"Прочее, ние силните сме длъжни да носим немощите на слабите и да не угаждаме на себе си. Всеки от нас да угажда на
ближния си, с цел към това, което е добро за назиданието му. Понеже и Христос
не угоди на Себе Си, но както е писано: -"Укорите на ония, които укоряваха
тебе, Паднаха върху Мене". А Бог на твърдостта и на утехата да ви даде
единомислие помежду ви по примера на Христа Исуса. Щото единодушно и с едни уста
да славите Бога и Отца на нашия Господ Исус Христос. Затова приемайте
се един друг, както и Христос ви прие, за Божията слава."(Римляни 15:1-3, 5-7)

Глава петнадесета от Римляни, продължава темата от 14 глава и призовава най-тежката духовна артилерия в борбата срещу себелюбие и самонадеяност. Павел гледа към примера на Христос, като най-висшият мотив за живот, изживян с неегоистична любов.

Единството на юдеи и езичници

В тази глава Павел преминава почти неусетно от темата за единство в църквата, независимо неравенството между силните и слабите, към единство между юдеи и езичници, като последователи на същият Господ. И в двата случая единството донася слава на Бог, богослужение с обединени гласове и следователно лична служба.

Колко поразителни са думите на покана, че ние трябва да се приемем един другиго, защото Христос ни прие.

Кои сме ние, за да задържаме любовта си към другите, след като Христос ни възлюби толкова много?

Толкова лесно е да забравим, че любовта е дългът, който дължим на всеки. Христианите също са виновни в себелюбие, не само на дума и дело, но и като отражение.

Никой, с когото сме свързани не бива да бъде пренебрегван. Всички са скъпоценни в Божиите очи и колкото по близо живеем до Бог, толкова по-близо ние идваме до тези, които са изкупени с Христовата кръв  

Реализъм срещу песимисъм

След това Павел се обръща към пасажи от Старият завет, предвещаващи разпространението на благовестието между езичниците и той достига до кулминацията на тези стихове с думите: "Нека Бог на надеждата да ви изпълни с радост и мир, като Му се доверявате, така че да бъдете препълнени с надеждата чрез силата на Святият Дух." (ст. 13)

Християнинът е реалист, а не песимист. Християнинът е реалист и идеалист. Християните вярват в позитивното мислене, но също така съзнават, че всичкото позитивно мислене на света, не можеше от само себе си, да избави Йоан Кръстителя от неговата тъмница.

Павел ни насочва към обещанията на Бог, които са в Писанията и в по-предните стихове в тази глава той казва:

"Всичко, което беше написано в миналото, беше написано за да наше поучение, така че, чрез издържливост и укоражени от Писанията, да имаме надежда."

Подходящо е, че тази книга, която започва с дискусията относно омилостивението направено от Христос, като израз на Божията любов и след това преминава в изискване за вяра, за да можем да наследим всичките добри неща на благодатта,  преди края говори относно надеждата.  

Богатсвата на надеждата

Човекът, който има надежда притежава всичко, но човек без надежда е нищо. С надежда, най-бедният е богат, богатият е беден. Смърта на надеждата води до надежда за смърт.

Но също така, трябва да кажем, че надеждите често ни измамват. Основателно е да запитаме, дали надеждите, които имахме преди да станем християни, ни даваха повече удоволствие или повече болка.

Надежда, която не е свързана с благовестието е често фалшив пророк, и нейните картини са твърде преоцветени, хвърляйки илюзии върху бъдещето. Както един проповедник казва:

"Надеждата може да оцвети далечните хълмове в прекрасно розово, което достига до голите камъни и студеният сняг. Надеждата е задържала награди, които никога не са били спечелени, и е направила милиони хора да страдат и да се мъчат, за да намерят накрая само празни черупки." (Александър Макларен)

Независимо от тези факти е ясно, че надеждата е дарба дадена от Бог, предназначена да намери истинската си основа само в благовестието. Обектите на надеждата на християнина са тези, които са сигурни и действителни, гарантирани и благословени.

Правилни чувства, правилни мисли

Забележете че стих 15 в тази глава не прави вярата да следва опитността на радост и мир, но редът е обратен. Става това, което вярваме, а радоста и мира са Бжий подарък за нас, чрез Святият Дух, който идва в нас и пребивава, като се надяваме на Спасителя. Правилните чувства, са резултат от правилни мисли.

В следващите стихове на тази глава, Павел говори за своите лични надежди. Той се надява да види вярващите в Рим много скоро, да бъде благословен от тях и да ги благослови. Той се надява да проповядва в Ерусалим отново и след това да продължи за Испания.

Неговите очи бяха винаги отправени към "районите в далечината" и той споделя със своите приятели в императорският град за своите далечни планове, така че, те да могат да се присъединят към него в молитва, за успешното изпълнение на неговите надежди.

Практично християнство

Забележете от тази последна част на главата, колко истински практично е християнството! Павел потвърждава, че той е събрал подарък на любов от църквите в Македония и Ахая за нуждаещите се християни в Ерусалим.

Той подсказва, че християнските църкви в езическата част на света, дължат на вярващите в Ерусалим всичките си духовни благословения, и  тяхният отговор е, че те трябва да дадат материален подарък за да помогнат на тези, които им проповядваха духовните неща.

Тези последни стихове напомнят за Хенделовата "Алилуя". Започвайки своето писмо с думи относно благовестието, което е сила Божия, за спасение на всеки, който вярва, сега към края на неговото писмо, Павел представя обещанията на Писанията, че милиони от краищата на земята, юдеи и езичници , ще се съединят и единогласно ще хвалят Бог през вечността.