Глава 15.

¹ Аз съм истинската лоза, и Отец ми е земеделецът.

² Всяка пръчка в Мене, която не дава плод, Той я отрязва; и всяка що дава плод, очистя я, за да дава повече плод.

³ Вие сте вече чисти чрез учението, което ви говорих.

⁴ Пребъдвайте в Мене, и Аз във вас. Както пръчката не може да даде плод от самосебе си, ако не остане на лозата, така и вие не можете, ако не пребъдете в Мене.

⁵ Аз съм лозата, вие сте пръчките; който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод; защото, отделени от Мене, не можете да сторите нищо.

⁶ Ако някой не пребъде в Мене, той бива изхвърлен навън като пръчка, и изсъхва; и събират ги та ги хвърлят в огъня, и те изгарят.

⁷ Ако пребъдете в Мене и думите Ми пребъдат във вас, искайте каквото и да желаете, и ще ви бъде.

⁸ В това се прославя Отец Ми, да принасяте много плод; и така ще бъдете Мои ученици.

⁹ Както Отец възлюби Мене, така и Аз възлюбих вас; пребъдвайте в Моята любов.

¹⁰ Ако пазите Моите заповеди, ще пребъдвате в любовта Ми, както и Аз опазих заповедите на Отца Си и пребъдвам в Неговата любов.

¹¹ Това ви говорих, за да бъде Моята радост във вас, и вашата радост да стане пълна.

¹² Това е Моята заповед, да се любите един друг, както Аз ви възлюбих.

¹³ Никой няма по-голяма любов от това щото да даде живота си за приятелите си.

¹⁴ Вие сте Ми приятели, ако вършите онова, което ви заповядвам.

¹⁵ Не ви наричам вече слуги, защото слугата не знае що върши Господарят му; а вас наричам приятели, защото ви явявам всичко що съм чул от Отца Си.

¹⁶ Вие не избрахте Мене, но Аз избрах вас, и ви определих да излезете в света и да принасяте плод и плодът ви да бъде траен; та каквото и да поискате от Отца в Мое име, да ви даде.

¹⁷ Това ви заповядвам да се любите един друг.

¹⁸ Ако светът ви мрази, знайте, че Мене преди вас е намразил.

¹⁹ Ако бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази.

²⁰ Помнете думата, която ви казах, слугата не е по-горен от господаря си. Ако Мене гониха, и вас ще гонят; ако са опазили Моето учение, и вашето ще пазят.

²¹ Но всичко това ще ви сторят поради Моето име, защото не познават Онзи, Който Ме е пратил.

²² Ако не бях дошъл и не бях им говорил, грях не биха имали; сега, обаче, нямат извинение за греха си.

²³ Който мрази Мене, мрази и Отца Ми.

²⁴ Ако не бях сторил между тях делата, които никой друг не е сторил, грях не биха имали; но сега видяха и намразиха и Мене и Отца Ми.

²⁵ Но това става и да се изпълни писаното в закона им слово, "Намразиха Ме без причина".

²⁶ А когато дойде Утешителят, когото Аз ще ви изпратя от Отца, Духът на истината, който изхожда от Отца, той ще свидетелствува за Мене.

²⁷ Но и вие свидетелствувате, защото сте били с Мене отначало.
 

Ст. 1. Аз съм истинската лоза. Исус продължава речта си, и под образа на лозата и клоните й показва вътрешното единство на себе си и учениците си, и съвършената им зависимост от него за духовен живот и за даване на духовен плод. Като изучаваме тази притча, не трябва да забравяме, е в тази последна реч Христос говори за себе си, не като човек, който ще умре, но като жив Христос, вечно въплътен в сърцата и живота на своите си люде, който живее в света с по-силно и по обширно влияние, и в по-тясно отношение и другарство с учениците си след отколкото преди разпятието си. Този винаги жив Христос, възпроизведен във всичките у членове, и разпрострян по целия свят, - той е който е истинската лоза, противопоставен на стария Израил, който не излезе, че е истинската лоза. На тази лоза Отец е земеделецът, и в тази лоза всеки ученик е клон или издънка. – И Отец ми е земеделецът. Срав. с Ис. 5:1,2,7. Отец толкова възлюби светът, че даде Сина си, и пр. (гл. 3:16); и заради това Отец е насадил лозата тук на земята, в пръстта на нашето човешко естество. Неговата отческа любов и неговата постоянно будна и промислена грижа е над неговото лозе; и той е който се прославя от плодът на клоните (ст. 7,8) и на лозата (гл. 17:4).

Ст. 2. Всяка пръчка в Мене, която не дава плод, Той я отрязва. Христовите ученици са пръчките (ст. 5). Даже и между дванадесетте имаше един (макар и сега него да го няма – гл. 13:30), който беше безплоден. Както естествено безплодните и мъртви пръчки нямат жизнена връзка с лозата, така и тези безплодни ученици нямат жизнена връзка с Христос. Те казват “Господи, Господи”, но не пазят заповедите му (Мт. 7:21). Те слушат това, което той им казва, но не го правят, и така си градят къщата на пясък (Мт. 7:26,27). В един смисъл и те са негови ученици, понеже те приемат от него доброто семе на божествена истина, но те го приемат в камениста земя или между тръни, така, че то не влияе върху сърцата и живота им, и те си остават безплодни – Отрязва я. Често те се отрязват на този свят, по Божие провидение, чрез изкарване на яве на греховете им, и пр. Окончателното отрязване на такива пръчки се казва, че ще стане от самия Христос (Мт. 7:22,23). – И всяка що дава плод, очистя я, и пр. Бог очиства людете си с истината си (гл. 17:17), и като въздейства чрез Светия си Дух на сърцата им, така че “плодът”, който те дават се нарича “плод на Духът” (Гал. 5:22,23). Но тук (както става явно от образът на лозаря) особено се загатва за онези изпитни, скърби, и наказания чрез които, като с остър косер, той отрязва, изобличава, и възпира естествените им неосветени прищевки и страсти, и премахва всяко нещо, което отслабва духовната им деятелност и растене. Срав. с Евр. 12:6,10,11. В това действие, естественото и духовното, неща които са сами по себе си добри (като например приятели, здраве, законни и похвални надежди и намерения) често се отнемат, но всичкото намерение и следствие е, че така очистената пръчка дава повече плод.

Ст. 3. Вие сте вече чисти. Сега той няма нужда да прибави “но не всички”, както в гл. 13:10, понеже нечистият си беше излязъл (гл. 13:30). – Чрез учението, което ви говорих, - не някое особено слово, но цялото учение. Но макар и да са вече чисти, кастренето от Отца още беше нужно, тъй както макар и да са се очистили чрез словото, Исус пак се моли за тях Бог да ги освети още повече (гл. 17:17).

Ст. 4. Пребъдвайте в Мене. Те бяха вече в Христос като живи пръчки, а и като самоволни дейци; и следователно, трябваше да се насърчат да пребъдват в него. Защото както идването ни при Христа – по послушание на поканите му и привличането на Светия Дух – зависи отчасти от самите нас, така и пребъдването ни в него зависи от нас. – И Аз във вас. Това не е обещание като да кажеше: Пребъдвайте в мене, и тогава аз ще пребъдвам във вас, но част от заповедта, което ще каже: Внимавайте, така, че аз да пребъдвам във вас, - пазете си сърцата толкова свободни от светски неща, толкова пълни с ревностно желание за присъствието ми, и толкова послушни на гласът ми, че да мога винаги да пребъдвам във вас. – Както пръчката не може да даде плод от само себе си …. така и вие не можете. Пръчката няма никакъв източник на живот в себе си, но приема живота и храната си от лозата. Така и вярващия има източника на живота си в Христос, и трябва да приема направо от него духовната си храна и способността си да дава духовен плод. Истинския живот произтича от него и отива във всяка пръчка, която пребивава в него; и той я съживява и я прави плодородна.

Ст. 5. Сега той направо утвърждава това, което от по-преди бе само загатнал, именно, че те са пръчките; и той повтаря това, което беше казал (ст. 1), че той сам е лозата. Никой учител или пророк, колкото велик и да е, не би могъл да каже на учениците си, както Христос тук казва: Аз съм лозата, вие сте пръчките ….. без Мене, не можете да сторите нищо (Цгр.). Без мене означава – Отделно от мене, както една пръчка отделена от лозата си. Тук се повтаря по най-изразителен начин мисълта, че цялата ни плодородност зависи от пребиваването ни в Христа и от пребиваването му в нас. Той поучи съществено същата истина и със същото изразително повторение в речта си за нуждата да ядат плътта му (гл. 6:51,53,54,56,58, а особено ст. 56: “Който яде плътта ми и пие кръвта ми, пребъдва в мене и аз в него”).

Ст. 6. Тук той пак показва (срав. със ст. 2) какво ще станат тези, които не пребъдват в него. Понеже са само на име негови ученици, и понеже нямат никаква жизнена връзка с него, те са безплодни, и “биват изхвърлени вън, както лозината пръчка, и изсъхват”, и най-накрая “изгарят”. Срав. с Мт. 3:10 и 7:19, където същият ужасен край се предсказва за “всяко дърво, което не дава добър плод”. Някои поддържат, че този стих показва, че даже истински пръчки или християни могат да станат безплодни и най-накрая да загинат. И е явно, че увещанието в ст. 4, и предупреждението в този стих, както и много други увещания и предупреждения на Новия Завет, искат да покажат, че има опасност, че така ще бъде. Но макар и всички да са в опасност, ние имаме много причини да вярваме, че всички ще бъдат опазени от опасността. Виж. Фил. 1:6; Рим. 8:28,29, и особено думите на нашия Господ в Йн. 10:27-29.

Ст. 7. Ако пребъдете в Мене и думите Ми пребъдат във вас, искайте каквото и да желаете, и ще ви бъде. Това обещание във всичката си обширност е също като обещанието в гл. 14:13,14; и условието е същото, макар и да е различно по форма. Там условието е, да просим в името му; тук, да пребъдваме в него, и думите му да пребъдват в нас. Но само тогава можем да просим в негово име, когато пребъдваме в Христа и имаме истинско единство по живот и намерение с него, и когато думите му така пребъдват в нас, че знаем какво той иска. Виж. бел. на гл. 14:13.

Ст. 8. В това се прославя Отец Ми. Виж. бел. на гл. 13:31. Според някои, “в това” се отнася към предишния стих, и ще рече, че Бог се прославя като отговаря на молбите им, и че той отговаря на тези молби (както се каза в последната част на този стих) “за да принасят много плод и бъдете мои ученици”. Но ни се струва, че е по-естествено да свържем “в това” с каквото следва; и тогава значението ще е, че Бог се прославя с изобилната им плодородност и с ученичеството им. Бог се прославя от всичко, което показва славните и съвършените му свойства, а най-вече от това, което показва нравственото му превъзходство, мъдростта, добрината, любовта, и състраданието му. Заради това той се прослави най-много в Христос (виж. гл. 13:31, 17:4, и пр.), в когото се изяви всичкото съвършенство на нравствения му характер, и най-вече състраданието и милостта му за грешниците. Той така също се прославя, когато плановете му за спасение, благословение, и освещение на хората се покажат действителни в подновения и плодоносен живот на Христовите ученици. “Много плод” означава онези Християнски добродетели, които се развиват в Христовите ученици и се наричат “Плод на Духът” (Гал. 5:22,23); и колкото повече те стават явни в характера и живота ни, толкова повече Бога ще се прослави чрез нас.

Ст. 9. Както Отец възлюби Мене, така и Аз възлюбих вас. Любовта на Отца към единородният му син е най-голямата любов, която можем да си представим. Срав. с Мт. 3:17, 17:5. Тя е любовта на Бога към единородният му Син, който е като Него във всяко нещо, който винаги му угажда, и който възприе да претърпи най-големите жертви и трудове, за да извърши милостивото му намерение. И тази любов се привежда като разяснение на нежната обич, която Господ Исус има за всичките си приятели. – Пребъдвайте в Моята любов. Моята любов, т.е., любовта, която аз имам за вас, а не любовта, която вие имате за мене. Той беше обяснил любовта си към тях с любовта на Отца към него, а сега той казва, Живейте така, че винаги да можете да се наслаждавате на тази любов. В следващия стих той казва как именно това може да стане.

Ст. 10. Ако пазите Моите заповеди, ще пребъдвате в любовта Ми. Срав. с гл. 14:21, където същата истина се изказва. Но там той казва, че които пазят заповедите му, те по един особен начин, е спечелят любовта му (и любовта на Отца), а тук казва, че чрез същото средство те ще продължават да се наслаждават на тази любов. Виж. бел. на гл. 14:21. – Както и Аз, и пр. Забележете особено, че както в ст. 9 той сравнява любовта си за нас с любовта на Отца за него, така и тук той казва, че ние трябва да пребъдваме в любовта му така, както той е пребъдвал в любовта на Отца, именно, като е пазил заповедите му. Колко пълно ние бихме пребъдвали в любовта му, и колко ревностна любов тя би била, ако ние можем да кажем за него (както той каза за Отца), “аз върша всичко, което е угодно на него” (гл. 8:29).

Ст. 11. Исус им беше вече обещал мирът си (гл. 14:27); и сега той им казва, че желае те да имат и радостта му. – Това ви говорих, за да бъде Моята радост във вас. Исус намираше радостта си в любезната си покорност на Отца, и в съзнаването на любовта на Отца към него. Радостта му (както мирът му) не е радост непридружена от изпитни и страдания, но е радост посред изпитни и страдания. Предишният стих, може би най-добре изразява големият източник на радостта му. Той съзнаваше, че върши делото, което Отец му даде да върши, и че като го вършеше той се наслаждаваше постоянно с любовта на Отца. И всеки, който има такова съзнание – не вреди какво му е външното състояние – ще има Христовата радост: “не изказана и преславна радост” (1Пет. 1:8). – И вашата радост да стане пълна. В ходатайствената си молитва (гл. 17:13 той повтори това желание; и деянията и посланията на апостолите показват, че те имаха тази радост даже посред големи изпитни (Д.А. 2:46, 6:15, 13:32; Рим. 5:11, 14:17; 1Сол. 1:6, 2:19,20, 3:9; 1Пет. 1:8). И Гал. 5:22 радостта се споменава като един от плодовете на Св. Дух. Който предполага, че Христовата религия не прави хората щастливи, той има съвсем криво понятие за нея. Напротив, тя хвърля радостна светлина върху целият им живот, и прибавя “стократно сега в това време” (Мк. 10:30); и забележете, че апостол Йоан в същият дух на Учителят си казва (1Йн. 1:4), “И това ви пишем, да бъде пълна вашата радост”.

Ст. 12. В ст. 9, той ги беше подканил да пребъдват в любовта му, а в ст. 10 той им беше показал как те можеха да направят това. Сега той повтаря увещанието си, че те трябва да се обичат един друг. Виж. бел. на гл. 13:34, където той нарича това “нова заповед”.

Ст. 13. Никой няма по-голяма любов от тази, щото да положи някой душата си за приятелите си (Цгр.). Той току що бе казал, че те трябва да се обичат един друг, както той ги е обикнал. Но, както той беше вече ги беше поучил (виж. особено гл. 10:11,15), че той толкова ги обича, че полагаше душата си за тях, така тук той им напомня, че те трябва да са готови да покажат един на друг това най-високо доказателство на любовта си. Така го е разбрал и апостол Йоан (1Йн. 3:16). Но макар, че това е най-голямото изявление на любов, което можем да направим за приятелите си, любовта, която кара някого да умре за неприятелите си е по-висока и по-величествена (Рим. 5:8; 1Йн. 4:10). И в двата случая, самопожертвованието, което не щади себе си, но се жертва за любимото лице, е най-високата степен, до която любовта може да достигне.

Ст. 14. Той тук им напомня, че те са “приятелите”, за които беше говорил току що, и за които той щеше да даде това най-голямо доказателство от любов. Но той така също повтаря това, че бил толкова често казвал, че дали те ще му бъдат и останат приятели зависи от пазенето им на заповедите му. Срав. ст. 10 и гл. 14:15,21,23.

Ст. 15. Не ви наричам вече слуги. Той често ги беше наричал така (гл. 12:26, 13:13,16), и всичките му изисквания на послушност от тях предполагаха, че те са слуги; и, освен това, малко по-после той им напомня пак, че те са слуги (ст. 20), заради което Петър, Йоан, Яков, и Юда, всеки от тях, нарича себе си “слуга на Исус Христос”. Виж Рим. 1:1; Як. 1:1; 2Пет. 1:1; Юд. 1, и Отк. 1:1. Но Исус тук им показва, че макар и да са слуги, той не ги нарича слуги, нито се отнася с тях като със слуги. – Защото слугата не знае що върши Господарят му. Слугата е длъжен да се подчинява на заповедите на господаря си без да разбира причините, плановете, или намеренията на господарят си. Но Исус не се отнасяше така с учениците си. Той другаруваше с тях, и им позволяваше да разберат началата, по които той се водеше, и целите, които той имаше пред вид. И заради това той казва: Вас наричам приятели, защото ви явявам всичко що съм чул от Отца Си. Както казахме по-горе, човек не се отнася така с прости слуги. Той им беше разказал за небесното и божественото си начало, за отношенията си към Отца, за целта на идването си в света, за пътя на спасението чрез вяра в него, за отношенията си към тях – като хлябът на живота, водата на живота, Добрия Пастир, който си полага душата за овцете, и истинската лоза, чиито пръчки те са, за отхождането и завръщането си, за идването на Светия Дух и за делото му, и за начинът по който те биха могли да спечелят любовта и постоянното присъствие и пребъдване на Отца и на Него. Всичките тези работи той им беше разказал от време на време, до колкото те можеха да ги проумеят; и даже сега има “много работи”, които те не могат да разберат, и които следователно той не им е казал (гл. 16:12). Но няма никакво противоречие между тези две места. Той се е отнасял с тях като с приятели, и не е скривал нищо от тях, но им е казвал всичко до толкова до колкото те са могли да го приемат или разберат.

Ст. 16. Вие не избрахте Мене, но Аз избрах вас. Няма съмнение, че това първоначално се отнася към това, че от числото на своите ученици, той бе избрал тях за свои апостоли (гл. 6:70, 13:18; Лк. 6:12,13). Но ако не тук, то поне в ст. 19, където той казва, “Аз ви избрах от света”, той говори за предварителен избор, именно, че ги е избрал да му бъдат ученици. Срав. с Еф. 2:4,5 и 1Йн. 4:10,19, “Ние любим него, защото първо той възлюби нас”. И макар и да има трудности в това учение, които не можем напълно да решим, и които неверниците могат да изкривяват за своята си погибел, ние можем да бъдем напълно уверени, че изборът е такъв, че да не пречи на човешкото свободно действие; и това учение, добре разбрано, е източник на Християнска деятелност и Християнско смирение. Даже и тогава, когато това учение на избиране е приело тясна форма, даже и когато то се е считало главно като изключващо от спасение вместо като избиране на спасение, то е имало силна власт над човешките сърца. Те са се предавали на Бога както те никога не биха могли да се предадат ако те си мислеха, че са избрали своята си участ, или че са отивали на своя си работа. Но когато то приеме формата, която има тук, не може да има начало и толкова смирително и толкова възвишително, което отнема от ученика всяка мисъл, че делата и думите му струват нещо, и което му дава такова силно уверение, че Божието слово (казано чрез него или други) няма да се върне при Него празно. – И ви определих. Христос ги избра, и на всеки от тях му назначи мястото. Така и на нас той назначава нашето място и нашата работа. – Да излезете в света и да принасяте плод, защото така Отец е се прослави (ст. 8); и това беше цялото намерение и желание на Христос и за него и за тях. И като носеха доброто семе на царството, благовестието на Божията любов в Христос, какъв изобилен плод те дадоха! Но не трябва да забравяме, че то не се касае само да принесат плод като спасяват другите, но и да имат “плодът на Духът” в своите подновени, облагородени, и осветени сърца. Виж. бел. на ст. 8. – И плодът ви да бъде траен. Този духовен плод, който ние събираме е “в живот вечен” (гл. 4:36). Срав. и Отк. 14:13, И делата им ходят след тях. – Та каквото и да поискате от Отца в Мое име. Виж. бел. на ст. 7 и на гл. 14:13,14. Обещанието се повтаря в гл. 16:23. Така той в тази си реч постоянно ги насърчава да се молят. Тук думата Та съединява това с предишната част, и показва, че Христос ги е избрал за тази цел.

Ст. 17. Като им посочва колко много ги обича (ст. 13), като ги нарича свои приятели (ст. 14,15), и като им показва, че той ги е избрал да извършат едно велико дело (ст. 16), той иска да ги свърже помежду им с по-голяма любов. И наистина мисълта за общите ни отношения към Христос е тази, която свързва сърцата ни в едно в Християнска любов. И колкото по-близо се приближаваме до него, нашият общ център, толкова по-близо ние се приближаваме и един до друг..

Ст. 18. В предишната част на тази глава, той беше говорил за отношението им към него и един към друг. Но в останалата част на тази глава, и в началото на следващата глава (ст. 1-4), той говори за отношението им към света. Като се беше постарал да усъвършенства упованието им в него и любовта им един към друг, той сега им казва, че от света те трябва да очакват ненавист. – Ако светът ви мрази, знайте, че Мене преди вас е намразил. Той посочва на световната ненавист към него, за да ги утеши, за това, че светът ще ги мрази. Тази мисъл ще ги свърже още по-тясно с техния Учител, и ще ги усили да понесат изпитните си търпеливо и даже весело. Виж. бел. на ст. 11, и срав. с 1Пет. 4:12,13.

Ст. 19. Ако бяхте от света, светът щеше да люби своето. Това показва крайното себелюбие на световната любов. Той не може да обича нищо друго освен това, което е негово. Както и да е, той без друго (до като естеството му не се промени) още ненавижда това, което е не само вън от кръгът на мислите и любовта му, но е и направо противно нему. – Аз ви избрах от света. Виж. бел. на ст. 16. Християнинът макар и да е в светът “не е от света”, защото той се е възродил и принадлежи на едно царство, което не е от този свят (гл. 18:35,36), както и Царят му не е от този свят (гл. 8:23).

Ст. 20. Помнете думата, която ви казах. Срав. с гл. 13:16, където той им беше казал това, за да ги научи на смирение, а особено Мт. 10:24, където той го казва, както и тук, във връзка с гоненията, които те трябва да очакват, и за да ги насърчи да понесат тези гонения. – Ако Мене гониха, и вас ще гонят, и пр. Понеже учениците имаха същия дух и се подбуждаха от същите подбуждения както и Учителя им, и работеха за същата цел, заради това светът е се отнесе с тях както се е отнесъл с него. Цялата църковна история е потвърдила тази истина.

Ст. 21. Но всичко това ще ви сторят поради Моето име. Тези думи тълкуват предишния стих. Учениците бяха преследвани не толкова за това, което те сами бяха или извършиха, но защото носеха Христовото име. Виж. Д.А. 4:17, 9:14, и пр. И това, че беше така им служеше да ги утешава и радва (Д.А. 5:41, 21:13; 2Кор. 12:10; 1Пет. 4:14). Срав. с Мт. 5:11,12, където Христос им казва да се радват когато ги гонят заради него. – Защото не познават Онзи, Който Ме е пратил. Като им показал най-напред, че ненавистта на човеците към учениците произхожда от ненавистта им към самия Христос, той сега им казва, че ненавистта им към Христос произлиза от непознаването им на Бога. Срав. със ст. 23 и гл. 8:42, и забележете, че невежеството е нравствено невежество, което произтича от нравственото им неприличие на Бога. Срав. с гл. 7:17.

Ст. 22-24. В предишните стихове Исус показва как светът ще мрази и гони учениците му за неговото име. А сега в тези стихове той показва грешноста на ненавистта им към него, защото те го ненавиждат въпреки, че той им се е открил и им е говорил (ст. 22), и въпреки извънредните му дела (ст. 24). – Ако не бях дошъл и не бях им говорил, грях не биха имали. От това не трябва да разбираме, че тогава те щяха да бъдат безгрешни съвсем. Христос дойде, за да избави грешниците – загубените. Павел показва, че езичниците са “безответни” и “достойни за смърт” (Рим. 1:20,32), и че “всички съгрешиха” и могат да се оправдаят само с Божията благодат “чрез изкуплението, което е в Христа” (Рим. 3:23,23). Трябва, прочее, да разберем, че тук (и в ст. 24) Христос загатва за грехът им, затова че ненавиждат него и учениците му, за който грях той току-що беше говорил. Ако той не беше дошъл и не беше им говорил, и не беше доказал божественото си послание чрез извършването на дела “които никой друг не е сторил” (ст. 24), техните грехове щяха да принадлежат на времената на невежеството, които Бог презираше (Д.А. 17:30,31), и не щяха да бъдат положителното нечестие на човеците, които умишлено отхвърлиха истината, макар и да я знаеха. – Сега, обаче, нямат извинение за греха си. Ако Павел можеше да каже на езичниците, които имаха само мъждивата светлина на естеството, че те са “безответни” или без извинение, колко повече са тези без извинение, които ненавиждат Бога и истината открита в Исуса Христа. Но това е точно положението и грехът на тези, които ненавиждат Христос, както той казва тук: Който мрази Мене, мрази и Отца Ми, защото делата и чувствата на Отца и целия му характер се проявиха в Христа; и понеже те ненавиждаха този характер, те ненавиждаха и Бога. И тук ние виждаме колко ниско човек може да изпадне. Бог е любов; и колко голяма му е любовта, той показа в Христа и в разпятието му. И този, който мрази Христос и Отца както се е открил в него, е съвършено закоравял и изгубен в грях, защото той мрази самата любов. – Ако не бях сторил между тях делата, които никой друг не е сторил. Евангелията показват убедително, че чудотворните дела на Христос надминаваха и по число и по вид делата на който и да е пророк. Следователно, ако древните юдеи се убедиха от чудесата сторени от пророците им, колко повече трябваше юдеите в Христовото време да се убедят от Неговите чудеса. И Исус често се отзовава на тези чудеса като доказателства на посланието му, и като осъждение на тях затова, че не вярват в него. Виж. особено бел. на гл. 5:36 и 10:37. Но в нечестието и ненавистта си те не искаха да вярват, и те злобно приписваха най-великите и най-добротворните му дела на съдействието на Сатана. За такива сърца няма входове през, които добротата може да влезе. Срав. бел. на Мт. 12:31,32.

Ст. 25. Закона им, т.е., в Стария Завет. Виж. бел. на гл. 10:34. – "Намразиха Ме без причина". Вероятно Христос е имал предвид Месианският Псалом (Пс. 69:4). Но думите се намират и в Пс. 35:19; и същата мисъл се намира в Пс. 109:3> и 119:161. Тези думи бяха истина и за другите страдалци, но те бяха особено истинни за Христос, и напълно се “сбъднаха” в него – единственият съвършено безгрешен страдалец. Кой е имал някога причина да ненавижда Господ Исус? Какво зло е сторил той някога на човешкия род или на някое частно лице? Той дойде да спаси, а не да осъди, да благослови, а не да повреди. Но хората си показват грешноста като го мразят – единственото безгрешно лице. Виж. бел. на Лк. 2:35.

Ст. 26. А когато дойде Утешителят. Виж. бел. на гл. 14:16. – Когото Аз ще ви изпратя от Отца. В гл. 14:16, той казва, че Отец ще изпрати Св. Дух в отговор на молитвата на Синът; в гл. 14:26, че Отец ще го изпрати в името на Синът; а тук, че Синът ще го изпрати. Но в това няма противоречие. Както често видяхме в това Евангелие, такова е единството на Отца и Сина, така че делата на единия, често се считат за дела на другия (виж. особено гл. 5:19 и 14:10), така както и нещата на Отца се считат, че принадлежат и на Синът (гл. 16:15). – Духът на истината. Срав. бел. на 14:17. – Който изхожда от Отца. Източните църкви въобще твърдят, че този стих потвърждава, че Св. Дух произхожда само от Отца, а пък Западните Църкви, като го сравняват с гл. 16:15, и с онези места, където Св. Дух се казва, че е Дух на Христос (Рим. 8:9; Гал. 4:6; Фил. 1:19; 1Пет. 1:11), са поддържали, че Св. Дух изхожда и от Сина. Но тълкувателите сега въобще приемат, че този стих по никакъв начин не се отнася към метафизичния въпрос за личното отношение на Св. Дух спрямо Отца. Вероятно е, че този въпрос, както и въобще въпросът за отношението на трите лица от Св. Троица едно към друго, е непонятен за нас. Св. Писание говори за него само толкова, колкото се касае до тяхното отношение към нас в планът на спасението. Както и да е, тези думи не ни учат, че Св. Дух произхожда от съществото на Отца, но че той идва от присъствието на Отца, като Негов пратеник, също както самия Христос дойде от Него (гл. 7:29, 8:26, и пр.). – Той ще свидетелствува за Мене. Както вече видяхме (виж. бел. на ст. 18), в тази част на речта си Христос говори за отношението на апостолите към света. Заради това, той тук показва какво ще извърши Св. Дух, не за тях, но за света. Свръхестествените проявления на Св. Дух, особено в Деня на Петдесетница, бяха забележително и силно свидетелство за Христос, както Петър утвърждава (Д.А. 2:32,33), което накара мнозина да повярват в Него.

Ст. 27. Но и вие свидетелствувате. Имаше двояко свидетелство за Христос – божествено и човешко, - чудотворните проявления на Св. Дух, и задружното свидетелство на дванадесет души, които са били с Христа “от началото”, т.е., от началото на публичното му проповядване. Виж. Д.А. 1:21,22. Не е чудно, че с такова свидетелство мнозина повярваха, и че в няколко години последователите му се намираха във всяка част от Римската Империя. Че повече души не повярваха, може да се разясни само от развратността на човешкото сърце и естествената му ненавист към святостта, която тази вяра изисква.

Назад | Съдържание | Напред