БЕСЕДА 18.
Как
прочее ще призоват
Този, в
когото не са
повярвали? И
как ще
повярват в
Този, за
Когото не са
чули? А как ще
чуят без проповедник?
И как ще
проповядват, ако
не бъдат
пратени?(10: 14-15).
1. Апостолът отново лишава юдеите от извинение. Казвайки: свидетелствувам, че имат ревност за Бога, само че не според пълното знание и още: понеже не разбират Божията правда, не се покоряват, той по-нататък показва, че те трябвало да бъдат наказани от Бога и за самото си незнание. Впрочем, той не казва това направо, а го разкрива под формата на въпроси, с цел по-голяма яснота на доказателствата. Затова и цялата тази част е съставена от въпроси и отговори. Гледай: по-горе той казал с думите на пророка, че всеки, който призове Господното име, ще се спаси. Но, може някой да каже: “Как могат да призоват Този, в Когото не са повярвали”? След това възражение следва въпросът: “Защо не са повярвали”?, и ново възражение, защото несъмнено някой би попитал: “Как може да са повярвали, когато не са чули?”. Те са чули, отговаря (апостола). Следва друго възражение: “Как могат да чуят без проповедник”? И отново отговор: Мнозина проповядвали и мнозина били изпратени именно за това. “От какво се вижда, че те били изпратени да проповядват”? Тук накрая (апостолът) привежда думите на пророка: колко са прекрасни нозете на тези, които благовестват мир (Ис.2:7, ср. Римл. 10:15). Виждаш ли как чрез самото проповядване той посочва на проповедниците? Апостолите, обхождайки вселената, известявали не нещо друго, а неизказаните блага и примиряването на Бога с хората. Затова вие, невярващите, не на нас не вярвате, казва (Павел), но на Исая, който преди много години предизвестил, че ние ще бъдем изпратени, ще проповядване и ще говорим това, което и казахме. И така, ако спасението зависи от призоваването, призоваването от вярата, вярата от слушане, слушането от проповядване, проповядването от изпращането, а апостолите били изпратени и проповядвали, а заедно с тях вървял и пророкът и, сочейки ги, възвестявал и казвал: ето самите тези, за които от дълго време аз възвестявах свисше, и нозете, на които аз възхвалявах, заради тяхната проповед, то ясно е, че неверието е собствена вина на юдеите, а от Божия страна всичко е направено.
Но не всички послушаха благовестието; защото Исая казва: Господи, кой е повярвал на това, което сме чули? И така вярването е от слушане, а слушането от Господното слово. (ст.16-17). Но ето, юдеите отново възразили, казвайки: “Ако именно тези апостоли били изпратени и то изпратени от Бога, то би следвало всички да ги послушат. И обърни внимание на благоразумието на Павел, как той доказва, че именно това, което предизвикало смущение, трябвало да унищожи вълнението и безпокойството. Защо, казва той, след толкова многочислени и важни свидетелства, и след потвърждението им с дела ти, юдеино, се съблазняваш в това, че не всички послушали благовестието? Именно това, че не всички слушат, е доказателство, което трябва да те убеди в истината на проповядваното. И затова от древността предсказвал пророкът. Забележи неизречената мъдрост на (апостола), как той доказва повече от това, отколкото юдеите очаквали, и за което се надявали да му противоречат. Какво говорите вие, пита той? Това ли, че не всички послушаха благовестието? Но Исая отдавна предсказал и това, и, да кажем по-право, той предрекъл не само това, но и много повече. Вие поставяте като вина това, че не всички послушали, а Исая казва и повече от това. Какво именно? Господи, кой от нас е повярвал на това, което сме чули? След това, унищожил с думите на пророка това смущение, (апостолът) отново се връща към предишната тема. Понеже той казал, че първо е нужно призоваване, а след призоваването трябва да се повярва, а повярвалите преди това са чули, а за готовите да чуят трябва проповедник, а проповедниците трябва да бъдат изпратени и понеже доказал, че те били изпратени и проповядвали, то възнамерявайки да предложи друго, ново възражение, взема основание за това от друго пророческо свидетелство, с което малко по-рано решил възражението; а по този начин го съединява и свързва с предишното. След като привел думите на пророка: Господи, кой от нас е повярвал на това, което сме чули?, той, благовременно вземайки и друго свидетелство, казва: Защото вярването е от слушане. А понеже това изглеждало незначително, виж по какъв начин той усилва речта си. Не просто слушането, казах аз, продължава той, не говорех за това, че трябва да чуете човешки думи и да им повярвате, а че те възвещавали това, което узнали от Бога; това е повече от чудесата. Трябва да се покоряваме и да вярваме на Бога в еднаква степен както когато говори, така и когато върши чудеса, защото и делата, и чудесата произлизат от словото Му; така именно се появили небето и прочее.
2. И така, доказал, че трябва да вярваме на пророците, които винаги говорят не от себе си, но от Бога, и че не трябва да търсим нищо повече от слушането, сега (апостолът) излага възражението, за което споменал, и казва:
Но казвам: те не са ли чули (ст. 18)? (Апостолът) пита: какво от това, ако проповедниците били изпратени и проповядвали каквото им било заповядано, ако юдеите не послушали? След това предлага цялостно разрешение на възражението.
По цялата земя е излязъл гласът им и думите им до краищата на вселената. Какво говориш, пита (Павел), нима те не са чули? Възможно ли е това? Ако са чули пределите на вселената, то колко повече вие? След това следва ново възражение.
Но пак казвам: Израел не е ли разбрал (ст.19)? А ако юдеите, макари да слушали, не разбрали казаното, не разбрали, че изпратените били същите тези проповедници, то не заслужават ли извинение поради това неведение? Ни най-малко. Исая вече посочил признаците на проповедниците, казвайки: колко са прекрасни нозете на ония, които благовестват мир. А преди Исая ги изобразил сам Законодателят, затова и (апостолът) добавил: първо Мойсей казва: ”Аз ще ви раздразня до ревнуване с тези, които не са народ; с народ несмислен ще ви разгневя” . По този начин проповедниците можели да бъдат разпознати не само по това, че юдеите не повярвали, че проповядвали мир и възвестявали за благата и словото се сеело по цялата вселена, но и по това, че с най-голяма чест били удостоени тези, които стояли по-ниско от юдеите, тоест езичниците. Езичниците неочаквано започнали да любомъдруват за това, което никога не били слушали - нито самите те, нито техните предци. Това бил знак за висока чест, която трябвало да уязви юдеите, подбуждайки ги към съревнование и припомняйки им пророчеството на Мойсей – ще ви раздразня до ревнуване с тези, които не са народ. Не само величието на честта било достатъчно, за да подтикне юдеите към съревнование, но и това, че и народът, удостоил се с нея, бил толкова низък, че не бил достоен да се нарече и народ. Ще ви раздразня с тези, които не са народ, - било казано – с народ несмислен ще ви разгневя. Какво било по-неразумно и по-низко от езичниците? Виж как Бог отрано дал на юдеите ясни признаци и знамения за всички тези времена, за да излекува слепотата им. И това се случвало не в някой тесен ъгъл, но по суша и море, и по цялата вселена; тези, които юдеите по-рано презирали, сега видели да притежават безчислени блага. И така, следвало да разберат, че това е този именно народ, за който говори Мойсей: ще ви раздразня до ревнуване с тези, които не са народ; с народ несмислен ще ви разгневя Но само Мойсей ли казал това? Не, но и след него същото потвърдил и Исая. Затова и Павел казал: първо Мойсей, показвайки, че има и втори, говорещ за същото ясно и разбрано. И както по-горе казал - Исая вика, така и тук:
А Исая се осмелява да каже (ст. 20). Това означава, че Исая се старае и прави всичко възможно да не се изрази неясно, а представя делото пред нашите очи в цялата му голота, предпочитайки да се изложи на опасност, заради това, което казал ясно, отколкото, грижейки се за собственото си спасение, да ни остави някакъв предлог за извинение; и макар пророкът да не бил задължен да говори за това толкова ясно, все пак той, за да ви затвори напълно устата, и за двете предсказва напълно ясно и определено. Кои са тези – двете? И за вашето падение, и за въвеждането на езичниците ,говорейки така:
Намерен бях от ония, които не Ме търсеха. Явен станах на тези, които не питаха за Мен. Кои са тези, които не искали и не търсели? Очевидно не юдеите, а езичниците, които никога не познавали Бога. Както Мойсей описал техния отличителен признак с думите - които не са народ и народ несмислен, така и тук Исая изобразява същото тяхно качество – най-пълно незнание. Това било и най-важното обвинение за юдеите, че тези, които не търсели намерили, а търсещите изгубили.
А за Израиля казва: - Простирах ръцете си цял ден към люде непокорни и опаки (ст. 21). Забелязваш ли, че това, което се явявало като трудност и за което мнозина недоумявали било известно и по-рано, и било ясно разрешено още в пророческите писания? Какво е това? Ти чу, че Павел по-горе казва: И тъй, какво да кажем? Това, че езичниците, които не търсеха правда, получиха правда. А Израел, който търсеше закон за придобиване на правда, не стигна до такъв закон (Римл. 9:30-31). Същото казва тук и Исая, - думите: намерен бях от тия, които не ме търсеха; явен станах на тези, които не питаха за Мен, означават същото, както и казаното от апостола: езичниците, които не търсеха правда, получиха правда. След това, показвайки, че направеното било дело не само на Божията благодат, но и на личното разположение на предишните, така както и падението на юдеите било следствие на упорството в непослушните, чуй какво прибавил (апостолът):
а за Израел казва: “Простирах ръцете си цял ден към люде непокорни и опаки” (ст. 21). Под думите ден той тук разбира цялото минало време, а простирах ръцете си означава да викам, привличам и призовавам. След това, показвайки, че за всичко това били виновни самите юдеи, казва: към люде непокорни и опаки.
3. Забелязваш ли колко силно е обвинението? Юдеите не само, че не се покорили (на Бога) даже тогава, когато ги призовавал, но още и противоречали, и при това не един и не два пъти, не три, но през цялото това време, когато виждали, че (Бог) ги вика. А езичниците, които никога не познавали Бога, имали силата да Го привлекат към себе си. Впрочем, (апостолът) не казва, че те сами могли да Го привлекат, но низлагайки гордостта на езичниците и показвайки, че всичко направила Божията благодат, той възразява: явен станах и намерен бях. И така, ти ще запиташ, нямат ли езичниците никаква заслуга? Никак, но тяхното дело било да вземат намереното и да познаят откритото. След това, за да не кажат юдеите: защо Той не се явил и на нас? – (апостолът) посочва нещо по-голямо, казвайки, че Той не само им се явил, но и не преставал да простира ръце и да призовава, показвайки загрижеността на обичащ детето си баща и на майка с болно сърце. Виж какво ясно решение дал (апостолът) на всички, възникващи по-горе недоразумения, доказвайки, че юдеите погинали поради своята воля и в никакво отношение не заслужават извинение. Макар те и да чули, и да разбрали казаното, но при все това не пожелали да дойдат. И което е по-важно – Бог не само им дал да чуят и да разберат това, но присъединил и по-силни мерки за подбуждане и привличане на упоритите и противящите се. Какви именно? Тяхното ободрение и възбуждане към съревнование. Вие сами познавате властта на тази страст и знаете каква сила има съревнованието за преодоляването на всяко препятствие и за възстановяване на падналите. И трябва ли да говорим това за хора, когато съревнованието оказва голямо влияние и на безсловесните, и на децата в незряла възраст? Често, когато баща му го вика, детето не слуша и упорства, но когато види, че ухажват друго дете, то без всякаква покана тича към родителските гърди и съревнованието лесно постига това, което молбата не може да направи. Така и Бог постъпил с юдеите. Той не само ги призовава, простира към тях ръце, но и възбужда в тях страст към съревнование, давайки блага на тези, които били много по-ниско от тях (а това особено възбужда към съревнование) и при това не тези блага, които били дадени на юдеите, но – което е много по-важно и прави страстта по-мъчителна – блага много по-големи и нужни, такива, каквито юдеите и на сън не си представяли. Но те и при всичко това не послушали. И така, за какво извинение са достойни тези, които показали своето упорство в толкова голяма степен? За никакво. Впрочем, (апостолът) сам не казва това, но предоставя заключението на съвестта на своите слушатели, затова, на основание на казаното и в следващите думи със свойствената за него мъдрост, отново доказва същото. Както постъпил по-горе, въвеждайки в разсъждението за закона и народа възражения, в които се съдържало по-силно обвинение, отколкото било нужно и както след това при решението, където се опровергавало обвинението отстъпил в такава степен в каквато позволявали обстоятелствата, за да не огорчи с думите си юдеите ,така постъпва и тук, казвайки:
И тъй, казвам: Отхвърлил ли е Бог своите люде, които е предузнал? Да не бъде[1]! (11:1). (Апостолът) като взима повод от казаното, се представя като съмняващ се и произнасяйки тези страшни думи, посредством тяхното отрицание, прави лесно за приемане това, което се опитал да докаже навсякъде по-горе и което разкрива и тук. Какво е това? Това, че макар броят на спасените да е малък, то обещанието не е лъжливо. Затова не казал просто – хора, но прибавил: които е предузнал. По-нататък в доказателство на това, че и юдеите не са отхвърлени, казва:
защото и аз съм израилтянин от Авраамовото потомство, от Вениаминовото племе. Аз, казва, съм учител и проповедник. А понеже изглеждало, че това противоречи на казаното по-горе, именно: кой е повярвал на известието ни?, и: цял ден простирах ръцете си към хора непокорни и опаки, и още: аз ще ви раздразня до ревнуване с тия, които не са народ – то (апостолът) не се ограничава с отрицанието и думите да не бъде, но повтаря същото и утвърдително казва:
не е отхвърлил Бог своите люде (ст.2). Но, ще кажеш, това не е потвърждение, а отрицание. Тук има не едно, а две потвърждения. Първото, когато (апостолът) обявява, че и сам той е юдеин; ако Бог е определил да отхвърли юдеите, то не би избрал сред тях Павел, на когото поверил своята проповед, делата на целия свят, всички тайни и цялото домостроителство на човешкото спасение. Това е първият довод, а вторият, следващ след него, се заключава в думите: люде, които е предузнал, т.е., за които Той ясно знаел, че са способни да приемат вярата и ще я приемат, понеже и от юдеите повярвали три хиляди и пет хиляди, и велико множество.
4. За да не възрази някой: “Нима ти представляваш целия народ и от това, че ти си призован, нима следва, че е призован целият народ?” – (апостолът) прибавил:
не е отхвърлил Бог своите люде, които е предузнал (ст.2). Той като че ли казва: с мен има три хиляди, има пет хиляди, има велико множество. Тогава какво? Нима в трите, в петте хиляди и в голямо множество се заключава това потомство, което се уподобило по множеството си на небесните звезди и на морския пясък? Не ни ли мамиш ти явно и не ни ли въвеждаш в заблуждение, когато себе си и малцината заедно с теб представяш за цял народ? Не ни ли даваш празни надежди, казвайки, че обещанието се е изпълнило, когато всички са погинали и спасението станало дар за малцина? Това е хвалба и гордост и ние няма да търпим такива лъжливи заключения. Но, за да не могат юдеите да кажат това, гледай какъв отговор дава (апостолът) в следващите думи: без да изказва възражение, но предупреждавайки за него, той предлага решение на основание на старозаветната история. Какво е това решение?
Или не знаете що казва Писанието за Илия; как вика към Бога против Израиля, казвайки: “Господи, избиха пророците ти, разкопаха олтарите ти и аз останах сам; но и моя живот искат да отнемат.” Но що му казва Божественият отговор? – “Оставил съм си седем хиляди мъже, които не са преклонили коляно пред Ваала.” Така и в сегашно време има остатък избран по благодат (ст. 2-5). Смисълът на тези думи е следният: Бог не е отхвърлил народа, понеже ако го беше отхвърлил, то не би приел никого, а ако е приел някои, то значи не го е отхвърлил. Но ако не е отхвърлил, казваш ти, това не означава ли, че е приел всички? Ни най-малко. И при Илия се спасили не повече от няколко стотин, а сега, вероятно, повярвалите са много повече. Никак не е чудно това, че вие не ги познавате, така както не ги познавал и пророк Илия, мъж толкова велик; но Бог извършил Своето дело, макар и пророкът да не знаел това. Забележи благоразумието на (апостола), как той, доказвайки това, което се стремял да докаже, незабелязано увеличава вината на юдеите. Той припомнил на всички това свидетелство, за да изложи още по-ясно тяхната неблагодарност и да докаже, че те от древността са такива. А ако нямал такова намерение, но желаел да докаже единствено това, че народът се състои от малцина, то би казал само, че и при Илия останали само няколко стотин. Но сега той прилага цялото свидетелство от самото начало, понеже по всякакъв начин се стремял да докаже, че начинът, по който юдеите постъпили с Христос и апостолите, не е нещо странно, но е обикновен и за тях се е превърнал в навик. А за да не кажат те: “Ние убихме Христос както измамник и преследваме апостолите както лъжци”, (апостолът) привежда свидетелството, в което се казва: Господи избиха пророците Ти, разкопаха олтарите Ти. След това, за да не ги огорчи твърде много с тези думи, той представя друга причина за привеждането на това свидетелство. Той го предлага макар и не основно с тази цел, не за да ги обвини, но за да докаже нещо друго; а заедно с това ги лишава от всякакво извинение за предишните им дела. Виж как обвинението получава особена сила в зависимост от обвиняващото лице. Обвинител се явява не Павел, не Петър, не Яков, не Йоан, но този, на когото юдеите се удивявали повече от всички, главата на пророците, Божият приятел, такъв ревнител в полза на юдеите, че се решил да търпи и глад, този, който и още не е умрял. Какво каза той? Господи, избиха пророците ти, разкопаха олтарите ти, и само аз останах, но и моя живот искат да отнемат. Какво може да бъде по-ужасно от такова зверство? Тогава, когато трябвало да се молят за греховете, които са извършили, те възнамерявали да убият и него. Всичко това ги лишава от всякакво извинение. Така, не по време на глада, а при настъпването на плодородието, когато позорът вече е унищожен, бесовете са посрамени, Божието могъщество се явило и самият цар се смилил, те се предавали на такова злодеяние, преминавайки от убийство към убийство и умъртвявайки учителите си и тези, които изправяли живота им. И какво могли да кажат те по повод на това? Нима и те били измамници? Нима и за тях не знаели какви са? Те ви огорчили? Но те говорели и полезно. А олтарите? Нима и те ви огорчили? Нима и те ви оскърбили? Ето какви примери за упорство и високомерие винаги показвали юдеите. Затова и Павел на друго място в Посланието към солунците, казва: вие пострадахте същото от своите си сънародници, както и те от юдеите; които и Господа Исуса и пророците убиха, и нас прогониха, на Бога не угождават и на всичките човеци са противни (1 Сол. 2: 14-15). Нещо подобно той казва и тук, че юдеите разрушавали олтарите и избивали пророците Но какво му казва Божественият отговор? Оставил съм си седем хиляди мъже, които не са преклонили коляно пред Ваала. Ти ще попиташ, отнася ли се това към настоящото време? Отнася се напълно – това и доказва, че Бог винаги спасява само достойните, макар обещанието да е дадено на целия народ. Това (апостолът) доказва и по-горе, когато казва: ако Господ Саваот не си беше оставил остатък, както Содом бихме станали и на Гомор бихме се оприличили. Същото доказва и тук, затова и прибавя: така и в настоящото време има остатък, избран по благодат.
5. Гледай как всяка дума (на апостола) запазва своята сила, изразявайки и Божията благодат и благоразумието на спасяващите се. С думата - избран (апостолът) показал достойнството на спасяващите се, а с думите – по благодат - Божия дар. Но ако е по благодат, не е вече от дела, иначе благодатта не е вече благодат. А ако е от дела, то не е вече благодат, иначе делото не е вече дело (ст. 6). Апостолът отново, подобно на казаното по-горе, напада упорството на юдеите и тук застава против тях, и тук лишавайки ги от извинение. Вие не можете да говорите, казва той, че макар пророците да увещавали, а Бог да призовавал, самите дела викали силно и съревнованието било достатъчно, за да ни привлече, но заповедите били тежки и затова вие сте могли да дойдете, понеже от вас се изисквало да покажете дела и толкова големи заслуги, за които даже и не трябва да се говори. Но как Бог може да поиска от вас това, което ще помрачи Неговата благодат? Той казва това, желаейки да покаже колко силно желаел тяхното спасение. Не само тяхното спасение би могло да се извърши удобно, но и за Бога би било по-голяма слава да яви Своето човеколюбие. И така, защо ти се побоя да пристъпиш, когато от теб не се изискват дела? Защо спориш и упорстваш, когато ти предлагат благодат, а ти без нужда и полза се позоваваш на закона? Чрез закона ти няма да спасиш себе си, а ще унизиш този дар. Ако ти упорито желаеш да се спасиш чрез закона, то унищожаваш Божията благодат. След това, за да не обявят това за ново учение, (апостолаът) отрано казва, че и тези седем хиляди се спасили по благодат. С думите: така и в настоящото време има остатък избран по благодат, той показва именно, че и те били спасени по благодат. Същото е видно и от думите: оставил съм Си, с които Бог показва, че по-голямата част от делото извършил самият Той. А ако е по благодат, казваш ти, то защо не всички се спасяваме? Защото самите вие не искате. Благодатта, макар и наистина да е благодат, спасява именно желаещите, а не тези, които не желаят и се отвращават от нея, които постоянно въстават срещу нея и й се противят. Виждаш ли как (апостолът) навсякъде разкрива тази истина, че е невъзможно Божието слово да не се сбъдне и доказва, че обещанието се изпълнило в достойните и че те, макар и малцина, могат да съставляват Божия народ (Римл. 9:6)? В началото на посланието той изразил тази мисъл с голяма сила, казвайки: какво ако някои са без вяра, и, без да спира дотук, продължил: нека Бог да бъде признат за верен, а всеки човек за лъжлив (Римл. 3:3-4); и сега той отново я разкрива с други доводи, доказва могъществото на благодатта и това, че винаги едни се спасяват, а други погиват. И така, да благодарим на Бога за това, че сме се оказали в числото на спасените и без да имаме възможност да се спасим чрез дела, сме били спасени чрез Божия дар. Да засвидетелстваме благодарността си не само с думи, но и с дела, и с постъпки. Благодарността бива съвършена тогава, когато изпълняваме това, което служи за Божия прослава, и когато избягваме това, от което сме се освободили. Ако ние, оскърбилите царя, вместо да се подложим на наказание, сме били удостоени с награда, а след това отново Го оскърбим, то справедливостта изисква, като виновни за крайна неблагодарност, да понесем най-голямото възможно наказание, при това много по-голямо от предишното, понеже предишното оскърбление не доказвало нашата неблагодарност, така както извършеното след показаната ни чест и много услуги. Затова да започнем да избягваме това, от което сме се освободили, и да благодарим не само с уста, за да не бъде казано и за нас: тия люде Ме почитат с устата си, но сърцето им отстои далеч от Мене (Ис. 29:13). Не е ли странно, че небесата възвестяват славата Божия, а ти, заради когото и небесата славят Бога, вършиш дела, чрез които се хули Бог, Който те е сътворил? Разбира се, за това не само този, който хули, но и самият ти подлежиш на наказание. Небесата славят Бога не с това, че издават звук, но чрез съзерцание подбуждат другите към славословие; все пак и за тях се казва, че възвестяват Божията слава. Така и живеещият живот достоен за удивление, макар и безмълвно, но слави Бога, когато чрез него други Го славят. И не толкова небето, колкото чистият живот събужда удивление. Затова и ние, когато беседваме с езичниците, се позоваваме не на небето, но на хората, които преди това били по-лоши от зверовете и които Бог направил подобни на ангелите и, посочвайки тази промяна, им затваряме устата.
6. Човекът много по-добре от небето може да украси душата си с красота по-превъзходна от небесната. Небето, бивайки видимо в течение на толкова продължително време, убедило малцина, а Павел, проповядвайки за кратко време, привлякъл цялата вселена, понеже притежавал душа, която била не по-малка от небето и можела да привлече всички. Нашата душа не е достойна и за земята; а неговата (душа) е равноценна на небесата Небето стои, съхранявайки своя предел и закон, а висотата на душата на Павел се извисила над всяко небе и беседвала със Самия Христос; нейната красота е толкова голяма, че самият Бог свидетелства за нея. При сътворението на звездите ангелите се удивлявали, а на Павел се удивявал и Христос, казвайки: той Ми е съд избран (Деян. 9:15). Небето често покриват облаци, а душата на Павел не помрачавало никакво изкушение, но и сред бурите тя била блестяща като по пладне и сияела така, както и преди да дойде мракът. Слънцето, сияещо в него не изливало лъчи, които изкушенията могли да помрачат, но при изкушенията то блестяло още повече. Затова и Христос казал: достатъчна ти е Моята благодат, защото в немощ силата Ми се показва съвършена (2 Кор. 12:9). И така, да му подражаваме и ние, и ако пожелаем, то в сравнение с нас нищо няма да означават нито небето, нито слънцето, нито целият свят, защото всичко това е заради нас, а не ние за него. Да покажем, че сме достойни за това, че всичко е било създадено за нас. Ако се окажем недостойни за това, то как бихме били достойни за царството? А недостойни да гледат на слънцето са тези, които живеят живот, хулейки Бога, така както и син, оскърбяващ баща си, не е достоен да се ползва от услугите на честните роби. Затова Божиите творения се удостояват с велика слава, а ние се подлагаме на наказание и мъчение. И какво нещастие ще е, ако творението, призовано към битие, заради теб се преобрази в славната свобода на Божии чада, а ние бъдем осъдени заради велика небрежност на гибел в геената. Затова, за да не стане това, придобивайки чиста душа, да започнем да я съхраняваме такава, а по-добре да кажем – да увеличаваме блясъка й; а ако сме осквернили душата си, да не се отчайваме. Ако са греховете ви – казва (Бог), като мораво, ще станат като сняг; ако са червени, ще станат като бяла вълна. (Ис.1:18). А ако Бог обещава, ти не се съмнявай, но прави това, което можеш, за да привлечеш това обещание. Извършил си много лоши дела и престъпления? Какво? Ти все още не си отишъл в ада, където никой не се изповядва, състезанието все още не е завършило, но ти стоиш на средата на попрището и можеш дори и при последното надбягване да покриеш всички поражения. Ти още не си там, където се намира богаташът, и все още не ти е казано: между нас е утвърдена голяма бездна (Лука 16:26). Женихът все още не е дошъл и никой няма да се побои да ти даде елей; ти все още можеш да купиш и да си оставиш в запас. Никой още няма да каже: да не би да не стигне и за вас, и за нас (Мт. 25:9), но има много продаващи, има голи, гладни, болни, заключени в окови. Едни нахрани, други облечи, посети лежащите и ще имаш елей от много източници. Все още не е настъпил денят за отчет. Възползвай се от времето както трябва, намали дълга и на този, който дължи сто мери масло, кажи: вземи записа си и седни скоро, та пиши петдесет (Лк. 16:6). Така постъпвай и по отношение на парите, думите и всичко останало, подражавайки на този управител; убеждавай в това и самия себе си, и роднините си. Ако ти си в правото си да говориш това, все още не се нуждаеш да молиш за това друг, но имаш власт да даваш съвети и на себе си, и на другите. А когато се преселиш оттук, няма да ти е възможно да правиш както трябва нито едното, нито другото. И това е справедливо. На теб ти е било дадено толкова време, но ти не си принесъл полза нито на себе си, нито на другите: как е възможно да получиш такава милост, намирайки се в ръцете на Съдията? Размисляйки за всичко това, да започнем да се грижим за своето спасение и да не пропиляваме благовремието през настоящия живот. Възможно, напълно е възможно и при последното издихание да угодим на Бога; възможно е и посредством завещание да бъдем одобрени, макар и не така удобно, както в живота, все пак е възможно. Как именно? Ако в числото на своите наследници впишеш Христос и Му заделиш част от наследството си. Ти не си го записал по време на живота си? В края на краищата, след смъртта, когато вече не си господар на своето богатство, дай го на Христос: Той е човеколюбив и няма да разисква строго с теб. Разбира се, и любовта, и наградата са по-големи, ако Го храниш и по време на живота си, но ако не си направил това, то, в края на краищата, изпълни поне второто, оставяйки Го сънаследник на своето имущество заедно с децата си. А ако не се решаваш и на това, то спомни си, че Отец те е направил Свой сънаследник и изгони безчовечността си. В края на краищата какво извинение ще имаш, ако заедно с децата си не направиш участник и Този, Който те е направил участник в небето и е бил умъртвен заради теб? Разбира се, това, което Той е направил, не го е направил като заплата за дълг, но воден от благодатта, а ти и след толкова благодеяния все пак си оставаш Негов длъжник. Но въпреки всичко това, Той те увенчава, както че ли получава милост от теб, а не изисква дълг, докато в действителност получава от теб единствено Своето.
7. И така, дай парите, които са безполезни за теб и господар над които не си ти, а Христос, Който ти дава царството, което винаги е полезно за теб, а заедно с него ти дарява и тукашните блага. Ако Той бъде сънаследник заедно с децата ти, то ще облекчи тяхната сирота, ще избави от обиди, ще отрази зломислието, ще затвори устата на клеветниците; ако децата ти не са в състояние да защитят завещанието, то Той ще направи това и няма да допусне то да се наруши. А дори и да допусне, то Сам от Себе Си ще изпълни всичко написано с голяма щедрост, защото ти и Него си удостоил да бъде записан заедно с децата си. Затова, направи Го свой наследник; ти си длъжен да се явиш пред Него и Той ще те съди за всичко, което си извършил тук. Но има и такива, нещастни и жалки хора, които нямат деца, не се съгласяват да направят това, а предпочитат да разделят своето имущество със сътрапезниците и ласкателите, даващи го по-охотно на един или на друг, отколкото на Христос, Който толкова ги е облагодетелствал. Какво може да бъде по-неразумно от такива хора? Ако ги сравниш с магарета или с коне, то и тогава няма да изразиш напълно тяхната неразумност и безчувственост, няма да намериш и пример, чрез който можеш достатъчно да изобразиш тяхното безумие и не разсъдителност. И какво оправдание ще намерят за себе си тези, които не само не са нахранили Христос през живота си, но и приготвяйки се да отидат при Него. от същото това имущество, което те не притежават. не желаят да Му дадат и малък дял, но изпитват към Него толкова враждебни чувства, че не Му отделят даже това, което за самите тях е безполезно? Нима не виждаш колко хора биват грабнати внезапно? Бог те е направил господар, за да се грижиш за принадлежащото ти, да кажеш своята дума и да се разпоредиш с цялата си собственост. Какво оправдание ще имаш, когато, след като си получил от Него толкова велика милост, пренебрегваш Неговото благодеяние и водиш себе си съвършено противно на това, което са ти заповядали праотците по вяра? Те още по времето на своя живот всичко дали и всичко донесли в краката на апостолите, а ти и при смъртта си не даваш никакъв дял на нуждаещия се. Макар да освобождаваш от нищета други още по време на живота си, да е по-добре и да дава голямо дръзновение, но ти, ако не си пожелал това, в края на краищата, направи при смъртта си нещо доблестно. Вярно, това не показва голяма любов към Христос, но все пак е любов. Ако и да нямаш първенство с агънцата, то не е маловажно да се наредиш и след тях, а да не стоиш с козите и от лявата страна. А ако не направиш и това, то какво ще кажеш в своя защита, когато не те прави човеколюбив нито страхът от смъртта, нито това, че парите стават вече безполезни за теб, нито това, че даваш безопасност на децата си, нито това, че и за себе си придобиваш такова велико снизхождение? Затова те съветвам още по време на живота си да отделяш голяма част от имуществото си за нуждаещите се. А ако някои са дотолкова малодушни, че не могат да се решат и на това те, макар и по необходимост, нека все пак да станат човеколюбиви. По време на живота си ти си бил така пристрастен към парите, като че ли си безсмъртен, но сега, когато сам виждаш, че си смъртен, дори сега, остави тази мисъл и се разпореди за свое добро като смъртен, или да кажем по-добре - както определен вечно да се наслаждава на безсмъртен живот. Колкото и да е тежко, колкото и да е ужасно това, което трябва да кажа, все пак трябва да го кажа: причисли Владиката към своите роби. Пускаш ли на свобода робите си? Освободи и Христос от глад, нужда, окови и несгоди. Ужасяваш ли се, слушайки това? Много по-ужасно ще бъде, ако не направиш това. Тук една дума те докарва до трепет, но какво ще кажеш там, когато се преселиш оттук, чувайки думи много по-ужасни, и когато видиш оръдията за нетърпимото мъчение? Към кого ще прибегнеш? Към Авраам ли? Но той няма да те чуе. Към мъдрите девици? Но те няма да ти дадат от елея си. Към бащи или деца? Но никой от тях, колкото и да е бил свят, няма власт да отмени страшната присъда. Размисли за всичко това, проси и моли Този, Който единствено има власт да прости твоя дълг и да угаси вечния огън, Него склони към милост и винаги Го храни и обличай, за да си отидеш и оттук с блажена надежда и там да се явиш, наслаждавайки се на вечните блага, които дано да ни бъде дадено на всички да достигнем чрез благостта и човеколюбието на Нашия Господ Исус Христос, на Когото заедно с Отца и Святия Дух да бъде слава, царство, чест, сега и завинаги, и во веки веков. Амин.