Глава 17.1 Това като изговори Исус, дигна очите си към небето, и рече: Отче настана часът; прослави Сина Си, за да Те прослави и Сина Ти, 2 според както си Му дал власт над всяка твар да даде вечен живот на всички, които си Му дал. 3 А това е вечен живот, да познаят Тебе, единия истинен Бог, и Исуса Христа, Когото си изпратил. 4 Аз те прославих на земята, като свърших делото, което Ти Ми даде да върша. 5 И сега прослави Ме, Отче, у Себе Си със славата, която имах у Тебе преди създанието на света. 6 Изявих името Ти на човеците, които Ми даде от света. Те бяха Твои, и Ти ги даде на Мене, и те опазиха Твоето слово. 7 Сега знаят, че всичко, което си Ми дал е от Тебе; 8 защото думите, които Ми даде Ти, Аз ги предадох на тях, и те ги приеха; и наистина знаят че, от Тебе излязох, и вярват, че Ти си Ме пратил. 9 Аз за тях се моля; не се моля за света, а за тия, които си Ми дал, защото са Твои. 10 И всичко Мое е Твое, и Твоето Мое, и Аз се прославям в тях. 11 Не съм вече на света, а тия са на света, и Аз ида при Тебе, Отче свети, опази в името Си тия, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние. 12 До като бях с тях, Аз пазех в Твоето име тия, които Ми даде; опазих ги, и нито един от тях не погина, освен сина на погибелта, за да се изпълни писанието. 13 А сега ида при Тебе; но догдето съм още на света казвам това, за да имат Моята радост пълна в себе си. 14 Аз им предадох Твоето слово; и светът ги намрази, защото те не са от света, както и Аз не съм от него. 15 Не се моля да ги вземеш от света, но да ги пазиш от лукавия. 16 Те не са от света както и Аз не съм от света. 17 Освети ги чрез истината; Твоето слово е истина. 18 Както Ти прати Мене в света, така и Аз пратих тях в света; 19 и заради тях Аз освещавам Себе Си, за да бъдат и те осветени чрез истината. 20 И не само за тях се моля, но и за ония, които биха повярвали в Мене чрез тяхното учение, 21 да бъдат всички едно; както Ти, Отче, си в Мене и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас, за да повярва светът, че Ти си Ме пратил. 22 И славата, която Ти Ми даде, Аз я дадох на тях; за да бъдат едно, както и Ние сме едно; 23 Аз в тях, и Ти в мене, за да бъдат съвършени в единство; за да познае светът, че Ти си Ме пратил, и си възлюбил тях както си възлюбил и Мене. 24 Отче, желая гдето съм Аз, да бъдат с Мене и тия, които * си Ми дал, за да гледат Моята слава, която си Ми дал; защото си Ме възлюбил преди създанието на света. 25 Отче праведни, светът не Те е познал, но Аз Те познах; и тия познаха, че Ти си Ме пратил. 26 И явих им Твоето име, и ще явя, та любовта, с която си Ме възлюбил, да бъде в тях, и Аз в тях. §139. Христовата ходатайствена молитва (гл. 17:1-26). Тази и трите предишни глави справедливо са били наречени Светая Светих на Св. Писание. Особено в тази глава ние виждаме Великият си Първосвещеник да общува с Отца, и да стои пред престолът на милостта и да ходатайства за людете си. Никой благоговеен ум не може да се приближи до тази глава без свято страхопочитание Да я критикуваме би било нечестиво; да я разчленим и разтълкуваме едва ли би било прилично. Но тя е била написана под ръководството на Божия Дух за полза на душите ни; и с тази цел ние трябва да я размишляваме. И всичко каквото който и да е тълкувател може да се надява да направи е да спомогне някак си на другите в размишленията им. Мислите са твърде дълбоки, и трябва да се открият на всяка частна душа чрез прякото съдействие на Св. Дух, който само може да вземе от Христовото и да ни го извести (гл. 16:14). Естествено главата се разделя на три части; и макар, че мнозина включват ст. 6-8 във втората част, те принадлежат по-право на първата част. И така ние имаме: (1) Личното му общение с Отца, в което той проси да се прослави, и припомня как той с работата си на земята е прославил Отца - ст. 1-8; (2) Молитвата му за учениците, особено, “за да бъдат едно”, “за да се опазят от лукавия”, “и за да се осветят чрез истината” – ст. 9-19; (3) Молитвата му за всичките вярващи във всеки век – “да бъдат всички едно”, да бъдат в Христа, и да се изпълнят с Божията любов – ст. 20-26 Ст. 1. Това като изговори Исус. От това става явно, че тази молитва е била изречена щом като е свършил речта си, и може би (виж. бел. на гл. 14:31) когато те са били още в къщи, а не, както някои предполагат, когато са били на път за Гетсиманската градина. – Дигна очите си към небето. Ние мислим, че Бог живее на небето, и сам Христос ни е научил да казваме, “Отче наш, който си на небесата”. Заради това, когато му се молим, естествено гледаме нагоре. Срав. с Лк. 18:13; и Христовият пример тук ни потвърждава, че е правилно да правим така. – Отче настана часът. Той учеше учениците си да казват, “Отче наш”, но той сам никога не употребяваше това изречение, защото той не се оприличаваше на учениците си като да е просто един от тях. Срав. с гл. 20:17. Нито пък казва, “Отче мой” в тази молитва, която прави пред и за учениците си, като че би желал да изключи тях; но той казва просто “Отче” (ст. 5,21,24), или “Отче свети” (ст. 11), и “Отче праведни” (ст. 25). Така, без да се олицетвори с учениците си, той говори по един начин,в който и те могат да се присъединят, и по който и техните духове могат да възлязат до Бога; защото чрез Христа всички вярващи приемат Духът на осиновение и викат “Авва, Отче”. – Часът (срав. с гл. 7:30, 8:20) беше този час, който той винаги очакваше – часът, в който великото му изкупително дело щеше да се извърши, - часът, който беше оста на историята на света, - часът, в който Човешкия Син, щеше да се прослави. Виж. особено гл. 12:23,27, 13:1,31,32. – Прослави Сина Си. За начинът по който Отец прославя Сина, срав. с горните препратки и ст. 5. – За да Те прослави и Сина Ти. Единствената цел на Христос беше да открие Отца, да върши волята му, и да го прослави. Следователно, даже и тук когато той иска Отец да го прослави, той го иска, за да може пак той чрез това да прослави Отца. Ст. 2. Както си Му дал власт. Това е основата на която той основава молбата си в ст. 1. Славата, която той проси е съобразна с властта и работата дадени нему. Той често говори за властта, която му е дадена. Виж. особено Мат. 11:27, 28:18. – Над всяка твар, т.е., над всичките хора. Срав. с Мат. 24:22; Д.А. 2:17; Рим. 3:20, и пр. – Да даде вечен живот. Това показва защо тази власт е била дадена на Христос като Богочовек, именно, за благотворната цел да спаси и облаженствува човеците, или да им даде вечен живот. За тази цел Бог го прати на света (гл. 3:16,17), и за тази цел той му даде тази власт над всяка плът. Но макар и всички да са дадени под властта му, той няма да даде вечен живот на всички, но “на всички, които си му дал”. Срав. ст. 6,9,14 и гл. 6:39,40, където се разяснява, че тези, които Отец дава на Сина са тези “които видят Сина и вярват в него”. Срав. и с Рим. 1:16, където Павел казва, че благовестието е “Божия сила за спасение на всеки, който вярва” (дадена, както виждаме тук, на Сина, и направена действителна чрез Св. Дух). Ст. 3. А това е вечен живот, да познаят Тебе, единия истинен Бог, и Исуса Христа, Когото си изпратил. В предишният стих, и често на други места, Христос беше показал, че целта на идването му беше да даде вечен живот. И сега в общението си с Отца, и в присъствието на учениците си, той показва в какво се състои този вечен живот. Той не е просто безкрайно съществуване, но духовно състояние; той е да знаем Бога и Христа, т.е., да знаем Бога както той се е открил в Христа. Срав. с гл. 12:44,45. Но това знание не е просто умствено знание, но е духовно знание, което обема в себе си духовна прилика на Него, без която прилика не можем да го знаем. Ние се оприличаваме на Бога само когато го познаваме (2Кор. 3:18; 1Йн. 3:2); ние го познаваме само когато се оприличаваме на Него, и станем съучастници в живота му (Мт. 5:8; Йн. 3:3; Евр. 12:14; 2Пет. 1:5-9). Христос се моли на Отца да го прослави в предстоящото страдание, за да може пък той да даде вечен живот на тези, които Отец му е дал; защото този живот може да се даде само като им се даде истинско познание на единия Бог; а бог може да бъде познат от тях само чрез този, когото той е изпратил на света – Исус Месията. В посланията Исус често се нарича “Исус Христос”. Но само тук Исус нарича така сам себе си. Някои са претендирали, че това показва, че тая молитва (и цялото това Евангелие) е произведение на някой по-късен писател. Но е по-вероятно, че апостолите употребяваха названието “Исус Христос”, т.е., Исус Месия (Помазаник), защото самия Исус го беше отдал на себе си. Срав. с Лк. 4:18,21. Изглежда твърде естествено, че както той нарича себе си “Син” (ст. 2), като гледа на работата, която имаше да извърши на земята, той нарича себе си “Исус Помазаникът”. Ст. 4. Аз те прославих на земята. Срав. с бел. на гл. 13:31. – Като свърших делото, което Ти Ми даде да върша. Тази половина на стихът разяснява първата половина. Христос прослави Отец като извърши назначената му работа, и като откри нравственото превъзходство и слава на Отца. Тук, както и в гл. 13:31, той говори пророчески пред вид на смъртта си, и следователно гледа на работата като вече свършена. Срав. с гл. 19:30, където пак, и не вече пророчески, той казва, “Свърши се”. Друго не оставаше освен Отец да го прослави като го въздигне от мъртвите, като го приеме на небето в присъствието на верните му ученици, и като изпрати Св. Дух в негово име. Но ако Отец и да прослави Сина така пред светът след смъртта му, тази не е славата, за която той говори в следващия стих. Ст. 5. И сега прослави Ме, Отче, у Себе Си. Виж. бел. на гл. 13:32, което е точно еднакво с това. Но тук имаме прибавената мисъл, че славата, която той сега иска от Отца след смъртта си е същата слава, която е имал у него преди създанието на света. Това е само едно от многото места в Св. Писание, които показват, че Христос е дошъл от Отца (гл. 16:28) и е съществувал у него преди всички създадени твари. Виж. особено гл. 1:1-3; Кол. 1:17. Това е особено важно тук, защото Исус сам го казва в молитвата си на Отца. Освен това, думите “у тебе” (а не в тебе) показват, че той е имал и отделно лично съществувание. И в това състояние той е имал божествена слава, която той самоволно оставил на страна (Фил. 2:6-8) когато слязъл на земята, и която сега ще му се върне. “Всяко разяснение на ст. 1-5 от тази глава трябва да признае, че нашия Господ Исус Христос твърди, че е божествен и единовечен с Отца” (Еликот). Ст. 6. Този и следващите два стиха поясняват ст. 4, и показват какво е делото, което е извършил, и с което е прославил Отца, именно, Изявих името Ти, т.е., тебе, естеството и свойствата ти, на човеците, които Ми даде от света. Но защо не на всички? Защото всички не искаха да го приемат (гл. 3:19, 5:40); да, никой не би го приел ако не го привлече Отец (гл. 6:44,65). – Те бяха Твои. Мнозина тълкуватели мислят, че това означава, че преди да познаят Христос те бяха вече Божии люде – “истински Израилтяни”, като Натанаил (гл. 1:47), които, вярвайки в Мойсей, бяха готови да повярват и в Христос (гл. 5:46), и които приеха Христовото слово защото бяха “от Бога”. Други пък го тълкуват в смисъл че те бяха Божии така само както всичките хора и всичките неща са Божии. Но най-добре е, може би, да разберем, че те бяха Божии във вечното му намерение, - в който смисъл Бог казва на Павел в Коринт, “Имам народ много в този град” (Д.А. 18:10). – Те опазиха Твоето слово. В гл. 8:51 и 14:25 той казва “моето слово”. Но неговото слово беше и словото на Отца, който го беше изпратил (гл. 14:24). Срав. и ст. 8, и гл. 7:16, 12:48,49. Ст. 7. Всичко тук ще и думите, които той беше говорил (гл. 12:49) и делата, които беше извършил (гл. 5:36). Сега те разбират, че всичко това беше откровение от Отца, - че както им беше казал в гл. 14:24, тези думи и дела не са негови, но на Отца, който го е пратил. Ст. 8. Това разяснява как те са достигнали познанието, което се споменава в ст. 7, именно, защото Христос им беше дал верно това, което Отец му беше поверил, и защото те от своя страна, го бяха приели. Други бяха чули, но не бяха приели. Причината на различните следствия се намираше в сърцата на слушателите. Срав. с Притчата за сеяча. – И наистина знаят че, от Тебе излязох, и вярват, че Ти си Ме пратил. Думите и делата на Христос бяха ги убедили, както и слепия комуто Христос отвори очите (гл. 9:30-33), че той беше от Бога, че беше свят и от божествено начало; и следователно, те вярваха, че той не бе дошъл от само себе си, но че Бог го бе изпратил. Ст. 9 Аз за тях се моля; не се моля за света. Това не означава, че Христос никога не се моли за света, но само за людете си. Срав. със ст. 21, а особено Лк. 23:34, където той се моли за тези които го разпънаха, както и заповедта на учениците си да се молят за тия, които им правят пакост и ги гонят (Мт. 5:44), и както Павел ни поучава да се молим “за всички човеци” (1Тим. 2:1). Значението тук е, че сега той не се моли за света, но за своите избрани ученици, които Отец му е дал, и които той е опазил до сега. Но сега, понеже той ще ги остави посред скърби и изкушения, той се моли на Отца да се грижи за тях, да ги опази от лукавия, и да ги освети. И той настоява в молбата си на основание, че те вече принадлежат Богу (твои са), и следователно имат особено право да очакват това от него. Така и ние можем често да настояваме в молбите си, като правим въззив на Божия характер, на обещанията му, и на отческата му любов. Ст. 10. Всичко Мое е Твое. Ние всички можем да кажем така, и трябва винаги да чувстваме, че е така. Но ние не можем да кажем следващото: и Твоето Мое. Никое създадено същество не може да каже това. Срав. с гл. 16:15. Това показва, че във всяко нещо Отец и Син са едно, или съдружни притежатели. – И Аз се прославям в тях. Предишната част на този стих е като в скобки; и тази част е направо свързана с последната част на ст. 9, и дава второ доказателство защо Отец трябва да опази тези ученици: (1) защото те са негови; и (2) защото ако се опазят от лукавия и се осветят, Христос ще се прослави от тях, а той знае, че Отец милее за неговата чест толкова, колкото и за своята (гл. 5:23). Ст. 11. В предишните два стиха, Христос дава две причини защо се моли за учениците си, а сега дава и особения повод за това, именно, защото той ще се раздели от тях. Той щеше да напусне светът и да отиде при Отца, а те щяха още да останат в света, сред опасностите и изкушенията му. – Отче свети, - с това започва първата му молба за учениците, която е, опази ги….за да бъдат едно. До сега той казваше просто “Отче”. Виж. бел. на ст. 1. Сега казва “Отче свети”, може би, защото сърцето му е пълно с желание за святостта на учениците; и заради това той проси светия Отец да ги опази свети. Вместо “Опази в името си тия, които ми даде”, много ръкописи имат “Опази ги (т.е., учениците) в името си, което ми даде”, а някои имат същото и в ст. 12; но значението не се изменя много. Името стои вместо самия Бог или целия му характер. Виж. бел. на ст. 6. “Опази ги чрез себе си, чрез твоята сила”. – За да бъдат едно, както сме и Ние. Срав. със ст. 21-23. Ние не трябва да се мъчим да решим от това как Христос е едно с Отца. Той не говори тук за единство по същество, но се моли учениците да могат да бъдат едно по характер, любов, и намерение, и така да бъдат свързани с неразрушими връзки, както са всички съединени с Христос (както пръчките с лозата). Като черпят духовния си и нравствения си характер от него, те ще бъдат едно по дух, по любов, по желания, и по намерения. Ст. 12. Както в началото на ст. 11 той казва, “Не съм вече на света”, така и тук той казва, Когато бях с тях на света (Цгр.). В цялата тази молитва, както и в предишната си реч, той говори пророчески, като че земния му живот и работа са свършени. – Аз ги пазех. По-горе той се моли на Отца да ги опази, а сега казва, че до сега той сам ги е пазел, и така гледа на своето пазене като еднакво с пазенето на Отца – нещо, което никое създадено същество не може да стори. И в двата случая то беше божествено пазене. – И нито един от тях не погина, освен сина на погибелта. Някои мислят, че това показва, че Юда беше един от тези, които бяха дадени на Христос; и ако е така, то някои, които са му дадени ще погинат. Но това пряко противоречи на това което самия Христос казва в гл. 6:37,39,40, че никой който му е даден от Отца няма да погине окончателно. Срав. и гл. 10:27-29 и гл. 18:9. Освен това, употребеното тук изречение не означава, че Юда беше наистина един от тях, защото то е същото като онова, което е преведено “освен” в Лк. 4:26,27, където е явно, че то не значи, че Сидонската вдовица беше една от вдовиците в Израил, нито, че Нееман беше Израилски прокажен. Трябва така също да забележим, че Юда никога не се представя като възроден човек или чадо Божие. Даже когато Христос говори за него като един когото той беше избрал (т.е., да бъде апостол), той казва, че е “дявол” (гл. 6:71). И повече от това, той тук го нарича “син на погибелта”, т.е., човек с характер на погиналите, както “чада на мъдрост” (Мт. 11:19) означава тези, които са мъдри или имат отличителните черти на мъдростта. Срав. и “синове на светлината” (Йн. 12:36). Юда, прочее беше човек на когото естеството не беше се никога променило, който не беше се никога възродил, но който винаги си беше син на погибелта, и за уместни причини, беше оставен да бъде между Христовите истински ученици. Ако, прочее, искаме да съгласим това с местата, за които споменахме по-горе, в които Христос поучава, че никой от тия, които му са дадени няма да погине, ние трябва да разберем следващото: Никой от тия, които ми бяха дадени не загина; но един, който се броеше с тях, погина; той, обаче, не беше от тях, но беше син на погибелта. – За да се изпълни писанието, например Пс. 41:9, 109:8. Той не погина, за да може писанието да се изпълни, но беше предопределено такова едно нечестиво лице – син на погибелта – да бъде между дванадесетте избрани апостоли. “Христовото намерение не е да стовари върху писанието причината на погиването на Юда, но само да премахне причина за препъване, като покаже, че Дух Божий отдавна беше засвидетелствал, че такова едно събитие ще се случи”. Ст. 13. Той сега казва на Отца пред учениците си това, което той по-преди беше им казал направо. Виж. гл. 15:11, и бел. Но “това” тук обема и това, което казва в молитвата си. Мисълта, че този, който ги е пазил до тогава ги е поверил на Отца и е просил такива благословии за тях би била за тях източник на голяма утеха и радост. Ст. 14. Аз им предадох Твоето слово. Срав. със ст. 6,8. – Светът ги намрази, и пр. Виж. бел. на гл. 15:18,19, където както тук, той казва, че причината поради която света мрази и него и последователите му е, че и той и те “не са от този свят”. Той не беше от този свят, но дойде на света, за да го спаси; те, по естественото си раждане, бяха “от този свят”, но като се възродиха, - като се родиха от Духът, . не са вече от този свят. Ст. 15. Не се моля да ги вземеш от света. Исус беше се помолил на Отца да ги опази, за да бъдат едно, и за да имат неговата радост пълна в себе си. Някой би си помислил, че най-добрият начин по който това можеше да стане беше да ги заведе със себе си на небето. И това той желае най-накрая да стори (ст. 24, и гл. 14:3). Но той не иска това да стане сега. По настоящем, те имат една работа да извършат тук на земята (ст. 18). Както Исус беше пратен от Отца и прослави Отца като свърши работата, която Отец му беше дал да върши (ст. 4), така и тях Христос ги праща (ст. 18), и те ще прославят него (ст. 10). Освен това, те трябва да се осветят (ст. 17). Исус не иска учениците му да бъдат освободени от работа, но да имат сила, за да я извършат, не да нямат изкушения, но да имат сила да ги надвият; не да не търпят теглила и страдания, но да имат благодат, за да се радват в Господа даже сред тях; не да се отстранят от света, но да подобрят света с живеенето си в него; не да се пазят чисти като живеят уединено от света, но като общуват със света, да го заквасят с истина и святост. – Но да ги пазиш от лукавия, т.е., от Сатана. Срав. с Мт. 6:13; 1Йн. 2:13,14, 3:12, 5:18,19. Христос желае людете му да бъдат опазени от грях. Ст. 16. Това е повторение от ст. 14. Виж. бел. там. Но то не е едно празно повторение. Там то се дава като причината защо светът ги мрази; тук то се дава като причината защо Отец трябва да ги опази от скверностите на света (ст. 15), и да ги освети чрез истината си (ст. 17). Ст. 17-19. Освети ги чрез истината. Първобитното значение на думата “осветявам” не е “очиствам”, но “отделям”, “посвещавам на Бога”, “назначавам от обикновено на свещено употребление”. Така например, едно здание или един съд се казва, че е свят, когато се е назначил за Божията служба, макар че не е по-чист отколкото е бил от –по-напред. Но даже и за такива веествени неща естествено ни идва на ум, че те трябва да са чисти и да се държат чисти, когато са назначени или посветени на Божия служба. От тук произхожда второстепенното значение на думата “осветявам”, именно, “очиствам” или “избавям от грях”, така че да бъдат подходящи да служат на Бога. И когато думата се употребява за човеци, това е, може би, най-общото й значение. Виж. 1Кор. 6:11; 1Сол. 5:23; Д.А. 20:32, 26:18. Но пак в Мт. 23:17,19; 1Кор. 7:14; 1Тим. 4:5, думата се употребява в първото си значение. Такова е значението й и в ст. 19 тук; защото съдържанието на цялото Св. Писание показва, че Христос е бил винаги съвършено свят. Следователно, когато той казва “Аз осветявам себе си”, то трябва да значи (според първобитното значение на думата) “Аз посвещавам или предавам себе си на особена божествена служба, именно, да служа за избавление на погиналото човечество”. Той винаги беше чист, но той осветява или освещава себе си като се предлага свято приношение, за да направи умилостивение за човешките грехове, или свят учител, който да открие с дума и с пример човеците Бога и истината му. И така, макар и думата, когато се отдава на човеци, често да се употребява във второстепенното си значение, тя винаги бива свързана и с първоначалното си значение. Човеците се увещават да бъдат свети или чисти за да могат да бъдат прилично приношение на Бога, годни, за да му служат и да бъдат с него. Тук в този случай, връзката на мисълта показва, че това значение на посвещение (освещение) преодолява: (1) защото Христос свързва тяхното освещение със своето (ст. 19); и (2) защото, в ст. 18, той показва, че мисли за тяхната служба, която така също той свързва със своята, като казва: Както ти изпрати мене в света, и аз изпратих тях в света. Заради това, беше нарекъл по-преди “апостоли” (Лк. 6:13), т.е., пратеници. Следователно, както Христос, когото Отец е изпратил, посвети себе си да служи за спасението на погиналото човечество, така той се моли и тези, които той изпраща да могат да се посветят на подобна служба. Но нека не изпускаме от пред вид твърде важния и практичен урок, който ни се дава в ст. 17 и се повтаря в ст. 19, че и личното ни освещение или святост и посвещението или предаването ни на Божията служба идва посредством истината. В гл. 15:3, Христос казва на учениците си, че те са вече чисти чрез словото, което той им беше говорил. Но това дело на духовно очищение трябва да следва постоянно и да се извърши чрез истината. Колкото повече човек се изпълва с истината – с нейното облагородително, духовно, и подбудително учение, и с драгоценните обещания – толкова по-свят той ще бъде, и толкова повече ще се посвети, като Христос, да проповядва истината и да прави добро на другите. Нашия Господ имаше човешко естество като нашето, надарено с наклонности като нашите, но разбира се такива само каквито бяха законни. Той постоянно предлагаше това свое естество като свято приношение. Той го караше да бъде послушно или покорно, - отрицателно, като го жертваше когато то противоречеше на посланието му, - положително, като посвети всичките си сили, всичките си естествени и духовни дарби, на работата, която Бог му беше назначил да извърши. И така “Той чрез вечния Дух принесе себе си непорочен Богу” (Евр. 9:14). И това той направи заради тях, т.е., заради учениците си, за да бъдат и те осветени чрез истината, т.е., чрез истината открита в него, като се очистят чрез нея, и като се посветят на нея – а най-вече на Него, който е “истината”. Ст. 20. До тук, (ст. 9-19), той се моли за непосредствените си ученици. Виж. бел. на ст. 9. Но сега той хвърля поглед на следващите векове, и вижда множествата, които ще повярват в него “чрез тяхното слово”. Насърчи се, прочее, о душе моя, защото той се моли и за тебе. Освен това, тази молитва беше като насърчение на учениците, които я чуха. Христос им беше казал по-преди, че те ще свидетелстват за него (гл. 15:27); а сега тази молитва ги уверява, че свидетелството им ще се повярва. Ст. 21. Да бъдат всички едно. Забележете, че тази първа молба за всички вярващи съответства с първата му молба за единадесетте (ст. 11): “Опази ги ….за да бъдат едно”. Виж. бел. на ст. 11, където разяснихме в какво се състои това единство. Но тук, източникът и причината на това единство се дава в думите – Да бъдат и те в нас едно. Единството на учениците един с друг произхожда от единството им с Отца и Сина. Срав. с гл. 14:11-23, където Христос показва, че той е в Отца и Отец в него, и че и двамата обитават в истинските му ученици. То се обяснява и чрез единството на пръчките с лозата (гл. 15:4-10). Същественото единство, прочее, на Християните не е единство във външна форма под едно църковно устройство, но е духовно единство. Когато всеки е едно с Отца и Сина, чрез пребиваването на Св. Дух, тогава те са всички едно един с друг. Но е истина също, че това духовно единство, това съгласие в любов, вяра, надежда, и намерение ще ги накара да желаят, колкото е възможно, да имат и външно единство. Но за това единство може да има много пречки. – За да повярва светът, че Ти си Ме пратил. И това даже не може да стане чрез външното единство на всички вярващи. Само по себе си, то няма да докаже нищо относно божественото начало на Христос или на Християнството. Но когато светът види, че християните са едно в Христа и в Отца, че те се движат не от дух светски и себелюбив, но от небесен и благодетелен дух, че въпреки различните им имена и названия, те са всички съединени в едно с любов, и че са едно в любовта си за Христос и човеците и в старанията си да избавят и облаженстват човеците, тогава светът ще повярва, че те не са “от този свят”, и че Христос, Учителят им, не беше от този свят. Ст. 22,23. И славата, която Ти Ми даде, Аз я дадох на тях. Отец даде слава на Сина, а Синът прави всичките си последователи съучастници в тази слава. Но каква е тази слава? Някои мислят, че тя е славата да бъдат съединени с Отца чрез него. Но това се вижда де е повече като следствие на славата, а не самата слава. Нито е славата на небесното ни състояние, както някои предполагат (макар и да е истина, че и на небето ще участваме в Христовата слава), защото последната част на ст. 23 показва, че тази слава се отнася за земното ни състояние, и ще повлияе върху "светът”. Славата на Христа беше слава на нравствен характер, слава на Божия Син и на отражение на Божия характер. И тази слава Христос дава на всичките си последователи, не разбира се в пълнотата й, но според способността на всеки. Следователно, право са казали някои тълкуватели: “Славата, която Отец даде на Сина беше славата да бъде Син Божий (Мт. 3:17; Йн. 1:14; Евр. 1:5, 3:6). Тази слава Христос дава на последователите си, които чрез него стават осиновени чада Божии (гл. 1:12; 1Йн. 3:1). И когато по този начин станем чада Божии, ние ставаме едно един с друг, защото биваме едно в него, - едно семейство по вяра, защото сме съединени с един Отец (Рим. 8:29; Еф. 1:10, 2:19). Тази слава на осиновение включва в себе си не само синовни отношения към Отца, но и притежанието на божествен живот роден от Отца, и следователно естество сродно с естеството на Отца, който е любов, и чиито чада ние сме само ако пребъдваме в любовта (1Йн. 3:9,10, 4:8-16). – За да бъдат едно….за да бъдат съвършени в единство. Забележете как той набляга на тази мисъл. Срав. със ст. 11,21, и бел., и виж. гл. 15:4-10. В ст. 21, той казва “В нас едно”. Но сега той показва по-точно как това става, именно, Аз в тях, и ти в мене. Христос, прочее, много настоява за единството на вярващите с Отца и Сина, но явно е, че никакви думи не могат да го изкажат или разяснят. И ние достатъчно разбираме значението му само когато се намираме в най-високо духовно състояние. – За да познае светът, че Ти си Ме пратил. Срав. със ст. 21 и бел. Но там той казва “да повярва”, тук “да разбере”. Няма съмнение, че мисълта е същата, именно, да се убеди напълно светът в божественото послание на Христос, и да го приеме. – Възлюбил си тях както си възлюбил и Мене. За естеството на тази любов, която се различава от любовта, която Бог има за всичките човеци – даже и за грешниците, виж. бел. на гл. 14:21. “Както” не означава толкова колкото, но, “по същия начин”, “със същия вид любов”, т.е., с любовта на одобрение както разяснихме в гл. 14:21. Христос винаги правеше това, което беше угодно на Отец (гл. 8:29); и заради това, Отец можеше винаги да каже, в най-пълния смисъл на думата, “Този е моя възлюбен Син, в когото е моето благоволение” (Мт. 3:17, 12:18, 17:5). И до колкото ние се преобразяваме в неговия образ, и правим това, което му е угодно, до толкова и ние ставаме “възлюбени” чада, в които той благоволява. Ст. 24. Отче, желая гдето съм Аз, да бъдат с Мене и тия, които си Ми дал. Това показва, че той съзнава, че неговата воля е волята и на Отца; и това е молитва на един, който е едно с Отца. Той можеше да каже това (но ние не можем), защото той знаеше, че то беше волята на Отца; и заради това, в началото на предишната си реч, той беше обещал на учениците си, че те ще бъдат с него (гл. 14:3. Срав. и гл. 12:26). – За да гледат Моята слава, - не сегашната му слава, но славата, на която той ще се възвиши. Но ако е славата, която той е имал с Отца преди създанието на света, и за която той се беше молил (ст. 5), как може да каже, “която си ми дал?”. Отговорът на този въпрос изглежда да е, че тази слава беше негова от веки като вечното Слово – като Син Божий, но след смъртта му, тя му се даде в богочовешкото му естество, като на син човешки. Срав. с Фил. 2:6-11. Тази слава светиите ще видят. Тя е славата на безкрайна любов, която се появи най-много в Христовата умилостивителна смърт, - която, макар, че светът не може да я разбере, се проповядва от апостолите, и с която те се хвалеха като най-високото изявление на Божията нравствена сила, и на неговата мъдрост и благодат (1Кор. 1:23,24; Еф. 1:6). И тази е славата, която ще привлече непрестанното удивление и хваление на изкупените на небето (Отк. 5:8,9, 7:9,10). – Преди създанието на света, виж. ст. 5. Ст. 25. Отче праведни. Виж. бел. на ст. 1, и на ст. 11, където той казва “Отче свети”. Сега той може да направи въззвание даже на Божията праведност за учениците си. Защото макар спасението и да е по благодат, и е изявление на Божията милост, а не на правосъдие, Христос, който е свършил умилостивителното си дело, може да направи въззвание на Божията праведност и на Божията любов да доизкара делото. Следователно, в 1Йн. 1:9 е казано, “верен и праведен е да ни прости греховете”. – Светът не Те е познал. Срав. ст. 3, гл. 15:21, 16:3, и бел. Светът не познава Бога в истинския му нравствен характер. Синът, обаче, напълно го познава, и го изявява на всички, които вярват в него. Срав. Мт. 11:27. Ст. 26. И явих им Твоето име, т.е., характерът ти. Виж. бел. на ст. 6. Животът и учението му им изявиха характерът и волята на Бога. – И ще явя, сир., чрез умилостивителната си смърт (с която той най-много изяви безкрайната Божия любов), и чрез Св. Дух, който щеше да ги направи способни да разберат това, което той беше ги учил, и щеше да ги упъти във всяка истина. И сега главната работа на църквата и на Христос, който действа в църквата си, е да изявява Отца. Но това стана най-вече като го представят изявен в живота на Христос, особено в жертвената му смърт, и като “проповядваме Христос разпънат, Божията сила и Божия мъдрост” (Рим. 1:16; 1Кор. 1:23,24, 2:2). Срав. с това молбата му в началото на тази молитва да прослави Отца (ст. 1), и ст. 3, където той казва, “Това е живот вечен, да познаят тебе ….и Исуса Христа”, сир., да познаят Отца както се е открил в Исуса Христа. – Любовта, с която си Ме възлюбил, да бъде в тях, и Аз в тях. Какъв величествен завършек на молитвата му! Какво възвишено намерение за нас! Той ще яви Отца на човеците за най-голямо тяхно добро. Както това беше целта на идването му на света, и на всичко, което той направи на земята, и на умилостивителната му смърт, така и в последната фраза на молитвата си той го представя в най-възвишения му образ – именно, да могат да се наслаждават със същата любов на Отца, с която Христос се наслаждаваше, и да могат те сами да имат любов като любовта на Отца, и да имат в себе си Христа, “надеждата на славата”, и изобилен източник на всяка любов, всяко блаженство, и всяка благост. Намерението му е всичките му последователи да могат да кажат като Павел: “Аз не живея вече, но Христос живее в мене”. Назад | Съдържание | Напред |