, което учудило зрителите, и най-после бил разпнат на кръст.¹)

-----------------------------------------------------------------------------------------    

     ЦАРУВАНЕТО НА ТРАЯНА И АДРИАНА          13

Любопитен и интересен документ от това време за църковната история е преписката на Плиния млади.²) Плинии бил изпратен като проконсулт в Понт и Витиния, страна с смесено население, което се състояло от азиатци и гърци, с значителен примес от юдеи. Че евангелието рано проникнало в тези страни, това се вижда от обръщението на ап. Петра в неговото първо послание,³) а разпространеността му там в ІІ век се потвърждава и от свидетелството на езичника Лукияна.⁴) Някои обстоятелства заставили Плиния, като управител, да обърне внимание на християнството, което по-рано съвсем не го занимавало. Като предполагат някои,  първият случаи,  който го заставил да обърне внимание върху новата религия, било празнувано Quindecennalia на Траяна, т. е. петнадесет-годишнината от осиновяването му като наследник на императорския престол. Това тържество се придружавало с езически обреди, в които християните не взели участие, понеже смятали това за забранено от тяхната религия. Проконсулът бил поразен от новотата на обстоятелствата, с които му се случило да има работа. Той намерил, че храмовете на националната религия били почти забравени, че лицата, обвинявани като християни, били твърде многобройни, че те били от двата пола, от разни възрасти и от разни съсловия и при това се оказвали не  само в градовете, но и в селата и в колибите. Плиний не знаел положително, как да разбира законите спрямо тях и в това затруднение се обърнал направо към императора за инструкции. В своето запитване той излага и начина, по който той постъпвал с обвиняването, именно: по няколко пъти ги изследвал и тези от тях, които настоявали да се признават за християни, заповядвал да умъртвят, а другите, които

------------------------------------  

¹) Егезип ap, Euseb. III. 32. Според по-голямата част от свидетелствата, това било в 107 г. сл. Р. Хр.

²) Ерр. Х; 97., 98. Някои са отричали оригиналността на тези писма, но без достатъчно доводи. Виж Herzog XVI., 301.

³) Деяния ІV., 9.

⁴) Lucian, Alexander, c. 25.

-----------------------------------------------------------------------------------------

14               ИСТОРИЯ НА ХРИСТИАНСКАТА ЦЪРКВА

се ползували с предимство, като римски граждани, просто задържали, за да ги препрати в столицата. "Аз не се сменявах, пише той, че каквато и да бъде тяхната вяра, обаче за своеволието и за непоколебимото упорство те трябва да се накажат". Мнозина, обвинявани анонимно, се отървали, като се покланяли на боговете, кадели техните статуи и тази на императора и проклинали Христовото име. Някои пък, които отначало приемали обвинението, по-после  заявявали, че те са оставили християнството преди три или 20 години,1) обаче и от тях управителят не можал  да се добере до нещо,  което могло да хвърли сянка върху вярата, която, според изявленията си, те били изоставили. Те казвали, че имали обичай да се събират  през известни дни от годината и да и да стоят до разсъмване и че непременно пели химни към Христа, Като Бог. Вместо очакваното разяснение на престъпните заговори, безпътните оргии и противоестествените пиршества, Плиний можал да узнае само това, че християните се обвързвали с клетва да се въздържат от кражба, разврат и да не нарушават  обещанията или доверията.2) и че при второ събрание на следния ден всички участвували задружно на простата и невинна трапеза (агапия или трапеза на любовта, която се свързвала с тайнството евхаристия). Той подложил на изтезание две  служкини, но и тази жестокост не била в състояние да изтръгне признание в нещо, което да бъде по-престъпно отколкото извратено и безобразно суеверие. При такива обстоятелства Плиний запитвал императора, какви наказания да употреби за християните и трябва ли да ги наказва само, защото са християни или за престъпления, свързани с християнството; тряб-

---------------------------------------

¹) Дванадесетгодишния период показва, навярно, гонението при Домициана. Съмнителното поведение на тези лица си остава съмнително; дали действително са се отричали или пък са се  ползували от някаква особена  отпустителна грамота и са се отричали от вярата си с цел да избегнат опасността, това не се знае положително.

²) Макар и да изглежда, че тук имаме работа с обикновеното богослужение, то със същата вероятност можем да схващаме това в смисъл на обещанието, което християните са давали при кръщението.

-----------------------------------------------------------------------------------------

       ЦАРУВАНЕТО НА ТРАЯНА И АДРИАНА       15

вали да прави разлика между младите и нежните и по-възмъжалите виновници и да счита ли отказването от християнството за право на помилване. Като завършвал писмото си, той заявявал, че с взетите вече мерки били възвърнати много богомолци за напуснатите неотдавна преди това храмове и се надявал, че умният и умерен начин на действие щял да докара още по-много поврати към държавната религия.

В отговора си Траян одобрява мерките, за които му донесъл Плиний. Той смята за по-добре да повери на управителя широки съдебни пълномощия  за установяване строги и еднакви правила за всички случаи. Християните, казва той, не трябва да се дирят нарочно, но в случай че бъдат открити, те трябва да бъдат наказани. Отричането от Христа трябва да се взема за оправдание на обвиняемия и при това никакви анонимни доноси против тях да не се вземат под внимание.

Политиката, която се установява в тези писма била подложена на саркастическа нападка от Тертулиан. Неговите думи с одобрение били възпроизвеждани от по-послешните писатели, които забравяли, че начинът на Траяновото действие и на неговия министър трябва да бъде преценявано не от гледна точка на истинската религия или строгата и последователна разсъдливост, но от гледна точка на езическото  държавничество. Ние можем да оплакваме безчувствеността, която е подбудила тези бележити личности от древността да потъпкван нашата вяра, като жалко пустоверство, напротив предвид нравствената красота  на онези християнски постъпки, които добре познавали, те трябвало да постъпят към по-дълбоко изследване, което би могло да се завърши с тяхното собствено минаване в лоното на християнството; ние може да не съчувствуваме на простия политически поглед, който, без всякакво разследване на религиозната истина, смятал религията като политическо дело и наказвали отстъпниците от узаконената система, като престъпници против граждан-

-----------------------------------------------------------------------------------------

16             ИСТОРИЯ НА ХРИСТИАНСКАТА ЦЪРКВА.

ската власт, ние може да съжаляваме за слепотата, която била неспособна да разбере вътрешната и духовна сила на християнството и предполагала, че с помощта на благоразумното съчетание между снизходителността и строгостта в кратко време то би могло съвсем да се унищожи; но ако добросъвестно обсъдим положението, от което трябва да гледат на този въпрос Троян и Плиний, то вместо да се присъединим към жалбите на аполога  против логичната несъстоятелност на тези мерси, ние не ще можем да се въздържим да не изкажем похвала на тази мъдра система, която давала възможност за снизходително отнасяне към съществуването на новата религия, ако само тази последната, със своите настойчиви заявления, не заставяла държавата да приложи в изпълнение законите против нея.

При Траяна се извършило мъченичество на св. Игнатия - едно от бележитите събития в ранната история на църквата, не само по себе си, но и поради интереса, който се свързва с посланията, носещи името на този твърде почитан епископ. Родината на св. Игнатия служи за предмет на догадки, а и историята на неговия младежки живот не е известна. Той се описва като слушател на ап. Иоана и бил повишен в чин епископ, като дошъл в Антиохия, като наследник на Ееводия, около 70-те години. В продължение на почти половин век той управлявал тази църква, която се намирала в столицата на Сирия, града които броял до 200,00 жители. Авторитетът на неговото положение още повече се издигал от неговата мъдрост и благочестие.

Не е известно към кое от Траяновите посещения в Антиохия трябва да отнасяме крайната съдба на Игнатия. В деянията на неговото мъченичество  се разказва, че той "бил доброволно доведен пред императора" -израз, които може да означава че или той  бил доведен като престъпник,  без да показва някакво съпротивление и без да прави опити да се отклони от това, или пък, че сам

-----------------------------------------------------------------------------------------

 ЦАРУВАНЕТО НА ТРАЯНА И АДРИАНА.           17

той пожелал да бъде доведен пред лицето на Траяна, с цел да изложи пред него християнското дело и решен, в случай че неговите думи  биха били безуспешни, да пожертвува себе си за своята вяра и за своя народ. Траян произнесъл присъда, да отведат св. Игнатия в Рим и там да го хвърлят на дивите зверове. Може би императора не се надявал да победи твърдостта на престарелия епископ чрез тежестта на това дълго пътуване и ужасите от смъртта, която го очаквала. Във всеки случай може да предполагаме , че той е смятал да уплаши другите християни, заповядвайки да се отправи незабавно през морета и земи един толкова почитан по живот и толкова знатен по положение човек към място на страшна и унизителна смърт, която служела за наказание на най-доволните престъпници и особено на хора, обвинявани в низко вълшебство, каквото обикновено се преписвало и на християните. Той е мислил, може би, че примерното наказание на един виден водител ще послужи добротворно на масата, която я запази от забранената религия. И наистина, ние намираме, че в това време, когато обречения в жертва епископ се намирал на път за Рим, неговата църква, оставена на Божията грижа, като неин върховен пастир, била оставена на покой.¹)

Св. Игнатий, които с радост посрещнал присъдата си и доброволно се съгласил да приеме оковите, бил предаден на десет войника, които се отнасяли към него твърде грубо. Те го отвели в Селевкия и оттук по море го препратили в Смирна, дето бил приет от епископ Поликарпа, също ученик на св. Иоана, който трябвало да стане също тъй мъченик за евангелието. Когато слухът за осъждането на св. Игнатия и неговото пътуване за Рим достигнало до църквите в Азия, то от разните църкви в Смирна били изпратени депутаций от епископите и другото духовенство, за да му

----------------------------------------

¹) Ignatad. Rom. 9.. ad Polyc. 7.

-----------------------------------------------------------------------------------------

18                           ИСТОРИЯ НА ХРИСТИАНСКАТА ЦЪРКВА.

изкажат своето християнско съчувствие и да получат oт него може би, някакъв духовен дар. Той връчил на Ефеския, Магнезитския и Тралския епископи писма, отправени към техните църкви и понеже някой членове oт Ефеската църква се отправили за Рим не по-същия път, по който трябвало да върви сам, той се възползувал oт този случай да пише и на своите събратя в столицата. В Троада той бил срещнат oт епископа на Филаделфия и oттук писал на тази църква, а също тъй и на смирняните и на техния епископ Поликарпа.

          Неговите послания към църквите изобщо са изпълнени с тържествено и любвеобилно увещание.високо почитаният автор напомня на своите читатели великите евангелски истини, като при това с особена сила се спира върху истинността на Спасителовата човешка  природа и фактите из Неговия земен живот, като иска да предвари читателите си от декетическите заблуждения, които започнали да проникват в азиатските църкви още докато бил жив ап. Иоан. в посланията му много пъти се изобличава също тъй наклонността към юдейството (или по-скоро към ересите с иудейски характер). Строго се внушава в тях подчиненост на епископската власт. Св. Игнатий заповядва на църквите да не вършат нищо без своите епископи. Той сравнява отношението на епископите към презвитерите с отношението на струните към арфата и увещава християните да се покоряват на епископите като на самия Христа и всемогъщия Отец. Честите повторения на подобни увещания и термини, с които се възхвалява епископската длъжност, били главните поводи да се съмняват по- после в оригиналността на всички тези послания или да предполагат, че те са били силно преработени с цел да подпомагат интересите на йерархията. Трябва обаче да помним, че въпросът тук не е в това, дали е съществувало тогава трагичното свещенство, а просто в това, какво високо значение придавал св. Игнатий на епис- 

-----------------------------------------------------------------------------------------

ЦАРУВАНЕ НА ТРАЯНА И АДРИАНА              19

копското достойнство. Някои историци справедливо бележат, че целта на подлежащите на разглеждане места се състои не в това, да се повдигне йерархията, но просто да убеждават към християнско единство, чиито видим знак е бил епископството.

Посланието към римляните е написано с много по-горещ тон, отколкото  другите. В него св. Игнатий говори за вярата и добрите дела на римската църква. Той изказва искрено желание за мъченически венец и моли римляните , да не би да се опитат по погрешна доброта да противодействуват на неговата съдба. "Аз съм, пише той, Божията пшеница, нека бъда смлян от зъбите на зверовете, за да мога да излезе чист хляб Христов.- По-добре насъсквайте зверовете, щото те да станат моя гроб и нищо да не остане от моето тяло, тъй че ,когато умра , никому да не остава никаква грижа за мене". Той желае, щото левовете да проявяват всичката си ярост над него, и ако, както това се случвало друг път, та изкажат неохота, той сам ще ги раздразня да го нападнат.

Много пъти се е повдигал въпроса, отговарят ли тези изрази на евангелския дух.¹) Знае се,  че ние не можем да се съмняваме в отговора. Желанието на опитния и преклонния светец не трябва да причисляваме към онези неразумни духове, които в по последно време заставяли някои лица да се излагат на преследване и смърт, та църквата намерила за нужно  обуздае този дух, като отказвала мъченическата чест  на тези, които търпели мъки поради своята лична настойчивост. На тези изречения на св. Игнатия трябва да гледаме по-скоро, като повторения на апостол Павловите заявления за "готовността му да бъде принесен в жертва" и за желанието му "да си отиде и да бъде с Христа". За такъв човек, какъвто бил св. Игнатия, такава смърт основателно могла да се смята като знак, че неговите трудове са приети, понеже му представяла

------------------------------------

¹) Gibbon, 1 562.

-----------------------------------------------------------------------------------------

20            ИСТОРИЯ НА ХРИСТИАНСКАТА ЦЪРКВА.

случай да засвидетелствува тържествена евангелската истина и да принесе себе си в жертва за паството си.

От Троада св. Игнатий бил покачен на кораб, който се отправил за Неапол, а после за Македония, отдето по сух път бил докаран в Епидамна. Оттук наново бил покачен на кораб, който, като заобиколил южния край на Италия, го изхвърлил най-после в Порт, близо до Остия. Войниците, които го конвоирали, бързо го повлекли към Рим, страхувайки се да не напуснат игрите, през време на които, според предложението, трябвало да го изложат на арената. Из пътя той бил пресрещнат от някои събратя от града, които той молил много по-настойчиво, отколкото в посланието си, да не предприемат нищо за спиране на неговата  смърт. След задружна с тях молитва за мирът на църквата и за постоянството на любовта между вярващите, той бил отведен в амфитеатъра, дето претърпял мъченическа смърт пред очите на маса народ, който се бил събрал в последния от дните на Sigillaria,- добавъчен празник към сатурналиите.²) Преданието казва, че желанието му се е изпълнило; от тялото му останали само няколко по-големи и по-твърди кости, които били събрани от неговите братя и благоговейно  изпратени в Антиохия, като из пътя били приемани с чест от църквите.

Няколко месеца след мъченическата смърт на св. Игнатия3), Траян бил наследен от Адриана.          аво. 117г.

Новият император-способен, енергичен, внимателен и ловък, ала капризен, склонен към парадокси и роби на безпокойното славолюбие, не бил човекът, който могъл да оцени правилно християнството. Обаче съв-

----------------------------------------

¹) Лампридий пише, че Адриан се канел да постави Христа между другите богове и за тази цел строил храмове без никакви статуи (V; t. Alex. Sev. 43) ала това показание изобщо не смята за грешка. Виж Giesel.

²) Декември 25.

³) Ако е вярна по-късната дата на това събитие, което различно отнасят едни към 107 г. Р. Хр.,  а други към, 110, 112, 115 и 116 г. г.

-----------------------------------------------------------------------------------------

       ЦАРУВАНЕТО НА ТРАЯНА И АДРИАНА        21

сем несправедливо би било да го числим, както това е ставало някога, към гонителите на църквата, понеже липсват основания да предполагаме, че той лично е вземал участие в онези гонения, които станали през първите години от царуването му. Напротив, положението на християните през неговото време се значително подобрило. Рескриптът на Траян към Плиния имал както добри, тъй и лоши  страни. Макар с него  да се премахвали разните анонимни и лъжливи доноси, същевременно пък изповядването на евангелието ясно се определяло като престъпление, което подлежи на наказание по обвинение и християните наскоро се и лишили и от онази защита,  която те още могли да извличат от самата случайност в изпъкването на доносчиците. Върху тях започнали да се нахвърлят не вече отделни обвинители. При обществените празненства народни тълпи, които се събирали в амфитеатрите, започнали да искат наказанието на християните, като такива окаяни хора, чието нечестие уж било причина за наводненията, болестите, гладовете и поразиите. И рядко се е случвало, управителят да е имал смелост да откаже на тяхното искане.

Ходенето на Адриана в Атина (в 125 год.), дето се запознал с Елевзинските мистерии.¹) подбудило у езичниците надежда да задоволят омразата си към християни - Квадрата, станал евангелски или мисионер.²) и Аристида, обърнат в християнството философ, да се отнесат с писмени доказателства до императора в защита на своята религия. Тази защита изглежда да е била приета благосклонно и тя

-------------------------------------

¹) Относно тези гръцки мистерии виж Dolloger, Heigenthum и Zudent 108. И следн. 162. И следн. Всички стари християнски писатели говорят с неодобрение на тях и макар Тациан да е едничкия от апологетите, който  изразително заявява, че и другите христиански писатели са знаели или от собствен опит или от съобщенията на покръстените, в какво наистина са се състояли тези обряди, 118,120.

²) Euseb. IV., 3, b. III., 27. Някои погрешно го оприличават с     

онзи Квадрант, който стана атински епископ.

-----------------------------------------------------------------------------------------

22         ИСТОРИЯ НА ХРИСТИАНСКАТА ЦЪРКВА.

станала първо от този род творения, дето основателно и успешно се уяснявали  евангелски истини в противовес са басните и пророците на езичеството. Около същото време било направено ходатайство в полза на един магистрат. Серений Граниян, смятайки да напусне проконсулството в Азия, съобщил на Адриана за онези жестокости, които се вършели спрямо християните за хатъра на тълпата. За да спре това, императорът се  обърнал с писма към Менуция Фундана, приемника на Граниана, и към другите управители на провинциите, с които писма заповядал да се дирят християните по желанието на тълпата, но в случай, че бъдат обвинени в някакво престъпление, да бъдат наказани съответно постъпките си, като при това се спазват грижливо всички формалности на закона и виновниците за неоснователни обвинения да бъдат строго наказвани. Тази заповед имала голямо значение за християните, понеже ги запазвала от новата форма на гонение; ала тя била още далеч от прогласяването на пълна веротърпимост, защото не  определяла точно, трябва ли християнството да се сменя само по себе си за престъпление или не, но оставяла разрешението на този въпрос на каприза и разположението на местните власти. Адриановото царуване било твърде  бедствено за юдеите. В последните години от царуването на Траяна се появили юдейските въстания в Египет, Кипър, Месопотамия и др. места. Те били потушени с голяма суровост и повлекли след себе си нови мъчения на целия народ. Тези тегла и особено онова  оскърбление, което Адриан нанесъл на еврейската религия, като посетил римски колонии на мястото на светия град, до толкова раздразнили Палестинските юдей, че те повдигнали ново по-силно въстание под водителството на вожд, който приел име Баркохби²) и се

----------------------------------------

¹) Just. Mart. Apol. L. 68.

²) "Син на звездите" с загиване за числото ХХV. 117.

³) Just. Mart. Apol. L., 4e. Euseb. VI., 6.

-----------------------------------------------------------------------------------------

ЦАРУВАНЕТО НА ТРАЯНА И АДРИАНА              23

признавал от своите последователи за Месия. След продължителна и кръвопролитна война въстанието било потушено. Много от юдеите били осъдени на смърт, други предадени като коне, трети изгонени от земите на своите бащи и изобщо на юдеите било забранено даже да се доближават до Иерусалим, освен през един ден от годината - годишнината  от превземането му от Тита, когато, като отплата, им се позволявало да плачат  над седалището на своето минало величие. Върху развалините на Иерусалим бил издигнат римски град Елия Капитолина, Юпитеров храм осквернявал Елеонската гора, а също тъй били осквернени и местата, осветени с раждането , смъртта и  погребението на Спасителя. До като въстанието имало успех, Палестинските християни  жестоко страдали, за дето отказвали да признаят Баркохба.¹) Мерките, които Адриан взел след потушаването на смута, предизвикали важна промяна в положението на Йерусалимската църква. Желаейки явно да се отделят от  юдеите, болшинството от нейните членове изоставили Моисеевите обичаи, които до тогава поддържали. На първо време те си избрали епископ от  покръстените езичници и започнали  да се съобразяват с реда в езическите църкви. При тези условия там било позволено д живеят в Елия, а онези от събратята , които още явно се държали за юдейското  християнство, се отдалечили в Пел и други места зад Иордана, дето бащите им намерили някога убежище, когато Тит обсадил Иерусалим.

ГЛАВА ІІІ.

Царуването на Антониновци.

138 . - 180. Г. г.

Указите на последните двама императори запазили твърде много християни, ала тяхното положе-

-----------------------------

                ¹⁾ Just - Apol. I., 31.

-----------------------------------------------------------------------------------------

24            ИСТОРИЯ НА ХРИСТИАНСКАТА ЦЪРКВА.

ние още повече се подобрило през мирното царуване на стария Антонин.                                                  138. - 161. г. г.

Понеже управителите на провинциите изобщо се отказвали да преследват изповядването на евангелието като престъпление само по себе си, враговете на християните прибягнали сега до ново обвинение, и именно в безбожие, - обвинение, което изглежда да е изникнало oт обстоятелството, че християните нямали обикновено външни вещи при богослужението, храмове и жертвеници, образи и жертвоприношения.

Обичаят да се приписват там всички обществени беди и да се иска тяхната кръв, за да се умилостивят боговете, продължавал още да съществува. Управителите на разните градове в Гърция искали наставления относно това, как да действува в такива случаи. В отговор на това Антионин писал и потвърждавал указа на Адриана, че християните не трябва да се наказват, щом като не са извършили престъпления против държавата.

Другият документ,³) в който се казва, че уж императорът заповядал на азиатските управители да наказват със смърт всекиго, който оскърби някой християнин поради религията му, сега се признава изобщо за лъжлив.⁴)

В защита на преследваната община излязъл Юстин, наричан обикновено мъченик, с една аналогия, отправена към императора, сина му, сената и римския народ.⁵) Юстин бил родом oт Неаполитанската Флавия, град с гръцко население и език, построен на мястото на стария Сихем в

------------------------------------ 

¹) Euseb. IV. 6; V. 12.

²) Euseb. IV; 26.

³) Euseb. IV; 13.

⁴) Giesel I; 174.

⁵) Болшинството oт писателите сочат г. г. 138 - 140, а някои отнасят тази апология даже към по-късно време, като 150 или 151 г.

Главното възражение против твърде раната дата се състои в споменаването на еретиката Маркиона (ХХVІ.) макар това възражение да се опровергава от предположението, че, когато Юстин е писал своята "Апология", Маркион вече бил известен на Изтока, макар и още да не бил посетил Рим.

-----------------------------------------------------------------------------------------

         ЦАРУВАНЕТО НА АНТОНИНОВЦИ                25

Самария.¹) В своя ,,Разговор с евреина Трифон", той сам разказва за хода на своите религиозни убеждения. Подбутнат oт желанието да намери някаква по-твърда основа на вярата, отколкото каквото и да било умозрително настроение на духа, той прекарал последователно всички най разпространени форми на гръцката философия. Той се разочаровал последователно в тях било поради несъстоятелността на учението, било поради характера на учителя. След като приел да изповядва платонизма, един път, дълбоко замислен, той се разхождал по брега на морето когато изведнъж срещнал старец с приятна и почетна външност, който му казал, че неговите учения са безплодни и не полезни, като при това го насочил към пророците и Новия Завет и го увещавал да се моли, ,,за да му се oтворят вратата на светлината".²) Убежденията, които изникнали в душата на Юстина oт посочените по такъв начин книги, били закрепени чрез наблюдение на онази твърдост, с която християните пренасяли гоненията и смъртта заради  святата вяра, гледка, която даже и по-рано го убедила, че разпръснатите обвинения против тяхната нравственост са неоснователни.³)

С пълна вяра, каквато той никога не бил чувствувал нито към една oт системите, които изучавал и приемал, той приел християнството и посветил своя живот за неговата защита и разпространение. Той пътувал из Египет, Азия и други места, продължавайки да носи философски плащ, който му придавал външен авторитет и му бил полезен, понеже привличал слушатели за неговите проповеди,⁴) но обикновено стоял в Рим, дето основал християнско-философска школа. ⁵) Първата

-----------------------------------                                                                    ¹) Арол 1. 1.

                ²) Dial. c. Tryph; 2. 7. Мястото на тази сцена някои смятат Ефес, а други Кесария.

                ³) Apol. II. 13.

                ⁴) Dial. c. Tryph. I.

                ⁵) Предполагат изобщо, че Юстин не е приемал свещенически християнски чин. Телемон обаче (ІІ, 350) е наклонен да мисли, че той е бил свещеник, тъй като при описание на християнските обреди, той упо- 

^{------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------}

26        ИСТОРИЯ НА ХРИСТИЯНСКАТА ЦЪРКВА             

апология на Юстина съдържа смел протест против незаконното преследване на християните за тяхната религия, когато на всички други класи е позволено да вярват и се молят според съвестта си. В нея и в другите си съчинения, с които защищава евангелското дело oт неговите разни противници,-езичници, евреи, еретици-той отхвърля обикновените клевети за християните, обвиняването им в безбожие и безнравственост, в политическо недоволство и смутове. Той се опира върху пророчествата и чудесата, върху чистотата на новозаветната нравственост, върху живота на своите събратя, на тяхната обич даже и към своите врагове, на тяхната незлобивост, на твърдостта им във вярата и на търпеливостта в страданията си за нея. Никой, пише той, никога не е вярвал на Сократа тъй, че да умира за неговата философия; ала цели маси, даже и oт нишите класи, мъжествено са се подлагали на смъртна опасност за Христовото дело.²) Той се спира върху главните точки на християнското учение и обстойно разглежда учението за възкресението на тялото,-учение, което било особено трудно за разбиране oт езичниците ³), защищава характера и чудесата на Спасителя, опровергава доводите, извличани oт скорошността на Неговата религия и oт ниското положение на Неговите подражатели, което положение е било смятано oт враговете на християните ка-

---------------------------                                                                

требява първото лице на мн. ч. (Apol. I. 61). Но Юстин, разбира се е могъл да говори в първо лице мн. ч. и за действия, вършени oт общината, в която той се числил, без да дава да се разбере oт това, че той сам е бил свещенодействуващо лице или че всеки член oт общината имал еднакво право да свещенодействува.

                ¹)Доказателства oт чудесата обаче малко се употребявали oт старите християнски писатели, тъй като вярата в чудесните явления била толкова обикновена между езичниците, че доказателствата въз основа на чудо имали малко значение за установяване божествения произход на новото учение, ако само не са били установени някои критерии, по които един род чудеса да могат да се отличават oт други. В това се състои истинското обяснение на това ,,небрежно отнасяне на езическия и философския свят, oт което Гибон искал да направи извод, че новозаветните чудеса са недействителни (І. 525). Юстин се мъчил да установи тази отлика.

                ²)Apol. II. 10.

                ³) Oт неговия специален трактат ,,За възкресението " са останали откъслеци.

-----------------------------------------------------------------------------------------       

                    ЦАРУВАНЕТО НА АНТОНИНОВЦИ            27

то опровержение на техните претенции за благоволението на Всевишния и посочва на успехите, достигнати вече oт евангелието, макар и да не се ползувало то с никакви земни изгоди. Но той не се, ограничава само с защитата на своето вероучение, а се нахвърля и върху разврата и грозотата на езичеството не само в неговата народна и поетическа форма, но и в най-изтънчените тълкувания на философите; излага мръсните отвратителности  на езическата нравственост и казва на своите противници, че престъпленията, клеветнически преписвани на християните, с голяма правда биха могли да се препишат на самите тях.¹)

          Юстин често се спира на онези аналогии, които биха могли да се прокарат между учението на Платона и св. Писание.²) Мъдростта на гърците той изкарва oт евреите посредством Египет, а нейната извратеност преписва  на демоните, които, според него, се мъчели да създават предубеждение против християнското учение. Той признавал, че добрите мъже на древността, като Сократ и Хераклит, били ръководени отчасти oт светлината на божествения Логос, но понеже гледали да живеят в този свят, демоните възбудили гонения и против тях. Поради туй Юстин убеждава своите езически    читатели да приемат тази мъдрост, създатели на тяхната религия, но която сега била открита на всички хора. Опитвайки се да поясни езическата философия и да я представи като подготовка към християнството., Юстин никак не допускал, че тя е допълнение на евангелието и нея смесвал с него.³)

          Макар и да би било погрешно да предполагаме, че апологиите на старите писатели са били само

--------------------------

                ¹) Apol. I, 27-29. Apol  II, 12.

                ²) Apol. I, 20, 59, 60. Apol. II, 13.

                ³)Други способ на ползуване oт езическите авторитети се състоял в отхвърлянето на Сивилините пророчества, към които някои християни до толкова се били пристрастили, че Целс ги нарекъл сивилисти (Orig. contr. Cels. V, 61).

-----------------------------------------------------------------------------------------

28        ИСТОРИЯ НА ХРИСТИЯНСКАТА ЦЪРКВА           

лични  упражнения, съставени без всякаква умисъл да бъдат представени на императорите, към които са отправени, липсват обаче положителни данни, oт които би могло да се види, какво действие е оказала върху Антонина първата апология на Юстина и дали е могла да го накара да вземе каквито и да било мерки в полза на християните.Всъщност римският политически поглед върху религията не могъл да се разколебае oт доказателства. Едничко нещо, за което се грижила римската власт, било да се признаят съществуващите обреди и това, макар и без вътрешно убеждение, се смятало като дълг към държавата. Поради това отказа на християните да се подчинят на това правило било за римските управници неразбрано упорство, което държавните хора, както и Плиний, могли да вземат като престъпно непокорство. След старият Антонин наследил престола в 161 год. осиновеният oт него - Марк Аврелий .¹) При този император, с изключение на Нерона, ако е възможно даже да се направи и това изключение, понеже Нероновото гонение се ограничавало навярно само с Рим. Вместо постепенно приближаване към веротърпимостта което постоянно се извършвало след смъртта на Домициан, сега изведнъж станал обрат. Враждата против християните сега била повече особеност на тълпата, ала живо участие в гоненията започнали да вземат самоволно и местните управители и съдии. На първо място, макар и да било в сила правилото на Траяна, започнали да издирят християните и, вместо да отстраняват доносите, те

--------------------------------------

                ¹⁾ Тези книги според Бек и Люке (Comment ü Joh. IV., 116, 120) дължат своя произход на Александрийските евреи oт макавейския век, които се ползували oт езическите съчинения. Християните твърде рано започнали да ги попълват и да разпространяват други пророчества с имената на езическите мъдреци като Хистаспа и Хермеса Трисмигиста.

-----------------------------------------------------------------------------------------

                 ЦАРУВАНЕТО НА АНТОНИНОВЦИ                29

започнали да ги насърчават. За да принудят Христовите последователи да се отрекат oт вярата си, те започнали да прибягват към измъчване, а за да изчепкат признание, не само че нарушавали стария закон, който забранявал да се допускат роби, като свидетели против своите господари, но си служели даже с изтезания, за да изнудят показания oт упоритите роби.

Като обясняват противоречието между общия характер на Марк Аврелия  и неговата политика спрямо църквата, някои посочват на това, че като бил силно предаден на философските учения, той не могъл да надзирава достатъчно своите чиновници, чрез които се извършвало управлението на държавата и че участието му в гоненията през неговото време се ограничава само с това, че с небрежността си допускал да се вършат такива. Това обаче предложение е несъгласно с фактите, защото макар и да не съществувал в това време никакъв особен закон против християните, няма съмнение, че гонителските мерки били одобрени с нови и сурови укази, които били излезли oт ръката на самия император, а пък не ни липсват и материали за по-правилното разрешение на това привидно противоречие. Царуването на Марк Аврелия било време на големи обществени беди и нещастия. Страшна болест опустошавала страните oт Етиопия до Галия; Тибер причинил наводнение, като разрушил между другите здания и обществената житница, та настанал голям глад в столицата; империята биела изтощавана oт продължителни войни на източната и западната граница и бунт oт страна на най-видния пълководец в Сирия. Всички тези бедствия били преписвани на гнева на боговете, които уж били раздразнени oт християните. В народната представа продължавали да се коренят, без оглед на честите опровержения, старите измислици за безбожието и мръсните обичаи на християните и oт издишванията  се вижда, че най-жестоките гонения, че най-жестоките гонения, по време, съвпадат с големите беди през

-----------------------------------------------------------------------------------------

30           ИСТОРИЯ НА ХРИСТИЯНСКАТА ЦЪРКВА

неговото царуване. Езичниците, както oт висшите, така и oт нисшите класи, били доведени до убеждение, че тези наказания oт страна на небето изискват съживяване на тяхната западаща религия и поради това те започнали да подновяват нейните забравени тържества, пренасяли извънредно скъпи жертви и грижливо се мъчели да отстранят всичко,  което могло да се сметне за оскърбително за боговете. Императора като искрено религиозен езичник, напълно споделял това общо настроение, та и неговите лични убеждения били такива, че не могли да го разположат към християните, за които, види се, е съдил само по изложенията на враговете им -философите. Тази философска система, на която той сам бил предаден, именно стоическата, по своя дух била напълно противоположна на евангелието. Тя би могла да се нарече аристократична - система за малцина oт висшия клас, поради което естествено, давала повод на своите последователи да се отнасят с презрение, което било предназначено за всички обществени класове и за всякакъв род умове. Твърдостта на стоика, според тази система, била резултат oт правилно размишление. Сам императорът в своите "Размишления", като обяснява истинското философско спокойствие, заявява, че то не трябва да прилича на поведението на християните през време на смъртта, което той смята за унесено и театрално. При все туй  поведението на мъчениците било заразително и християнството се разпространявало по цялата империя и даже извън пределите и. Нейните защитници започнали вече да се гордеят с чудесния успех на учението си и нейната полза, могли да внушат на недружелюбния държавен човек страх  oт опасни случайности и движения. Ако при това благоденствие на народа зависело oт самите богове, то тържеството над езичеството, което християните очаквали, oт тази гледна точка по необходимост трябвало да повлече след себе

-----------------------------------------------------------------------------------------

        ЦАРУВАНЕТО НА АНТОНИНОВЦИ.                31

си разрушението на империята. "Царството не е oт този свят" била мисълта, която езичниците не могли да разберат и техният страх не оставал не потвърден и oт изразите на мнозина християни, та поради това не само Апокалипсисът се тълкувал в смисъл на пророчеството за нападане на езическия Рим, но и мнимите пророчества, като напр. Сивилинските стихове говорели за това открито и с възторжени тонове.¹)

Има известие, че в по-късните години oт царуването си Марк Аврелий изменил своята политика спрямо християните и то поради чудесното избавление, което му се случило през време на един oт неговите походи            174 г.

против квадите. Войската му била заградена oт тези варвари и то тъкмо когато войниците били изтощени oт рани, съвсем сломени и горени oт лъчите на знойното слънце. В тази крайност (според преданието) изключил напред един легион съставен oт християни и коленопоклонно започнал да се моли. Поради това небето за миг се покрило с облаци и паднал обилен дъжд, та освежили римляните, които снели шлемовете си  и ги напълнили с вода. Когато по такъв начин те били oт части разоръжени и се грижели да задоволят своята жажда, били нападнати oт неприятели, но понесла се силна буря със светкавици и град, която ударила направо срещу варварите, и дала възможност на императорската войска без труд да удържи победа. Преданието добавя, че било признато тук застъпничеството на християнския Бог, та императорът дал име fulominatrix (гръмоносен) на легион, чиито молитви били толкова успешни и издал указ в полза на християнската религия.

Този разказ обаче е доста съмнителен. За неговото опровержение сочат на това, че макар из-

---------------------------------------

¹) Освен това християнските писатели не всякога спазвали потребния тон на почтеност към императора. Тъй Татиян казвал за него, че той ще даде голяма заплата на философите, за да не носят своите дълги бради даром. Orate adv.  Graecos. с. ХІХ. (в бенедиктинското издание на Юстина.)

-----------------------------------------------------------------------------------------

32             ИСТОРИЯ НА ХРИСТИЯНСКАТА ЦЪРКВА

бавлението да се потвърждава както oт християнските писатели така и oт езическите, oт монетите и образа на Антониевата колона в Рим, езичниците го приписвали на Юпитера и Меркурия и даже казвали, че уж било достигнато чрез изкуството на някой египетски вълшебник или чрез молитвите на императора ¹); че самата мисъл за съществуването на легиона, който се състоял изключително oт християни е нелепо; че името fulminatrix е съществувало и по-рано във времето на Августа и че злите гонения през това царуване са станали след излизането на този предполагаем указ за веротърпимостта. Но макар и чудото, което се свързва с гръмоносния легион, днес да е изоставено, самият разказ обаче може да има действителна основа. Във всеки случаи няма съмнение, че избавление на римските войски във войната са квадите наистина е станало и ние можем основателно да предполагаме, че в императорската войска е имало войници християни, че в бедата те са се молели Богу и са преписвали по-после своето избавление на Божието милосърдие. По такъв начин ние можем по-нататък да предполагаме, че някои християни незапознати с военните старини са свързали това събитие с името на гръмоносния легион, а останалите факти oт този род лесно могли да се присъединят към разказа, когато се е предавал по-после oò уста в уста.

Между лицата, които претърпели мъченическа смърт при Марк Аврелия най-бележити били Юстин и Поликарп. Още в първите години   oт Аврелиевото царуване мъченическата смърт на някои християни в Рим накарала  Юстина да състави втора апология, в която предсказвал, че и сам той наскоро ще стане жертва на своите врагове и особено на някого си Кресцента, циник, които, според

-----------------------------------

 ¹) Euseb. V. 5.

 ²) Dion-Cass. LNNI. 305. Хановерското издание 1606 год. Jul Capitolim Vit. M. Aurel. C. XXIV. Claudian de sexto Consul, Honorii, 338 и следв.       

         ³) Херине също се мъчи да го поддържа (Іл 130).

-----------------------------------------------------------------------------------------

     ЦАРУВАНЕТО НА АНТОНИНОВЦИ                  33

както Юстин го описва, бил най-злия член на своята отвратителна секта. Предчувствието наскоро се оправдало. Юстин бил хванат и след като се държал твърдо и с достойнство при разследването, бил осъден на смърт и обезглавен в Рим. По такъв начин той спечелил онази славна титла, с която обикновено се придружава името му.

След мъченичеството на Юстина вървяло мъченичеството на св. Поликарпа, човек, чиято връзка с апостолския век го окриляла с особена почит като бил жив. Той бил ученик на ап. Иоан, който, според преданието, го ръкоположил за епископ на Смирненската катедра ¹). По всяка вероятност, Поликарп именно ще да е онзи ангел на тази църква, към когото се прави обръщение в Апокалипсиса (ІІ. 8-11(. Той имал сношение и с мъченика Игнатия, към края на Пиевото царуване Поликарп посетил Рим (около 158 г.) и ако не изключително, то отчасти с цел да разреши въпроса, който изникнал по това време за празнуване на пасхата. В азиатските църкви имало обичай да правят пасхата вчера на четиринадесетия ден oт първия еврейски месец, в същия ден, в който евреите ядели своята пасха, а три дни след това, безразлично да ли е неделя или не, те извършвали празника Възкресение. Другите църкви, наопаки, смятали за незаконно да нарушават поста в светата неделя, или пък да празнуват Възкресението в друг ден, освен първия. Поради това тяхната пасха всякога се падала на възкресения ден и пасхалната им вечеря се започвала в предвечерието на този ден. Азиатските църкви водели своя обичай oт ап. Иоана и Филипа, а другите - oт ап. Петра и Павла.

Поликарп бил приет в Рим oт епископ Аникета с почести, каквито заслужавал поради своя личен характер, своята близка връзка с апо-

-----------------------------------------

          ¹)Iren. III., 4.

-----------------------------------------------------------------------------------------

34            ИСТОРИЯ НА ХРИСТИЯНСКАТА ЦЪРКВА.

столите, преклонната си възраст е своето дълго стоене в епископския чин, тъй като Аникет бил вече седмия Римски епископ oт времето, когато неговият гост бил поставен на Смирненската катедра. Обсъждането на пасхалния въпрос ставало между тях с умерен тон и те се съгласили, че в  такъв случай може да бъде допуснато различие в обреда. В знак на другарство и уважение Аникет позволил на смирненския епископ да извърши евхаристия в негово присъствие. Докато стоял в Рим, Поликарп сполучил да върне в правия път много лица, които били обърнати в еретици oт Валентина, Маркиона и Марцелина, изповедници на гностицизма. Според преданието, той даже имал лична среща с Маркиона и когато този ересоосновател (навярно, опирайки се някое по-първо познанство в Азия) му поискал знак за познанство, то св. Поликарп му отговорил; "Аз те зная за първороден сатана".¹)

За мъченичеството на св. Поликарпа се разправя в посланието, съставено oт името на неговата църква. Започнало се свирепо гонение в Азия и мнозина християни претърпели мъчения с чудна твърдост. В това време се явил човек, който отначало бил готов сам да се подложи на мъка, ала по-после се съгласил да принесе жертва на езическите богове и писателите на посланието се възползували oт този случай да изкажат неудоволствието си oт обичая да се отива доброволно на мъчение. Като гледал твърдостта, която мъчениците проявявали, тълпата се разярила и се раздал крясък: "Долу безбожниците! Да се докара тук Поликарп!" В случая постъпките на високо-почитания епископ, когото по такъв начин искали като жертва, отговаряли на християнското благоразумие и искреност и били достойни за неговия характер. Убеден oт своите другари да бяга, той се отдалечил в един съседен град, oт дето по-после преминал в

------------------------------------

¹) Iren. IV. III. 4.

-----------------------------------------------------------------------------------------

    ЦАРУВАНЕТО НА АНТОНИНОВЦИ                     35

друг - и когато бил намерен и във второто си скривалище, спокойно казал; " Да бъде волята Божия!" Св. Поликарп заповядал да поднесат храна на войниците, които го уловили, и прекарал времето, което му оставало преди да бъде отведен в столицата, в гореща молитва. Когато излязъл на арената, според преданието, чул глас oт небето: "Бъди мъжествен, Поликарпе, и покажи се мъж!" Този глас чули и мнозина oт неговите събратя. При неговото появяване зрителите изпаднали в необикновено възбуждение, което се изразило в силни крясъци. Проконсулът го убеждавал да откупи свободата си, като се отрече oт своята вяра, ала той му отговорил: "86²) години аз съм слугувал на Христа и нищо лошо Той не ми е направил; как мога сега да похуля своя Цар и Спасител?" Проконсулът не можал да разколебае неговата решителност, нито като подновявал увещанията си, нито като го заплашвал с дивите зверове и огън. Народът му искал смъртта и той бил осъден на изгаряне, - присъда, за която, според преданието, още по-рано му било предсказано чрез видението на огнен стълб. Незабавно били събрани потребното количество дърва и разказвача на тази случка бележи, че евреите, "по обичая си", се оказали особено ревностни в това дело. Според неговата лична молба, да не го връзват с обикновени железни синджири, тъй като той бил убеден, че Бог ще му даде сила спокойно да претърпи огъня, Паликарп бил привързан с върви за кола и в това положение изказал своята благодарност за даруването му предимство да прослави Бога със смъртта си. Костерът бил запален, но пламъкът, допирайки се до него, "се разстилал наоколо му, като платната на кораб, напънати oт вятъра," та тялото му изглеждало в средата не като горящо тяло, но "като хляб, който се пече или като злато и сребро, което се топи в пещ," а въздухът се напълнил

------------------------------------ 

¹) Някои разбират под тази цифра годините на неговия живот, а други-периодът oт времето, когато той се покръстил.

-----------------------------------------------------------------------------------------

36              ИСТОРИЯ НА ХРИСТИЯНСКАТА ЦЪРКВА.

с приятна миризма, като oт миризливи корени и треви.¹) Понеже изглеждало, че огънят се отказвал да изпълни своето назначение, то един oт палачите ударил мъченика с нож и изтекла толкова кръв, че загасила пламъка. Тогава езичниците и евреите изгорели тялото oт страх, както те казвали, да не би християните да започнат да боготворят Поликарп вместо "Разпнатия", страх чрез който те, както забелязва смирненската църква, издали своето пълно невежество по отношение на християнското учение. Поради това събратята били принудени да се задоволят само с събраните няколко кости на мъченика, които и предали на почетно погребение. Както и по-рано смъртта на св. Игнатия, тъй и сега смъртта на св. Поликарпа донесла известен покой за паството му.

По-късно в царуването на Марка Аврелия се появило силно гонение на юг oт Галилея.2) Лионско-Венската църква била oт източен и сравнително неотдавнашен произход. Тя се намирала още под закрилата на Потина, началника но онази мисия, която разпространявала евангелието по тези места,. В 177 год., когато империята се намирала в тревога поради нови страхове oт война с германците, християните oт тези градове станали предмет на народната злоба. Те били оскърбявани и нападани по улиците, езичниците нахълтвали по домовете им и ги ограбвали. Готовността на властта да подхранва  народното настроение се оказала в случая съвсем противна на по-прежните обичаи. Издадени били заповеди да се издирват християните и някои езически роби чрез изтезания били принудени да обвинят своите господари, че вършат Едипови и Тиестови мръсотии, и заловените по такъв начин жер-

-------------------------------------

¹) Някои обясняват това с предложението, че набързо събраният костер се състоял отчасти oт ароматични дървета. Но много по-добре е да оставим без обяснение онези части oт разказа, на които се предава чудесен характер.

²)   За извор на тези сведения служи посланието на Лионската и Виенската църква, запазено oт Евсевия в петата му книга (макар и в непълен вид).

-----------------------------------------------------------------------------------------

            ЦАРУВАНЕТО НА АНТОНИНОВЦИ.               37

тви били подлагани на всякакви мъки, а след това затворени в тъмница, дето разваленият въздух и разните лишения се оказали за мнозина съдбоносни.

Епископът, човек 90-годишен, безсилен, доведен при управителя, който го запитал: "Кой е Бога на съда и след като търпял всевъзможни побои, ритници и удари oт тълпата, почти мъртъв бил отведен в тъмницата, дето и умрял след два дни. В начин на умъртвяване се правела разлика за лицата oт разните съсловия; роби били разпъвани, жители от провинциите били хвърляни на зверовете, а пък онези, които имали право на римско гражданство и които не се отричали oт вярата си, императорът заповядвал да бъдат обезглавени. Без да се гледа обаче на това, един азиатец, по име Атол, макар и римски гражданин бил подложен на мъки и хвърлен на зверовете. Той бил поставен на зачервен железен стол и когато започнала да се разнася миризмата oт неговото горящо тяло, той спокойно забелязал, че гонителите му  именно са людоеди, а не християни.

Поведението на страдалците се отличавало изобщо със спокойствие и приличие. Със своите молитви и доводи те сполучили да убедят и онези oт своите събратя, които отначало отстъпвали пред страха и се отказвали да изповядват своя Господ и да се жертвуват за него. Една робиня на име Бландина най-вече се отличила oт всички други мъченици в своята издръжливост на разни мъки. Нейната госпожа християнка се страхувала, да не би твърдостта на робинята да се разколебае във време на изтезанието, но характера на Бландина зависел не oт самата нея, а oт вярата, която тя изповядвала. Нейното търпение уморило жестоката изобретателност на мъчителите и сред своите най-големи мъки тя намирала облекчение в повтарянето на думите:"Аз

-----------------------------------------------------------------------------------------   

38          ИСТОРИЯ НА ХРИСТИЯНСКАТА ЦЪРКВА.

съм християнка и никакво зло не съм ви сторила."

Злобата на езичниците не се премахвала със смъртта на техните жертви. Те хвърляли телата им на кучетата, а останалите не изядени части изгаряли, а пепелта разхвърляли из р. Рона с цел да се надсмиват над християнското учение за възкресението.

В царуването на Марк Аврелия се започнало и полемичното противодействие срещу християнството oт страна на езичеството. Неговият водител Целс, човек виден, но с малко ум, който бил, както предполагат, епикуреец, макар и в своите нападки да се изкарвал платоник, укорявал християнството за неговия "варварски произход" и казвал, че то било заето то египтяните, oт Платона и oт други езически източници.¹) Той нападал на библейския разказ ту като гледал да докаже несъвместимостта на Ветия Завет и Новия, ту като изкарвал евреите като изразителни за неговите възражения против евангелието.

Низкият произход на Спасителя, бедността на Неговите ученици, низкото положение, простотата и доверчивостта на християните oт това време давали на Целса обилен материал за осмиване, което понякога било съвсем неприлично.²) Библейските чудеса той приписвал на магии и обвинявал християните в чудеса oт подобен род. Той хулил безогледно, както учението, така и нравствеността на евангелието и не се срамувал даже да клевети неговите последователи в това, че пренебрегнали, своите задължения към обществения живот, като ги изкарвал даже и опасни за императорското правителство. Колкото и нищожно да било това произведение на Целса, в продължение обаче на цяло столетие то продължавало да се смята за едно oт главните съчинения против християнството и най-после се удостоило с пълно и грижливо опровержение oт страна на Оригена. В същото

------------------------------------

¹) Oring. Contr. Cels. I, L. 22; VI., 7 и пр.

²) Напр. І. 7, 27, 32, 39, ІІ, 47. И пр.

-----------------------------------------------------------------------------------------

       ЦАРУВАНЕТО НА АНТОНИНОВЦИ.                39

това време не липсвали и на евангелието способни и достойни защитници, които крепели евангелското дело както с апологии, така и с всякакъв род трактати. Между апологетите известни са Мелитон, епископ Антиохийски, Антинагор, атински философ, който, според преданието, приел християнството, като чел св. Писание с цел да опровергае Христовото учение, Клавдий Аполинарий, епископ ераполски, Милтиад и Татиан, по произход асириец, бивш ученик на мъченик Юстина. По после Татиан добил твърде печална известност, като основател на енкратитската секта. Няма нужда да излагаме тук подробно неговото учение и учението на съвременника му Вандесана Едески (химните на когото проникнали даже и в общините на православните) а достатъчно е да кажем само, че те спадали към общото семейство на гностицизма. Пак в царуването на Марка Аврелия изникнала и секта с съвсем друг характер, именно сектата на Монтала, ала много по-удобно ще бъде да говорим за нея по-после, а сега ще разгледаме онези ереси, които вече безпокоили църквата по това време.

Глава ІV.

Първите еретици.

Егезип и Климент Александрийски били осмивани oт страна на най-великия английски историк за изказаното oт тях положение, че църквата до царуването на Траяна или царуването на Адриана не била осквернявана oт разколи или ереси; ние можем с твърде голяма основателност да отбележим, казва Гибон, че в продължение на този първи период учението на Месия се е ползувало с много по-голяма свобода, както във вярата, тъй и в живота, отколкото през другите следващи векове."¹) В същност обаче, посочените църковни учители съвсем не искат да кажат това, което се предпола-

-----------------------------------

          ¹) Gibbon, I. 465.

-----------------------------------------------------------------------------------------

40                 ИСТОРИЯ НА ХРИСТИЯНСКАТА ЦЪРКВА.

га тук; техните думи се отнасят не за първите признаци на заблужденията, но за образованието на общините, които, приемайки християнското име, в същото време имали свое учение, отлично от учението на църквата. И тази бележка не означава нищо друго, освен това, че мерките на църквата за предпазване на нейните членове oт лъжливите учения започнали да се прилагат само тогава, когато развитието на злото ги направило необходими. Даже в Новия Завет има места, oт които се вижда, че са съществували лъжливи учения и през живота  на апостолите, и че те се грижели да им противодействат. Между лицата, порицавани там по име, някои се обвиняват само в туй, че се заблудили в живота, а други се осъждат и за мнения. За Именея напр. се казва, че ,,претърпял корабокрушение във вярата, " че отстъпил от истината, като казвал, че възкресението на мъртвите вече се свършило, а в същото това нещо били обвинявани и Александър и Филип.¹) В посланията на ап. Павла освен тези места, които имат явно полемичен характер, има и много такива, в които се забелязва същия оня тон на езика, който срещаме у първите ереси. Това можем да забележим още и в посланията на другите апостоли. Творенията на ап. Иоана са пълни, както с бележки за заблужденията, които са преобладавали по това време, така и с изрази, от които личи същината на тези заблуждения. А и много по-рано, преди да се яви каквато и да било християнска книжнина, ние се срещаме с човек, който всякога и от всички се смята за родоначалник на ересите, именно с влъхвата Симон oт Самария. ²)

          Когато четем старите еретици, ние трябва да помним, че данните за тях идат oт техните врагове, а личният опит може да ни покаже, че неразбирането или неправилното представяне на противника е възможно даже и там, дето няма никаква умисъл за това. Ние не трябва да вярваме тъй

------------------------     

¹)І. Тимотея І. 19., 20.

²)Деян. VІІІ.

-----------------------------------------------------------------------------------------

                        ПЬРВИТЕ ЕРЕТИЦИ.                           41 

лесно на злото¹) и не трябва да смесваме мислите на ересооснователите с мислите на последователите им, а особено трябва да се пазим от твърде прибързаното предположение, че основателите на сектите са хора без принципи и развратници, защото в такъв случай не само, че ще бъдем несправедливи към действителността, но ще се лишим може би и oт един важен урок. Плодовете, от които можем да узнаем ,,лъжливите пророци"²) трябва да дирим не в тяхното лично държане (което може и да не отговаря в положителна или отрицателна смисъл на учението им), но в резултатите, които се явяват като последица, от техните начала, в техните развити учения и правила и най-после в ученията на учениците им. Но ако трябва предпазливо да четем показанията, както на старите писатели, тъй и на ония, които неволно са ги последвали при разсъжденията си за подобни предмети, то не по-малко трябва да се пазим и oт теориите и положенията на ония най-нови изследвачи, които са готови да съчувствуват на всеки прочут еретик, представяйки го като човек, който с гения и благочестието си се издигнал на времето си над църквата, а, за да сторят това, попълват задачите на системата му с ред предположения, изглаждат с обяснения грозотите й и съгласуват нейните противоречия.

          Оня писател, който се мъчи да проникне в душата на ересооснователя и да проследи вървежа на идеите му, ще ни помогне да разберем много по-лесно предмета, отколкото човекът, който пристъпва към делото с пред поставена мисъл, че лъжеучителите са имали за цел да богохулствуват и да погубват душите на последователите си. И, ако тъй гледаме на въпроса, ние неволно ще се запитаме, нима тези толкова чудовищни мисли, като приписваните на

--------------------------

¹)Евагрий (oт когото едва бихме могли да очакваме подобни бележки ), посочвайки разликата между езическите и християнските възгледи защитава еретиците oт обвинението в умислено нечестие: ,,Всеки, казва той,- смятал че oт всички преди него само той мисли най-правилно (І.,11.).

                ²) Матея, VІІ.; 15 и 16.

------------ ----------------------------------------------------------------------------

42            ИСТОРИЯ НА ХРИСТИЯНСКАТА ЦЬРКВА.

еретиците, са могли да намерят някога последователи?Още по-малко пък трябва да предполагаме, че всичко това е невъзможно само за туй, защото тяхната идея изглежда чудовищна. Ние трябва да помним, че и най-остроумното предположение може да бъде погрешно и, ако ли доводите на известна система за вярата или нравствеността са отвратителни, за такава система ние не можем да говорим с възторг или снизходителност заради някаква поетическа красота или философска дълбочина, каквито наглед могат да се примесят към нейните заблуждения.

          Повечето oт първите еретически системи се отнасяли към тъй наричания ,,гностицизъм", който претендирал да стои по-горе oт обикновеното знание.¹) Не се знае, дали ап. Павел е имал в предвид този именно смисъл на думите в своето ,,предпазване oт лъже именното знание", ²)ала макар, че е по-вероятно такава употреба на този термин да се е появила по-късно, самото учение, не ще съмнение, е съществувало още по времето на апостолите. Със своите учения по-голямата част oт гностиците били толкова далеч oт християнката вяра, че по-скоро могли да бъдат смятани като хора съвсем чужди за евангелието, отколкото като еретици. Обаче името еретик на първо  време се давало изобщо на всекиго, който по какъвто и да било начин вмъквал в системата си името на Христа и, според бележката на един изследвач, излиза, че ако Мохамед се бил появил във втория век след Христа, Юстин Мъченик или Ириней биха говорили за него, като за еретик. Като разглеждаме всички тия странни мнения ние можем да се чудим, как някога са могли да

-------------------------

          ¹)Това име обаче не се присвоявало oт самите секти, но тъй ги наричали другите. Карпократианите, най-лошата и най-безнравствената секта oт този род или отделна част oт тях,според думите на Иринея, били едничките гностици, които сами се казвали тъй (1, ХХV. б), когато пък автора на ,,Философумена" казва, че тъй  се наричали офитите (V, 9).

          ²) І.Тимот. VІ, 20, дето думата ajntidevsei" (противоречие)отнасят към гностическото учение за противоположността между царството на светлината и царството на тъмата.                                            

-----------------------------------------------------------------------------------------

                           ПЬРВИТЕ ЕРЕТИЦИ.                                  43

бъдат усвоявани oт когото и да било oт ония, на които е била известна християнската вяра, ала по-дълбоко взиране във фактите намалява нашето учудване. Всъщност ние не трябва да смятаме гностицизма за извратеност на християнството; той е система oò съвсем друг произход, в която са вмъкнати някои християнски елементи.

          В религиозните и философски системи, които съществували по времето, когато се появило евангелието, настъпило бележито смесване. Евреите, докато били във вавилонския плен, се запознали с персийското и холдайско учения. Мнозина oт тях останали след това на Изток и между техните потомци и събратята им в светата земя се поддържали постоянни отношения. Поради това вярата на младото еврейско поколение силно се украсила с източни черти, особено за ангелите и духовните същества. Платонизмът, който бил най-разпространената форма на гръцката философия, още oт началото си съдържал елементи oт източен произход, а и взаимните сношения на евреите повлекли по-после към широко усвояване на друго земните нововъведения. Големият град  Александрия, който по-после станал люлка на гностицизма, бил център на философските мирогледи. В Александрийските школи се преподавало египетско, гръцко, палестинско, а косвено и персийско и халдейско учения, които на реда си били под влиянието на индийските системи и тези на далечния Изток.¹) Умовете по това време били настроени еклектически; всички религии се смятали, че съдържат в себе си нещо божествено, но никой не предполагал, че из между тях има някоя, която да обладава пълно и достатъчно откровение. Идеите oт една религия се взимали, за да се попълнят недостатъците на друга и по този начин системите дотолкова се примесвали и до толкова се изменяли, че ставали неузнаваеми. Така напр. учените били на разни мнения относно произхода на гностицизма;

-----------------------

          ¹)За приликата между гностицизма и индийските системи виж. Lussen, Indische Alterthumskunde, ІІІ., 380- 405.

-----------------------------------------------------------------------------------------

44        ИСТОРИЯ НА ХРИСТИЯНСКАТА ЦЬРКВА.

някои го изкарвали oт платонизма, а други намирали неговите извори в далечния Изток. Oт това пък ние можем лесно да разберем, как християнството е могло да се сближи с понятия, с понятия които съвсем не му подхождат. Същият оня еклектически принцип, който предизвикал сливането на разните системи, карал прозорливите умове да усвоят някои неща oт евангелието и то тъкмо ония, които отговаряли на целите им, като при това ги тълкували по своему. Същината на всяка oт тези платонически системи е или източна или заета oт по-послешното еврейство, а вмъкнатите в тях библейски термини се употребявали в съвсем друг смисъл oт този, който те имат в християнското богословие.

       Твърде характерна черта на гностиците била (както вече казахме) претенцията им за висшето знание.¹) С това именно знание трябвало, според тях, да се отличават по-възвишените умове oт на-натруфените , за които съвсем достатъчни били вярата и пътуващата мисъл. Понякога гностиците се оплаквали, че несправедливо ги отлъчвали oт църквата, когато те били съгласни да оставят за масата всички обикновени символи, а за себе си да задържат правото да разбират по-дълбокия и по-изтънчения смисъл на учението.²) От тази именно гледна точка Филон Александрийски, тип на платонизирващ евреин, тълкувал Ветия Завет, а същият принцип бил прилаган и към Новия Завет, oт дето се избирали текстове за доказателство на този принцип.³)

          Що се отнася до най-старите писатели, то гностиците или съвсем ги отхвърляли, или пък с безграничната си свобода ги извъртали и им давали алегорично тълкувание. Във всички гностически си-

------------------------------ 

          ¹)Както Питагор, тъй и Платон употребявали думата gnw'siV за да означат висше знание, а пък да се различават разни степени на знанието това е свойствено на източните религии.

²) Iren. III. 15.

³) Тъй напр. посочв. І. Коринт. ІІ. 6.

-----------------------------------------------------------------------------------------

                 ПЪРВИТЕ ЕРЕТИЦИ                                 45

стеми ние намираме общото вярване в един върховен Бог, който oт вечност обитава в плирома, т. е. в пълната светлина. Oт него произлезли последователни поколения еони или духовни същества, най-важни oт които, според имената им, били олицетворените свойства на божеството ¹) и колкото тези поколения се отдалечавали oт първия си извор, толкова и приликата с Неговото съвършенство ставала все по-слаба. Материята се смятала за вечна и зла по същество. Oт нея бил създаден света и то не oт висшия Бог, а то демиурга, когото някои еретици представят като същество подчинено на божествената воля и несъзнателно нейно оръдие, а то други като същество положително злобно и враг на върховното божество. Този демиург (или творец) бил националния бог на евреите - Богът на Ветия завет и понеже той съществувал във всяка система, то Моисеевото домостроителство или се признавало като подготовка към висшето домостроителство, или се отхвърлило като зло.²) Христос бил изпратен на света да освободи човека oт робията на демиурга.

-----------------------------

¹) Това изцяло е източна черта. Името еон (a[ iwjn) било прието собствено oт Валентина, но за удобство може да се употребява и при излагането на системите, които са съществували преди Него. Теодорит хули употребата на тази дума за означаване на живи същества, понеже тя означава продължителност-крайна или безкрайна (Haer.V. 6). Гизелер пък  (1. V. 188.) определя това  име точно с неговото гностическо значение, като развитие на божествената същност, която стои вън oт границите на времето.

 ²) В други случаи враждата на демиурга се докарвала почти до невъзможност, та се изопачавали самите характери в библейската история. Между офитите (oт o[fiV-змия) секта, която се появила в ІІ век и продължавала да съществува и до VІ. В. (Giesel.) имало такива, които предполагали, че змията, за която се споменува в третата книга на Битието била или божествената мъдрост или сам Христос, които дошъл да освободи хората oт невежеството, в което демиург (iалдабог, син на тъмата или хаоса) искал да ги държи (Iren. I. XXX., Epiph. Haer, 37). Каинитите пък, друга секта oт същия род, изпадали може би в още по-дива чудовищност. Те мислели ,че книгите както oт Новия тъй и oт Стария завет, са творения на писатели, които били вдъхновени oт демиурга и за това смятали цялата библейска история за лъжлива. Според тях достойни хора са  били тези които се хулят в Библията, напр.: Каин, Исав, содомитяните., Коей и др., че едничкия истински апостол бил Юда Искариотски, който продал Учителя си, знаел, знаел че с това хората ще се освободят oт властта на демиурга, че уж той оставил свое евангелие, което било притежание на каинитите (Iren, I, XXXI., II; Epiph. XXXVIII.).

-----------------------------------------------------------------------------------------

46           ИСТОРИЯ НА ХРИСТИЯНСКАТА ЦЪРКВА.

Ала Христос, според гностицизма, бил нито Бог, нито човек. Неговата духовна природа, която произлизала oт висшия Бог, трябвало по необходимост да стои по низко oт своя източник. Oт друга пък страна онова що произлизало oт Бога не можело да обитава във веществено, а следователно в зло тяло, та или Исус бил прост човек, върху когото еонът Христос слязъл през време на кръщение, или пък тялото, в което наглед бил облечен Христос, било призрачно и всички Негови действия привидни.¹)

Понеже материята е зла, то oт гностика се изисквало да я победи, но тук между сектантите изникнало важно практическо разногласие; и докато едни се добирали до тази победа със строга аскетическа въздържаност oт всичко чувствено, най-низкият клас oт гностиците искал да докаже своето висше  знание с това, като се предавал на разпуснатост и безнравственост.2) Същият този възглед за злата същина на материята карал гностиците да отричат и възкресението на тялото. Те не допускали никакво друго възкресение освен духовното. Целта на тяхната философия била да освободи духа oт неговата груба и материална тъмница,  и това се постигало със смъртта. Душата на съвършения гностик, възкръснала още при кръщението, трябвало да проникне в лоното Божие, а пък душите на онези, които не били още достигнали пълно съвършенство, трябвало да го достигнат след цял ред преселвания. Борбата между доброто и злото, според тяхното учение, трябвало да се завърши с победа на доброто над злото. Всяка живителна искра, излязла първоначално oт Бога, ще бъде очистена и възстановена

---------------------------

¹) Този последният възглед се казвал докетизъм (oт dokevw "струва се"). Особена докетска секта се появила в средата на второто столетие., но този термин изобщо се употребява за означаване общо съдържимите мисли у разните секти. 

²) Карпократианите смятали за дълг да преминат през всички родове действия. "(Iren. I. XXV, 4.). Както против аскетизма така и против чувствителността на гностиците виж. Clem. Alex. Strom. 1, III.).

-----------------------------------------------------------------------------------------

                           ПЪРВИТЕ ЕРЕТИЦИ.                                  47

ще се върне при своя извор, дето ще обитава с него за винаги в плирома.

След този общ преглед на гностическото учение, ние можем да пристъпим вече към по- подробното разглеждане на някои oт най-видните еретически системи.

На първо място между предтечите на гностицизма стои Симон, наричан обикновено влъхва или вълшебник, родом oт самарянското селце Гитум, за когото oт части се дават сведения и в св. Писание.¹) Изглежда, че той се учил в Александрия и след като се върнал oт родината си, изпъкнал с високи духовни претенции, като се показвал за някакъв велик човек и oт страна на самаряните изобщо бил признат за ,,велика Божия сила.²) Симон спадал  в числото на онези търсачи на приключения, които често се срещали в неговото време и които особено ламтели oт жажда да се сближат с висшия мир, жажда, която силно се чувствувала oт всички през това време. Учението на такива било смес oт гръцки и източни понятия. Те си преписвали особени тайни откровения, занимавали се с изкуството да заклинат и гадаят и у мнозина oт тях, види се , съзнателна измама се свързвала с самоизмамата и суеверното лековерие. Фактът, че Симон приемал кръщението, а също тъй и опитът му да откупи правото да дарува с Дух Свети, могат да се изтълкуват в смисъл, че той искал да се мери с апостолите, които чрез познаването на висшите тайни и чрез връзки с висшите същества са обладавали в голяма степен същата онази oт Бога дарувана сила, за каквато и сам той претендирал. Благоговейният страх, който бил му вдъхнат oт укорите и увещанията на ап. Петра, изглежда, да се запазил у него съвсем кратко време.   

Както разказва преданието, той скитал по-после по разните страни и избирал особено онези, в които евангелието не било още проникнало, и с то-  

-------------------------------------------

²/ Деяния. VІІІ. 9., 10.

-----------------------------------------------------------------------------------------

48              ИСТОРИЯ НА ХРИСТИЯНСКАТА ЦЪРКВА.

ва съумял да запази почва за своята система, в която било вмъкнато и името на Христа. В Тир той си купил красива проститутка , на име Елена, която станала негова спътница през време на скитанията му.¹) В царуването на Клавдия той пристигнал в Рим, дето добил такава голяма известност, че в негова чест била издигната статуя на о-ов Тибър.²) Там той водил спор с апостолите Петра и Павла (факт, който, ако е действителен, трябва да бъде отнесен към по-късна дата, или при друго негово посещение на Рим във времето на Нерона), опитвал се да лети из въздуха и бил носен oт приятелите си-демоните, докато, поради молитвата на ап. Петра, не паднал на земята и наскоро след това умрял отчасти oт раните, които получил при падането си, отчасти oт досадата за претърпяната несполука.³) Колкото и невероятни да изглеждат отделните части на този разказ, обаче възможно е, тези приказки изобщо  да имат някаква реална основа. Нямаме достатъчно основания да отричаме, че Симон е посещавал Рим, дето спорил с двамата велики апостоли; но разказът за неговото летене може би се е появил вследствие опитите, които наистина един гръцки авантюрист правил в царуването на Нерона.⁴)     

Симон уж учел, че Бог съществува oт вечност в дълбината на непристъпния свят, че oт него произлязла мисълта или понятието за Не- 

-----------------------------

          ¹) Iren. I.. XIII. 2; Hippolyt.

²) Първи извор за това служи Юстин Мъченик, които свидетелствува [Apol. I, 26, 56,], че статуята носела надпис: Simoni Deo Santo. В 1373 г. на същото място бил открит камък с надпис , който започвал със следните думи- Simoni Sancro Deo. И oт тогава изобщо предполагат, че Юстин като не бил добре запознат с латинския език и като познавал малко римската митология, а също тъй зает с  мисълта за Симона влъхвата, го смесвал с Semo Sanctus, сабинско божество, което се отъждествявало с Херкулеса и чиито храм бил на острова, дето е намерен този надпис. Херикс и др. обаче поддържал верността на Юстиновото свидетелство.

³) Апост. Пост. ., 9. Theodoret. Haer. I., 1. Симон тъй също изпъква в лъжеклиментиновите Recognitiones, Св. Иполит пише, че неговото желание, което завещал на учениците си, било да го погребат, като им казал, че в третия ден ще възкръсне, но че той никога не ще се появи отново "защото той не бил Христос" (VІ., 20.).

⁴) Sueton. Ner. 12. Juvenal, III. 70.

-----------------------------------------------------------------------------------------

                                ПЪРВИТЕ ЕРЕТИЦИ.                          49

говата душа (Енния) и че oт Бога и Енния произлезли последователни поколения мъжки и женски дружини еони. Енния като излязла из Плирома, произвела много ангели, oт които бил създаден светът; но ангелите, като не познавали Бога и като не желаели да признават никакъв виновник на своето битие, въстанали против своята родителка, подложили я на разни оскърбления и я затворили в последователен ред oт веществени тела.Така че по едно време тя одушевявала формата на прекрасната Менелаева жена и най-после намерила убежище в тялото на Тирската Елена, спътницата на Симеона. Самата Енния си останала постоянно, чисто духовно същество, каквото си била и отначало; нечистотата и унижението на лицата, в които тя обитавала, се отнасяли само до техните материални тела и съставяли част oт онези мъки, на които се подлагал божествения еон ¹).

Що се отнася до характера, който сам Симон си преписвал, има различни свидетелства. Според едни, той се провъзгласявал за върховен Бог, който се открил на самаряните като Отец, на юдеите като син на езичниците като Дух- Свети ²). Но по за вярване е да се предполага, че като се наричал велика Божия сила, той искал да се отъждествява с главните мъжки еони oт своя система.

Той учил, че човек е подчинен на ангелите, които са създали света, че не само Моисеевият завет и вехто-заветните пророчества са излезли oт тези ангели, но и приетите разлики между истината и лъжата били изнамерени oт тях с чел да държат човечеството в робство.³) Следователно тези, които вярвали в Симона и Елена, няма защо да се грижат да спазват каквито и да било нравствени правила, понеже те могли да се спасяват не чрез праведни дела, а чрез благодат. Симон заявявал, че той сам е излязъл oт височините на не-

------------------------------

¹) Iren. XXIII, 2.

²) Iren. III XXII/, 1; Epiph, Haer. XX. 1.

³) Iren. /. XXIII, 3; Hippo/ VI. 19.

-----------------------------------------------------------------------------------------

50          ИСТОРИЯ НА ХРИСТИЯНСКИТА ЦЪРКВА

бето, за да избави Енния -"загиналата овца", както той я наричал ¹) oт оскърбленията на нейната плътска тъмница, а също тъй да се открие на хора и да ги избави, oт игото на ангелите. Като минавал през разните небесни сфери, във всяка той добивал особена форма и на земята се явил с вид на човек.²) Той бил същият онзи еон, който е известен с имената Исус, Месия. Историята за живота и смъртта на Спасителя той обяснява докетически. ³) Симеон отричал възкресението на тялото. Понеже душата след освобождението си из път за плирома трябвало да мине през разни сфери и понеже ангелите oт тези сфери могли да пречат на нейния полет, то било необходимо да ги умилостивят, понеже те сами по себе си не били зли, с жертвоприношения. ⁴)

По свидетелството на св. Епифания, Симон казвал, че Елена е дух свети.⁵) И понеже, според учението му, това лице на божеството просвещавало езичниците (не обаче в християнска смисъл, а с помощта на гръцката философия), то Елена по такъв начин се приравнявала с гръцката богиня на мъдростта и се изобразявала и боготворила във вид на Минерва, когато Симон приемал почести като Юпитер.⁶)

Симоновите последователи се разделили на различни секти, които уж се предавали на некромантия и други вълшебства и осъществявали в живота неговото учение за безразличието на действието.⁷) Юстин мъченик свидетелствува, че в негово време (около 140 год.) на Симона се покланяли, като на главен Бог, почти всички самаряни, а имал той привърженици и в другите страни.⁸) Но тази ерес

-------------------------------

¹) Iren I. XXIII. 2. Hippol VI. 19.

²) Iren I. XXIII. 3. Hippol. VI. 19.; Epiph, XXI. 2, 3,

³) Epiph. XXI, 1.

⁴) Tertul. De Praecer. 33.

⁵) XXI, I.

⁶) Iren. I. XXIII., 4; Hippol. VI., 20 (по вярно е може би да кажем сега: Атина и Зевс, 1873 год.).

⁷) Iren I. XXIII. 4.

⁸) Apol. I. 26.

-----------------------------------------------------------------------------------------

                       ПЪРВИТЕ ЕРЕТИЦИ                            51

пропаднала толкова бързо, че един век по-после Ориген запитвал: имала ли е тя макар в цял свят поне 30 последователи.¹)

ІІ. Като оставяме Менандра²) (чието учение не се различава толкова много oт учението на учителя му Симона, щото за изисква отделно разглеждане) и николаитите (за които нищо положително не се знае, освен изобличаването им в Апокалипсиса), следното по видно име, с което се срещаме, е Керинт, който изпъква в царуването на Домициана.

Керинт бил родом oт Юдея и след като се сдобил с образование в Александрия, станал учител в родината си. По-после той се отдалечил в Ефес, което място било твърде благоприятно за разпространението на неговото учение.4) На ап. Иоана, комуто се паднало да се срещне с бащите на ересите, които се били появили още в първите дни, когато се разпространявало евангелието, било съдено да се бори и с Керинта и то в църквата, която той дълго време ръководил. В неговото евангелие, както и в посланията му има места, oт които ясно личи, какво е било заблуждението на този ересоначалник.

За отлика oт предшествениците си Керинт се задоволявал само с ролята си на учител, без да заявявал сам претенция за каквото и да било място в системата си. Неговата система била като връзка между юдейството и гностицизма и наглед страдала oт вътрешно противоречие, макар и да нямаме възможност да съдим, как съставителят се е опитвал да съгласува нейните елементи. Той учил, че светът бил създаден oт ангел, отстранен oт върховния Бог, чиито способности и знания били ограничени и който не познавал Бога, обаче несъзнателно му слугувал. На същия този ангел и на друг пак oт същия род Керинт приписвал еврейските за- 

--------------------------

¹) Contr. Cels. I, 57. VI. II.

²) Виж Just. Mart. Apol. I., 26.; Iren I. XXIII., 5. Epiph Hear. XXII.

³) II. 15. Виж  Clem. Alex. Strom. III, 4, 522. Epiph. Hear; XXV.

⁴) Theodoret. Hear. II., 3.

-----------------------------------------------------------------------------------------

52            ИСТОРИЯ НА ХРИСТИЯНСКАТА ЦЪРКВА:

кони и пророчества. Поради това Ветият Завет в Керинтовата система се смятал не зъл, но несвършен и зависим. Демиурговата природа поставила преграда, oт която простият еврейски народ не могъл да се издига по-високо в умствено отношение, ала избраници o него могли да достигат и висше знание.¹) Исус се представял като същински човек, роден обикновено oт Йосифа и Мария, но който поради своята голяма преданост бил избран oт Бога за Месия. Във време на кръщението му еонът Христос слязъл над Него, като му открил Всевишния и го надъхал със сила да прави чудеса, за да потвърди Неговото учение. Демиург, като завидел за тази намеса в неговото царство, подбудил еврейските управници да гонят Исуса, но преди да го разпнат еонът Христос се върнал в плирома. Някои казват, че Керинт допуснал Исусовото възкресение, други пък- че го очаквал да стане в началото на хилядогодишното царство, когато човешкото тяло ще се съедини пак с небесния Христа.²) Предвид на това, че Керинт действително допускал възкресението на телата, той не могъл да споделя гностическия възглед за вродеността на злото в империята.

Макар Христос да открил същинското духовно юдейство, при все туй тази външна подготвителна система трябвало отчасти да се запази още за дълго време, до като траело това несъвършенство на нещата и поради това Керинт искал да се спазват ония еврейски обреди, които сам Христос осветил през време на живота си. Едничката част oт Новия Завет, която той признавал било евангелието oт Матея.³)

На Керинта преписвали и учението за земното царуване на Христа със свитата си в продължение на хиляда години и твърдели при това, че неговите понятия за хиляда-годишното блаженство били грубо

-----------------------------

¹) Iren. I. XXVI. 1.

²) Iren. I. XXVI. 1.. Epiph. Hear. XXVIII. 1. Theodoret. Hear. II.. 3.

³) Ap. Euseb. II, 28.

-----------------------------------------------------------------------------------------

                               ПЪРВИТЕ ЕРЕТИЦИ.                            53

чувствени. Тези твърдения обаче (основания върху свидетелствата на Нилския епископ, Гая, който е писал около 210 год.¹), са изложение на съмнение. Мненията за хиляда годишното царство, които бързо се разпространили в църквата, наглед, не са излезли oт Керинта, а това, да се отнася техния произход към толкова зъл източник, е само полемично средство, за да се хвърли сянка върху им. Даже ако Керинтовата нравственост е била толкова зла, както я представят неговите противници, при все туй ние не можем да предполагаме, че той е да съедини понятието за безпътните наслаждения с царството на блаженството, чиято глава трябва да бъде Христос.

ІІІ. Докато гностиците, пропити с идеите за обширността и сложността, съставящи отличителната черта на източните религии, гледали на християнството oт високо, като на нещо твърде просто, това последното трябва да се бори още и с враговете oт друг род. Още oт рано ние намираме в християнското учение следи oт юдейска тенденция и макар средния път, който бил приет oт Йерусалимския събор под ръководството на св. Дух (Деян. ХV.), да имал за цел да премахне спора, който изниквал поради задължителността на Моисеевия закон и за езичниците, които приемали Христовата вяра, в ново-заветните книги често се посочват противодействия и oт страна на юдейството.

Това юдейство се изразило най-после в появата на разни секти. Името назореанин, което се давало отначало на всички християни, започнало да се дава само на онази партия, която поддържала, че законът бил задължителен за християните oт юдейското племе, макар и да не искала да го прави задължителен за езичниците, а онези пък, които настоявали за неговата обща задължителност, се наричали евионити. Изглежда, че само назореаните са

--------------------------------

¹) Epiph. XXVIII. 5.

-----------------------------------------------------------------------------------------

  54           ИСТОРИЯ НА ХРИСТИЯНСКАТА ЦЪРКВА.

се смятали за православни,¹) а и oт страна на църквата са били признавани за такива, когато евонитите безспорно са били еретици.

Името на последната секта се произвеждало различно, ту oт нейния предполагаем основател, ту oт еврейската дума, която означава "беден", .²) Съществуването на Евиона сега изобщо не се признава, но въпроса е и това, как така името "беден" е могло да се прикачи на тази секта,- дали и е било дадено oт нейните противници с цел да намекнат на низостта и бедния характер на нейното учение,³) или пък то е било възприето oт самите сектанти в знак на тяхната доброволна бедност и с намек за блаженството на "низшите духом".⁴) Някои отнасят произхода на сектата, като такава, към царуването на Домициана или още по-рано. Други пък предполагат, че както евионитите, така и назореаните се отделили oт църквата в 136 - 138 год. и че причината за това разпадане била тази, че и Ерусалимската църква приела езическите обичай. Трети пък свързват разколът на евионитите със свидетелството на Егизипа,⁵) че някой си, Тебутис, който се бил разочаровал, за дето не можал да се домогне до епископската катедра в Ерусалим, започнал да развратява църквата и, според това предположение, началото на евионитството трябва да се отнесе към 107 година.⁶)

Евионитите учели, в противоположност на  гностиците, че светът бил създаден oт сама го Бога.⁷) Що се отнася да личността на Христа, то ма-  

--------------------------

¹) Поне oт началото, макар и да не се съгласявали с по-късните изследвания и определения на църковните учения. Те траяли до 5 век.

²) Ориген й дава еврейски произход (De prineip. JY., 22; Contr, Cels: ll. 1) Тертуалиан е първият писател, който говори за Евиона, като личност (De Praeser; 33). 

³) Euseb. III. 27.

⁴) Гизлер мисли, че отначало то се давало презрително oт юдеите на всички християни.

⁵) Ap. Euseb. JY. 22.

⁶) Такова е мнението на Гизлера, който твърди (Іл 1л 130), че епископът, когото Тебутис искал да наследи е бил по-скоро Симеон, отколкото Иаков Праведни.

⁷) Iren I. XXYJ. 2.

-----------------------------------------------------------------------------------------

                       ПЪРВИТЕ ЕРЕТИЦИ.                             55

кар някои oт тях и до допускали Неговото чудесно раждане, отричайки същевременно Неговата божественост и предвечност, болшинството обаче предполагали, че Той е прост човек, син на Йосифа и Мария, а бил избран за Месия и Син-Божи за това, че oт всички хора само Той едничък изпълнил закона.¹) Те вярвали, че Той не знаел за своето високо предназначение, докато не Му било открито от Илия при кръщението, в лицето на Иоана Кръстителя,²) и че след това Той получил небесно ³) вдъхновение, което го напуснало пак преди да бъде разпнат.⁴)  

Изглежда, че по възгледите си за Вехтия-Завет, евионитите се разделяли на две партии. Едни oт тях предполагали, че християнството  се отличава oт закона само по прибавката на някои черти, когато други пък смятали, че то е подновена оригиналната Моисеева система, която уж била изразена в еврейската Библия. Тези най-първи членове на сектата смятали Моисея за едничкия истински пророк. Те отхвърляли не само по-късните еврейски предания, но и целия Вехти-Завет с изключение на Петокнижието, а и не го смятали даже и за произведения на самия Моисей, а го приписвали на неговите слушатели, които преднамерено или поради невежеството си изопачили думите му. В това те намирали предлог а премахнат всичко, що не отговаря на техните начала.⁵) Oт Новия-Завет евионитите не признавали нито една книга освен еврейското Евангелие на св. Матея, в което бил изпус-

--------------------------

¹) Hippol. YJJ. 34.

²) Така била пренесена върху истинския Спасител онази мисъл, която юдеите oт това време имали за своя очакван Месия (Just. Mart. Dial c. Tryph., 8).

³) Iren V. 3; Epiph Hear, XXX; 2. В евангелието на евионитите се казва, че гласът oт небето при кръщението на Спасителя уж произнесъл думите: "Ти си Моят Син обикнат, в когото е Моето благоволение… Аз днес Те родих".

⁴) Orig, contr, Cels V, 61; Theodoret. Hear., II. 1.Гизлер предполага, че Ориген, като говори за разликите между евионитите, под това название разбираме и нарозеаните            (J. 11. 138). Шлиман и др. разбират тази разлика между двете класи на евионите.

⁵) Epiph. XXX., 18.

-----------------------------------------------------------------------------------------

56          ИСТОРИЯ НА ХРИСТИЯНСКАТА ЦЪРКВА.

нат разказва за раждането на Спасителя. По-голямо значение отдавали те на апокрифните съчинения, ала особено неприятелски се отнасяли към ап. Павла¹) и неговите послания.

Макар на последните евионити да се приписвала извратеност в нравствено отношение, животът обаче на първите сектанти, без съмнение, е бил строг. Някои партии измежду тях отхвърляли всякаква собственост и се въздържали не само oт месото на животните, но и oт техните произведения, като яйца и мляко.³)

В богослужението и употребата си те възприели юдейските обреди и термини, извършвали обрязването и обредните измивания, строго пазели еврейската събота и имали синагоги, управители и др. Те извършвали евхаристията с пресен хляб и в чаша наливали само вода.⁴)Както кериантяните, и евионитите притежавали учението за земното царство на Христа, който щял да направи oт Иерусалим седалище на своето могъщество и щял да покори всички народи и да придаде на своето царство невиждан до тогава блясък. 

Евионитството съществувало в Сирия и Персия до края на четвърти век.

ІV. Менандр, за когото казахме по-горе че бил приемник на Симона влъхвата, бил, според преданието, учител на двама еретици, които могат да се смятат като основатели единият на сирийския, а другият на александрийския гностицизъм-именно Сатурнина и Василида.⁵)

Сатурнин който се родил в Антиохия       110-134. г. г.

и там основал школата си, учил, че върховния Бог или "Незнайният отец" създал множество духовни същества, че на дъното на духовния свят,  близко до границата, която разделя царството на светлината

-------------------------

¹) Iren. I, XXVI.; Epiph. XXX. 15 и 16; Hieronin Matt. XII. 2. (Patrol XX I).

²) Epiph. XXX. 2.

³) Epiph. XXX, 15, 17, 22.

⁴) Iren. I, XXVI, 2; Epiph XXX, 15, 16, 18, 21.

⁵) Euseb. IV. 7.

-----------------------------------------------------------------------------------------

ПЪРВИТЕ ЕРЕТИЦИ                         57

от хаоса на материята, имало седем ангели, управители на планетите, и че тези ангели взели част oт веществената маса и я преобразували във висш свят, като поделили помежду си този свят. Юдейският Бог бил техен глава. ¹⁾ Светлият образ, спущан oт време на време из отдалечения източник на светлината и после наново връщан, подбудил у тях нови желания и замисли. Като не били в състояние да уловят  и задържат този образ, те се погрижили да създадат човека по негова прилика; ала тяхното творение могло само да пълзи по земята, като червей, докато Отец не се съжалил и му пратил искра oт своя божествен живот.²) Против избрания народ, господарят на материята, сатаната, с когото ангелите водели непрекъсната война, създал злия род и през своя земен живот избраните били изложени на нападки, както oт самия него, така и oт неговите човешки и духовни побратими.³) Ветият Завет, според Сатурнина, бил даден отчасти oт седемте ангели, главно oт еврейския Бог, и отчасти oт сатаната. За да отърве избраните oт техните врагове, а също тъй и oт властта на юдейския  Бог и другите планетни ангели, които се стремели да основат независимо царство. Отец изпратил на земята еонът Нус (ум) т. е. Христа, облечен в призрачно тяло. След смъртта на всички вещи, телата на избраните, според учението на Сатурнина, трябвало да се разложат на елементите си, при което душата наново влизала в лоното на незнайния Отец,   oт дето била взета.⁴)

Нравственото учение на Сатурнина било строго аскетическо. Той забранявал брака и размножаването  на човечеството;⁵) но всичките му по-строги правила се спазвали по-после само oт висшия клас из

----------------------------------

¹) Iren. I, XXIV., 2; Hippol. VII., 28, Epiph. XXIII., 1.

²) Iren. I. XXIV., 1; Hippol. 1. C.

³) Iren. I., XXIV.,  1, 2.

⁴) Iren. I, XXIV, 1.

⁵) Hippol. XXIII 1; Epiph. XXIII. 2.

-----------------------------------------------------------------------------------------

58            ИСТОРИЯ НА ХРИСТИЯНСКАТА ЦЪРКВА.

неговите последователи. Тази секта не излязла вън oт границите на Сирия и скоро заглъхнала.

          V. Василид, който се прочул около 125 година, изглежда,като Сатурнина, да бил сириец, но живеел в Александрия¹) и в системата му преобладавал египетски дух.²) Той учил, че oт върховния Бог,чрез последователно раждане, произлезли седем мъдрости, (които в същност били олицетворените човешки свойства)-ум, слово, мисъл, мъдрост, сила, правдивост и спокойствие.³) Oт тях произлязъл втори род духове, oт втория-трети и това се продължавало до тогава, докато се явили 365 класове, oт които всеки се състоял oт по седем духове и всеки си имал небе, при което всяко небе със своите жители било по-долен пра образ на онова, което стояло по-горе. Броят на небесата се изразявал с предаването на гръцки буквите на думата аврасакс,⁴) която дума oт болшинството тълкувачи се изкарва oт коптски език и се обяснява в смисъл на нова дума или обещана дума.⁵) Същото това име се употребявало и за означаване промисъла, който управлява вселената, но не и на върховния Бог какъвто си е всъщност (понеже той се представя за неузнаваем), но на Бога, доколкото Той се е проявил, т. е. сборната йерархия на произлезлите класове.

          Ангелите oт най-долното небе (това което се вижда oт земята) създали света и неговите жители, по образец, който им бил посочен oт еона София или Мъдрост.⁷) Главният ангел oт този клас, който се казвал архонт или управител, бил Бог

----------------------------      

                ¹) Epiph.XXIII., 1; XXIY. 1.

                ²) Иполит го изкарва oт Аристотел VІІ., 14., но по-после казва, че той учел по египетски.

                ³) Iren. XXIX., 3. Те могли да бъдат заети oт семейството амщаспанд oт Зороастровата религия, или oт кабалското семейство сефири. Но понеже се казва за тях, че заедно с върховното същество съставяли първата октава, то можем да ги отнесем към египетската система, в която се употребява този термин. 

                ⁴) Iren I. XXIV., 3; Hippol. YJJ. 26.

                ⁵) Тази дума се срещала и в египетската митология. За камъните, известни под името абракси виж статията Abraxas в енциклопедията на Херцога.,

                ⁶) Iren. XXJY.7.

                ⁷) Strom. JY. 13,

----------------------------------------------------------------------------------------

                            ПЪРВИТЕ ЕРЕТИЦИ.                                  59

на евреите, а другите ангели, негови събратя били разделили помежду си по жребие други области на света.¹) Поради стремежа на архонта да издигне своя народ над останалото човечество, другите ангели подбудили у езичниците вражда против евреите. Петокнижието било дадено oт архонта, а останалите пророци произлизали oт другите ангели.²)

          Oт творците ангели човекът получил душа, която била седалище на чувствата и страстите. Към тази душа върховният Бог прибавил и разума и висша душа, която нисшата душа постоянно се мъчила да отслаби.³) Макар Василид да не може напълно да се нарече дуалист, той обаче учил, че в цялата природа непрекъснато се води борба между злото и доброто и че злото напада върху доброто ,,като ръжда върху стомана",⁴) и че целта на сегашното състояние-като се дават души на хора (които никога не могат да изчезнат, понеже са излезли oт Бога; та трябва пак при Него да се върнат), е да могат те да се отърват oт злото. Божието знание отслабвало между хората. Сам арохонтът, макар и да бил оръдие на върховното Същество, когато подарявал закона на евреите, сам не знаел истинския му характер, нито неговото духовно значение,  нито пък подготвителната му роля,  която могли да схванат само духовните лица между юдеите. За да просвети човечеството, да го освободи oт стеснителната система на архонта и да му даде възможност да се издигне към Върховния, първородният еон   Нус или разум слязъл над Иисуса, най-светия измежду хората, и то през време на Неговото кръщение⁵) и тогава чак узнал архонтът своето истинско място в световната стълба. По послешните василидиане казвали, че той дошъл до отчаяние oт това откритие и внушил на юдеите да преследват Иисуса,

-------------------------      

          ¹) Epiph. XXJY. 2.

²) Iren. J. XXIV. 4. 7.

³) Strom. II. 20.

⁴) Strom. IV. 12.

⁵) Iren. I. VVIV. 4. Кръщението Христово се празнувало с голяма тържественост oт тази секта на 6. януари. Strom. I. 21.

-----------------------------------------------------------------------------------------

60       ИСТОРИЯ НА ХРИСТИЯНСКАТА ЦЪРКВА. 

ала не е известно, дали сам основателят на сектата е споделял този възглед, или пък е смятал, че архонтът благоговейно се примирил с известието за своето ниско положение.

          Учението за изкуплението било несъвместимо с Василидовите начала. Той не допускал никакво друго оправдание, освен чрез съвършенство в святостта и заявявал, че всеки страда заради собствените си грехове. Бог, казвал той, прощава само такива грехове, които се правят неволно или по незнание;²) всички други грехове трябва да бъдат изкупени и докато не стане изкупването, душата, водена oт своя ангел хранител, трябвало да мине oт едно тяло в друго, не само през телата на хората, но и през телата на низшите животни.³) По такъв начин всяко страдание, което не могло да се обясни с видима причина, трябвало да се смята, като очистване oт грях, направен в някакво по-прежно съществувание, а смъртта на невинните се смятала като наказание на злия зародиш, който би изникнал, ако животът им би се продължил. Oт тази гледна точка Василид обяснявал страданията на самия човек Иисуса⁴) и с такива теории той искал да оправдае промисловото управление на света, за което той уж заявявал, че ,,искал по-скоро нищо да не говори, отколкото да намери недостатък на Промисъла".⁵)

          До като гностиците гледали изобщо на вярата и знанието като на неща противно едно на друго, Василид учил, че вярата трябва да мине през целия духовен прогрес и че знанието нараствало, колкото вярата ставала по-способна да го възприема. Той делял своите ученици на няколко степени, и, за да бъдат допуснати някои в числото на висши-

-------------------------------   

          ¹) Първото мнение на старите писатели, а второто на Storm. Ll. 8 Hippol. (VIII, 28, 26).

²) Storm, JV. 24.

³) Ориген на Рим. V. 1. Тъй обяснявал Восилид Присъствието на греха до третия и четвъртия род. Clem. Alex. JJ. 976.

⁴) Storm. JV. 12.

⁵) Storm. J. c.

-----------------------------------------------------------------------------------------

                       ПЪРВИТЕ ЕРЕТИЦИ.                            61                 

те последователи, изисквало се петгодишно мълчание.¹) Доказателствата, на които главно се опирал Василид, били пророчествата, които носили имената на Пархора, Баркоба и Баркофа, а и тайнствените предания, които той уж заемал oт св. Матея и oт Главкия, преводача на ап. Петра.²) Към Новия-Завет той се отнасял съвсем произволно. Той не отхвърлял и ап. Павла, но го поставял по-низко oт ап. Петра и обявила някои oт приписваните му послания за лъжливи. 

Тази система била много по-разпространена, отколкото всяка друга oт по-първите и бл. Иероним казва, че тя съществувала даже до V век.³) Учението на сектата обаче с течение на времето било силно изопачено. Възгледът на юдейството бил променен, тъй че архонтът започнал да се смята за противник на върховния Бог и поради това гностикът бил волен да тъпче всичко, което излиза oт тази долна сила, и да отхвърля всички закони на нравствеността.⁴) Вместо учението, което Василид и някои други сектанти поддържали че еонът, което слязъл над Исуса във време на кръщението му, го напуснал преди да бъде разпнат, била е вмъкната странната докетическа измислица, че Исусовото-тяло било привидно и че тялото си Той предал на Симона Киринеанина, които и пострадал на кръста вместо Него, когато сам Той, под образа на Симона, стоял на ред с другите и се издявал над мъчителите. Поради това гностикът не трябвало да признава разпятието и тези, които го признавали, се намирали още във властта на архонта.⁵) По-послешните василидиани не се смущавали да ядат oт жертвите, които били пренасяни на идолите или да вземат участие в езическите обреди и празници. През

----------------------------

¹) Euseb. JV; 7.

²) Hippol. VIJ,, 20; Storm VIJ 17, 898-900: Theodeler Hear 1. 4

³) Ep. LXXV. 13 Той говори за нея като такава, която се разцъфтяла в Испания.

⁴) Iren I XXIV 5 Иритей описва вече по-късното василиадство За главен извор, oт дето могат  да се почерпят сведения за по-ранната система, служи Климент Александрийски Giesel I 1 186.

⁵) Iren. I. XXIV. 4.

-----------------------------------------------------------------------------------------

62          ИСТОРИЯ НА ХРИСТИЯНСКАТА ЦЪРКВА.

време на гоненията те се отричали oт вярата си и се надсмивали над мъчениците, като на глупаци, които се подлагали на мъки за лице, което, според учението им, бил сам просто разпнатият Симон. Те предавали също тъй и на вълшебство. Този, според тях, който изучел цялата система, който узнаел имената  и произхода на всички ангели, щял да се издигне по-горе oт другите и щял да стане невидим и недостижим. По-голямата част oт скъпоценностите, както и арабските и тайнствените надписи, предполага се, да са се употребявали oт сектата като муски или талисмани, макар и да се знае, че някои oт тези символи са чисто езически.

VІ. Най-способен oт всички гностически водители бил Валентин. Неговата система се отличавала oт останалите по своя сложност и обработеност и надминавала всички по популярността си.  

Както предполагат, Валентин бил oт юдейско потекло, но бил родом oт Египет и се учил в Александрия. Изглежда, че той бил възпитан като християнин, или поне изповядвал е християнството на млади години и oт тук учението му, макар и много диво, било изказано с библейски език и било проникнато много повече с библейски идеи, отколкото ученията на по-първите учители-гностици. Тертулиан свидетелствува, че той станал началник на ерес, поради туй, че се разочаровал, като не получил епископска катедра; но не се знае през кои именно период oт живота му се е случило това разочарование, пък и самата точност на свидетелството изобщо е съмнителна. Около 140 година той бил в Рим, дето, според свидетелството на Иринея, останал oт време на първосвещеника Хигина до първосвещеника Аникета.¹) В Рим, дето църквата се отличавала с простотата и строгостта на православието си и се отнасяла към новостите не тъй снизходително, както църквата, oт която излязъл Валентин, той на два пъти бил отлъчван oт цър-

---------------------------

¹) Iren. I. XXIV. 6

-----------------------------------------------------------------------------------------

                      ПЪРВИТЕ ЕРЕТИЦИ.                           63

квата  и след като окончателно бил отлъчен, отдалечил се на остров Кипър и тук изработил и започнал да проповядва своята система. Той умрял, като предполагат, около 160 година, но на остров Кипър ли, в Рим-не се знае.

Учението на Валентина изглежда да е заето oт религиите на Египет и Персия, oт кабалите. Платона, Питагора и oт Хезиодовата Теогония.¹) Той учил, че съществувало някакво си начало, което било съвършено и съществувало oт само себе си и го наричал Витос (т. е. неизследвана дълбочина). Това същество, което съществувало oт вечност в покоя, решило най-после да се прояви. От него  и Енния или мисълта на душата му, която се казвала Нус (ум) или Моногенис (единороден), а женският еон -Алития (истина). Oт тях чрез последователни раждания произлезли две други двойки: Логос (слово или разум) и Зои (живот) и Антропос (човек) и Екклексия (църква). По тази начин се образувала първата степен oт съществата огдоази или октава.²) След това oт Логоса и Зоя произлезли пет други двойки еони - декада, а oт Антропоса и Екклексия шест чети -додекада, тъй че всички заедно съставлявали числото 30. Освен тези еони имало и друг безбрачен еон, наречен Орос (предел) или Ставрос (кръст), издънка oт Витоса и Сиги, и неговата длъжност била да въдвори началото на ограничеността и да задържи всяко битие на определеното му място.³)  

Един само първородния Нус бил способен да достига върховния Отец. Другите еони завидели на знанието му и настойчивостта на техните желания

----------------------------

¹) Iren. III. IV. 3.

²) Iren. I. I. cp. Hippol VI. 29. 30. Полът на тези същества отговаря на рода на гръцките им имена.

³) Iren. II. 12. 4; III. 5. Hippol. Vi., 31. За да потвърдят това родословие, валентианите се опирали върху думите на ап. Павла: ,,във всички родове oт века до века" (Еф,ІІІ, 21) и дето в писанието или в литургията се срещала думата и еон те го отнасяли към еоните oт своята система.Iren, I, III, 5.

-----------------------------------------------------------------------------------------

 64                ИСТОРИЯ НА ХРИСТИЯНСКАТА ЦЪРКВА

да проникнат в това знание била пропорционална с тяхната отдалеченост oт първоизточника. София (мъдростта), последната oт тридесетте еони, изпълнена oт неудържима жажда за знание, излязла из прелома, с цел да се издигне към първообраза на своето битие. Но когато я застрашавала опасност да бъде погълната oт безкрайността на природата или да се залута в безграничното външно пусто пространство, Орис я върнал обратно в областта,която тя толкова глупаво напуснала.¹) тогава Нус по Витосов промисъл създал нова двойка еони-Христа и Св. Дух.²) Христос учил най-старите еони, че Витос е недостижим, че те могат да го познаят само чрез еднородния и че щастието в живота се състои в доволството oт онова количество светлина, каквато е oтредена за всекиго. Духът пък възстановил равенството помежду им и ги научил да славят наедно Върховния. По такъв начин била възстановена хармонията и всички еони с общи сили създали Иисуса (или Спасителя), цвета на плирома, надарен oт всекиго oт тях с най-скъпоценния дар, какъвто всеки е могъл да отдели. Заедно с Иисуса били създадени и много служащи ангели.³)

          Но в това време, когато София летяла извън пределите на плирома, oт желанието й, без съдействието на нейния съпруг-Фелетоса (воля), се родило недоносеното, безформено и несъвършено същество, наречено Ахамотоя.⁴) Това същество било изключено oт плирома и се намирало в последния мрак, но Христос се съжалил над него, надарил го с форма и за миг му показал лъчи oт небесната светлина. Ахамота се помъчила да се до-

--------------------------------         

                ¹) Iren. I. II. 1. 2.

          ²) Iren I. II. 5.

          ³) Iren. I. I I. 5, 6 Tertul. Adv. Valent., 12, Hippol. VI, 52. Ириней приравнява разказа за валентианския Исус с езическата басня за Пиндара (ІІ. ХІV, 5).

                ⁴) т. е.мъдрост oт еврейското Ахамота Това име било заето oт кабалите Ахамота се нарича още ijnquvmhsiV и се отличава oт майка си, като по ниска мъдрост hv kavtw sofiva (Giesel. I. I 188).

-----------------------------------------------------------------------------------------

                                      ПЪРВИТЕ ЕРЕТИЦИ.                                     65

ближи до тази светлина, но била пропъдена oт Орома.¹) Поради това тя била обхваната oт силно вълнение и ту се смяла при спомена за  славното видение, ту плачела, за дето не била допусната до светлината. Нейните чувства влияели върху неподвижната и безформена материя; когато тя се била обърнала към извора на светлината, се явили душевните същества, а oт скръбта и за туй, че живее в мрака и пустотата и oт страха и да не би да и отнемат живота, както й била отнета светлината, се появили пък веществените същества. Между веществените тела бил сатаната с ангелите си, а между душевните-демиург. Ахамота се обърнала с молба към Христа, който и изпратил еона-Исус, придружен oт ангелите си и снабден с мощта на цялата плеяда. Исус я озарил и успокоил вълнението й. Oт блясъка на Неговите ангели тя започнала и родила духовното битие.³) Демиург пък започнал да обработва духовния хаос ,отделил душевните елементи oт веществените и oт първите създал седем небеса, oт които най-горното било негово, а всяко едно oт останалите предал в ръцете на висш ангел…След това той създал човека, като го снабдил с душа и тяло. Но Ахамота, без знанието на демиурга, посажда в неговото творение искра oт духовната природа, та и създател и ангелите му останали твърде учудени, когато забелязали, че тяхното създание притежава нещо по висше, отколкото те сами имат.

          Поради това демиург завидел на човека и го обвързал със строг и стеснителен закон, та когато човекът нарушавал този закон, той го изхвърлял oт третото небе-или рая-на земята и обличал душевното му тяло в ,,кожена дреха", т. е.плътска

-------------------------- 

¹) Iren. I, II, 3; Tertul. Avd. Valent. 13. 14.

          ²)Материята в тази система се представя не като деятелно зло, но като бездейна и отрицателна kenwma (празнота), в противоположност на plhvrwma [пълнота]

          ³) Iren. I. IV; Tretil. 22. Cp. Hippol. VI. 32.

-----------------------------------------------------------------------------------------

66        ИСТОРИЯ НА ХРИСТИЯНСКАТА ЦЪРКВА.

тъмница и по този начин го поставил в оковите на материята (тъй именно обяснява Валентин Бит. ІІІ. 21.) Всичко това обаче станало по промисъла на Всевишния, чиято цел била да разруши веществения мир, а като средство за това послужил духовния елемент, който бил вмъкнат в материята.¹)

Демиург не знаел, че съществува нещо по-високо oт него. Той работил като оръдие на Витоса, но несъзнателно и, като се смятал за родоначалник на вселената, внушил на еврейските пророци да го прогласят за единствен Бог. Поради това Валентин обяснявал разликите в пророческите писания с туй, че те били написани по вдъхновение на ограничения демиург и с това, че, пророците ги черпели oт висшия извор без сами да знаят това.²) Демиург научил пророците да предсказват за Месия неща, които отговаряли на неговите разбирания. Той облякъл този душевен Месия с душевно и невеществено тяло, способно да върши човешки работи, но лишен oт човешки чувства и към тези елементи, без знанието на неговия създател, била прибавена духовна душа oт висшия мир. Този низш Христос бил роден oт дева Мария, като минал през нея, ,,като вода през тръба", без да вземе не нещо oт нейното тяло. Той ял и пил, но никаква полза не извличал oт тази земна храна.³) В продължение на 30 години (този период и отговаря на числото на жителите oт плирома), той живял като образец на аскетическата праведност докато през време на кръщението му не слязъл над Него еонът Исус, с цел да изпълни най-възвишеното пророческо назначение, което демиург не разбирал. Тогава чак той узнал за висшия духовен свят и с радост станал оръдие за въдворяване на Месиевото царство.⁴)