Глава 20.

¹ В първия ден на седмицата Мария Магдалина дохожда на гроба сутринта, като беше още тъмно, и вижда, че камъкът е дигнат от гроба.

² Затова се затича и дохожда при Симона Петра и при другия ученик, когото обичаше Исус, и им казва: Дигнали Господа от гроба, и не знаем где са Го положили.

³ И тъй, Петър и другият ученик излязоха и отиваха на гроба;

⁴ и двамата тичаха заедно, но другият ученик надвари Петра и стигна пръв на гроба.

⁵ И като надникна, видя плащаниците сложени, но не влезе вътре.

⁶ След него дойде Симон Петър и влезе в гроба; видя плащаниците сложени,

⁷ и кърпата, която беше на главата Му, не сложена с плащаниците, а свита на отделно място.

⁸ Тогава влезе другият ученик, който пръв стигна на гроба; и видя и повярва.

⁹ Защото още не бяха разбрали писанието, че Той трябваше да възкръсне от мъртвите.

¹⁰ И тъй, учениците се върнаха пак у тях си.

¹¹ А Мария стоеше до гроба отвън и плачеше; и така, като плачеше надникна в гроба,

¹² и вижда два ангела в бели дрехи седнали там гдето бе лежало Исусовото тяло, един откъм главата, и един откъм нозете.

¹³ И те й казват: Жено, защо плачеш? Казва им: Защото дигнали Господа мой, и не знам где са Го положили.

¹⁴ Като рече това, тя се обърна назад и видя Исуса, че стои, но не позна, че беше Исус.

¹⁵ Казва й Исус: Жено, защо плачеш? кого търсиш? Тя, като мислеше, че е градинарят, казва Му: Господине, ако ти си го изнесъл, кажи ми где си Го положил, и аз ще Го дигна.

¹⁶ Казва й Исус: Марийо! Тя се обърна и Му рече на еврейски: Равуни! което значи, Учителю!

¹⁷ Казва й Исус: Не се допирай до Мене, защото още не съм се възнесъл при Отца; но иди при братята Ми и кажи им: Възнасям се при Моя Отец и вашия Отец, при Моя Бог и вашия Бог.

¹⁸ Мария Магдалина дохожда и известява на учениците, че видяла Господа, и че Той й казал това.

¹⁹ А вечерта на същия ден, първия на седмицата, когато вратата на стаята, гдето бяха учениците, беше заключена поради страха от юдеите, Исус дойде, застана посред, и каза им: Мир вам!

²⁰ И като рече това, показа им ръцете и ребрата Си. И зарадваха се учениците като видяха Господа.

²¹ И Исус пак им рече: Мир вам! Както Отец изпрати Мене, така и Аз изпращам вас.

²² И като рече това, духна върху тях и им каза: Приемете Светия Дух.

²³ На които простите греховете, простени им са, на които задържите задържани са.

²⁴ А Тома, един от дванадесетте наречен Близнак, не беше с тях, когато дохожда Исус.

²⁵ Затова другите ученици му казаха: Видяхме Господа. А той им рече: Ако не видя на ръцете Му раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам.

²⁶ И подир осем дни учениците Му пак бяха вътре, и Тома с тях. Исус дохожда, като беше заключена вратата, застана насред, и рече: Мир вам!

²⁷ Тогава каза на Тома: Дай си пръста тука и виж ръцете Ми, и дай ръката си и тури я в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ.

²⁸ Тома в отговор Му рече: Господ мой и Бог мой!

²⁹ Исус му казва: Понеже Ме видя, [Томо], ти повярва, блажени ония, които, без да видят, са повярвали.

³⁰ А Исус извърши пред учениците още много други знамения, които не са вписани в тая книга.

³¹ А тия са написани за да повярвате, че Исус е Христос, Божият Син, и, като вярвате, да имате живот в Неговото име.
 

§160. Възкресението. Отиването на жените на гроба. Мария Магдалина отива и казва на Петър и Йоан (гл. 20:1,2; Мт. 28:1-4; Мк. 16: 1-4; Лк. 24:1-3).

Ст. 1. Йоан говори само за отиването на Мария Магдалина на гроба, понеже тя първо дойде и съобщи на него и на Петър за това. Но другите евангелисти споменават, че и други жени отишли с нея на гроба. Кои са били тези жени, научаваме най пълно от Лука, който казва (гл. 23:55): “Жените, които бяха дошли с него от Галилея”, или по-подробно (гл.24:10), “Мария Магдалина и Йоанна, и Мария майката на Яков, и другите с тях”. Марко и Лука казват, че те (т.е., жените) видели, че камъкът бил отвален от гроба; но само Матей ни казва кой го отвалил – именно, един ангел.

Ст. 2. Мария не останала с другите жени да погледне в гроба. Ако беше останала, и тя щеше да види ангелите, и щеше да им занесе новината, че Христос е възкръснал от мъртвите. Но, вместо това, като вожда, че камъкът е отвален, тя веднага си помисля, че някой неприятел е дошъл и е грабнал тялото на Господа й; и когато тя отива бързешком да каже тази тъжна новина на учениците, другите жени (както се разказва от всичките други евангелисти, но което Йоан е изоставил) надникват в гроба, и ангелът им казва да занесат на учениците съвсем друга и радостна новина. Поведението на Мария тук, и поведението на всичките ученици и приятели на Исус, както го описват всичките евангелисти, показва, че никой от тях не е очаквал Христос да възкръсне от мъртвите. Както разяснихме на друго място, те бяха криво разбрали всичките Христови предсказания за това, т.е., те бяха ги разбрали преносно, а не буквално. Виж. бел. на гл. 14:5.

§163. Петър и Йоан отиват на гроба (гл. 20:3-10; Лк. 24:12).

Лука не казва, че и Йоан е отишъл с Петър, но и от неговия разказ (ст. 24) се разбира, че Петър не отишъл самичък. – Другият ученик (ст. 3) е “ученикът, когото Исус обичаше” (ст. 2); и не може да има никакво съмнение, че той беше Йоан. Виж. бел. на гл. 13:22. Вижда се, че разказът, който е пред нас е бил писан от очевидец. На стари години, Йоан живо си припомня подробно случките на отиването на празния гроб през първата Великденска сутрин, - как той и Петър тръгнали заедно, но той (понеже се предполага, че е бил по-млад) “предвари по-скоро Петър, и дойде пръв на гроба”, - как, като се навел и надникнал, видял, че гробът не е съвсем празен, като очаквал, но видял, че плащениците, в които Исусовото тяло било обвито (гл. 19:40) са там още, - как, докато той още гледал благоговейно, Петър пристига на гроба и с обикновената си буйност изведнъж влиза в гроба, и вижда, че не само плащениците са там, но “и кърпата, която беше на главата му”, беше там, не заедно с плащениците, но “особено свита на едно място”, -и как той сам тогава влиза, и когато се убеждава от всичко това, че не е възможно тялото да е било откраднато, защото никой гробокрадец не би бил така внимателен, той си припомня загадъчните думи на Исус за възкресението му, и сега вярва, че те са се изпълнили буквално. Така Йоан е бил първия апостол, който е повярвал във възкресението на Исус.

§164. Исус се явява на Мария Магдалина (гл. 20:11-18; Мк. 16:9-11).

Ст. 11. Петър и Йоан се затичали към гроба (ст. 4). Вероятно е, че Мария е вървяла по-полека след тях, и може би да е стигнала на гроба около времето, когато те са се връщали. Вижда се, че Йоан не й бил казал, че вярва, че Исус е възкръснал (ст. 3); и заради това тя е все още натъжена.

Ст. 12. Срав. с Мт. 28:5; Мк. 16:5, където един ангел, или, според Лк. 24:4, два ангела, са се появили на другите жени. – Един откъм главата, и един откъм нозете. Тези, които бяха бдели над Исусовото тяло още си стоят на мястото. Мария се страхуваше, че тялото е било откраднато. Това видение на ангели трябваше да я увери, че такова нещо не можеше да стане; защото Бог беше турил ангели да го пазят.

Ст. 13. Другите жени естествено се уплашили като видели ангелите, но Мария е толкова изпълнена със страх, че не може да намери тялото на Господа си, че друг страх няма за нея.

Ст. 14. Не позна, че беше Исус, не защото лицето му се беше променило, или защото не беше се още съмнало, или защото тя не можеше да гледа ясно от сълзи, но, вероятно, защото очите й бяха удържани, както очите на двамата ученици, които отиваха в Емаус. Виж. Лк. 24:16, и срав. с гл. 21:4.

Ст. 15. Исус стои пред нея, но очите й са удържани, сърцето й е потънало в тъга, тя търси живият между мъртвите, и за това от най-напред не познава гласът му, нито му отговаря на въпроса, но “понеже го имаше, че е градинарят” (който вероятно можеше да бъде там толкова рано сутринта) тя ревностно се докопва до идеята, че той може да е взел тялото на Господа й, и следователно, може да й каже къде го е турил.

Ст. 16. Но сега Исус я назовава по име, и тя, като познава добре-познатия глас, който много пъти беше говорил утешителни думи на сърцето й, се обръща и познава и добре-познатото лице. И така, както Йоан, любезният ученик, беше първия, който повярва, че Исус е възкръснал от мъртвите (ст. 8), така и тази любяща, признателна, и сега натъжена жена, от която Исус беше изгонил седем бяса, беше първата, която видя възкръсналото му лице. Така е то всякога: тези на които сърцата имат най-много съчувствие с истината са първите, които я приемат; и Христос се явява първо на любящите, затъжени души, които имат най-много нужда от него. “Божият глас всякога се чува най-скоро от сърцата, които го обичат; и Божието присъствие никога не се чувства толкова наистина както в крайната безпомощност на човешкото страдание”. – Равуни. Тази дума се употребява само тук и в Мк. 10:51. Тя произлиза от Равви (Учителю); и юдеите я считаха, че изразява по-висока степен на почит.

Ст. 17. Не се допирай до Мене. Вероятно е, че Мария в радостта и любовта си е щяла да приграбчи нозете му, както другите жени после сториха (Мт. 28:9). Но защо Исус не я оставя, както остави другите жени, и както покани Тома да се допре до ръцете, нозете, и ребрата му? Не да укори действието, но да поправи кривият й възглед за него. Без съмнение Мария си е помислила, че Исус се е завърнал, за да живее завинаги с тях. И за това тя иска да го улови, като си мисли, че сега тя няма вече да го изгуби. Но Исус й казва, че това време още не е дошло. Той не иска да я остави да се допре до тялото му, за да може тя да се научи да вижда духовното му присъствие. Като да й беше казал: “Не искам да се доближиш до мене телесно. Аз ти представям нещо по-високо. Аз те готвя за нещо по-велико. Когато се възнеса при Отца си, тогава ти ще ме познаеш по един по-истински и съвършен начин, когато ще хванеш това, което не се пипа, и повярваш това, което не се вижда”. – Иди при братята Ми. И след възкресението си той задържа човешкото си естество; и, следователно, учениците му са негови братя. Срав. с Евр. 2:11. – При Моя Отец и вашия Отец. Той не казва нашия Отец, защото Бог е негов Отец в различен смисъл от този, в който той е наш Отец. Виж. бел. на гл. 17:1. Той е Христов Отец по естество, в едно вечно сродство; той е наш Отец по осиновение чрез Христа. Забележете същата разлика в последващите думи, - не “нашия Бог”, но “Моя Бог и вашия Бог”. Той е наистина единия Бог, “Бог над всичко”, но той е по особен начин наш Бог и наш Отец, защото той е “Бог и Отец на нашия Господ Исус Христос”. Срав. с гл. 14:21,23.

§167. Исус се явява на апостолите, когато Тома го няма (гл. 20:19-25; Мк. 16:14; Лк. 24:36-43).

Сравнете по-дългия отчет в Лука и бележките там. От отчетът на Лука (ст. 33) се вижда, че освен апостолите е имало и други ученици там.

Ст. 19. Когато вратата беше заключена. Виж. бел. на Лк. 24:38-40. – Поради страха от юдеите. Те трябва естествено да са се страхували, че тези, които убиха Учителят им ще се мъчат да убият и тях. Може би те са знаели, че слухът се е разнесъл между хората, че те сами бяха откраднали Исусовото тяло (Мт. 28:13). Освен това, Исус ги беше предупредил, че те ще бъдат мразени и гонени (гл. 15:18-20).

Ст. 20. И зарадваха се учениците, т.е., след като видяха доказателствата, че наистина той беше Исус. Отначало се уплашиха, като го мислеха че е дух (Лк. 24:37). Според Лука, Исус употребил и друго средство да ги убеди, именно, той ял пред тях (ст. 41-43).

Ст. 21. Йоан си припомня как, след като страхът им попреминал, и след като те всички се убедили, че той наистина е техния Господ, Исус повтаря поздравлението си, “Мир вам”. – Както Отец изпрати Мене, така и Аз изпращам вас. Срав. с гл. 17:18. Заради това, ние трябва да вършим волята на Христа, както той е вършил волята на Отца. Неговата покорност и служба са образец за нас. Той е великият посланик или апостол (Евр. 3:1). Ние сме посланици Христови, на които той поверява службата на примирение (2Кор. 5:18-20). Освен това, той ни изпраща в един свят, който ще ни мрази, гони, и убие, както беше мразил, гонил, и убил Него (гл. 15:20, 16:2-4), за да дадем на други същото известие на любов, милост, и мир, което той е дал на нас.

Ст. 22. За да станат способни за тази работа, посланиците трябва да имат Христовия Дух; и за това “той духна върху тях и им каза: Приемете Светия Дух”. Това е, така да кажем, начатъкът на обещанието, което той им беше дал (гл. 14:16), но не съвършеното му изпълнение, защото за да стане това той трябваше да си отиде от тях (гл. 16:7), и за него те чакаха даже и след възнесението му (Д.А. 1:8, 2:4). Но можем твърде добре да повярваме, че в същото време, когато Христос духна на тях, Св. Дух влезе в душите им с нова сила, като дух на по-голяма светост, божествена утеха, мир, и радост.

Ст. 23. На които простите греховете, и пр. Виж. бел. на Мт. 16:19, където такова едно обещание се дава на Петър; и бел. на Мт. 18:18, където както и тук, то се дава на всичките ученици. Но забележете, че обещанието им се дава като на негови пратеници (ст. 21), и като изпълнени със Св. Дух, когото приеха от него (ст. 22). Когато са заети с негова работа, и изпълнени с този Дух, който ще ги настави на всяка истина (гл. 16:13), решенията им ще бъдат съгласни с Божията воля, и ще се потвърдят на небето. Тази власт, в пълнотата си, принадлежеше само на боговдъхновените апостоли.

Ст. 24,25. На Тома не му е липсвала любов към Христа, както става явно от гл. 11:16. Но и там и тук се вижда, че му е липсвала надежда и вяра. Твърде е вероятно, че той беше изгубил всякаква надежда, и заради това не бил с учениците този път. Той естествено се съмнява във всичко, и не се е убеждавал освен от най-положително доказателство, нито даже от свидетелството на десетте си другари, които бяха видели с очите си Исусовите ръце и ребра (ст. 20). Но той казва, че даже и това няма да го убеди, че той не иска само да види с очи, но и да попипа с ръце, за да се увери. Когато такъв един човек се убеди, свидетелството му има голяма важност. Ако той беше по-готов да вярва, ние не щяхме да имаме толкова причина да вярваме.

§168. Исус пак се явява на апостолите, когато Тома е с тях (гл. 20:26-29).

Това явяване, без съмнение, е станало в същата стая в която беше станало и първото; и сега, както и тогава, “вратата беше заключена”, и несъмнено по същата причина. Виж. ст. 19. Не се знае дали те очакваха Исус пак да им се яви там. Вижда се, че той не им се бил явил през другите дни; и наистина забележително е, че той отложил второто си явяване до първия ден на седмицата. Вероятно е, така също, че даването на Св. Дух се е случило на първия ден на седмицата. Както и да е, тези две, едно след друго, появявания на Исус в този ден бяха без съмнение някои от причините защо те го нарекоха “Господен Ден” (Отк. 1:10), и защо го почитаха като ден за богослужение и почивка, вместо седмия ден. Ако нашия Спасител беше искал да продължават да почитат Юдейската събота, чудно е, наистина, че той не им се яви втори път него ден, но им се яви на другия ден.

Ст. 27. Тома беше поискал видимо и осезателно доказателство за Христовото възкресение. Той получи и нещо повече, именно, доказателство за всезнанието му, т.е., че той знаеше какво Тома беше казал.

Ст. 28. Не е чудно, прочее, че той не извиква, “Аз сега вярвам, че си възкръснал от мъртвите”, но Господ мой и Бог мой. Той се уверява, че този, който е победил смъртта и има това всезнание, е наистина божествен. Той сега разбира по-добре отколкото по-напред това, което Христос беше казал за себе си, че “Аз и Отец едно сме”, и “който е видял мене, видял е Отца”. Напразно се стараят тези, които отричат божествеността на Христос да разяснят това по някакъв друг начин. То не беше едно просто възклицание от удивление, защото (1) формата му не е такава; (2) Йоан не би записал такова неприлично и нечестиво изречение; и (3) Йоан ясно казва, че това “му каза Тома”, т.е., на Христос; така че то не беше едно просто възклицание отправено към никого. То беше, прочее, величествено изповядване от страна на Тома, че Исус, когото и той, както Мария, нарича свой “Господ” (ст. 13), беше и негов Бог.

Ст. 29. Някои възразяват, че Това може да се е излъгал. Но ние виждаме, че Христос приема и одобрява тази изповед; и вярата на църквата в истинността на тази изповед не се основава върху думите на Тома, но върху факта, че Христос ги е одобрил. – Блажени ония, които, без да видят, са повярвали. Това не се отнася за другите апостоли, защото и те бяха видели (ст. 20), - ако и Йоан поне е повярвал преди да види (ст. 8). Но то се отнася за голямото множество хора, които ще повярват в него чрез словото им (гл. 17:20), на тези които ще повярват чрез това Йоаново евангелие (ст. 31), и може би особено за тези, които ще го приемат с проста, детска вяра, а не със съмнителният дух на Тома, който се убеди само с най-неопровержими доказателства.

§173. Краят на Йоановото евангелие (гл. 20:30,31). Срав. с гл. 21:24,25.

Вижда се, че Йоан от най-напред е имал намерение да свърши Евангелието си с тези думи, но от после прибавил гл. 21, която, следователно, може да се счита като притурка.

Ст. 30. Много други знамения …. които не са вписани в тая книга. Тези думи не се отнасят само за тези чудеса, които Христос направи след възкресението си, но за всичките чудеса, които той направил през целият си живот, защото, както става явно от следващия стих, Йоан сега си припомня всичко, което е писал в евангелието си.

Ст. 31. Не трябва да се съмняваме с каква цел Йоан е писал това евангелие. Тук той сам ни го казва, именно, (1) за да повярваме, че Исус Назарянина беше обещания в Стария Завет Месия и Син Божий, и да вярваме, че той беше вечното слово, което в началото беше у Бога и беше Бог (гл. 1:1), и което се въплъти и даде плътта си като истински хляб небесен, с който душите ни се хранят (гл. 6:29a>:29-51), и да вярваме с Тома (ст. 28), че той е наш Господ и наш Бог; и (2) като вярвате, да имате живот в Неговото име, т.е., духовен живот (в който смисъл Йоан винаги употребява тази дума), не просто физически живот, но живот на синове Божий – родени от Бога. Срав. с гл. 1:4, където той показва, че този живот е в Христа, и с гл. 1:12, където той показва, че като приемат Христос, или като вярваме в името му, ние ставаме “чада Божий”. Да даде Господ целта с която това Евангелие е било писано да се постигне от всички, които го четат.

Назад | Съдържание | Напред