⁹ А множествата, които вървяха пред Него, и които идеха изподире, викаха казвайки: Осана на Давидовия син! благословен, който иде в Господното име! Осана във висините!

¹⁰ И когато влезе в Ерусалим целият град се раздвижи; и казваха: Кой е Тоя?

¹¹ А народът казваше: Той е пророкът Исус, Който е от Назарет галилейски.

¹² И Исус влезе в Божия храм, и изпъди всички, които продаваха и купуваха в храма, и прекатури масите на среброменителите, и столовете на ония, които продаваха гълъбите, и каза им:

¹³ Писано е: "Домът ми ще се нарече молитвен дом" а вие го правите разбойнически вертеп.

¹⁴ И някои слепи и куци дойдоха при Него в храма; и Той ги изцели.

¹⁵ А главните свещеници и книжници, като видяха чудесните дела, които стори и децата, които викаха в храма, казвайки: Осана на Давидовия Син! възнегодуваха и рекоха Му:

¹⁶ Чуваш ли какво казват тия? А Исус им каза: Чувам. Не сте ли никога чели тая дума: -
"Из устата на младенците и сучещите
Приготвил си хвала?"

¹⁷ И когато ги остави, излезе вън от града до Витания, гдето и пренощува.

¹⁸ А на сутринта, когато се връщаше в града, огладня.

¹⁹ И като видя една смоковница край пътя, дойде при нея, но не намери нищо на нея, само едни листа; и рече й: Отсега нататък да няма плод от тебе до века. И смоковницата изсъхна на часа.

²⁰ И учениците, които видяха това, почудиха се и рекоха: Как на часа изсъхна смоковницата?

²¹ А Исус в отговор им рече: Истина ви казвам: Ако имате вяра, и не се усъмните, не само ще извършите стореното на смоковницата, но даже, ако речете на тоя хълм: Дигни се и хвърли се в морето, ще стане.

²² И всичко, каквото и да поискате в молитва, като вярвате, ще получите.

²³ И когато дойде в храма, главните свещеници и народните старейшини дойдоха при Него, като поучаваше, и казаха: С каква власт правиш тия неща? и кой Ти е дал тая власт?

²⁴ А Исус в отговор им каза: Ще ви задам и Аз един въпрос, на който, ако ми отговорите, то и Аз ще ви кажа с каква власт правя тия неща.

²⁵ Иоановото кръщение от къде беше? от небето или от човеците? И те разискваха помежду си, думайки: Ако речем: От небето, Той ще ни каже: Тогава защо не го повярвахте:

²⁶ Но ако речем: От човеците, боим се от народа; защото всички имат Иоана за пророк.

²⁷ И тъй, в отговор на Исуса, казаха: Не знаем. Рече им и Той: Нито Аз ви казвам с каква власт правя тия неща.

²⁸ Но как ви се вижда? Един човек имаше два сина; дойде при първия и му рече: Синко, иди работи днес на лозето.

²⁹ А той в отговор каза: Не искам; но после се разкая и отиде.

³⁰ Дойде и при втория, комуто каза същото. И той в отговор каза: Аз ще ида, господине! но не отиде.

³¹ Кой от двамата изпълни бащината си воля? Казват: Първият. Исус им рече: Истина ви казвам, че бирниците и блудниците ви изпреварват в Божието царство.

³² Защото Иоан дойде при вас в пътя на правдата, и не го повярвахте; бирниците обаче и блудниците го повярваха; а вие, като видяхте това, даже не се разкаяхте отпосле да го вярвате.

³³ Чуйте друга притча. Имаше един стопанин, който насади лозе, огради го с плет, изкопа в него лин, и съгради кула; и като го даде под наем на земеделци, отиде в чужбина.

³⁴ И когато наближи времето на плодовете изпрати слугите си до земеделците да приберат плодовете му.

³⁵ А земеделците хванаха слугите му, един биха, друг убиха, а трети с камъни замериха.

³⁶ Пак изпрати други слуги, повече на брой от първите; и на тях сториха същото.

³⁷ Най-после изпрати при тях сина си, като думаше: Ще почетат сина ми.

³⁸ Но земеделците, като видяха сина, рекоха помежду си: Той е наследникът; елате да го убием и да присвоим наследството му.

³⁹ И като го хванаха, изхвърлиха го вън от лозето и го убиха.

⁴⁰ И тъй, когато си дойде стопанинът на лозето, какво ще стори на тия земеделци?

⁴¹ Казват Му: Злосторниците люто ще погуби, а лозето ще даде под наем на други земеделци, които ще му дават плодовете на времето им.

⁴² Исус им каза: Не сте ли никога прочели в писанията тая дума: -
"Камъкът, който отхвърлиха зидарите,
Той стана глава на ъгъла;
От Господа е това.
И чудно е в нашите очи"?

⁴³ Затова ви казвам, че Божието царство ще се отнеме от вас, и ще се даде на народ, който принася плодовете му.

⁴⁴ И който падне върху тоя камък ще се смаже; а върху когото падне, ще го пръсне.

⁴⁵ И главните свещеници и фарисеите, като чуха притчите Му, разбраха, че за тях говори;

⁴⁶ но, когато поискаха да Го хванат, побояха се от народа понеже Го считаше за пророк.

§112. Тържественото влизане на Исус в Ерусалим (гл. 21:1-11, 14-17; Мк. 11:1-11; Лк. 19:29-44; Йн. 12:12-19).

След изцелението на двамата слепци в Ерихон, както е разказано в предишната глава, Исус посетил Закхей, и изговорил притчата за десетте мнаси (Лк. 19:1-27). От там, като възлизал за Ерусалим, той пристигнал във Витания шест дни преди пасхата (Йн. 12:1), където пенощувал (Йн. 12:12). После следват събитията, с които се занимава настоящия отдел.

Ст. 1. Витфагия, т.е., “място на смокви”. Точно къде е била разположена, не се знае, но тя очевидно се е намирала на източната страна на Елеонската планина, и близо да Витания, от която те току що били тръгнали.

Ст. 2. В селото, което е на среща ви, т.е., във Витфагия, която е била малко на страна от пътя където сега се намирали. – Вързана ослица и осле с нея. Другите Евангелисти споменават само ослето, което Исус възседнал, но от Матей се учим, че и ослицата била доведена.

Ст. 3. На Господа трябват. Някои тълкуват думата Господ тука да означава Бога, та според това Исус е искал с тези думи да подсети стопанина на ослицата и ослето, че те трябвали за нещо на Бога. Но по-вероятно е, че тука с думата “Господ” Христос говори за себе си. Вероятно е така също за стопанина на тези животни да е познавал и Христа и учениците му, та готовно се съгласил да ги даде. Често на Господа дотрябват нашите животни и другите ни имущества. Нека се покажем еднакво готови да ги посветим на служба нему, защото знаем, че той е истински Господар на всички.

Ст. 4,5. А това стана, и пр. Когато Исус е давал тази заповед, той несъмнено е имал пред вид пророчеството в Захария (Зах. 9:9), макар учениците тогава и да не го разбрали, но отсетне (Йн. 12:16). – Сионовата дъщеря, поетическо изречение за Ерусалим (Пс. 9:14), което тука означава Ерусалимските жители. Сион е бил южният и най-високият от хълмовете, на които Ерусалим е бил съграден, - хълмът, който най-първо бил завзет от Израилтяните, местопребиванието на Давид, и мястото, където стояла скинията в негово време затова той често се зима за целия град. – Възседнал на осел. Евреите рядко са си служили с коне. Царете и велможите им често са яздили осли и мъски (Съд. 5:10; 2Цар. 16:2; 3Цар. 1:33,38,44). Христос, като влязъл в града с кротостта си, като Цар мира, който скоро щял да примири Бога с човека чрез пожертването на себе си, прилично било да възседне на осел. Но когато се явява в славата си, той е представен възседнал на кон (Отк. 19:11).

Ст. 7. Намятаха на тях дрехите си. Може би те не знаели на кое животно Исус щял да възседне, и за това те покривали с дрехите си и двете. Това дело от страна на посрещачите и онова, което последвало (ст. 8) са били знак на почитание към Христа. Така и другарите на Иуй напостлали дрехите си да седне на тях, когато го провъзгласили за цар (4Цар. 9:13).

Ст. 8. А по-голямата част от множеството. Не само онези,, които го придружавали до сега (гл. 20:29), но и мнозина други, като чули за пристигането му във Витания, излезли да го посрещнат (Йн. 12:9,12). Победители и царе често биват почитани с губери (килими), клонки от дървета, и цветя нахвърляни в пътя където ще минат. Йоан казва, че тези клонки били “финикови клонки”, които представляват по особен начин радост и победа (Отк. 7:9).

Ст. 9. Осана. Еврейска дума, която значи “избави сега”, но въобще се употребява, както тука, с друга дума в дателен падеж, като поздравително изречение. – Давидовия син, т.е., на Месия. До сега той не бил искал да бъде припознат от всички за Месия (виж. бел. на гл. 20:30), за да не би дулото му на земята да се попречело или прекратяло преждевременно. Но сега той сам заръча да доведат осел, за да може да влезе в града като техен Цар, и приема без да им запретява най-високите почетни титли, като добре знае, че така неприятелите му ще се раздразнят и ще поискат да го убият, за което и времето му дошло. – Във висините, т.е., на небето. Нека осаните, които се надават на земята в чест на Месия, се потвърдят и повторят на небето. В Евангелието на Марко и Лука се срещат и други изречения; от което излиза, че множеството си е изказало радостта и почитанието по различни начини. Но Христос не се грижел за почестите, които му отдавали, а мислел за бедите, които наставали за нечестивия град; и като го наближил, той започнал да плаче за него, както Лука споменава; и само Лука пише за гнева на фарисеите. Виж. тълкуванието на онова място в Евангелието на Лука, където се говори за този предмет.

§113. Безплодната смоковница, и очистването на храма (гл. 21:12,13,18,19; Мк. 11:12-19; Лк. 19:45-48).

От разказите на Матей и Лука ние бихме помислили, че това очистване на храма станало в деня на тържественото влизане на Христос в Ерусалим, но от разказа на Марко (Мк. 11:11), се вижда, че него ден Христос само “разгледа всичко”, и после се върнал във Витания. На другата заран, когато дошъл пак в Ерусалим от Витания, той проклел безплодната смокиня, и после отишъл в храма та го очистил. Четете, прочее, по този ред – ст. 1-11, 14-19,12,13.

Ст. 12. Божия храм, не вътрешният храм, а външният, т.е., дворът на езичниците. – Изпъди. Тези продавачи, среброменители, и пр. били там уж да доставят на богомолците неата, които им трябвали за приношенията им. Но несъмнено истинската цел на повечето от тях, или на всичките, е била да печелят пари. И, освен това, неприлично било да се върти такава търговия извътре стените на храма, който трябвало да е тих и посветен изключително на богослужение. Среброменители. Евреите в това време били под владичеството на римляните, и употребявали повече Римски монети, но понеже се изисквало щото половината сребърен сикъл да бъде заплатен в Еврейски пари (Из. 30:13), тези среброменители давали сикли, в размяна на чуждестренни пари, на онези, които нямали. – Които продаваха гълъби. Когато някой е бил твърде беден та не е могъл да донесе агне или яре за приношение за престъпление, нему било позволено да донене вместо него две гургулици или две гълъбчета (Лев. 5:7, 14:22).

Ст. 13. Писано е, т.е., в Ис. 56:7. Разбойнически вертеп. Вместо да отидат там да се молят, те отиват да печелят. И търговците и среброменителите несъмнено много са печелили; и за чиста печалба са работили там, - не да доставят на богомолците потребностите за приношенията им, но да печелят пари от нуждите им, да ги събличат с грабителските си изкания.

Ст. 14-16. И някои слепи и куци дойдоха при Него, и пр. Понеже тези чудеса и викове “осана” на децата се споменават само от Матей, не може да се каже положително дали те са станали в деня на тържественото влизане на Христос в Ерусалим или на следващия ден (виж. Ев. от Марко, и бел. по-горе), когато станало очистването на храма.

Книжниците и фарисеите несъмнено били възнегодували, не само от изцеленията, но още повече от очистването на храма. Обаче, те не смеели да споменат за тези неща, които всичките очевидно били прави, и несъмнено приятни на народа, но него укорявали, че не смъмрял децата. Но Христос им запушва устата с няколко думи взети от самите им Свети Писания (Пс. 8:2). И децата могат да участват в богослуженията. Дълбокосърдечните им славословия са винаги богоприятни. Въобще крехките им сърца възприемат по-добре духовните истини; и често, както тука, те изливат чувствата си, когато по-възрастните от страх ги въздържат.

Ст. 17. Излезе вън от града до Витания, вероятно в дома на Лазар.

Ст. 18. А на сутринта, т.е., на другия ден след тържественото му влизане в Ерусалим. Виж бел. по-горе на ст. 12.

§114. Смоковницата изсъхнала (гл. 21:20-22; Мк. 11:20-26).

Обща бележка върху безплодната смокиня.

С 21-ва глава ние влизаме в онази част от Ев. на Матей, която повествува свършека на слежението на нашия Спасител на земята. В първите единадесет стиха се разказва начинът по който той влезъл в Ерусалим, с намерение да изпълни пророчеството на Захария (Зах. 9:9), и така да яви себе си като обещания Месия, Царят Израелски, и възторженият пример на множеството, което го припознало за Месия с вика “Осана на Давидовия син?”. После ние виждаме, че Исус упражнява властта си с изгонването от храма онези, които купували и продавали в него, и че се потвърждата нази негова власт с чудеса на изцеление извършени в него; после виждаме изсъхването на безплодната смоковница, което представлява отхвърлянето на Безплодния Израил; после смълчаването му на първосвещениците и книжниците, които оспорили властта му, с питането му да кажат дали кръщението на Йоан е било от небето или от човеците; и, най-после, две забележителни притчи, последната от които ясно представя отхвърлянето на невярващия и безплоден Израил и предаването на изключителните им права на вярващите езичници.

Този общ поглед върху събитията, записани в непосредствена връзка със събитието, което сега разглеждаме, е важен по това, че показва символичното естество на делото.

Няколко трудности се предсавят във връзка с този разказ.

1. Редът, по който са изложени разказаните тука събития не е един в Ев. от Матей и Марко. Матей говори за зачудването на учениците и отговора на Исус като да са се случили веднага след изговарянето му на думите, “да не стане вече от тебе рожда до века”. Той също така пише за очистването на храма като да се е случило веднага след тържественото влизане на Спасителя в Ерусалим, а пък от по-точния разказ на Марко се вижда, че очистването на храма се е случило на другия ден след пристигането му в Ерусалим, а разговорът върху изсъхването на смокинята на третия ден. Тази разлика в реда, по който са изложени предметните събития, трябва да се отдаде на онази отличителна черта на Матеевия стил, която го е карала да групира работи, които имат някакво отношение помежду си, и така понякога да пренебрегва реда на времето, по който са текли събитията. Очистването на храма е било забележително събитие, тясно свързано с тържественото влизане на Исус в Ерусалим, а разговорът върху изсъхването на смокинята е бил в естествена и тясна връзка със самото събитие, макар и да се случило на следващия ден. Виж. бел. на гл. 8:2-4.

2. Втората трудност представлява това дето Спасителя се вижда да очаква плод от там където той трябва да е знаел, че няма никакъв. Това трябва да се отдаде на символичното естество на делото. Както Августин право забелязва в съчинението си Въпроси Евангелски, Книга 2, Отдел 51, “Не всеки измислен разказ е лъжа”. Ако поучава нещо, той е един иносказателен разказ за някоя истина. Другояче всичките притчи биха били лъжи. И този начин на говорене на Спасителя, да изговаря истина чрез притчи, потвърждава, че клетвата, която Исус произнесъл върху безплодната смокиня, се е отнасяла за съдбата, която тогава е очаквала безплодния Израил.

3. Третата трудност произлиза от проклеването смокинята за дето нямало плод, когато Марко ясно казва, че “не беше време за смокини”. Някои са се стараели да излязат от тези трудности с четенето нези думи на Марко въпросително, - “Не беше ли време за смокини?”. Но за това няма никакво доказателство основано на ръкописи или стари преводи. Освен това, естествената история говори противното. Времето когато се случило това събитие било в началото на април. Зрели смокини в Палестина се появяват най-първо през юни. Други тълкуватели са казвали, че е възможно да са останали на дървото няколко смокини от предишната година. Но да е била тази причината за очакването плод на това дърво, Марко не би щял да прибави, “защото не беше време за смокини”.

Но най-после истинското разяснение е твърде просто. Дървото смокиня винаги подава понапред плода си и после листата си. Това е добре известен факт, и се споменава от Плиний в Естествената му История. През април нито плод, нито листа обикновено се е очаквало в околността на Ерусалим. Но смоковницата, за която става дума в този отдел, като покарала преждевременно листа, вижда се да е обещавала еднакво преждевременен плод. Нашия Господ, прочее, я е бил осъдил за дето не дала плод съгласно с нейните външни показания. Тъкмо за това обстоятелство смоковницата прилично представлява онези, които лъжливо изповядват вярата, и потвърждава символичното тълкувание на делото, съгласно с притчата в края на тази глава.

4. Привидният в Христа гняв и неразумно безпокойство е четвърта трудност и тя се навежда от невярващи като доказателство, че Христовия характер не е бил съвършен. Това впечатление може да се е усилило в някои от употребените от Петър думи, както са записани в Марко (Мк. 11:21), - “смоковницата, която прокле ти”. Но това впечатление съвсем се изглажда, ако земем делото символично. Исус не отправил порицателни думи на дървото. Той просто рекъл, “Да не стане вече от тебе рожба до века”. За това ние трябва да разбираме думата прокле, както е употребена от Петър, не в смисъл да изказва порицания, но да прогласява смъртна присъда, както в гл. 25:41, “Идете от мене, проклети”, където причастието тук е произведено от същия глагол.

В отговор на присмеха на онези, които биха зели езика на Спасителя за знак на човешка слобост, доста е да попитаме: Може ли да предположим, че Бог ще направи чудо, за да потвърди думите на един слаб и сърдит човек?

От друга страна, ако погледнем на делото като символично (иносказателно), Исусовите думи изведнъж се явяват съответстващи на тихост и божественно величие.

5. Този разказ представлява и друга трудност с факта, че нашия Господ, в отговор на Петровата забележка, говорил за делото, не като символ, но просто като чудо, като прибавил, че твърдата вяра може да извърши още по-чудни работи. Тази трудност вероятно така може да се отмахне. Учениците били изпълнени с удивление от онова, което последвало от една дума на Учителя си, също както когато уталожил бурята, или извършил другите забележителни чудеса. На това чувство, което обладавало всички, Петър, както обикновенно, станал тълкувател, и Исус се отзовал като ги уверил, че вяра в Бога ще им даде възможност да извършат още по-чудни работи. Между това, той оставил предмета за изсъхването на безплодната смоковница, както бил оставил и много от словесата и делата си, да ги запаметят, и да ги разберат по-напълно когато бъдат спомогнати от Светия Дух след последната раздяла от тях.

Уместно е тука да кажем дума-две и за вярата, с която Спасителят казал на учениците си, че ще могат да преместват планини. Понякога изречеията на нашия Господ са били без ограничения, за да направят по-дълбоко впечатление, но пак такива ограничения естествено са се разбирали. Такива изречения, като – “Никак да се не кълнете”, “дДа се не противите на злия”, “Който би поискал да се съди с тебе и да ти вземе ризата, остави му и връхната си дреха”, са примери на изречения без ограничения. И казаното за силата на вярата е от вида на тези изречения. Да ги разбираме безусловно, без ограничение, би завело човека, и действително е завождало човеците във всички времена, до най-дивия фанатизъм. Мнозина са си въобразявали, че единствената потребна вяра е твърдо убеждение, че което те пожелаят е стане; и едно повърхностно четене на думите на Спасителя би завело човека така да ги разбира. Обаче, подобно убеждение е възможно да съществува там, където няма вяра, а което нашия Господ настоява тука е вяра, или, както Марко (Мк. 11:32) я нарича, вяра в Бога. Мнозина ревностни работници казвата: “Уверени сме, че това предприятие ще сполучи”. Но рекъл ли им е Бог, че то ще сполучи? Ако не им е рекъл, то тяхната увереност може да не е вяра, но самоувереност. Вяра в Бога трябва да почива върху Божието слово, било писаното слово, било няко прямо откровение. Голяма погрешка е да предположим, че властта за правене чудеса е била някога дадена на пророк или апостол да я упражнява по свое усмотрение и без божествено внушение. Павел оставил възлюбления си и много потребен помощник Трофим болен в Милит (2Тим. 4:20). Защо? Несъмнено защото нямал божествено внешение тогава, че трябвало да го изцели. Така също, Павел се помолил усърдно три пъти да се отмахне трънът му от плътта му. Той не бил отмахнат, но Господ му дал, което било по-добро от изцелението на болестта му – “доволно ти е моята благодат”. Щял ли е Петър да посмее да възкреси умрялата ученица Тавита, без да му е било внушено за това от Божия Дух? Не мислим. Когато Илия на планината Кармил се помолил да слезе огън от небето да изгори жертвата му, едно нещо, което трябвало да се докаже с това било, че той е сторил всичко по божествена заповед. “Нека бъде известно днес, че ти си Бог в Израиля, и аз раб твой, и че според твоето слово направих всички тези дела” (3Цар. 18:36). Ние говорим на простонароден език за един пророк или апостол, че върши чудеса; и това не е криво. Но ние също така четем, че Бог бил, който ги вършел чрез него (Д.А. 19:11). Във всеки случай, бог извършвал чудото; и той, подобно, заповядал всяка мярка и всяко слово свързано с него. Но пак ние лесно може да видим, че един пророк или апостол, след като е приел по боговдъхновение наставление да ида да извърши някое чудо, може да се поколебае, може би поради неверието или враждебността на околните му, и така да му стане нужно увещанието да има вяра в Бога, и да не се съмнява. Особено това е могло да бъде така с апостолите в първата стадия на служението им, преди изливането на Светия Дух върху тях в деня на Петдесетница. Когато Исус повикал Петър да дойде при него по водата, той не трябвало ни най-малко да се усъмни в силата или готовността на Исус, че ще пази живота му в съвършенна безопасност, но когато бурята завърлувала, Петър започнал да се колебае, и си спечелил изобличението, “Маловерецо, защо си се усъмнил?”.

Когато, следователно, Спасителят ни заповядва да вярмваме и да не се съмняваме, той ни заповядва не просто да вярваме, че което попросим ще ни се даде, но да вярваме което Бог ни е казал за него, било в писаното си слово било чрез непосредствено откровение. Последното в днешно време никой не притезава, освен който е сам измамен или измамник. Следователно, оставя ни само писаното слово Божи като основа за вярата ни в молитва. Каквото това слово ни обещава безусловно, ние можем и сме длъжни да го просим безусловно, а каквото ни обещава условно, ние трябва да го просим условно. Понеже това слово обявява, че земята ще се изпълни със славата Господня, ние можем да се молим, “Да дойде царството твое, да бъде волята твоя!”. Но когато пристъпим до подробностите, които само по заключение мислим, че се съдържат в божественото обещание, ние трябва да подчиним прошенията си на Божията воля и безпределна мъдрост. Това което е искал да каже възлюбленият ученик, когато е писал: “Ако просим нещо по неговата воля, слуш ни” (1Йн. 5:14).

§115. Питане за властта на Исус; отговорът на Исус; и Притчата за Двамата сина (гл. 21:23-32; Мк. 11:27-33; Лк. 20:1-8).

Сега сме в последния ден на всенародното служение на Христос. Като се захваща заранта от Витания с учениците си, те пак преминават по край безплодната смоковница, която намират изсъхнала (виж. предишния отдел). От там той пристига в града, и като влиза в храма, преминава денят в поучаване учениците си и отговаряне на въпросите на неприятелите си. После като излиза за последен път от храма, той предсказва (само пред учениците си) съвършенното му разорение и повторното си дохождане, за да съди света. Най-пълен разказ за тези неща ни дава Матей (гл. 21:23 до края на гл. 25). Но Марко и Лука са поместили разказа за сиротата вдовица и двете лепти, който Матей е изоставил; и само Йоан (Йн. 12:20-36) разказва за свиждането с елините.

Ст. 23. Главните свещеници⁴⁵ и народните старейшини дойдоха при Него. Марко и Лука прибавят и “книжниците”, т.е., имало е по няколко от трите разреда, от които Синедрионът се е състоял; и възможно е, че са били дошли официално като представители на Синедриона. – С каква власт, и пр. Въпросът сам по себе си е бил уместен, но те не били го задали с намерение да узнаят истината, но да накарат Христос да каже нео, с което биха го обвинили. При това, те трябвало до сега да знаят онова, за което го питали (Йн. 10:37,38).

Ст. 25,26. Йоановото кръщение, сир., цялата му служба и учение, от които кръщението било и главната част и печат. – От небето ли? Т.е., от Бога ли? – Размискваха помежду си⁴⁶, сир., отделно от другите; и което са размишлявали заедно и думали, Евангелистите може да са го научили от Никодим или от Йосиф Ариматейски, които били членове на Синедриона. – Ако речем. Както често се случва даже в религиозни препирни, те не искали да дадат истински и прав отговор, но такъв какъвто им дохождал на сметка. “Защо прочее не повярвахте в него?”, особено свидетелството му за Исус (Йн. 1:19-34). Да били приели това свидетелство, не щяло да има нужда да задават такъв въпрос, но отколе щели да приемат Исус за Месия. – Боим се от народа, както даже Ирод се боял (гл. 14:5). Според Лука (Лк. 20:6), те се боели да не би народът да ги убиел с камъни, както се помъчили да убият Исус (Йн. 8:59, 10:31), и както убили по-късно Стефан (Д.А. 7:58,59).

Ст. 27. Не знаем, сир., не щем да кажем. И Хрисовият отговор, “Нито аз ви казвам”, бил отговор на нежеланието им да отговорят на Христовото питане, а не на зададения им въпрос.

Ст. 28-32. В тази притча Исус в действителност отговаря на въпроса, на който враговете му казали, че не могат да отговорят; и показва им, че Йоан бил говорил с божествена враст, и че те били за осъждение за дето не го слушали. Като ги накарал така да изповядат невежеството си, той сега ги докарва да признаят нечестивостта си.

Ст. 28. Един човек имаше два сина, и пр. В тази притча под “двамата синове” са представени два разреда човеци, и двата повикани от небесния Отец “да работят на лозето му”.

Ст. 29. Не искам. Първият разред човеци са явно нечестивите, явно непокорните, които с поведението си, ако не с уста, постоянно думат “не искаме”.

Ст. 30. Аз ще ида Господи (Цгр). Този втори разред човеци са външно нравствените, които изповядват, че са винаги готови да се покоряват на Бога във всичко, но в действителност никак не му се покоряват.

Ст. 31. Казват. Явно е, че като отговорили те не съзряли приспособлението на притчата (като Давид когато слушал притчата на Натан), та не узнали, че те сами себе си осъждали. – Бирниците и блудниците, и пр. От тука виждаме, че макар притчата и да се приспособява на двата гореспоменати разреда във всеки век, пак Исус е говорил тука особено за онези в негово време, сир., първо, за онези бирници и блудници, които под влиянието на Йоан Кръстителевото проповядване се покаяли за явното си нечестие и захванали да живеят богопокорно; и, второ, за онези книжници и фарисеи, които изповядвали, че са праведни и покорни на Бога, а не щели даопослушат гласа на небесния си Отец, който говорил чрез Йоан Кръстител.

Ст. 32. Йоан дойде при вас, - и не го повярвахте, и пр. Тука виждаме, че причината, защо първите послушали, а другите не, била че първите повярвали, а последните не повярвали. Така също, косвено Исус им показва, че те не били казали истина, когато рекли “не знаем” дали Йоан е изпратен от Бога, или не, защото той ясно им казва “не повярвахте”. – Пътя на правдата, т.е., покорност на Божия закон, която била основно учение у фарисеите, и следователно те първо трябвало да повярват в Йоан. Но Йоан проповядвал истинска, сърдечна покорност на нравствения закон, а не, като тяхната, проста външна покорност на обредния закон. Тази притча не учи, че има повече надежда за да се спаси един явен грешник отколкото един вършно благочестив човек, но че явният грешник, който е напуснал греховете си, ще влезе в небесното царство преди външно благочестивият, който не оставя греховете си. Срав. с Ез. 18:21,27. Мимоходом, тя отваря вратата на всички. Златоуст казва: “Кой беше по-окаян от Матей (бирника)? Но той стана евангелист. Кой по-лош от Павел? Но той стана апостол. Раав беше блудница, но пак се спаси; и разбойникът беше убиец, но пак се пресели в Рая; и докато Юда, който беше с Учителя си погина, разбойникът разънат на кръста стана ученик”. Срав. с гл. 19:30.

§116. Притчата за Злите земеделци (гл. 21:33-46; Мк. 12:1-12; Лк. 20:9-19).

Сравнете с притчата в Ис. 5:1-7, която Исус несъмнено е имал пред вид, и с която е искал да покаже на слушателите си, че се прилага към тях. Предишната притча била изказана на първосвещениците, книжниците, и старейшините (ст. 23); и с нея Христос бил им посочил нечестивостта им дето не се покорявали на Бога. А сега той пристъпва не само да им яви наказанието, което им се стояло, но и да им покаже още по-ясно нечестивостта им за дето отхвърлили и убили пратениците му, и даже Сина му. Но, както се учим от Лука, това не било казано прямо на тях, но “на народа”.

Ст. 33. Лозето, за което се говори в тази притча, не е, както в Исая, Еврейския народ, но Царството Божие (ст. 43), което първом тям било поверено, но сега щяло да им се отнеме и да се даде на други. Сам стопанинът бил насадил лозето, и издигнал плета, лина, и стълпа (кулата), сир., снабдил го бил със всичко, което било потребно за него и за пазенето му, като оставил на тях само обработването му. Така винаги източниците за благоденствието на народите и единичните лица са от Бога, а което се изисква от човека е да пази и развива, което той му е поверил. Земеделците тука не са само вероучителите и водачите на народа, а целият народ, на всички от който били поверени духовните благословения на царството Божие (Рим. 3:1,2, 9:4), и от които очаквал плодове на правдата и светостта. “И отиде на чужда страна за много време” (Лк. 20:9). Така Бог повидимому се оттегля от нас, за да изпита послушността и верността ни.

Ст. 34. И когато наближи времето на плодовете. В естествения свят им особено време за плодове. Но Бог винаги гледа за плод от този духовен виноград, в който плодовете на послушание, правда, и любов трябва постоянно да растат и се развиват.

Ст. 35,36. А земеделците хванаха слугите му, и пр. Че нечестивоста, която народът показвал на Божиите раби не е преувеличено представена тука е очевидно от 3Цар. 19:14, 22:24-27; 4Цар. 6:31, 21:16; 2Лет. 24:19-22, 36:15; Ер. 20:1,2, 37:15, 38:6. Срав. и с Д.А. 7:51-53; 1Сол. 2:15; Евр. 11:36,37, и гл. 23:34-37.

Ст. 37. Най-после прати при тях сина си. Тука ясно е показана голямата разлика между Христос и пророците. Те били раби, а той синът, ей “любезният Син” (виж. Ев. от Марко). – Ще почетат сина ми⁴⁷. Не че Бог не е знаел какво щяло да последва, но това показва Божието искрено желание да се покаят, и готовността му да извърши всичко, което било възможно. И макар народът въобще и да го отхвърлил и убил, пак имало мнозина единични лица, които показали почитание към него и повярвали в него, напр., апостолите и множество други.

Ст. 38. Синът – наследникът. Не е вярно, че първосвещениците и фарисеите наистина били припознали Исус за Месия, Бижия Син (Виж. Д.А. 3:17). Но те трябвало да го припознаят (Йн. 3:2, 11:47-50), и щели да го припознаят, ако не били предрасъдъците и нечестивостта им (Йн. 1:5, 3:19). И може би мнозина от тях са рекли в сърцето си полуубедени: “Този е Синът”, сир., Месия, но се бояли да изповядват това явно (Йн. 12:42), и така се присъединили към неприятелите му да го осъдят на смърт. – Да присвоим наследството му. Фарисеите и управителите искали да владеят над Еврейския народ за своя полза; и което най-много ги озлобило срещу Исус било, че той отклонявал хората от тях и умалявал влиянието им (Йн. 11:48, 12:19).

Ст. 39. Изхвърлиха⁴⁸ го вън от лозето и го убиха. Може би тука се загатва, че Исус щял да бъде разпнат вън от Ерусалим (Йн. 19:17; Евр. 13:11,12). Но положително не се знае дали тука става подобно загатване; понеже Марко обръща реда и казва: “та го убиха, и хвърлиха го вън от лозето”.

Ст. 41. Казват Му. Според Лука, сам Исус отговорил, а онези, които го чули рекли:”дано не бъде”. Вероятно е, че някои от присъстващите (от фарисеите или от народа) отговорили както тука е казано, и че Исус като одобрил думите им, други извикали “дано не бъде”. – Злосторниците люто ще погуби⁴⁹, и пр. това щяло да стане когато стопанинът на лозето дойдел (ст. 40), което и станало в разорението на Ерусалим от Римляните, около 40 години по-късно, и съответства на мнението, че дохождането на Господа на много места трябва да се земе за това събитие.

Ст. 42. Исус им каза, и пр. тези думи са приведени от Пс. 118:22. Няма нужда да предполагаме, че те първоначално са били казани за Христос. Но изказаната с тях истина е била забележително приспособима на него, т.е., че онзи, който бил отхвърлен, като камък несгоден да се употреби в някоя част на сградата, е могъл действително да бъде от такава важност, щото да се положи на самия ъгъл, и стане най-скъпоценият камък в сградата, на който ще почива цялото здание. Христос някъде е наречен крайъгълен камък на църквата си (Д.А. 4:11; 1Пет. 2:6,7; 1Кор. 3:11; Еф. 2:20-22). – Чудно, защото отхвърленият камък станал крайъгълен. Срав. с Ис. 53:3,12. И зданието също така е до голяма степен съградено с камъни отхвърлени от светските строители (Д.А. 4:13; 1Кор. 1:26,27).

Ст. 43. Божието царство. То прочее е лозето. Виж. бел. на ст. 33. – На народ, и пр. не на някой особен езически народ, нито на езичниците въобще, а на “призваните от Бога” от всички страни, били те евреи или езичници. Виж. Д.А. 15:14; 1Пет. 2:9; Отк. 5:9.

Ст. 44. Който падне върху тоя камък ще се смаже. Които “падат на този камък” са онези, които се съблазняват в Христос в скромното му положение, и не повярват в него (Ис. 8:14,15; Лк. 2:34). Но на които камъкът пада са онези, които като му се противят непрестанно, най-после ще бъдат съвършенно съсипани от него (Дан. 2:34,35,44). При това, забележете, че Христос тука ясно показва, че макар и да го убият, те няма да го смажат и унищожат, но пак ще бъде “глава на ъгъла”, и пак ще падне ужасно върху неприятелите си.

Ст. 45,46. Разбраха, че за тях говори. Главната причина защо те искали да го погубят не била защото той говорил нещо против Бога или срещу истината, а защото говорел за тях. Виж. по-горе бел. на ст. 38. Според Марко (Мк. 12:12,13), те го оставили, и зели да се наговарят против него, но от гл. 22:15,16, изглежда вероятно, че наговарянето им започнало след последната притча (гл. 22:1-14), която Марко не споменава.

Назад | Съдържание | Напред