⁷ Казвам ви, че също така ще има повече радост на небето за един грешник, който се кае, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние.

⁸ Или коя жена, ако има десет драхми, и изгуби една драхма, не запаля светило, не помита къщата, и не търси грижливо докле я намери?

⁹ И като я намери, свиква приятелките и съседките си и казва: Радвайте се с мене, защото намерих драхмата, която бях изгубила.

¹⁰ Също така, казвам ви, има радост пред Божиите ангели за един грешник, който се кае.

¹¹ Каза още: Някой си човек имаше двама сина.

¹² И по-младият от тях рече на баща си: Тате, дай ми дела, който ми се пада от имота. И той им раздели имота.

¹³ И не след много дни по-младият син си събра всичко и отиде в далечна страна, и там разпиля имота си с разпуснатия си живот.

¹⁴ И като иждиви всичко, настана голям глад в оная страна; и той изпадна в лишение.

¹⁵ И отиде да се пристави на един от гражданите на оная страна, който го прати на полетата си да пасе свини.

¹⁶ И желаеше да се насити с рошковите, от които ядяха свините; но никой не му даваше.

¹⁷ А като дойде на себе си рече: Колко наемници на баща ми имат излишък от хляб, а пък аз умирам от глад!

¹⁸ Ще стана да ида при баща си и ще му река: Тате, съгреших против небето и пред тебе;

¹⁹ не съм вече достоен да се наричам твой син; направи ме като един от наемниците си.

²⁰ И стана и дойде при баща си. А когато бе още далеч, видя го баща му, смили се, и като се завтече, хвърли се на врата му и го целуваше.

²¹ Рече му синът: Тате, съгреших против небето и пред тебе; не съм вече достоен да се наричам, твой син.

²² Но бащата рече на слугите си: Скоро изнесете най-хубавата премяна и облечете го, и турете пръстен на ръката му и обуща на нозете му;

²³ докарайте угоеното теле и го заколете и нека ядем и се веселим;

²⁴ защото този мой син бе мъртъв, и оживя, изгубен бе, и се намери. И почнаха да се веселят.

²⁵ А по-старият му син беше на нивата; и като си идеше и се приближи до къщата, чу песни и игри.

²⁶ И повика един от слугите и попита, що е това.

²⁷ А той му рече: Брат ти си дойде; и баща ти закла угоеното теле, защото го прие здрав.

²⁸ И той се разсърди и не искаше да влезе и баща му излезе и го молеше.

²⁹ А той в отговор рече на баща си: Ето, толкова години ти работя, и никога не съм престъпил някоя твоя заповед; но на мене нито яре не си дал някога да се повеселя с приятелите си;

³⁰ а щом си дойде този твой син, който изпояде имота ти с блудниците, за него си заклал угоеното теле.

³¹ А той му каза: Синко ти си винаги с мене, и всичко мое твое е.

³² Но прилично беше да се развеселим и да се зарадваме; защото този твой брат бе мъртъв, и оживя, и изгубен бе, и се намери.

§94. Притчите за изгубената овца, за изгубената драхма и за блудния син (гл. 15).

Както седемте притчи в Мт. гл. 13 съставляват една беседа, на която предметът е царството небесно, така и тези три притчи съставляват само една беседа, в която е представена любовта Божия към изгубените човеци. Прямата цел на Христа, както е явно от ст. 1 и 2, е да изобличи роптанията на фарисеите срещу него за любовта, която показвал към бирниците и грешниците; и това той сторил като им показал колко естественно е за човеците да търсят което са изгубили, и да се зарадват когато го намерят, и като им разкрил, че такава радост била и на небето когато се намерят изгубени – когато се разкаят грешници, - и още като им представил с по-големия брат една картина на неестественното им и небратско поведение. За това, когато тези притчи така хубаво представят начина по който божественната любов търси изгубените и се радва за разкаяните, не трябва да забравяме, че те са били изговорени особено, за да покажат как ние трябва да ги търсим и да се радваме за тях. Тези точки са хубаво пояснени със всяка от тези притчи; но ако искаме да разберем напълно способа, по който една душа се спасява, ние трябва да изучим и трите заедно. Първите две показват как Бог търси грешния; а третата как грешният търси Бога. И едното и другото е потребно (Йн. 6:44). Първите две показват и как християните трябва да търсят изгубените; а третата как радостно и неукорително трябва те да приемат в обществото си каещия се.

Ст. 1,2. Времето и мястото когато и където се е случило това са неизвестни, но то вероятно е станало след разказаното по-преди. Виж. бел. на гл. 14:25. – Бирници. Виж. бел. на Мт. 5:46. – Грешници, т.е., онези които въобще се считали за най-злите в обществото, както в гл. 7:37 и Мт. 11:19. Те не били дошли просто от любопитство, нито да се церят, но “да го слушат”. Може би някои от тях са били дошли на себе си, и са се връщали при баща си (ст. 17,18), та Исус ги е съзрял от далеч (ст. 20). – Фарисеите. Виж. бел. на Мт. 3:7. – Книжниците. Виж. Мк. 1:22. Те се зачудили като видели, че онзи който изобличавал греха толкова строго се отнасял толкова приятелски към грешниците. Срав. с гл. 7:34. Но онова срещу което те роптаели било радостта и надеждата на грешниците, сир., че Христос “приема грешници”.

Ст. 3. Им, сир., на фарисеите и книжниците. Потребно е това да помним. Виж. бел. в началото на този отдел.

Ст. 4-6. И той им изговори тая притча. Христос бил изговорил по-преди тази притча по-на кратко (Мт. 18:11-13). Виж. бел. там. Той също бил показал съчувствието си за разпръснатите без пастир овци (Мт. 9:36), и бил обявил, че той е добрия Пастир (Йн. 10:1-16). А сега в тази притча той показва на роптаещия фарисей, че прави точно което (както те добре знаели) всеки добър пастир би правил. Ако било прилично да се постъпва така с една изгубена овца, много по-прилично било с изгубени човеци. Ако те не щели да си припомнят, поне ние трябва да си припомним, че в Стария Завет Бог е представен като Пастир (Пс. 23), че той е казал, че ще потърси загубените си овци, и ще ги доведе в добра кошара и на тлъсто пасбище (Ез. 34:6,11-16), и нежно ще се грижи за агнетата и за немощните (Ис. 40:11). И тука пастирят е стопанинът на овците – сам Бог – Бог в Христа. – Пустинята; тя е пасбището. Същата дума е употребена, в първообразното, и в Мт. 14:15; но, както се учим от Йн. 6:10, на това място имало "“ного трева"” та било добро място за пасене. Христос не оставя "деветдесетте и деветте” на лошо и опасно място; но любовта и грижата му са отправени особенно към “изгубената”. От никоя от тези притчи не може да се научим нещо за сравнителното число на праведниците и грешните; понеже в първата притча има една овца изгубена на сто овци, във втората – една драхма на десет драхми, и в третата – един син от двама сина. Доводът от този стих, обаче, съдържа положителен отговор на така нареченото астрономическо възражение срещу учението за изкуплението, - сир., че Бог не би избрал толкова една незначителна планета, като нашата, за проявлението на най-великата си любов. За Христа, който толкова е обичал, не е никак чудно дето е оставил безбройните множества, които никога не са съгрешили, и които може да живеят в други светове, за да потърси в този свят онези, които са съгрешили, и които имат нужда от спасителната му благодат. Но уви! Колко често църквата постъпва иначе, и, вместо да потърси изгубените мнозина, грижи се само за малкото, които са в кошарата! – Докле я намери. Това показва колко дълго и старателно той ще търси. Но не следва от това, че всичките изгубени накрая ще се спасят. Изгубеният грешник не слуша всякога гласа на Пастиря. На такива Христос най-сетне ще каже, както казал на Ерусалимляните, “Поисках, - и не рачихте”. – Вдига я на на раменете си. Така Христос постъпва (Срав. с Ис. 40:11). Така трябва да постъпват и всичките Християнски пастири, учители, и родители, и цялата църква. Те трябва да носят на плещите си в обятията си онези, които дълго време са се лутали в греха, като помнят, че (като овците) те са станали нравственно немощни от дългото си лутане, и че дълъг е пътят, коъто трябва да изминат, за да се утвърдят в Християнския характер. Такива нямат нужда от плесници, но от любов и грижа. – Свиква приятелите си и съседите си. Ние трябва да викаме и други да споделят духовната ни радост. Всяко придобиване на души в църквата трябва да бъде време на радост и благодарения Богу (Пс. 126:6).

Ст. 7. Такава радост бива на небето (Цгр.). Тези думи съответстват на думите “радост пред Божиите ангели” (ст. 10). Несъмнено сам Бог, ангелите, изкупените светии, - да, всички които са “на небето” споделят тази радост. – Праведници, които нямат нужда от покаяние. Наверно такива има в Божията вселена, но не между човеците, макар тези фарисеи и да се мислели за такива (срав. с гл. 18:11). Възможно е, както някои предполагат, че Христос тука говори според както тези фарисеи оценявали себе си, и казва, че има повече радост на небето за един от тези бирници и грешници, който се покае, отколкото за деветдесетте и девет – вие, които си мислите, че нямате нужда от покаяние. Но тези думи вероятно се отнасят за онези святи същества, които действително не са никога заблуждавали; и показват как, за минута, радостните чувства се съсредоточават в един покаян грешник, също както ние естественно повече се радваме за дето или приятеля, който е бил избавен от опасност, отколкото за онези, които не са били в такава опасност.

Ст. 8-10. Драхмата, която бях изгубила. Тази притча учи както предишната. Както предишната е била взета от обикновенната опитност на мъжете, особенно в овчарските местности на Перея, където Христос сега се намирал, така и тази е взета от обикновенната опитност на жените, и може би е била избрана, за да заинтересува повече слушателите. Тука загубата в същност не била толкова голяма, понеже се касаело за едно изгубено левче. Но, относително, тобило по-голямо, понеже било едно от десет, а не едно от сто. Това изгубено левче било по-голяма загуба за жената, отколкото загубената овца за овчаря. Запалването й свещ и метенето й къщата показва колко грижливо тя е търсила, и внушава с какво внимание трябва и ние да търсим загубените души. Във всичките тези притчи изобразена е Божията любов в Христа; и във всичко Христос оправдава себе си за дето търси и приема тези бирници и грешници. Тука парата не е за осъждане, че се е изгубила; тя няма нищо и с намирането й. Но участието на човека в тези работи е извадено на яве само в третата притча. Виж. бел. в началото на тази глава.

Ст. 11-32. Притчата за Блудния Син. Тази притча е била право наречена “венецът и бисерът на всичките Христови притчи”, и “евангелието на Евангелието”. Всичките й части са естественни неа; но всяка от тях се вижда да е била назначена да представи някаква опитност на душата в странствованията й от Бога и връщането й при него, както и милостивия и любезен прием, който покаяната душа намира в Бога, заедно с неестествения и нелюбезен дух показван от фарисеите, които са представени с по-големия брат. Но да не би да си помислим, че ще намерим всичките религиозни истини в тази притча. Те се намират само в цялата Библия. Например, нищо не се казва тука за ходатайството или умилостивителната смърт на Христа, нито даже за факта, че Бог отива и търси грешника. Този факт беше обширно показан в първите две притчи. Сега Христос пристъпва да покаже участието на грешника в тази работа. Но в никоя от тези три притчи не е показано, че Христос е положил живота си за овците си, нито че проявлението на любовта и на Отца (Йн. 3:16) и на Христа е което е подбудило блудния да се завърне, та така да даде възможност на Отца да му дарува безплатно прощение и пълно повръщане на всичките му синовни права. Времето за откритието на тези неща, даже на учениците Христови, не било още дошло (Йн. 16:12).

Притчата за Блудния Син ни представлява (1) греха на човека (ст. 11-13); (2) последващия му окаян живот (ст. 14-16); (3) разкаянието му (ст. 17-20); (4) радостния прием и безплатното прощение които разкаяния приема от небеснияси Отец (ст. 20-24); и (5) непростителния и небратски дух показан нему от самоправедния фарисей (ст. 25-32).

Ст. 11. Двама сина. По-старият представлява първоначално външно-нравствения и сомоправеден фарисей, а по-младият – бирниците и грешниците (виж. ст. 1 и 2, и бел. им по-горе). Тези двама сина представляват, второ, всичките като тях хора във всичките времена.

Ст. 12. Тате, дай ми дела, който ми се пада от имота. Тука виждаме началото на греха – едно желание да сме си господари на себе си – независими от Бога, и да владеем независимо от него, вместо да живеем с него като негови синове, и да приемаме като “хлябът наш насъщний” всичко, което бащината му любов оценява, че е най-добро за нас. – И той им раздели имота, като дал, според Вт. 21:17, два пъти по-голям дял на по-стария, отколкото на по-младия. Но бащата, докато бил жив, задържал дела на по-стария (ст. 31). Така Бог оставя човеците на волята им. Той не принуждава наклонностите на едно разтлено сърце, което може да се поправи само с изпитване горчивините на греха.

Ст. 13. И не след много дни. Грешникът, веднъж пожелал да бъде независим от Бога, скоро се отдалечава от него. Така, Адам, след преслушанието си, пожелал да се скрие от Бога. – Далечна страна. Тя е, според Августин, забравянето на Бога. Но тя е повече от това. Тя е нпавственна раздяла от него – живеене без да се гледа на него, и в непокорност към него. – И там разпиля имота си с разпуснатия си живот. Който живее някак в несъгласие с Божия закон, живее разблудно, ако той и да се вижда добър на човеците; и който употребява имота си или силите си в несъгласие с Божиите заповеди, разпилява ги. Който не събира за вечността, живее разточително, и умира сиромах (гл. 12:16-21). Колко зле такива човеци разпиляват дадените тям от Бога имущества и сили е описано в Рим. 1:21-32.

Ст. 14. Настана голям глад в оная страна. Гладовете били чести в онези времена. Винаги има глад в страната далеч от Бога: огладняване за хляба на живота (Йн. 6:35), за истина (Ам. 8:11,12), за доброта, за всичко, което дава истинска радост и задоволство на душата. Но обикновенно човеците не почувствуват този глад докато не иждивят всичко – докато не изтощят телесните и умствените си сили, които са приели от небесния си Отец – докато, като Соломон, не опитат всичките видове земни удоволствия, и не ги намерят, че са суета. Тогава те начеват да са “в оскъдност”; и тя е Божият вик към душата да се върне. Да е бил изпратил бащата на сина си пари, за да задоволи оскъдността му, последният е щял още да стои в далечната страна.

Ст. 15. И отиде да се пристави на един от гражданите на оная страна. Той поискал да бъде независим от баща си, а сега се принудил да зависи от един презрян езичник. Който не иска да показва синовно послушание към Бога, свършва с показване робско послушание към света. Няма безусловна свобода. Който не служи на Бога, без друго служи на Мамона, макар и да няма такова намерение. Тука този блудник е принуден не само да служи на езичник, но и да му върши най-долната работа – “да пасе свине”, което било мръсно за евреите. Колко трябва да са изтръпнали Христовите ученици от тази дума, като са чули за един свой сънародник изпаднал толкова ниско!. Но пак състоянието на представения тука грешник е в един смисъл по-благонадежно от по-преди. По-преди той е бил безгрижен светски човек, който безрасъдно разпилявал дадените нему от Бога способности; но сега, като честа и характерът му са съвсем пропаднали, той започва да чувства, че трябва да върши нещо, за да изкарва прехраната си, или да поминува нравствен живот. Но всичко щото човешките вероучения изискват, и всичките добри дела, които гражданите на този свят може да ни препоръчат са мръсни пред Бога както пасенето на свине е било мръсно за евреите.

Ст. 16. Рошковите. Те въобще се употребяват за храна на свинете в Сирия и Египет, и понякога и бедните се хранят с тях. Като свинар, този блуден син, разбира се, е могъл да яде от храната на свинете; но тя не задоволявала охотата му; но и никой не му давал друго нещо. Никаква светска храна не може да задоволи охотата на душата. Светът задоволява нуждите само на плътското и свиноподобното естество на човека. Никое от предписванияте му жертвоприношения, себеумъртвявания, или добри дела, не може да умири събудената съвест. Грешникът трябва да се върне у дома си – трябва да иде при Бога, който дава в Христа, хляба на живота.

Ст. 17. Разкаянието на грешника е очертано чудесно ясно в този и следващия стих, - съзнаването на греха му, решението му да го напусне и да се върне при своя Бог и му служи, както и оделотворението най-после на решението му (ст. 20). – Като дойде на себе си. Човек е бил създаден свят; и грехът не му е в същност естествен, а неестествен, - той е един вид лудост. Грешниковите възгледи за себе си, за целта на живота, за бога, и за закона му са всички криви. Първата стъпка към покаяние е да дойде той на себе си, -да се събуди от неестественното си състояние, и да види неата както си са. Тогава когато по-преди той е мислел, че му е по-добре да бъде независим отколкото да бъде Божий син, сега той вижда, че даже онези които служат на Бога, не със синовна любов, но като наемници, са по-добре от него. А това е верно; защото Божиите заповеди са всички нагодени за най-високото ни благо, и “в упазването им въздаянието е голямо” (Пс. 19:11).

Ст. 18,19. Ще стана да ида при баща си. Както отклонението от Бога е същественното на всеки грях, така и връщането при него е същественото на покаянието. Без това връщане, покаянието е лъжовно и преобразованието преходно. Този блуден син отива (1) с изповед, като казва, “Отче, съгреших”, и припознава, че съгрешението му на баща си е съгрешение “на небето”, както Давид, макар и да съгрешил на Витсавее и мъжа й Урия, казва “На тебе, на самаго тебе, съгреших”, с което искал да каже, че грехът му се състоял главно в това, че съгрешил на Бога с престъпването на закона му. В духовен смисъл, грях против небесния Отец и грях против небето е същото нещо. (2) Той отива със смирение – “нищ духом”, като казва, “Не съм вече достоен, и пр.”. Той не казва, “Сега като се завърнах, трябва да забравите миналото и да ме приемете пак като син”. Той чувствува, че е недостоен за това, явно е че не трябва да се завърне с такава надежда. Той е задоволен да вземе най-долното от предишното му положение, но много по-добро от сегашното му!

Ст. 20. И стана и дойде при баща си. Тука виждаме истинно каещия се. Мнозина чувстват, че трябва да идат. Мнозина също имат намерение да идат. Но те искат още да си поядът свинска храна; или те желаят да подобрят нравственното си състояние, за да не се виждат толкова бедни пред небесния си Отец; и така още остават в далечната страна, и там си и умират. Но връщането им е което ги спасява. – А когато бе още далеч, и пр. Баща му не ще е могъл да го приеме по-любезно ако да е бил той винаги послушлив син. Напротив (и това е което искат да поучат тези притчи), той го приема толкова по-радостно, защото е бил непослушлив, “загинал” син. Ако един земен баща би сторил това, колко повече ще го стори небесният ни Отец! (Мт. 7:11). Срав. с това обещанието в Ис. 55:7 и Як. 4:8, - “Приближете се при Бога, и е се приближи и той при вас”. Баща му го обичал всичкото време, и усърдно чакал да се завърне. Така Божията любов предшествува грешниковата (1Йн. 4:19; Рим. 5:8; Еф. 2:4,5); и, както е показано в първата от тези три притчи, Бог всичкото време търси изгубения си син. Злите последствия на греха са по неговата воля, и са неговите викове към грешника да се покае и върне.

Ст. 21. Както бащата се завтекъл да посрещне сина и да му покаже любовта си, така и синът побързал да изповяда греха си. Срав. със ст. 18 и 19, и забележете, че той не казал, както сторил намерение да каже, “Стори ме както едного от наемниците си”. Това не е просто (както някои мислят) защото баща му не му оставил време да го каже, но по-добре защото бащиният му любезен и отцовски прием (ст. 20), на който и неговото сърце сега жарко се отзовава, показва му, че е невъзможно за него да занеме такова ниско положение. Така грешникът, засрамен и разкаян от греховете си, е готов да стане Божий слуга; но когато той действително иде при Бога, той тутакси приема “дух на усиновение”, уверение, че Бог го приема като син, и че земането му положение на един слуга е противно и на Божиите чувства и на неговите. Виж. Рим. 8:14,15; Гал. 4:6,7.

Ст. 22,23. Няма нужда да търсим духовно значение за всяка от тези подробности. Синът се нуждаел от дрехи и храна. Бащата щедро задоволил и двете тези нужди, като доставил не само потребните дрехи и храна, но “най-добрата премяна” и храненото теле”, което било пазено за някое пиршество. Той му дал и “пръстен”, един особен знак на почит, и от връщането на сина си създава случай за голямо веселие. Срав. със ст. 6,7,9, и 10. Така бог дава на връщащите се свои чада “одежди на спасение4 и “мантия на правда” (Ис. 61:10), и “угоение от тлъсти неща” (Ис. 25:6).

Ст. 24. Бе мъртъв и оживя. Със самоволното си отсъствие и отдалечаване той бил станал като мъртъв за баща си, и с грешното си живеене по-лош от мъртъв. За духовното значение на мъртъв и оживя, виж. Еф. 2:1-6. Със “загинал бе, и намери се” срев. Заключителните думи на всяка от предшестващите притчи (ст. 6,9).

Ст. 25-28. По-старият му син, и пр. До сега Христос само косвено бил изобличавал фарисеите за роптанията им срещу него за дето се показвал приятел на бирниците и грешниците (ст. 2), като им посочил в три примера, взетите от ежедневния живот, колко естественно е за човеците да търсят изгубеното и да се радват когато го намерят, и като при това ги уверил, че такава радост бива на небето за един каещ се грешник. Сега той по-прямо ги изобличава като им представя с по-стария брат една картина, представляваща тях и неестественното им и небратско и несиновно поведение. Тогава когато бащата, слугата, целият дом се радвали за връщането на отдавна загубения по-млад син, който бил живял също като тези бирници и грешници, по-старият син (като тези книжници и фарисеи) не искал да посрещне брата си, и се разгневил за дето баща му го посрещнал толкова радостно, и му показвал толкова много почести.

Ст. 29,30. По-старият брат тука показва, че сега той е в действителност изгубеният. По-младият син се бил завърнал с думата “Отче” на устата си (ст. 21); но по-старият изоставя тази нежна и уважителна дума, и ясно показва, че той няма синовен, но робски дух, като казва, “Ето толкова години ти работя”. Той се хвали със съвършенството на работата си, като казва, “И никога твоята заповед не съм престъпил”. Колко тези негови думи приличат на молитвата на фарисея (гл. 18:11) – “Боже, благодаря ти, че не съм както другите човеци – или както този бирник”, и на думите на големеца (гл. 18:21) – “Всичко това съм упазил”!. Думите “приятелите си” и “имотът ти” се вижда още да показват, че ако той и да живеел под същия покрив с баща си, той бил разделен от него по сърце и по интереси, и имал приятели, които не били бащини му. А като нямал синовна любов, той нямал и братска. Той не могъл да каже “брат ми”, а “този твой син”, като да е искал да каже, “Не мога да считам за свой брат такъв мръсник”. И той гледа да увеличи престъпността му с утвърждаване (което може да е било истина, но не се потвърждава, виж. ст. 13:16), че бил живял с блудници. Така, съгласно с истинския дух на Фарисейството, по-старият син нямал нищо друго да каже за себе си освен похвали, и нищо друго за другите освен укори и презрение. Да е бил съзнавал греховността си, или чувствувал радост за опростени грехове, той ще е можал да съчувства с брата си и да сподели общата радост за връщането му. Но “комуто се малко прощава, малко люби” (гл. 7:47).

Ст. 31. По-старият син загатнал на баа си, че не бил приел никакво възнаграждение за работенето си, и баща му му отговаря, че “всичкото мое, твое е”. Това било истина, понеже по-младият син бил взел дела си от баща си. Верно е и за Божиите синове, че всичко е тяхно (1Кор. 3:21-23). Христос тука не разисква въпроса дали тези фарисеи наистина са били негови синове или не. Той просто им посочва несиновното им и неестественно поведение, и оставя на тях те сами да заключат за себе си.

Ст. 32. Срав. със ст. 23 и 24, както и със сключителните стихове в предишните две притчи; и забележете как нееднократно нашия Спасител повтаря и наляга върху истината, че е прилично, ей потребно, “да се възвеселим и да се възрадваме” за всеки грешник, който се е покаял.

Тези притчи, изтълкувани най-добре, изискват живи Християни и жива църква, изпълнени с тази божественна любов, която счита и най-долните и най-слабите за свои братя и сестри, и приложно и усърдно ги търси, и винаги посреща каещите се от тях най-любезно и най-радушно. Да бихме могли да оценим стойността на душата както се оценява на небето, и да узнаем както там се знае що е една душа да бъде изгубена, то радостта небесна за една душа, която се кае щеше да бъде наша радост, и често щяхме да си казваме един другиму: “Подобава да се развеселим и да се зарадваме, защото този твой брат мъртъв бе и оживя, и загубен бе и се намери”.

Назад | Съдържание | Напред