Глава 12.

¹ А шест дни преди пасхата Исус дойде във Витания, където беше Лазар, когото Той възкреси от мъртвите.

² Там му направиха вечеря, и Марта прислужваше; а Лазар беше един от тия, които седяха с Него на трапезата.

³ Тогава Мария, като взе един литър миро от чист и скъпоценен нард, помаза нозете на Исуса, и с косата си отри нозете Му; и къщата се изпълни с благоухание от мирото.

⁴ Но един от учениците Му, Юда Искариотски, който щеше да Го предаде, рече:

⁵ Защо не се продаде това миро за триста динария, за да се раздадат на сиромасите?

⁶ А това, рече не защото го беше грижа за сиромасите, а защото бе крадец, и като държеше касата * вземаше от това, което пускаха в нея.

⁷ Тогава Исус рече: Оставете я; понеже го е запазила за деня на погребението Ми.

⁸ Защото сиромасите всякога се намират между вас но Аз не се намирам всякога.

⁹ А голямо множество от юдеите узнаха, че е там; и дойдоха, не само поради Исуса, но за да видят и Лазара, когото възкресил от мъртвите.

¹⁰ А главните свещеници се наговориха да убият и Лазара,

¹¹ защото поради него мнозина от юдеите отиваха към страната на Исуса и вярваха в Него.

¹² На следния ден едно голямо множество, което бе дошло на празника, като чуха, че Исус идел в Ерусалим,

¹³ взеха палмови клони и излязоха да Го посрещнат, викайки: Осана! благословен, Който иде в Господното име, Израилевият Цар!

¹⁴ А Исус като намери едно осле, възседна го, според както е писано: -

¹⁵ "Не бой се дъщерьо Сионова.
Ето твоят Цар иде,
Възседнал на осле":

¹⁶ Учениците Му изпърво не разбраха това; а когато се прослави Исус, тогава си спомниха, че това бе писано за Него, и че Му сториха това.

¹⁷ Народът, прочее, който беше с Него, когато повика Лазара от гроба и го възкреси от мъртвите, свидетелствуваше за това чудо.

¹⁸ По същата причина Го посрещна и народът, защото чуха, че извършил това знамение.

¹⁹ За туй фарисеите рекоха помежду си: Вижте, че нищо не постигате! Ето, светът отиде след Него.

²⁰ А между ония, които дойдоха на поклонение по празника, имаше и някои гърци.

²¹ Те, прочее, дойдоха при Филипа, който беше от Витсаида галилейска, и го помолиха, казвайки: Господине искаме да видим Исуса.

²² Филип дохожда и казва на Андрея; Андрей дохожда, и Филип, и те казват на Исуса.

²³ А Исус в отговор им казва: Дойде часът да се прослави Човешкият Син.

²⁴ Истина, истина ви казвам, ако житното зърно не падне в земята и не умре, то си остава самотно; но ако умре, дава много плод.

²⁵ Който обича живота си, ще го изгуби; и който мрази живота си на този свят, ще го запази за вечен живот.

²⁶ Ако служи някой на Мене, Мене нека последва; и дето съм Аз, там ще бъде и служителят Ми. Който служи на Мене, него ще почете Отец Ми.

²⁷ Сега душата Ми е развълнувана; и какво да кажа? Отче, избави Ме от тоя час. Но за това дойдох на тоя час.

²⁸ Отче, прослави името Си. Тогава дойде глас от небето: И Го прославих, и пак ще Го прославя.

²⁹ На това, народът, който стоеше там, като чу гласа каза: Гръм е. Други пък казаха: Ангел Му проговори.

³⁰ Исус в отговор рече: Този глас не дойде заради Мене, но заради вас.

³¹ Сега е съдба на този свят; сега князът на този свят ще бъде изхвърлен вън.

³² И когато бъда Аз издигнат от земята, ще привлека всички при Себе Си.

³³ А като казваше това, Той означаваше от каква смърт щеше да умре.

³⁴ Народът, прочее, Му отговори: Ние сме чули от закона, че Христос пребъдва до века; тогава как казваш Ти, че Човешкият Син трябва да бъде издигнат? Кой е Тоя Човешки Син?

³⁵ Тогава Исус им рече: Още малко време светлината е между вас. Ходете докле имате светлината, за да ви не настигне тъмнината. Който ходи в тъмнината не знае къде отива.

³⁶ Докле имате светлината, вярвайте в светлината, за да станете просветени чрез * светлината. Това изговори Исус и отиде та се скри от тях.

³⁷ Но ако и да бе извършил толкова знамения пред тях, те пак не вярваха в Него;

³⁸ за да се изпълни казаното от пророк Исаия, който рече: -
"Господи, кой от нас е повярвал на онова, което сме чули?
И мишцата Господня на кого се е открила"?

³⁹ Те за това не можаха да вярват, защото Исаия пак е рекъл: -

⁴⁰ "Ослепил е очите им, и закоравил сърцата им,
Да не би с очи да видят, и със сърца да разберат,
За да се обърнат и да ги изцеля".

⁴¹ Това каза Исаия защото видя славата Му и говори за Него.

⁴² Но пак мнозина от първенците повярваха в Него; но поради фарисеите не Го изповядаха, за да не бъдат отлъчени от синагогата;

⁴³ защото обикнаха похвалата от човеците повече от похвалата от Бога.

⁴⁴ А Исус извика и рече: Който вярва в Мене, не в Мене вярва, но в Този, Който Ме е пратил.

⁴⁵ И който гледа Мене, гледа Онзи, Който Ме е пратил.

⁴⁶ Аз дойдох като светлина на света, за да не остане в тъмнина никой, който вярва в Мене.

⁴⁷ И ако чуе някой думите Ми и не ги пази, Аз не го съдя; защото не дойдох да съдя света, но да спася света.

⁴⁸ Който Ме отхвърля, и не приема думите Ми, има кой да го съди; словото, което говорих, то ще го съди в последния ден.

⁴⁹ Защото Аз от Себе Си не говорих; но Отец, Който Ме прати, Той Ми даде заповед, какво да кажа и що да говоря.

⁵⁰ И зная, че онова, което Той заповядва, е вечен живот. И тъй, това, което говоря, говоря го така, както Ми е казал Отец.
 

§111. (Част втора). Исус пристига във Витания. Вечерята в домът на прокажения Симон. Мария помазва Исус (гл. 12:1-11; Мт. 26:6-13; Мк. 14:3-9).

Колкото за времето на вечерята във Витания, ние го приемаме според редът, по който то се разказва от Йоан. Матей и Марко споменават за тази вечеря без обаче да определят времето, когато се случила, като казват само, че тя се случила “като беше (Исус) във Витания”. Тези, които мислят, че вечерята във Витания станала само два дни преди Пасхата, предполагат така като мислят, че Юда се разсърдил, когато го помъмрил Исус за неодобрението му на това, което направила жената (като го помазала), и внезапно решил да предаде Исус.

От ясните думи на Йоан (Йн. 2:12), обаче, повечето сегашни тълкуватели са на мнение, че вечерята, за която става дума, е станала след пристигането на Исус във Витания и преди тържественото му влизане в Ерусалим.

Ст. 1. Шест дни преди пасхата. Пасхата се падаше на 15-ия ден на 1-ия месец, Нисан. Това беше, в годината, в която нашия Господ бе разпнат, денят, който започваше със залязването на слънцето в четвъртък, и завършваше със залязването на слънцето в петък. Шест дни преди това ще бъде Неделя, която започва със залязването на слънцето в събота. Въобще се вярва, че Исусовото тържествено влизане в Ерусалим, е станало в Неделен ден, наречен Палмова Неделя или Връбница, поради палмовите клони, които хората носели него ден. Ако това е така, вечерята е станала в събота вечерта (виж. гл. 12:12), което не беше част от Юдейската събота. Ние тогава трябва да предположим, че Исус е пристигнал във Витания в петък след пладне, преди залязването на слънцето, защото ние не можем да предположим, че той или тези, които бяха с него бяха пътували от Ерихон до Витания в съботен ден. Ние трябва, прочее, да разберем, че Евангелистът тук не ни дава точната дата на пристигането му във Витания, но датата на вечерята, за която той тозчас ни разказва. Понеже само денят за почивка дохожда между двете събития, това няма да бъде неестествено.

Ст. 2,3. И Матей и Марко казват, че това се е случило в домът на прокажения Симон, но те не споменават името на някого от гостите, нито даже жената, която помаза Исус. Но Йоан, който току-що е разказал за Лазар и двете му сестри (гл. 11), ни казва, че и те били там. Марта слугува, както обикновено (Лк. 10:40-42); Лазар седи на трапезата, като пак се радва, че е заедно с почитаемия си приятел, който го обичаше (гл. 11:3), и го беше възкресил от мъртвите, а Мария, верна на естеството си (Лук. 10:39, Йн. 11:32), показва голямата си любов и признателност към благодетеля им като помазва и главата и нозете на Исус с драгоценно миро, и изтрива нозете му с косата си. Матей и Марко само казват, че тя му помазала главата, но това не опровергава това, което се казва тук, че му помазала и краката. В това отношение, Марииното дело прилича на това, което непознатата жена грешница беше направила много по-рано (Лк. 7:36-50). Но забележете, че горката тая покаяна жена първо умила със сълзите си Исусовите крака, и после ги помазала с драгоценното миро. Тези нейни сълзи са били на местото си за нея, чието сърце сега за първи път се е потопило и разкаяло за греховете й, но Мария ще да е била изпълнена само с радост и признателност, като гледала Господарят си и брат си да седят и ядът заедно както от преди, и не е имала причина да лее сълзи, освен сълзи на признателност и радост.

Ст. 4-6. Вижда се от Матей и Марк, че не само един, но и повече от учениците са били склонни да укорят Мария, и да я обвинят за това, че е прахосала драгоценното миро. Но Йоан помни, че Юда Искариотски беше първият поне, който направи обвинението; и, както обикновено, той го нарича предател, и показва, че той е действувал съгласно с естеството си – че каквито подбуждения и мисли другите, които се съгласяваха с него, и да са имали, той беше подбутнат не от любов за сиромасите, както той се преструваше, но от просто себелюбие – подло желание за печалба – намерение да открадне от парите, които му бяха поверени, както без съмнение той често е правил по-преди. Има мнозина във всеки век, които употребяват този предлог на Юда. Нека си изпитат сърцата добре, и нека се пазят да не ги подбуждат и тях същите подбуждения. Любов към Бога и любов към ближния отиват заедно; и този, който с делата си показва най-много любов към Бога прави и най-много за Божиите сиромаси.

Ст. 7,8. Има различни мнения за начинът, по който ст. 7 трябва да се преведе. Но същността на Исусовия отговор, който е предаден така на кратко в тия два стиха, се дава по-пълно в Матей и Марко. Виж. Особено Мк. 14:6-9, и бел. там и в Матей. Малцина могат някога да имат такъв добър случай, какъвто Мария имала, да покажат направо любовта си към Христос. Но Исус я хвали защото тя разбрала случаят си, и толкова добре се възползвала от него. В същото време, той им е показал, че сиромасите са винаги с тях, и следователно те имат постоянно случай и са длъжни да им помагат, а на друго място, през последната тази седмица на живота си, той поучаваше, че каквото се прави на тях, той ще го приеме като, че се прави на него (Мт. 25:40).

Ст. 9. А голямо множество от юдеите узнаха, че е там. Вероятно е, че някои от мнозината юдеи, които възлязоха с Исус от Ерихон (Мк. 10:46), са отишли право в Ерусалим и са известили, че Исус е пристигнал във Витания. Освен това, ако Исус е прекарал съботата във Витания, както е вероятно (виж. бел. на ст. 1), новината трябва скоро да се е разчула.

Ст. 10. А главните свещеници се наговориха да убият и Лазар. Те бяха се вече сдружили с фарисеите и бяха решили да погубят Исус (гл. 11:47-53), и то не защото той беше виновен в някое престъпление, но защото това беше по-добре за тях (гл. 11:50); и сега те го считат за добре да убият и Лазар, защото той беше постоянен и силен свидетел за великата сила на Исус, - един чрез, когото “мнозина вярваха в Исус”. Повечето от първосвещениците бяха садукеи; и следователно те имаха друга причина, за да искат да убият Лазар, защото възкресението му от мъртвите беше доказателство, че учението им, че няма възкресение (Д.А. 23:8) е лъжливо. Популярността на Исус, и числото на тези, които вярваха, че е Месия, се увеличаваше бързо сега. Това ни обяснява тържественото му влизане в Ерусалим на другия ден, и страхът на фарисеите от народа, който не ги остави да го уловят явно, когато той поучаваше в храма през следващите пълни с приключения дни.

§112. Тържественото влизане на Исус в Ерусалим (гл. 12:12-19; Мт. 21:1-11, 14-17; Мк. 11:1-11; Лк. 19:29-44).

Отчетът на другите евангелисти е по-пълен. Виж. бел. в Матей, и особено в Лука, който споменава някои неща, които другите не споменават. Но никой от тия евангелисти не споменават за Исусовото преседяване във Витания.

Ст. 12. Едно голямо множество, което бе дошло на празника. Ако имахме отчета само на другите евангелисти, ние бихме предположили естествено, че той е бил придружен в градът само от тези хора, които бяха дошли на празникът с него. Разказът на Йоан предполага, че е имало и други от различни места, които били дошли по-преди в Ерусалим. Само Йоан така също споменава за финикови вейки (палмови клонки), а другите евангелисти казват, че взели клони от дърветата, и че постилали дрехите си по пътя.

Ст. 16. Когато се прослави Исус, т.е., със смъртта, възкресението, и възнесението си на небето. Срав. с гл. 7:39. Тогава си спомниха. Осветлени от тези събития, много неща, които по-преди бяха неясни за учениците им станаха ясни, както Йоан отбелязва на друго място, виж. гл. 2:22, 20:9.

Ст. 17. Някои от това множество са присъствали при възкресението на Лазар, и тяхното свидетелство за това чудесно чудо увеличи народното възхищение, и усили убеждението на хората, че Исус беше наистина Месия, Цар Израилев (ст. 13).

Ст. 19. Само Йоан споменава за това влияние върху фарисеите. Но това, което Лука казва (гл. 19:39), че някои от тях канеха Исус да забрани на учениците си, така също показва какво им е било чувството, което както вече видяхме, беше чувство съвсем враждебно, макар, че те не смееха да го изкажат сред това голямо народно заявление на вяра в него като Месия.

§125. Някои елини (гърци) искат да видят Исус (гл. 12:20-36).

От последният стих на този отдел: “Това изговори Исус, и отиде та се скри от тях”, става явно, че събитията, за които се говори тук не се случиха изведнъж след гореказаното тържествено влизане в Ерусалим, но тъкмо когато Исус щеше да си отиде за последен път от храма. Другите евангелисти споменават доста напълно поученията на Исус в храма през последните дни (§111-124); Йоан само прибавя едно събитие, което те са изпуснали да споменат.

Ст. 20,21. Имаше и някои гърци. Исус беше поучавал в двора на жените (срещу съкровищницата – Мк. 12:41), който се отделяше от двора на езичниците със стена, зад която не се позволяваше на езичниците да преминат. На определени разстояния покрай тази стена имаше плочи поставени със следния надпис на гръцки и латински: “Никой чужденец не трябва да мине в оградата около храма и двора. Ако някой се хване, че е преминал, той ще е виновен за смъртта, която ще последва”. Една от тези плочи с този надпис се е намерила напоследък, и се съхранява в Царският Музей в Цариград. Вероятно елините, за които се споменава тук, макар, че са били разделени от стената, са били чули нещо от това, което Христос е казал, и са искали да имат лична среща с него. Те може да са били там предишният ден, когато той очистил храма, т.е., двора на езичниците, и обявил, че ще бъде дом на молитва за всички народи (Мк. 11:17). И вероятно е, че те са изявили просбата си тъкмо, когато Исус е излизал от двора на жените, и е преминал през двора на езичниците, за да си излезе от храма. Те бяха езичници, но не бяха без друго елини. Срав. с гл. 7:35; Рим. 1:16, 2:9,10, 3:9, където, както и тук, думата елини обема всички езичници. Макар и да бяха от езическо (поганско) племе, те не бяха сега езичници (поганци) по вяра, защото те бяха дошли в Ерусалим да се поклонят (ст. 20), както скопецът споменат в Д.А. 8:27. Тези може да са били прозелити на вратата (виж. бел. на Мт. 23:15), каквито имаше много през него време (Д.А. 13:43, 17:4,17), които бяха напуснали скапаното многобожие на Гърция и Рим, и бяха прегърнали простото и великолепно еднобожие на юдеите, без обаче да приемат тяхното обрязване или другите им обреди. - Те, прочее, дойдоха при Филипа, който беше от Витсаида галилейска. Срав. с гл. 1:44; и за Витсаида виж. бел. на Мк. 6:45. Родното му място се споменава тук, може би, за да се види защо те идват при него. Може те да се били от тази страна, и да са познавали Филип.

Ст. 22. Филип, както всички други ученици, ежедневно е очаквал, Исус явно да се прогласи за Месия, син Давидов, цар Юдейски, който ще възстанови царството в Израиля (Д.А. 1:6). Заради това те желаеха да бъдат добре с юдеите; и така, може би, Филип се е съмнявал дали в тези обстоятелства би било разумно да заведе тези езичници при Исус, или даже да му съобщи просбата им. Следователно, той първо съобщава просбата им на Андрей (който така също беше от Витсаида – гл. 1:44); и тогава двамата заедно казват на Исус.

Ст. 23. А Исус в отговор им казва. Не се казва дали Исус е приел просбата им или не. Най-вероятното него се вижда да е, че Исус тогава е преминавал през двора на езичниците (виж. бел. на ст. 20), и че елините са стояли на близо, и че тези думи (ст. 23-26) са били казани (така че и те да могат да ги чуят) и на тях и на учениците му. – Дойде часът да се прослави Човешкият Син. Ние отбелязахме под ст. 16, че Исус се прослави чрез смъртта, възкресението, и възнесението си. Но тук мисълта е малко по-различна. Тук, както става явно от следващия стих, Исус говори за прославянето не в тези събития, но в следствието на тези събития, - в спасението на загубени хора. В желанието на тези неколцина елини да го видят той вижда, така да кажем, начатъкът на онези множества, които ще бъдат привлечени при него от всичките народи (ст. 32). Вече той вижда плодовете от трудът на душата си, и се насища (Ис. 53:11).

Ст. 24. Истина, истина, както обикновено, въвежда тържествена и важна истина. И как можеше Исус да изпълни по-добре желанието на тези елини отколкото да ги запознае с това велико, основно начало на делото и царството си. Той ще се прослави. Но той няма да се прослави според както хората мислят, - както те прославят царете си, - но според Божието намерение както се вижда в естествения свят. Има живот в житното зърно, но то е сравнително безполезно и съвършено безплодно “ако не падне в земята и не умре”, защото до тогава то остава само. – Но ако умре, дава много плод. Така имаше живот в Христос. Той е животът, в него е животът; който иска съживява. Но докато той беше на земята, този живот съществуваше само в зародиш. Той се оползотвори за спасение на грешни човеци само със смъртта му. Както богатите жетви, които разхубавяват лицето на земята, произхождат от смъртта на семето, което е било посято, така и по-богатите жетви от добродетел, набожност, и святост – жетви от души спасени от грях и подновени по образ Божий – всички произхождат от Христовата смърт. Една година преди това той беше поучил под друг образ учениците си на същата тази истина (гл. 6:51-58); и два дни след това той олицетворява същата истина в учреждението на Тайната Вечеря.

Ст. 25. Христос много пъти преди беше поучавал учениците си на истината на този стих. Виж. Мт. 10:39, 16:25, Лк. 17:33, и бел. Той беше им я посочил като законът на живота и делата им. Но тука той показва, че началото е общо, и че се отнася не само за тях, но и за него. Като тях, и като всеки човек, той естествено странеше от страдание и смърт (ст. 27). Но, както той им беше казал, смъртта му е нужна за живота на света, а сега той им показва, че тя е нужна за най-високото му вечно възвишение и прославяне. Срав. с Фил. 2:9. Най-голямото добро и най-голямата слава на едно нравствено същество се намира не в себелюбие, но в себеотричане. И съгласно с това някои от най-добрите ръкописи имат изгубва вместо ще изгуби, т.е., в самото себелюбие той изгубва най-голямото си добро, защото това добро се състои в онази любов, която е самото естество на Бога, и която “не търси своето си”.

Ст. 26. Ако служи някой на Мене, Мене нека последва, т.е., нека ме последва в този път на себеотричане, като ненавиди животът си на този свят, за да го опази за вечен живот. “Ние няма да разберем главния смисъл на цялото поучение, ако не помним, че елините присъствуват. Те бяха дошли доброволно. Знаеха ли те какво ще рече да му бъдат ученици? Бяха ли те готови да го последват в самопожертвувание, така че чрез пожертвувание да могат да придобият живот вечен? То е било дадено по-преди като условие за ученичество. Сега то се полага за новите ученици. Елините имаха не по-малко нужда от Юдеите да го имат. Всяко гледане на своите си интереси, било в по-грубите форми на удоволствие и власт, било в по-изтънчените форми на образованост и душевно вълнение, е себелюбие. Всяко самопожертвувание, било в ежедневните ни длъжности към хората, или в предаване (посвещаване) сами себе си цели на Бога, е себеотричане. Гледане на своите си интереси е сродно и също с ненавиждане другите, а ненавистта е смърт. Самопожертвуванието е сродно и също с любовта към другите, а любовта е живот”. – И дето съм Аз, там ще бъде и служителят Ми. Той беше говорил за прославянето си чрез смърт. Най-накрая неговите слуги ще бъдат с него, и ще видят славата му, и ще участват в нея (гл. 17:24; Рим. 8:17); и тази е честта, която се обещава в следващото изявление: “Който слугува на мене, него ще почете Отец ми”. Както той почете Синът заради неговото унижение, самопожертвувание, и смърт (Фил. 2:8,9), така ще почете и слугите му, които го последват в същия път на себеотричане.

Ст. 27,28. Този евангелист не споменава Христовата тъга в Гетсимания, но това тук ни показва, че даже преди този най-мрачен час той е опитал подобно нещо. Душата му е била смутена предвид на страданията на изкупителната смърт, с която само той можеше да даде живот на изгубените човеци. Виж. Бел. на Мт. 26:36-46. – И какво да кажа? Имаше в душата на Христос действителна борба. Годе казва: “Борбата е като една от онези пукнатини в земната кора, които ни дават възможност да измерим самата вътрешност на земята. Тя ни дава възможност да вникнем в дълбочините на Исусовото съществование”. Тя е борбата, за която Павел говори (Рим. 7:14-23), че постоянно става между плътта и духът, т.е. между естественият и духовният човек. Но в Христос духът винаги побеждаваше. Началото, което той току-що бе прогласил в ст. 25, е винаги в ума му; или, по-добре да кажем, то е основното начало, което винаги управлява съществото му. Той се изкушава наистина да търси личното си щастие в освобождението си от страдание, и да се моли, Отче, избави ме от този час, но той преодолява; той няма да се моли така, защото казва, Затова дойдох на този час. Нарочно за страданията на този час – т.е., на този смъртен час, за който той сега мисли, и който е толкова близо – той дойде на земята; и към тези страдания той е гледал постоянно (Лк. 12:50). И сега ли да се отдръпне назад? Не; сега, както и всеки друг път, той няма да направи по волята си, но по волята на Отца, който го е пратил (гл. 5:30, 6:38). Борбата скоро преминава, победата тозчас се спечелва; той се моли само за едно нещо, за което той се е молил постоянно през целия си живот: Отче, прослави името си. И нему, както и на всеки такъв победител, изведнъж дойде отговор на мир; небето казва, че молитвата му е послушана. Но явен глас не иде нам, нито пък има нужда от него. Нито беше нужен нему (ст. 30). Този, който лице с лице пред страдание и себеотричане, може да се моли, Отче, прослави името си, е уверен, че той е едно с Отца и приет от него, и следователно няма нужда от външни гласове (гл. 14:20,21,23). – И Го прославих, и пак ще Го прославя. Отец беше прославил своето име, като беше дал на Исус ежедневно и ежечасно сила да прави и да понесе всичко, което му е било наложено до нея минута. И той пак ще го прослави, като продължава да му дава сила да прави и да понесе всичко, което ще му се наложи до края. И молитвата и обещанието са за нас. В часът на страдание, истинската ни молитва няма да бъде да бъдем избавени от страданието, но да ни се даде сила да прославим името на Отца си в него и чрез него.

Ст. 29. Отбелязването на такива забележки като тази е доста естествено за писател, който, като Йоан е присъствал и ги е чул. Но макар това евангелие да е било писано от някого другиго сто години по-късно, както някои напразно са се опитвали да докажат, тези забележки не щяха да си имат мястото. Няма съмнение, че Йоан (и други някои от учениците) са чули ясно думите, които той е записал. Но народът въобще чул шум като от гръмотевица, макар и други да са помислили, че повече прилича на човешки глас и, че “ангел му говори”. Същото се случи и с Павловото обръщение: другарите му чуха гласът, но не разбраха думите (срав. с Д.А. 9:7 и 22:9). Цялото множество чуло шум, но значението на гласът се е разбрало от всеки съразмерно с духовният му разум. Така дивият звяр съзира само звукът в човешкия глас; обученото животно съзира едно значение, например някоя заповед, която то веднага изпълнява; но само човек съзира в него една мисъл. Следващият стих обаче се вижда да показва, че то беше предназначено за тях, за да го разберат; и причината защо те не проумяха вероятно беше, че като дойде внезапно, те не бяха приготвени да разберат, или че не искаха да разберат.

Ст. 30. Този глас не дойде заради Мене, защото Исус знаеше, че Отец го слуша винаги (гл. 11:41); виж. бел. на ст. 28. – Но заради вас, - като свидетелство за тях, че Бог слуша Синът си и благоволи в него – свидетелство особено на място за тези елини, които вероятно сега виждат Исус за първи и последен път. Срав. с гл. 11:42: “Но това казах заради народа, който стои наоколо, за да повярват, че Ти си ме пратил”. Тогава свидетелството си Отец даде чрез възкресението на Лазар, а сега чрез глас от небето.

Ст. 31. Сега е съдба на този свят. Сега се отнася за времето, за което се говори в ст. 23. Исус говори, като че смъртта му е вече станала. Светът е съден и осъден като виновен най-вече за това, че е погубил Исус, защото хората тогава погубиха единственото съвършено свято същество, което е живяло на този свят, и по този начин доказаха, че не обичат святостта. Така също и от тогава насам светът се съди – хората се съдят (т.е., характерът им се решава) – пред кръста на Христос. Те се различават нравствено и духовно по начина, по който приемат или отхвърлят този страдащ, себепожертвуващ Спасител. – Сега князът на този свят ще бъде изхвърлен вън. Князът на този свят ще рече Сатана. Виж. и гл. 14:30, 16:11. В 2Кор. 4:4, той се нарича богът на този свят. Той се нарича така не защото има някоя истинска власт на светът, но защото светът, т.е., нечестивите хора, се поддават на влиянието му и му стават роби. Виж. Еф. 2:2, 6:12; 2Тим. 2:26. Исус казва сега, не че изпъждането вън ще стане изведнъж, но че решителният удар е бил тогава нанесен. Световният бой се извоюва и победата се спечели на Голгота. Там Христос, семето на жената, смаза главата на змията (Бит. 3:15). Там той сам, вторият Адам, победи най-силните изкушения на Сатана към непокорство – “Послушен бе даже до смърт, и то смърт на кръст” (Фил. 2:8); и там, чрез проявлението на Божествената любов и изкупителната си смърт, той приготви пътят, по който всичките хора да могат да се избавят от властта и владичеството на Сатана.

Ст. 32. Когато бъда Аз издигнат, т.е., на кръста, както става явно от следващия стих. Но то не беше само физическо въздигане, но и нравствено. Той се възвиши, прослави (ст. 23) с това велико самопожертвувание, с готовността си да умре с такава жестока смърт, за да даде духовен живот на човеците (ст. 24). И проявлението на този характер и на тази любов е което привлича хората при него. Заради това, както и Павел съзнаваше, главната работа на Християнския проповедник е да проповядва Христос разпнат (1Кор. 1:23, 2:2). Всички хора, които чуят как Христос е умрял на кръста се привличат при този, който се е жертвал за нас. Дали те го следват и заприличват на него чрез подобно драговолно кръстоносене е друг въпрос, за който Христос не казва нищо тук. Срав. с гл. 6:44. Еликот, като говори за обещанието че ще привлече всичките при себе си, казва, че това “привличане се извършва от Светия Дух, чието послание на църквата зависеше от възнесението на нашия Господ (гл. 7:39, 16:7); и обещанието се изпълнява даже в случаят на тези, които се противят на влиянието на Светия Дух. Те се привличат от нравствената сила на животът, смъртта, и възкресението на Христос, която Светия Дух упражнява върху тях. Но никаква нравствена сила не може да принуди една воля, която е свободна. Всяко усилие, което Християнството прави, за да избави изгубени хора предполага това нравствено привличане, и възможността на човека да го отхвърли”.

Ст. 33. Дали Йоан сам така разбрал думата въздигнат него време, не се знае. Но след събитието той видял (узнал), че те са се отнасяли към начинът на смъртта му.

Ст. 34. Ние сме чули от закона, т.е., от Стария Завет. Виж. бел. на гл. 10:34. – Че Христос пребъдва до века. Вероятно те имат предвид такива места като Пс. 89:36, 110:4; Ис. 9:6,7; Дан. 2:44, 7:13,14, където се казва, че Месия и царството му са вечни. – Как казваш Ти, че Човешкият Син трябва да бъде издигнат? Те правилно разбрали, че въздигането му се е отнасяло до смъртта му, или поне до премахването му от земята. И те не знаят как да съгласят това нещо с факта, че царството му ще бъде вечно. – Кой е Тоя Човешки Син? В ст. 23, Исус се беше нарекъл Човешки Син; и те се бяха приели това изказване като еднозначно с Месия или Христос. Но сега като са уверени, че Месия трябва во веки да пребъдва, (понеже те не бяха обърнали внимание на местата, които се отнасяха до смъртта му, като например Ис. 52 и Дан. 9:26, или ги бяха изтълкували неправилно), те се вижда, мислят за възможно, че названието Човешки Син, приспособено към Исус, не ще рече Месия.

Ст. 35. Още малко време светлината е между вас. Исус не отговори направо на въпроса им, но (както много пъти – виж. особено гл. 6:52,53), той пак утвърждава, и даже по-ясно, истината, която ги обърка и им внуши въпроса. Ние трябва да приемем истината така, както Бог ни я открива, а не да я отхвърлим защото в нея влизат някои въпроси, които ние не можем да решим. Като предполагали, че Месия ще пребъде во веки, те си помислили, че Исус не може да бъде Месия, защото той говори за отхождането си. Той просто отговаря, че ще бъде с тях само за малко време. Но той изкарва на яве и важният факт, че той е светлината (срав. с гл. 8:12: “Аз съм светлината на света”, и гл. 9:5: “Докато съм на света, светлина съм на света”), и се труди са им втълпи в умовете колко е важно за тях да се възползват от това късо благовремие да слушат истината от него. – Да ви не настигне тъмнината. Тъмнината не настигна Исусовите ученици даже и след като той си отиде от земята, защото той беше още с тях духом и чрез Светия си Дух. Но Исус тук показва, че винаги има опасност тези, които не се покоряват на светлината, която сега имат, да изгубят тази светлина, и сърцето им да се помрачи (Рим. 1:21), така, че те не могат да разберат светлината, която те после може да имат.

Ст. 36. Той каза горе, Ходете докато имате светлина, т.е., извършете каквато работа имате да вършите – работа, за която светлината е дадена. Сега той прибавя, “Докато имате светлината, вярвайте в светлината”. Това е особената работа, която се изисква от тях: “Това е делото Божие, да повярвате в този, който е изпратил той” (гл. 6:29, бележка). Като вярват в него и като го следват, те няма да ходят в тъмнината (гл. 8:12), но те самите ще бъдат чада на светлината, т.е., чада на Този, който е светлина, и съучастници в естеството му, и като него източници на светлина за другите. Срав. с гл. 7:37,38, където той казва, че тези, които пият от него стават източници за другите. – Отиде та се скри от тях. Виж. бел. в началото на този отдел. Той вероятно отива на Елеонския хълм, където той разказва на учениците си за разрушението на Ерусалим и второто си пришествие, и после прекарва останалата част от времето във Витания, от където, на втория ден, той се завръща в Ерусалим, за да яде Пасхата.

§126. Размишление върху неверието на народа (гл. 12:37-50).

Ст. 37. Но макар и да бе извършил толкова знамения пред тях, - не пред тези именно лица, но пред народа въобще. Исус беше сега свършил проповядването и вършенето на чудеса, и Йоан отбелязва следствието на неговото дело. – Не вярваха в Него. Срав. с гл. 1:11, “При своите си дойде, но своите му не го приеха”. Следствието на личната му работа беше, че те не го приеха, но го отхвърлиха, макар и да беше показал даже и сега, че крайното следствие ще бъде, че целия свят ще го приеме (ст. 24,32). И имаше вече неколцина, които вярваха в светлината и ходеха в светлината.

Ст. 38. Йоан вижда в това всеобщо неверие изпълнението на пророчеството. Срав. с гл. 13:18, 15:25, 17:12, 18:9,32, 19:24,28, където или самия Исус или Йоан привлича внимание на сбъдването на други пророчества. Матей прави това още по-често. “Тези пророчества предсказваха това, което по Божие усмотрение, беше определено да се случи, и заради това събитията се считат, че се случват, така, че да се сбъдне Божията воля, изказана в тези пророчества”. Виж. бел. на Мт. 1:22, 2:17,23. – Кой повярва на нашето проповядване? (Цгр.). Тези думи са цитирани от Ис. 53:1, което пророчество всички разбираха, че се отнася за Месия. Пророкът се оплаква, че толкова малко вярват в пророчествата за Христос. Така също е истина, че малцина приеха думите на самия Христос; и Павел намира, че това пророчество се е сбъднало и в начинът, по който неговото благовестие за Христос се е приело (Рим. 10:16).

Ст. 39,40. За това не можаха да вярват. Йоан се чуди на неверието им; и като търси причина за него, той я намира в пророчествата, които са били предсказани за тях. Това, за което се говори сега се намира в Ис. 6:9,10. То се цитира и от самия Христос в Мт. 13:14,15 (виж. бел. там), и от Павел в Д.А. 28:26, за да разясни отхвърлянето на евангелието от юдеите в Рим. В Мт. 13:15, юдеите се представят, че си затварят очите, и пр., чрез непослушанието си, а пък тук се казва, че Бог е ослепил очите им. И двете са истина: хората сами си навяват тази нравствена слепота и това закоравяване на сърцата си чрез небрежността си, затварянето на очите си пред светлината, и неверието си. Но също така е истина, че Бог им го докарва посредством онези закони на нашето нравствено съществувание, които той е основал. Началото е това, което Исус беше казал в последните си публични думи (ст. 35,36), че сила, която се употребява, се увеличава, но когато се пренебрегне, тя се разваля.

Ст. 41. Това каза Исая защото видя славата Му, и говори за Него, т.е., когато видя Христовата слава. Но в главата, за която става въпрос (Ис. гл. 6), Исая казва, че е видял Господа, т.е., Йеова (ст. 1), Господ Саваот, Царя (ст. 5). Следователно, ние имаме свидетелството на Йоан, чиито ум самия Христос беше отворил, за да разбере Писанията (Лк. 24:45), че Господ Саваот, когото Исая видял е бил самия Христос. И така трябва да е било, защото никой човек никога не е видял Бога. Но Словото е точен образ на Неговото същество (Евр. 1:3); и Исая е видял, преди въплъщението му, славата на това Слово, което бе в началото у Бога, и което бе Бог.

Ст. 42. Но пак мнозина от първенците повярваха в Него, т.е., мнозина от Синедрионът, от които ние знаем само Никодим и Йосиф от Ариматея. – Но поради фарисеите. Те бяха най-върлите неприятели на Христос. Срав. с гл. 9:13-16, 11:46,47, 12:19; и е явно, че те са съставлявали болшинството от Синедрионът, и следователно тези хора имат добри причини да се страхуват да не бъдат отлъчени от синагогата, защото няколко месеца по-преди това решение се беше взело. Виж. гл. 9:22, и бел.

Ст. 43. Защото обикнаха похвалата¹⁴³ от човеците повече от похвалата от Бога. Това показва, че вярата им се е намирала в главата им, а не в сърцето им. В умът си те бяха убедени, че Исус беше Месия. Но това вярване не обгърна и не промени нравственото им естество. Виж. бел. на гл. 5:44, където Исус казва: “Как можете да повярвате вие, които приемате слава един от друг, и не търсите славата, която е само от Бога?”. Тук Йоан показва, че желанието да приемат слава от хората не остави тези човеци да изповядат вярата, която те имаха, а пак там Исус показва, че такова желание е несъобразно с истинската вяра.

Ст. 44. Някои предполагат, че Исус е казал този и следващите стихове в този случай. Но едно внимателно разглеждане на самите стихове и на връзката им с предишното е накарало почти всички днешни тълкуватели да дойдат до друго заключение. От ст. 36, се вижда, че след като изговорил предишните думи, Исус отиде та се скри от тях. После, в ст. 37-43, Йоан изказва своите мисли и чувства пред вид на неверието на юдеите; и сега в ст. 44:50 той дава други Христови думи, които осъждат неверието, за което той е говорил, но не (предполага се) думите, които той е казал в този случай, но думи, които той е бил казал по-напред, и които Йоан сега си припомня като подходящи на този предмет. – Който вярва в Мене, не в Мене вярва, но в Този, Който Ме е пратил. Изразената тук истина е твърде важна; и тя не трябва да отслабва с добавянето (както някои правят) на думата само пред второто мене: не вярва само в мене. Исус не дойде в своето си име, но в името на Отца (гл. 5:43), и като представител и образ на Отца. Следователно той казва, че учението не е негово, но на Отца (гл. 7:16); че ако знаят него, те ще знаят и Отца (гл. 8:19); че той беше в отца и Отец в него (гл. 10:38); и че да вярва човек в него ще рече да вярва и в Отца. Той беше представителят на Отца; и тези, които вярваха в него не вярваха в представителят отделно от Отца, който го изпрати, но като представител на този, който го изпрати. Срав. Мк. 9:37: “Който приеме мене не приема мене, но този, който ме е пратил”.

Ст. 45. И който гледа Мене, гледа Онзи, Който Ме е пратил. Това разяснява и подсилва предишното. Срав. с гл. 14:9, “Който е видял мене, видял е Отца”. Това произлиза от единството им (гл. 10:30), от факта, че Исус беше Емануил, т.е., Бог с нас, - “Бог явен в плът”. Срав. със ст. 41, където Йоан казва, че Исая, като видял Божията слава, видял и Христовата слава.

Ст. 46. Аз дойдох като светлина на света. Срав. със ст. 35,36, и бел. – За да не остане в тъмнина никой, който вярва в Мене, но да бъде син на светлина (ст. 36). И Павел показва, че чрез вяра в него Бог “ни избави от властта на тъмнината, и ни премести в царството на своя възлюбен Син” (Кол. 1:13). И забележете особено, че самия апостол Йоан (1Йн. 2:8-11) показва, че който ненавижда е в тъмнина, а пък да ходим в любов ще рече да ходим в светлина. И така вярата ни в Христос ни води в светлина, защото ни води да любим и Бога и ближните си.

Ст. 47,48. Срав. с гл. 3:17 и 8:15, които стихове, както и тези, доказват напълно, че идването му в плът не беше да съди светът, но да спаси светът. Но на друго място той явно е поучавал, че той ще съди на окончателният съд (гл. 5:27; Мт. 25:31-46). Мнозина предполагат, че мястото в Матей описва началата, по които езичниците ще бъдат съдени. Както и да е, ние имаме тука (ст. 48) началото, по което ще бъдат съдени тези, които са чули, но не са послушали евангелието. – Който Ме отхвърля, и не приема думите Ми,…. словото……ще го съди в последния ден. И това напълно се съгласява с онова съвършено право начало, че всички ще бъдат съдени според светлината, която са имали. Всяка отхвърлена истина, всяка почувствана, но отхвърлена длъжност, която сме научили от съвестта си, или от природата, или от по-ясната светлина на Божието откровение и на Христовите думи, ще се повдигне и ще ни съди. Срав. с бел. на гл. 1:9.

Ст. 49. Защото. Това ни казва причината защо хората ще бъдат съдени от Христовото слово, именно, защото то е Божие слово. Всяка истина, която той е поучавал, и всяко чудо и слово, чрез което тя е била поучавана, е било по заповед на Отца. Без него той не правеше нищо (гл. 5:19,30). Той беше просто Слово Божие; и всяко негово дело и слово беше божествено.

Ст. 50. И зная, че онова, което Той заповядва, е вечен живот, т.е., това е целта и намерението на заповедта му. Исус беше казал по-горе, че той говори това, което Отец му заповядва. Но той винаги на драго сърце изпълнява тази заповед, защото той знае, чрез личната си човешка опитност в пълнотата на божественото си знание, че целта и намерението на тази заповед е да даде духовен и вечен живот.

Назад | Съдържание | Напред