"Бидейки оправдани с Неговата благодат
чрез изкуплението, което е в Христа Исуса"
(Римляни 3:24)

Великата Павлова доктрина за оправдание чрез вяра, поставена на най-челно място в теологията на Реформацията, в нашите дни е  паднала от челното си място. За много хора термина е съвършенно безсмислен, за други е отблъскващ. Със себе си той носи аромата на съдебната зала. Той напомня за законната процедура на криминално дело, със съдия и подсъдим нетърпеливо очакващ присъдата, които неща изглежда, че не съвпадат с блаженствата и думите на благодат изговорени в Галилея и духът на благовестието. 

Така че, може да зададем въпроса, тези, които пренебрегват тази доктрина наистина ли са я разбрали и дали някога те са били в ситуация с която тя е във взаимотношение. Трябва да спрем когато разсъждаваме, как опитноста на оправдание развълнува до дълбочина душата на Св. Павел, как направи Лютеровата кръв да тупти във вените му, как даде на нашите бащи източник на надежда и кураж и им даде надежда, която ние можем да не пожелаем.

Може би има повече в нея, отколкото мислиме. В края на крайщата съда не е манастир където адвокатите четат внимателно прашните книги. Той е място, където важни интереси са преплетени, където драматични ситуации се появяват и сърцата бият с болезнена интензивност, където дори живота е заложен. Всеки човек, нетърпеливо очакващ присъдата, когато чуе неочаквана присъда на помилване или когато е осъден на смърт, и бива оправдан, разбира се ще бъде несравнимо развълнуван и  ще запомни  тази опитност за винаги.

Ако Св. Павел, Лютер, Бънян и много други чувстваха, че те изживяват такава опитност, ако чрез вечната Божия благодат, те са избегнали справедливата присъда над техните грехове, ако те са получили дадено даром оправдание и ново положение пред Бог, и смелост да влезнат в Неговото свято място, учудващо е дали те говорят от все сърце относно тяхното оправдание и дали го поставят на най-предното място на тяхната благодарност? Ще бъде добре да разбереме искрено какво те имаха предвид когато говореха относно "Бидейки оправдани с Неговата благодат чрез изкуплението, което е в Христа Исуса".

Това ще ни доведе лице в лице с централният проблем на нашият морален живот.

I.Този проблем е: Как човек може да бъде прав пред Бог? В момента в който човек осъзнае своето морално състояние, той реализира чрез Божествено вроденият му инстинкт, че Бог е този с когото той трябва да бъде в изправност. Това е неизбежно убеждение. Докато човек вярваше в много богове, не беше лесно да открие как да бъде в изправни отношения с тях. Човек можеше само да се опита чрез скъпа и много трудна служба да отклони гнева или да получи благосклонност.

Но когато познанието на един жив и истински Бог, Създател, Владетел и Съдия на целият свят се зазори в човешкият ум, тогава се събуди очакването за правосъдие над всеки човешки живот и това се превърна в жив и много важен въпрос за сериозно мислещите хора, как те ще могат да застанат в този съд.

Това е проблем, който е занимавал сърцата и съвеста на хората във всеки век от най-древните времена и далеч извън границите на откритата религия. Това не е проблем създаден от християнското откровение, това е проблем който това откровение дойде да разреши.

Св. Павел, като посветен и дълбокомислен юдеин, бе притиснат от проблема със специална тежест и настойчивост чрез ученията на Мойсеевият закон. Бог беше представил себе си на Израил, като праведен и свят Бог, с чисти очи не гледащ на неправдата и който по никакъв начин нямаше да оправдае виновният. Неговият закон изискваше не по-малко от съвършенна правда.

Законът беше органически цял, така че, който го нарушеше в една точка, нарушаваше целият закон. Това беше невъзможно изискване, което доведе сериозни и искрени хора до отчаяние. "Пред теб", признаха те, "никой няма да бъде оправдан". "Ако ти Господи, определиш нечестието, то кой може да устои?" "Как човек може да бъде оправдан пред Бог? Ако той спори с Него, той не може да Му отговори." Св.Павел е оставил запис на агонията през която премина за да постигне правда чрез делата на закона и за това как е открил, че е невъзможно да постигне мир с Бог по път, който е бил обсипан със страх от артилерията на десетте заповеди.

Без съмнение милостта, а също така и правдата на Бог са били познати на древният Израил и не можем да не допуснем, че посветени души са намерили утеха там. Може да бъдем сигурни, че Св. Павел е имал проблясъци на слънце дори в своят живот преди да стане християнин. Имало е време, когато се е надявал на Божията милост. Но за добок и търсещ ум, като неговият, въпросът винаги ще се повтаря, наложен му и събуден от чувствителната му съвест. "Каква основа имам аз за надежда за Божията милост? Не заслужавам ли осъждане от праведният и свят закон, който всекидневно престъпвам?"

От стиховете, които следват след нашият текст е явно, че Св. Павел намери в примирението на Божията правда с неговите минали грехове истински морален проблем. Относно себе си, по късно той казва, че: "когато заповедта дойде, греха оживя и аз умрях." Чрез това той има в предвид, че неговото осезание за Божията правда, работейки чрез неговата виновна съвест, го направи морално безпомощен и го смали до момент в който той беше отчаян за своето спасение.

Неговият проблем е също и наш. Как може да бъдем оправдани пред Бог? Науката на нашето време е изработила в умовете на хората твърдото убеждение, че целият свят е сфера на установен закон, и много, които не вярват в Бог, говорят относно важноста за "единство с всемира." За религиозният ум, природните закони са израз на правдата и последователноста на Бог, Който е дал на света своята конституция, която Той ще подържа непроменима. Както физическите така и моралните закони са израз на постоянна воля и цел на праведен и свят Бог.

Това е което прави факта на човешкият грях толкова ужасен проблем. Smuts, великият държавник и философ, говорейки за своята религиозна опитност, говори за пукнатина преминаваща през света "и тази пукнатина преминава през мен." Съществува нещо, което е фундаментално неправилно, пропукано и счупено в индивидуалното сърце и в социалният живот на човечеството. Никой не може да го отрече. И такава пукнатина в машината на всемира, трябва да води до всемирно бедствие.  Светът се движи по своят неизменим път и последиците са неизбежни. "Това, което човек посее, това и ще пожъне."

Над тази идея за закон съществуват гласове, които със сигурност потвърждават Божията любов и говорят по начин който потвърждава, че може да очакваме Божията милост като значение за посока. Трудно е да разберем, как интелигентни хора, могат да погледнат на ситуацията толкова леко и да си представят, че може да се разреши по толкова лесен начин. Как може да намерим място за работата на милост в свят, който е устроен и управляван както познаваме този свят да е? Науката на нашето време казва откровенно и решително, че няма място за милост. Прощението е невъзможно, злото трябва да върви по пътят си и грешникът трябва да понесе последиците от греха си. Дори това, което е още по-сериозно, пробудената съвест потвърждава тази присъда. Нейното свидетелство е, че грехът не може да не остане ненаказан. Така че, който заблуждава грешника, че може да се надява на Божията милост, трябва да знае, че тази надежда е несигурна. Винаги ще съществува преследващият страх, че милоста, няма да може да вземе надмощие над правосъдието. Бог може да е милостив, но аз заслужавам ли милост? Каква е моята пледоария ? Каква е моята основа за надежда? Тези чувства варират като движещи се пясъци и не може да има постоянен мир.

Накраят ние достигаме до това, до което Св. Павел достигна, че ако има лекарство за греха то трябва да стигне до корена на проблема. То трябва да се занимае ефективно с целият проблем. Не бива да има омаловажаване чрез морални разлики. Не бива да включва неяснота относно Божията правда, нито намек за  спечелване на одобрението, не бива да има тайна врата за приемането на няколкото облагодетелствани. Ние трябва смело да потвърдим, че както има материален ред чрез Божествена заповед, също така съществува морален ред, който трябва да бъде подържан в своята цялост на всички Божии заимоотношение с човека.

Доброто и злото са основно и  вечно  различни и е немислимо, че нещо може да бъде направено някога, което може да засенчи разликата. Бог никога няма да третира хората по условен начин, оставяйки закона да се занимава с определена група, но запазвайки други от неговият досег. Ако е възможна такава непоследователност при Бог, резултата от нея ще бъде морален хаос, толкова сигурно, както прекратяването на физическите закони ще превърне света в развалини. Така че, може да приемеме за сигурно, че ако не може да бъдем спасени в пълна хармония с правдата на Бог, ние не може да бъдем спасени въобще.

Няколко неща са по-необходими в нашето време отколкото да представим просто на всеки човек, че благодатта не е нарушение на закона. Това погрешно разбиране е което прави много от нас да смятата благовестието като незначително и остаряло във века на науката. Чудесата са отхвърлени като невъзможни тъй като те са погрешно приети като нарушение на естествените закони и прощението на грехове е отречено като приказка, тъй като законите на всемира трябва да следват техният непроменим курс. Ние сме почтителни към Божественият ред както всеки друг.

Ние сме убедени както св. Павел беше, че "прощението" ако има прощение то трябва да изкупи моралният закон който греха беше нарушил. Същото дело, което посредничи за правдата, също трябва да провъзгласи правосъдие. Милоста не може да замени правосъдието, тя трябва да е правосъдие.

II. Възможно ли е? Може ли такова прощение да бъде намерено? Възможно ли е човешкият проблем с греха да бъде разрешен по този начин? Св. Павловото убеждение беше, че разрешението беше намерено в Христос. В Него, чрез увеличаващо се действие на благодат, Бог беше примирил света със Себе Си. В Него, Павел откри себе си оправдан, освободен от вината и обвинението на закона.

Това, което законът не можеше да направи, Божията благодат направи и по такъв начин, че не анулира закона а утвърди закона. Това е тайна, пред която всички човешки думи и мисли се изчерпват, тайна, която се задълбочава повече и повече разсъждавайки върху нея. "Оправдание" казва Brunner, "е най-неразбираемото нещо, което съществува. Всички други чудеса са чудеса на периферията на живота, но това е чудото в центъра на живота, в центъра на личноста."

Ако въпроса "Какво направи Христос?" е зададен ние можем само да отговорим с думи, пълният смисъл на които не можем да разберем. Той дойде на този свят както каза, за "да даде живота си за откуп за мнозина." Той направи умилостивение за греховете на света, Той умря за неправедните, Той понесе греха ни в Своето си тяло на кръста. И всяко християнско сърце, прилагайки всичко това лично казва: "Той ме обичаше и предаде себе си за мен." Ние приемаме факта с радост, защото това е истинска опитност, но ние не можем да говорим достойно за това или да създадем задоволителна теория от него. Какво повече можем да кажем освен, че "Бог беше в Него, примирявайки света със себе си." Ние може да мислим за Него като за неговата Божествена природа, приемайки върху себе си тежеста, която човека не можеше да носи. Ние може да мислим за Него в неговата човешка природа, отъждествяващ себе си нацяло с любов с падналата раса и пердлагащ в наше име жертвата на съвършенно послушание в живот и смърт. Неговата смърт беше изкупваща, най-висшият и ненадминат пример на тази самопожертвователна любов, която направи невинният да страда за виновният, любов която почитаме като  Божествен елемент в човешкото естество.

В жертвата на Христос, Божията правда и милост са открити в прекрасен унисон. "Ще пея за милостта и правосъдието" казва псалмиста. Никъде тази песен не може да бъде пята по пълно, отколкото на кръста. Тук ние виждаме, че "милоста и истината са се срещнали, правдата и мира са се целунали." В кръста има откровение на Божията правда. Там, като никъде другаде, греха е осъден. Той е незаличимо маркиран като напълно враждебен на Бог и омразен в Неговото присъствие. Нито един, който е намерил милост при кръста не може да се съмнява и за момент, че греха е под осъждането на Бог и трябва напълно да бъде изоставен.

В същото време, в кръста има откровение на Божията милост и любов. Там ние виждаме Божествената любов, която не може да бъде победена от каквито и да е предизвикателства. Спасителят, който напълно се отъждествява с грешният човек издържа докрая, въпреки че в последният тъмен час, изглеждаше че това прекъсна връзката му с Бог. Беше като че ли в безкрайната интензивност на Неговата неизмерима любов, Той се беше заклел, че ако светът е осъден, Той ще сподели и понесе неговото проклрятие. Той беше съгласен да изгуби душата си за спасението на грешниците. В часа на Неговата агония, той се изправи пред този ужасяващ изглед и дори идването на смърта не можеше да го откаже от изкупващата цел стояща пред Него. Това е тайна и чудо на благодат, отвъд нашата сила да разберем. Какво можем да кажем освен това: че Той направи всичко, което трябваше да бъде направено за спасението на човечеството, Той изпълни всичката правда във фразата на св. Павел: "той разруши разделящата ни преграда и примири света с Бог." Той спечели небесното царство за себе си и за Своят народ, той влезна със Своята правда в Пресвятото място и остави пътят отворен за тези, които ще го последват.

ІІІ. Така че, на основата на Неговата завършена работа и съвършенна жертва, грешниците са оправдани пред Бог, чрез вяра в него. Това е добрата вест, сърцето на благовестието, спасението е безплатен подарък от Бог в Христос. Подаръкът естествено, трябва да бъде приет и вярата е нашето приемане на Божият безплатен подарък. Не съществува грешник в целият свят, на когото не е дадено правото да каже със Св. Павел: "Той ме обичаше и предаде себе си за мен." "На моето място той застана прокълнат и запечата моето помилване с кръвта си." Когато приемем това с вяра, тогава ние сме свързани с Христос, а някой може да добави отъждествен с Христос, така че, с Него ние имаме ново положение пред Бог.

Може би изглежда студено, повърхносно и неестествено да кажем, че нашите грехове бяха положени върху Него и че ние сме облечени в дрехата на Неговата правда, но това, което се има предвид е че връзка се е оформила между Христос и вярващият, като съвършенна брачна връзка вследствие на обединение на любов включваща съвършенно единство на интерес, дарби, привилегии и богатство.

Когато разберем това, ние сме в позициа да разберем и да почувстваме вълнението което се появява в грешника, когато разбере че е оправдан. Това не е обикновена сделка, но съвършенно Божествено спасение. То дава основа за надежда, каквато не може да намерим никъде другаде. Вярващият казва: "Моята правда е нищо и аз я изоставям и не се надявам на нея. Нищо в ръката си не донасям. Но Христовата правда е съвършенна и чрез Божията благодат аз имам привилегията да я отстоявам. И аз я отстоявам със смелост и увереност. Аз казвам с апостола: "Кой ще обвини Божиите избрани? Бог е този, който ги оправдава. Кой е този, който ще ги осъди? Павловият Христос е моят Христос и също така бидейки оправдан чрез вяра аз имам мир с Бог, чрез нашияг Господ, Исус Христос."

Такава е прекрасната опитност на оправданието, чрез което Христовите последователи имат достъп до благодат в която те стоят и се радват в надеждата за Божията слава.

На много хора това може да изглежда като опиянителна и арогантна доктрина и тя би била такава, ако в каквато и да е степен ние издигаме собствената си правда. Но тя е песента на тези, които постигат надеждата в съвършенно отчаяние от себе си и които сега казват: "Славата принадлежи единствено на Бог."

Тази доктрина за оправдание, която често е изобличавана като разрушаваща морала, противно на това, става в сърцето на вярващият възможно най-възвишената подбуда за добър живот. Бидейки оправдани чрез вяра, ние сме доведени в благоразположението и семейството на Бог. Вече не сме слуги, но синове и дъщери в новият Дух, който ни е даден.

Така че, може с увереност да кажем, че Божието оправдание на грешниците в Христос е правдана на плода на живот и служба. Но ние трябва да започнеме в началото. Ние трябва да влеземе в царството през ниската врата на вярата. Ние никога не може да бъдем прави, ако не сме в изправни отношение с Бог и единствената основа на целият християнски живот е да бъдем "щедро оправдани чрез Неговата благодат чрез изкуплението, което е в Христос Исус."

(Аз получих тази статия в настоящата и форма преди десетки години. Съжалявам, че нямам никаква информация относно времето и мястото на първоначалното и издаване-Дез Форд.)