Йоан Златоуст

БЕСЕДА 16

Истината казвам в Христа, не лъжа и съвестта ми свидетелства с мене в Святия Дух (9:1)

1. Не ви ли се струва велико и свръхестествено това, което говорих в предишната беседа за любовта на Павел към Христос? Всяко от тези неща е само по себе си велико и превъзхожда всяко слово. И все пак, казаното сега толкова превъзхожда предишното, колкото предишното превъзхожда всичко, което можем да кажем за нас. Аз и сам не си бях представял, че може да има нещо по-голямо от казаното в предишната беседа; все пак това, което ще прочетем днес, е много по-превъзходно от всичко предишно. Сам (Павел) предвидил това и обявил в самото начало, че има намерение да се докосне до нещо още по-важно, което мнозина няма да повярват. И преди всичко свидетелствува за истината на това, което има намерение да каже. Така обикновено постъпват мнозина, когато имат намерение да говорят за нещо до голяма степен невероятно, и в което самите те са твърдо уверени. Истината казвам – казва той – не лъжа – в това съвестта ми е свидетел.

Имам непрестанна скръб и голяма мъка в сърцето си Защото бих желал аз да съм анатема[1] от Христа заради моите братя, моите по плът роднини(ст. 2, 3).

Какво говориш Павле? От възлюбения Христос, от Когото не могат да те отделят нито царството, нито геената, нито видимото, нито умопостижимото, нито нещо друго подобно – от Този (Христос) ти сега желаеш да бъдеш отлъчен? Какво е станало? Променил ли си е, изгубил ли си своята любов? Не,  казва, не се страхувай, аз даже съм усилил тази любов. Как тогава желаеш да бъдеш отлъчен и се стремиш към разделение и към такова отдалечаване, след което вече няма да можеш да се намериш близо? Защото силно Го обичам, казва. Кажи ми как и по какъв начин? Защото думите ти приличат на загадка. Но по-добре е, струва ми се, първо да научим какво е това отлъчване, а след това ще започнем да питаме, по какъв начин можем да разберем тази неизразима и необикновена любов. И така, какво е отлъчването? Чуй какво казва сам (Павел): който не люби Господа Исуса Христа, да бъде проклет (1 Кор. 16:22), тоест да бъде отлъчен от всички и да стане чужд на всички. Както никой не смее да докосне с ръка или да се приближи до дар, посветен на Бога, така (апостолът) нарича с това име в противоположен смисъл и отлъчения от църквата, отсичайки го от всички и отделяйки го още повече, заповядвайки на всички с голям страх да се отдалечават и да бягат от такъв човек. До дара никой не смее да се приближи от уважение, а от отлъчения всички се отдалечават, защото е отчужден от Бога и отлъчен от църквата. В последния смисъл казал и Павел: бих желал да съм отлъчен от Христа. Не казал, просто искам, но усилвайки речта, казва: бих желал[2].  Но ако те смущават думите и ако ти се виждат много слаби, то размисли за самото дело и не само за това, че Павел желаел да бъде отлъчен, но и за самата причина, поради която желаел това, и тогава ще видиш цялата величина на неговата любов. Например, той и извършил обрязване, но ако обърнем внимание не на действието, а на намерението и на причината за действието то поради това още повече ще му се удивяваме. Той не само извършил обрязване, но и си остригал косата и принесъл жертва, но, разбира се, поради това ние не го считаме за юдеин, а напротив, казваме, че вследствие на това той станал особено свободен и чист от юдейството и започнал истински да служи на Христос. А ако виждайки (Павел) да обрязва и да принася жертви, ти не го осъждаш за това в привързаност към юдейството, а още повече го хвалиш поради това като чужд на юдейството, и също виждайки, че той желае да бъде отлъчен, не се смущавай от това, но, разбирайки причината, поради която той желае това, още повече го прослави. Ако не изследваме причината, то би трябвало да наречем Илия убиец, а Авраам не само убиец, но още и детеубиец, а също така да обвиним в убийство и Финеес, и Петър; без да съблюдаваме това правило, ние ще правим нелепи заключения не само за светиите, но и всячески за Бога. За да не става това, нека във всички подобни случаи да започнем да изследваме обстоятелствата, обръщайки внимание на причината, намерението, времето и всичко това, което може да служи като оправдание за предшестващото. Така следва да постъпим и сега с тази блажена душа. И така, каква е причината? Отново самият възлюбен Исус. И, разбира се, (апостолът) не посочва тази причина, понеже казва: аз желая да бъда отлъчен от Христос заради моите братя. Но това само показва неговото смиреномъдрие; той не жалел дори да изглежда, че говори за велико дело и че принася това в дар на Христос. Затова казал: роднини – за да скрие величието на делото. А че той желае това заради Христос, чуй следното. Казвайки: роднини, прибавил:

Които са израилтяни, на които принадлежат осиновлението на славата, заветите и даването на закона, богослужението и обещанията, чиито са и отците, и от които се роди по плът Христос, Който е над всички Бог, благословен до века. Амин.(ст. 4, 5).

2. Какво е това, ще попиташ? Ако (Павел) желаел да бъде отлъчен, за да повярват други, то следвало да се моли и за езичниците, а това, че се молел само за юдеите, то показва, че той желаел отлъчването не заради Христос, а заради родството си с юдеите. И, разбира се, ако се молил само за езичниците, то това не би било толкова явно, а понеже се моли само за юдеите, то ясно показва, че се грижи за това заради славата на Христос. Зная, че думите ми ви се виждат странни, но ако не шумите, веднага ще се постарая да ги обясня. Не без причина казал (апостолът) това, което казал, но поради това, че всички, порицавайки Бога, говорили, че са изгнаници и лишени от чест, тези, които се удостоили да се наричат Божии синове, приели закона, познали Бога преди всички останали народи, ползвали се с особена слава, служили на Бога преди цялата вселена, получили обещанията, били родоначалници на своите родове, и което е по-важно от всичко, станали праотци на Самия Христос (това и означават думите от които се роди по плът Христос), и че вместо тях били въведени хора от езичниците, които никога не познавали Бога. Понеже, говорейки така, те хулели Бога, то Павел, слушайки,  се терзаел, скърбял за Божията слава и желаел да бъде отлъчен, ако това би било възможно при условие, че се спасят юдеите – за да се прекрати това богохулство и да не изглежда, че Бог измамил техните прародители, на които обещал дарове. (Павел желаел да бъде отлъчен), за да разбереш колко го съкрушавало мнението, че Божието обещание дадено на Авраам: на теб ще дам земята и на твоето потомство (Бит. 12:7), останало неизпълнено. След това (апостолът) прибавил:

Обаче не е пропаднало Божието слово (ст.6). Тук той показва, че е готов да претърпи всичко това заради Божието слово, тоест за обещанието дадено на Авраам. Както изглеждало, че Мойсей ходатайства за юдеите, но той правел всичко заради Божията слава (казвайки: възпри гнева си, за да не кажат, че Ти не можа да спасиш и ги изведе, за да ги погубиш в пустинята (Втор. 9:28)), така и Павел тук казва: аз пожелах да бъда отлъчен, за да не казват, че Божието обещание е останало без изпълнение, че Бог не е извършил обещаното и не е привел Своето Слово в действие. Затова той казал това не за езичниците (на тях не им било дадено обещание, те не служили на Бога и не Го хулели), а моли това за юдеите, които получили обещанието и за своите роднини. Забелязваш ли, че ако той се молел за езичниците, то не би се открило толкова ясно, че прави това за славата на Христос; а понеже желаел да бъде отлъчен заради юдеите, то особено ясно показал, че желае това заради Христос. Затова и казал: на които принадлежат и осиновлението на славата и заветите. При тях е, казва (апостолът), законът, свидетелствуващ за Христос, с тях били сключени всички завети, от тях произлязъл Сам Христос, от тях били всички отци, получили обещанията, но с тях се случило обратното и те се лишили от всички блага. Затова и се терзая, казва, и ако би било възможно Христос да отвърне лицето си от мен, да бъда отчужден не от любовта на Христа (да не бъде, защото той и правел това от любов към Христос), но от блаженството и славата, аз бих се съгласил на това при условие, че моят Владика няма да се хули и аз няма да слушам от никого, че делата Му били сянка и че Той обещал едно, а дал друго, че Христос се родил от едни, а спасил други. Той дал обещания на предците на юдеите, и изоставяйки техните потомци, въвел във владение на тези блага тези, които никога не Го познавали; юдеите се трудили, получавайки закона и четейки пророците, а езичниците, неотдавна отвърнали се от жертвениците и идолите, станали по–горни от юдеите. Къде е тук Божията промисъл? И така, казва (апостолът), макар и да е несправедливо това мнение, но за да не говорят така за моя Владика, аз с удоволствие бих се лишил от царството и от тази неизречима слава, и бих претърпял всички бедствия, считайки за по-голямо от тях утешението да не слушам повече хули за Този, Когото обичам. Ако ти все още не си разбрал казаното, то помисли, че и мнозина бащи често се решавали на нещо подобно за децата си и предпочитали да са разделени от тях, само за да ги видят благополучни, считайки щастието им за по–важно от удоволствието да живеят заедно с тях. Но понеже ние сме далеч от подобна любов, то и не можем да разберем казаното.

А някои даже не са достойни да слушат учението на Павел и се намират толкова далеч от величината на тази любов, че мислят, че (Павел) говори тук за временната смърт. За такива мога да кажа, че те не познават Павел, така както и слепите – слънчевите лъчи - и даже много повече. Този, който умирал всеки ден, подлагайки се на хиляди опасности, и казвал: кой ще ме отлъчи от Христовата любов, скръб или утеснение, голота беда или нож?- този, който не се ограничавал с казаното, отишъл на небето и на небето на небесата, изпреварил ангелите, архангелите и всички горни, който постигнал заедно настоящото и бъдещето, видимото и умопознаваемото, печалното, полезното и състоящото се в това или онова, и въобще нищо не оставил без внимание, като не се ограничил и с това, но и предполагал друго подобно творение, още несъществуващо -как той след всичко това, би могъл да спомене за временната смърт като за нещо важно?

3. Не е така това, не. Такова мнение е свойствено на червеите, живеещи в бунището. Ако (апостолът) говореше за това, то как той би желал да бъде отлъчен от Христос? Такава смърт по-скоро би го съединила с лика на Христос и би съдействала за постигането на бъдещата слава.  Но има и такива, които се осмеляват да твърдят нещо друго, още по-достойно за смях. Не смъртта желаел (Павел), казват те, но да бъде съкровище и дар на Христос. И кой от хората, най-ниски и недостойни не би пожелал това? Но това желание на Павел би донесло полза на неговите роднини? И така, да оставим басните и пустословията (които не си и струва да опровергаваме, понеже са подобни на детско бърборене), да се върнем отново към самите думи (на апостола) и да се наслаждаваме на морето на неговата любов, да започнем безопасно да плуваме и да размишляваме за неизречените пламъци, с които той ни говорел без да казва нищо недостойно. (Любовта на Павел) била по-широка от всяко море, по-силна от всеки огън, никое слово не може да я изрази по достойнство, само единствено (Павел) я постигнал съвършено. И така, да погледнем отново на неговите думи: бих желал сам аз да съм отлъчен. Какво означава сам аз. Аз, който съм станал едно с Учителя, оказал съм безчислени услуги, очаквам за себе си безбройни венци, възлюбил съм Христос толкова, че предпочитам Неговата любов пред всичко на света, ежедневно горя за Него и всичко поставям по-ниско от любовта към Него. (Павел) се грижел не само да бъде възлюбен от Христос, но и за това да Го обича силно и особено за последното. Затова той гледал само на това и всичко понасял леко; във всички дела той търсел едно - да удовлетвори тази прекрасна любов. И той желаел да бъде отлъчен, но понеже това не било възможно да се случи, той се опитва да защити себе си от обвинение и представя това, за което всички говорели шумно, стараейки се да го опровергае. И преди да пристъпи към явно оправдание, той хвърля няколко семена, с които да подготви почвата. Когато именно казва: на тях принадлежат осиновлението на славата, заветите и даването на закона,  богослужението и обещанията, с това той изразява не нещо друго, а че Бог желаел и те да се спасят; той го доказал с това, че Христос произлязъл от тях и с обещанията, които дал на бащите им. Но юдеите поради собствената си неблагодарност отхвърлили благодеянието. Затова (апостолът) представя това, което свидетелства само за Божия дар, а не служи за тяхна похвала - осиновлението, славата, обещанията и законът били дадени от Божията благодат. Представяйки си всичко това, размислил колко грижа показали за спасението на юдеите Бог и Неговият Син, (апостолът) силно възкликнал и казал: Който е благословен до века. Амин. По този начин той благодари за всички на Еднородния Божий Син. Какво ни е на нас, ако другите хулят, казва той, ние, познавайки Неговата тайна, неизречима премъдрост и всеобхватна промисъл, добре знаем, че Той е достоен не за хули, а за прослава. Но недоволен от своето знание, той се опитва да намери и представи доводи, използвайки срещу юдеите най-силни изрази, и не ги оставя, докато не унищожи тяхното подозрение. За да не изглежда, че беседва с тях като с врагове, той казва:

 Братя, моето сърдечно желание и молбата ми към Бога е за спасението на Израел (Рим. 10:1). И освен всичко казано, той се старае да покаже, че не поради вражда казва това, което е длъжен да каже срещу тях; затова и не престава да ги нарича роднини и братя. И макар всичко, което казал, да говорил заради Христос, все пак се стреми да спечели тяхното разположение, като предварително подготвя пътя за своето слово, отклонява от себе си всяко подозрение, че желае да говори против тях и едва след това пристъпва към разглеждането на това, което занимавало мнозина. Мнозина, както отбелязах по-горе, питали защо получилите обещанието погинали, а тези, които никога не били чували за него, достигнали да бъдат преди първите? И така, отстранявайки това недоразумение, той предлага цялото разрешение преди възражението. Но някой може да каже: “Какво, нима ти се грижиш за Божията слава повече от самия Бог? Нима Той се нуждае от твоята помощ, за да не погине словото Му?” Отговаряйки, (апостолът) и казва: аз не казвам това, защото Божието Слово не се е сбъднало, но за да покажа любовта си към Христа. И макар нещата наистина да стоят така, продължава (апостолът), ние не се съмняваме относно думите на Бога и твърдим, че обещанието е неотменимо. Бог казал на Авраам: в теб и в твоето потомство ще се благославят всички народи (Бит. 16:4).  Затова, да погледнем, казва, какво е това потомство, понеже не всички произлизащи от Авраам са негово потомство, защото е казано:

 не всички ония са Израел, които са от Израиля, нито са всички чада, понеже са Авраамово потомство(ст. 6-7).

4. И така, ако разбереш кои са наречени Авараамово потомство, ще видиш, че обещанието било дадено на неговото потомство и ще разбереш, че Божието Слово не останало без изпълнение. Кажи ми, кой се нарича потомък? Не аз казвам, отговаря апостолът, но Старият Завет сам изяснява себе си, казвайки така: по Исаак ще се наименува твоето потомство (Бит.21:12, Римл. 9:7). Обясни какво означава по Исаак?

Значи, не децата, родени по плът, са Божии чада, но децата, родени според обещание, се считат за потомство (ст.8). Забележи мъдростта и висотата на ума на Павел: в своето обяснение той казва, че не децата по плът са деца на Авраам, но Божиите чада; така старозаветното той съединява с настоящото и показва, че и Исаак не бил просто син на Авраам. Смисълът на това е следният: тези, които са се родили като Исаак, са Божии деца и деца на Авраам. Затова и казал: - по Исаак ще се наименува твоето потомство - за да разбереш, че тези, които са се родили като Исаак, те най-вече са Авраамово потомство. Как се родил Исаак? Не по закона на природата, не по силата на плътта, но по силата на обещанието. Какво означава по силата на обещание?  

Ще дойда по това време при тебе и Сара ще има син (ст. 9). Такова било обещанието и Божието слово образувало и родило Исаак. И какво? Макар женските слабини и утроба да съдействали за раждането, все пак не силата на утробата, а силата на обещанието дала детето. Така и ние се раждаме от Божието слово, защото това, което ни ражда и образува във водния купел, е Божието Слово, а ние когато се кръщаваме, в името на Отца, Сина и Святия Дух се раждаме. Това раждане не е естествено, а по Божие обещание. Както предричайки раждането на Исаак, Той след това и го изпълнил, така и за нашето раждане Той предизвестил от дълго време чрез всички пророци, а след това го изпълнил. Забеляза ли, колко доказателства приложил той и как Този, Който дал велики обещания, с пълна лекота ги изпълнил. Ако юдеите кажат, че думите- по Исаак ще се нарече твоето потомство - означават, че родилите се от Исаак се причисляват към това потомство, то би трябвало да считаме за деца на Исаак и едомците, и всички, произлезли от тях, защото техният праотец Исав бил син на Исаак. Но едомците не само, че не се наричат чада, но даже били твърде чужди за израилтяните Виждаш ли, че не плътските деца са Божии деца, но и в самата природа се предизобразява раждането отгоре чрез кръщението? Ако говориш за слабините, то аз мога да говоря за водата. И както тук всичко е от Духа, така и там всичко е според обещанието, понеже слабините вследствие на безплодност и старост били по-хладни от вода. Затова нека с пълно внимание да разберем своето благородство и да покажем живот, достоен за него; в това няма нищо плътско и земно - дано да няма такова и в нас. Не сън, не плътска похот, не обятия и не възбуждане на страстите, но Божието човеколюбие извършило всичко. И както там, когато възрастта не давала никаква надежда, така и тук, когато вследствие на греха настъпила старост, внезапно се появил нов човек и всички ние сме станали Божии деца, потомци  на Авраам.

И не само това, но и когато Ребека зачна от едного, сиреч от нашия отец Исаак (ст. 10). Въпросът бил важен, затова (апостолът) привежда много доводи и по всякакъв начин се опитва да премахне затруднението. Ако странно и неочаквано било това, че юдеите след толкова много обещания погинали, то още по-странно изглеждало това, че ние, които не сме очаквали нищо подобно, сме встъпили в тяхното наследство. Случило се същото, както ако царският син, на когото било обещано да наследи престола след царя, бил низвергнат и лишен от граждански права, а вместо него бил взет от тъмницата човек, виновен в безчислени престъпления и определен за наказание, и получил властта, принадлежаща на първия. Какво можем да кажем за това? Това, че синът е недостоен? Но и другият е недостоен, даже много повече. Значи, трябва или и двамата да се накажат, или и двамата да се почетат. Нещо подобно, казвам, се случило с езичниците и юдеите, даже и много по-странно. Че всички са недостойни, това (апостолът) обявил по-горе, казвайки: всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога (Римл.3:23); но необичайното е това, че когато всички били недостойни, се спасили само езичниците. След това може да бъде зададен и друг въпрос, а именно: ако Бог нямал намерение да изпълни обещанията, дадени на юдеите, то за какво им ги давал? Само хората, без да знаят бъдещето и които лесно могат да се излъжат, обещават дарове и на тези, които не са достойни да ги получат; а Този, Който предвижда настоящето и бъдещето, Който добре знаел, че юдеите ще станат недостойни и в следствие на това няма да получат нищо от казаното, за какво давал обещания?

5. Как разрешил това Павел? Той показал кой е Израел, на когото Бог дал обещанията. А когато това било показано, то заедно с него било доказано и че всички обещания се изпълнили. Указвайки на това, той казал: не всички са от Израел, които са Израел. (Апостолът) употребява името Израел, а не Яков, защото това име било знак за неговата добродетел, праведност и даровете получени свисше, както и защото Яков видял Бога. Но ще кажеш: всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога, а ако всички съгрешили, защо едни се спасили, а други погинали? Защото не всички пожелали да дойдат, макар волята на Бога е всички да се спасят, понеже всички са призовани. Впрочем, (апостолът) сега не казва това, но разглежда въпроса по-широко, извеждайки от примера друг въпрос, така както и преди той разрешил най-голямото затруднение с друго затруднение. Когато запитали как след оправданието на Христос всички станали участници в тази праведност, той привел примера с Адам, казвайки: както чрез едно прегрешение дойде осъждението на всичките човеци, така и чрез едно праведно дело дойде на всичките човеци оправданието, което докарва живот (Рим. 5:18). Макар той да не решава въпроса за Адам, неговият пример отговаря на твоя въпрос и доказва, че с голямо основание можем да допуснем, че умрелият за нас има пълна власт над нас. Повечето ще кажат, че не е съвсем съгласно с разума всички да търпят наказание заради греха на един, а е много по-съобразно и прилично за Бога,  поради заслугата на един, всички да бъдат оправдани. Но все пак (апостолът) не решава първото затруднение, защото колкото по-неясно оставало то, толкова по-силно се затварят устата на юдеите, недоумението относно последното затруднение преминава на първото и чрез това прави последното по-ясно. Така и тук (Павел) разрешава въпроса посредством ново затруднение, понеже се състезавал с юдеите. Затова той не обяснява напълно примерите, които представя, което като състезаващ се с юдеите и не бил длъжен да направи, но все пак чрез тези примери постига всичко, от което се нуждаел. Защо се чудиш, казва той, че едни от юдеите се спасили, а други не? Всеки знае, че в древността това се случило и с патриарсите. Защо само Исаак се нарекъл потомък на Авраам макар Авраам да бил баща и на Исмаил, и на мнозина други? Не е ли заради това, че майката на Исмаил била робиня? Но какво отношение има това към сина? Впрочем, не споря, нека Исмаил да бъде изключен заради майка си. Но какво да кажем за децата на Хетура? Не били ли те свободни и не се ли родили от свободна? Защо те не се удостоили с преимуществата, дадени на Исаак? И защо говоря за тях? Ребека била единствената жена на Исаак, родила двама сина и двамата от Исаак, родени по един и същ начин, бивайки от един и същ баща, и от една и съща майка, причинявайки едни и същи родилни болки, бивайки еднокръвни, едноутробни и свръх всичко това близнаци, и въпреки това не получили еднакви права. Тук ти не можеш да се позовеш на робството на майката, както в примера с Исмаил, нито на това, че те не се родили от една утроба, както по отношение децата на Сара и Хетура, но тук в един и същи час се чувствали родилните болки. Затова и Павел, като че намирайки последния пример за по-ясен, казва, че това се случило не само с Исаак, но

когато Ребека зачна от едного, сиреч от нашия отец Исаака, макар че близнаците не бяха още родени и не бяха сторили нищо добро или зло, за да почива Божието по избор намерение не на дела, но на Този, Който призовава, рече й се “По-големият ще слугува на по-малкия”, както е писано - “Якова възлюбих, а Исава намразих” (ст. 11-13). Защо единият бил възлюбен, а другият намразен? Защо единият служил, а на другия му служили? Нима затова, защото единият бил порочен, а другият добър? Но когато те все още не били родени, единият се удостоил с чест, а другият бил осъден, понеже още преди рождението им Бог казал: по–големият ще слугува на по–малкия. Защо Бог направил това? Защото Той не чака като човек извършването на делата, за да види кой е добър и кой не, но и преди това знае кой е порочен и кой не е. Същото се случило и с израилтяните, при това много по-чудно. Какво казва Павел продължавайки да говори за Исав и Яков, от които единият бил порочен, а другият добър? И при израилтяните грехът бил общ: те всички се поклонили на телеца, но все пак едни били помилвани, а други не.

Ще помилвам, казва, когото ще помилвам и ще покажа милост, към когото ще покажа (ст.15). Това може да се види и в тези, които се наказват. Какво може да се каже за фараона, защо той бил наказан и се подложил на толкова голямо наказание? Защото бил жесток и непокорен. Но нима само той бил такъв и никой друг? Защо тогава само той бил така строго наказан? Защо и по отношение на юдеите Бог не наказал за целия народ, а така също и не всички удостоил с еднаква чест? Казано е: ако е числото им като морския пясък, пак само остатък от тях ще се спаси (Ис.10:22). И защо само остатък? Виждаш ли колко недоумения възникват от разглеждането на предмета? И напълно естествено е: всеки път, когато можеш да затрудниш противника, не предлагай веднага разрешение. Ако той сам се окаже виновен за своето незнание, то защо трябва ти да се подлагаш на излишна опасност? Защо да го правиш по-дързък, приемайки всичко на себе си?

6. Кажи ми, юдеино, на какво основание ти, намирайки се в толкова големи затруднения и без да имаш възможност да разрешиш нито едно от тях, ни  досаждаш с въпроси по повод призоваването на езичниците? Аз, разбира се, мога да посоча вярната причина, поради която езичниците са оправдани, а вие (юдеите) сте лишени от обещанията. И така, каква е тази причина? Тази, че те са оправдани чрез вяра, а вие желаете да се оправдаете чрез дела от закона и вследствие на това свое упорство сте изгубили всичко.

Понеже ако не знаят правдата, която е от Бога, и искат да поставят своята, те не се покориха на правдата, която е от Бога (Рим. 10:3). Изразявайки се кратко, блаженият (апостол) в тези думи представя цялото разрешение на въпроса, но за по-голяма яснота ние ще изследваме подробно всяка дума, имайки предвид, че желанието на блажения Павел било посредством всичко казано да покаже, че единствено Бог и никой човек познава достойните. И макар на тях и да им се струва, че знаят добре, все пак те постоянно грешат в своите заключения. Знаещият тази тайна вече ясно знае и това кой е достоен за венец и кой за мъчение. Защото Той, изобличавайки наказал мнозина, които по мнението на хората били добри и много, които се считали за порочни, увенчал и засвидетелствувал, че не са такива. Той произнася присъда не според свидетелството на робите, но според собствения си строг и безпристрастен съд и не чака извършването на делата, за да признае един за глупав, а друг не. Впрочем, за да не кажем отново нещо неясно, нека да се обърнем към думите на апостола: Когато Ребека зачна от едного. Макар и да бихме могли, разсъждава (апостолът), да се позовем и на децата на Хетура, но без да говоря за тях, аз ще удържа съвършена победа, като приведа за пример родените от един баща и една майка. И двамата се родили от Исаак и Ребека, от безукорен и във всичко предпочетен баща, на когото било казано: по Исаак ще се нарече твоето потомство, и който станал отец на всички нас. А ако той е наш отец, то и произлезлите от него би следвало да бъдат отци, но това не станало. Ти виждаш, че не само с Авраам, но и с неговия син се случило това, че навсякъде блести вярата и добродетелите – и те определят истинското родство. Оттук ние научаваме, че деца на Авраам се наричат негови деца не само според своето раждане, но и заради това, че са достойни по добродетели за родилия ги. А ако бяха наричани само според рождението, то и Исав би трябвало да се ползва с права равни на тези на Яков, защото и Исав произлязъл от замъртвяла утроба, и неговата майка била безплодна. Но се изисквало не само раждане, а и характер, който не се появявал така случайно, но служи за назидание на нашия живот. И (апостолът) не казва, че понеже единият е добър, а другият порочен, то и заради това първият бил предпочетен впоследствие, за да не му възразят веднага: Как така? Кои са по-добри? Тези ли, които са от езичниците, или тези, които са от обрязаните? Макар (апостолът) в това да можел в твърде голяма степен да се позове на действителния опит, все пак той не прави това, понеже то му се струвало много жестоко, а всичко възлага на Божествения разум, с който никой не би се осмелил да се бори, с изключение на напълно безумния,

Макар близнаците да не бяха още родени, казва, и да не бяха сторили нищо добро или зло, каза й се: По-големият ще слугува на по-малкия, и доказва, че никой няма полза от благородството по плът, но е нужна душевна добродетел, която Бог знае още преди делата.

Макар близнаците да не бяха още родени и да не бяха сторили нищо добро или зло, за да почива Божието по избор намерение не на дела, но на този, който призовава, рече й се: По-големият ще слугува на по-малкия. Да избира от самото рождение е дело на предузнанието: за да има избиране основано на предузнанието Бог от самото начало и предрекъл и доброто, и лошото. И така, не ми казвай, продължава (апостолът), че ти си прочел закона и пророците, и си служил толкова време. Познаващият и изпитващият душата знае също кой е достоен за спасение. Затова отстъпи непостижимото на избора; Той единствен правилно знае кой е достоен да се увенчае. Колко такива имало, които съдейки по външното свидетелство на делата, изглеждали по-добри от Матей? Но този, който знае тайните и умее да изпитва способностите на ума, забелязал бисера, лежащ в калта, и подминавайки другите, и удивявайки се на благообразието на Матей, го избрал, прибавяйки към благородството на неговата воля Собствената Си благодат - и го направил достоен. Този, който е способен разпознава изкуството или разбира от нещо друго той избира не това, което одобряват неразбиращите хора, а това, което той сам знае най-добре и нерядко отхвърля одобряваното от невежите, а отхвърляното от тях одобрява. Така постъпва при избора на коне занимаващият се с тяхното обучение, а също и оценителят на скъпоценни камъни и сведущите в останалите изкуства. Толкова повече човеколюбецът Бог, безкрайната Премъдрост, Единственият,  Който знае всичко ясно, няма да се придържа към хорското мнение, но във всичко произнася присъда според Собствената Си премъдрост съвършено точна и вярна. Така Той избрал митаря, разбойника и блудницата, а първосвещениците, старейшините и управляващите предал на безчестие и отхвърлил.

7. Всеки знае, че същото се е случило и с мъчениците. Мнозина от съвършено отхвърлените от хората били увенчани във време на гонение и, напротив, други, считащи се от народа за велики, се препънали и паднали. И така, не искай отчет от Твореца и не питай защо един бил увенчан, а друг наказан. Той прави всичко справедливо, затова и казал: Якова възлюбих, а Исав намразих. Че това било справедливо, ти си разбрал впоследствие, но Бог ясно знаел това и преди края. Той изисква не само дела, но и благородна воля, и благоразумна мисъл. Такъв човек, макар понякога да съгрешава, поради някаква причина, скоро се поправя, ако му се случи да  остане за дълго време в порока, той няма да бъде презрян, но Всезнаещият Бог скоро ще си спомни за него. А ако човекът е развратен, то макар и да направи нещо, което изглежда добро, все пак ще погине, защото прави това с лошо разположение. Така Давид, извършвайки убийство и прелюбодейство, скоро изгладил своите престъпления, защото бил увлечен от обстоятелствата и направил това, не в следствие на привързаност към порока, а фарисеят, който не бил извършил нищо подобно и даже се хвалел с добрите си дела, всичко погубил поради злата си воля.

Какво да кажем? Има ли неправда у Бога? Да не бъде (ст.14). И така, Бог е справедлив и към нас, и към юдеите. След това (апостолът) прибавя друга мисъл, която е по-неясна от предишната. Каква е тя?

Затова Мойсей казва: Ще покажа милост към когото ще покажа и ще пожаля когото ще пожаля (ст.15). Той отново използва по-силен израз, разделяйки го на половина, разрешавайки и отново въвеждайки друго затруднение. Но за да станат тези думи по-ясни, е необходимо да ги обясним. Бог още преди раждането на Исав и Яков, разсъждава (апостолът), казал: по-големят ще слугува на по - малкия.  И така, какво? Нима Бог е несправедлив? Ни най-малко. Слушай по-нататък. Исак и Яков се различавали - единият бил добродетелен, а другият порочен, но всички юдеи извършили един и същи грях, а именно – излели си телец. И все пак, едни били наказани, а други не. Затова Бог и казал: ще покажа милост към когото ще покажа и ще пожаля когото ще пожаля. Не е твоя работа, Мойсей, да знаеш кой е достоен за човеколюбие, но остави това на Мен. А ако не е работа на Мойсей да знае това, толкова повече не е наша. Затова (апостолът), за да убеди възразяващия и в достойнството на лицето, не само привел тези думи, но споменал и на кого били казани. Мойсей казва той. Разрешавайки затруднението, той спира по средата, и въвеждайки нова, противоположна трудност, казва:

И тъй, не зависи от този, който иска, нито от този, който тича, но от Бога, Който показва милост. Защото Писанието казва на фараона: “Именно затова те издигнах, за да покажа в тебе силата Си и да се прочуе името Ми по целия свят (ст. 16-17). Както по-горе казал, че едни били спасени, а други наказани, така и тук казва, че фараонът бил запазен за наказание. След това отново въвежда противоположното.

И тъй, към когото ще показва милост и когото ще закоравява. А на това ти ще речеш: Защо още обвинява? Кой може да противостои на волята Му (ст. 18, 19)? Виждаш ли, как (апостолът) по всякакъв начин се постарал да направи въпроса труден? И не дава веднага решението, правейки това с полза, но първо затваря устата на възразяващите, казвайки така:

Но, о, човече, ти кой си, що отговаряш против Бога (ст. 20)? (Апостолът) прави това с цел да отстрани празното му любопитство и излишна суетност, налагайки му юзда и внушавайки му да разбира разликата между Бога и човека, а също и това, как непостижимо Божията промисъл превишава нашето разбиране и как всички трябва да се покоряваме на Бога; и това той прави, за да може - убедил в това слушателя, укротил и смирил неговата мисъл - с по-голямо удобство да представи своето решение и да направи думите си напълно разбираеми. И не казва, че е невъзможно да се реши това, но какво? Счита за престъпно дори да се пита за него, понеже на това, което е казано от Бога, трябва да се покоряваме, а не да изследваме, макар и да не знаем причината. Затова (апостолът) и казва: Кой си ти, що отговаряш против Бога? Забелязваш ли как той унищожил и изложил надменността? Кой си ти? Нима си участник във властта? Нима си назначен за съдия на Бога? Но в сравнение с Бога теб и не следва да те наречем някой, не следва и да кажем, че ти си едно или друго, но нищо. А да попита: Кой си ти? е много по-унищожително, отколкото да каже, че ти не си нищо. И въобще, със своите въпроси (апостолът) възбужда голямо негодувание. Той не казал: Кой си ти, че говориш на Бога? -  но: че отговаряш против Бога,  тоест, ти, който спориш, се противиш. Да казваш: ”така трябва” и ”не трябва така”, означава да се препираш. Виждаш ли как апостолът уплашил, поразил, заставил да трепери, повече отколкото да пита и любопитства? Това е свойствено на опитния учител – да не следва във всичко желанието на учениците, но да ги води по своята воля, първо да изтръгне тръните, а след това да хвърли семената и да не дава веднага отговор на всеки въпрос.

Направеното нещо ще рече ли на този, който го е направил: Защо си ме така направил? Или грънчарят няма власт над глината, с част от същата буца да направи съд за почит, а с друга част съд за непочтена употреба (ст. 20-21)?

8. Тук (апостолът) не унищожава свободната воля, но показва до каква степен трябва да се покоряваме на Бога. Ние имаме толкова право да искаме отчет от Бога, колкото и глината в ръцете на грънчаря. И ти не само не трябва да противоречиш, и да задаваш въпроси, но трябва и да не говориш, да не мислиш, уподобявайки се на тази бездушна глина, която е покорна на ръцете на грънчаря, и се употребява от него, така както той пожелае. Затова и апостолът привежда този пример не като образец за живота, но като доказателство за пълно и мълчаливо покорство. И това трябва да се наблюдава навсякъде - да приемаме  примерите цялостно и да избираме от тях нужното, за което са и дадени, а всичко останало да оставяме. Когато се казва: легнал като як лъв (Числа 24:9), то добиваме понятие за непобедимост и страшност, а не за зверско или за нещо друго свойнствено на лъва; и отново, когато се казва: като мечка, лишена от малките си (Ос. 13:8), добиваме понятие за отмъстителност, а когато се казва: нашият Бог е огън пояждащ ( Втор. 4:24 ср.с Евр. 12:29), то добиваме понятие за изтребително наказание; така и тук е необходимо да разбираме думите глина, грънчар и съд. Когато (апостолът) прибавя и казва: или грънчарят няма власт над глината, с част от същата буца да направи съд за почтена, а с друга част съд за непочтена употреба, то не мисли, че това е казано като отговор на творението или поставя необходимостта над, но показва власт и различие в разпореждането. Ако не разбираме думите в този смисъл, се получават много нелепи следствия. Ако тук иде реч за волята, то Бог ще се окаже творец и на доброто, и на злото, а човекът и в едното, и в другото не би бил ни най-малко виновен; тогава ще се окаже, че и Павел, който навсякъде увенчава свободната воля, сам противоречи на себе си. И така тук (апостолът) желае да покаже не нещо друго, а да доведе слушателя до пълно покорство на Бога и да го убеди за нищо да не изисква от Него отчет. Както грънчарят, разсъждава той, от един и същ материал прави каквото му е угодно и никой не му противоречи, така и ти не питай Бога и не любопитствай, защо Той от хора от един и същи род едни наказва, а други награждава, а благоговей пред Него и подражавай на глината, както тя е покорна в ръцете на грънчаря, така и ти се покорявай на волята на Разпоредителя на вселената. Той нищо не прави без цел и както се случи, макар и сам ти да не си постигнал тайната на Премъдростта. Ти позволяваш на грънчаря от една и съща смес да направи различни изделия и не го порицаваш за това, а от Бога искаш отчет за наказанията и почестите, а не Му оставяш да знае кой е достоен и кой е недостоен, но понеже самият състав има еднаква същност, то предполагаш, че и волята при всички е една и съща. Каква неоснователност! Както не от грънчаря зависи това, че от направени от една и съща смес изделия едно отива за почетна, а друго за непочтена употреба, а от разположението на ползващите изделията, така и тук работата зависи от свободната воля. Освен това, както забелязах по-горе, трябва да взимаме пример само в това отношение, че човек не трябва да противоречи на Бога, а да предоставя всичко на Неговата непостижима мъдрост.  Примерът трябва да бъде по-обширен от предмета, по повод на който той се привежда, за да може по-силно да подейства на слушателите, понеже ако той не е по-обширен и не съдържа в себе си повече, то не би могъл да докосне и да възбуди възразяващия както трябва. И така, (апостолът) в достатъчна степен заградил неуместното упорство (на слушателите), а след това дава и самото решение. Какво е то?

А какво ще кажем, ако Бог, при все че е искал да покаже гнева Си и да изяви силата Си пак е търпял с голямо дълготърпение съдовете, предмети на гнева си, приготвени за погибел и е търпял, за да изяви богатството на славата си над съдовете, предмети на милостта си, които е приготвил за слава – над нас, които призова, не само между юдеите, но и между езичниците (ст. 22-24). Смисълът на тези думи е следният: фараонът бил съд за гняв, тоест човек, който със своето жестокосърдечие възпламенил Божия гняв; многократно изпитвайки на себе си Божието дълготърпение, той не станал по-добър, но останал непоправим. Затова (апостолът) го нарекъл не само съд за гняв, но и приготвен за погибел, тоест готов за погибел и, разбира се, от самия себе си и по собствена воля. Както Бог не оставил нищо от това, което го водело към поправление, така и сам той не оставил нищо от това, което служило за неговата погибел и го лишавало от извинение. Но все пак, Бог знаейки това, понасял всичко с голямо дълготърпение желаейки да го доведе до разкаяние, понеже ако не желаел това, то и не  би търпял толкова време. А понеже фараонът не пожелал да се възползва от Божието дълготърпение за покаяние, но приготвил себе си за гняв, то (Бог) го използвал за изправянето на другите, за да може чрез него в това наказание да направи другите по-усърдни и при това да покаже Своето всемогъщество. А че Бог желае да покаже Своето всемогъщество не в наказание, но иначе – в благодеяния и милости – това (апостолът) постоянно утвърждава по-горе. Ако и Павел да не желае да покаже в това своята сила, защото казва:  не за да се покажем ние одобрени, но за да струвате вие това, което е честно (2 Кор. 13:7), то много повече Бог. Защото (Бог) отначало дълго търпял, за да доведе фараона до разкаяние, а той не се разкаял, то след това го търпял още не малко време, за да покаже и Своята благодат и могъщество, ако той не пожелае по някакъв начин да се възползва от това велико дълготърпение. И както наказвайки (фараона), който останал непоправен, Бог показал Своето могъщество, така и помилвайки мнозина големи, но покаяли се грешници, явил Своето човеколюбие.

9.  Но (апостолът) не нарекъл това човеколюбие, но слава, показвайки, че това най-вече представлява Божията слава и че Бог се грижи за това, повече отколкото за всичко останало. Когато казва: приготвени за слава, той не показва, че не всичко произлизало единствено от Бога, защото, ако това е така, то нищо не би попречило да се спасят всички. Заедно с това (апостолът) отново показва Божието предузнание и унищожава различието между юдеи и езичници. А оттук отново извлича немалко оправдание за своите думи. Не само от юдеите едни погинали, а други се спасили, но това се случило и с езичниците, защото (Павел) не казал: всички езичници, но – от езичниците, и не (казал) всички юдеи, но - от юдеите. Както фараонът станал съд за гняв поради собственото си беззаконие, така и спасяващите се станали съдове на милост поради своето благочестие. И макар голямата част да принадлежи на Бога, но все пак и ние принасяме нещо малко от себе си. Затова (апостолът) не казал: съдове по заслуги; или: съдове по дръзновение, но: съдове за милост, показвайки, че всичко принадлежи на Бога. Също така и думите: не зависи от този, който иска, нито от този, който тича, макар на пръв поглед да противоречат на  казаното от Павел, не представляват никакво затруднение. Когато казва: не зависи от този, който иска, нито от този, който тича, с това той не унищожава свободата, но показва, че не всичко принадлежи на човека, а напротив, той се нуждае от благодат свисше. Трябва и да желаем, и да извършим подвизи, но трябва да се надяваме не на собствените си подвизи, а на Божието човеколюбие, както и на друго място (апостолът) казал:  не аз, но Божията благодат в мен (1 Кор. 15:10). И добре казал: приготвени за слава. Понеже юдеите укорявали (християните) в това, че те се спасяват по благодат и мислели с това да ги засрамят, то (Павел) напълно отстранява подобна мисъл. Ако делото на спасение принесло слава на Бога, то много повече служи за слава и този, чрез когото Бог се прославил. Забележи благомислието и неизречимата мъдрост (на апостола). Разсъждавайки за наказанието, той би могъл да представи като пример не фараона, но съгрешилите от юдеите, да направи своята реч даже още по-ясна, доказвайки, че даже и там, където имали едни и същи бащи, и едни и същи грехове, едни погинали, а други били помилвани, и да ги убеди повече да не недоумяват по повод на това, че някои от езичниците се спасили, когато юдеите погинали. Но (апостолът), за да не направи речта си неприятна, без да бъде принуден да нарече юдеите съдове на гнева, като пример за наказание представя варварин, а примерът за помилване заимства от юдейския народ. И макар (апостолът) достатъчно да оправдава Бога, Който добре знаейки, че фараонът приготвил себе си като съд за гняв направил всичко, което се изисквало от Негова страна – очакване, дълготърпение и не просто дълготърпение, но велико дълготърпение, все пак не пожелал да каже, че (Бог) така постъпил и с юдеите. Защо едни са съдове за гняв, а други съдове за милост? Поради собствената им воля. Но Бог, според безмерната си благост, показва милост и на едните, и на другите. Той помилвал не само спасяващите се, но и фараона, доколкото могъл, показвайки и към едните, и към другите еднакво дълготърпение. А ако (фараонът) не бил спасен, това станало въпреки Божията воля,   понеже, от страна на Бога, (фараонът) нямал нищо по-малко от спасилите се. И така, (апостолът), предоставяйки решение на въпроса на основание на делата, за по-голяма несъмненост на казаното привежда и думите на пророците, които предизвестявали същото. И Осия, казва той, отдавна писал за същото така:  Ще нарека мои люде ония, които не бяха мои люде, и тая възлюбена, която не беше възлюбена (ст. 25; срав. Осия 2:23). За да не кажат: “Ти ни въвеждаш в заблуждение, като казваш това”, (апостолът) призовал за свидетел Осия, който вика и казва:  ще нарека мои люде ония, които не бяха мои люде. Кои били тези не мои люде? Очевидно езичниците. Кои били не възлюбени? Отново същите. Отново, за тях е казано, че ще бъдат народ, възлюбени и синове на Бога.

Там ще се нарекат синове на живия Бог – продължава (апостолът) (ст.26). Ако започнат да говорят, че това е казано за повярвалите от евреите, то и тогава нашето тълкувание ще бъде уместно. Ако станала такава промяна с тези, които след много благодеяния се оказали неблагодарни и чужди, изгубили даже това, което ги правело народ, то какво би могло да възпрепятства призоваването и удостояването да получат такива милости тези, които били чужди, не след като приели това, но чужди от самото начало? (Апостолът) не се задоволил с това, че препратил към Осия, но след това привежда и думите на Исая, който говори в съгласие с Осия.

Исая - продължава (Павел) - вика за Израиля: Ако и да е числото на израилтяните като морския пясък, пак само остатък от тях ще се спаси (ст. 27), тоест провъзгласява това смело и без да скрива нищо. И така, защо ни обвинявате вие, когато и пророкът по-силно от тръба възгласява това? Какво казва Исая? Ако и да е числото на израилтяните като морския пясък, пак само остатък от тях ще се спаси (Ис.10:22). Виждаш ли, че и според думите на Исая не всички ще се спасят, но само достойните? Аз не се боя от множества, казва (Бог), и Мен не ме плаши този, който така се е размножил, но Аз спасявам само тези, които се оказват достойни за това. И не просто (пророкът споменал за морския пясък), но напомня и за старозаветното обещание, за което те станали недостойни[3]. И така, защо се вълнувате, сочейки това, като че обещанието е нарушено, когато всички пророци казват, че не всички ще се спасят? След това той говори и за начина на спасение. Забелязваш ли как апостолът привежда най-подходящото свидетелство? Той не само показва, че не всички, а само някои  се спасяват, но прибавя и как се спасяват. Как се спасяват и по какъв начин Бог ги удостоява с благодеяния?

Защото Господ ще изпълни на земята казаното [по правда] от Него", Като го извърши и свърши скоро (ст. 28, срав. Ис. 10:23). Това означава следното: не е нужно да ходиш надалеч, да се трудиш и да изморяваш себе си с дела по закона, а напротив, спасението се придобива твърде бързо. Такава е вярата: тя в кратки думи съдържа спасението. Ако изповядаш с устата си, че Исус е Господ - казва (апостолът), - и повярваш със сърцето си, че Бог го възкреси от мъртвите, ще се спасиш (Рим. 10:9).

10.  Разбра ли какво означават думите: Защото Господ ще изпълни казаното от Него? Достойно за удивление е това, че това кратко слово донесло не само спасение, но и праведност.

И както Исая е казал в по-предишно място: “Ако Господ на силите не би ни оставил потомство, като Содом бихме станали и на Гомор бихме се оприличили” (ст. 29., срав. Ис. 1:9). Тук (апостолът) доказва нещо друго – именно това, че и малцината не спасили сами себе си. И те биха погинали и биха претърпели участта на Содом, тоест биха били изтребени, както и содомците погинали всички без изключения и от тях не останало даже и случайно семе; и тези, продължава (апостолът) биха погинали, както и другите, ако Бог не показал велика благост и не ги съхранил заради вярата. Това се случило и във времето на чувестения (вавилонския) плен, защото болшинството от юдеите били отведени в плен и погинали, а само малцина се спасили.

И тъй какво, казва, да кажем? Това, че езичниците, които не търсеха правда, получиха правда и то правда, която е чрез вярване; а Израел, който търсеше закон за придобиване правда, не стигна до такъв закон  (ст. 30-31). Накрая тук намираме ясното решение. Понеже (апостолът) на основата на делата показал, че не всички са от Израел, които са Израел и потвърдил това с предците Яков и Исав, и със свидетелството на пророците, след като преди това усилил недоумението, накрая предлага решението на въпроса, основавайки се на Осия и Исая. Въпросите били два:  че езичниците получили спасение и че го получили, без да се домогват до него, тоест без да се грижат. И отново недоуменията относно юдеите също били две: че юдеите не достигнали до спасение и че не достигнали, независимо от това, че го търсили. Затова (апостолът) използвал най-силния израз. Той не казал, че имали праведност, но – получиха, защото най- необичайното и странното било това, че търсещият не получил, а този, който не търсил получил. И макар да изглежда, че чрез думата търся (апостолът) угажда на юдеите, впоследствие той нанася решителен удар. А понеже бил в състояние да даде цялостното решение, той не се побоял да направи по-неприятно и възражението. Затова не говори за вярата и за произлизащата от нея праведност, но доказва, че юдеите са победени преди идването на вярата и осъдени според собствените си закони. Ти, юдеино, казва (Павел), не си намерил даже законова праведност, защото си нарушил закона и си попаднал под проклятие; а езичниците, влезли без помощта на закона, а по друг път, са намерили праведност, по-голяма от законовата праведност, а именно праведността чрез вяра. Същото казал (апостолът) и по-горе: ако Авраам се е оправдал чрез дела, има с какво да се похвали само не пред Бога (Римл.4:2) – доказвайки, че праведността от вяра стои по-високо от праведността от закона. И така, по-горе аз казах, че имало две недоумения, а сега се оказва, че има три въпроса: че езичниците намерили праведност, че я намерили, без да я търсят и че намерили праведност, по-голяма от законовата праведност. Също така и относно юдеите възникват въпроси, противоположни на първите: че Израел не намерил праведност, че не я намерил, независимо че я търсел и че не намерил даже по-малка праведност. И така, поставил слушателя в затруднение, (апостолът) след това предлага кратко решение и излага причината за всичко казано. Каква е тази причина? Тази, че човек се оправдава не чрез вяра, но чрез дела по закона. Ето най-ясното решение на  всичко, което не би било толкова приятно, ако (апостолът) го предложил в началото; а когато го открил след много недоумения, доводи и обяснения и употребил многобройни предварително уговорки, то го направил напълно понятно и достъпно. Причината за погибелта на юдеите, казва той, била тази, че не от вярване, но някак си чрез дела от закона. (ст. 32) желаели да се оправдаят. И не казал - от дела, но чрез дела по закона, показвайки, че те нямали и тази праведност.

Те се спънаха о камъка, о който хората се спъват, както е писано: “Ето, полагам в Сион камък, о който да се спъват и канара, в която да се съблазняват; и който вярва в Него, не ще се посрами (ст. 32-33). Забелязваш ли отново как чрез вяра се получава дръзновение и всеобщ дар. Казаното вече не е само за юдеите, но и за целия човешки род. Всеки, казва (апостолът) - и юдеин, и елин, и скит, и тракиец, и който и да е, ако повярва, ще се ползва с голяма свобода. И думите на пророка са удивителни не само с това, че ще повярват, но и заради това, че няма да повярват, понеже да се спънат означава да не повярват. Както по-горе, разсъждавайки за погиващите и спасяващите се, (апостолът) казал: ако и да е числото на израилтяните като морския пясък, пак само остатък от тях ще се спаси; и още: ако Господ Саваот не си беше оставил остатък, като Содом бихме станали, и отново: призвани не само от юдеите, но и от езичниците, така и тук казва, че едни ще повярват, а други ще се спънат, а да се спънат произлиза от невнимание и от това, че се заглеждат в нещо друго. И юдеите, обръщайки цялото си внимание към закона, се спънали в камъка. Камъка за препъване (апостолът) нарекъл и камък за съблазън по отношение на нагласата и края на невярващите. Сега ясно ли е за вас казаното или трябва още да обясняваме? Смятам, че за внимателните е ясно, а ако за другите е неразбираемо, то може да попитат дори и случайно срещнатите и да разберат. Аз и заради това представих твърде пространно тълкувание, за да не би прекъсвайки последователността на речта, да навредя на нейната яснота. Поради тази причина, тук аз прекъсвам словото си - без да предлагам нравоучение, както правя обикновено, за да не обременявам паметта ви с друго, освен с множеството предмети, за които беше говорено. Сега е време да завършим речта по подобаващ начин, тоест всячески славословейки Бога. И така, давайки всеобща почивка и на себе си, говорещия, и на вас, слушащите, да въздадем на Него слава, защото е Негово царството и силата, и славата во веки. Амин.


[1] Т.е. отлъчен

[2] Тук Павел използва гръцката дума hukomhn, която може да означава и “моля се” – б. пр.

[3] Виж Битие 28:14; 32:12 – б. пр.