БЕСЕДА 17
Братя,
моето благоволение
и молбата ми
към Бога е за
спасението
на Израиля[1] (10:1)
1. Апостолът, намерил се, че отново обвинява (юдеите) и при това по-силно от преди, отново отклонява от себе си всяко подозрение в неприязън и прави големи предварителни разяснения. Не обръщай внимание на думите и изобличенията, казва той, а на това, че аз не говоря с враждебно разположение. Не е свойствено на един и същи човек да желае (за юдеите) спасение и не само да желае, но и да се моли за това, и в същото време да ги ненавижда и да се отвращава от тях; а под думата благоволение тук апостолът разбира именно силно желание[2]. Забележи, че и неговата молитва произлиза от сърцето. Не затова той има велика грижа и се моли юдеите да избегнат наказанието, да се спасят. И не само тук, но и в следващите думи (апостолът) показва своето благоволение към юдеите. Той с голямо усилие се старае, доколкото може, да извини (юдеите) и търси за тях макар и някаква сянка на оправдание, и все пак не счита да направи това поради делата им.
Свидетелствам, че имат ревност за Бога, само че не според пълното знание (ст.2). И така, това е достойно за извинение, а не за осъждение. Ако те били отхвърлени не поради своята човешка природа, а поради ревността си, то е по-справедливо да се съжаляват, а не да се наказват. Но забележи, как (апостолът) мъдро им угодил с тези думи и показал тяхното неуместно упорство.
Понеже,
ако не знаят
правдата,
която е от Бога
(ст. 3), каза
той. Още един предлог
за извинение,
който впоследствие
усилва обвинението
и лишава от всяко
оправдание. И
искат да
поставят
своята, те не
се покориха
на правдата, която
е от Бога. С тези
думи той показва,
че юдеите паднали
в заблуждение
повече поради
упорство и властолюбие,
отколкото поради
незнание - и даже
не представили
и тази праведност,
която изисква
законът, което
(апостолът) изразил
с думите – желаят
да поставят
своята
праведност. Впрочем,
ясно е, че апостолът
не разкрил това,
понеже не казал,
че те са лишени
и от едната, и от
другата праведност,
но със свойственото
си благоразумие
направил
само едва вразумителен
намек. Ако юдеите
се опитвали да
представят законова
праведност, то
ясно е, че те не
са
представили. А
ако не са се покорили
на Божията
правда, то се лишили
от нея. Праведността
на юдеите (апостолът)
нарича собствена
- или защото законът
вече нямал сила,
или защото тя
се добивала чрез
труд и пот; а Божията
правда той нарича
праведност от
вяра, защото тя
се придобива единствено
по благодат свисше
и ние се оправдаваме
не чрез трудове,
но чрез дар от
Бога.
Но тези, които
постоянно се противят
на Святия Дух
и се стремят
да се оправдаят
чрез закона, са
далеч от вярата.
Бивайки далеч
от вярата и не
получили оправданието,
което се дава
чрез вяра, а заедно
с това и без да
имат възможност
да се оправдаят
чрез закона, те
изгубили всичко.
Понеже
Христос
изпълнява
целта на
закона, за да
се оправдае
всеки, който
вярва (ст.
4). Забележи благоразумието
на Павел. Понеже
и едното, и другото
той нарекъл правда,
за да не помислят
вярващите от
юдеите, че те
имат едната
правда, а нямат
другата и поради
това се обвиняват
в беззаконие (понеже
за тях като новообърнати
трябвало още да
се страхуват),
и за да не решат
юдеите, че отново
трябва да изпълнят
правдата, и да
не говорят: ако
досега не сме
я изпълнили, то
без съмнение ще
я изпълним - гледай
какво прави (апостолът).
Той доказва, че
праведността
е една, че законовата
праведност се
заключава в праведността
от вяра и който
е получил праведност
от вяра, той е изпълнил
и законовата праведност,
а който е отхвърлил
първата, се е лишил
и от последната.
Ако Христос е
целта на закона,
то този,
който няма Христа,
макар и да мисли,
че има праведност,
все пак я няма,
а имащият Христос,
макар и да не е
изпълнил закона,
е постигнал всичко.
Целта на лекуването
е здраве. Както
този, който може
да стане здрав,
макар и да не е
сведущ в
лечителското
изкуство, има
всичко, а ако той
не е в
състояние да
се излекува, макар
и да смята, че следва
изкуството, се
лишава от
всичко, така бива
и относно закона
и вярата: който
има вяра, той е
постигнал целта
на закона, а който
е извън вярата,
е чужд и на вярата,
и на закона. Какво
именно желаел
законът? Да
направи
човека
праведен. Но той
се оказал безсилен,
понеже никой не
изпълнил закона.
Такава била целта
на закона, към
това се стремили
всички, затова
извършвали всичко
– и празниците,
и заповедите,
и жертвите, и всичко
останало, за да
се оправдае човек.
Но тази цел по-пълно
постигнал Христос
чрез вяра. И така,
не се бой, казва
(апостолът), че
си нарушил закона,
след като си дошъл
до вярата: ти пристъпваш
закона, тогава
когато поради
закона не вярваш
в Христос; когато
повярваш в Него,
тогава ти си изпълнил
и закона,
даже много повече,
понеже си достигнал
много по-голяма
праведност. Тази
своя мисъл (апостолът)
потвърждава и
чрез
Писанието.
Мойсей пише, че човек, който върши правдата, която е чрез пазенето на закона, ще живее чрез нея – казва той (ст.5). Това означава – Мойсей ни показва в какво се състои законовата праведност и каква е тя. И така, в какво се състои тя и как се придобива? Чрез изпълнение на заповедите. Който върши правдата, която е чрез пазенето на закона, ще живее чрез нея - казва той. Не можеш да станеш праведен по закона, освен ако не изпълниш всички заповеди, но това се оказало невъзможно за никого.
2. И така, тази праведност била унищожена. Но кажи ни, Павле, за другата праведност, за оправданието по благодат – в какво се състои тя и как се придобива? Послушай колко ясно я описва (апостолът). След като изобличил праведността от закона, той преминава към праведността от благодат и казва:
А правдата, която е чрез вяра, говори така: “Да не речеш в сърцето си: Кой ще се възкачи на небето, сиреч, да свали Христа? Или Кой ще слезе в бездната, сиреч, да изведе Христа от мъртвите?”. Но какво казва тя? Казва, че “думата е близо при тебе, в устата ти и в сърцето ти”, т.е. думата на вярата, която изповядваме. Защото ако изповядаш с устата си, че Исус е Господ и повярваш в сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвит,е ще се спасиш (ст. 6-9). И така, това, което юдеите не можели да кажат - по какъв начин могат да намерят по-голяма праведност тези, които не намерили и малка - казва (апостолът), и привежда безспорно доказателство, че новият път е по-лек от предишния. Там се изисквало изпълнение на всички заповеди: когато изпълниш всичко, ще живееш; а праведността от вяра не казва това, но какво именно? Ако изповядаш с устата си, че Исус е Господ и повярваш със сърцето си, че Бог Го възкреси от мъртвите, ще се спасиш. След това, за да не изглежда, че понеже този път е удобен и лек, то не заслужава и внимание, гледай как (апостолът) се разпростира на него. Не пристъпил веднага към това, което ние казахме, но какво казва? А правдата, която е чрез вяра, говори така: “Да не речеш в сърцето си: Кой ще се възкачи на небето, сиреч, да свали Христа? Или Кой ще слезе в бездната, сиреч, да изведе Христа от мъртвите?”. Понеже небрежността и разслабването от обезсилващите трудове се съпротивляват на добродетелите, изявени чрез дела, необходимо е душата да бодърствува постоянно, за да не отстъпва всеки път, когато трябва да вярва, за да отразим мислите, които възмущават и разколебават ума на мнозина, душата трябва да е пълна със сила. Затова (апостолът) представя точно тези мисли и както постъпил, разсъждавайки за Авраам, така прави и тук. Доказвайки, че Авраам се оправдал чрез вяра, (апостолът), за да не помислят, че той е получил толкова велик венец напразно и даром възхвалява свойството на вярата, казва: надявайки се, без да има причина за надежда, повярва, за да стане отец на много народи, според реченото:“Толкова ще бъде твоето потомство.” Без да отслабне във вяра, той вземаше предвид, че тялото му е вече замъртвяло, като бе на около сто години, вземаше предвид и мъртвостта на Сарината утроба – обаче относно Божието обещание не се усъмни в неверие, но се закрепи във вяра и даде Богу слава, уверен, че това, което е обещал Бог, Той е силен да го изпълни. (Рим. 4:18-21). С това (апостолът) доказал, че на Авраам му били нужни и дела, и въздигане на душата, приемаща това, което е по-високо от надеждата, и не се съблазнява от видимото. Така той постъпва и тук, и доказва, че ние се нуждаем от любомъдър ум и от воля силна и стремяща се към небесното. Не казал просто: не говори, но - да не речеш в сърцето си, тоест, даже не помисляй да се съмняваш и да казваш на самия себе си: как е възможно това? Виждаш ли, че в това основно се състои и свойството на вярата, отхвърляйки всички земни съображения, да търси това, което е по-висше от природата, и отхвърляйки слабостта на помислите, да приема всичко при помощта на Божието всемогъщество? Юдеите не само говорили това, а също и че човек не може да се оправдае единствено чрез вяра. Но (апостолът) прилага същото и към друго събитие, за да покаже, че то е толкова важно, че и за своето изпълнение изисква вяра, и с това доказва, че е справедливо да се сплита венец на вярващите. И той отново използва текст от Стария завет, винаги стараейки се да избегне обвинението в нововъведение и в противоречие с него. Това, което (апостолът) казва тук за вярата, Мойсей казал на юдеите за заповедите, доказвайки, че те са получили от Бога множество благодеяния. Няма нужда да казваме, разсъждава (апостолът), че трябва да възлезем на небето или да прелетим обширно море и тогава да получим заповедите, понеже Бог е направил това толкова велико и трудно дело удобно за нас. Какво означава: близо до устата ти? Тоест лесно, защото спасението е в сърцето и в устата. Не е нужно за това спасение да предприемаш дълъг път, да преплуваш море или да изкачваш планини, напротив, ако не желаеш даже да прекрачиш и прага, то можеш да се спасиш и седейки у дома си, защото средството за твоето спасение е в устата и в сърцето ти. След това, привеждайки ново доказателство за лекотата на думите на вярата (апостолът) казва, че Бог възкресил Христос от мъртвите. Помисли за достойнството на извършващия го и повече няма да виждаш никаква трудност в това дело. И така, това, че Христос е Господ е видно от възкресението, както (апостолът) казал в началото на посланието: а обявен със сила за Божий Син чрез възкресение от мъртвите (Рим. 1:4). А че възкресението е възможно, е доказано и за съвсем невярващия чрез силата на извършващия го. И така, понеже оправданието е и много важно, и лесно, и приемливо, даже по друг начин е невъзможно да се оправдаем, то не е ли крайно упорство, оставяйки удобното и лекото, да се борим за невъзможното? Никой не може да каже, че се е отказал от това поради неговата трудност.
3. Забелязваш ли как (апостолът) лишава юдеите от всякакво извинение? Какво оправдание заслужават тези, които избират най-трудното и неизпълнимото, а оставят лекото и силното да ги спаси, нещо, което и самият закон не бил в състояние да им даде? Всичко това доказва не нещо друго, а само упорита воля, противяща се на Бога. Законът е обременителен, а благодатта е лека, законът и при безчислени усилия не спасява, а благодатта дава както благодатно, така и законово оправдание. И така, какво ще кажат в свое оправдание тези, които против благодатта, без полза и цел държат на закона? След това, понеже (апостолът) казал нещо важно, той отново доказва това чрез Писанието.
Защото Писанието казва - казва той – “Никой, който вярва в Него, не ще се посрами.” Понеже няма разлика между юдеин и грък, защото същият Господ е Господ на всички - богат към всички, които Го призовават. Защото, “Всеки, който призове Господното име, ще се спаси.” (ст. 11-13). Забелязваш ли, как (апостолът) привежда свидетелство за вярата и за изповедта? Когато казва: всеки, който повярва, указва на вярата, а когато казва: всеки, който призове, разбира изповедта. След това, отново възвестявайки общността на благодатта, и низлагайки надменността на юдеите, (апостолът) с кратки думи напомня за това, което по-горе доказвал пространно, и отново потвърждава, че няма различие между юдеи и обрязани. Няма разлика между юдеин и грък - казва той. И което по-горе доказвал, говорейки за Отца, същото казва сега за Христос. Както по-горе, разкривайки същото, казал: Или Бог само на юдеите е Бог, но не и на езичниците? Да, и на езичниците е Бог (Римл. 3:29-30), така и тук казва: защото същият Бог е богат с милост към всички, които Го призовават. Виждаш ли, как (апостолът) доказва, че Бог толкова силно желае нашето спасение, че даже го счита за Свое богатство. За това юдеите сега не трябва да се отчайват и да смятат, че не могат да бъдат пощадени дори и да пожелаят да се покаят. Считащият нашето спасение за Свое богатство няма да престане да се обогатява, понеже е обещал да излива Своя дар над всички. А понеже юдеите особено ги смущавало това, че преди те се ползвали с предимство пред целия човешки род, а сега заради вярата са низвергнати от своя престол и нямат никакво преимущество над останалите, то (апостолът) нееднократно се позовава на пророците, които предсказват такова равенство. Казано е: Никой, който вярва в Него, не ще се посрами; и още: всеки, който призове Господното име, ще се спаси. А за да няма възражение и на това, и на другото място, е поставена думата всеки.
Няма нищо по-лошо от тщеславието. То, именно то, повече от всичко погубило юдеите. Затова и Христос им казал: вие приемате слава един от друг, а не търсите славата, която е от Бога (Йоан. 5:44)? Тщеславието заедно с гибелта възбужда и голям смях, и даже преди бъдещото наказание още тук навлича безчислени бедствия. И ако ти е угодно, за да разбереш това, ние тук няма да говорим за небето откъдето тщеславието ни изгонва и за геената, в която ни хвърля, а ще разгледаме всичко това, което то докарва тук. И действително, какво може да бъде по-вредно, по-срамно и по тежко от тщеславието? Че тази болест води до загуби, доказват безполезните и напразни издръжки на театрите, надбягванията с коне и на другите толкова ненужни развлечения като великолепни постройки и пищни домове, и всякакви други излишни съоръжения, които сега няма нужда да описвам. На всеки е известно, че разточителният човек, обичащ пищността и страдащ от болестта на тщеславието, по необходимост става похитител и користолюбец. За да достави храна на този звяр, той протяга своите ръце към чуждото имущество. И какво да говорим за имуществото? Този огън изгаря не само парите, но и душата, приготвя не само настояща, но и бъдеща смърт. Тщеславието е майка на геената, силно възпламенява адския огън и отровния червей. На всеки е известно, че то простира своята власт и над мъртвите, а какво може да бъде по-лошо от това? Всички останали страсти се прекратяват със смъртта, а тщеславието и след смъртта продължава своето действие и над умрялото тяло се сили да покаже своето свойство. Когато умиращите се грижат да им бъдат поставени великолепни паметници, за които да изхарчат цялото си имущество, и се стараят дори и в гроба да покажат необикновена пищност; когато хората, докато са живи, за един обол или късче хляб оскърбявали и най-нисшите, а умирайки готвят обилна храна за червея, то каква власт ти намираш за по-мъчителна от тази болест? От това зло се ражда и нечистата любов, понеже мнозина се въвличат в прелюбодеяние не от красотата на лицето, не от похотта на съвкуплението, но от желанието да се похвалят; аз съблазних този и го въвлякох в прелюбодейство.
4. И нужно ли е да говорим за другите пороци, които произлизат оттук? Аз бих предпочел да бъда роб на множество варвари, отколкото на едното тщеславие, понеже варварите не заповядват на пленника това, което заповядва тщеславието на своите подчинени То заповядва да бъдеш слуга на всички, независимо дали е по-знатен, или по-незначителен от теб. Не мисли за душата, не се грижи за добродетелите, смей се над свободата, жертвай своето спасение, а ако направиш някакво добро, то не го прави, за да угодиш на Бога, но за да се покажеш пред хората, за да получиш от тях венец; ако даваш милостиня или постиш, понеси труда, а ползата се постарай да изгубиш. Какво може да бъде по-безчовечно от такива изисквания? Оттук водят своето начало и завистта, и високомерието, и сребролюбието, майка на всички злини. Тълпа роби, облечени в злато варвари, ласкатели, посребрени колесници и много други, които - и това е смешното, се употребяват не за удоволствие и полза, но поради едното тщеславие. Да, казваш ти, на всеки е известно, че тази страст е зло, но как можем да я избегнем, - ето това трябва да ни кажеш. Най-вече като напълно убедиш себе си в това, защото и великият бързо търси лекаря, веднага щом научи, че е болен. А ако търсиш и друг път да избягаш, (произлизащото оттук зло) то взирай се непрестанно в Бога и се удоволствай от славата, произхождаща от Него. Ако забележиш, че злата страст те подстрекава и те подбужда да разкажеш за заслугите си на своите събратя, то преди това размили, че от този разказ за теб няма да произлезе никаква полза, угаси нелепата страст и кажи на душата си: толкова време се мъчи - каква е ползата от това за теб? Ползата е никаква, а вредата е голяма – изгубваш всичко, душо, което си събрала с голям труд. А след това помисли за това, че присъдата и съда на народа са погрешни, затова и скоро изчезват. Преди час ти се удивяват, а след малко време забравили всичко; похитили венеца даден ти от Бога, а своето да съхранят за теб не могли. Даже и хорският венец да остане у теб, то би било много жалко да го замениш за Божия венец; а когато и това не стане, то какво оправдание ще имаме в това, че за преходното заменяме непреходното и за похвалата на малцина губим толкова велики блага? И макар мнозина да са ти въздавали похвали, те всички са достойни за съжаление и толкова повече, колкото по-голям е броят на хората, правещи това. Ако се учудваш на казаното, чуй как сам Христос го потвърждава: горко ви – казва Той – когато всички ви захвалват (Лука 6:26). И напълно справедливо Ако за всяко изкуство за съдии трябва да се избират майстори, то как оценката на добродетелите ти поверяваш на тълпата, а не на Този, Който е повече от всички сведущ в това, Който може и да одобри, и да увенчае? И така, да напишем думите на Христос на стените, на вратите и в сърцата си, постоянно да говорим сами на себе си: тежко ни, когато ни захвалват всички хора, защото и самите тези, които говорят добро за теб, са пристрастни към хорските похвали. Но Бог не прави така. Когато види, че ти обичаш Неговата слава, тогава ще те похвали особено, ще се удиви и ще възвести за теб. А човекът не е такъв, счита те не за свободен, а за роб и често угаждайки ти с лъжлива похвала, състояща се в празни думи, ти открадва истинската награда и те подчинява на себе си, повече отколкото купения роб. Господарите имат роби, които поради това изпълняват каквото им е заповядано, а ти служиш и без заповед. Ти не чакаш да чуеш заповед от тях, но веднага щом узнаеш, че можеш да им угодиш, правиш всичко, макар да не ти е заповядано. На каква геена ще бъдем достойни ние, които услаждаме глупавите хора и им служим, преди те да са ни заповядали, а съвсем не слушаме Бога, без да гледаме на това, че Той ежедневно ни заповядва и увещава? Ако обичаш славата и похвалите, то избягвай хорските похвали и тогава ще получиш слава; отклонявай се от одобрението на хората и ще получиш много похвали и от Бога и от хората. И ние обикновено най-много прославяме този, който презира славата, а обикновено хвалим и се удивляваме на този, който за нищо не счита похвалите и удивлението. Ако така постъпваме ние, то много повече Бог. А когато Бог те похвали и прослави, кой може да бъде по-щастлив от теб? В края на краищата, каквато е разликата между славата и безчестието, такава е и разликата между небесната и човешката слава или по-добре да кажем, много по-голяма, до безкрайност. Ако човешката слава не е сравнима с нищо, срамна и безобразна, то разсъди, каква ще се окаже нейната гнусота, когато я съпоставим с небесната слава. Както блудна жена, намираща се в кръвотечение, се отдава на всички, така постъпват и робите на тщеславието, а да кажем по-правилно те даже са по-гнусни и от блудницата, защото блудниците нерядко пренебрегват някои от своите любовници, а ти се предлагаш на всеки – и на беглеца, и на разбойника, и на мошеника. При помощта на такива и подобни на тях лица, устройвайки ви зрелища, се възбужда похвалата; и тези, всеки един от които според твоето мнение не струва нищо, когато се съберат заедно, ти предпочиташ пред собственото си спасение, показвайки с това, че си по-безчестен от всеки от тях.
5. Как не си по-безчестен когато имаш нужда от техните похвали и не си доволен от самия себе си, ако не придобиеш слава от други? Освен това, кажи ми, нима не разбираш, че, бивайки човек знаменит и известен на всички, ти имаш безчислено множество обвинители, ако съгрешиш, а оставайки в неизвестност, ти си в безопасност? Да, казваш ти: затова и на моите заслуги се удивяват безчислено множество от хора. Но в това е и нещастието, че болестта на тщеславието ти вреди, не само, когато съгрешаваш, а и тогава, когато показваш заслуги - и в единия случай те подлага на безчислени укори, а в другия те лишава от всяка награда. Гибелна и изпълнена с всякакви безчестия е любовта към славата в гражданските дела, а когато тази страст те овладее и в духовните, тогава какво оправдание остава за теб, който не желаеш да въздадеш на Бога такава чест, каквато сам изискваш от близките си? И робът гледа в очите на господаря си и наемникът обръща внимание на наемателя си, който трябва да му даде заплата, и ученика гледа на учителя – а при теб обратното: ти, оставяйки Бога и Владиката, Който те е наел, гледаш на тълпата, макар и сам да знаеш, че Бог впоследствие ще запомни всички твои заслуги, а човекът помни само в настоящето; за теб е приготвено зрелище на небето, а ти си събираш зрители на земята. Атлетът, където се подвизава, там и очаква одобрение за себе си, а ти, подвизавайки се за горното, се грижиш да получиш наградата си долу. Какво може да бъде по-лошо от такова безумие? Да погледнем, ако ви е угодно, и на самите венци: единият се състои от високомерие, друг от завист към останалите, един от насмешки и сласти, друг от пари, друг от робско служение. Както децата по време на игра си слагат един на друг венци от трева и често, увенчавайки някого по този начин, без сам той да усети, му се присмиват зад гърба, така и тези, които те хвалят сега, често се смеят помежду си, увенчавайки те с трева. И ако беше само трева, но техните венци причиняват голяма вреда и погубват всички наши заслуги. И така, разсъждавайки за нищожността на това, избягвай вредата. Колко според твоето мнение трябва да бъдат хвалещите те? Сто човека или двойно, тройно, четворно повече, даже ако желаеш - десеторно, стократно повече; нека да бъдат, ако ти е угодно две, десет хиляди ръкопляскащи, но те по нищо не се отличават от грачещи врани, а ако си представиш зрелището на ангелите, то тези ръкопляскащи ще се окажат нищожни червеи, а тяхното одобрение тънка паяжина, дим, съновидение. Чуй, как Павел, точно познавайки хорската слава, не само не се домогва до нея, но и се отвращава, казвайки: далеч от мен да се хваля с друго, освен с кръста на нашия Господ Исус Христос (Гал. 6:14). И така, възревнувай за тази похвала, за да не се разгневи Господ. А търсейки човешката похвала, ти безчестиш не само себе си, но и Бога. Бивайки художник и имайки при себе си ученик, ти не само не би понесъл равнодушно, ако той не покаже на теб произведенията на своето изкуство, а изложи картината си на показ пред простите зрители. Ако това е обидно за събратята ти, много повече за Владиката. А ако желаеш да знаеш какви други подбуди има да се презира хорската слава, то бъди изпълнен с всякаква високи мисли, смей се над видимото, израствай в любов към истинската слава, изпълвай се с духовни мисли, кажи на душата си, както казва Павел: не знаете ли, че ние ще съдим ангели (1 Кор.6:3)? И възбуждайки я с това, вразуми я и кажи: нима ти, съдеща ангели, желаеш да те съдят нечисти и да те хвалят, както хвалят танцьори, момове, гладиатори и ездачи, които се стремят именно към такава похвала? От Йоан узнай как той презирал народната тълпа, и виждайки ласкатели, не им обръщал внимание. Когато всички жители на Палестина се събирали около него удивлявали му се и идвали в изумление, то той не се хвалил и с такава чест, но застанал против тях, и обръщайки се към многочисления народ като към дете, ги поразявал с такива укори: рожби ехидни (Матей 3:7). Макар те да слизали и да оставяли града заради него, за да видят неговата свещена глава, все пак нищо не смекчило Йоан – така далеч бил той от славата и свободен от всяка гордост. И Стефан, виждайки, че същият народ, който не го почитал, но го ненавиждал и скърца със зъби, поставяйки себе си по-високо от техния гняв, казва: жестокосърдечни и с необрязано сърце (Деяния 6:51). И Илия - в присъствието на войската, царя и неговия народ - казал: докога ще се колебаете между две мнения (3 Цар. 18:21)? Но ние всички ласкаем, угаждаме, купувайки за себе си с това раболепно служение тяхната почит. Вследствие на това, всичко се е променило, ние сме се лишили от благодатта на първите векове, християнските дела започнали да западат и всичко е пренебрегнато заради човешката слава. И така, да изкореним страстта и тогава напълно ще познаем свободата, ще намерим пристан и тишина. Тщеславният е подобен на тласкащите се вълни, винаги треперещ, боящ се и служещ на твърде много господари. А който се намира извън тази мъчителна власт, той е подобен на достигналия пристана и наслаждаващия се на пълна свобода. Но не е такъв тщеславният, който колкото е известен, толкова господари има и трябва да служи на всичките. Как да се освободим от толкова тежко робство? Ако възлюбим другата, истинската слава. Както влюбеният в красиво лице обикновено бива отвлечен от тази любов от друго лице, по-красиво от предишното, така и пристрастените към човешката слава могат да бъде отвлечен от славата, просияла от небесата. Затова да обърнем взора си към последната, да я познаем в точност, за да можем, виждайки нейната красота, да избегнем позора на светската слава и да се насладим на много удоволствия, непрестанно утешавайки се до небесната слава, до която дано всички достигнем чрез благодатта и човеколюбието на нашия Господ Исус Христос, на Когото заедно с Отца и Духа да бъде слава, царство, чест, сега и во веки веков. Амин.