Павел започва седма глава дискутирайки двойният проблем:
грехът и Аз. Велики мислители през вековете се съгласяват
с Павловата песимистична, но реалистична идея за човешката природа.
Само безкрайно радостните, непознаващи проблема,
смятат че са добре. Добър бой от Мойсей ще им помогне
да видят нуждата си от Христос.

Сега ние ще изследваме текста след стих четвърти в седмата глава и по точно от пети до тринадесети, където проблема на греха е изложен. Това е така, защото греха продължава да съществува в оправдания човек, въпреки това той не царува.

След това, в стихове 14 – 25 личното Аз преобладава. В тези стихове ние срещаме “Аз”, и “моят” 40 пъти. Всеки очен лекар би трябвало да се заинтересува от човека описан в тези стихове – той страда от проблема “Аз”. Той е себичен. Той е много себичен.

Добре е да запомним, че повечето от нашите притеснения водят началото си от себелюбие. Многократно аз открих, че това е истина. Много смиряващо е да приложим този принцип когато сме отхвърлени. Но е вярно. Нашите притеснения водят началото си от себелюбие.

Бариерата за освещението, както е представена в следващите стихове е: 1) Грях, и 2) Грях, който е проявен в нашето плътско Аз – който остава дори след като новото естество ни е добавено от Святият Дух.

Реалността на греха

Нека видим какво Павел казва за тези двете:

“Защото, когато бяхме плътски, греховните страсти, които се възбуждаха чрез закона, действуваха във вашите телесни части, за да пренасяме плод, който докарва смърт; но сега, като умряхме към това, което ни държеше, освободихме се от закона; тъй щото ние служим по нов дух, а не по старата буква. Тогава що? Да речем ли, че законът е грях? Да не бъде! Но напротив, не бих познал греха освен чрез закона, защото не бих познал, че пожеланието е грях, ако законът не беше казвал: "Не пожелавай". Но грехът понеже взе повод чрез заповедта, произведе в мене всяко пожелание; защото без закон грехът е мъртъв. И аз бях жив някога без закон, но когато дойде заповедта, грехът оживя, а пък аз умрях: намерих, че самата заповед, която бе назначена да докара живот, докара ми смърт. Защото грехът, като взе повод чрез заповедта, измами ме и ме умъртви чрез нея.” (Римляни 7:5-11)

Тук ни е показана реалността на греха.

Свидетелството на литературни величества

Великите писатели през човешката история, са се опитвали да ни кажат същото. Сенека казва: “Няма извършен грях, но всеки човек знае, че може би е съгрешил.” Овид казва: “Ние виждаме и удобряваме по – доброто, но ние се стремим към най – лошото.” Той също казва: “Нещо само трябва да ни бъде забранено и ние го искаме.”

Когато Уйлиям Такъри нописа новелите си, той доказа, че е майстор на фантастиката, нямайки герои. Когато Джордж Елиат написа своите новели, нейните герои винаги имаха смесени мотиви. Важно е за нашата християнска опитност да разберем, че всяка мисъл или наклонност в нашият живот, тук, на тази земя е опетнен до известно степен от себичност.

Само ако съзнаем нашата естествена паквареност ние можем да намерим убежище. Това осъзнаване ни довежда до Великата Канара. То ни довежда до добрият Овчар. Ако съм достатъчно глупав да мисля, че съм достатъчно добър, това ще бъде моят край.

Няма повече герои

Томас Карлайл написа много книги в които той излага вяра в ръкавадната роля на “героя.” Но той никога не завърши една от тях, без да бъде отвратен от героя си.

Самуил Джонсън казва: “Всеки човек познава част от себе си, за която няма да каже и на най – скъпият си приятел.” Аз мисля че това е истина, и ако вие помислите върху него, вие ще разберете че е така. Във всяко сърце има крадец и грубиян и маниак. Ако се съмнявате в последното, живейте без сън една седмица и ще се убедите в това.

Има много тясна преграда между правилни и приемливи отношения в обществото и прекрачвайки към отвротителни и ненормални такива. Това е защото всичко е твърде изкривено. Поради греха, цялият човешки организъм е объркан. Въображението е покварено, дарбите са извратени. Призива на съблазните отвън довежда до отговор отвътре – дори и след обръщането.

Невероятно незнащи хора

Един от най–известните писатели от Просвещението е Жан Жак Русо. Той написа книга, озаглавена Изповеди и в тази книга Русо изповядва всичките си грехове. Но, той прави това с дух на злорадство и надутост, които са за учудване. Той казва: “Никой не може да дойде пред трона на Бог и да каже, ‘аз съм по добър от Русо.’”

В продължение на двадесет години Русо живя в неморалност. Той пропагандираше самоубийство и разврат. Той никога не се ожени за жената с която живееше. Всяко дете, което беше родено от тази връзка, той даде в сиропиталището. Това е мъжът, който каза: “Никой не може да дойде до трона на Бог и да каже, ‘аз съм по добър от Русо.’”

На скоро след като беше смъртно ранен лорд Нелсън, героят от Трафалгар каза: “Толкова съм щастлив, че никога не съм бил голям грешник.” Той живееше в прелюбодейство в същият този момент.

Една 92 годишна жена каза: “Гледайки обратно на живота си, няма нищо, което да бих направила по друг начин.” Това е за учудване!

Бой от Мойсей

Най–известната илюстрация за това, колко близка покварата е до всеки един от нас, е известната история на Джон Бънян "Напредъка на поклонника". Позволете ми да перефразирам. Първият Адам, предлага на Вярващия: “Избери си една от моите три дъщери: Пожеланието на плътта, Пожеланието на очите или Гордостта на живота.”

Вярващият отговаря: “Не, аз съм християнин. Аз съм по пътя си към Святият град.”

Тръгвайки отново по пътя си, той е много горд, за това, че е победил изкушението. Изведнъж някой го настига и започва да го бие. Това е Мойсей.

“Казвах му да престане. Молих за милост,” казва Вярващия. Мойсей отговори: “Аз не знам как да показвам милост.” След това някой дойде и каза на Мойсей да престане. “Аз не знаех, кой е той, докато не видях белезите от пироните на неговите крака и ръце,” казва Вярващия.

По средата на историята, Вярващият казва на Мойсей: “Защо ме биеш? Аз не се подадох на изкушението.” “Да”, каза Мойсей, “но твоята плът трепна.”

Това е смисъла.

Дори, когато ти и аз успеем да се противопоставим на изкушението, естествено е за нас, да погледнем назад и да кажем: “Иска ми се да мога.” Това е знак за това, колко паднали сме дори след обръщането, очарованието от греха остава до известно степен.

Затова ние трябва да сме зависими от Христос, във всяка стъпка по пътя на нашето странстване.