Тълкувание на Новия Завет > Том І Евангелията
Глава 5
Google

Глава 5.

Без цитат. Цитат от: .

1 А Исус като видя множествата, възкачи се на хълма; и когато седна, учениците Му дойдоха при Него.

2 И като отвори устата Си поучаваше ги, казвайки:

3 Блажени нищите по дух, защото е тяхно небесното царство.

4 Блажени скърбящите, защото те ще се утешат.

5 Блажени кротките, защото те ще наследят земята.

6 Блажени които гладуват и жадуват за правдата, защото те ще се наситят.

7 Блажени милостивите, защото на тях ще се показва милост.

8 Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.

9 Блажени миротворците, защото те ще се нарекат Божии чада.

10 Блажени гонените заради правдата, защото е тяхно небесното царство.

11 Блажени сте, когато ви хулят и ви гонят, и говорят против вас лъжливо, всякакво зло заради Мене;

12 радвайте се и веселете се, защото голяма е наградата ви на небесата, понеже така гониха пророците, които бяха преди вас.

13 Вие сте солта на земята. Но ако солта обезсолее, с какво ще се осоли? Тя вече за нищо не струва, освен да се изхвърли вън и да се тъпче от хората.

14 Вие сте виделината на света. Град поставен на хълм не може да се укрие.

15 И когато запалят светило, не го турят под шиника, а на светилника, и то свети на всички, които са в къщи.

16 Също така нека свети вашата виделина пред човеците, за да виждат добрите ви дела, и да прославят вашия Отец, Който е на небесата.

17 Да не мислите, че съм дошъл да разруша закона или пророците; не съм дошъл да разруша но да изпълня.

18 Защото истина ви казвам: Докле премине небето и земята, ни една йота, ни една точка от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне.

19 И тъй, който наруши една от тия най-малки заповеди, и научи така човеците, най-малък ще се нарече в небесното царство; а който ги изпълни и научи така човеците, той ще се нарече велик в небесното царство.

20 Защото казвам ви, че ако вашата правда не надмине правдата на книжниците и фарисеите, никак няма да влезете в небесното царство.

21 Чули сте, че е било казано на старовременните: "Не убивай; и който убие излага се на съд".

22 А пък Аз ви казвам, че всеки, който се гневи на брата си [без причина], излага се на съд; и който рече на брата си Рака *, излага се на Синедриона; а който му рече: Бунтовни безумецо, излага се на огнения пъкъл.

23 И тъй, като принасяш дара си на олтара, ако там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе,

24 остави дара си там пред олтара, и иди, първо се помири с брата си, тогава дойди и принеси дара си.

25 Спогаждай се с противника си по-скоро, догдето си на пътя с него към съдилището, да не би противникът ти да те предаде на съдията, а съдията те предаде на служителя, и да бъдеш хвърлен в тъмница.

26 Истина ти казвам: Никак няма да излезеш оттам докле не изплатиш и последния кодрант.

27 Чули сте, че е било казано: "Не прелюбодействувай".

28 Но Аз ви казвам, че всеки, който гледа жена, за да я пожелае, вече е прелюбодействувал с нея в сърцето си.

29 Ако дясното ти око те съблазнява, извади го и хвърли го; защото по-добре е за тебе да погине една от телесните ти части, а не цялото ти тяло да бъде хвърлено в пъкъла.

30 И ако дясната ти ръка те съблазнява, отсечи я и хвърли я; защото по-добре е за тебе да погине една от телесните ти части, а не цялото ти тяло да отиде в пъкъла.

31 Още било казано: "Който си напусне жената, нека й даде разводно писмо".

32 А пък Аз ви казвам, че всеки, който напусне жена си, освен по причина на прелюбодейство, прави я да прелюбодействува; и който се ожени за нея, когато бъде напусната, той прелюбодействува.

33 Чули сте още, че е било казано на старовременните: "Не си престъпвай клетвата, но изпълнявай пред Господа клетвите си".

34 Но Аз ви казвам: Никак да се не кълнете; нито в небето, защото то е престол на Бога;

35 нито в земята, защото е подножието Му; нито в Ерусалим, защото е град на великия Цар.

36 Нито в главата си да се не кълнеш, защото не можеш направи ни един косъм бял или черен.

37 Но говорът ви да бъде: Да, да; Не, не; а каквото е повече от това, е от лукавия.

38 Чули сте, че е било казано: "Око за око, зъб за зъб".

39 А пък Аз ви казвам: Не се противете на злия човек; но, ако те плесне някой по дясната буза, обърни му и другата.

40 На тогава, който би поискал да се съди с тебе и да ти вземе ризата, остави му и горната дреха.

41 Който те принуди да вървиш с него една миля, иди с него две.

42 Дай на оногова, който проси от тебе; и не се отвръщай от оногова, който ти иска на заем.

43 Чули сте, че е било казано: "Обичай ближния си, а мрази неприятеля си".

44 Но Аз ви казвам: Обичайте неприятелите си и молете се за тия, които ви гонят;

45 за да бъдете чада на вашия Отец, Който е на небесата; защото Той прави слънцето Си да изгрява на злите и на добрите, и дава дъжд на праведните и на неправедните.

46 Защото, ако обичате само ония, които обичат вас, каква награда ви се пада? Не правят ли това и бирниците?

47 И ако поздравявате само братята си, какво особено правите? Не правят ли това и езичниците?

48 И тъй бъдете съвършени и вие, както е съвършен вашият небесен Отец.
 

§44. Проповедта на Исус на планината (гл. 5,6 и 7. Срав. с Лк. 6:20-49).

Мнозина тълкуватели са предполагали, че словото, което Лука е записал в гл. 6:20-49 не е същото, което Матей тук е разказал. Но, както повечето тълкуватели, ние считаме двете като две различни изложения на същото слово. Матеевото въобще е по-пълно от тях, макар Лука и да е споменал някои неща, които не са споменати от Матей. Ние считаме двете слова за едно и също, защото (1) началото и краят им е един и същи, както е едно и също и течението на смисъла им, само, че изложението на Лука е по-кратко от това на Матей, и съдържа твърде малко работи, които не се срещат в Матей.

Сравнете

Мт. 5:3-6, с Лк. 6:20,21

11,12

39-42

46,47

7:1-21

24-27

22,23

27-30

32,33

37-46

47-49

Трябва да се забележи, че частите, които Лука съвсем е изоставил са главно онези, които се отнасят към Мойсеевия закон. Понеже Матей е писал за евреите, той твърде естествено ще разкаже онази част от Христовото слово, която се отнасяла към този закон. Но Лука, като пише за езически Християни, вероятно ще прескочи тази част, и ще представи онези части от словото, които се отнасяли към великите правила за свят характер, и за такива общи длъжности като любов към неприятеля и странение от осъжане на другите. (2) Друга причина защо ние считаме тези слова за едно и също е, че събитията, които непосредствено следват след едното и другото са едни, сир., влизането на Исус в Капернаум и изцелението на слугата на стотника (гл. 8:5-13; Лк. 7:1-10).

Като считаме тези слова за едни и същи, ще видим, че проповедта на планината е била казана известно време след събитията, които са записани в предишната глава на това евангелие. Събитията между тях и словото, както са записани на ред от Марко и Лука (Мк. 1:40-3:19; Лк. 5:12-6:16) и с по-малка редовност от Матей, са изцелението на прокажения (гл. 8:2-4), изцелението на разслабления (гл. 9:2-8), призоваването на Матей (гл. 9:9), защитаването на учениците за късането им класове в съботата (гл. 12:1-8), изцелението на изсъхналата ръка (гл. 12:9-14), и тръгването на Христос към морето, последван от много народ (гл. 12:15-21). После, както се учим от Марко и Лука, Исус възлязъл на една планина и преминал цяла нощ в молитва, и подир, като повикал при себе си учениците си, той избрал дванадесет от тях за апостоли. После, според Лука, той слязъл с тях на едно равно място където много свят се събрал около него и се натискал да отиде да се изцели от болестите си. Сетне, като повдигнал очите си към учениците си, той изрекъл това слово. Но Матей казва, че той "възлезе на планината”, и там изговорил словото. Тук се вижда една разлика. Но понеже Матей не споменава станалите по-преди събития, тази видима разлика може да се обясни по един от тези два начина: (1) Ние можем да предположим, че когато Матей казва, “възлезе (Исус) на планината”, той е искал да каже, че нашия Спасител е отишъл на планината да се моли, но като пропуснал да каже това, както и избирането на дванадесетте апостоли, и слизането им на поляната, той изведнъж прибавя “и щом седна”, и пр. И ако, както мнозина предполагат, и което е съвсем за вярване, "равното място” е било едно равнище под най-високия връх, на който Христос първо бил отишъл, но пак на планината, тогава двамата евангелисти са напълно съгласни. Или (2), вместо да предполагаме, както по-горе, че израза “възлезе на планината” се отнася за отиването на Исус там да се моли, ние можем да предположим, че като пропуснал да спомене това както и следващите събития, Матей започва да разказва от времето, когато Христос, като слязъл на поляната с учениците си, и се видял заобиколен и натискан от много народ, за да избегне от него, пак възлязъл на планината, или на някое по-високо място на нея.

Глава 5.

Ст. 1. Като видя многото народ (Цгр.), не народът, за който се споменава в последната част на глава 4, но онези който се бил събрал около него когато слязъл от по-високото място на планината с апостилите, които преди малко бил избрал (Лк. 6:17-19). – Възкачи се на планината. Местоположението на тази планина не е положително известно, но има само една планина, която се вижда на запад от Галилейско езеро; и преданието казва, че тя е била мястото, където е било изречено това прочуто слово. Тази планина се намира на пътя между Назарет и Тивериада, близо до последния град, и е около единадесет километра от Капернаум. Тя се нарича Курнъ-Хатиню, или “Хатински Рогове”, от двата й връха, които са около 500 метра на разтояние един от друг. Източният връх е по-висок; и между тях се намира едно равно място, за което някои предполагат да е същото онова, на което Христос слязъл след избирането на дванадесетте. И може би народът останал на това място, когато той се възкачил малко по-нагоре на един от върховете, за да им говори от високо. – И когато седна. По този начин обикновено се поучавало между евреите (Лк. 4:20, 5:3; Йн. 8:2; Д.А. 16:13), макар понякога и да се поучавало стоешком, както в Д.А. 13:16. – Учениците Му дойдоха при него; не само дванадесетте, но и други, които искали да се поучават от Исус. Но мнозина от тези ученици не останали дълго време такива. Те слушали няколко време какво Христо ги учил, но не искали да приемат дълбоката духовна истина, която той дошъл да им предаде, и духовното избавление, което дошъл да им донесе, и затова “мнозина ….се повърнаха назад, и не ходеха вече с него” (Йн. 6:66).

Ст. 2. Поучаваше ги, т.е., учениците си, както се вижда от Лк. 6:20, но като народът слушал от по-далеч (Лк. 7:1), както става явно и от гл. 7:28.

Ст. 3. Блажени, и пр. С този стих започва онова слово, или проповед, което съдържа най-пълното съкращение на Христовите нравоучения, и първата му дума е благословение и благовестие – “блажени”. И това блаженство е произнесено не за онези, които обикновено считата себе си за блажени, но за онези, които не се мислят за такива; и първо за “нищите духом”, т.е., за онези които чувстват духовната си бедност – оскъдието си от нравствено или духовно достойнство. Това смирено убеждение, че пред Бога ние сме нищо е основата на всяко духовно превъзходство. Без него ние не можем да достигнем богатството Христово. С него ние ставаме способни за приемане всички духовни дарове (Отк. 3:17,18; гл. 9:12,13). Като съзнават, че са бедни, те са готови да приемат богатство, което им е приготвено. – Защото е тяхно небесното царство. Виж. бел. на гл. 3:2. Царството, което Даниил предрекъл, за което евреите се надявали, и за което Йоан Кръстител и сам Исус казали, че е “наближило”, ще бъде наследие, не на великите и богатите, нито на сомоправедните фарисеи, които се мислят за достойни да влязат в него, но на “нищите духом”, т.е., на онези, които се чувстват за недостойни да влязат в него. Така в самото начало на словото си, Исус поправя кривите им понятия относно въпроса за кои щели да бъдат поданиците на това царство, и полага истинска основа за приемането в него и на езичниците; понеже и те (и даже е повече за вярване, че) може да бъдат “нищи духом”. При това, Той не казва ще бъде, но е. Бедността им вече започнала да им принася богатство. Като люде без самоправда, Христос ги пълнел със своята си правда. Но както видяхме в тълкуванието на гл. 3:2, това царство небесно, макар и основано тук на земята (и тъй повече “е тяхно”), достига до пълнота само на небето, и за това само там, в най-пълен смисъл, ще наследваме царството приготвено от създанието на света (гл. 25:34).

Ст. 4. Блажени нажалените, защото те ще се утешат (Цгр.). Както бедните, за които се говори в стих 3, са били духом бедни, така и тези нажалени са били духом нажалени. Тези са “сетующите в Сион”, на които са известени благите вести в Ис. 61:1-3, “да изцеля съкрушените в сърце”, “да утеша всичките сетующи”, “да наредя за сетующите в Сион, да им дам красота вместо пепел, елей на веселие вместо плач”, и вижда се като, че тези стихове в Книгата на Исая са били в ума на Спасителя, когато е казал словото си, и че той е искал да им напомни, че това пророчество на Исая сега се изпълнявало, макар че за пълното му изпълнение ние трябва да се надяваме в онова бъдеще състояние, в което “Бог ще обърше всяка сълза от очите им” (Отк. 7:17, 21:4).

Ст. 5. Блажени кротките, т.е., тихите, меките, смирените; онези които носят търпеливо неправдите, които “претърпяват оскърбления като страдат неправедно” (1Пет. 2:19); които са като нашия Спасител “кротки и смирени на сърце” (гл. 11:29), който “укоряван, укорение не отвръщаше” (1Пет. 2:23). Тази доблест, която толкова явно Христос бил проявил, много пъти ни е препоръчана в Светото Писание. Така Павел ни поучава да сме “тихи и да показваме към всичките човеци всяка кротост” (Тит 3:2); и той молил човеците “с кротостта и тихоста Христова” (2Кор. 10:1); и Петър съветва жените да се китят с кротък и тих дух, който е многоценен пред Бога (1Пет. 3:4). Виж. и 1Кор. 6:7; Рим. 12:19; Кол. 3:12. В Гал. 5:23 кротостта се споменава като един от плодовете на Духа; и трябва да се забележи, че точно противоположните черти на ума и сърцето са показвали видно евреите във времето на Христос. И когато Исус казал, “блажени кротките, защото те ще наследят земята”, те трябва да са почувствали, че им е останало малко надежда. Така Христос учил, не по един редовен и систематичен път, но практически, за необходимостта от промяна на сърцето, и от възобновителното дело на Светия Дух. – Те ще наследят земята. Това обещание както стои в Стария Завет (Пс. 37:11) първоначално се е отнасяло към Ханаанската земя. Сбъдването на обещанието дадено на Авраам, че потомството му ще наследи тази земя се считало от евреите като връх на благоденствието и като включващо всички блага. Несъмнено мнозина от тях ограничавали възгледите си на привременни благословения. Човеците на този свят очакват щото горди и надменни завоеватели да владеят земята. Мнозина от евреите се надявали, че Месия ще бъде като тези владетели. Авраам, обаче, очаквал нещо повече от владеенето на едно земно наследие. Той и благочестивите между потомците му “очакваха градът, който има основания, и на който художник и създател е Бог” (Евр. 11:10); за това Ханаан им станал символ на небето, на което кротостта на кроткия го прави наследник, и за което тя е едно съществено условие. Но също е вярно, че кроткият, колкото и да е беден в благата на този свят, е повече истински богат отколкото, който и да бил друг човек, и може справедливо да се каже, че всичко е негово; и колкото повече царството Божие придобива власт на този свят, толкова силата, която ще владее света ще бъде силата на кротостта и тихостта. В това Месия е бил пример на людете. “Радвай се много, дъщерю Сионова: ето, Царят ти иде при тебе …. Кротък” (Зах. 9:9; гл. 21:5).

Ст. 6. Блажени, които гладуват и жадуват за правдата, т.е., които имат силно и жарко желание за нея; чието духовно естество копнее за правда, както телесното им естество копнее за храна и вода. Това сравнение се среща често в Св. Писание (Пс. 42:1,2, 63:1,2; Ис. 55:1). Когато някой така копнее за правда, той ще я търси както гладният търси храна и жадният вода; и дадено ни е уверение, че търсенето ни на правда няма да бъде напразно. Срав. Пр. 2:3-6. И тук Христовото учение е било прямо противоположно на вярването на евреите, които мислили за честити фарисеите, че последните със строгото си изпълнение на предписанията на закона имали право за божествено благоволение. Но фарисеите не бил такъв, който да гладува и жадува за правда, но такъв, който считал себе си за праведен вече. Това, като трите предишни блаженства, представлява светиите повече, че чувстват нужда от светост нежели, че са праведни. Но в самото чувстване на нужда от правда, и в самото самопризнаване на човека, че е недостоен, ние виждаме и доказателство, че осветителното дело е започнало и същественото условие за по-нататъшното развитие на това дело. Тъй ние имаме тук уверение, че такива “ще се наситят”. Това уверение отчасти бива изпълнено в този живот; понеже даже в гладуването и жадуването ни за правда ние захващаме да се насищаме с правда. Но това гладуване и жадуване няма да престане докато, в бъдещия живот, не видим Божието лице с правда. Тогава ние ще се наситим напълно (Пс. 17:15).

Ст. 7. Блажени милостивите, защото на тях ще се показва милост. По-общото правило е показано в гл. 7:2, - “с каквато мярка мерите, ще ви се мери”; и най-доброто пояснение на този стих се намира в притчата за немилостивия длъжник (гл. 18:23-25), където слугата, комуто господарят му бил простил 10,000 таланта, естествено се очаквало да покаже поне малко от същото съчувствие към съслужителя си и да му опрости малкия му дълг от 100 пеняза. От стиха пред нас някой може да предположи, че ние първо трябва да се покажем милостиви и после да очакваме от Бога милост. Но гореспоменатата притча добре пояснява, че ние не можем да бъдем точно първо милостиви. Бог ни показва милост всеки ден, и във великата си милост той ни даде единородния си Син за наш Спасител, чрез когото да може да ни се простят всичките грехове. Но ако тези проявления на милостта Божия не възбуди в нас милостив дух, ние няма да видим онази милост, която ни е приготвена. Срав. Гл. 10:42, 25:34-40; 2Цар. 22:26,27. Милостта е едно от главните свойства на Божия характер; и ние ако показваме милост се уподобяваме на Бога. Ако се ползуваме право от изобилните благовремия, да показваме милост на бедните и окаяните, и на онези които са ни оскърбили, ние ще ставаме повече и повече подобни нему.

Ст. 8. Блажени чистите по сърце, не в обредно отношение чистите, не онези, които са били просто кръстени, и които извършват всичките църковни обреди, нито онези, на които само външният живот е чист, но онези чието сърце е чисто. Това било прямо противоположно на лицемерието на фарисеите, които “чистели външното”, а вътрешното им било “пълно с грабеж и лукавство” (Лк. 11:39). Тази разлика между външната и вътрешната чистота е припозната навсякъде в Св. Писание, и в Стария и в Новия Завет; и явно е казано, че само последната е угодна на Бога. – Ще видят Бога. Срав. 1Йн. 3:6, - “Който съгрешава, не го е видял”, и 3Йн. ст. 11, - “Който прави зло, не е видял Бога”. От тези два стиха, също така, се вижда, че това виждане на Бога става в този живот. Колкото повече не вършим зло, и сме чистосърдечни, толкова повече ние виждаме Бога. Но само “кога се яви”, и “ще сме подобни нему”, “ще го видим както е” (1Йн. 3:2). Тогава в пълен смисъл ще “гледаме лицето му” (Отк. 22:4). Това виждане на Бога започва когато душата прогледне, т.е., когато започне духовното виждане в прероденото сърце (Еф. 1:18), и то се усъвършенства когато във вечността ние “ще го гледаме лице с лице” (1Кор. 13:12; 1Йн. 3:2; Пс. 17:15).

Ст. 9. Блажени миротворците, онези които с въздържанието си от да оскърбяват другите, и с готовността си да прощават обидите, които другите им правят, живеят миролюбиво, и се стараят щото и другите да живеят помежду си миролюбиво. Техният характер и поведение са следствие от онази любов, която “не търси своето”; и такива люде обичат ближния си както себе си. Затова те са “чада Божии”; защото той е “Бог на мирът” (Евр. 13:20, и сл.), и Христос, единородният му Син, бил великият Миротворец, който “умири, с кръвта на своя кръст, и земните и небесните” (Кол. 1:20), и който “е нашият мир”, като унищожи враждата с плътта си”, “за да примири в едно тяло и двамата (евреина и езичника) с Бога чрез кръста, като уби на него враждата”, “и като дойде проповядва благовестието на мирът на вас, които бяхте далеко, и на тези, които бяха близо” (Еф. 2:14-17). Когато Христос се родил, ангелите пеели “на земята мир, в човеците благоволение”. И онези, които се трудят за мира са негови ученици и чада Божии. Но трябва да се забележи, че Христос дошъл на земята да установи първо “мир с Бога” (Рим. 5:1), който мир е извор на онзи мир Божий “който превъзхожда всеки ум” (Фил. 4:7), и който кара човеците да бъдат миролюбиви и миротворци. Затова, който гледа да примирява човеците с Бога, той е във висша степен миротворец.

Ст. 10. Блажени гонените заради правдата. В предишните седем блаженства е очертан напълно един Християнски характер, а стихът пред нас показва каква обхода може да очакват от света онези, които имат такъв характер. Такива се крепят и утешават с уверението, че и когато се гонят за дето са с такъв характер, те пак са блажени. То е същото като да се кажеше: Блажени са които се гонят, че са нищи духом, че жалят за дето са грешили, че са кротки, милостиви, чистосърдечни, и че се стараят да помиряват човеците помежду им и с Бога. Чудно ли е, че човеците се гонят за такива качества и дела? Нека забележим (1) че историята на света показва, че добрите винаги са били преследвани; и (2) че сам Христос е казал, “Всеки, който прави зло мрази светлината”. “Ако бяхте от светът, светът би любил своето, а понеже не сте от света, …. Затова светът ви мрази”. Затова и Павел казал, че “всички, които искат да живеят благочестиво в Христа Исуса, ще бъдат гонени” (2Тим. 3:12). Който би се преследвал по такива причини, може да счита себе си за блажен. Но нека такъв един не търси преследването, нито да го възбужда със странно поведение и странни мисли, със съпротивление на законната власт, или с думи непотребно обидни за другите. Мнозина, които мислят, че се гонят “за правдата”, в действителност се гонят за гордостта им нежели за кротост и бедност по дух, за строгостта и грубостта им нежели за милосердие, за нечистия им живот нежели за чистосърдечие, за навика им да се карат и да скарват други нежели за искрени усилия от тяхна страна да живеят миролюбиво и да се трудят за мира. – Защото е тяхно небесното царство. Това обещание е същото, което се дава при първото блаженство. Виж. бел. на ст. 3.

Ст. 11. Блажени сте, и пр. Което е особено за забелязване в този стих е, че като описал до тук праведния характер, и облажил онези, които се гонят за такъв характер, нашия Спасител пристъпил да отъждестви учениците си с онези, които притежават такъв характер, и също така да отъждестви гонението заради него с гонение заради правдата. – И говорят против вас лъжливо. И в първите времена на Християнската Църква и в историята на днешните евангелски мисии, от страна на езичниците, току-речи буквално верно е, че “всяка зла реч” се е изказала върху Христовите последователи. Тези последните са били обвинявани във всякакви престъпления, и че са се въодушевявали от всякакви зли подбуждения при извършването на делото си. – Зло заради мене. Две твърде важни ограничения. Ако знаем положително, че обвиненията против нас са лъжливи, и че укорите и преследванията против нас са заради Христа, тогава наистина ние сме блажени, и тогава имено тогава, можем да се радваме. Срав. 1Пет. 2:19-21, - “Защото това е богоугодно, ако някой заради съвестта към Бога претърпява оскърбления като страда несправедливо. Защото каква похвала е, ако търпите биене когато съгрешавате” Но ако търпите когато вършите добро и страдате, това е угодно пред Бога”, и пр. Нека никой, който страда, но не страда заради правдата, да не мисли, че страда заради Христос.

Ст. 12. Радвайте се и веселете се. Макар, че ние не трябва да търсим тези изпитания и гонения, както правили някои от първите Християни, пак ако ни достигнат когато залягаме да поминуваме благочестив живот, и да служим на Христос, ние не трябва да се оплакваме от тях, но да се радваме, и даже “да се веселим”. Така апостолите “си отиваха радостни, защото се сподобиха да претърпят безчестие за Исусовото име” (Д.А. 5:41). “Заплатата”, за която тук става дума, не е нещо което човек спечелва с изпитанията и преследванията, които претърпява, както работникът спечелва заплатата си (Рим. 4:4), но е заплата на благодат, едно възнаграждение, което тук е противопоставено на сегашното им страдание заради Христос. – На небесата. Така те са насърчени да претърпят гонение “даже до смърт”; понеже, макар, че е възможно да изгубят с гонението живота си, те не ще изгубят заплатата си, защото тя бива на небесата. И с това Спасителят още от сега показва, че царството му не е от този свят; и че заплатите, за които се говори в предишните стихове, поне в пълнотата им, са небесни, а не земни. – Понеже така гониха пророците; т.е., вие считате пророците за блажени, въпреки преследванията им, затова не бойте се от преследвания: защото, ако споделяте преследванията на пророците, вие ще бъдете съучастници в славата и заплатата им. За едно кратко описание на тези преследвания, прочетете Евр. 11:36-38. Тук Спасителя иска да каже, че учениците му трябвало да свидетелстват за Бога и за истината, както пророците преди тях били свидетелствали. Великото дело на пророците и апостолите е било да предават Божии съобщения на човеците, и да ги убеждават да приемат истината му и да се покоряват на властта му.

Ст. 13. Вие сте солта на земята. Както солта предпазва храната от гнилост, така и истинните Христови ученици предпазват обществото от нравствена гнилост чрез учението си, примера си, и общественото си влияние. – Ако солта обезсолее. Чиста сол никога не обезсолява. Тук думата е за нечиста сол. Когато тя изгуби солеността си, останалото от нея за нищо не струва. Християните трябва да пазят характера и влиянието си като верни ученици Христови, да не би да не извършат делото за което са били назначени на този свят, и така да не струват за нищо.

Ст. 14. Вие сте виделината на света. Христос е истинската виделина (Йн. 1:4,9, 3:19, 8:12, 9:5, и пр.), и учениците му са виделина толкова, колкото те приемат виделина от него, или токлова, колкото те са в него, и той е в тях, също както те са “синове Божии” в него, който е Вечния Син Божий. Както веществената светлина помага да се виждат земните предмети, и управлява човеците в естествения им живот, така Християните, нравствената светлина, трябва с ученията и примера си, да представят небесните и духовни истини на човеците, за да ги ръководят в духовния им живот. Светлината грее, не за себе си, но за онези, които я гледат и се управляват от нея. Затулена, тя е безполезна.

Ст. 16. Също така нека свети вашата виделина, …. За да виждат добрите ви дела и да прославят вашия Отец, Който е на небесата. Фарисеите работили, за да ги видят човеците, но истинните християни работят, за да прославят Бога. Светлината, която грее от християнина е светлина на добри дела – на свят, праведен несвоекористен живот, изобилващ с благотворителни дела и самоотвержени старания за доброто на другите, - включващо разбира се проповядване на духовната истина и непосредствени усилия за спасението на човеците чрез възвестяване Божията любов в Христа, защото “от препълването на сърцето говорят устата”. С такъв живот и труд “Нашия Отец, който е на небесата”, се прославя; понеже той “е който действа в нас”. Така славата и хвалата за едно добре-осветлено и бляскаво угощение се дава не на светлината, но на домовладиката; и за един великолепен град съзиден на планина, не на сградите му, но на онези, които са ги построили. Добрите дела ще се виждат, и ще подбуждат човеците да почитат Бога. Ако не можем друго-яче да струваме добро, - ако сме бедни и неуки и неизвестни, - то можем да вършим добро поне с живота си. Никой изкрен и смирен християнин не живее напразно. Най-слабата светлина е полезна в полунощ. Така свети всяко добро дело в един лош свят. Колко далеч малката свещица пръска лъчите си!

Ст. 17. Да не мислите, че съм дошъл да разруша закона или пророците. Несъмнено някои от Христовите слушатели, ревностни за закона, се боели да не би този нов Учител, - който говорил с такава власт, и чието учение се виждало толкова чудно, - да каже нещо против закона. А други може би, като им дотегнали изискванията на закона, и особенно отекчителните прибавки, които им се налагали от преданието, да се надявали, че точи Учител действително ще учи нещо против закона и преданието. Но Христос не обърнал внимание на страха на едните и надеждата на другите. Като се доверявали на своите си обикновено-приемани тълкувания на Светите Писания, и като виждали, че ученията на Исус били противни в много работи на онези тълкувания, те извадили заключението, че той е противен на закона. Някои несъмнено трябва да си помислили, че Месия ще въведе нов закон, и ще унищожи стария. Но нашия Спасител им казва, че няма противоречие между неговото учение и онова на Закона и Пророците, т.е., на целия Стар Завет. – Да изпълня. Христос изпълнил закона, (1) Като показал истинското му духовно значение, и посочил недостатъците на преобладаващите тълкувания на този закон; (2) Като показал със собствения си живот съвършен пример на покорство на този закон; (3) Като изпълнил с делото си и страданията си всичко предречено и прообразено в Стария Завет; (4) Като изкупил людете си от клетвата на нарушения закон (Рим. 10:4); и (5) Като ги съединил тясно със себе си, и ги направил способни да могат да се покоряват на великите Божи заповеди чрез помота на Св. Дух.

Ст. 18. Защото истина ви казвам, и пр. Този стих подтвърждава предишния. – Истина. В Гръцкия текст думата е амин, която когато се случи да е на края на някой параграф, оставя се непреведена, и се слага на края на молитвите. Но Христос често употребявал тази дума, както тук, в началото на някой израз, който съдържа някоя важна истина. И понякога, за да придаде на думите си ое по-голямо значение, той я повтарял. Тя точно значи наистина. Обаче, в Отк. 3:14 сам той е наречен “Амин, свидетелят верен и истинен”, и нашия Спасител, като е употребявал толкова често тази дума, очевидно е изкал да наблегне на факта, че той е прав, че когато говори, говори със съвършена увереност, и така със съвършена власт; или че той е съвършената, личната истина, както и той казва (Йн. 14:6). – Докле премине небето и земята. Небето и земята като се употребяват да означават трайност (както в Екл. 1:4; Ер. 33:25,26), този израз е бил пословичен, и е служил да означава, че едно нещо нямало никога да се случи. Срав. Лк. 16:17 – “По-лесно е небето и земята да преминат, а не една точка от законът да падне”. Смисълът е, че тя никога няма да премине. – Една резка (Цгр.), на Гръцки една йота, която съответства на най-малката от Еврейските букви. – Ни една точка; т.е., нито най-малко от закона няма да премине. – От закона няма да премине. Смисълът тук не е, че всичките или кой да е от преписите на закона ще бъдат съвършени, но че Божиите изисквания съдържани в закона, със всичкото си съвършенство, и със всичките си подробни задължения, са трайни и неизменни.

Ст. 19. И тъй. Понеже законът е толкова постоянен и задължителен и трябва целият да се изпълни, нарушението на най-малката от заповедите му не ще се погледне равнодушно в онази по-съвършена наредба – онова царство небесно – която Христос дошъл да установи. Но който наруши и най-малката от тези заповеди, и научи и другите да я нарушат, ще се даржи на най-долна чест. – Наруши …. и научи, както правили фарисеите. Такива за които очевидно се загатва тук. Понеже няма човек безгрешен на този свят. Но тези, за които тук се споменава не са такива, които попадат в грях, който те искат да отбегнат, но са човеци, които съгрешават умишлено и своеволно, и учат и другите да съгрешават. – Най-малък ще се нарече. Те наричали някои от заповедите най-малки, и затова и те щели да се нарекат най-малки. Те не считали за нищо Божиите закони, и затова и те нямало да се счетат за нещо. Това може да се каже, че било равно на казаното в следващия стих, че те няма да влязат в царството небесно, понеже последният стих е приспособление на предишния. ”Книжниците и фарисеите” които там се споменават са пример за онези, които така нарушават и учат и другите да нарушават Божиите заповеди. Този възглед се подтвърждава от последните думи на стиха, който разглеждаме: “Който стори и научи, той ще велик да се нарече в небесното царство”.

Ст. 20. Ако вашата правда не надмине, и пр. Не в размер, а във вид трябва правдата ни да надминава онази на книжниците и фарисеите. Тяхната правда е била просто външна, повърхностна, и обредна, а нашата трябва да бъде вътрешна, истинска, и нравствена; тя трябва да се състои не само в правилно поведение, но и чистосърдечие. – Книжниците и фарисеите. Книжниците, чието занятие било да преписват, изучават, и тълкуват Писанията, и особено онези от тях, които били от Фарисейската секта, били най-строги от евреите в онова, което те мислели, че съставлява правдата. Езикът на нашия Спасител, прочее, бил твърде поразителен за тях. Вярата на учениците му трябвало да бъде още по-строга. Но обяснението на този строг език, който Христос държал в този случай не е мъчно. Книжниците и фарисеите били строги за външното поведение, а състоянието на сърцето те пренебрегвали. Нашия Господ обърнал вниманието на учениците на състоянието на сърцето, като от него произлизат всичките външни деяния, и като същественото нещо пред Бога. Това ясно се вижда в тълкуванията, които Христос дава на законите за убийство, прелюбодейство, и пр. Забележете, че той не казва, ако вашата правда не надмине, и пр., вие няма да бъдете велики в царството небесно, но няма да влезете в него, няма да участвате в него.

Ст. 21. Чули сте, от духовните си учители, т.е., от същите книжници и фарисеи, които чели и тълкували закона всяка събота. Понеже малцина били онези, които могли да четат Писанията; каквото учениците знаели за Писанията, те го били научили от слушане. Вие слушате (Исус казва на учениците си) от духовните си наставници, че Бог бил рекъл така и така. В някои случаи каквото сте чули от тях, е наистина Божие слово, но те ограничават значението му на едно просто външно деяние (вместо да му придадът по-широк смисъл, та да заключава всичките подобни нему деяние и онези зли помисли и стремления на сърцето, които завождат на него), а в другите случаи вие слушате от тях, заедно с Божието слово, такива криви заключения, които нарушават самия дух на закона. – На старовремените, т.е., на онези, които живели когато законът бил даден. – Не убивай (Из. 20:13; Вт. 5:17). – Който убие, излага се на съд, т.е., подложен на наказание налагано от съдилището наречено “съд”. Такива съдилища имало във всичките градове и села в страната, съгласно с Вт. 16:18.

Ст. 22. А пък аз ви казвам. Аз е употребено тук натъртено, но не в противоположност на Бога, или на което Бог бил казал в закона, но в противоположност на тълкуванието, което му давали книжниците и фарисеите; в противоположност, на което сте чули от тях, казвам ви. Очевидно е, че нашия Спасител представлява тук, че същественото на греха не се състои във външни дела, но в храненето на онези зложелателни или мъстителни чувства, които подбуждат извършването на тези дела. И когато той казва, че който се гневи на брата си (т.е., на ближния си), се излага на съд, той ни учи, че вината на убийството принадлежи на храненето на онази гневна или мъстителна страст, която води към извършването на убийството. Апостол Йоан несъмнено загатнал за тези думи на Спасителя, когато казал (1Йн. 3:15), “Всеки, който ненавижда брат си, е човекоубиец”. – Без причина. Има справедлив гняв против греха и неправдата, такъв какъвто Бог показва към грешниците, какъвто Христос показал към фарисеите (Мт. 3:5), и за какъвто Павел иска да каже, когато пише, “Гневете се и не съгрешавайте” (Еф. 4:26). Но както любовта е изпълнение на закона, така и ненавистта е престъпление на закона. С произнасяне същото наказание на онзи, който “се гневи на брата си”, което светските съдилища налагат на човекоубиеца, Христос показва, че първият е толкова виновен пред Бога, колкото човекоубиеца е пред човеците. В трите думи съд (обща дума с която би се подразбирало кое да е местно съдилище), съборът (на гръцки ……………… думата на гръцки да се допише, санхедрин (Цгр.), великият народен съвет), и огнения пъкъл ние виждаме една увеличаваща се по сила градация, но в споменатите престъпления не се вижда подобна градация. Ние трябва, прочее, да разбираме Спасителя като да казва изразително, че за кое да е от тези престъпления, ако човек упорства в него та не се покае, той пред Бога заслужава съд, осъждение, и пъкъл. Казваме пред Бога, защото човешките съдилища не могат да съдят чувствата на сърцето, когато не се заявят делом.

Ст. 23,24. И тъй, ако принасяш дара си на олтаря, и пр. Съюзът и тъй тясно свързва този стих с предишния, като практическо заключение от учението, което ст. 22 учи; т.е., понеже толкова големи са наказанията, които очакват такива зли чувства и зли думи, ако си оскърбил някого с някое от тези престъпления, побързай да се примириш с него. Изразът “ако принесеш дарът си на олтаря” не дава никому право да отлага примирението си до такова едно време (както мнозина отлагат до Св. Причастие), но то значи, че ако си го пренебрегнал до онова време, и в онзи тържествен час си се усетил за него, да не го пренебрегваш вече. По-добре да пренебрегнеш едно дело на богослужение отколкото да отложиш да се примириш с някого, когото си обидил. Бог ще живее да приеме богослужебното ти дело, но брат ти може да не доживее да приеме изповедта ти. Не думай, че Бог ще те приеме, ако само като си застанал пред него ти напуснеш всяко зло чувство против брата си. Бог се грижи и за брата ти; и ти трябва да направиш всичко, че да можеш да го накараш да напусне и той всяко лошо чувство против тебе. И най-вече ти трябва да го обезщетиш за каквото зло му си сторил, преди да отидеш при Бога. Ако си ограбил брата си, ти трябва да му върнеш ограбеното; ако си го наклеветил или друго-яче оскърбил, ти трябва да си признаеш пред него вината и да потърсиш от него прошка. “Дарът” и “олтарът” принадлежали на старата наредба, и заповедта на Христос в ст. 24 се отнасяла буквално към всичките му слушатели, които всички били под тази наредба. Тя се отнася и към нас, колчим идем да служим на Бога на всенародния, частния, или домашния си олтар, а не само когато ще се причастим; макар и да има още по-силна причина защо трябва да се помирим с един обиден от нас брат, преди да пристъпим към онова най-тържествено действие на богомолие и причащение.

Ст. 25. Спогаждай се с противника си по-скоро. Това повеление мнозина тълкуватели са го тълкували като иносказателно. Според тях, противникът тук означава Бог, и смисъла на повелението е, разправи препирнята си с Бога докато е време, т.е., преди да бъдеш повикан на последния съд, защото тогава ще бъде вече късно. Дру ги го взимат като разпространение на заповедта, “примири се с брата си”. Нашия спасител несъмнено предписва това повеление на учениците си, за да отбягват съдебните тъжби, макар че, за да струват това те ще трябва даже да жертват правдата си. Виж. ст. 40. Но най-добре не е ли да разбираме Спасителя, че е искал да предаде със заповедта си и двете тези мисли? Като исказал повелението, Примири се с брата си (ближния си), ние можем да предположим, че той е искал със следващите думи да даде едно общо повеление, - Отбягвай препирните и разправяй разприте си приятелски, за да отбегнеш лошите следствия от карането по съдилищата, и най-вече изравни спора си с Бога докато е време, за да не изтеглиш страшните следствия от осъждението ти на великия последен съд.

Не е възражение на никое от тези тълкувания, че Бог се представлява и като противник и като съдя. Така в 10-та глава на Ев. от Йоан, нашия Спасител, след като казва в ст. 2, “Който влиза през вратата пастир е на овцете”, казва в ст. 9, “Аз съм вратата”; и пак, след два стиха, за да втълпи друга една твърде важна черта на отношението си към учениците си, той казва, “Аз съм добрия пастир”.

Ст. 26. Докле не изплатиш и последния кодрант. Кодрантът е било монета, която се равнявала на около три пари. Въпрос се е повдигал дали тези думи не учат, че грешникът може с теглата си да изплати напълно наказанието си за греха, и така да се удостои за освобождение. И папистите вадят от тези думи доказателство за обичното си измишление за чистилището. Но едва ли има нужда да забележим, че думата "докле” не подразбира подобно нещо. Когато в Ис. 22:14 Господ казва на Израил, “Това ваше беззаконие няма да се очисти докато умрете”, смисълът е, че то никога няма да се очисти, но ще ви доведе до погибел. Така и тук смисълът е, че състоянието на непримирения с Бога грешник е безнадежно. Той не може никога да изплати дълга си, и не може никога да бъде освободен докато не го изплати.

Ст. 27-32. Христос, като пояснил духовното естество и ширината на закона от шестата Господня заповед, сега пристъпя да поясни същото нещо от седмата заповед.

Ст. 27. Не прелюбодействай. Фарисеите ограничавали смисълът на тази заповед само във външното действие, точно както правели с шестата заповед, но Христос пристъпва да покаже, че тази седма заповед може да се наруши и в сърцето, - както с похотно деяние така и с похотно желание и поглеждане.

Ст. 28. Всеки, който гледа, и пр. “От сърцето излизат лукави помисли, убийства, прелюбодейства”, и пр. Гледането с похотно желание е често и може би въобще първата стъпка към външното деяние, както в случая с Давид. Ако човек просто питае в сърцето си похотно желание и по-нататък не отива, той не оскърбява пряко ближния си, но сърцето му може да бъде пак толкова развратено, и той пак толкова е виновен пред Бога, който гледа на сърце. И, уви, какви грехове той не вижда в сърцето на всичките човеци! Като съдим, обаче, по себе си ние можем да различим между онези нечестиви помисли, които без да щем дохождат на ума ни и които тутакси се възпират чрез свята бдителност, и питаенето на такива помисли каквито човек храни когато гледа на забранения предмет с цел да удовлетвори похотните си желания. В първия случай, появяването в нас на самопроизволни нечестиви мисли е знак, че имаме едно развалено естество, което кога да е може да ни вкара в грях, а във втория случай, храненето нарочно на нечестиви мисли е истински и голям грях, и както следващите стихове показват, той е грях, който може да ни докара до вечна погибел.

Ст. 29. Ако дясното око те съблазнява. “Съблазнява” те – препъва те в нравствен смисъл, кара те да съгрешиш. И макар този стих, в точния му смисъл, и да се приспособява общо, особеният грях, на който той се отнася е същият онзи, за който тъкмо сега говорехме. И така “дясното око тука се отнася пряко на гледането жена с прелюбодейно желание. Но докъто пряката цел не повелението в този стих е била да се предупредят човеците също това прелюбодейство на сърцето, и да се наставят да жертват всичко, което води към него, това повеление очевидно е било назначено за по-широко приспособление, за да учи, че по-добре е някой да загуби най-милото си, което му е най-мъчно да жертва, отколкото да се изкуси от него да съгреши, и така да погине. Тази мисъл е изказана преносно с окото и ръката, - едното най-драгоценното нещо, и другото най-полезното; едното средата, през която най-много влизат изкушенията, а другото оръдието, чрез което най-много се извършват злодеянията.

Ст. 30. И ако дясната ти ръка те съблазнява. Повторението на същата мисъл в малко по-друг образ й отдава голяма важност. Целта е да се каже, че по-добре е някой да пожертва онова, което му се вижда най-скъпо, най-полезно, и най-потребно, отколкото да го остави да го заведе в изкушение, и така да му докара вечна погибел.

Със стиховете 29 и 30 трябва ли да се разбира, че нашия Господ заповядва или оправдава в кой да е случай, в буквален смисъл, да се извади дясното око, или да се отсече дясната ръка? Никак не. Употребените тук думи трябва да се считат просто като едно силно повеление да не бъдем толкова привързани към нещо, колкото скъпо и да ни е, което би ни изкусило да съгрешим. То прилича на казаното в Лк. 14:26, “Ако ида някой при мене, и не възненавиди баща си, и майка си, и жена си, и чадата си, и братята си, и сестрите си, а още и своят си живот, не може да бъде мой ученик”.

Ст. 31. Който си напусне жената, и пр. Това е казано и от Мойсей (Вт. 24:1); но Мойсей не го е заповядвал, а го е позволявал. Както Христос казал по друг повод (гл. 19:8; Мк. 10:5), Мойсей позволявал развода заради жестокосърдието на людете. Това не било част от нравствения закон, но от гражданския; и било назначено да води човеците в чистота, изисквана от нравствения закон, чрез поставяне спънки на прибързания развод; като изисквало от онези, които напускат жена си да й даде “разводно писмо”. Но това разводно писмо трябвало да се напише в законен образ, та работата трябвало да отиде при надлежните власти, на които трябвало да се покаже някоя прилична причина за развода. По този начин напускането на жена ставало мъчно, ако не невъзможно нещо. Имало наистина една Еврейска партия в Христово време, която поддържала, че “грозното нещо” (Вт. 24:1), за което някой могъл да напусне жена си, е било прелюбодейство, и нищо друго. Но в това очевидно те имали погрешка. Понеже сам Христос позволява развода за такава една причина, а за Мойсей той казва, че позволявал развода заради жестокосърдието на евреите.

Ст. 32. А пък аз ви казвам, и пр. Христос тук поставя брака на първоначалната му основа, от която привременно се били позволили някои отклонения, поради жестокосърдието на човеците. – освен по причина на прелюбодейство, понеже с него тя е нарушила вече брачния договор, и за това невинната страна е свободна да я остави. – Прави я да прелюбодейства, т.е., става причина тя да върши това, като я поставя в едно положение, в което тя е по закона свободна да се ожени, и току-речи е верно, че ще се ожени, или че ще стори по-лошо. – И който се ожени за напусната (Цгр.), напусната за каквато и да била причина освен за прелюбодейство. – Прелюбодейства, защото в такъв случай, според тълкуванието на нашия Господ, разводът не е бил законен, и напуснатата жена по закона още е жена на предишния си мъж.

Това сключва тйлкуванието на Христос на седмата заповед. Той показва, че тази заповед се нарушава с нечестив поглед, с развод без причина, и също така когато човек се ожени за без причина напусната жена. И той поучава да пазим сърцето си чисто даже с най големи жертви от наша страна. Колко осъден е светът от тези думи! Колко благословен би бил, ако човеците биха вникнали в тях и биха ги слушали!

Ст. 33-37. Чули сте още че е било казано на старовремените, и пр. Христос тук пристъпва да изправи друго едно неверно тълкувание на закона, и да покаже, че той има много по-широк смисъл отколкото слушателите му предполагали, че има. Те си въобразявали, че когато се закълнат с “небето”, и с “земята”, или с “Ерусалим”, и пр., те не нарушават третата заповед; защото в такава клетва Божието име не се споменавало пряко; и следователно те не могли да се осъждат в клетво-престъпление, ако не изпълнели такава една клетва. Но нашия Спасител показва, че с кълненето със всичко това в същност се правило въззив към Бога. Той също така показва, че никога не трябва да прибягваме до добавъчната тържественост на една клетва, за да придаваме верност на обещаният си или утвържденията си, но че всичките ни думи трябва да са тъй верни както като, че се кълне човек за тях.

Ст. 34. Никак да се не кълнете. Самият образ на загатваните тука клетви (като такива, които един съдия никога не би накарал някого да даде) доказва, че нашия Спасител не мислил тука да забрани кълненето на свидетел в едно съдилище, но употреблението на клетви в обикновен разговор.

Че съдилищните клетви, и клетвите по други тържествени случаи са били законни в Старо-Заветните времена, е явно от много места на Стария завет, като изрично са заповядани в Из. 22:11, от това дето е заповядано да свидетелствува човек под клетва (Лев. 5:1), и също така от забраната да се кълне някой на лъжа (Лев. 19:12), и от повелението да се кълне човек само в името на истинния Бог (Вт. 6:13). Че това начало си остава и в Новия Завет е очевидно от примера на Бога, дето подтвърждава обещанията и заплашванията си с клетва (Бит. 22:16; Пс. 95:11, 110:4; Евр. 6:17, и др.), на Христос, който отговорил под клетва пред Еврейския съвет (гл. 26:63), и на един боговдъхновен писател на Новия Завет (Рим. 9:1; Фил. 1:8, и др.).

Ст. 36. В главата. Да не се кълне някой в главата си е било твърде обикновено нещо в Христово време както и сега. Но тъй като не е право да се кълнем в каквото и да бил случай със самия Бог, еднакво не е право да се кълнем и с главата си. Понеже ние нямаме повече законна и неограничена власт за едното кълнене отколкото за другото. Даже космите на главата ни побеляват и почерняват по Божия заповед, а не по наша.

Ст. 37. Но говорът ви да бъде: Да, да; Не не. Срав. Як. 5:12, - “Да ви бъде което е, да, да; и което е Не, не”. Т.е., думите ни трябва винаги да отговарят на мислите и намеренията ни; те трябва винаги да са съгласни с истината; и ние трябва винаги да чувстваме, че те са толкова задължителни, колкото ако да бяха подкпрепени с клетва. – Каквото е повече от това, е от лукавия. Това е верно за всички онези клетви, които Христос тук осъжда. Онези, които си служат с такива клетви показват и че нямат почитание към Бога, и че въобще не говорят истина. Такива искат с клетви да направят думите си по-достоверни, защото съзнават, че утвържденията им често биват неверни. Но за един християнин, думата му трябва да бъде тъй истинска, както като, че е подкрепена с клетва. До колкото работата се касае до него, никога няма нужда да дава клетва, ако и да има нужда да даде за удовлетворение на други. – Лукавия. Тази дума може да е от мъжки род и да означава лукавия (Сатана), или по-вероятно от среден род и да означава злото, което е в сърцето ни.

Ст. 38-42. В тези стихове Христос дава пети пример с който пояснява кривото тълкувание на Божиите заповеди. Предметът тука е за въздаятелния закон. Този закон се намира в Из. 21:24; Лев. 24:20; Вт. 19:21. Той бил даден, за да се ръководят по него съдиите при наказанието на престъпленията; и бил и милостив и справедлив закон: милостив, защото въздържал съдиите от да налагат твърде строго наказание; и справедлив, защото бил назначен да обуздава престъпленията, като показвал на човеците, че който струва обида другиму, той излага себе си на подобна обида. Но евреите изопачили мъдрото и справедливо съдебно правило, и го зели, че то допуска на човека да си отмъстява сам за нанесена неправда. Право е един съдия да налага наказание, за общото добро, на един който е сторил обида другиму, но обиденото лице няма право сам да си отмъстява или да храни мъстителни чувства.

Ст. 39. Не се противете на злия човек, т.е., на онзи който гледа да ви повреди. С тези думи въобще се подразбира, че е по-добре да търпим злото отколкото да струваме зло, - че, вместо да си отмъщаваме за лични неправди, по-добре е да търпим още по-големи неправди, или с други думи, че ние не трябва да храним мъстителен дух. Но не следва от това, че ние не трябва да защитаваме себе си и семействата си от опасност и смърт. Наша длъжност е да пазим живота си до колкото ни е възможно. Наведените тука примери се отнасят към обикновени неправди и повреди на лица или имот, и от тях става явно, че целта на Христос е била да предпази учениците си против мъстителен и свадлив дух. Че гореприведените думи на нашия Спасител не трябва да се разбират буквално е очевидно от примера на самия Христос (Йн. 18:22,23), и на апостолите му (Д.А. 23:3, 25:11), но блажения ни Изкупител ги изпълнил в духа им: “Гърбът си дадох на бичове, и челюстите си на скубатели: не скрих лицето си от укори и заплювания” (Ис. 50:6). Така постъпили и апостолите, виж. 1Кор. 4:9-13. – Обърни му и другата, не буквално, както се вижда пак от същите примери, но претърпи готовно даже повече обиди отколкото и ти да станеш обидник. При все това понякога може да е най-добро да направиш това буквално, както мнозина са го правили, и са намерили, че “мек ответ утишава ярост”.

Ст. 40. На тогова, който би поискал да се съди с тебе, и пр. Отбягвай съдбите. Павел счел за нужно да даде същия съвет, придружен от строго изобличение (1Кор. 6:7). Както апостолът там, така и Христос тук учи, че е по-добре да претърпи някой обида отколкото да отиде да се кара по съдилищата, за да запази до едно правата си, и да иска “око за око, и зъб за зъб”. Но, както и по-горе казахме, тези думи не трябва да се зимат буквално. Има времена когато като Павел ние трябва да потърсим покровителството на закона, и “да се отнесем до Кесаря”.

Ст. 41. Който те принуди да вървиш с него една миля, и пр. Думата, реведена тук принуди, е произведена от една Персийска дума, която значи ангария, или насилствен труд. Прочее, както ст. 39 съветва да не си отвръщаме на онзи, който ни стори зло, и ст. 40 да не повдигаме съдби, така и този стих съветва да не се противим на правителствените власти. По-добре е, поне във всички такива случаи като този тука споменат, да се покоряваме готовно. Учим се от историка Йосиф, че евреите в Римско време особено мразили да доставят на правителството куриери. Но Христос ги поучава да дават двойно каквото властите им поискат нежели да им се противят.

Ст. 42. Дай на оногова, който проси от тебе. И това, както в другите три предишни случаи, има своите си предели, и не трябва да се разбира безусловно и буквално: понеже ние не трябва да даваме смъртоносно оръдие на онзи, който го иска, за да убие било другиго било себе си; нито трябва да даваме на когото и да е онова, за което сме убедени, че ще бъде за него вредно. Значението на този стих, е че ние трябва да бъдем милостиви и благотворителни, винаги готови да струваме добро на човеците, като удовлетворяваме нуждите им. Повелението в този стих най-добре ще разберем като разгледаме начина, по който сам Господ, който казва, “Ако попросите нещо в мое име, аз ще го направя” (Йн. 14:14), извършва онова, което обещава. Очевидно е, че това Господне обещание не би било обещание от любов, но за наше осъждение, да го зимаме в простия му буквален смисъл. Но милостивия ни Спасител, като знае кое е добро за нас, отговаря така на молитвите ни, че никога не ни връща празни, като не получаваме от него всякога онова, за което му се молим, но неполучаването, на което отпосле ние с благодарност към него припознаваме, че е било за нас по-добро от самото нещо, за което му сме се молили. Така трябва да постъпва и Християнския подател в скромния си кръг. Да даваме всичко на всекиго, - нож в ръцете на лудия, милостиня на измамника, престъпно съгласие на изкусителката, - било би да работим като неприятели на другите и на себе си. Както в невежеството си ние искаме от Бога неща, които не са за нас добри, така и младият, невежият, униженият, и нечестивият може да поискат такива неща от нас. Духът на любовта, който тука ни се втълпява ще ни ръководи да не им даваме неща като гореспоменатите, но такива от които те наистина се нуждаят - наставление, съвет, увещание. – Не се отвръщай от оногова, който ти иска на заем. Както трябва да сме готови да даваме, така трябва и да заимаме на другите, и със същите ограничения. Също, не трябва да даваме или заимаме само, когато това няма да ни докара някакво неудобство. Никое от нещата изисквани в трите предишни стихове не е приятно. Те всичките искат от нас жертва за мир и любов.

Ст. 43-48. В тези стихове нашия Господ ни представя шести пример за неразбраното тълкувание на Божиите заповеди. Предметът тук е за закона на любовта.

Ст. 43. Обичай ближния си (Лев. 19:18,34). Последният стих, който казва, “Пришелецът, който се е заселил при вад, да ви бъде като един ваш туземец, и да го обичаш като себе си”, показва, че думата “ближния” не се е отнасяла само на туземците, но и към езичниците, които живели помежду им; и така, с едно лесно заключение, на всички с които те имали работа, както и Христос това обяснил (Лк. 10:30-37). – А мрази неприятиля си.Това никъде не е заповядано в Стария Завет, и било едно лъжливо заключение извадено отчасти от тази заповед да обичаме ближния си (и само него, казвали, но вижте по-горе), и отчасти от такива заповеди в Светото Писание каквито са в Вт. 25:17-19, и други.

Ст. 44. Обичайте неприятелите си. Това повеление добре е поставено на края, като увечнаващо превъзходството на Християнския характер, - една заповед която никога не слуша неродения от ново човек, и с която много пъти и на християнина е трудно да се съобразява, и която му става естественна само когато естеството му се промени и земе образа на небесния Отец. И тази заповед прекрасно и вкратце, но напълно е развите в трите последващи стихове, от които се учим, че ние трябва не само да питаем любовкъв враговете си в сърцата си, но и да я показваме в слово и на дело, като благославяме враговете си, като им правим добро, и като се молим за тях. Понеже вършенето на такива неща от наша страна произхожда от любов, то спомага и да усилва любовта ни. – Благославяйте5. Когато кажем благославяй Бога, то значи да му благодариш и да го хвалиш, а когато кажем благославяй човеците, то значи да им желаеш доброто. Както е употребена тука тази дума, тя е противоположна на думата кълнете. Враговете ни желаят и търсят злото; но ние трябва да им търсим доброто.

Ст. 45. За да бъдете синове на вашия Отец (Цгр.), и пр. Християните се наричат синове Божии като негов род, като негови усиновени люде, като негови ученици, и така също като подобни на Него. Тук израза е употребен в последния смисъл, както в ст. 9, където миротворците се наричат синове Божии. Същата мисъл и тука е изказана, понеже кой е повече миротворец от онзи, който обича врага си и му прами добро? Забележете добре, че естествените блага (както дъждът и слънчевата светлина), които Бог изпраща даже и на злите и неправедните, тука са представени като проявления на любовта му към тях, (а не, че той е равнодешен към тях); така и от нас той изисква да правим добро на враговете си, като изявление на нашата любов към тях.

Ст. 46 и 47. Защото ако обичате само ония, които обичат вас, каква награда ви се пада? Нещо по-малко от това не ни вдига над най-злите хора; понеже и те обичат, които ги обичат, и “ги поздравяват”, или им правят добро. – Бирниците6. Понеже бирниците въобще били най-низки и най-сребролюбиви хора, то тази дума е означавала най-лошите човеци. Да обичаме приятелите си, то е каквото човеците правят, а да обичаме враговете си, то е каквото Бог прави.

Ст. 48. Бъдете съвършени и вие, както е съвършен вашият небесен Отец. Това не учи, че един християнин може да бъде или ще бъде съвсем съвършен на този свят. Много стихове се виждат да учат противното. Виж. особено 1Йн. 1:8; Фил. 3:12. Значението е, че ние трябва да гледаме на Бога като на образец на съвършенство; и особено по отношение към любовта, която тука ни се заповядва да показваме, която е същественото на всяко съвършенство, защото “любовта е изпълнение на закона”, и бог е любов.

Назад | Съдържание | Напред