Глава 13.

¹ А преди празника на пасхата, Исус, знаейки, че е настанал часът Му да премине от този свят към Отца, като беше възлюбил Своите, които бяха на света, до край ги възлюби.

² И когато беше готова вечерята, (като вече дяволът беше внушил в сърцето на Юда Симонова Искариотски да Го предаде),

³ като знаеше Исус, че Отец, е предал всичко в ръцете Му, и че от Бога е излязъл и при Бога отива,

⁴ стана от вечерята, сложи мантията Си †, взе престилка и се препаса.

⁵ После наля вода в умивалника и почна да мие нозете на учениците и да ги изтрива с престилката, с която бе препасан.

⁶ И тъй дохожда при Симона Петра. Той Му казва: Господи, Ти ли ще ми умиеш нозете?

⁷ Исус в отговор му рече: Това, което Аз правя, ти сега не знаеш, но отпосле ще разбереш.

⁸ Петър Му каза: Ти няма да умиеш моите нозе до века. Исус му отговори: Ако не те умия нямаш дял с Мене.

⁹ Симон Петър Му казва: Господи, не само нозете ми, но и ръцете и главата.

¹⁰ Исус му казва: Който се е окъпал няма нужда да умие друго освен нозете си, но е цял чист и вие сте чисти, но не всички.

¹¹ Защото Той знаеше онзи, който щеше да Го предаде; затова и рече: Не всички сте чисти.

¹² А като уми нозете им и си взе мантията седна пак и рече им: Знаете ли какво ви сторих?

¹³ Вие Ме наричате Учител и Господ; и добре казвате, защото съм такъв.

¹⁴ И тъй, ако Аз, Господ и Учител, ви умих нозете, то и вие сте длъжни един на друг да си миете нозете.

¹⁵ Защото ви дадох пример да правите и вие както Аз направих на вас.

¹⁶ Истина, истина ви казвам, слугата не е по-горен от господаря си, нито пратеникът е по-горен от онзи, който го е изпратил.

¹⁷ Като знаете това, блажени сте, ако го изпълнявате.

¹⁸ Не говоря за всички вас; Аз зная кои съм избрал; но това стана, за да се сбъдне писаното: "Който яде хляба Ми, той дигна своята пета против Мене".

¹⁹ Отсега ви казвам това нещо преди да е станало, та когато стане да повярвате, че съм Аз това, което рекох.

²⁰ Истина, истина ви казвам, който приеме онзи, когото Аз пращам, Мене приема; и който приема Мене, приема Този, Който Ме е пратил.

²¹ Като рече това, Исус се развълнува в духа Си, и заяви, казвайки: Истина, истина ви казвам, че един от вас ще Ме предаде.

²² Учениците се спогледаха помежду си, недоумявайки за кого говори.

²³ А на трапезата един от учениците, когото обичаше Исус, беше се облегнал на Исусовото лоно.

²⁴ Затова Симон Петър му кимва и му казва: Кажи ни за кого говори.

²⁵ А той като се обърна така на гърдите на Исуса, каза му: Господи, кой е?

²⁶ Исус отговори: Той е онзи, за когото ще затопя залъка и ще му го дам. И тъй, като затопи залъка, взема и го подаде на Юда Симонова Искариотски.

²⁷ И тогава подир залъка, сатана влезе в него; и така, Исус му каза: Каквото вършиш, върши го по-скоро.

²⁸ А никой от седящите на трапезата не разбра защо му рече това;

²⁹ защото някои мислеха, понеже Юда държеше касата *, че Исус му казва: Купи каквото ни трябва за празника, или: Дай нещо на сиромасите.

³⁰ И тъй, като взе залъка, веднага излезе; а беше нощ.

³¹ А когато излезе, Исус казва: Сега се прослави Човешкият Син, и Бог се прослави в Него;

³² и Бог ще Го прослави в Себе Си, и скоро ще Го прослави.

³³ Дечица, още малко съм с вас. Ще Ме търсите, и както рекох на юдеите, така и вам казвам сега гдето отивам Аз вие не можете да дойдете.

³⁴ Нова заповед ви давам, да се любите един другиго; както Аз ви възлюбих, така и вие да се любите един другиго.

³⁵ По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако имате любов помежду си.

³⁶ Симон Петър Му казва: Господи, къде отиваш? Исус отговори: Където отивам не можеш сега да дойдеш след Мене, но после ще дойдеш.

³⁷ Петър Му казва: Господи, защо да не мога да дойда след Тебе сега? Животът си ще дам за Тебе.

³⁸ Исус отговори: Животът си ли за Мене ще дадеш? Истина, истина ти казвам, петелът няма да е пропял преди да си се отрекъл три пъти от Мене.
 

§134. Исус умива нозете на учениците (гл. 13:1-20).

За времето и връзката на това събитие, виж. Съгласието и бележките на Лк. 22:24, и особено на Мт. 26:20. Както се показва там, то е станало несъмнено в началото на Пасхалната Вечеря. Макар Йоан и да не споменава учреждението на Тайната Вечеря, която всичките други евангелисти споменават във връзка с тази Пасхална Вечеря, той ни дава (каквото другите не ни дават) в тази и в следващите четири глави един твърде пълен отчет на думите, които Христос е произнесъл в този случай.

Ст. 1. А преди празника на пасхата. Явно се вижда, че тези думи се отнасят към времето точно преди Пасхата, когато те са седели да ядът. Виж. ст. 2. Йоан ще разкаже в тези в тези пет глави чудесните дела и думи на Христос в този Празник на Пасхата; и той започва като привлича вниманието на читателят на факта, че в тях Исус прояви голямата си любов към учениците. – Знаейки, че е настанал часът Му да премине от този свят към Отца, той дава, словом и делом, в тази последна вечер, на учениците си последното доказателство за голямата си любов към тях, и им завещава духовна истина и утеха. По-преди той знаеше, че часът му не беше дошъл (гл. 7:6, 11:9); сега, с еднаква увереност той знае, че е дошъл, но при все това, той не пожела да се моли да бъде избавен от него (гл. 12:27,28, и Мт. 26:53.). – Като беше възлюбил Своите ….. до край ги възлюби. “Исус обичаше своите чак до края на живота си тук на земята, и с умиването на нозете им и в последвалото слово им даде едно доказателство на любовта си. Знанието, че той трябва скоро да напусне светът го накара да извърши това дело. И макар, че това знание беше свързано със съвършено съзнаване на божественото му послание и на скорошното му прославяне (ст. 3), това негово съзнание не го възпря да даде това доказателство на само-унизителната си любов”.

Ст. 2. И когато беше готова вечерята, - може би точно след като са насядали (виж. бел. на Мт. 26:26 и Лк. 22:24). Както се казва там, вероятно е, че препирнята помежду им, кой от тях ще бъде най-голям, се е случила точно преди да седнат на трапезата, и че наскоро след това, както тук се разказва, той станал от трапезата и укорил неприличната им препирня, като той сам се унижава до толкова, че да умие краката им. Виж. особено Лк. 22:27, където (макар Лука и да не казва, че той им е умил краката) Христовите думи се виждат да предполагат, че те са седели на трапезата, а пък той им слугувал в нещо си. – Като вече дяволът беше внушил в сърцето на Юда …. да Го предаде. Ние не знаем кога това за пръв път му е било вложено в сърцето. Но понеже и Матей (гл. 26:14), и Марко (гл. 14:10) споменават, че той се е трудил да предаде Христос, веднага след вечерята във Витания, твърде е вероятно, той да се е разсърдил затова, че Исус го бе смъмрил него път защото се оплакваше за прахосването на мирото (виж. особено гл. 12:4-6), и по този начин сърцето му е било приготвено за лошото семе или намерение вложено в него от Сатана. Виж. бел. на Матей. Забележете, че самия Юда е един от присъстващите, и макар и да беше вече решил в сърцето си да предаде Исус, Исус умива и неговите крака.

Ст. 3. Като знаеше Исус, че Отец, е предал всичко в ръцете Му, и пр. Срав. с Мт. 11:27, и Кол. 1:16. Това разяснява и придава повече важност на смиреното дело, което следва. Макар и да съзнава върховната си власт, божественото си начало, и божествената слава, в която той щеше да се завърне, той взима мястото на най-долен слуга, и с това оставя на учениците си поразителен пример за смирението си. Не този, който не знае величието си и способностите си е винаги смирен, но този, който като ги знае, е готов да ги остави настрана или да ги употреби в долна служба (Фил. 2:5-8).

Ст. 4,5. Стана от вечерята, (виж. бел. на ст. 1) сложи мантията Си, т.е., връхната си дреха.

Ст. 6. Някои предполагат, че Исус е умил най-напред краката на Петър. Други предполагат от ст. 5, че той е бил вече умил краката на един-двама. Може би другите да са почувствали дълбок укор, и до толкова да са се уплашили от Христос, че не смеели да му възразят. Но това не е първи път, когато Петър възразява на Христос. Срав. особено Мт. 16:22. – Ти ли ще ми умиеш нозете? Тук ти е изразително. Петър би си помислил, че е доста уместно за някой от другарите му да умие краката му, но му се вижда много неуместно за Исус да направи това.

Ст. 7. Това, което Аз правя ….. отпосле ще разбереш. Отчасти, той узна малко по-късно, защото Исус, след като умил нозете им (ст. 12), им разяснил това, което им беше сторил. Но само след смъртта, възкресението, и възнесението му, те напълно разбраха колко велик беше той, колко се беше унижил, или какво умиване той направи с изкупителната си смърт, и на което това умиване беше като белег (ст. 8).

Ст. 8. Ти няма да умиеш моите нозе до века. Той не ще да чака за обещаното разяснение. Самоуверен, любящ, и подбудителен както винаги, той мисли, че знае, че това, което Христос иска да направи е неуместно и ненужно. – Ако не те умия нямаш дял с Мене. Исус не казва, ако не ти умия нозете, но, ако не те умия. По-преди, той им беше загатнал (ст. 7), че това умиване е символично (знаменателно). Както е явно, само външно умиване не беше достатъчно, защото и Юдовите нозе бяха умити, но пряко се отнася до това умиване на краката им. Ако Петър беше упорствал да се отказва, той щеше да покаже лъжлива, а не истинска смиреност, и действително нежелание да се подчини на Христос; и това щеше да покаже, че той не притежаваше онази любов, онова уважение към Христа, което отличава всички истински ученици.

Ст. 9. Господи, не само нозете ми, но и ръцете и главата. Не можем да бъдем уверени дали Петър разбра, или не, че Исус искаше да каже за духовно очищение. Но е явно, че той обича своя Господ, и иска по всеки начин да има дял с него; и заради това той желае Исус да умие не само нозете му, но и ръцете и главата му. Той иска да бъде цял умит от своя Господ, така, че да може да бъде цял негов. И това е истинска Християнска опитност. (Срав. с 2Кор. 10:5, и 1Сол. 5:23).

Ст. 10. Който се е окъпал няма нужда да умие друго освен нозете си. Гръцката дума, която тук е преведена умий е различна от думата, която се употребява в края на стиха и в ст. 5,6,8,12,14, и значи повечето окъпан; т.е., който е измил цялото си тяло, или се е окъпал, има нужда после да умие само краката си, които са се напрашили от пътя, и тогава той е съвсем чист. Така е и духовно. Ние всички имаме нужда да бъдем веднъж съвършено измити и очистени с умиването на възраждането. След това ние пак имаме нужда от ежедневно умиване на краката ни, - т.е., да бъдем очистени от омърсяването и греховете, които произтичат от ежедневното ни съприкосновение със света (външният свят, и вътрешният свят на нашите само отчасти осветени сърца), така, че да не бъдем победени от изкушенията му. “Този ден е доставил един пример. Гордостта и себелюбието им бяха по духа на света, а не по духа на Христа. Това, което той направи означаваше очищение от това, но то не искаше да каже, че те не бяха чисти. Урокът за нас е, че ние всички имаме нужда от ежедневното подновяване на Божията благодат, и че никой не трябва да намира в несполука, нито даже в злото, което се придържа в ежедневния му живот, причина да се съмнява за действителността на нравствената промяна, която го е направила да бъде чадо Божие”. – И вие сте чисти, но не всички. Повечето от тях бяха в такова положение, каквото споменахме по-горе. Те са били наистина възродени, и (като са се молели всеки ден, както Господ ги бил научил, Мт. 6:12), греховете им са се умивали всеки ден. Но имаше едно изключение. Евин от тях не беше се никога възродил, и за него това външно умиване на краката не струваше нищо.

Ст. 11. Защото знаеше, и пр. Да, той го знаеше от начало (гл. 6:64).

Ст. 12. Знаете ли какво ви сторих? Т.е., разбирате ли защо го сторих, и какво значи това? Той ги пита, не че очаква да му отговорят, но да привлече вниманието им към разяснението, което той им дава.

Ст. 13. Вие Ме наричате Учител и Господ. И двете названия се отдават често на Христос и от учениците му и от други. – И добре казвате. Срав. с Мт. 23:8, където, само няколко дни по-рано, Исус ги поучаваше, че той само е учител, и че те всички са братя. Той беше извършил тази долна служба без да забрави превъзходството си, но като го съзнаваше напълно (срав. със ст. 3).

Ст. 14,15. Тук ние виждаме защо той направи това. Той им даде пример, -пример, който те трябваше винаги да помнят, но който те не можеха да постигнат. Защото те можеха да се унижат само да умият един другиму нозете, а той, Учителят и Господарят, е благоволил да умие нозете на своите ученици и слуги. Някои са разбрали това буквално, и следователно има някои, които пазят това като Християнски обред. Но стихът не показва ни най-малко, че Исус го е предназначил за такова нещо; нито пък имаме свидетелство, че боговдъхновените апостоли са го правили като обред. Новия Завет го споменава само още веднъж (1Тим. 5:10), и там го споменава не като религиозен обред, но като длъжност на обикновено гостоприемство (Лк. 7:44), което още се употребява. Само в четвърти век ние го намираме да се въвежда в Християнската Църква като религиозен обред. Явно е, че тези хора следват най-добре примера на Христос, не които пазят това като формален обред, но които винаги са готови да извършат за своите съученици най долната служба. Исус им казва, Вие сте длъжни един на друг да си миете нозете. Да, несъмнено те трябваше да го направят тогава (виж. бел. по-горе). Но понеже те не искаха, той укори гордостта им като го направи сам, и така поучи и тях и нас всички, че ако той, Господ и Учител, на драго сърце направи тази робска работа за нас, ние трябва още повече да я правим един на друг.

Ст. 16. Христос е повторил четири пъти тази истина: Мт. 10:24; Лк. 6:40; тук; и в гл. 15:20. Толкова внимателно той предпази учениците си от гордост и славолюбие, които са били винаги една от най-големите опасности за църквата.

Ст. 17. Като знаете това. Срав. със ст. 12, “Знаете ли какво ви сторих?”. Разбира се, че те знаеха външното действие, т.е., умиването на краката им. Следователно, не е това, което той иска да правят като постоянен обред (виж бел. на ст. 14,15). Но ако знаете този дух на смиреност и тази готовност да правите долни служби един другиму, което аз ви научих сега, блажени сте ако го правите (срав. с Мт. 7:21). Те знаеха това и преди, но и сега даже не го направиха, а показаха противен дух.

Ст. 18. Не говоря за всички вас. Когато Исус умива нозете на учениците си, и им разяснява урока от унижение и смирена служба, който това дело ни учи, той постоянно мисли за Юда. Между тези чисти ученици има един, който не е чист (ст. 10). Между тези, които ще са блажени (ст. 17) ако правят това, което Христос ги беше поучил, има един, който никога няма да има участие в това блаженство, - да, един, който ще го предаде (ст. 21). – Аз зная кои съм избрал. Исус ги избра всичките (гл. 6:70) не за вечен живот, но да му бъдат близки другари и апостоли. Но той знаеше характера на всичките. Той знаеше от начало характера на Юда, и че той щеше да го предаде (гл. 6:64,71). Ние може никога да не узнаем всичките причини защо Исус призова Юда на апостолска служба. Но ние можем да видим поне едно важно предупреждение от неговият пример за всички ни, че човек може да се наслаждава на най-високите Християнски преимущества, и може даже да бъде призван на най-високите длъжности в Християнската Църква, и въпреки това той може да бъде лош човек. – Но за да се сбъдне писанието (Цгр.). След но има пропусната дума, и трябва да се прибави, като например, това стана, или аз избрах и него, така, че да се сбъдне писанието. Това се предрече като част от Божия план; и понеже беше част от тоя план, Исус го изпълни. Виж. бел. на гл. 12:38, и Мт. 1:22. – Който яде хляб с Мене, дигна против мене петата си (Цгр.), както един лош кон дига петата си против този, който го храни. И най-дивите племена на света, го считат за най-голямо престъпление да правим зло на този, с когото сме яли хляб. Думите са от Пс. 41:9; и се вярва, че първоначално те са били приспособени на Ахитофеловото приятелство към Давид, неговият приятел и благодетел. Ако е така, то тогава Ахитофел е образ на Юда, а Давид на Христос.

Ст. 19. Целта на пророчеството не е да даде на хората едно точно понятие за бъдещите събития. Тези между юдеите, които бяха най-духовно разположени, и даже Исусовите ученици, не разбраха пророчествата на Стария Завет за Христос, нито естеството на царството му. Една цел на пророчеството е да възбуди надежда и вяра, или да послужи като предвестие. Но Исус показва тук и в гл. 14:29, 16:4, че главната цел на неговите пророчества (и на всяко пророчество) беше да убеди тези, които виждаха изпълнението им, че говорителят е боговдъхновен. – Та когато стане да повярвате, че съм Аз, т.е., да повярвате, че аз съм всичко, което казвам, че съм. В този особен случай той предсказа какво ще стори Юда, така, че после те да не си помислят, че той се е излъгал в характера му, и че не би го избрал за един от дванадесетте, макар да го беше знаел какъв човек е. За изречението съм аз, виж. бел. на гл. 8:58.

Ст. 20. Тази истина е една от онези важни и тържествени истини, които Исус често въвежда, както тук, с думите истина, истина. Той им беше казал това веднъж по-преди, именно, когато ги изпрати за първи път да проповядват (Мт. 10:10). Така той им втълпява в умовете величието на тяхната служба, като ги уверява, че те завземат неговото място, и че хората, като приемат тях, приемат него, и че като приемат него, те приемат Отец, който го е пратил. Тази мисъл трябва да придаде важност на всичките Христови служители, и да ги насърчи. Тя е една важна мисъл и за всичките хора, които трябва да се пазят да не би, като не приемат Христовите служители, те да не приемат и него. Дали това не е било едно важно предупреждение към Юда, което го предупреждава, че грехът, който той щеше да извърши против него, беше грях и против Отец, който го е пратил? Уви! Юда е само един пример от мнозина, които въпреки Христовите най-големи изявления на любов, и най-тържествените му предупреждения, пак постоянстват в злото си намерение.

§135. Исус посочва предателя; и Юда се оттегля (гл. 13:21-35; Мт. 26:21-25; Мк. 14:18-21; Лк. 22:21-23).

Срав. с бел. в Матей. Йоан разказва случката по-пълно от другите евангелисти, макар и да пропуска някои неща, за които другите разказват.

Ст. 21. Исус се развълнува в духа Си. Виж. бел. на гл. 11:33. Там е имало хора готови да го предадат, тук един от учениците му крои да направи това. Както той питаеше най-нежно съчувствие към скърбящите, така той чувствуваше дълбоко негодувание против злина, непризнателност, и лицемерие. В този случай, когато той е искал да се изкаже най-свободно на своите приятели, той несъмнено не е можал да търпи присъствието на такъв един неприятел. – Един от вас ще Ме предаде. Той беше предрекъл по-преди предаването си (Мт. 17:22, 20:18, 26:2), но сега за първи път той казва, че един от дванадесетте ще го предаде.

Ст. 22. Учениците се спогледаха помежду си, и пр. Йоан, който беше там, си припомня сега след толкова години как учудено учениците се споглеждали помежду си. Лука (гл. 22:23) ни казва, че те се и питали помежду си, а Матей и Марко ни явяват, че те са питали Исус: Да не би да съм аз, Господи? Те не се обвиняват и не се подозират един друг. Пред това първо причастие всеки се принуждава да изпита себе си, както апостол Павел съветва всички да правят в такъв случай (1Кор. 11:28).

Ст. 23. Един от учениците, когото обичаше Исус. Той е бил без съмнение самия Йоан, защото едно внимателно разглеждане на тези стихове и на четирите пъти по-късно (гл. 19:26, 20:2, 21:7,20), където той говори за един ученик, когото обичаше Исус, и едно сравнение на гл. 21:20,23,24, е убедило почти всичките внимателни читатели и тълкуватели, че Йоан описва себе си по този начин, - не за да се похвали (защото той не казва, че той е този ученик), но защото вътре в душата си той е обичал да си припомня, че Исус го е обичал особено.

Ст. 25. Като се обърна така на гърдите на Исуса, и пр. В началото юдеите ядяха Пасхата прави, като че са готови да тръгнат на път (Из. 12:11). Но поне след плена, те приеха Персийския обичай да ядът полегнали около трапезата. Всеки се облягаше на лявата си ръка, а дясната му беше свободна, и краката се простираха отзад. В този случай Йоан Седеше или беше полегнал така, от дясната страна на Исус, т.е., отпреде му, или на гърдите му (ст. 23). Сега той си обляга главата на Исусовите гърди, за да му прошепне.

Ст. 26. Той е онзи, за когото ще затопя залъка и ще му го дам, и пр. Вижда се, че Исус е прошепнал отговора си, и че само Йоан го е чул. И понеже Исус, като господар на трапезата, без съмнение често им е давал залъци, даването на този залък на Юда не привлякло внимание. Вижда се, че от това Йоан разбрал, че Юда е предателят, но няма свидетелство, че той го е казал на Петър или на другите апостоли. Следващите няколко часа били прекарани в слушане на Исус, и апостолите не са оставали сами преди да стигнат в Гетсиманската градина, където наскоро злото дело било извършено; така, че е съмнително дали Йоан е намерил тогава благовремие да съобщи на другите това, което Исус му бе казал.

Ст. 27. И тогава подир залъка, сатана влезе в него. Тогава не означава, че той станал беснуем. Беснуемите бяха неволни пленници на Сатана, макар и да достигаха до това положение по причина на самоволните си грехове. Нито е това преносен израз, с който евангелистът иска да каже, че Юда сега съвсем се е предал на злото. Но Сатана, който беше по-напред внушил на Юда да предаде Христос (ст. 2), намира сега случай да влезе в неговото развълнувано и разярено сърце; и Юда се предава на него като самоволно оръдие да му направи по волята. Исусовото даване залъкът на Юда беше знак на приятелство; и ние можем да вярваме, че вселюбящото сърце на Исус се е смилило за нечестивецът, и че в самото действие, с което той го посочил като предател, той му дал едно изявление на любовта си. Но когато Юда, който беше вече изпълнен с ненавист към Исус, и замисляше да го предаде, до толкова се показал нечувствителен, че вместо да приеме този залог на любов, той отвори по-широко сърцето си за Сатана. Тогава надеждата избяга от едно мрачно място, където тя не можеше вече да живее, и светлината престана да свети в тъмнина, която не можеше да я разбере. Решителната съпротива на Юда на предупредителните думи и привлекателната любов на Христос да даде на Сатана ново преимущество и влияние над него. Важният урок за нас е, че както всяко верно извършване на длъжността ни отваря сърцето ни, за да влезе в него Бог (гл. 14:23), така и всяко решително противене на свещено влияние и всяко постоянстване в грях излага естеството ни на нашествието на Сатанински влияния. Казало се е по-преди, че Сатана влязъл в Юда (Лк. 22:3). Сега той влиза по-напълно. В царството на тъмнината както и в царството на светлината ние можем да растем. Както Бог чрез разни проявления на себе си влиза в светиите си, така и Сатана влиза в тези, които му се предават. – Каквото вършиш, върши го по-скоро. Според Матей, и самия Юда, най-после от всичките, попитал: Да не съм аз? Може би тези думи на Исус са били казани изведнъж след това. Той не заповядва Юда да извърши престъплението, но като знае, че той се е напълно решил да го направи, той му казва да го направи по-скоро. По този начин той му показва, че напълно знае намерението му и благовремието му; и по този начин той така също го изпраща навън по-скоро, така, че сам да има случай да се поразговори приятелски с тези, които го обичат.

Ст. 28. Никой от седящите на трапезата не разбра, и пр. Без съмнение Йоан знаеше, че Юда беше предателят (ст. 26), но вероятно той не очакваше, че делото щеше да се извърши толкова наскоро; и заради това, като другите, той не знаеше с какво намерение той беше излязъл.

Ст. 29. Юда държеше касата. Той им беше касиерът, и както се казва в гл. 12:6, той не беше верен. Може би, неговото сребролюбие го беше накарало да изпроси за себе си тази длъжност. Неговите другари сега си помислиха, че Исус го е изпратил на някаква поръчка във връзка със службата му, т.е., или да купи нещо за тях, или да даде нещо на сиромасите. – Купи каквото ни трябва за празника, - не каквото трябваше за Пасхалната Вечеря (както някои казват, които поддържат, че каквото се споменава тук не беше Пасхата), но каквото трябваше за следващите дни на празника. Понеже другият ден, първият ден на празника, беше свет ден, а вторият ден беше редовната седмична Събота, учениците го помислиха за твърде естествено Исус да заповяда на Юда да приготви каквото трябва по-скоро, докато чаршиите са още отворени, защото (ст. 30) беше вече нощ. – Или дай нещо на сиромасите. От това и от гл. 12:5, се вижда, че те са имали обичай да дават на сиромасите. Тук вероятно става въпрос не за обикновена милостиня, но за особена помощ на хора, които не можеха да посрещнат разноските си за празникът.

Ст. 30. Това продължава разказа от ст. 27, а ст. 28 и 29 са просто разяснителна бележка прибавена от писателя. Както видяхме вече (ст. 2), умиването на нозете е станало вероятно веднага след като са насядали на трапезата. После е станал гореспоменатия разговор за предателя; и сега се казва, че “като взе залъка, веднага излезе”. Вижда се, следователно, че нямало още време за учреждението на Тайната Вечеря; и вероятно Юда да го е нямало на това тайнство. Това се съгласява с редът на събитията в Матей и Марко, макар и Лука (по причини разяснени в бележката там) следва друг ред. – А беше нощ. Йоан добре помни времето; и може би още тогава (като знаеше, че той беше предателят) той е свързал тъмнината на часът с тъмнината в характера на предателя. “Нощта, която този окаян клетник има в сърцето си е несравнимо по-черна и по-тъмна от нощта, която той беше избрал за своята мрачна работа”.

Ст. 31. Сега се прослави Човешкият Син. Виж бел. на гл. 12:23,28,31. Тук особено става дума за прославянето му чрез смъртта му. Сега даже, повече отколкото в гл. 12, той може да говори за това като нещо свършено, защото Юда беше вече отишъл да докара хора да го уловят. Най-висока слава е славата на любовта. И Човешкия Син се прослави с любовта, която той показа като умря с жестока смърт, за да спаси светът; и Бог се прослави в него, защото той беше в него, и защото тази смърт беше проявление на Неговата любов (гл. 3:16).

Ст. 32. И Бог ще Го прослави в Себе Си. Той тук предсказва, каквото наскоро подир (гл. 17:5) той проси от Бога в молитвата си: “И сега прослави ме ти, Отче, у самия тебе, със славата, която имах у тебе преди създанието на света”. Наистина ст. 4 и 5 на тази молитва напълно отговарят на ст. 31 и 32 тук. И мисълта е тая – Както Синът е представлявал Отец тук на земята, и го е прославил чрез целия си живот и най-вече чрез жертвената си смърт, така и Отец ще (сега)възвиши Синът на небето и го направи съучастник в славата си. До смъртта му Бог се прослави в него; след смъртта му, той се прослави у Бога.

Ст. 33. Дечица, още малко съм с вас. Учениците до толкова са убедени, че Исус е Месия, и че той ще въздигне едно вечно царство (където те се надяват да имат първите престоли – Мт. 19:28), така че несъмнено и сега даже, когато той им говори, че ще се прослави с Отца, те никак не си мислят, че той наистина ще напусне земята, или че ще се отдели от тях. И така, твърде нежно и с бащинска любов той ги нарича дечица, и ги уверява, че той е бъде с тях още малко. Когато преди няколко месеца той каза това на юдеите (гл. 7:33,34, и гл. 8:21), юдеите много се подвоумиха за какво искаше той да каже. И няма съмнение, че апостолите (напълно уверени, че той беше Христос, избавителят на Израил) още повече се смутиха, но Исус сега им припомня тези думи и казва: “Както казах на юдеите: Където отивам аз вие не можете да дойдете, и на вас казвам сега. Така той не оставя никакво съмнение в умовете им, че той наистина ще се раздели с тях. Но в едно отношение има важна разлика между двата случая. Той каза на юдеите (гл. 8:21), че те никога не могат да отидат подире му по причина на греховете си, а тук (ст. 36) той уверява учениците, че те ще го последват подир.

Ст. 34. Нова заповед ви давам, да се любите един другиго. Два пъти по-късно, тази същата вечер той повтаря тази заповед. Виж. гл. 15:12,17. Петър, Йоан и Павел няколко пъти така също или я повтарят или я загатват в посланията си (1Пет. 1:22; 2Пет. 1:7; 1Йн. 3:11,23, 4:7,21; 1Сол. 4:9; 2Сол. 1:3; Гал. 6:2), и така показват, че те считат това като особен Христов закон – особеният закон, който да ги управлява в отношенията им един с друг, и особеният белег, по който ще се познаят, че са Негови ученици. Общият закон на любовта – да обичаме ближния си като себе си – не е нов (Лев. 19:18). Но Христос тук заповядва на учениците си да имат особена любов помежду си, като съученици Христови и членове на тялото му. И в следващата част на стихът той им дава своята любов към тях като пример, и казва: “Както ви възлюбих, и вие да имате любов помежду си”. Както не значи в същата степен, но по същия начин. Неговата любов за нас е образецът за нашата любов един към друг. Те трябваше да се обичат един друг със същата нежна и прощаваща любов, която те бяха видели в него. Те трябваше да бъдат готови да търпят страдания един за друг, и ако стане нужда, да умрат един за друг, както сам апостол Йоан казва (1Йн. 3:16).

Ст. 35. По това ще познаят всички, че сте Мои ученици. Това често е било истина в първите векове на църквата. Често околните казваха за тях: “Гледайте как тези християни се обичат един друг!”. И във всеки век, когато е имало гонение на църквата тази любов за братята ги е карала да умират един за друг, или да претърпят най-ужасни мъки, отколкото да предадат своите съученици. И това винаги ни кара да се мъчим и молим един за друг за доброто си, да сме търпеливи към недостатъците си един на други, и да носим един другиму теготите, и така да изпълним този Христов закон (Гал. 6:2). И ако нямаме тази любов един към друг, това не показва ли че не сме Христови ученици? Знакът или белегът на истинското ученичество не е кръщение, или правоверно учение, или изповедание, или обреди, или начин на поклонение, но братска любов. “Всеки, който люби, от Бога е роден” (1Йн. 4:7).

§137. Отричането на Петър предречено от Христос (гл. 13:36-38; Мт. 26:31-35; Мк. 14:27-31; Лк. 22:31-34).

Не се знае положително дали тези три стиха са точно сходни със съответстващите места в другите евангелия. Всичките съдържат предсказание на Петровото отричане. Но предричането както са го описали Матей и Марко се вижда да е било казано когато те са отивали в Гетсимания, и следователно след събитията разказани в тази и следващите четири глави. Но предсказанието отбелязано в тези три стиха е тясно свързано с предидущите стихове. Така например, в ст. 33 Исус казва: “Където отивам аз вие не можете да дойдете”. После, тука в ст. 36, Петър пита: “Къде отиваш?%, и в следващият стих (37) казва, че е готов да умре с него. И в отговор на това, Исус му казва, че той даже тази нощ ще се отрече от него. Изглежда вероятно, прочее, че това предсказание е станало, както Йоан тук разказва, по това време, и че по-късно, както Матей и Марко разказват, когато Исус предсказва, че всичките му ученици нея нощ ще се съблазнят в него, Петър, все още уверен в силата на любовта си, казва че той поне няма да се съблазни; и тогава Исус пак казва, че същата нея нощ той три пъти ще се отрече от него. Виж. бел. в Матей.

Ст. 36. Петровият въпрос: Къде отиваш?, се отнася към Христовото изказване (ст. 33), че той ще ги остави. Христос най-напред го утешава с уверението, че той ще го последва подир. Тогава му отговаря веднага Петър, който не може да разбере защо да не може да го последва сега, тъй като той е готов да умре за него. Но Исус изобличава самохвалството му, като му казва, че когато времето на опасността настане, той не ще бъде така готов; и после (гл. 14:2), той отговаря на първия въпрос на Петър (Къде отиваш?) като им казва, че той отива в домът на Отца си да им приготви място.

Назад | Съдържание | Напред