⁴ Пак изпрати други слуги, казвайки: Речете на поканените: Ето, приготвих обеда си; юнците ми и угоените са заклани, и всичко е готово; дойдете на сватба.

⁵ но те занемариха поканата, и разотидоха се, един на своята нива, а друг на търговията си;

⁶ а останалите хванаха слугите му и безсрамно ги оскърбиха и убиха.

⁷ И царят се разгневи, изпрати войските си и погуби ония убийци, и изгори града им.

⁸ Тогава казва на слугите си: Сватбата е готова, а поканените не бяха достойни.

⁹ Затова идете по кръстопътищата и колкото намерите, поканете ги на сватба.

¹⁰ И тъй, ония слуги излязоха по пътищата, събраха всички колкото намериха, зли и добри; и сватбата се напълни с гости.

¹¹ А царят, като влезе да прегледа гостите, видя там един човек, който не бе облечен в сватбарска дреха.

¹² И каза му: Приятелю, ти как си влязъл тук без да имаш сватбарска дреха? А той мълчеше.

¹³ Тогава царят рече на служителите: Вържете му нозете и ръцете, и хвърлете го във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби.

¹⁴ Защото мнозина са поканени, а малцина избрани.

¹⁵ Тогава фарисеите отидоха и се съветваха как да Го впримчат в говоренето Му.

¹⁶ И пращат при Него учениците си, заедно с Иродианите, да кажат: Учителю, знаем, че си искрен, учиш в истина Божия път и не Те е грижа от никого, защото не гледаш на лицето на човеците.

¹⁷ Кажи ни, прочее: Ти как мислиш? Право ли е да даваме данък на Кесаря, или не?

¹⁸ А Исус разбра лукавството им, и рече: Защо Ме изпитвате, лицемери?

¹⁹ Покажете ми данъчната монета. И те Му донесоха един пеняз.

²⁰ Той им каза: Чий е този образ и надпис?

²¹ Казват му: Кесарев. Тогава им казва: Като е тъй, отдавайте Кесаревите на Кесаря, а Божиите на Бога.

²² И като чуха това, те се зачудиха, и оставяйки Го, си отидоха.

²³ В същия ден дойдоха при Него садукеи, които казват, че няма възкресение и попитаха Го, казвайки:

²⁴ Учителю, Моисей е казал: Ако някой умре бездетен, брат му да се ожени за жена му, и да въздигне потомък на брата си.

²⁵ А между нас имаше седмина братя; и първият се ожени и умря; и, като нямаше потомък, остави жена си на брата си;

²⁶ също и вторият и третият, до седмият.

²⁷ А подир всички умря и жената.

²⁸ И тъй, във възкресението на кого от седмината ще бъде жена? защото те всички я имаха.

²⁹ А Исус в отговор им рече: Заблуждавате се, като не знаете писанията нито Божията сила.

³⁰ Защото във възкресението нито се женят, нито се омъжват, но са като [Божии] ангели на небето.

³¹ А за възкресението на мъртвите, не сте ли чели онова, което Бог ви говори, като казва:

³² "Аз съм Бог Авраамов, Бог Исааков и Бог Яковов?" Той не е Бог на мъртвите, а на живите.

³³ И множеството, като чу това, чудеха се на учението Му.

³⁴ А фарисеите, като чуха, че смълчал садукеите, събраха се заедно.

³⁵ И един от тях, законник, за да Го изпита, зададе Му въпрос:

³⁶ Учителю, коя е голямата заповед в закона?

³⁷ А Той му рече: "Да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум".

³⁸ Това е голямата и първа заповед.

³⁹ А втора, подобна на нея, е тая: "Да възлюбиш ближния си, както себе си".

⁴⁰ На тия две заповеди стоят целият закон и пророците.

⁴¹ И когато бяха събрани фарисеите, Исус ги попита, казвайки:

⁴² Какво мислите за Христа? Чий Син е? Казват Му: Давидов.

⁴³ Казва им: Тогава как Давид чрез Духа Го нарича Господ, думайки:

⁴⁴ "Рече Господ на моя Господ:
Седи отдясно Ми.
Докле положа враговете Ти под нозете Ти?"

⁴⁵ Ако, прочее, Давид Го нарича Господ, как е негов син?

⁴⁶ И никой не можеше да Му отговори ни дума; нито пък дръзна вече някой от тоя ден да Му задава въпроси.

§117. Притчата за Сватбата на Царския син (гл. 22:1-14).

Притчата записана в Лк. 14:15-24 е подобна на тази, но не е същата. Онази притча е била изговорена преди тази, когато Христос седнал да яде в къщата на един фарисей, а тази притча Спасителя изрекъл в храма. В онази притча той говорил за голяма вечеря дадена от частен човек, а в тази за царска свадба. В първата, поканените отрекли да дойдат, и така просто не взели участие във вечерята, а във втората, някои от призваните обесчестяват и убиват слугите, и те били погубени и градът им разорен. И в двете притчи е представена щедрата покана на Евангелието, но във втората намираме, че се наказват онези, които му се противята, и така също (ст. 11-13) и онези, които лицемерно изповядват, че го приемат.

Тази притча е тясно свързана с предишната (гл. 21:33-46). И двете учат едно и също нещо. Обаче първата притча се отнася по-добре към старата наредба, като показва как Бог бил поверил лозето си на тях, и изпратил слугите си, пророците, и най-после Сина си да вземат плодовете му. А тази притча се отнася към новата наредба (на благодатта), и показва как Бог изпратил не пророците, а Йоан Кръстител, апостолите, седемдесетте, и самия Христос да ги покани на евангелското угощение.

Ст. 2. Небесното царство прилича, и пр. Призовките на Евангелието са уподобени на покана на угощение или на сватба, което показва, че благочестивият и богоугодният живот е радостен живот. Има ли радост като радостта на онзи, комуто е простен грехът? И понеже гостите на тази свадба ще бъдат и невястата (Отк. 19:7, 21:2,9, и пр), излиза, че благочестивият живот е живот на тясно и любезно общение с Христа.

Ст. 3. Да повикат поканените на сватбата. Често поканените за сватба се издават няколко време преди нея; и после, когато наближи, те се подновяват.

Ст. 4. Пак изпрати други слуги, и пр. Бог толкова желае да споделят човеците благословенията на благодатта му, щото той нееднократно повтаря призовката си към тях.

Ст. 7. Този стих се отнася за разорението на Ерусалим от римляните. – Войските си. Войските на земята са Божии, и извършват волята Божия (Ис. 10:5,6; Ер. 51:20-23). Не е казано какво станало с онези, които просто пренебрегнали поканата. Но срав. с Лк. 14:24. Бог, в дълготърпението си и изобилната си любов, често призовава човеците на благодатта си, но най-после вратата на милостта се затварят даже за онези, които просто са равнодушни, понеже тука (ст. 8) е казано и за тях, че “не бяха достойни”. Срав. с Д.А. 13:46. Те не били достойни за Божията благодат, или приготвени да я приемат, защото не искали да я приемат.

Ст. 9,10. Събраха всички колкото намериха. В притчата тази заповед да се поканят всичките – колкото намерите, поканете ги – е издадена след съсипването на убиъците и града им. И наистина, на учениците е било заповядано да проповядват на всичките народи, преди разорението на Ерусалим от римляните, но пак само след това събитие всяко различие било отмахнато. – Зли и добри. Примери за първите имаме бирницити Матей и Закхей, и Савел от Тарс, а за последните Натанаил и Корнилий. Че никой не е съвсем добър пред Бога става твърде явно от други места в Светото Писание. Мисълта тук е, че призовката се отправя еднакво към всички. Колкото голям грешник и да бъде някой, той е свободен да дойде. Злите се призовават, за да може да станат добри; или както Августин казва за любовта на Христос към църквата си, - “той я обичаше когато беше грозна, за да я направи хубава”.

Ст. 11-13. А царът , като влезе. Макар всички, “зли и добри”, и да са призовани, пак никои няма да бъдат приети освен онези, които са приготвени. Подготовката е да се сдобият със “сватбарска дреха”, т.е., с “оправданията на светиите” (Отк. 19:8), с оная коренна промяна на характера и живота, която става по действието на Светия Дух чрез вяра в Христос, - промяна наречена в Рим. 3:22, “правда Божия чрез вярата в Исуса Христа”. Тя дохожда от самия Бог като безплътно “дарование” на всички, които “просят”. Описанието на притчата за човеците поканени от улиците на царската сватба подразбира, че човекът, който бил дошъл необлечен е могъл да се сдобие със “сватбарска дреха” от царя, стиха само да я поискал. Както и да е, “той замълча”, от което е явно, че той нямал добра и достатъчна причина за нямането му сватбарска дреха. Подобно, такава ще бъде в съдния ден участа на всички, които са чули евангелската покана и не са се сдобили с “оправданието от вярата”. Човекът, който бил отишъл без сватбарска дреха на сватбата, показвал с това, че той считал обикновеното си облекло доста добро за царската сватба. И така той представлява всички онези, които изповядват, че следват Христа, но които мислят, че са доста добри както си са, та не просят от него онова подновление, без което никой не може да види небесното царство.

Ст. 13 показва страшното наказание на такива човеци; а

Ст. 14 че ще има мнозина такива люде, ако в притчата и да се говори само за един, което показва, че изпитвателното око на Съдията ще гледа всеки един. “Звани” са всички, които са чули благовестието, а “избрани” които са се осветили чрез вяра в Христа. Виж. по горе.

§118. Исусовият отговор на лукавия въпрос на фарисеите за даването данък на Кесаря (гл. 22:15-22; Мк. 12:13-17; Лк. 20:20-26).

Ст. 15,16. Тогава фарисеите отидоха, и пр. Целта на фарисеите е била не да научат каква им е длъжността, а “да впримчат в дума” Христа; или, както Лука пише по-напространно, “проводиха наветници, които се приструваха, че са праведни, с намерение да го уловят в някоя реч, та да го предадат на началството и на властта управителева” т.е., на Римския управител Пилат. Вместо да отидат те при него, те изпратили “учениците си”, по-млади и неизвестни хора, като не се съмнявали, че Христос ще ги вземе за искрени търсители на истината. С тях заедно дошли “иродианите”, привържениците на Иродовците, които приемали властта си от Кесаря. Затова Иродианите естествено би благоприятствували на даването данък на Кесаря, а евреите изобщо, особено фарисеите (като са се основавали може би на Вт. 17:15), поддържали, че това нещо не е право. Двете страни отиват заедно при Исус, уж като че ли искат той да им разправи тази отдавнашна препирня. Явно е от Лука (Лк. 29:20), че фарисеите се надявали, че той ще реши против мнението на Иродианите (понеже си предполагали, че трябва така да реши, ако е считал себе си за Месия, “Давидовия Син”, и така техния законен цар); та Иродианите ще го обвинят пред управителя като подстрекател на бунт. От друга страна, ако кажел, че даването данък на Кесаря е законно, те несъмнено тъкмяли така да повдигнат против него народа като враг на Мойсеевия закон. Но Спасителя отговорил така, че не могли да се оплачат от него. Те дошли при него с ласкателни думи (ст. 16). Но той съзира лукавството и лицемерието ми (ст. 18), като в същото време им показва, че наистина право казали когато рекли, че той не гледа на лицето на човеците.

Ст. 17. Право ли е да даваме данък на Кесаря? Кесар е било официалната титла на Римските императори. Императорът, който царувал него време бил Тиверий.

Ст. 19,20. Един пеняз, един динарий, една монета около три гроша, от едната страна, на която бил образът на императора, а на другата белег представляващ Римската власт, придружен с думата Рим.

Ст. 21. Отдавайте Кесаревите на Кесаря, а Божиите на Бога. Те били попитали “да даваме ли?”. Той отговаря “отдавайте”. Монетата носи неговия образ и надпис: тя е негова, за това, като я поиска, върнете му я. В същото време, той им напомня по-високите длъжности към Бога – отдавайте Божиите на Бога. Всичко е дошло от него, и е негово. Затова, като го поиска, върнете му го. Забележете особено, че между Божиите е самия човек – Божията монета, на която е отпечатан Божият образ (Бит. 1:27), не съвсем погинал от грехопадението (Бит. 9:6; Д.А. 17:29; Як. 3:8). Трябва, прочее, да предаваме себе си на Бога.

Като приели и употребявали монетата на Рим, те приемали привилегиите и преимуществата на Римското управление, и за това те дължали покорност и подпорка. Това е общо правило, което се заповядва и в 1Пет. 2:13,14, и в Рим. 13:1-7. Тука виждаме и причината за тази покорност на властите и ограничението й. Властите са от Бога; и понеже ние трябва да отдаваме Божиите на Бога, ние така също трябва да отдаваме Кесаревите на Кесаря, защото Кесар е определен от Бога, - негов служител е. Виж. Дан. 3:18, 6:10; Д.А. 4:19, 5:29.

§119. Лукаво питане на Садукеите за възкресението и отговорът на Исус (гл. 22:23-33; Мк. 12:18-27; Лк. 20:27-40).

Ст. 23. Садукеи. Виж. бел. на гл. 3:7. Те не само отричали възкресението на тялото, но и безсмъртието на душата; и отговорът на Христос е насочен против това основно заблуждение.

Ст. 24-28. Учителю, Мойсей е казал. Законът, за който тука се говори се намира във Вт. 25:5,6. Сроред този закон, синът, който така се е родил се е считал за син на умрелия брат, и така се е броил в родословията им. Вероятно разказаният тука случай е бил измислен, нарочно, за да се обори учението за възкресението, като се посочат затрудненията и нелепостите, до които то би довело.

Ст. 29. А Исус в отговор им рече, и пр. Споменати са тука две причини за религиозно заблуждение, които толкова са верни по отношение към някои човеци сега, колкото са били и по отношение към Садукеите в Христово време; сир., “не знаете писанията”, или че не са ги прочели, или че са ги прочели, но невнимателно и с предрасъдъци; и, второ, нито знаете “Божията сила”; понеже те действително не приемали истината, че у Бога всичко е възможно, а в богословските си размишления действително ограничавали божествената сила в онези образи на проявлението й, които им били известни. Но навсякъде Писанията учат, както тука, че възкресението ще стане, не по естествения ред, но чрез пряко заявление на Божията сила. Срав. Д.А. 26:8; Рим. 4:17, 8:11; 1Кор. 6:14; Еф. 1:19,20.

Ст. 30. Във възкресението, и пр. Сравнете с разказа на Лука, който е по-пълен, и в който е прибавено (Лк. 20:36) “не могат вече ни да умрат”. – Като Божии ангели. Така Спасителят учи садукеите, че има ангели, които садукеите отричали (Д.А. 23:8). Прославените светии ще бъдат като ангели. Те не ще бъдат във всичко като тях; обаче, в това ще бъдат еднакви, че като тях те няма да се женят, понеже женитбата бива само на този свят.

Ст. 31,32. А за възкресението на мъртвите, и пр. Вместо да наведе свидетелството на по-последните пророци, което нам се вижда ясно и по-убедително (напр., Пс. 16:10, 17:15; Ис. 26:19; Дан. 12:2), той ги препраща до Мойсей, когото те току-що били навели, и когото държали на най-голяма почест, и им показва, че понятието за бъдещия живот е основно, и се заключава в Божия първоначален завет с Израил като народ, направен в горящата къпина. – Аз съм Бог, не бях Бог, което щеше да бъде право ако да не съществуваше вече Еврейския народ. Може би никой небоговдъхновен човек не би се осмелил да поддържа упорито, че безсмъртието на душата се заключава в това изречение. Но понеже сега Христос тълкува това изречение в смисъл, че то заключава понятието за безсмъртието на душата, то хвърля порой светлина върху него, и ни изпълва с удивление върху скритите дълбочини и утехи на Писанията. – Той не е Бог на мъртвите, т.е., на несъществуващите. Но в друг смисъл е казано за Христос, че “господарува над мъртвите”, т.е., над онези, които са съблекли тялото си. Този стих е противен на мнението, което някои поддържат, че има едно преходно, несъзнателно състояние, в което преминава човек след смъртта си, и също така на мнението на онези, които казват, че учението за бъдещия живот не се съдържа в Мойсеевите писания.

§120. Исусовият отговор на питането на законника за най-голямата заповед (гл. 22:34-40; Лк. 12:28-34).

Ст. 35,36. Законник, т.е., един веща в Мойсеевия закон, наречено то Марко книжник. Като повечето книжници, той бил от Фарисейската секта, “един от тях”. Виж. и Лк. 11:45, и бел. Но явно е от думите на Христос казани нему в Ев. от Марко – “не си далеч от Божието царство”, че той е бил един от най-добрите между тях. Вуроято, като другарите си, той е имал предрасъдъци против Христос, и така е бил готов да се съедини с тях “да го изкушава”. Обаче, отговорът на Христос на Садукеите направил благоприятно впечатление нему (виж. Мк. 12:28), той може искренно да е желаел да знае какво ще отговорел Христос на това питане върху което равините толкова много се делили. Според едни, заповедта за съботата била най-важната; според друг, законът за идолопоклонството; и според други, някои части от обредния закон, като правилата за умиванията (за които се говори в гл. 15:1-20), или “всичките всесъжения и жертви” споменати от законника в отговора му. Виж. Ев. от Марко.

Ст. 37-40. Да възлюбиш, и пр. заповед заета от Вт. 6:5. Даже фарисеите я считали за важна, и я написвали на пазилките си. – А втора, заета от Лев. 19:18. Каквото и да било подбуждението за това питане, от него (питането) излязло голямо добро за нас и за света; защото Христос в отговора си съкращава нравствения закон, като подвежда отделните му повеления под две глави – любов към Бога, и любов към човека. Последната трябва да бъде като любов към себе, а първата е безгранична – “със всичкото си сърце”, и пр., и Марко прибавя и “със всичка сила”, т.е., Божията любов трябва да изпълни сърцата ни, да проникне цялото ни битие и да управлява всичките сили и действия на нравственото, умственото, и телесното ни естество. Срав. с това Рим. 13:9,10; Гал. 5:13,14; 1Кор. Гл. 13. Любовта е целта към която се стреми законът, който Христос дошъл да изпълни (гл. 5:17), и за да се изпълни с нас (Рим. 8:3,4). При това, всичките разни поучения, увещания, и учения на Стария Завет – “законът и пророците” – били просто развитие на този закон на любовта.

§121. Как може Христос да е Син Давидов? (гл. 22:41-46; Мк. 12:35-37; Лк. 20:41-44).

Христос, като смълчал с отговорите си фарисеите, садукеите, и законника, сега пита фарисеите един въпрос за Месия. Една причина защо те не искали да приемат Исус за Христос била, че той им се виждал богохулник като претендирал, че е Божий Син (Йн. 5:17,18, 10:30-33; Мт. 26:63-65), а пък те очаквали, че Месия ще бъде просто човек от Давидовото семе. Исус тук им показва от собствените им Писания, че възгледите им в тази точка са криви, и че Месия трябва да бъде по-велик, отколкото те мислели, понеже сам Давид го нарекъл Господ. – Какво мислите за Христа? (ст. 42). Думата Христос тука не е собствено име, но титла (виж.бел. на гл. 1:1). И въпросът не е, Какво мислите за мене?, а какво мислите за Помазаника когото всички очакват? – Казват му: Давидов. Това било общото мнение извадено от такива места като Пс. 89:4, 132:11; Ер. 23:5, 33:15, и др., и това било истина. Но Исус тука показва от друго изречение (ст. 44, зето от Пс. 110:1), което те сами зимали, че се отнася за Месия, че той също щял да бъде много по-велик и от Давид, което не би било възможно ако той е бил просто негов син. За решението на този въпрос, виж. Рим. 1:3,4, където е казано за него, че е и Давидов Син и Божий Син. – Чрез Духа (ст. 43), т.е., както в Ев. от Марко, чрез Светия Дух. Така Исус сам свидетелствува за боговдъхновеното естество на тези Писания. – Рече Господ (ст. 44), т.е, Йеова. – На моя Господ, т.е., на Месия, когото Давид така нарича свой Господ. Както Исус е навел тука тези Давидови думи, за да покаже, че Месия трябва да бъде въздигнат по-високо от човека, даже от Давид, така те са наведени и в Евр. 1:13, за да се покаже, че той е по-велик и от ангелите.

Не е чудно дето след това никой от Исусовите врагове не дръзнал да му задава вече въпроси (ст. 46); но чудво е че човеците сега притезават, че са негови приятели, и имат и свидетелството на Давид и онова на самия Христос за значението на това свидетелство, и пак питат дали Исус Христос е бил повече нещо от човек.

Назад | Съдържание | Напред