¹⁵ Защото сърцето на тия люде е задебеляло
И с ушите си тежко чуват,
И очите си склопиха;
Да не би да видят с очите си,
И да чуят с ушите си,
И да разберат със сърцето си,
И да се обърнат,
И Аз да ги изцеля".

¹⁶ А вашите очи са блажени, защото виждат, и ушите ви, защото чуват.

¹⁷ Защото истина ви казвам, че мнозина пророци и праведници са желали да видят това, което вие виждате, но не видяха, и да чуят това, което вие чувате, но не чуха.

¹⁸ Вие, прочее, чуйте какво значи притчата за сеяча.

¹⁹ При всекиго, който чуе словото на царството и не го разбира, дохожда лукавият и грабва посеяното в сърцето му; той е посеяното край пътя.

²⁰ А посеяното на канаристите места е оня, който чуе словото и веднага с радост го приема;

²¹ корен, обаче, няма в себе си, но е привременен; и когато настане напаст или гонение поради словото, на часа се съблазнява.

²² А посеяното между тръните е оня, който чува словото; но светските грижи и примамката на богатството заглушават словото, и той става безплоден.

²³ А посеяното на добра земя е оня, който чуе словото и го разбира, който и дава плод, и принася кой стократно, кой шестдесет, кой тридесет.

²⁴ Друга притча им предложи, като каза: Небесното царство се оприличава на човек, който е посял добро семе на нивата си;

²⁵ но, когато спяха човеците, неприятелят му дойде и пося плевели между житото, и си отиде.

²⁶ И когато поникна стволът и завърза плод, тогава се появиха и плевелите.

²⁷ А слугите на домакина дойдоха и му казаха: Господине, не пося ли ти добро семе на нивата си? тогова откъде са плевелите?

²⁸ Той им каза: Някой неприятел е сторил това. А слугите му казаха: Като е тъй искаш ли да идем да го оплевим?

²⁹ А той каза: Не искам; да не би, като плевите плевелите, да изскубете заедно с тях и житото.

³⁰ Оставете да растат и двете заедно до жетва; а във време на жетва ще река на жетварите: Съберете първо плевелите, и вържете ги на снопове за изгаряне, а житото приберете в житницата ми.

³¹ Друга притча им предложи, казвайки: Небесното царство прилича на синапово зърно, което човек взе и го пося на нивата си;

³² което наистина е по-малко от всичките семена, но, когато порасте, е по-голямо от злаковете, и става дърво, така щото небесните птици дохождат и се подслоняват по клончетата му.

³³ Друга притча им каза: Небесното царство прилича на квас, който една жена взе и замеси в три мери брашно, докле вкисна всичкото.

³⁴ Всичко това Исус изказа на народа с притчи, и без притчи не им говореше;

³⁵ за да се изпълни реченото чрез пророка, който казва: -
"Ще отворя устата Си в притчи;
Ще изкажа скритото още от създанието на света".

³⁶ Тогава Той остави народа и дойде в къщи. И учениците Му се приближиха при Него и казаха: Обясни ни притчата за плевелите на нивата.

³⁷ А в отговор Той каза: Сеячът на доброто семе е Човешкият Син;

³⁸ нивата е светът; доброто семе, това са чадата на царството; а плевелите са чадата на лукавия;

³⁹ неприятелят, който ги пося, е дяволът; жетвата е свършекът на века; а жетварите са ангели.

⁴⁰ И тъй, както събират плевелите и ги изгарят в огън, така ще бъде и при свършека на века.

⁴¹ Човешкият Син ще изпрати ангелите Си, които ще съберат от царството Му всичко що съблазнява, и ония, които вършат беззаконие,

⁴² и ще ги хвърлят в огнената пещ; там ще бъде плач и скърцане със зъби.

⁴³ Тогава праведните ще блеснат като слънцето в царството на Отца си. Който има уши [да слуша], нека слуша.

⁴⁴ Небесното царство прилича на имане скрито в нива, което, като го намери човек, скрива го, и в радостта си отива, продава всичко що има, и купува оная нива.

⁴⁵ Небесното царство прилича още на търговец, който търсеше хубави бисери,

⁴⁶ и, като намери един скъпоценен бисер, отиде, продаде всичко що имаше и го купи.

⁴⁷ Небесното царство прилича още на мрежа, хвърлена в езерото, която събира риби от всякакъв вид,

⁴⁸ и, като се напълни изтеглиха я на брега, седнаха и прибраха добрите в съдове, а лошите изхвърлиха.

⁴⁹ Така ще бъде и при свършека на века; ангелите ще излязат и ще отлъчат нечестивите измежду праведните,

⁵⁰ и ще ги хвърлят в огнената пещ; там ще бъде плач и скърцане със зъби,

⁵¹ [Исус им казва]: Разбрахте ли всичко това? Те Му казват: Разбрахме.

⁵² А Той им рече: Затова, всеки книжник, който е учил за небесното царство, прилича на домакин, който изважда от съкровището си ново и старо.

⁵³ Тогава Исус, когато свърши тия притчи замина си оттам.

⁵⁴ И като дойде в родината Си, поучаваше ги в синагогите им, така щото те се чудеха и думаха: От къде са на Тогова тая мъдрост и тия велики дела?

⁵⁵ Не е ли Тоя син на дърводелеца? Майка Му не казва ли се Мария, и братята Му Яков и Иосиф, Симон и Юда?

⁵⁶ И сестрите Му не са ли всички при нас? От къде е, прочее, на този всичко това?

⁵⁷ И съблазняваха се в Него. А Исус им рече: Никой пророк не е без почит, освен в своята родина и в своя дом.

⁵⁸ И не извърши там много велики дела, поради неверието им.

Глава 13-та съдържа седем впечатлителни притчи. Иносказателния език се е употребявал на всяко време и във всяка страна, и често е служил като най-силно средство за поучаване. Нашият Господ започнал да го употребява още от началото на служението си; както, например, във времето когато повикал рибарите Петър и Андрей да го следват, той им рекъл, “Ще ви направя ловци на човеци” (гл. 4:19); в словото си на планината, той казал на учениците си, “Вие сте солта на земята” (гл. 5:13); и в края на това слово (гл. 7:24-27), той сравнява слушателите си с човеци, които градят къщи, с или без здрави основи.

Не е чудно дето притчите на Христос били трудни и непонятни за мнозина от слушателите му, когато даже на учениците му се видяло мъчно да ги разберат. А защо Исус, в средата на служението си, е употребявал повече притчи? Причината се вижда да е двояка: (1) По отношение към учениците му. Времето било дошло, когато те се нуждаели от особено наставление относно естеството на Божието царство, което не било от този свят. Това притчите представили по-впечатлително, а Исус допълнил това наставление с изяснение всичко частво на учениците си. (2) По отношение към другите, особено към противниците му. Те се надявали, че Месия ще основе светско царство; те не били приготвени да разберат духовното естество на делото му, и за това той нарочно им говори на език труден за тях, и не им давал изяснения, както бил давал на учениците си. Виж. ст. 12-15.

§52. Притчата за сеяча (гл. 13:1-23; Мк. 4:1-25; Лк. 8:4-18).

Ст. 3-8. И говореше им много с притчи. Притча, както е употребена в Номия Завет, е една приказка или пояснение взето от обикновения живот, и употребено за изказването на някоя духовна истина. Тя се различава от баснята, и по вида си и по целта си. Защото докато баснята е противна на естествения ред, - като представлява животни и даже невъодушевлени предмети, че говорят, разсъждават, и пр., - и гледа да поучи някое правило съдържащо някаква светска мъдрост; притчата, напротив, никога не е противна на естеството, но винаги представлява неща, не като че действително са се случили, но като да е било възможно да се случат, и назначението й е, не да втълпи някоя светска мъдрост, но някоя духовна и вечна истина. Христос никога не е употребявал басни. Този, който е истината, винаги е говорил истината, и никога против нея. И не само това, но и трябва да помним, че най-добрите пояснения на духовната истина се намират в онова що се случва в природата, и то защото и духовното и природното са излезли от Божията ръка, и защото той е направил природното да бъде образец или пояснение на духовното, та като погледнем на едното да можем да научим другото. – Сеячът излезе да сее, и пр. Събитията разказани в тази притча несъмнено са били много пъти виждани от всичките Христови слушатели; и не е невероятно щото такъм един сеяч даже тогава да е сеял на онази Генисаретска поляна, която се е простирала пред очите им. Четири неа се случват със семето. Първо, като сеячът гледа да посее нивата си до края, няколко от семето пада на коравия отъпкан път, който върви покрая едната страна на нивата. Това семе като незаровено, птиците бързо го озобват. Друго семе пада на каменито място, покрито с тънък пласт земя, където, като не посято дълбоко, пониква по-скоро; но като не хванало корен в дълбока влажна почва, то скоро изсъхва. Друго семе пада наистина на добра почва, но като почвата изобилва с трънести корени, трънете порастват и заглушават живото. Но друго семе (въобще най-многото семе, макар и да не е така с духовното семе) пада на добра земя, и дава изобилна жетва.

Ст. 9. Който има уши да слуша, нека слуша. Христос употребява тези думи да покаже, че истината, която тази притча съдържа е твърде важна за всички човеци.

Ст. 10. Тогава се приближиха учениците Му. Не само дванадесетте, ни и други (Мк. 4:10); и те пристъпили при Христос “когато остана на саме”, и, следователно, вероятно след като изказал словото си на множеството. – Защо им говориш с притчи? Еврейските вероучители често поучавали с притчи; и на Христовите ученици вероятно бил известен този начин за поучение. Но те се почудили, че Учителят им, който до сега поучавал с толкова ясни думи (както например в Словото на планината), покривал сега отчасти истината с притчи.

Ст. 11-13. В тези стихове Христо разяснява защо той учи с притчи. Първо, защото иска да изкаже на учениците си няколко дълбоки истини относно царството небесно, които не иска да изкаже на други (ст. 11). Второ, той ще изкаже тези истини на тях, а не на други, защото те били вече разбрали и обикнали истината до толкова щото да бъдат готови ва приемат тези по-дълбоки истини; а другите не били (ст. 12). Срав. С Мк. 4:33, където ясно се казва, че той “говореше както можаха да слушат”. И трето, другите не били разрали и обикнали така истината, не защото нямали благовремия да научат истината, но защото не се били възползвали от тези благовремия (ст. 13).

Ст. 11. А Той в отговор им каза, и пр. Тайна е нещо още неразкрито, което още не е разбрано. Ученията за Св. Троица, умилостивението, новорождението, призоваването на езичниците, истините, които тези притчи съдържат, и пр., всичките били тайни докато Христос не дошъл да ги разкрие. (Срав. с Рим. 16:25; Еф. 3:3-9; Кол. 1:26, и др.). При това, великите истини на християнството са всичките тайни за естествения, неподновения човек (1Кор. 2:7-14). Особено това обновление, това новорождение, това духовно естество е, което дава на човека способност да разбере духовната истина, която способност Христовите ученици имали (ст. 12), и които другите нямали. И така на първите постоянно повече се дава. Но от последните Христос, като затуля истината с притчи, отнема онова недостатъчно познание на истината, което имали, или мислили че имат (Лк. 8:18). Те не се ползвали от онова, което научили; защо, прочее, той да им разкрива тези по-дълбоки истини?

Ст. 13. Защото гледат, а не виждат, и пр. Но в Евангелието от Марко (Мк. 4:12), е писано “за да”, и пр. И двете са верни. Христос им говори с притчи, както тук е казано, “защото гледат и не виждат”, и пр.; и съо така, както е казано в Евангелието от Марко, за да останат в това същото си състояние. С други думи, Христос отказвал поученията си на онези, които не желаели да ги слушат.

Ст. 14-15. Изпълнява се. То било наистина изпълнено на онези, на които пророкът говорил. Но сега то повторно било изпълнено. Приведените пророчески думи са от Ис. 6:9,10. Но там (ст. 10) е употребено повелителното наклонение, като се заповядва на пророка да направи тлъсто (т.е., дебело) сърцето на людете, и пр., сир., заповядано му било да направи онова, от което щяло да последва задебеляването на сърцето им. Затова приводът на тези думи на Исая тука предава истинското им значение. И пророчествата на пророка и Христовото поучение с притчи се последвали от задебеляване на сърцето и ослепяване на очите на онези, които били затворили очите си да не видят истината (срав. с 2Кор. 2:16, 4:3,4). – Да не би. Човеците затварят очите си пред истината защото я мразят, защото не искат да гледат и напуснат греховете си, - не желаят да се обърнат и изцелят. Но трябва също да помним, че това отчастие е и причината защо Христос говорил с притчи; както Марко е показал (Мк. 4:11,12). Като те не искали да разбират, той най-после ги наказва, като започва да поучава така, че да не го разбират (Пс. 18:26; Лев. 26:23,24,28). Но не искал ли Христос и те да се спасят? О, искал. Той дошъл, за да умре за тях. До сега той работил за спасението им. Но дохожда време (било на смъртния час или по-преди) за всеки, който не се е покаял, когато Христос няма вече да работи за спасението му. Виж. Пр. 1:24-28, и срав. с Лк. 19:42, “…. Но сега вече се скри от твоите очи”.

Ст. 16,17. Вашите очи са блажени, защото виждат, и пр. Истинните ученици Христови били по-блажени от онези от които били заобиколени, защото последните поради нечестието си и своеволната си слепота не могли да видят тези истини; и по-блажени от пророците и добрите люде, които ги предшествали, защото на тях не било позволено да ги видят. (Срав. ст. 17 с 1Пет. 1:10-12; Евр. 11:18,39; Лк. 2:25,29,30).

Ст. 18-23. Тълкуванието на притчата за сеяча. Чуйте какво значи притчата за сеяча. Лука казва, “Семето е словото Божие”. Но вместо това, тук имаме (ст. 19) “словото на царството”, което е по-определено. Сеячът очевидно е Христос, както ясно е казано за него в следващата притча (ст. 37); и той сее ту лично, ту чрез слугите си, ту чрез написаното си слово, ту чрез провидението си. – Лукавият, т.е., Сатана. Виж. Евангелието от Марко и Лука. Както птиците грабват семето изложено на коравия отъпкан път, така и световните помисли, празните разговори, и суетните забавления грабват семето на истината от сърцето, докато още не се е вкоренило в него. Но трябва да помним, че деецът, който грабва семето от сърцето е Сатана, а световните помисли, суетните забавления, и пр. са средствата, с които си служи в този случай. При това, както пътят окоравява от постояното ходене по него на хора и добитък, така и сърцето ни, когато стане път за световните ни помисли и занимания, окоравява и не може да приеме истината. Не е безопасно за семето да се сее край пътя. Не е безопасно и човека да кисне постоянно по улиците и между другите. Той трябва да бъде понякога сам, и да има време и за размишление, особено след като изслуша тържествените истини на Божието слово.

Ст. 20,21. Каменистите места (Цгр.). Има малко пръста на повърхноста, а под нея е камък. Виж. разказа на Лука (Лк. 8:6). Семето е посято в пръста, но не може да хване дълбоко корен. Така и онзи, когото пръстта представлява слуша истината, новеднага не я забравя, както предишният слушател, а задържа я в ума си. Обаче, той само отчасти е разбрал истината. Той се радва пред благословенията, които тя обещава. Той дохожда при Христос за “хлябовете и рибите”, и мисли, че е блаженство да седне в царството Божие, но той не е готов да страда за истината, да вземе кръста и следва Христос. Надеждата му се съживята, чевствата му се събуждат; “корен обаче в себе си няма”, сърцето му не е променено; той пак си остава светски човек, себелюбец. Под влиянието на чувствата и надеждата си, той заскоро приема истината; но когато настане скръб или гонение за нея, той тоз час се съблазнява.

Ст. 22. Посятото между тръните е оня, който чува словото. В третия случай имало почва, но била вече занета, - испълнена била с трънести корени. Семето било пуснало дълбоко корен, и разтението поникнало, но било заглушено, та не вързало плод. Така и този трети вид слушател ясно и напълно разбира истината; не я отхвърля; той тъкми най-после да се съобразява с нея. Но понастоящем той е твърде зает със задоволяване на телесните си нужди, той много се грижи да види какво удоволствие богатството му ще му принесе, и (виж. Евангелието от Марко) е изпълнен с "“ожеланията за други работи"” или (както Лука казва) “сласти житейски”. Изпърво се вижда, че има място за всичките, - и за семето и за тръните, и за Бога и за Мамона. Но тези световни похоти (както тръните) са в естествената си почва, вече са закоренели; и те растат по-бързо от доброто семе на истината, и след няколко време съвършено го заглушават, като оставят този човек съвсем световен и грешен. Трябва да е твърде развален онзи, който поставя на равна нога земното с небесното. Който гледа да отвори място в сърцето си и за Христос и за света, скоро ще види, че в него няма място за Христос.

Ст. 23. Добра земя, т.е., която е добра за посев, - неотъпкана, нито каменлива, нито изпълнена с тръне. Този четвърти вид слушател е добър слушател, както Беряните (Д.А. 17:11). Той слуша, за да разбере и да се съобразява с онова, което е слушал. Между него и другите, които не са от неговия вид, има тази голяма разлика, че той “дава плод”, т.е., сърцето и характерът му са променени от истината, и плодовете на правдата се проявяват в живота му. – Кой стократно, и пр. Който дава плод, всички еднакво не дават. Всичките верни не са еднакво верни. (Срав. с Лк. 19:16-19).

Общи бележки върху горната притча. Всичките тези притчи досягат Царството Божие. И тази първата заема приличното си място, като показва как семето на истината, което се сее ще бъде прието от човеците. И важно е да се забележи, че четирите видове човеци, които са представени в тази притча, не са описани така като да различат един от друг в нравствения си характер (понеже всичките в същност са лоши люде, и трябва да се подновят и осветят от истината и Духа на истината), но като, че различават един от друг по приемането на истината. Те са представени тука просто като слушатели. И в това отношение първите три вида човеци били лоши, а последният добър. Според това, сам Христос ни учи с тази притча този голям урок, “Гледайте как слушате” (Лк. 8:18). Първите са невнимателни слушатели, вторите повърхностни, третите предвзети с други работи, а четвъртите послушни. На първите истината не прави никакво впечатление; на вторите чувствата се събуждат и надеждата им се съживята; третите разбират истината и напълно се убеждават в нея, но не искат да се съобразятав с нея. В четвъртите, обаче, волята и сърцето им приемат истината, и животът и характерът им се променят. Първите са небрежни към духовните неща; вторите искат наградите на евангелието, но не са готови да търпят изпитването му; третите искад да служта и на Бога и на Мамона; а четвъртите се покоряват като Христови слуги.

§53. Притчата за плевелите, и други притчи (гл. 13:24-53; Мк. 4:26-34; Лк. 13:18-21).

Ст. 24-30. Притчата за Плевелите. Тази притча е записана само от Матей. За нейното тълкувание, виж. ст. 36-43.

Ст. 25. Когато спяха човеците; не когато той или слугите му спели, като да били показали някаква небрежност от своя страна, но когато човеците въобще спят, т.е., нощя, когато лошите люде въобще извършват злодеянията си, - своите “дела на тъмнината”. – Плевели. Те често разстат с житото; и толкова приличат на него, че почти не се отличават от него, докато житото не изкласи; и затова те често се наричат “лъжливо жито”. – И си отиде. Той не трябвало да стои и да ги обработва. Плевелите лесно никнат и растат. Така и лошото семе намира в сърцето подходяща почва.

Ст. 26. Завърза плод. Само тогава била забелязана разликата. “От плодовете им ще ги познаете”.

Ст. 27-30. А слугите на домакина дойдоха и му казаха, и пр. Слугите са ревностни да извършат всичко щото да могат, за да поправят сторената злина; и домакинът им не осъжда ревността им, но им показва, че е опасен начинът, по който те предлагали да очистята превелите. Ако да се помъчели те да оскубят плевелите, те често щели да сбъркат житото за плевелите; и, освен това, корените на плевелите биват толкова сплетени с онези на житото, щото с изтръгването на първите щели да се разклатят и изтръгнат и вторите.

Ст. 31,32. Притчата за Синаповото зърно. Което наистина е по-малко от всичките семена, не безусловно по-малко, но по-малко от всичките семена, които било обичай да се сеят. То пораства някога до осем или девет крака високо; та така става, както тука е казано, “най-голямо от всичките злакове”, и право може да се нарече, като и е, “дърво”. В Дан. 4:10-12 и Ез. 31:3-9, земните царства са уподобени на дървета. Царството Божие също е уподобено на дърво (Ез. 17:22-24) и на лоза (Пс. 80:8-11). Тука Христос го сравнява с още по дребно нещо – със злак; но то става най-голямо от рода си, “най-голямо от всичките злакове”.

В двете предишни притчи Христос казал, че царството му ще посрещне спънки, - мнозина няма да го приемат, и Сатана ще се възпротиви на него. Но с тази притча (и още повече със следващата) той показва, че това царство непременно ще се уголеми, и от малко ще стане много голямо. Истиността на тази притча става явна, първо, от разширението на Христовото царство в света. Отрочето в яслата става “Цар на царете и Господ на господарите”; дружинката му от ученици, голямо множество, което “никой не може да изброи”; религията на презрения Назарей, религия на целия свят. Тя е явна, второ, от разширението на Христовото царство в единични лица. Първо младенец в Христа, после “съвършен мъж”; “първо трева, после клас, и накрая пълно жито в класът” (Мк. 4:28). Малкото семенце от свята истина зачева в човека свято желание, свята мисъл, която непрестанно се разклонява в други свети желания и мисли докато целият живот стане свят.

Ст. 33. Притчата за Кваса. Понеже квасът понякога се употребява в Светото Писание като символ на разтление, и растението на лоши влияния (както в гл. 16:6; 1Кор. 5:6,7), някои са мислели, че и тука той трябва да има същото значение; и според това те са изтълкували тази притча в смисъл да означава напредъка на разтлението и упадъка на видимата църква. Но в такова едно тълкувание квасът ще представлява царството на Сатана; а Христос употребява тази дума да представлява Царството небесно. Влиянието и действието на евангелието в общества и в отделни човеци с като квас в тесто. Както предишната притча, и тази притча показва разширителната сила на евангелието. Онази притча показваше, че царството небесно ще стане голямо, а тази че то ще бъде всемирно; защото “вкисна всичкото”. Онази представляваше царството небесно, че се разширява естествено, а тази го представлява, че упрожнява влияние върху неща вън от него, и че ги слива в себе си. Квасът прави невкиснатото тесто като себе си. Светите евангелски истини, когато истински се приемат в сърцето на един грешник, постепенно проникват във всичките му наклонности, желания, намерения, мисли, дела, и нрави, като ги осветяват всичките. Така пръснати в света – между голямото множество грешници, - те ще подквасят цялото общество.

Забележете, също така, че като всяка част от тестото се вкисне, тя действа като квас, възбуждаща живот в съседната си част; така и всеки християнин, подквасен с Християнството, действа като квас върху съседа си. – Три мери, или една ефа, е било обикновеното количество брашно за месенето на хляб (Бит. 18:6; Съд. 6:19; 1Цар. 1:24).

Ст. 34. Без притчи не им говореше, и пр., този път, или в това слово, всичките му разяснения към множеството били с притчи.

Ст. 35. За да се изпълни реченото чрез пророка, и пр. Това пророчество е взето от Пс. 78:2, макар и не буквално. В този псалом пророк Асаф повтаря историята на Божиите деяния с Израилевите синове. Но тези деяния са притча в този смисъл, че те служат като образец на Божиите духовни деяния с людете си във всяко време (1Кор. 10:6,11). Само в този общ смисъл, в който целият Стар Завет е пророчество за Новия Завет, тези думи на пророка Асаф може да се вземат като пророчество за Христос, и за начина на поучаването му. Но което този пророк там казва за себе си е даже по-верно за Христос (както е със всичките проображения и сенки на Стария Завет), и така във висока степен се изпълнило в него.

Ст. 36-43. Тълкуванието на Притчата за Плевелите.

Ст. 36. Остави народа, и пр. Предишните четири притчи били изговорени на множеството. Тълкуванието на втората, което тук е изложено (както и онова на първата, виж. ст. 10), и следващите притчи се вижда да са били изказани в къщи, само на учениците му. – Учениците Му, не само дванадесетте, но и други (Мк. 4:10).

Ст. 37. Сеячът на доброто семе е Човешкият Син, т.е., Исус Христос. Виж. бел. на гл. 8:20. От началото на света до края Христос е Сеячът, сеещ обикновено посредством пророци, апостоли, проповедници, родители, и др.; но когато бил на земята, той сам лично сеел (виж. бел. на ст. 19), на което сеене тази притча понепосредствено се отнася.

Ст. 38. Доброто семе, това са чадата¹⁵ на царството. В първата притча семето беше “словото Божие” или “словото на царството”. Значението на тези думи е, че Христос се труди да напълни земята със “снове на царството”, т.е., с добри люде; и следствието от трудовете му са добри люде; а дяволът полага старания да напълни земята със зли люде; и плевелите или злите люде в света са следствие от неговото сеене; и затова те му са “синове”.

Ст. 39. Неприятелят, който ги пося е дяволът. Сатана не ги бил създал, но те са следствие от работенето му. Бог поставил Адам и Ева в Рая, “добро семе”, “синове на царството”, но Сатана посял незадавалство и властолюбие в сърцата им, и те се обърнали на нечестиви, като следствие от посяното от него. Както плевелите твърде приличат на житото, така, външно, много пъти твърде малка разлика има между подновените и неподновените. Но в действителност помежду им има твърде голяма и основна разлика. Те произлизат от разно семе и различни сеячи. Едните са синове Божии, синове на царството, а другите “синове на лукавия”. Едните принасят добър плод, а другите отровен. И макар едните и другите да растат сега заедно, в ст. 42 и 43 виждаме, че има голяма разлика в последната им участ, съответстваща на разликата в характера им. За дявола, виж. бел. на гл. 4. Христос тука учи, че Сатана е лице; защото сега пред нас няма притча, а разяснението на притчата. Забележете, също така, че дяволът винаги сее където Христос е посял, - като се мъчи да осуети делото Христово. Той върши това през нощя, когато човеците не са на щрек, и го върши толкова изкусно щото често то дълго време изглежда като добро дело, неразпознаваемо от житото, докато не се види плодът му. – Жетварите са ангели. Те често се представят като другари на Господа, когато ще дойде в съдния ден (гл. 16:27, 24:31; 2Сол. 1:7; Отк. 19:14).

Ст. 41. Ще съберат от царството Му. Плевелите са представени, че са посяти на Христова нива. – Всичко що съблазнява. Както плевелите са съблазън (спънка) за житото, като му препятстват да расте, така и нечестивите са съблазън в Христовото царство, и ще бъдат оставени да стоят там само през това изпитателно време.

Ст. 42. Огнената пещ. И в старите и в новите времена човеците понякога са били погубвани с огън; и изгарянето се считало за най-страшно наказание (Ер. 29:22; Дан. 3:6; 11:33; 1Кор. 13:3). Затова то се употребява даже в Стария Завет като символ да представи наказанието на нечестивите (2Цар. 23:6 7; Ис. 5:24; 10:16,17, 33:11,12, 66:24; Мал. 4:1). Така е употребено и в Новия Завет, както тука, и от Христос и от други (гл. 3:10,12, 7:19, 25:41; Евр. 6:8, 10:27). Разглеждането на тези места ясно показва, че изгарянето е употребено като символ за наказание. Като се употребява иносказателно да представи духовни страдания посредством вещественни картини, ние не можем да сме напълно уверени, че тука става въпрос за веществен огън. Но тъй като Христос избира най-мъчителния вид смърт, за да представи тези страдания, и обявява, че “там ще бъде плач и скърцане със зъби”, вижда се като положително вярно, че било земано буквално или не, бъдещето състояние на нечестивите ще бъде състояние на извънмерно голяма неволя и тегло, от което няма да има никакво избавление (Ис. 66:24, гл. 25:41).

Ст. 43. Праведните ще блеснат като слънцето. От друга страна, състоянието на праведните е бъде много славно и блажено. – В царството на Отца си. По-преди те били в царството на Сина му (ст. 41), но сега, след съда, те са в царството на Отца си. Срав. с 1Кор. 15:28.

Ст. 44. Притчата за Скритото имане. Тази и следващите две притчи се вижда да са били изговорени от Христос, не на множеството, а само на учениците (ст. 36). Целта на тази притча е да покаже, че царството небесно ще се оцени като голямо съкровище от всички, които го намерят, така че те с радост ще продадът всичко що имат, за да го купят. Скриването на имане в земята е било обикновено (Йов. 3:21; Пр. 2:4; Ер. 41:8). – Скрива го. Като работел или копаел нивата на един, той намерил имане, но пак добре го заровил докато купил нивата; и като я купил, имането станало негово. Няма нужда да скриваме духовното съкровище, но притчата показва колко много ние трябва да се грижим, за да го придобием, и колко много трябва да внимаваме, за да не го изгубим. Когато някой се труди за спасението на душата си, и още не е придобил това драгоцнно съкровище, макар, че може да изкаже чувствата и желанията си на добри хора, които може да му помогнат в старанията му да придобие онова, което търси, той естествено ги крие от лошите и небрежните, които възможно е и да му възпрепятстват. – Купува оная нива. В духовното приспособяване на притчата няма нива да се купува, но онзи, който се научи, че има такова съкровище (прощението на греховете и вечен живот) радостно издава всичко щото има, за да го придобие (Лк. 14:33; Фил. 3:8).

Ст. 45,46. Притчата за Скъпоценният бисер. Целта, която преследва тази притча е подобна на онази на предшестващата притча, - като показва, че евангелието е по-ценно от всичко друго, - от скъпоценния бисер, който струва по-много от всичките други бисери, и за придобиването, на който човек би дал всичките други. В предишната притча, обаче, имането се намерило случайно, а в тази от един, който нарочно търсил скъпи неща, - от “търговец, който търсеше добри бисери”. И действително, онези които търсят истината е много по-вероятно да я намерят. Но главното в двете притчи, е че като намерят истината, и единият и другият са еднакво готови да дадат всичко, за да я придобият.

Ст. 47-50. Притчата за Мрежата. В тази притча, хвърлянето и изваждането на мрежата, и отделянето на добрите риби от лишите е очевидно сторено от едни и същи лица. Но в духовното приспособление на притчата, рибарите несъмнено са апостолите и други проповедници на евангелието (Мк. 1:17); обаче, тука нищо не е казано за тях. В тази притча вниманието е отправено на окончателното следствие, “свършекът на века” (ст. 49), когато ангелите ще отлъчат праведните от грешните, както в притчата за плевелите (ст. 41). Целта на тази притча е да покаже, че и добрите и злите ще бъдат събрани в мрежата, т.е., във видимата църква, но на последния съд злите ще бъдат отлъчени от добрите. Това не учи, че църквата трябва да приеме всичките, и добрите и злите; нито, че тя не трябва да изпъди явно нечестивите (виж. бел. на ст. 38); даже рибарите не искат да прибират лошите риби. Но тя учи, че наистина лошите люде ще влязат във видимата църква, и съвършеното отделяне на святите от несвятите няма да бъде докато не настане последния съд.

Ст. 49,50. Така ще бъде и при свършека на века. Срав. със ст. 41,42, и бел. Очевидно е, че притчите не дават повече от една слаба сянка на истините, които изясняват. Например, тука се казва, че “изхвърлиха” лошите риби. Но колко по-страшна е съдбата на онези, които са представени с лошата риба е явно от Христовите думи – “ще ги хвърлят в огнената пещ, там ще бъде плач и скърцане със зъби”.

С тази седма притча завършва естествено и прилично целият ред притчи, който Матей е записал. Сеячът представя Христовото дело и спънките, които то посреща в човешкото сърце; плевелите посочват истинската причина на тези спънки, - лоши влияния турени на работа от Сатана; синаповото зърно и квасът дават уверение, че Христовото царство най-накрая ще победи, като квасът по-особенно показва светия и тихия начин, по който то ще действа, и съвсем всемирното му разпространение; имането и бисерът показват, че човеците може да влязат в това царство само като радостно го приемат като свое главно благо, за което те на драго сърце дават всичко що имат; а мрежата показва последното следствие и вечното разлъчение.

Някои мислят, че историята на църквата показва, че тези притчи са били изпълнени по същия ред; като първият век на църквата е времето на сеенето, вторият времето на поникването на плевелите или ересите, и пр. Несъмнено този възглед до някъде е верен, но още повече ние виждаме, че всяка от тези притчи се изпълнява във всеки век. Във всеки век (1) доброто семе се сее; (2) и плевелите се сеят; (3) малкото семенце бързо расте и става голямо дърво; (4) квасът постоянно прониква и заквасва; (5) човеците намират случайно всеки за себе си това скрито съкровище; (6) или като търсят добри бисери, те намират повече нещо отколкото са търсили, - те намират един скъпоценен бисер, за който на драго сърце дават всичко що имат; и (7) евангелската мрежа постоянно събира и добри и лоши люде; и несъмнено отлъчването на добрите от лошите става непрестанно, но последното и съвършенно отлъчване ще стане само “при свършека на века”, когато всички ще бъдат събрани.

Ст. 51,52. Разбрахте ли всичко това? Като изговорил седем притчи за царството небесно, и разяснил двете от тях, Христос пита учениците си дали са разбрали всичко това. И когато те отговорили утвърдително, той прибавил и друга притча, с която показва, че те не трябвало да пазят тези истини за себе си, но да ги изваждат за другите, както един стопанин, който изважда онова, което е събрал. – Ново и старо. Това може да се отнася за Старо-Заветните и за Ново-Заветните истини; или за истините, които по-преди били научили от Исус, и новите истини, които научили от тези притчи; или, може би по-добре, то се отнася не само за до сега научените истини, но и за онези винаги нови и по-дълбоки мисли, които учениците биха открили в Христовите поучения.

§58. Исус учи пак в Назарет, и пак е отхврлен от людете (гл. 13:54-58; Мк. 6:1-6).

Отхвърлянето на Исус, за което се споменава в Лк. 4:16-30, станало много време преди събитията разказани в този отдел.

Ст. 54. Поучаваше ги, т.е., “като дойде събота” (Мк. 6:2).

Ст. 55. Не е ли тоя синът на дърводелеца? Марко казва, “не е ли този дърводелецът”. И двата израза са били несъмнено употребени. Матей е записал едното, а Марко другото. Исус не започнал общонародното си служение докато не станал на около тридесет години. До тогава той, както предполагаемия негов баща, е бил дърводелец. Всеки евреин бил длъжен да научи сина си на накякъв занаят. Полезният труд е винаги почтен. И в това Христос ни дава добър пример. – Братята му. Болшинството от днешните тълкуватели (като Неандер, Гресуел, Майер, Алфорд, Уинер, Оуен, Абот, и др.), приемат, че тези братя са били вероутно децата на Йосиф и Мария, които са били по-млади от Исус. За тях се споменава единадесет пъти в Новия Завет (гл. 12:46, 13:55; Мк. 3:31, 6:3; Лк. 8:19; Йн. 2:12, 7:3,5,10; Д.А. 1:14; 1Кор. 9:5), и винаги се наричат Исусови братя, никога негови братовчеди или роднини. При това, те почти всеки път се споменават във връзка с Мария (“майка му и братята му”), като да са били членове от челядта й. Някои тълкуватели на Светите Писания предполагат, че двама от тях (Яков “Алфеев” – Лк. 6:15, и Юда) били апостоли. Но това точно не се съгласява с Йн. 7:5, където е казано, “нито братята му вярваха в него”, а дванадесетте очевидно са вярвали в него (Йн. 6:69). Вижда се, обаче, че братята на Исус са вярвали в него след възкресението му, и се присъединили към апостолите, но са споменати като отделни от тях (Д.А. 1:13,14; 1Кор. 9:5); и поради родството им с Христос, те вероятно са имали голяма почест между апостолите и учениците. Споменатият тука Яков несъмнено същият Яков, за когото Павел говори (Гал. 1:19) като “брат Господен”, където той, също така, се вижда, че се брои за апостол. Но това не доказва, че той е бил един от дванадесетте, защото Павел и Варнава също са наречени апостоли (Д.А. 14:14). Той, също така, а не някой от дванадесетте апостоли, вероятно е писател на Посланието на Яков и първият пастир на Ерусалимската църква. Също и брат му Юда, а не апостол Юда, вероятно е бил писателят на Посланието на Юда. Виж Юд. ст. 1, и срав. със ст. 17, където се вижда, че той не счита себе си за един от дванадесетте апостоли. За другите два братя на нашия Господ знаем само имената им, а за сестрите му нито числото нито имената им знаем.

Ст. 57. И съблазняваха се в него. Те не могли да повярват, че “Синът на дърводелеца”, и сам той “дърводелец”, синът на съседката им Мария, и братът на тези момци и девойки, които те толкова добре познавали, е било възможно да бъде велик и от Бога упълномощен човек. – Своя дом. Срав. Йн. 7:5.

Ст. 58. И не извърши там много велики дела; не много, “тъкмо що на малцина болни като положи ръце изцели ги” (Мк. 6:5). – Поради неверието им. Вярва в Христос е определеното средство за придобиване благословение от него. “Който повярва, ще бъде спасен”. Така и който повярвал в него бил телесно изцеляван. Марко казва, “не можеше, и пр.”. Но смисълът тука е, че той не е могъл по този закон, или по това общо правило за действие, според който човеците приемат по вярата си. Че не е било съвсем невъзможно за Христос да върши чудеса вън от този закон е явно, защото той и мъртви възкресявал, които не са могли да показват вяра.

Назад | Съдържание | Напред