³ а сутрин: Днес времето ще бъде лошо, защото небето се червенее намръщено. Вие знаете да разтълкувате лицето на небето, а знаменията на времената не можете!

⁴ Зъл и прелюбодеен род иска знамение, но друго знамение няма да му се даде, освен знамението на (пророка) Иона. И остави ги и си отиде.

⁵ А учениците, които минаха на отвъдната страна, забравиха да вземат хляб.

⁶ И Исус им рече: Внимавайте и пазете се от кваса на фарисеите и садукеите.

⁷ И те разискваха помежду си, думайки: Това е защото не сме взели хляб.

⁸ А Исус, като разбра това, рече: Маловери, защо разисквате помежду си понеже нямате хляб?

⁹ Още ли не разбирате, нито помните петте хляба на петте хиляди души, и колко коша събрахте?

¹⁰ нито седемте хляба на четирите хиляди души, и колко кошници събрахте?

¹¹ Как не разбирате, че не заради хляб ви казах да се пазите от кваса на фарисеите и садукеите?

¹² Тогава те разбраха, че не им заръча да се пазят от хлебен квас но от учението на фарисеите и садукеите.

¹³ А Исус, като дойде в околностите на Кесария Филипова, попита учениците Си, казвайки: Според както казват хората, Човешкият Син Кой е?

¹⁴ А те рекоха: Едни казват, че е Иоан Кръстител; други пък - Илия; а други - Еремия, или един от пророците.

¹⁵ Казва им: Но според както вие казвате, Кой съм Аз?

¹⁶ Симон Петър в отговор рече: Ти си Христос *, Син на живия Бог.

¹⁷ Исус в отговор му каза: Блажен си, Симоне, сине Ионов, защото плът и кръв не са ти открили това, но Отец Ми, Който е на небесата.

¹⁸ Пък и Аз ти казвам, че ти си Петър † и на тая канара ще съградя Моята църква; и портите на ада няма да й надделеят.

¹⁹ Ще ти дам ключовете на небесното царство; и каквото вържеш на земята, ще бъде вързано на небесата, а каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата.

²⁰ Тогава заръча на учениците, никому да не казват, че Той е [Исус] Христос.

²¹ От тогава Исус почна да известява на учениците Си, че трябва да отиде в Ерусалим, и много да пострада от старейшините, главните свещеници и книжниците, и да бъде убит, и на третия ден да бъде възкресен.

²² Тогава Петър Го взе и почна да Го мъмри, като казваше: Бог да Ти се смили, Господи; това никак няма да стане с Тебе.

²³ А Той се обърна и рече на Петра: Махни се зад Мене, Сатано; ти си Ми съблазън; защото не мислиш за Божиите неща, а за човешките.

²⁴ Тогава Исус каза на учениците Си: Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека дигне кръста си, и така нека Ме последва.

²⁵ Защото който иска да спаси живота ‡ си, ще го изгуби; а който изгуби живота си, заради Мене, ще го намери.

²⁶ Понеже какво ще се ползува човек, ако спечели целия свят, а живота си изгуби? или какво ще даде човек в замяна на живота си?

²⁷ Защото Човешкият Син ще дойде в славата на Отца Си със Своите ангели; и тогава ще въздаде всекиму според делата му.

²⁸ Истина ви казвам: Има някои от стоящите тука, които никак няма да вкусят смърт докле не видят Човешкия син идещ в царството Си.

§70. Петър изповядва за Исус, че е Христос. Исус започва да предсказва смъртта си (гл. 16:13-28; Мк. 8:27-9:1; Лк. 9:18-27).

Като минал отвъд езерото, както се учим от Марко (Мк. 8:22-26), Исус изцелил един сляп във Витсаида. После заминал с учениците си на север в Кесария Филипова.

Ст. 13. Кесария Филопова била около 48 километра на север от Витсаида, и пет или шест километра на изток от източния извор на река Йордан. Тя първо се е наричала Паниас, но после била разширена и украсена от Филип четверовластника, и наречена от него Кесария, по името на Император Тиверия Кесаря, и Филипова, по неговото име, да се различава от другата Кесария (спомената в Д.А. 10:1), на бреговете на Средиземно море, насред път между Яфа и планината Кармил. Кесария Филипова сега се нарича Баниас. – Човешкия син. Виж. бел. на гл. 8:20. Исус не задал този въпрос, за да узнае какво е мнението на човеците за него (понеже “той познаваше що има вътре в човека” - Йн. 2:25), но да накара учениците си да си кажат мнението.

Ст. 14. Едни казват, че е²⁶ Йоан Кръстител. Виж. Мк. 6:14-16; Лк. 9:7. – Илия. Виж. бел. на гл. 11:14. – Еремия или един от пророците, т.е., те си предполагали “че е възкръснал някой от старовременните пророци” (Лк. 9:19). В този отговор апостолите несъмнено са изказвали преобладаващото мнение за Исус. И всички са съгласни в това, че Исус не е нова личност, но един който бил живял по-напред на земята, и сега се бил пак явил. Виж. Лк. 9:7,8. Но явно е, че неколцина са имали по-право мнение за него. Виж. гл. 9:27, 12:23, 15:22; Йн. 4:42, 7:26,31.

Ст. 16. Христос. Виж. бел. на гл. 1:1. – Син на живия Бог. Бог се нарича живия Бог, първо, за отличие от идолите и лъжливите богове (И.Н. 3:10; Д.А. 14:15; 1Сол. 1:9); и второ, за отдаване значение на факта, че той действително е лично същество, с когото може да имаме непосредствено общение, и който може действително да съчувства с нас, да ни обича, и да се грижи за нас (Пс. 42:2, 84:2; 1Тим. 4:10). Малко време преди това Петър бил изповядал същото за себе си и за другарите си (Йн. 6:69). Но може би той да не разбирал тогава толкова добре истината, която думите му съдържали. Но в онова време Петър изповядал това в рисъствието на народа, и за това Христо не направил никаква забележка върху него; понеже нито тогава, нито даже сега (ст. 20), той искал да се открие на народа, че той е Христос. Но сега като останал сам с дванадесетте той изважда от петър същата изповед, и го уверява, че е истина, което казва, и че той е твърде блажен дето бил подпомогнат да разбере тази истина. Като казал, че Исус е "Христос”, Помазаникът, Петър с това изповядал човечеството му, понеже народът тогава е знаел, че Месия ще бъде “Син Давидов” (гл. 1:1); и като казал, че той е “Син на живия Бог”, той изповядал божественоста му.

Ст. 17. Блажен си. Да, блажени са всички, на които тази същата истина е открита. Защото “това е живот вечен, дето да познаят тебе единия истински Бог, и Исуса Христа, когото си изпратил” (Йн. 17:3). – Плът и кръв. Това изречение понякога се употребява да означи телесното естество на човека, както в 1Кор. 15:50; Евр. 2:14, но тука означава човека, за различие от Бога, както в Гал. 1:16; Еф. 6:12. – Но Отец Ми. Че никой не може да придобие това спасително познание за Христос без божествена помощ, това явно се учи другаде (1Кор. 2:10, 12:3; Гал. 1:16; Еф. 2:8; и срав. с гл. 11:27). Забележете, че както Петър бил казал за Христос, че той е Синът Божий, не един син Божий, както, в общ смисъл, са всичките християни (1Йн. 3:2), така и Христос казва за Бога, че той е “Мой Отец”, не наш Отец в този общ смисъл в какъвто той е Отец на всички човеци.

Ст. 18. Ти си Петър. Петър на гръцки, или Кифа на арамейски, значи камък. Исус му дал това име когато за първи път го видял (Йн. 1:42). Някой мислят, че това име му било дадено защото той естествено бил с твърд и като “камък” характер. Но по-вероятно е, че нашия Спасител му дал това име във вид на пророчество, пред вид на каквото щял да стане по благодат; и особено пред вид на каквото сега Христос казва за него, че ще бъде камък, или един от главните основни камъни на Христовата църква.

Главните възгледи, които се поддържат от тълкувателите на нези слова, древни и днешни, са три, именно:

1. Че камъкът, на който нашия Господ обявява, че ще съгради църквата си е Сам Той. Това е било Августиновото по-сетнешно тълкувание. В по-ранните си писания той считал петър за камъка. Този възглед би изисквал да предположим, че Исус, след като казал, “Ти си Петър”, е направил някакво ръкомахане, с което обърнал внимание върху себе си като прибавил, “на този камък ще съградя моята църква”. Но за някое такова ръкомахане не се загатва в текста.

Поддържателите на този възглед са посочвали в негова полза обстоятелството, че в гръцкия текст Петрос стои за Петър (мъжки род), и петра за камък (женски род). На това достатъчен отговор е, че петра е обикновената гръцка дума за камък, но че когато се изисква за името на мъж тя трябва по необходимост да земе мъжкия образ. При това, Сирийският превод (който вероятно дава самите думи на Спасителя) има същата дума (Кифо представлявана на български от Кифа) и в двата случая. “Ти си Кифо, и на този кифо ще съградя моята църква”.

Ако нашия Спасител е искал да каже, на мене си ще съградя църквата си, вижда се твърде мъчно да се обясни защо е почнал утвърждението си с думите “Ти си Петър”, без да е прибавил ясно, “но аз съм камъкът”. При това още вижда се неестествено за него в същото предложение да говори за себе си и като строител на църквата и като основата й.

2. Един втори възглед поддържан от някои тълкуватели е, че камъкът е бил Петровото изповядване, че Исус е бил Месия. Но този възглед се вижда неестествен, особено след изявлението “ти си Петър”. За църквата се говори като за здание, славен храм, на който Исус Христос е крайъгълният камък, апостолите и пророците основникамъни, и всичките вярващи живи камъни (1Пет. 2:5,6; Еф. 2:20-22; Отк. 21:14); но никъде не се говори за някое изповядване като за основа на църквата.

3. Най-простото и най естественото разбиране на думите на Спасителя се вижда да е, че сам си Петър е основата; не единствената основа, но част от нея, общо с другите апостоли. Той е бил това, като е бил особено отличен между най-първите апостоли, като първи да проповядва евангелието на спасението в деня на Петдесетницата, и на езичниците в Корнилевия дом.

Този възглед се подтвърждава от обстоятелството, че силата да връзва и развързва тука дадена на Петър, в признание на готовността му да се застъпва (както се застъпвали и в други случаи) като говорител за дванадесетте, и явно да припознава Исус за Месия, се дала отпосле еднакво на всичките дванадесет, и в един смисъл на всичките християни (гл. 18:18; Йн. 20:23). Това е в пълно съгласие с представянето Еф. 2:20 и Отк. 21:14 апостолите като основни камъни в духовния храм. То вероятно никога не е щяло да се оспори, макар да не са били някои притезания основани на него. Тези притезания е потребно да се разгледат вкраце тука. Че те са безосновни, и може безопасно да се отхвърлят от всички християни, е очевидно; защото,

1. Службата на апостолите е била такава, че не е могла да се предава на приемници. За нея се говори в Д.А. 1:22, е е да свидетелстват за възкресението на Христа, - онова събитие, което е венец на евангелската история, без което проповядването на евангелието би било напразно (1Кор. 15:14), и така да се тури основата на църквата. Това те сторили със сила (Д.А. 2:32, 5:32, 10:39), както и Павел обявява, че като изкусен домозидател положил основата (1Кор. 3:10). Така апостолите би могло в преносен смисъл да се означат като основанията в духовния храм. В това качество очевидно е, че те не могло да имат приемници.

2. Никакво официално превъзходство над другите апостоли не е било дадено на Петър. “Във вас не е бъде така”, казал нашия спасител (гл. 20:26), и “всички вие сте братя” (гл. 23:8). Според това, ние не намираме в Деяния на апостолите и най-малката диря от някаква власт, която да е упражнявал Петър над събратята си апостоли. Той присъствувал на съвета в Ерусалим (Д.А. 15:7, и др.), но очевидно е, че не председателствувал (ст. 19); и когато в Антиохия не изпълнил длъжността си, Павел явно го изобличил (Гал. 2:11). Нито има диря в петровите послания, че е притежавал някаква такава власт.

3. Няма доказателство, че Петър е основал Римската църква, нито е възможно да е бил той пастирът й в течението на двадесет и пет години, както се притезава; защото

3.1. Най-добрите древни писатели твърдят, че Петър претърпял мъченичество 68г. след Р.Х. Посланието на Павел до Римляните, 58г. след Р.Х., само десет години преди смъртта на Петър, не само не съдържа поздравление за Петър между многочислените поздравления отправени в Рим. Гл. 16 до онези, които били Павлови сътрудници в евангелието, нито загатка за Петър, че проповядвал евангелието в Рим, но подразбира в Рим. Гл. 1:1,15, че никой апостол не бил още работил там, и така Павел (който не би градил върху чужда основа) желаел да отиде в Рим да предаде на тамошните вярващи “някоя духовна дарба”, с цел да се утвърдят.

3.2. В Павловите писма написани от Рим, 61-63г. след Р.Х., до Ефесяните, Филипяните, и Колосяните, макар и да се споменава за други сътрудници в евангелието, нито дума не е казана за Петър. Това е необяснимо по предположението, че Петър е бил пастир на тамошната църква. Същото заключение естествено се изважда от разказа в Деяния (Д.А. 28:15-31) за Павловото пристигане в Рим (61г. след Р.Х.) и за първите му срещи там и с християни и с евреи.

Прочее, какво трябва да разбираме с ключовете на царството небесно и с властта да се връзва и развързва?

Някои поддържат, че в това място Христос е дал на Петър, и в гл. 18:18 и Йн. 20:23 на всичките апостоли, власт да прощават грехове на единични лица, и да им дават обезпечено право за прием в рай когато умрат. Но “царство небесно” значи, не просто небесното състояние, но и, обикновено, църквата основана от Месия, като почва на земята и се усъвършенства на небето. А даването ключовете на това небесно царство подразбира естествено властта да се решава кой ще се приеме в него, и кой ще се отхвърли. Това апостолите вършили, като с власт обявявали под ръководството на Божия Дух условията по които хората се приемат в царството небесно, а не като произнасяли греховете на единични лица простени. Това последното Исус често струвал, но апостолите никога. Когато Исус произнасял греховете на единични лица простени, разбирали това, и право, като притезание за божествена власт. Да е била дадена някаква такава власт на апостолите, упражняването й е щяло непременно да занимава видно място в управляването им работите на църквата. Вместо това, няма ни един пример за упражняването й зописан. Затова, чието да било притезание да прощава грехове трябва да се счита за богохулно присвояване едно божествено право. А в противоположност на това, притезанието на апостолите да учат непогрешимо, по боговдъхновение, условията за приемане в царство небесно, или изключване от него, се е основавало на обещанието Христово, и подвърждавало от чудесата, които те правели в негово име. Павел е направил притезание за тази власт, когато в Рим. 2:16 е обявил, че на съдния ден Бог е съди тайните дела на човеците, “сопед моето благовестие”, т.е., според началата на евангелието, което Павел проповядвал. И това пояснява думите на нашия Спасител, - “Каквото вържете на земята, вързано ще бъде на небето; и каквото развържете на земята, развързано ще бъде на небето”. Да се връзва, по обикновения еврейски език на евреите (както се пояснява от много примери) е било да се произнася обезателно или задължително, и да се развързва –да се произнася не задължително; и това е съгласно с думите на Спасителя в гл. 23:4: “Свързват (книжниците и фарисеите) бремена тежки и мъчни за носене, и турят ги на човеците на плещите, а пак не рачат нито с пръстът си да ги повдигнат”, т.е., те не полагат и най малкото старание да вършат, което прогласяват задължително за другите. Практическото приспособление на правилата и началата, съдържани в боговдъхновените апостолски писания за приемането на единични лица във видимата църква и за изключването им от нея, не е нужно да се изключва от тълкуванието на думите на Спасителя за връзването и развързването. Само трябва да помним, че това практическо приспособление има да се прави от погрешими човеци, та не може да притезава безусловно утвърждение на небето за стореното на земята, а пък боговдъхновеното обявление за условията на приемане в царство небесно, като Божие собствено слово, навярно ще се утвърди в съденето на великия ден. Затова, не е било надменост за Павел да казва, че в онзи ден тайните на човеците ще се съдят според благовестието, което той проповядвал.

Ст. 20. Никому да не казват, че той е Исус Христос. Да разкажели това на неприятелите на Христос, щяло да ги ожесточи още повече, и да им даде по-добро основание да хвърлят обвинения против него пред Римското Правителство, а да разкажели на народа, който бил склонен да повярва в него, той щял още по-много да иска да го направи светски цар, и не щял да бъде вече готов да го приеме като свой духовен Избавител и Спасител от греха.

Ст. 21-28. Христос известява за страданията и смъртта си. От Лк. 9:22 е очевидно, че този разговор е непосредствено свързан с предишното. Исус, като им казал сега ясно, че той е Месия, той пристъпва да им извести целта на дохождането си, и че той не щял да има чест и слава в света както те си предполагали, но щял да претърпи срам и смърт.

Ст. 21. От тогава. Преди това той бил намеквал твърде тъмно за смъртта и възкресението си (гл. 10:38, 12:40; Йн. 3:14). Сега той ясно говори за тях. – Трябва да отиде, не че той не е могъл да избегне (гл. 26:53), но защото този бил пътят определен за извършването на делото му (Лк. 24:26; Д.А. 3:18). – Много да пострада. По-късно той ясно казал как ще страда (гл. 20:18; Лк. 18:31,32). – Старейшините, и пр., т.е., Синедрионът, или великият съвет на Еврейския народ. Виж. бел. на гл. 2:4. – Да бъде възкресен²⁷. От Лк. 24:11,12,20-26; Йн. 20:2,9, и пр. се вижда, че даже след разпятието на Христос апостолите не очаквали, че той ще възкръсне от мъртвите. От това някои тълкуватели са предполагали, че той не е могъл да им говори в този случай толкова ясно, колкото тука се казва, че им е говорил. Но от Мк. 9:10,31,32 се учим, че макар Христос и да им повторил това няколко пъти, те не разбрали какво значело възкресение от мъртвите. Докато Св. Дух не слязъл над тях, те често не могли да разберат думите на Христос. Те ту разбирали иносказателните му изречения буквално, както в гл. 16:7; Йн. 4:32,33, 11:12; ту както тука и в гл. 15:11, зимали буквалните му изречения за иносказателни. Мисълта, че Христос наистина щял да умре и после да възкръсне била толкова противна на всичките им надежди относно Месия щото те помислили, че той трябва да им говори тука иносказателно.

Ст. 22. Почна да го мъмри²⁸. Но в този случай, се вижда, че Петър, отпърво, поне предполага, че Исус е говорил буквално; и за това, като забравил бързо безпределното величие на Исуса, което току-що бил изповядал (виж. ст. 16), той “начна да му запрещава”. Наистина, споменът за това величие трябвало да го въздържи от да запрещава на Христос, или даже да му дава някакъв съвет; ако любовта му към него и да го накарала да говори така. Той не могъл да види защо един, който е всесилен трябва да тегли толкова страдания и смърт от слаби и нечестиви люде. Може би, той се бил възгордял с обещанията, които Христос току-що му бил дал; и бил помислил, че като църквата Христова яла да се съгради на него, и щял да има “ключовете на царство небесно”, той има някакво право тъй да запрещава и съветва. Но надменността му получила силно изобличение, и гордостта му дълбоко смирение.

Ст. 23. Махни се зад мене Сатано. Това е същото изобличение, което Христос отправил на самия Сатана (виж. гл. 4:10). Думата “сатана” значи противник. И тука Петър бил станал противник на Христос, като се мъчел да го отклони от пътя на длъжността му. – Ти Ми си съблазън. Малко по-преди, с истинната си и възвишена вяра в Исуса, като Христос Син Божий, той бил камък, на който Христос щял да съгради църквата си, а сега, с вяра в себе си, като да знаел по-добре от Исуса какво той трябва да прави, той станал камък на препъване, който Исус трябвало да избегне или да отмахне. Забележете колко бързо и колко решително Исус отблъсва изкушенията му. В такива случаи всяко бавене е опасно; и нашите изкусители, даже и да са най-добрите ни приятели, стават (както Сатана) наши най-лоши врагове. – Защото не мислиш за Божиите неща, а за човешките. Човешките неща са: ламтене за спокойствие, чест, власт, свобода от тегло, и пр., - такива каквите всичките човеци естествено търсят, и такива каквито тука Петър е искал да ги има Учителят му. Но Божиите неща са: радостно подчиняване на разпорежданията и волята Божии, и безкористна любов към човеците, която подбужда човека да иска да страда и умре за тяхното добро, както Христос бил казал за себе си (срав. с гл. 20:25-28), и както в следващите стихове (ст. 24,25) той изисква и от учениците си да правят.

Ст. 24. На учениците си, и също така на народа (Мк. 8:34). Изобличението на Христос (към Петър) било частно, а учението му всенародно. Христос преди малко бил показал на учениците си, че сам си той трябва да пострада и да умре. Той сега им показва (и на всички, които го слушат), че всеки един който иска да бъде негов ученик, трябва също да бъде готов да страда и умре. – Ако иска някой да дойде след Мене. Христос никого не принуждава. Но ако някой желае, той трябва да приеме тези условия. – Нека се отчере от себе си. Петър по-после се отрекъл от Христа; “не познавам тогова човека”, рекъл той. Христовите ученици трябва да се отрекът от себе си, - не трябва да познават себе си, но Христа; т.е., не трябва да гледат на личните си желания и ламтения, но само желанието и волята на Христа. – Нека дигне кръста си. Лука пише “всеки ден”. Виж. бел. на гл. 10:38.

Ст. 25. Който иска да спаси живота си, ще го изгуби, и пр. Виж. бел. на гл. 10:39. Който живее само за себе си, и търси своето си благо, с упражняване на себелюбието си, той винаги разстроява по-високия си живот, способността си да обича Бога и събратята си човеците. Но онзи, който заради Христос забравя и отрича себе си, и се старае само да угажда на Бога и да струва добро на събратята си, той постоянно увеличава способността си да обича, и така става по-благородно същество. В готовността си да изгуби живота си, той изгубва себелюбието си, и така намира истинския си живот; т.е., става какъвто трябва да бъде.

Ст. 26. Или какво ще даде човек в замяна на живота си? Т.е., след като изгуби така себе си, с какъв откуп той ще избави себе си? Уви, той няма нищо да даде! Даже да спечели целия свят, той не би могъл с това да се откупи. Душата струва повече от това; и повече от това е било някога дадено за нейния откуп (гл. 20:28; 1Пет. 1:18,19). Но ако този откуп се отхвърли, и ако човекът не намери душата си като дойде при Христос с вяра и любов и признателност, които ще го приготвят да изгуби себе си заради него (ст. 25), тогава няма вече за него друг откуп; и двата тези въпроса в този стих подразбират силен отрицателен отговор.

Ст. 27. Човешкият Син. Виж. бел. на гл. 8:20. В ст. 21, Исус бил говорил за страданията и смъртта си. Той сега говори за славата и възвеличаването си. Той ще дойдел “със славата, която имал у Отца си” (Йн. 17:5), и както в гл. 13:41) “със своите ангели”, и ще бъдел Съдия на всички. – Според делата му; защото делата показват характера и спомагат на развитието на характера. – “Защото” в началото на стиха се вижда да е свързано със ст. 24. Добре е човеците да отрицават себе си и да дават всичко мило за Христа; защото той е Съдията на света, и той най-после ще ги награди за всичко, което заради него са сторили. Явно е, че този стих говори за последния съд.

Ст. 28. Истина ви казвам, и пр. Някои мислят, че този стих се отнася за Преображението, което се случило шест дни по-късно (гл. 17:1). Може би, онова събитие е било предизвестие за това, за което тука се говори. Но ние не виждаме в какъв смисъл може да се каже, че Човешкия Син тогава дошъл “в царството си”. Особенно от думите, “някои от стоящите тука”, и пр., се вижда, че Христос тука говори за едно събитие, което ще се случело след като повечето от слушателите умрели. По същата причина, не можем да приемем мнението на някои, които казват, че думите в този стих говорят за Петдесетницата; понеже тя се случила около шест месеща по-късно. Както повечето тълкуватели, прочее, ние разбираме, че тука думата е за разрушението на Ерусалим от римляните, както и в гл. 10:23 (виж. бел. на онзи стих) и в гл. 24:30 (срав. със ст. 34). Тогава в строгия смисъл на думата Христос дошъл “в царството си”, та турил край на Старо-Заветната наредба и основал Ново-Заветната. Това събитие се случило четиридесет години по-късно; и до тогава “някои от стоящите тука” (апостол Йоан, и несъмнено и други някои от слушателите) наистина не били вкусили смърт.

Назад | Съдържание | Напред