¹⁵ Иоан свидетелствува за Него, и викаше казвайки: Ето Онзи за Когото рекох, Който иде подир мене, достигна да бъде пред мене понеже спрямо мене беше пръв.

¹⁶ Защото ние всички приехме от Неговата пълнота, и благодат върху благодат;

¹⁷ понеже законът бе даден чрез Моисея, а благодатта и истината дойдоха чрез Исуса Христа.

¹⁸ Никой, кога да е, не е видял Бога; Единородният Син, който е в лоното на Отца, Той Го изяви.

¹⁹ И ето, свидетелството, което Иоан даде, когато юдеите пратиха до него свещеници и левити от Ерусалим да го попитат: Ти кой си?

²⁰ Той изповяда, и не отрече, а изповяда: Не съм аз Христос.

²¹ И попитаха го: Тогава що? Илия ли си? И каза: Не съм. Пророк ли си? И отговори: Не съм.

²² На това му рекоха: Кой си? за да дадем отговор на ония, които са ни пратили. Що казваш за себе си?

²³ Той рече: Аз съм "глас на едного, който вика в пустинята; Прав правете пътя за Господа", както рече пророк Исаия.

²⁴ А изпратените бяха от фарисеите.

²⁵ И попитаха го, като му рекоха: А защо кръщаваш, ако не си Христос, нито Илия, нито пророкът?

²⁶ В отговор Иоан им рече: Аз кръщавам с вода. Посред вас стои Един, Когото вие не познавате,

²⁷ Онзи, Който иде подир мене, [Който преден ми биде], Комуто аз не съм достоен да развържа ремика на обущата Му.

²⁸ Това стана във Витавара отвъд Иордан, дето Иоан кръщаваше.

²⁹ На следния ден Иоан вижда Исуса, че иде към него, и казва: Ето Божият Агнец, Който носи греха на света!

³⁰ Тоя е за Когото рекох: Подир мене иде човек, Който достигна да бъде пред мене, защото спрямо мене беше пръв.

³¹ И аз Го не познавах; но дойдох и кръщавам с вода затова, за да бъде Той изявен на Израиля.

³² И Иоан свидетелствува, казвайки: Видях Духът да слиза като гълъб от небето и да почива върху Него.

³³ И аз Го не познах; но Оня, Който ме прати да кръщавам с вода Той ми рече: Онзи, над Когото видиш да слиза Духът и да почива върху Него, Той е Който кръщава със Светия Дух.

³⁴ И видях и свидетелствувам, че Тоя е Божият Син.

³⁵ На следния ден Иоан пак стоеше с двама от учениците си.

³⁶ И като съгледа Исуса когато минаваше каза: Ето Божият Агнец!

³⁷ И двамата ученика го чуха да говори така, и отидоха подир Исуса.

³⁸ И като се обърна Исус и видя, че идат подире Му, казва им: Що търсите? А те Му рекоха: Равви, (което значи, Учителю), где живееш?

³⁹ Казва им: Дойдете и ще видите. Дойдоха, прочее, и видяха где живее, и останаха при Него тоя ден. Беше около десетият час.

⁴⁰ Единият от двамата, които чуха от Иоана за Него и Го последваха, беше Андрей, брат на Симона Петра.

⁴¹ Той първо намира своя брат Симона и му казва: Намерихме Месия (което значи Христос).

⁴² Като го заведе при Исуса, Исус се вгледа в него и рече: Ти си Симон, син Ионов; ти ще се наричаш Кифа, (което значи Петър *).

⁴³ На другия ден Исус възнамери да отиде в Галилея; и намира Филипа и му казва: Дойди след Мене.

⁴⁴ А Филип беше от Витсаида, от града на Андрея и Петра.

⁴⁵ Филип намира Натанаила и му казва: Намерихме Онзи, за Когото писа Моисей в закона, и за Когото писаха пророците, Исуса, Иосифовия син, Който е от Назарет.

⁴⁶ Натанаил му рече: От Назарет може ли да произлезе нещо добро? Филип му каза: Дойди и виж.

⁴⁷ Исус видя Натанаила да дохожда към Него, и казва за него: Ето истински израилтянин, у когото няма лукавщина.

⁴⁸ Натанаил му каза: Отгде ме познаваш? Исус в отговор му рече: Преди да те повика Филип, видях те като беше под смоковницата.

⁴⁹ Натанаил му отговори: Учителю, Ти си Божи Син, Ти си Израилев цар.

⁵⁰ Исус в отговор му каза: Понеже ти рекох видях те под смоковницата, вярваш ли? Повече от това ще видиш.

⁵¹ И рече му: Истина, истина ви казвам, [Отсега] ще видите небето отворено, и Божиите ангели да възлизат и слизат над Човешкия Син.

Евангелие от Йоан

Тълкувание

§1. Предисловието на това евангелие (гл. 1:1-18).

Съдържанието на тези стихове е едно от най-забележителните в цялата книжовност. То е единствено даже в Свещените Писания. Другите трима евангелисти просто разказват за земния живот на Христос, и едва ли казват нещо, освен случайно, за лицето и естеството му. Но тук Йоан, един от учениците “когото обичаше Исус”, който писал половин век след разпятието му, ясно излага характера му, като твърди, че преди въплъщението му, ей даже преди сътворението на света, той бил съществувал с Бога, и бил самия той Бог, и че всичко чрез него било създадено. Много се е писало върху въпроса защо Йоан нарича тук Христос “Слово”. Явно е че тази дума е била известна в онова време. Сами евреите признават, че има разлика между невидения и невидимия Бог, и Бога както е явен в Старо-Заветната история. В Таргумите им¹³⁹, последният често се нарича Слово Божие. При това, Филон, един Еврейски философ от Александрия, който е писал малко време преди Йоан, и чиято полу-юдейска и полу-езическа философия е имала голямо влияние през последната половина на първото столетие, често употребява тази дума. Да, казано е че учението за Словото е било главното учение на неговата философия. Той представя Словото като Син Божий, мъдростта Божия, най-стария Син, първородния, образа Божий, Божия вечен образ, чрез който светът е бил създаден, и пр. Още Гностическата ерес, която цъфтяла в началото на второто столетие, но която била вече навлязла във времето на Йоан, също говорила много за Словото, и е учила че то е произхождало от вечния и несъздадения Бог. Което ще рече, че Йоан е живял между човеци около, които, и в които това течение на Юдейско-Александрийската мисъл е било текло през две поколения. Той е слушал човеци да говорят за Началото, за Словото, за Живота, за Светлината, за Пълнотата, за Шекината (видимото величие на Божието присъствие), за Единородния, за Благодатта, за Истината, и е написал на евангелието си едно късо предисловие, в което им казва, че всичките им тези понятия са нищо друго освен сенки на истината. Имало едно предвечно Същество, съсъществуващо с Бога; и това Същество било истинското Слово. То не само било у Бога, но и било сам Бог. Чрез него вселената станала. В него бил Животът, Светлината на човеците, истинската съвършена Светлина, която осветлява всеки човек.

Йоан си е послужил с езика на тайнствената философия в свое време, за да обори по-силно заблужденията й. Той намира в ученията й нещо истина, сир., че има един Бог, и един ходатай между Бога и човека. Той започва евангелието си върху тази основа, и от тази обща основа завежда читателите си до истината за въплъщението. Верно е, казва той, че има Слово Божие, но това Слово е било от начало у Бога, ей, самия той е Бог, който не е несъобщаем (както вие предполагате), но е само-проявяващ се Бог. Верно е, че има живот и Светлина, но животът е сам Бог, а не някое по-силно и подчинено божество, и Светлината не е далечна и недостъпна, но осветлява всеки човек, който иде на света, понеже този ходатай не е нещо изходящо от Бога, но самия е Бог, истинската Светлина, която свети в тъмнината (ст. 5), истинския живот, чрез който ставаме същи чада Божии (ст.12,13). И той дойде и се всели между човеците (ст. 14).

Но освен тази историческа причина, по която Христос трябвало да се нарича Словото, има несъмнено (както почти всички тълкуватели допускат) една по-дълбока и по-основна причина, която почива в отношението на Христос към Отец и естеството на делото му. Той открива Божеството, както мислите и чувствата на човека се откриват до голяма степен и най-добре от думите му, така и Божиите мисли и чувства се откриват чрез Христос. Чрез него (ст. 3) Бог създал света, и така открил силата, мъдростта, и благостта си. Чрез него той изкупил света, и така открил любовта и милостта си.

Ст. 1. В начало, т.е преди всичко, както е явно от ст. 3, където е казано, че чрез него всичко е станало. Мойсей започнал историята на миросъзданието със същите тези думи. Обаче, той разказва какво Бог създал в началото, а пък Йоан говори за Един, който бил в началото, но не бил създаден. Той бил “у Бога”, и така в един смисъл е отличен от него, но пак той “бе Бог”, и така по същество един с него. Той се отличава от Бога, безкрайния и неизменяем Дух “когото никой от човеците не е видял, нито може да види”, но пак е бил Бог, и като се е явил в плът, той е бил “Емануил”, т.е., Бог с нас, така че той е могъл да каже, “Който е видял мене, видял е Отца”. Той се отличава от Отца, който е създателят на всичко, но пак (ст. 3) “всичко чрез него стана”. А че има една тайна тука, това и самите свети писатели допускат – 1Тим. 3:16; и самия Христос казва, “Никой не познава Сина, освен Отец”. За предвечното съществуване на Христос се учим и от други места в Светото Писание. Виж 8:58; 17:5; 1Йн. 1:1.

Ст. 2. То в начало бе у Бога. В три предложения на ст. 1, Йоан е описал Словото като предвечно, лично, и божествено. Той не само повтаря тази мисъл, но набляга върху факта, че това Слово, което току що бе нарекъл Бог, пак е било лице различно от Бога, понеже било “у Бога”, и също, че то не било създадена твар, понеже “в началото” било у Бога.

Ст. 3. Всичко чрез него стана. Срав. със ст. 10., и с Кол. 1:16; 1Кор. 8:6, и Евр. 1:2, където също на Христос се приписва сътворението на света. Тук тази мисъл е повторена в отрицателния й образ, за да се покаже, че нищо не е изключено, и може би с цел да се обори ереста на гностиците, които поддържали, че някои неща (като например веществото и неговото чадо злото) не били създадени от Бога.

Ст. 4. В Него бе живот, не само духовен, но какъвто и да бил живот. Както Словото създало всичко, така и дало живот на всичко. Но то дава живот не само защото животът е бил в него, но и защото то е животът (11:25, 14:6). Може би и тука се намеква за Гностическата философия, според която не само Словото, но и Животът и Светлината били синове или по-долни божества изхождащи от Върховното Божество. – И животът бе светлината на човеците. Като показал отношението на Христос – предвечното Слово – към Отца, и към цялата вселена с всичките и живи твари, Йоан бързо се обръща към главната си цел – да покаже отношението на Христос към човеците. На тях той е Светлината – единствения извор на духовна светлина, която им открива Бога и длъжностите им към него и на един към друг.

Ст. 5. И светлината свети в тъмнината. Христос не светел така в тъмнината само когато се въплътил, но повече или по-малко във всяко време той е светел в този мрачен и нечестив свят. Той бил който е говорил чрез патриарсите и пророците, и неговата светлина била която от време – на време е сияела в гъстата тъмнина на езичеството, и която е упътвала езическите мъдреци при новородения Спасител. При това, Христос още свети чрез променения, прославения, и светия живот на людете си – на всички, които във всичките времена са приемали живот и светлина чрез него. Той свети чрез светата им ревност и усърдно подвизаване за прославянето на Бога и доброто на човека, чрез високото им разбиране на истината и длъжността, чрез търпеливото им понасяне на обидите и злините, които им се правят, и чрез делата им произтичащи от милостта и любовта им към събратята си. Но както и да е светел той, колко верно е въобще, че “тъмнината я не схвана”. Това е едно общо утвърждение, което съответствува на частното в ст. 11 – “При своите си дойде, но своите му не го приеха”. Това утвърждение се отнася на светенето на тази Светлина във всяко време в света, а онова – на явлението й в плътта на евреите в онова време. И в двата случая следствието е било същото. Божествената Светлина не била обзета: Божественото Слово не било прието.

Ст. 6-18. След като описал накратко естеството и делото на Словото преди въплъщението му, Йоан започва да говори за въплъщението му и неговата цел. Първо, обаче (ст. 6-8), той споменава за неговия предтеча (Йоан Кръстител), и показва, че той не бил Светлината, но че длъжността му била “да свидетелства за Светлината”, и после (ст. 19-36) показва как той е изпълнил тази длъжност като свидетелствал за Исус. Матей (Мт. 3:1-12) и Лука (Лк. 3:1-18) споменават по-пълно за друга цел на служението на Кръстителя, сир., да доведе човеците до покаяние, и така да ги приготви да приемат Христа, когато щял да се яви. Както Йоан Кръстител свидетелствал за Христос, който е щял да дойде, и после като явен в плът, така и великата цел на Християнския свещенослужител сега е да свидетелства за Христа, който е дошъл – за това, което той е направил за света и за него. – За да повярват всички чрез него (ст. 7). Срав. гл. 20:31, където евангелиста показва, че такава била и неговата цел за написването на евангелието си.

Ст. 8. Не беше той светлината. Когато Йоан Кръстител започнал делото си, мнозина помислили, че той може да е Месия (виж ст. 19,20; Лк. 3:15).

Ст. 9. Той. Не Йоан, а Христос, за когото се говори в ст. 1-5 и 9-12. – Истинската светлина, първоначалната светлина, изворът на всяка светлина. Даже светлината, която възниква у човеците чрез съвестта им и наричана светлина на природата имат източника си в него, понеже “всичко чрез него и за него бе създадено”. Затова думите, “която осветява всеки човек”, се отнасят за всички човеци (виж. бел. на ст. 4 и 5). До една степен, даже езическите народи са приели тази светлина, така че и те са “без оправдание” (Рим. 1:20), и те ще бъдат съдени според мярката на светлината, която им е била дадена (Рим. 2:12). Ако между онези, над които Слънцето на Правдата не било още изгряло е имало някои, които са видели и посрещнали грядущата му светлина, ние може да се надяваме, че и те са станали причастници на спасението, придобито с кръвта му. Срав. с Мт. 8:11; Д.А. 10:35; Отк. 5:9. Който приема даже тази несъвършена и слаба светлина, погрешно наричана светлина на природата, до толкова той приема Христа. Но и историята и Библията учат, че въобще, езичниците не приели дадената им слаба светлина (виж. ст. 5 и Рим. 1:21). Също и старите евреи, въобще, не приели по-голямата светлина, която им била дадена чрез закона и пророците. Нито евреите във времето на Христа, въобще, приемали онзи който бил средоточието и изворът на Светлината (ст. 11).

Ст. 10. В света бе, и затова светът е могъл да го познае (срав. Рим. 1:20). – И светът чрез него стана, и следователно, светът бил длъжен да го познае, обаче “светът го не позна”. Защо? “Защото като познаха Бога, не го прославиха като Бог, и несмисленото им сърце се помрачи” (Рим. 1:21).

Ст. 11. В своите си дойде, т.е. в своето си наследие – при избраните си люде, евреите. Тук не е казано, че те не го познали, но че “не го приеха” – те го отхвърлили. Мнозина от тях поне са били онези, за които Христос е казал: “понеже казвате виждаме грехът ви остава” (9:41). Картината, която апостол Йоан тук е изписал, е ставала от мрачна по-мрачна. Колкото повече Светлината се е усилвала, толкова по-малко се е приемала. “Тъмнината я не схвана”, “светът не я позна”, “своите му го не приеха”.

Ст. 12. А които го приеха. Въпреки всичко даже някои от неговите го приели. Какво означава да го приемат, е изтълкувано в последната част на стиха, сир., да вярват в неговото име. Срав. с Мт. 1:21 – “Ще му дадеш името Исус, защото той ще спаси людете си от греховете им”. Затова стихът пред нас учи, че ние трябва да вярваме в Христос, като Спасител, и да го приемем като свой Спасител. Това е условието, което човек трябва да изпълни, за да се спаси. То е не само умствено вярване от негова страна, но и сърдечно приемане на Христа, и като следствие от това, предаване себе си нему и послушание към него (гл. 14:21, 15:10,14). То е не само да припознава човек Христос за Светлината, но и да ходи в Светлината (1Йн. 1:6,7). На такива той дава “власт да бъдат Божии чада”. Тази власт, следователно, не е естествена у човеците. Тя е дар, който ни се дава, за да приемем Христос, чрез който и приемаме Светия Дух (срав. с Д.А. 10:44, 11:15-17), чрез който ние отново се раждаме. Тази власт, прочее, е власт по действието на Светия Дух, чрез чието вселяване в нас ние отново се раждаме, приемаме по-високо и по-свято естество, и наистина ставаме “чада Божии”. От това се подразбира, че ставаме подобни на Бога, също както един син е подобен на баща си, че ставаме съучастници на божественото естество (Еф. 4:13; Евр. 12:10; 2Пет. 1:4), че нямаме “дух на робство” като роби, но дух на свобода като синове (гл. 15:15; Гал.. 4:1-7), и че сме “наследници на Бога, и сънаследници с Христа” по-големия ни Брат (Рим. 8:16,17). Този стих съдържа цялото евангелие. Той изявява (1) целта на евангелието, че ние, които по естество сме синове на непокорството и чада на гнева (Еф. 2:2,3), може да станем чада Божии; (2) изворът, от където ние може да се надяваме за това преимущество, да бъдем чада Божии, сир., властта, която Бог дава; и (3) средството, с което ще може да придобием тази власт – лична вяра в един Избавител от греха.

Ст. 13. От Бога се родиха. Този стих показва как вярващите стават чада Божии, сир., като се родят от Бога (както е разяснено в тълкуванието на ст. 12), т.е., по-особено от Светия Дух, както сам Христос е разяснил в разговора си с Никодим (гл. 3:3-8). Но първо, отрицателно, “не от кръв”, не по естествено потекло, в противоположност на разбирането на евреите, че те били чада Божии, защото били чада на Авраам (срав. с Лк. 3:8), като поддържали, че никой в чиито жили тече кръвта Авраамова нямало да погине. – Нито от плътска похот, нито от мъжка похот. Тъй като това божествено синовство не идва по естествено потекло, то не произлиза и от плътта, нито от човека. Човеците могат да бъдат инструменти, чрез които това синовство може да се постигне, но то идва от Бога (1Кор. 3:6,7), посредством прякото, лично действие на Светия Дух върху сърцето (Тит 3:5,6).

Ст. 14. Словото. – Предвечното Слово, което в началото е било “у Бога”, и което било Бог (ст. 1), Творецът на всичко (ст. 3), Източникът на живота и Светлината (ст. 4). – Стана плът, т.е., стана човек (срав. с Мт. 24:22; Рим. 3:20; Гал. 2:16, и др.), и прие човешко естество, и затова е било наречено човек – “човекът Христос Исус”, и “Син човешки”. Как е станало това, може да не разберем. Но е вярно, че той не само приел човешки образ, както учели докетите в онова време, но и наистина станал човек, и като човек “пребиваваше между нас”, или е имал скинията си между нас, може би в намек на това, че Бог е имал скинията си между израилтяните в пустинята, където от време на време е явявал славата си. Така и тук апостол Йоан казва “Видяхме славата му”. Тази слава видели всичките ученици в божествените му и милосърдни думи и дела (гл. 2:11, 11:4), които били пълни “с благодат и истина”, но особено я видели Йоан с Петър и Яков на планината, където Исус се преобразил. За тази слава, може би се говори в думите “слава като на единородния от Отца”. Виж. 1Йн. 1:1 и 2Пет. 1:16-18. Думата “единороден”, се прилага на Христос само от Йоан (срав. със ст. 18, гл. 3:16,18; 1Йн. 4:9). В ст. 12, всичките вярващи се наричат “чада Божии”, защото постигат божественото си рождение чрез него. Но Христос е Син Божий в различен и по-висок смисъл, ей той е единородния му Син, бидейки от същото същество, равен по сила и по слава. – Пълен с благодат и истина. Виж. бел. на ст. 17, и срав. с Кол. 1:19 и 2:3,9.

Ст. 15. Йоан свидетелствува за него. Евангелистът тук въвежда свидетелството на Йоан Кръстител, и показва че и той е свидетелствувал за величието на Христос, а особено за предвечното му съществуване, като казва, “спрямо мене беше пръв”.

Ст. 16. Ние всички от него приехме. Този стих не е продължение от свидетелството на Йоан Кръстител, както някои предполагат, но е тясно свързан със ст. 14. След въвеждането на свидетелството на Йоан в ст. 15, като потвърждение на думите му, евангелиста сега продължава отново мисълта си. В ст. 14, той говореше за Христос като “пълен” с благодат и истина, и сега прибавя, че от тази “пълнота” ние всички сме приели. Пълнотата, за която тук се говори, е онова, с което Исус е бил пълен, и от което той предава на всички вярващи (срав. с Еф. 3:19; Кол. 1:19, 2:9). Толкова изобилно той им дава от тази “пълнота”, че те самите, т.е., цялото тяло от вярващи, се наричат “изпълнението на Този, Който изпълнява всичко във всички” (Еф. 1:23). – Благодат за благодат (Цгр.), сир., както ние разбираме, благодат или превъзходство във вярващия, която съответства на благодат или превъзходство в Спасителя. Ние споделяме характера му. Като съединени с него с жива вяра, ние споделяме кротостта му, смирението му, любовта му, предаността му към Бога, и състраданието му, т.е., всичките превъзходства на светия му характер. Тези, първоначално, наистина са благодати или благости приети от Бога, но те, второ, са и превъзходства или красоти на Християнския характер. И в единия и в другия смисъл, ние ги черпим от пълнотата на Христос. За това второ значение на думата благодат виж. Лк. 4:22 “благодатните думи”, т.е. превъзходни, хубави думи, и 2Пет. 3:18 – “расте в благодатта”, т.е., в превъзходствата на Християнския характер.

Главните тълкувания на изречението “благодат за благодат”, които се различават от горното са:

(1) Изобилстващата благодат на Ново-Заветната наредба, вместо не напълно проявената благодат на Старо-заветната наредба. Това тълкувание запазва най-обикновеното значение на употребения тук предлог (анти за). Това е било тълкуванието на Йоан Златоуст, който вероятно се е подсетил за него от следващия стих – “защото законът бе даден чрез Мойсей, а благодатта и истината чрез Исус Христос”. Обаче, противоположността в ст. 17, не е между различни степени на благодат, но между закон и благодат.

(2) Благодат върху благодат, изобилна благодат. В полза на това тълкувание, навеждат няколко реда от един класически писател, където думите “печал за печал” са употребени в смисъл печал върху печал. Тази употреба на предлога за е възможно, но то се среща твърде рядко.

(3) Тълкуванието предложено от учения Хуго Гротий, сир., благодат просто на благодат, изобилстваща благодат. Но това тълкувание предполага една употреба на предлога за, което никак не се подкрепя от обичая, и ни се вижда неприемливо.

Тълкуванието, което по-горе предложихме от наша страна ни изглежда, че се подкрепя от онези места в Светото Писание, които говорят за вярващите като да се обличат в Христа (Рим. 13:14; Гал. 3:27), или да достигат в мярката на ръста на Христовата пълнота (Еф. 4:13).

Ст. 17. Защото законът бе даден чрез Мойсей, и пр. Евангелист Йоан противопоставя тук пълнотата на тази благодат и истина, които били дадени чрез Христос, с по-долния дар (закона), който бил даден чрез Мойсей. Законът не може нищо да извърши за нас, но само ни показва какво ние сами трябва да извършим за себе си, докато евангелието ни се дава като безплатна и милостива помощ от пълнотата на Христос, в постоянно увеличаваща се мярка. Законът е бил с край и ограничен, и не бил “даден” като свършено дело, веднъж за винаги, докато благодатта и истината са безкрайни, и са дошли и непрестанно се дават от неизчерпаемата пълнота на Подателя.

Ст. 18. Никой никога не е видял Бога (1Тим. 6:16), нито даже Мойсей (Из. 33:20). Затова никой не притежава онова съвършено познание за Бога, с което той би могъл да разясни характера на Бога и намерението му спрямо другите. А както никой не е видял Бога и не го познава, така и “светът с мъдростта си не позна Бога” (1Кор. 1:21). Но Христос не само го е видял, но бидейки негов единороден син, и така от същото естество с Отец, и бидейки и в пазухата му, в най-тесни отношения с Него, “той”, и само той (Мт. 11:27), го познава напълно, и така може напълно да го разкрие. Христос изявява Бога не само с това, което учи за него, но и с нещо повече – с личното проявление на божественото естество в живота и характера си, така че който е видял него, видял е и Отца (гл. 14:9). Само той е тълкувател на Бога – само той може да го разкрие и представи.

§19. Свидетелството на Йоан Кръстител за Исус (гл. 1:19-34).

От тук започва историческата част на евангелието Йоан. Този евангелист не казва нищо за рождеството или за детството на Исус Христос. Разказаното тук събитие се е случило след кръщението на Исус, и несъмнено през изкушаването му в пустинята – същия ден, който е предшествал връщането му от пустинята (виж. ст. 29).

Ст. 19. Юдеите. Тази дума, която първоначално се прилагала на членовете на Юдовото племе, започнала да се прилага след Вавилонския плен на целия народ, на който това племе от онова събитие насетне съставлявало главната част. Но Йоан, който е употребил тази дума повече от седемдесет пъти, въобще я употребява в по-тесен смисъл, като я отнася към онази част от евреите, които живеели в Юдея, или както тук, към началниците им в Ерусалим. Думата Левит се среща само два пъти другаде в Новия Завет (Лк. 10:32; Д.А. 4:36). От Вт. 33:10; 2Лет. 17:9, 30:22, 35:3, и Неем. 8:7, е явно че една от главните длъжности на левитите, е била да поучават в закона. Левитите, за които тук се говори, вероятно са били същите книжници, които толкова често се споменават от другите евангелисти. Тук се говори за два от трите разреда, от които Синедрионът (Еврейския Народен Съвет) се е състоял, сир., свещениците и книжниците (левитите). Третият разред са били “старейшините” или началниците. Изпратените при Йоан хора, следователно, трябва да са били една официална депутация от страна на народния съвет, на който те може и да са били членове – комисия от самите му членове.

Ст. 20. Ти кой си? Първо те искали да узнаят дали общото вярване, че самия Йоан Кръстител е бил Месия (Лк. 3:15) е било истина. Това Йоан изразително отрича.

Ст. 21. А кой си? Учудени от отговора на Йоан, че той не е Месия, те после го питат дали не е Илия. В Мал. 4:5, е казано, че Илия е щял да дойде преди Месия. Характерът на Йоан Кръстител, и даже изгледът му приличали на Илиевия (срав. Мт. 3:4 с 4Цар. 1:8). Христос след това ясно изявил, че Йоан Кръстител е предсказания от пророците и очаквания от народа Илия (Мт. 17:12,13, срав. с Лк. 1:17), но тук самия Йоан казва, че не е Илия. Несъмнено той е искал да каже, че не бил, както те мислят същия Илия, дошъл обратно на земята в телесен образ, макар и да бил онзи, който според думите на ангела, щял да “предиде пред него (пред Христос) в духът и силата на Илия” (Лк. 1:17). Някои предполагат, че самия Йоан тогава още не е разбирал напълно характера и посланието си, и връзката си със старото пророчество. Известно е, обаче, от ст. 23, че той е знаел, че е предтеча на Месия. – Пророкът ли си?, т.е. пророкът предсказан от Мойсей (Вт. 18:15), когото, както тука е явно (срав. и с гл. 7:40,41), евреите приемали за лице различно от Месия. По-късно това пророчество било изтълкувано правилно от апостолите, като отнасящо се към самия Христос (Д.А. 3:22, 7:37).

Ст. 22,23. Виж. бел. на Мт. 3:3. Те мислят за личността и делото му, но Йоан нито за едното, нито за другото мисли. Окото му е втренчено в Грядущия. В присъствието на Христос, неговата личност няма никаква важност. Той (Йоан) е просто “глас”, не да го разпитват, а да го слушат. Тези пратеници постъпвали с Йоан, също така както човеците, които задават въпроси за пратеника на един велик цар, който скоро идва при тях, вместо да побързат да го посрещнат. Йоан отговорил така – Аз съм просто глас, а ваша длъжност е да оправите пътя Господен.

Ст. 24. Фарисеите. Виж. бел. на Мт. 3:7. Някои превеждат този стих така – А те бяха изпратени от фарисеите. Но и така да се преведе този стих, те несъмнено са били фарисеи, и или за себе си, или за онези които ги били изпратили, те задали следния въпрос.

Ст. 25. А защо кръщаващ? Несъмнено кръщението не било нов обред (виж. тълкуванието на Ев. от Матей), но евреите го прилагали на обръщенците. Те може да са очаквали, че ще се приложи и на тях от Месия, или от един от предтечите му – от Илия или от онзи пророк. От този стих изглежда като че те очаквали това. Но понеже Йоан отрекъл че е Илия или онзи пророк, те не могли да разберат с каква власт той е кръщавал.

Ст. 26,27. Аз кръщавам с вода, и пр. Йоановото описание на кръщението си, и противоположността на кръщението му на Христовото са по-пълно изложени в Мт. 3:11,12, на които виж. бел. Йоан е кръщавал с вода, а Христос със Светия Дух и с огън: кръщението на първия е било знак на очищение, а онова на втория – представеното с знак нещо (т.е., действително очищение): едното е пророчество, а другото изпълнението му: едното е външен обред, а другото вътрешна благодат – подновяване и освещение на сърцето.

Ст. 28. Витавара (място на брода). В най-старите ръкописи, вместо тази дума стои думата Витания, която трябва да е друго име за същото място. Местоположението на Витавара е неизвестно. Разбира се, че тя не е Витания близо до Ерусалим, но, както тук е казано “отвъд Йордан”. Тя вероятно е била близо до един от бродовете на Йордан, на един от главните пътища.

Ст. 29. На утринта, т.е., на другия ден след посещението на изпратената от Синедриона депутация, за която по-горе споменахме. Несъмнено трябва да е било след кръщението на Христос, понеже по-преди Йоан не знаел, че Исус е Месия (ст. 33), а сега е явно, че знае, като нарича Христос “Агнецът Божий”. То е било, следователно, и след изкушаването му в пустинята. Ако сравним този стих с Мт. 3:1-12, ще видим колко Йоан бил напреднал в познанието на характера и делото на Христос. Отначало той помислил за Христос, че е дошъл да основе царството небесно на земята, за идването на което човеците трябвало да се приготвят с изповядване и напускане на греховете си; понеже дърветата, които на давали плод, и плявата, която не струвала за нищо щели да се отсекат и хвърлят в огън. Но сега Йоан вижда в Христос “Агнецът Божий, който взема греховете на света”. Йоан може да е научил това чрез пряко откровение, но по-вероятно той е бил наставен от Светия Дух в изучаването на пророчествата за Христос. Той несъмнено е имал през очи особено Ис. гл. 53, която самите евреи считали, че се отнася на Месия, в която Христос е представен като “агне водено на заколение”, и където още е казано, че “със скърбите ни се натовари”, “той биде наранен заради престъпленията ни”, “с неговите рани ние се изцелихме”, и “той взе на себе си греховете на мнозина”. В ума на Йоан, както и на слушателите му, трябва да е възникнала с това мисълта за агнетата, които така често са се принасяли като приношения за грях (лев. 4:32), а особено за ежедневното приношение на агне за сутрешната и вечерната жертва, и може би и за пасхалното агне, което било за спомен на избавлението на първородните в Египет (Из. 12:21-27). Но тези всичките били, така или иначе, образи на Агнецът Божий, предсказан в пророчеството на Исая, което Йоан Кръстител сега вижда, че се е изпълнило в Исус Христос. – Агнецът Божий, т.е., промисленият и предопределеният от Бога за тази цел. – Който взема. Срав. с 1Йн. 3:5. В пророчеството на Исая (Ис. 53:4,12) четем, “със скърбите ни се натовари”, и “взе на себе си греховете на мнозина”, но е явно, че като взема греховете ни на себе си, той ги взема от нас (виж. особено Ис. 53:5,6). Така и Петър, очевидно като говори за същото пророчество, (1Пет. 2:24) казва: “Понесе (Христос) на тялото си нашите грехове”, и прибавя, “на когото с раната вие се изцерихте”. Той взема греховете ни (или наказанието за тях) от нас, та натоварва с тях себе си. Това е учението за умилостивлението, което не само срещаме в пророчеството на Исая и целия Нов Завет, но е и основата на цялата жертвена наредба в Стария Завет, в която се прокарва тази мисъл, че принесеното в жертва агне е вземало на себе си греха (или виновността и наказанието му) от жертвоприносителя. – Греховете на света. Умилостивлението е за всички (срав. с 1Йн. 2:2); обаче, то е от полза само на онези, които вярват (гл. 3:16; Рим. 1:16, и пр.), но не на онзи “който е потъпкал Сина Божи, и е счел за скверна кръвта на завета с която е осветен” (Евр. 10:29).

Ст. 30. Срав. със ст. 15.

Ст. 31. И аз го не знаех. Виж. бел. на ст. 33. Отначало Йоан не знаел Месия, по-големия от него, когото той възвестил, както и людете го не знаели (ст. 26). Но, като пророк, той възвестил идването му, и с кръщаването на човеците в покаяние, той приготвил пътя, за да им се яви Христос, сир., на Израил и на него като един от Израил.

Ст. 32-34. И свидетелствува Йоан, и пр. Сравнете този разказ с Мт. 3:13-17 и Лк. 3:21,22, и с тълкуванието на Евангелието от Матей. Вероятно само Йоан и Исус са чули гласа от небето или са видели слизането на Светия Дух. Не е дадено на всички да виждат духовните действителности. Но Йоан видял и свидетелствувал (ст. 34); и длъжността била на людете да приемат свидетелството му, макар самите дела на Христос и да били най-доброто свидетелство (гл. 5:36). И аз го не знаех. А защо Йоан, като не знаел Христос, първоначално отказал да го кръсти, казвайки “Аз имам нужда да се кръстя от тебе” (Мт. 3:14)? Отговорът е, че тъй като майка му Елисавета е знаела за чудното рождение на Исус, и понеже двете семейства са били сродни, Йоан вероятно е знаел нещо за историята на Исус, и го е знаел също за забележително чиста и свята личност, а като е знаел историята и характера на Исус, той естествено много ще е подозирал, че Исус е обещаният Месия, но докато не се дал обещания знак (идването на Св. Дух и оставането му на него, ст. 33), Йоан не можал да се увери напълно в това. Учим се от Лука (Лк. 3:21), че Св. Дух слязъл върху Христос, не когато се кръщавал, но по-късно, когато се молел, а в случая с Корнилий и приятелите му, Св. Дух слязъл преди те да се кръстят, когато слушали и повярвали в благовестието (Д.А. 10:34-44); и в случая записан в Д.А. 19:1-6, Св. Дух не слязъл във време на кръщението, но по-късно, когато апостолът възложил ръце. Същото било и с повярвалите самаряни (Д.А. 8:16), и поне един от тях (Симон) си останал неподновен (Д.А. 8:21). Затова, макар кръщението и да е определеният и приличен знак на подновяване и на онзи нов дух, който се дава на човеците чрез Светия Дух, все пак то е само знак, и само по себе си не обезпечава Св. Дух, нито идването на Св. Дух зависи от него.

§20. Запознаването на учениците на Йоан с Исус (гл. 1:35-42).

Ст. 35-40. На утринта пак стоеше Йоан, и пр. Поради свидетелството на Йоан Кръстител, двама от учениците му (вероятно Йоан и Андрей) последвали Исус, и се убедили, че той е Месия. Това се случило на следващия ден след всенародното слово в което Кръстителят посочил Исус като Агнецът Божий. Той сега повтаря същото нещо, в частност на двама от учениците си, които вероятно (макар и да не се знае положително) са го били слушали предидущия ден. А че един от тях е бил Андрей е явно от ст. 40. Макар и да не е казано, почти еднакво известно е, че другият ученик е бил самия евангелист Йоан, понеже, след петдесет години, той разказва всичките тези събития с такива подробности, че разказвачът трябва да е бил очевидец, като споменава даже деня (ст. 29,35,43, гл. 2:1) и часа (ст. 39), макар и да я привежда за гръцките си читатели. При това, обичай на Йоан в това евангелие е да говори за себе си без да споменава името си (гл. 13:23, 18:15, 19:26, 20:2,3, 21:20). Израза “отидоха след Исус” (ст.37) сам по себе си не потвърждава, че те станали ученици. Те тръгнали след него да го видят и да се разговорят с него, както е явно и от ст. 38, където с въпроса, “къде живееш”? те показват че са желаели да го видят и да се разговорят на саме с него. Тогава, по поканата на Исус, те прекарали останалата част от деня с него, и като следствие от това, те очевидно станали негови ученици (виж. особено ст. 41 и гл. 2:2).

Целият този отдел съдържа един важен урок за проповедниците и всички Християнски труженици. Той показва до колко важни са личните усилия на проповедника, който не трябва да се обляга само на всенародното си проповядване на евангелието. Йоан и Андрей били придобити за Христос с думите, които Кръстителят им говорил частно, и с разговора, който Исус имал с тях на саме. Петър бил заведен при Христос чрез личните усилия на брат му (ст. 41), Филип по личната покана на Исус (ст. 43), и Натанаил по подканванията на Филип (ст. 45).

Ст. 41,42. Той пръв намира брат си Симон, и пр. Дали това се е случило същия ден когато Андрей и другият ученик търсили Исус, или на другия ден, не се знае. Явно е, че Андрей побързал да повика брат си колкото било възможно по-скоро. – Месия. И тук, както в ст. 38, Йоан разказва като очевидец. Думата “Месия” е употребена в Новия Завет само тук и в гл. 4:25. За нейното значение, или Гръцката дума Христос, която отговаря на нея, виж. бел. на Мт. 1:1. – Кифа, е също Еврейска дума за гръцката Петър, която значи камък. Някои предполагат, че Исус по-късно дал това име на Петър (Мт. 16:18), но на онова място Исус само споменава името му, което по-преди му бил дал, тъй като то много му прилягало поради изповедта, която направил. Там Исус казва “Ти си Петър”, а тук “Ти ще се наречеш” така. Тук, както в ст. 47, Исус показва, че той напълно е знаел характера и сърцето на човеците. С думите “Ти си Симон, син Йонин”, Исус може би е искал да каже – “От рождението ти те зная кой си и какъв си, и сега ти давам ново име, съобразно с характера, който ще имаш чрез благодатта ми”.

§21. Разговорът на Исус с Филип и Натанаил (гл. 1:43-51).

Ст. 43,44. Ела подире ми. Андрей и Йоан били потърсили Исус по внушението на Йоан Кръстител., и после Андрей бил завел брат си при Исус (виж. бел. по-горе). Но “Филип” е първият, когото самия Исус повикал да иде подире му; и няма никакво доказателство, че той някога е напуснал Исус както Петър, Йоан, и Андрей, които не останали с него постоянно докато по-късно не ги призовал при Галилейското море (Лк. 5:1>:11). – Витсаида. Виж. бел. на Мк. 6:45.

Ст. 45. Намира Филип Натанаил, както Исус него намерил (ст. 43), и както Андрей намерил брат си Петър (ст. 41). Дали той го намерил преди да тръгне за Галилея (ст. 43), или из пътя, или след пристигането му в Галилея, не се знае. Понеже домът на Натанаил бил в Кана Галилейска (гл. 21:2), където след няколко дни Исус извършил първото си чудо (гл. 2:1), някои предполагат, че Филип е намерил Натанаил в Кана. Но е еднакво вероятно, че Натанаил станал ученик на Исус преди да тръгне с него за Галилея, и че чрез него Исус и другите ученици са приели поканата за сватбата (гл. 2:2). По-важен въпрос е дали Натанаил е станал един от апостолите. Името му не се среща в никой от списъците на апостолите (виж. Мт. 10:2-4; Мк. 3:16-19; Лк. 6:14-16 и Д.А. 1:13). Но и четиримата евангелисти споменават в тясна връзка с Филип някой си Вартоломей, сир., син на Толомей; и е твърде вероятно, както повечето тълкуватели предполагат, че той е същия Натанаил за когото тук се говори, и чието собствено име само Йоан споменава тук и в гл. 21:2. То е Еврейско име, и значи “дар Божий”. – За когото писа Мойсей в законът и пророците, т.е. Месия. Виж. Лк. 24:25-27. Исус син на Йосиф, който е от Назарет. Не може да се заключава от това, че когато Йоан е писал това евангелие той не ще да е знаел за чудното рождение на Исус. Тълкуваните тук думи са на Филип, който току що се бил запознал с Исус, и още предполагал, че той е син на Йосиф, както и самите Назореи предполагали (Мт. 13:54-56).

Ст. 46. От Назарет може ли да произлезе нещо добро? Срав. с гл. 7:52, където фарисеите твърдят, че никакъв пророк не можело да се очаква от Галилея. Вероятно Назарет е бил необикновено нечестив град, та думата Назарянин се давала като прякор на онзи към когото са искали да показват презрение (виж. Мт. 2:23). А че Назаряните са стояли в нравствено отношение по-долу от повечето Галилеяни е явно от това, че Исус се зачудил за неверието им (Мк. 6:5,6), и от старанията им да убият Исус в едно време, когато обичта на населението към него в останалите части на Галилея растяла (Лк. 4:28-32). – Ела и виж. Филип не искал да се препира с Натанаил и да отговаря на възраженията му, но му казва да дойде и сам да види. Този е най-добрия отговор, който може да се даде на неверниците. Както светлината и топлината на слънцето са най-добро доказателство за съществуването му, така и Христос, характерът му, думите му, и делата му са най-добрите му свидетели (гл. 5:34,36). Следователно длъжността ни е да завеждаме човеците при Христос, да ги убеждаваме и да им помагаме сами да го видят, както той е явен в писанията на онези, които са го знаели, и нещо повече както ще се яви на душите им, ако те искрено разтворят ума и сърцето си, за да го приемат. Даже скептиците (неверниците), като Йоан Стюарт Мил, които изучават основателно характера на Христос, намират в него едно съвършенство, което не могат да си обяснят.

Ст. 47. Ето истински израилтянин, и пр. Забележете колко бързо Христос дава доказателство, че е бил Месия на един, който бил готов да го приеме. Филип бил казал на Натанаил “Ела и виж “, и когато Натанаил бил още на път, той видял доказателството в свръхестественото познаване на характера му което Христос показва. Сравнете с познаването му на характера на Петър в ст. 42. Истински израилтянин, т.е. не само по рождение, но и по характер. Срав. с Рим. 2:28,29, 9:6; Гал. 3:29, 6:15,16, и с Пс. 15.

Ст. 48. От къде ме познаваш? Учудването което Натанаил показал защото Христос го познавал се усилило от отговора му, в който показва, че го и бил видял преди Филип да го повика. Тонът на разговора между Натанаил и Христос, и следствието от този разговор върху първия – да повярва, че Исус е бил “Син Божий” и “Цар Израилев” (ст. 49), показват, че Христос и го познавал и го видял е било свръхестествено нещо или чудо (виж. бел. на ст. 50). – Преди Филип да те повика. Винаги е така: Христос вижда, познава, и търси грешника преди човека да го види, познае, и потърси; и той изпраща хора да го търсят (виж. Д.А. 8:26,29), затова, който приема тях – Христовите пратеници, приема него (гл. 13:20). Изглежда че тук нещо повече се подразбира отколкото простия факт, че Христос видял Натанаил под смоковницата, понеже само с този факт не може да се обясни нито Христовата похвала към Натанаил като израилтянин без лукавщина, нито учудването на Натанаил. От тук някои библейски тълкуватели предполагат, че Натанаил е бил отишъл под смоковницата да се моли, (и че Христос го е бил видял там), като Израил – неговия праотец (Бит. 32:24-28), борещ се с Бога за изпращането на отдавна-обещаното благословение на людете си с дарованието на Месия. Вероятно това разкритие на тайната на душата на Натанаил било което заставило Христос да го изобрази като истински израилтянин, и Натанаил да припознае в Онзи, който толкова добре узнал вътрешния му живот Царя Израилев.

Ст. 49. Учителю, ти си Син Божий, т.е. Месия (виж. Пс. 2:7; Мт. 16:16, 26:63, Лк. 22:70; гл. 11:27, както се вижда и от следващата дадена нему титла – "Цар Израилев”. Виж. гл. 12:13-15. В гл. 20:31, Йоан казва, че тази книга е била написана, за да повярват човеците, че “Исус е Христос Син Божий”, и тука виждаме, че в самото начало на служението му, човеците като Натанаил го припознават за такъв, макар вероятно и да не знаели колко това е подразбирало. Този ранен пример да се нарича Исус Син Божий, и приемането това название от Христос оборват теорията на Ренан, че това название е произлязло по-късно от уважението, което последователите на Христос изпитвали към него, и се е приложило нему и приело от него само на свършването на земния му живот.

Ст. 50. Този стих ясно показва, че Исусовото виждане на Натанаил под смоковницата е било чудо. Не само Натанаил го считал за такова, но и самия Исус, който тук обещава, че Натанаил ще види още “по-големи от тия неща”. Който е склонен да се убеди от сегашната светлина ще приема по-голяма светлина. Виж. бел. на ст. 16.

Ст. 51. Истина, истина ви казвам, - на гръцки “Амин, Амин”. Това изречение се среща в Новия Завет само в Евангелието от Йоан, и винаги се употребява от Христос като въведение към някоя дълбока и важна истина. – Рече му – ви казвам. Това обещание, следователно, е било отправено към всички присъствуващи тогава ученици, но особено към Натанаил. Това показва, че то не може да се отнася пряко към явяването на ангелите на Христос, и към божествените знамения дадени за потвърждение на посланието му – например, към рождението му, към кръщението му, в пустинята, към преображението му, и в Гетсиманската градина. От тях първите три вече са се били случили, а на другите две Натанаил не присъствувал. Следователно, трябва да търсим някое по-дълбоко значение, което се внушава от думите “Истина, истина”. Почти всичките най-добри тълкуватели се съгласяват, че тук става дума за видението на Яков, което се разказва в Бит. 28:10-17. То е същото като Исус да е казал: “Верен и истински израилтянин, видението на твоя праотец, комуто най-първо бе дадено името Израил, ще се потвърди за тебе и за онези, които уповават на мене както ти си уповал. Стълбата, която беше поставена на земята и достигаше до небето – стълбата по която Божиите ангели възлизаха и слизаха, е стълбата за тебе и за всички, защото Човешкия Син, който съединява земята с небето, видимото с невидимото, Бога с човека, е с вас. По него духът ви може да възлезе при Бога; по него Божият Дух ще слезе над вас” (Маврикий). Подобно, Лутер казва: “Когато Христос стана човек, и постъпи на свещенослужителската си длъжност, и започна да проповядва, тогава небето се отвори, и остава отворено; и от онова време, от кръщението на Исус на Йордан, никога не се е затваряло, макар и да не го виждаме с телесни очи”. Христос казва това: “Вие сега сте небесни граждани (понеже царството небесно е основано на земята), и се сношавате със светите ангели, които непрестанно ще възлизат и слизат около вас”. Подобно, Алфорд казва: “Явно е, че тези думи се отнасят към стълбата, която Яков видял, и подразбират, че което той видял щяло сега да се изпълни – че Син човешки е бил жилището Божие и небесните врата, и че по него (и над него първо) е щяло да слезе всяко помощно и благодатно съобщение свише”. Нека никой не каже, че това не може да бъде значението на предметните думи, защото учениците на Христос не са могли така да ги разберат, и трябва да са се разочаровали като не приели доказателствата, които очаквали. Христовите обещания толкова надминават разума на човеците, че обикновено последните не може да ги разбират освен когато се изпълнят. Да видим тези неща е нещо повече отколкото да видим доказателства на Месиянството на Христос; то е да се наслаждаваме с изобилните плодове на това Месиянство.

Назад | Съдържание | Напред