Глава 10.

¹ Истина, истина ви казвам, който не влиза през вратата на кошарата на овцете, но прескача от другаде, той е крадец и разбойник.

² А който влиза през вратата, овчар е на овцете.

³ Нему вратарят отваря; и овцете слушат гласа му; и вика своите овце по име и ги извежда.

⁴ Когато е изкарал всичките свои, върви пред тях; и овцете го следват, защото познават гласа му.

⁵ А подир чужд човек няма да следват, но ще побягнат от него; защото не познават гласа на чуждите.

⁶ Тази притча им каза Исус; но те не разбраха какво им говореше.

⁷ Тогава Исус пак рече: Истина, истина ви казвам, Аз съм вратата на овцете.

⁸ Всички, които са дошли преди Мене са крадци и разбойници; но овцете не ги послушаха.

⁹ Аз съм вратата; през Мене ако влезе някой, ще бъде спасен, и ще влиза, и ще излиза, и паша ще намира.

¹⁰ Крадецът влиза само да открадне, да заколи и да погуби: Аз дойдох за да имат живот, и да го имат изобилно.

¹¹ Аз съм добрият пастир; добрият пастир живота си дава за овцете.

¹² Който е наемник, а не овчар, и не е стопанин на овцете, вижда вълка, че иде, и, като оставя овцете, бяга; и вълкът ги разграбва и разпръсва.

¹³ Той бяга защото е наемник, и не го е грижа за овцете.

¹⁴ Аз съм добрият пастир, и познавам Моите, и Моите Мене познават,

¹⁵ също както Отец познава Мене, и Аз познавам Отца; и Аз давам живота Си за овцете.

¹⁶ И други овце имам, които не са от тая кошара, и тях трябва да доведа; и ще чуят гласа Ми; и ще станат едно стадо с един пастир.

¹⁷ Затова Ме люби Отец, защото Аз давам живота Си, за да го взема пак.

¹⁸ Никой не Ми го отнема, но Аз от Себе Си го давам. Имам право да го дам, и имам право пак да го взема. Тая заповед получих от Отца Си.

¹⁹ Поради тия думи пак възникна раздор между юдеите.

²⁰ Мнозина от тях казваха: Бяс има, и луд е; защо Го слушате?

²¹ Други казваха: Тия думи не са на човек хванат от бяс. Може ли бяс да отваря очи на слепи?

²² И настъпи в Ерусалим празникът на освещението на храма. Беше зима;

²³ и ходеше Исус в Соломоновия трем на храма.

²⁴ Между това юдеите Го заобиколиха и Му казаха: До кога ще ни държиш в съмнение? Ако си Ти Христос, кажи ни ясно.

²⁵ Исус им отговори: Казах ви, и не вярвате. Делата, които върша в името на Отца Си, те свидетелствуват за Мене.

²⁶ Но вие не вярвате, защото не сте от Моите овце.

²⁷ Моите овце слушат гласа Ми, и Аз ги познавам, и те Ме следват.

²⁸ И Аз им давам вечен живот; и те никога няма да загинат, и никой няма да ги грабне от ръката Ми.

²⁹ Отец Ми, Който Ми ги даде, е по-голям от всички; и никой не може да ги грабне от ръката на Отца.

³⁰ Аз и Отец едно сме.

³¹ Юдеите пак взеха камъни за да Го убият.

³² Исус им отговори: Много добри дела ви показах от Отца; за кое от тия дела искате да Ме убиете с камъни?

³³ Юдеите Му отговориха: Не за добро дело искаме да Те убием с камъни, а за богохулство, и защото Ти, бидейки човек, правиш Себе Си Бог.

³⁴ Исус им отговори: Не е ли писано във вашия закон: "Аз рекох, богове сте вие"?

³⁵ Ако са наречени богове ония, към които дойде Божието слово, (и написаното не може да се наруши),

³⁶ то на Този, Когото Бог освети и прати на света, казвате ли, богохулствуваш, защото рекох, Аз съм Божий Син?

³⁷ Ако не върша делата на Отца Си, недейте Ми вярва;

³⁸ но ако ги върша, то, макар да не вярвате на Мене, вярвайте на делата, за да познаете и разберете, че Отец е в Мене, и Аз в Отца.

³⁹ Пак искаха да Го хванат; но Той избяга от ръката им.

⁴⁰ И отиде отвъд Иордан, на мястото, гдето Иоан по-преди кръщаваше и остана там.

⁴¹ И мнозина дойдоха при Него; и казаха: Иоан не извърши никое знамение; но всичко, що каза Иоан за Този беше истинно.

⁴² И там мнозина повярваха в Него.
 

Ст. 1. Това е продължение на горното. И приятели и неприятели присъстват (ст. 19-21), и както става явно от ст. 21, те още помнят чудото, което той беше извършил. Освен това, думите Истина, истина никога не се употребяват в започването на нова реч, но винаги служат за важно въвеждане на някоя по-дълбока истина, която произлиза от каквото е казал по-преди (гл. 1:51, и пр.). Тук Христос се представя за Добрия Пастир, който търси загубената овца (горкият сляп човек), и за вратата, през която този слепец беше влязъл в кошарата Божия, и беше намерил духовна светлина и живот. Напротив, фарисеите, които претендираха, че са учители и пастири на Божиите люде, не се бяха погрижили за тази бедна овца, но бяха даже решили да го отлъчат от кошарата (гл. 9:22,34). В края на главата, Исус ги беше изобличил като грешници, най-вече за дето не вярваха в него, а сега той им казва, че защото не вярват в него (или, защото не влизат в кошарата чрез него), те са лъжливи пастири – ей, крадци и разбойници, а той е и вратата (ст. 7,9), и Пастирът (ст. 11,14). В изучаването на тези стихове ние трябва да помним, че в Новия Завет учителите и водачите на Божия народ се представяха понякога като пастири, и че още по-често самия Бог, а особено Месия, се представяше като истински Пастир (Пс. 23; Ис. 40:11; Ер. 23:1-4; Ез. 34; Зах. 11:4-17). Заради това, тези фарисеи лесно можаха да разберат, че Исус тях мереше с изобличението си, както и старите пророци бяха изобличили неверните пастири на времето си, и че като претендира, че е Добрия Пастир (ст. 11,14) той пой претендира, че е Месия. Стиховете 1-5 излагат разликата между лъжливи и истинни пастири; после в ст. 7-9, той говори за себе си като вратата, през която и пастирите и овците влизат в кошарата; и в следващите стихове той се представя като Великия Пастир. – Който не влиза през вратата на кошарата на овцете, и пр. Кошарата е рече видимата Църква Божия, -отначало Юдейската църква, а после Християнската църква. И стадото, както става явно от гореприведените старозаветни места, са Божиите люде. Овцете се събират в кошарата,, сир., във видимата църква, за по-добро запазване. Пастирът няма нужда да прескача през стената. Този, който прави така показва, че той не принадлежи на кошарата, но е крадец и разбойник. Добре е казал някой, че Сатана беше “първият крадец, който прескочи в Божията кошара”.

Ст. 2. А който влиза през вратата овчар е на овцете. Тук пастир не значи Христос, но човек-пастир, или овчар; защото в тези първи стихове Христос се представя за вратата, през която и овците и пастирите им влизат в кошарата. Но при все това, с изключение на тази една точка – че всички истински човеци-пастири влизат чрез Христос вратата – всичко друго, което се казва в следващите стихове (3-5) за тези човеци-пастири е още по-вярно за Христос, Великия Пастир.

Ст. 3. Нему вратарят отваря. Исус по-късно разяснява, че той сам е вратата и пастирът Но той не разяснява кой е вратарят. Той вероятно споменава за него само, за да покаже как пастирът намира лесен вход в кошарата, когато другите не могат да влязат освен като прескочат от другаде. Ние вярваме, че няма да сбъркаме ако (с мнозина тълкуватели) кажем, че Св. Дух е вратарят. Той е, който призовава човеците на пастирска служба, и ги прави способни за тази служба, и който им “отваря вратата” да проповядват евангелието, или да влязат и се грижат за Христовото стадо (1Кор. 16:9; 2Кор. 2:12; Кол. 4:3, и пр.). – И овцете слушат гласът му, сир., познават го (виж. ст. 4), че е гласът на пастирът им. Срав. с гл. 8:47 – Който е от Бога, Божиите думи слуша. В тази притча, овцете не са само тези, които казват за себе си, че са последователи Христови, но Божиите истинни люде. Тези всички, със своите подновени естества и духовни подбуждения, обикновено познават тези, които идват при тях в името Христово и в неговия дух като свои истинни пастири. Най-вече те познават неговия глас. А, напротив, тези които не са от Бога, и не са негови овце, не го познават (гл. 8:43,47). – И вика своите овце по име. Както пастирът знае всяка овца от стадото си, така и Християнския пастир трябва да знае всеки от паството си по име, и трябва да е запознат от близо с характера, обстоятелствата, и духовното положение на всеки. Само по този начин той може да се грижи както трябва за душите им, като дава на всеки такова поучение и наставление от каквото той се нуждае. – И ги извежда. Така казва Давид за Великият Пастир: На зелени пасища ме успокоява, при тихи води ме завежда. Пастирът трябва да бъде от близо запознат, не само с паството си, но и с широкото пасище на Божието слово и провидение, така, че да може лесно да ги води на най-плодовитите полета. Само така – като им дава изобилно от хлябът и водата на живота – той ще може да държи паството си в здраво духовно състояние.

Ст. 4. Върви пред тях, да ги води на пасбище и на вода. Вижте по-горе. Истинският пастир трябва да ходи така пред паството си, че да ги води с примера си в пътят, в който той иска да ходят. Така Павел често призовава християните да го следват, да му подражават (1Кор. 11:1; Фил. 3:17; 1Сол. 1:6).

Ст. 5. А подир чужд човек няма да следват, и пр. Това всичко е буквално истина. Овчарят вика на овците си сегис-тогис, за да им привлече вниманието; и те познават гласът му и вървят подире му. Но ако чужденец им вика, те се спират, и уплашено си повдигат главите; и ако чужденецът пак им извика, те се обръщат назад и бягат. И истинските християни скоро познават чуждият глас на този, който не дойде при тях с духа и учението на Христос, и те бягат от него. Те виждат, че той идва при тях с “друго евангелие” (Гал. 1:8,9), и друго учение (2Йн. 9,10), и следователно те знаят, че той не е един от Христовите под-пастири, но че е крадец и разбойник, който иска да поведе Христовите овци далече от него.

Ст. 6. Тази притча. Гръцката дума, което тук е преведена притча, не е същата, която се употребява в другите Евангелия, като например в Мт. 13:3; нито пък казаното в ст. 1-5 е притча като притчите, които се разказват там. То е алегория (иносказание). Притча (както думата обикновено се употребява) изисква един разказ или приказка, за да я изложи, както е във всичките притчи разказани в Мт. Гл. 13, и пр. – Те не разбраха. Те бяха навикнали на алегорично поучение, и те знаеха твърде добре, че под тези добре-известни неща за овчарския живот, Христос искаше да ги поучи на някоя духовна истина, но каква беше тая истина, те не знаеха.

Ст. 7. Този и следващия стих са и двата разяснение на предишните алегорически изказвания, които не бяха разбрали, и са като разширение на тях. В предишните стихове Христос беше говорил за пастири въобще. Тези пастири влизат в кошарата през същите врата както и овците; и Христос тука казва, че сам той е тази врата – вратата на овцете, - единствената врете и за овцете и за пастирите, за да влязат в Божията кошара, т.е., в неговата истинска църква. Виж. ст. 9, където той разяснява как той е вратата.

Ст. 8. Всички, които са дошли преди мене, са крадци и разбойници. Кои са тези всички? Разбира се, че не е каже всичките хора, като, например, Мойсей и пророците, които свидетелствуваха за него, или Авраам, за когото Христос току-що бе казва, че “Авраам би се радвал да види неговия ден; и видя и зарадва се”. Навярно, тези хора не бяха крадци и разбойници, но овци и пастири, които влязоха чрез Христос – вратата. Нито пък е възможно той да говори за лъжехристи, защото макар и мнозина такива да дойдоха след него, никъде не се споменава за някой да е дошъл преди него. Както обикновено, значението трябва да се разтълкува от връзката му с другите части на речта му. Исус говори за себе си като вратата. И той казва – “Аз съм вратата”; всички, които дойдоха преди мене и претендираха, че са вратата – претендираха, че са средството или ходатаите (посредниците) чрез, които хората могат да се приближат до Бога и неговата кошара – “са крадци и разбойници”. Старозаветните пророци и учители не претендираха за себе си такова нещо, но посочваха Христос, истинската врата. Вероятно е, че той има предвид (между другите, и юдеи и езичници) книжниците и фарисеите в него време; защото ей сега (гл. 9:22,34) те не претендираха ли, че те са пазителите на Божието стадо, и че можаха да изпъдят от кошарата му когото си искат? Сравнете и това, което Христос казал на законниците (Лк. 11:52), които претендираха, че имат ключът на знанието, но нито те влизаха, нито оставяха да влязат тези, които искаха. – Но овцете не ги послушаха. Срав. със ст. 3,5, и бел. Нито послушаха лъжехристите, които дойдоха след него (Мт. 24:24). Във всеки век Бог пази своите си (Рим. 11:2-5). Те може да се прелъстят за малко време, но гласът – характерът, духът, и ученията – на всички тези лъжливи религиозни учители толкова се различават от истинския Християнски дух и учение, че тези, които са от Бога родени бързо познават разликата.

Ст. 9. Той пак казва, че е вратата. – През мене ако влезе някой, и пр. Срав. с Еф. 2:18, “Чрез него и едните и другите (т.е., юдеи и езичници) имаме достъп при Отца”. – Ще бъде спасен. Видът, размерът, и увереността на спасението обещано тук се показват в ст. 28,29. – И ще влиза и ще излиза, и паша ще намира. Той не само ще бъде в безопасност, но и ще бъде изобилно благословен във всичките си пътища, хранен и разхладен от хлябът и водата на живота (гл. 4:14, 6:48-51). И така Христос не само е вратата и пастирът на стадото си, но е тяхна храна – тяхно “все во все”. И овците и пастирите влизат през Него, и намират всичко каквото желаят в Него.

Ст. 10. Тук ние виждаме, по противопоставяне и по пряко поучение, отличителните характеристики на Христос, и на християнството. Целта им не е себелюбива, а благодетелна. Те не са дошли да откраднат от хората естествените им права, да им наложат тежки товари, да изискват тежки епитимии¹⁴¹ от тях – не са дошли “да заколят и да погубят”. Християнството идва да развие и облагороди всичките естествени сили на човека, да му даде, и то преизобилно, нов духовен живот. Заради това, всяко поучение, което се стреми да лиши човечеството от свободния, естествения, и радостния му живот, е противо-християнско. Христовото учение и влияние постоянно клони да направи целия живот – обществен, умствен, нравствен, и духовен – по-изобилен.

Ст. 11-13. До тук Христос беше говорил за пастири, или религиозни учители, въобще, и за себе си като вратата през която само те (и овците) могат да влязат в Божията кошара. Сега той говори за себе си като истинския пастир – “Пастирът и Епископа на душите” (1Пет. 2:25), под когото се намират всички човешки пастири, и в противоположност на когото се намират наемниците. – Аз съм Добрия Пастир. Както видяхме по-горе (виж. бел. на ст. 1), в Стария Завет Божията Църква често се счита за кошара, Израил за стадо, а самия Йеова за Пастир. Виж. особено Пс. 23:1; Ез. 34:11-16. Забележете така също, че е било предсказано, че идващия Месия ще бъде Единия Пастир над тях. Срав. и с Ис. 40:9-11, където този Месия, който “ще пасе стадото си като пастир”, е представен за Божествен, - “Ето Бог ваш”, - “Ето, Господ Йеова ще дойде”, - “Ще пасе стадото си както пастир; ще събере агнетата с мишцата си, и пр.”. Христовите слушатели трябва без друго да са разбрали, че той твърди, че е този божествен Пастир на Израил.. И тази мисъл за Христос като божествен Пастир се е запечатала дълбоко в умовете и сърцата на християните във всеки век. Ние намираме това в най-ранната Християнска писменост, в най-ранните усилия на Християнското изкуство, живопис, везание, и даже ваятелство. То ни се вижда естествено в нашите свещени песни и молитви Пастирската патерица (гега, кривак), е най-сгодният белег за работата на един Владика, и Пастир е името, с което паството познава този, който в Христовото име е назначен да бъде техен водач. – Добрия пастир живота си дава за овцете. Пастирите често излагат живота си в опасност за стадото си, като например Давид, когато избавил агнето от лъва и мечката (1Цар. 17:34-37). Това, което отличава всеки добър пастир, в противоположност на наемникът споменат в следващия стих, беше истина в най-висока степен за самия Христос; и в ст. 15 той изрично казва, че той ще направи така. Наемникът, напротив, го е грижа за заплатата си. Овцете “не са негови”, и той не ги обича и на иска да се излага на опасност за тях, затова когато види вълкът, че идва, той гледа да спаси себе си, а не овцете. Имаше такива наемници във времето на Стария Завет (виж. особено Ез. 34:1-10), които хранеха (пасяха) себе си, а не стадото (ст. 2), и оставаха стадото да стане ястие на всичките зверове на полето (ст. 5). Но не всеки пастир, който е нает е наемник (1Тим. 5:18), но само този, който работи за заплатата си, а не от любов към стадото, защото отличителният дух на наемника е (ст. 13), че не го е грижа за овцете, но го е грижа само за себе си.

Ст. 14,15. Познавам моите, и моите мене познават. По-преди той беше описал тясното познанство на пастирът с овцете, и на овцете са пастирът, като казва (ст. 3,4), че пастирът “вика своите овце по име”, и че овцете “познават гласът му”. И когато на това тясно познанство с нас прибавим и мисълта, която се съдържа в последното изявление на този стих, именно, че той ни и люби, че той положи живота си за нас, каква свършена основа за упование ни дава това! Пастирът, който толкова ни люби, и който напълно познава характера, изпитанията, изкушенията, слабостите, и нуждите ни, навярно ще ни води по най-добрия път. Той знае как да превързва раните, които са скрити от очите на другите, как да лекува онези душевни недъзи (болести), които са скрити даже и от нас, и какви пасища – или какви действия на неговото провидение – ще ни доставят най-добрата храна в особеното ни духовно състояние. – Моите мене познават. Виж. бел. на ст. 4 и 8, и Срав. с гл. 17:25, и също с 1Йн. 2:3 – И по това знаем, че сме го познали, ако пазим неговите заповеди.

Ст. 16. И други овце имам, които не са от тая кошара, т.е., между езичниците. Срав. с Д.А. 18:10 – Защото имам народ много в този град. Виж. и Д.А. 10:35. Тези други овце не са в особена кошара, но са разпръснати (гл. 11:52). И ние можем да вярваме, че и сега той има много народ между сегашните езически народи, и чрез нас ги призовава (Мт. 28:19, “Идете, прочее..”). Старозаветните пророци бяха предрекли това идване на езичниците, както например в Ис. 52:10-15; Мих. 4:2; и тук нашия Господ го има това на ума си като следствие от полагането на живота си за овцете. – И тях трябва да доведа. Той ги събира чрез силата на любовта си като се проявява в смъртта му (гл. 12:32) – И когато бъда аз въздигнат от земята, ще привлека всичките при себе си. – И ще станат едно стадо с един пастир, - не една кошара, но едно стадо, не една изключителна ограда от една външна църква, но едно стадо, което познава един Пастир и се знае от него, и всички едно в него (Гал. 3:28), или, както той сам поучава в последната си молитва с учениците си (гл. 17:21), едно в него и в Отца – в нас едно. Ще има много кошари в много народи, в много векове, в много страни. Но за всичките християни ще има един истински Пастир, който полага душата си за овцете, и всичките разни кошари ще образуват, чрез живо единство в него, едно огромно стадо.

Ст. 17. Затова ме люби Отец, и пр. Христос като Вечното Слово, Второто Лице в Троицата, беше винаги с Отца и възлюбен от Отца. Но Христос като човек, роден от Дева Мария, успяваше в благодат пред Бога (Лк. 2:52), когато той успяваше във възраст и изявяваше съвършената си святост и доброта на естеството си. И това той показва най-вече в онази самопожертвователна любов, която го накара да си положи живота, за да спаси хората. И заради това, той получи особена любов и особена чест от Отца. Срав. с Евр. 1:9, и особено Фил. 2:8,9 – Послушлив биде даже до смърт, затова и Бог го превъзвиши. В този чудесен стих се намира тайната на любовта на Отца към Сина, именно, понеже Синът се е показал снизходителен да се унижи, и да спечели венецът чрез кръста. – За да го взема пак. И това беше част от причината, поради която Отец го любеше, защото неговото живеене пак беше му нужно, за да доизкара делото на своята любов. Срав. с Рим. 4:25 – “Който бе предаден за прегрешенията ни, и възкръсна за оправданието ни”. И, както Стир казва, %без тази цел пред вид Христовата смърт нямаше да бъде нито законна, нито възможна”. Само чрез постоянното си присъствие в църквата си той би могъл да извърши делото, на което смъртта му положи основанието, и само така той би могъл да живее винаги и да ходатайства за своите люде. Разпилените овце през всичкото траене на света е се съберат от този, на когото постоянното съединение с човешкото естество Го прави да бъде и пастир, който полага душата си за овцете, и Вратата през, която ние имаме достъп до Отца.

Ст. 18. Никой не ми го отнема, но аз от себе си го давам. Никой, нито даже Отец. В това се състоеше нравственото достойнство на смъртта му – тя беше доброволна. И тук е отговора на тези, които се противят на догмата на изкуплението на основание, че тя представя Бога да налага на невинна жертва наказанието, което се е падало на други. Христос доброволно стана приношение, за да спаси изгубените хора, както майката на драго сърце търпи страдания и даже смърт за децата си. Ако желаеше, Христос можеше когато и да е да избегне смъртта. Пред него хората бяха безсилни (гл. 18:6, 19:11), и ако беше се помолил на Отца си, Той щеше да му прати ангели да го избавят (Мт. 26:53). – Имам право да го дам, и имам право пак да го взема. Като на никое създадено същество, животът му беше в ръцете му. Срав. с гл. 2:19. Но и когато си полагаше душата, и когато пак я вземеше, както и във всичко друго (гл. 5:19, и бел.) той действаше в съвършено подчинение на Отца, както той тука прибавя – Тази заповед приех от Отца си. Възкресението на нашия Господ се отдава на Отца на друго място, както в Гал. 1:1. Това напълно се съгласува с това, което нашия Спасител тук казва, че взема живота си пак по волята си, понеже той е един с Отца, и волята му е еднаква с волята на Отца. Така и тук, както в гл. 3:16, изкуплението чрез Христос се отдава на волята на Отца, който до толкова любеше света, че даде Сина си, но, както ясно се казва в по-предната част на този стих, то беше и съвършено самоволно дело на Сина.

Ст. 19-21. “Раздорът”, за който се споменава тук е подобен на раздора споменат в гл. 9:16, и думата “пак” без съмнение значи това; и поне някои от същите хора са присъствали. Като са гледали само на думите, които той беше изрекъл сега, не е чудно, че мнозина казали – Бяс има, и луд е; защото говорителят, както се вижда, е човек като тях, от презрения Назарет Галилейски, и при всичко това той твърди, че е Вратата на Божията кошара и Пастирът на овцете му, че има власт върху живота си, и даже, че може да се въздигне от мъртвите. Но простият отговор на някои от присъстващите е убедителният отговор за всякога. Думите му не приличат на бленуванията на беснуем, но са пълни с най-чиста нравственост и най-дълбока духовна истина, така че никога човек не е говорил като него, и освен това, делата му са съгласни с думите му, и потвърждават най-високите му претенции. – Може ли бяс да отваря очи на слепи. Срав. със ст. 37.

§90. Исус в Ерусалим на Празника на Освещението. После той се оттегля оттатък Йордан (гл. 10:22-42).

За редът на събитията, виж. Съгласие на Четирите Евангелия. Както видяхме, повечето и вероятно всичките събития споменати в гл. 7:2-10:21, се случиха в Ерусалим през Празника на Шатроразпъването (т.е., в Окт., 29г., след Р.Х.), виж. гл. 7:2,10,37, а от гл. 8:12, и особено от ст. 59, се вижда, че той е още в храма, а пък в гл. 9 така също той току-що е напуснал храма (ст. 1). Следователно, всичките тези събития се виждат да са тясно свързани едно с друго. Но сега ние дохождаме на Празникът на Освещението, който се случи малко повече от два месеца след Празника на Шатроразпъването. Евангелистът не ни казва къде е прекарал Исус времето между двата празника. Мненията на тълкувателите са били различни: някои мислят, че той се е намирал в или близо до Ерусалим, а други – че той се е върнал в Галилея, и че изпращането на седемдесетте ученика е станало между двата празника.

Ст. 22. Празникът на Освещението. Този празник се случи на 25-и на 9-я месец, т.е., някъде през декември. Той беше учреден от Юда Макавей за възпоменание на очищението на храма и олтара, след като са били осквернени от Антиох Епифан. Осквернението станало в 167г. и очищението – три години по-късно, т.е., 164г. преди Р.Х. Както повечето празници, той траел осем дни; и често се наричал Празникът на Светилата, или защото юдеите осветяваха къщите си през всичкото време на празника, или, както Йосиф (Древности, XII. 7:7) казва, защото се радваха за възобновението на поклонението в храма. Беше зима. Това може да се е прибавило, за да разясни на езическите читатели по кое време на годината е било, или да разясни защо той ходеше в притворът, вместо вън в двора.

Ст. 23. Соломоновия трем. Това се споменава пак в Д.А. 3:11, 5:12. То беше покрит притвор, който, казват, се намирал на източната страна на храма. Според някои, то се наричал Соломонов притвор, защото се мислел, че е част от първобитното здание, съградено от Соломон. Виж. Йосиф, Древности XX. 9:7.

Ст. 24. Юдеите го заобиколиха. Този глагол често означава, Заобикалям някого с неприятелска цел. Тук той значи, че една раздразнена и заплашителна тълпа го заобиколи, решена да го накара да каже дали той е Месия или не.

Ст. 25. Казах ви и не вярвате. Сравнете с отговорът му в гл. 8:25, и на Йоан Кръстител в Мт. 11:2-6. До тогава докато те имаха такива криви идеи за Месия – като го считаха просто за един светски избавител – то щеше да бъде по-лошо от безполезно да приспособи това име на себе си. Даже на учениците си той не каза това докато сам Петър не го изповяда, като каза: “Ти си Христос Син на живия Бог” (Мт. 16:16). Христос първо поучава хората какво беше той, а не кой беше той, и след като се научат какво той беше, те щяха да бъдат готови да го приемат като Месия. В такива места като гл. 5:19, 8:36,56,58, и 10:11, той им беше казал (както казва тук), че той е Месия, като претендираше за себе си такива отношения към Отца и такива названия и служби каквито се предсказваха за Месия, и каквито не можаха да се приспособят на никой друг. Той пак прави въззив на “делата” си, (Срав. с гл. 5:36), които той е направил в името на Отца си, като най-добри свидетели, че той наистина беше Син Божий, и следователно (както те трябваше да заключат) Месия.

Ст. 26. Но вие не вярвате, защото не сте от Моите овце. Последната част на този стих, както ви рекох¹⁴², е съмнителна, понеже я няма в много ръкописи. Но, били тези думи истински или не, той беше им действително казал това, когато ги поучаваше (ст. 5,14,16), че овцете му слушат гласът му, или вярват в него, а пък те не вярват. Загатването му за това слово не доказва (както някои предполагат), че това е продължение от него. Както видяхме в началото на този отдел, това слово е било говорено преди два месеца, но между това той е отсъствал, и сега, в отговор на въпроса им, той им напомня това, което им беше казал в последното си слово.

Ст. 27. Моите овце слушат гласа ми, и аз ги познавам. Пастирът и овцете се познават. Срав. със ст. 3, “Овцете слушат гласът му, и своите овце зове по име”. И те вървят подире му. Срав. със ст. 4.

Ст. 28. Аз им давам вечен живот. Това разяснява по-точно спасението и живота, които се споменават в ст. 9,10. Не е ще дам, но давам. Вечният живот, който Христос дава на вярващите е настоящо притежание. Срав. с гл. 5:24, и бел. Ние трябва да забележим, че нашия Господ не мисли за вечния живот като нещо бъдеще. Той е едно развитие нежели само бъдеще съществувание. Ние ще живеем вечно, защото сега живеем духовно в съпричащение с Духът, който е вечен. – И те никога няма да загинат. Те няма никога да изгубят този духовен живот, който им се дава, когато те повярват в Христос и станат негови овци. От шестте части на този и на предишния стих, първата, третата, и петата се отнасят направо до това, което овците ще направят, а другите части се отнасят до това, което Христос ще направи за тях. Така например (1) Моите овце слушат гласът ми; (3) те ме следват; и (5) те никога няма да загинат. От друга страна, Христос казва за себе си (2) Аз ги познавам; (4) аз им давам живот вечен; и (6) никой няма да ги грабне от ръката ми, т.е., има три двойни изречения във всяко, от които Христос представлява първо човешката и след това божествената страна на човешкото спасение: - (1) Моите овце слушат моят глас, и аз ги познавам; (2) те ме следват, и аз им давам живот вечен; и (3) те няма от само себе си да се отлъчат от мене и да загинат, и аз няма да оставя никого (човек, или дявол) да ги заблуди и да ги погуби. (Срав. с Рим. 8:38,39; Мт. 18:14; Йн. 3:15). Забележете, че първите части във всяко изречение са така ясно изразени както и вторите, от което се вижда, че никой не може да очаква уверения за вечно спасение, които се обемат във вторите, ако той сам не действа съобразно с първите. Когато ние слушаме гласът на Христос и го следваме в неговия живот на свята покорност и самопожертвувание, тогава ние можем да бъдем уверени, че сме негови овце, и че той навряно ще ни пази. Мнозина си въобразяват, че познават Христос, но “по това знаем че сме го познали, ако пазим неговите заповеди” (1Йн. 2:3).

Ст. 29. Отец Ми, Който Ми ги даде (срав. с гл. 6:37, където също се представят като дадени на Христос от Отца) е по-голям от всички. Макар и да е истина, че по отношение към изкупителното дело Отец е по-голям от Сина, който самоволно се унижи, изглежда, че Христос тук не иска да каже това, понеже той веднага прибавя: Аз и Отец едно сме. Пълната мисъл изглежда е тази: Моите овце са в безопастност в моята ръка, защото като са в моята ръка те са и в ръката на Отца, понеже “Аз и Отец едно сме”. И още, те са в безопасност в ръката на Отца, защото той е по-голям от всички тези, които биха пожелали да ги грабнат от ръката му, макар че от това вие не трябва да заключите, че той е по-голям от мене, понеже аз и Отец едно сме. Еликот добре изразява всеобщото вярване на всичките дълбоко мислещи тълкуватели и на всемирната правоверна църква, като казва за този последен стих: “Предишният стих говори за една власт по-голяма от всички; и тези думи утвърждават, че в безпределността на всесилна власт Синът е едно с Отца. Те са повече от това, защото Гръцката дума за едно, както и Българската, се намира в среден род; и мисълта не е за единство по лице, но за единство по същество. Синът е единосъщен с Отец”. В множественото сме се утвърждава различие, против вярването на Савелианите; в едно се утвърждава единството му с Отца, против Арияните. Много пъти хора са се опитвали да докажат, че тези думи не искат да кажат повече от това, че има единство на воля между Отец и Сина. Ние видяхме по-горе, че те утвърждават и единство на сила и единство на естество. Но най-добрият отговор на всички, които се опитват да придадат на тези думи някое значение по-долу от това на божествеността на нашия Господ се намира тук – както и в еднаквия случай в гл. 8:58,59 – в поведението на самите юдеи. Те разбраха, че думите имат само едно значение; и те поискаха да накажат с убиване с камъни каквото им се виждаше да е богохулство. Тяхната причина за това се дава тука изрично (ст. 33), “Защото ти, като си човек, правиш себе си Бог”.

Ст. 31. Юдеите пак взеха камъни, т.е., както бяха направили преди два месеца (гл. 8:59), и за същата причина, която те тук явно си казват (ст. 33). Виж. бел. по-горе (срав. с гл. 5:18). Тогава той се избави като се скри от тях, а сега като им отговаря.

Ст. 32. Много добри дела ви показах от Отца. Целият живот на Христос беше добър, и всичките му дела бяха добри, но добрите дела от Отца му трябва да са онези чудотворни дела, които само Отец му можеше да върши, или които той вършеше в името на Отца си (гл. 5:19,20,36, 10:25). Исус им казва тук, е им е показал много такива дела. Евангелистът е разказал само няколко, но той загатва, че много повее са били направени (виж. гл. 2:23, 3:2) даже в Ерусалим пред тези юдеи. – За кое от тия дела искате да Ме убиете с камъни? Това беше труден въпрос. Какви хора те трябва да са, за да убиват с камъни един човек за добрите му дела! И особено за такива чудотворни дела, които той беше направил, за да им направи добро!

Ст. 33. Разбира се, че те имаха готов отговор; и на тях, в тяхната нравствена и духовна слепота, този отговор им се виждаше достатъчен – именно, че те не хвърлят камъни на него за делата му, но за думите му – за превъзвишените му претенции – “защото ти, като си човек, правиш себе си Бог”. Но те трябваше да знаят, че думите му трябва да отговарят на делата му, и както той често им казваше с дума, че той не прави никакви твърдения, които не се потвърждават напълно от делата му.

Ст. 34-36. Но тук, на тези разярени и раздразнени хора той дава разлиен отговор, който те можеха да оценят. Понеже те казаха, е той е богохулник като се прави Бог, той им показва, че даже в техния Стар Завет думата богове се е отдавала на човеци, (които като съдии са представлявали Бога), и как тогава можеше той, в по-превъзвишения си характер и чин, да се нарече богохулник, защото се нарича Божий Син? Пред такива раздразнени хора, нямаше нужда той да утвърди пак най-високите си претенции (макар и по-късно той действително да направи това, ст. 38), но той трябваше да смири умовете им като им докаже, че от гледна точка на своите писания, те не можеха по право да го обвинят в богохулство. – Не е ли писано във вашия закон, т.е., в Стария Завет, защото макар, че думата “закон” да се употребява за петте книги на Мойсей (Както в Лк. 34:44; Мт. 5:17, 7:12, и пр.), тя често се употребява както тук за целия Стар Завет. Срав. с гл. 7:49, 12:34, 15:25; Рим. 3:19, 1Кор. 14:21. – Аз рекох, богове сте вие. Читателите на тези стихове са се сблъскали с две трудности. Едната е, че едно доказателство за оправдание на Исус, че се е наричал Божий Син се вижда да се изважда от едно място в Стария Завет, където съдиите се наричат Богове, а пък приведеният стих (Пс. 82:6) не казва, Богове сте, но само, Аз рекох, Богове сте. Другата трудност е, че се вижда като да се понижава твърдението на Исус, че е Син Божий в най-високия смисъл на думата.

Относно първата трудност трябва да забележим, че това, което Псалмопевецът е писал в Пс. 82:6, “Аз рекох Богове сте, и пр.”, се отнася направо към казаното в ст. 1, “Той съди между боговете”. Тук както и в Из. 7:1, 21:6, 22:8,9, съдиите се наричат богове. Доказателството на Спасителят следователно е, че юдеите не трябва да осъждат този, който Отец е изпратил като свой пратеник на човеците, за това, че се нарича Син Божий, понеже тяхното писание, чиято върховна власт те припознаваха, наричаше богове тези, на които Божието слово беше дошло, сир., тези, които бяха пазители на законът Му, и които раздаваха правосъдие в Негово име.

Разгледана от тази точка, втората трудност изчезва. Спасителят не накърнява твърденията си, но само прави едно сравнение. Ако вашето свещено писание (нито една дума, от което не може да се наруши или обезсили) нарича богове и чада на Всевишния тези човеци, които Бог е поставил да раздават правосъдие В Негово име, колко повече имам право аз, когото Отец е назначил и изпратил като свой пратеник на човеците, да се нарека негов Син? – И написаното не може да се наруши. Тук ние имаме свидетелството на самия Христос, че Стария Завет е непогрешим, и следователно боговдъхновен. Но той казва това за да покаже на противниците си, че свидетелството на писанията в тази точка не може да се отхвърли. Ако в тях съдии се наричат богове, колко повече аз, който имам по-горна служба, и който по-пряко представям Бога на земята, мога да се нарека Син Божий. – Когото Бог освети; Не, че го е направил свят, защото той е бил винаги свят, но (както значи често) го е отредил за служба Богу, или за света служба, виж. Из. 28:41, 29:1,44, и пр. Това той е направил когато го изпрати на света. – Защото рекох, Аз съм Божий Син. Той не беше употребил този израз, но това беше постоянното му твърдение; и той действително го беше казвал често, когато говореше за Бога като за свой Отец. Доказателството на Христос в тези три стиха е това. Законът (Псалмите) отдава названието богове на хора, които представят Бога, и следователно – понеже авторитетът на писанието не може да се отритне, - колко повече може названието Син Божий да се отдаде нему, когото Бог е осветил и изпратил в светът, за да го представи в по-висок смисъл и много по-съвършено.

Ст. 37,38. Ако не върша делата на Отца Си, и пр. Той пак прави въззив на делата си. Са ли, или не са, делата на Отца, т.е., такива дела каквито само Отец може да прави? Ако са, тогава, както каза по-преди, той и Отец са едно, или както тук се изразява, тогава Отец е в Мене, и Аз в Отца. Доказателството съществено е същото с онова, което той току-що беше употребил в ст. 25 и в гл. 5:36, 14:10,11. – Макар да не вярвате в мене, вярвайте на делата ми. За тях ще бъде по-лесно да вярват, че делата му са божествени дела, отколкото да повярват, че той сам е божествено лице. Заради това той ги увещава да направят тази първа стъпка – да не казват вече, че прави делата си с помощта на Веелзевул, че е самарянин, че има бяс, или че е луд – но да приемат това, което на всеки безпредрасъдъчен ум беше явна истина, че делата му са Божии дела; и това ще ги доведе до по-високото вярване в него, именно, както той казва, че “Отец е в мене, и аз в него”. Един важен урок за всякога. Който постъпва честно със себе си и с истината, като приема и се подчинява на истината до колкото му е позната, той ще бъде доведен до по-висока истина. “На този, който има (действително има и действа съобразно) ще се даде”.

Ст. 39. Пак искаха да Го хванат. Най-напред те искаха да го убият с камъни на мястото. Но сега те са имали време да размислят, и те могат да управляват лютостта на гнева си. Защото такова насилие би докарало на главите им Римските стражари (както се случи с Павел, Д.А. 21:31,32) и би ги изложило на наказание. Затова те се опитват да го хванат и закарат при властите, за да го съдят, както те действително направиха няколко месеца по-късно. – Но Той избяга от ръката им, както беше направил и по-преди (гл. 8:59). Исус не беше вече в безопасност в Ерусалим. Не веднъж, не два пъти, една тълпа е искала да го убие с камъни, и сега те крояха как да го хванат и предадат на съд. Но часът му не бе още дошъл. Делото му на земята не бе още свършено. И така (ст. 40) отиде отвъд Йордан, на мястото, гдето Йоан по-преди кръщаваше. Срав. с гл. 1:28, и бел.

Ст. 41,42. Тук той намери друг вид слушатели. Тук почвата беше приготвена. Преди три години Йоан Кръстител беше започнал великото си дело тъкмо тук между тях, и ден след ден те бяха слушали чудното му свидетелство за чудесното лице, което щеше да дойде след него, един който преден му биде, защото беше преди него, - който стоеше толкова по-горе от него, че той не беше достоен да развърже ремъкът на обущата му, - който щеше да кръщава, не като него с вода, но със Светия Дух, и когото той провъзгласи за “Син Божий” и “Агнецът Божий, който взема греховете на света” (гл. 1:15-34); и сега като се събраха усърдно наоколо му и слушаха думите му, а вероятно и виждаха чудесата му, защото те казват, “Йоан никакво чудо не извърши”, те заявяват, че “всичко, което каза Йоан за него беше истинно”. И така човешката ярост стана за хвала Богу (Пс. 76:10). Злобата и яростта на Христовите неприятели не попречи на делото му, но го заведе в по-плодовито поле – при онези, чиито сърца бяха толкова готови да приемат истината, че там повярваха мнозина в него.

Назад | Съдържание | Напред