Глава 17.

¹ И рече на учениците Си: Не е възможно да не дойдат съблазните; но горко на онзи, чрез който дохождат!

² По-добре би било за него да се окачи един голям воденичен камък на врата му и да бъде хвърлен в морето, а не да съблазни един от тия малките.

³ Внимавайте на себе си. Ако прегреши брат ти, смъмри го; и ако се покае прости му.

⁴ И седем пъти на ден ако ти сгреши, и седем пъти се обърне към тебе и каже: Покайвам се, прощавай му.

⁵ И апостолите рекоха на Господа: Придай ни вяра.

⁶ А Господ рече: Ако имате вяра колкото синапово зърно, казали бихте на тая черница: Изкорени се и насади се в морето, и тя би ви послушала.

⁷ А кой от вас, ако има слуга да му оре или да му пасе, ще му рече веднага, щом си дойде от нивата: Влез да ядеш?

⁸ Напротив не ще ли му рече: Приготви нещо да вечерям, стегни се та ми пошетай, докато ям и пия, и подир това ти ще ядеш и пиеш?

⁹ Нима ще благодари на слугата за дето е извършил каквото е било заповядано? [Не вярвам].

¹⁰ Също така и вие, когато извършите все що ви е заповядано, казвайте: Ние сме безполезни слуги; извършихме само това, което бяхме длъжни да извършим.

¹¹ И в пътуването Си към Ерусалим Той минаваше границата между Самария и Галилея.

¹² И като влизаше в едно село, срещнаха Го десетина прокажени, които, като се спряха отдалеч,

¹³ извикаха със силен глас, казвайки: Исусе наставниче, смили се за нас!

¹⁴ И като ги видя, рече им: Идете, покажете се на свещениците. И като отиваха, очистиха се.

¹⁵ И един от тях, като видя, че изцеля, върна се и със силен глас славеше Бога,

¹⁶ и падна на лице при нозете на Исуса и Му благодареше. И той бе самарянин.

¹⁷ А Исус в отговор му рече: Нали се очистиха десетимата? а где са деветимата?

¹⁸ Не намериха ли се други да се върнат и въздадат слава на Бога, освен тоя иноплеменник?

¹⁹ И рече му: Стани и си иди; твоята вяра те изцели.

²⁰ А Исус попитан от фарисеите, кога ще дойде Божието царство, в отговор им каза: Божието царство не иде така щото да се забелязва;

²¹ нито ще рекат: Ето тук е! или Там е! защото, ето Божието царство е всред вас.

²² И рече на учениците: Ще дойдат дни, когато ще пожелаете да видите поне един от дните на Човешкия Син, и няма да видите.

²³ И като ви рекат: Ето, тук е! да не отидете, нито да тичате подире им.

²⁴ Защото, както светкавицата, когато блесне от единия край на хоризонта, свети до другия край на хоризонта, така ще бъде и Човешкият Син в Своя ден.

²⁵ Но първо Той трябва да пострада много и да бъде отхвърлен от това поколение.

²⁶ И както стана в Ноевите дни, така ще бъде и в дните на Човешкия Син;

²⁷ ядяха, пиеха, женеха се и се омъжваха до деня, когато Ное влезе в ковчега, и дойде потопът и ги погуби всички.

²⁸ Така също, както стана в Лотовите дни; ядяха, пиеха, купуваха, продаваха, садяха и градяха,

²⁹ а в деня, когато Лот излезе от Содом, огън и сяра наваляха от небето и ги погубиха всички, -

³⁰ подобно на това ще бъде и в деня, когато Човешкият Син ще се яви.

³¹ В оня ден, който се намери на къщния покрив, ако вещите му са в къщи, да не слиза да ги вземе; също и който е на нива да не се връща назад.

³² Помнете Лотовата жена.

³³ Който иска да спечели живота * си, ще го изгуби; а който го изгуби, ще го опази.

³⁴ Казвам ви, в онази нощ двама ще бъдат на едно легло; единият ще се вземе, а другият ще се остави.

³⁵ Две жени ще мелят заедно; едната ще се вземе, а другата ще се вземе, а другата* ще се остави.

³⁶ [Двама ще бъдат на нива; единият ще се вземе, а другият ще се остави].

³⁷ Отговарят Му, казвайки: Къде, Господи? А Той им рече: Където е трупът, там ще се съберат и орлите.
 

§97. За съблазните, вярата и смиреномъдрието (гл. 17:1-10).

Някои прадполагат, че първите шест стиха на тази глава са една сбирка Христови изречения изказани в разни времена. Но те съставляват тука едно свързано словце, което вероятно е било изречено във връзка с гл. 15 и 16.

Ст. 1,2. Не е възможно да не дойдат съблазните, и пр. Виж. бел. на Мт. 18:6,7, където редът на двете изречения е преобърнат. Може би противенето и присмиването на фарисеите (гл. 16:14), да съблазнило бирниците и грешниците, споменати в гл. 15:1, и да попречило на някои от тях да се прилепят към Христа. Главното тука за нас е да помним колко голям е грехът, и колко ужасно ще бъде наказанието на онези, които въвеждат човеците в грях, било като се присмиват на добрите, било като ги изкушават в порок. – Тия малките. Те са слабите по вяра, - онези, които скоро са се завърнали от скитанията си, - агнетата на Христа, за които той особено се грижи (гл. 15:5; Ис. 40:11).

Ст. 3,4. Ако се покае, простиму. Като заръчал на учениците си да внимават да не въвеждат другите в грях, той сега им заповядва да бъдат еднакво внимателни и да ги погадват (т.е., изобличават) колчим съгрешат (една длъжност, която твърде често се пренебрегва), и ако някой се покае, да му простят. И трите тези длъжности се внушават от любов, и могат прилично и право да се извършват само с дух на любов. Съществените части на тези два стиха се намират в Мт. 18:15,21,22, на които виж. бел. Обаче, там Христос е казал “седемдесет пъти на ден”, а тука “седем пъти на ден”. Значението и на двете изражения, е че ние всякога трябва да имаме простителен дух; и всеки път, когато злодеятелят се покае, трябва да му простим. Тъй като прощението подразбира пълно възвръщане на положението заемано преди извършването на злодеянието (срав. с гл. 15:20-24), то не може да се даде докато не се покажат някои знакове на покаяние. Приемането на блудния син от баща му, за което по-горе се разазва, е най-добрия пример на любовта, която трябва да показваме към съгрешилите наши братя и сестри, и на готовното и пълно прощение, което трябва да им дадем, когато те се покаят.

Ст. 5. И апостолите рекоха. Не въобще Христовите ученици, но дванадесетте. Както видяхме, горните увещания им са били дадени по-преди; и те несъмнено са били почувствали колко мъчно е било да ги изпълняват. Изглежда като, че те са били и научили, че вярата е победата, която побеждава света (1Йн. 5:4); и те сега виждат, че само с по-силна вяра ще могат да надвият на светския дух в себе си, и да проявяват духа на любовта по трите начина, които Христос току що заповядал. Срав. с Мк. 9:24, - “Вярвам, Господи; помогни на моето неверие”.

Ст. 6. Ако имате вяра, и пр. С тези думи Христос насърчава апостолите си да не се отчайват, като ги уверява, че с упражняването на проста вяра в Бога корените на себелюбието и греха ще се изтръгнат от сърцата им. Вярата съединява с Бога, а на Бога всички неща са еднакво лесни. Веднъж преди това (Мт. 17:19), и друг път по-после (Мк. 11:23), Христос дал подобно пояснение на силата на вярата, - само че в онези места той употребил думата “планина”, вместо “черница”. Виж. бел. на онези места, особено на Ев. от Матей.

Ст. 7-10. С това пояснение Христос показва на апостолите си, че когато с упражняването на вяра те ще могат да извършват всичко, които им бил заповядал (ст. 10), пак те с нищо не ще се хвалят, и не ще притезават запплата; защото който пази този закон на любовта, извършва просто което му е длъжността, - само което той желае други да направят нему, и чувства, че са длъжни да го направят. Разбира се, че пояснеието тука взето от отношението между слугата и господаря му само по себе не е пълно, понеже Христос нарича учениците си не раби но приятели (Йн. 15:15); но пак то е пълно за целта, която Христос е имал пред вид. Той говори тука, както често е говорил, от гледната точка на слушателите си. Даже дванадесетте му апостоли били склонни да мислят, че някаква заплата им се е състояло за ранното им и дълго служение, като попитали ““Нам прочее що ще ни бъде”, за преданността ни към тебе?” (Мт. 19:27), и като гледали за високи места в царството небесно (Мт. 20:21). Така Христос им напомнил, че е дръжност на слугата да служи, и, когато свърши една работа, да следва пак да слугува; и колкото за тях, колкото верно и да бъде служението им, с това те само изпълняват длъжността си, - ей, често те няма и да я изпълнят, та наистина ще бъдат безполезни раби. Но което Христос тука им показва, че те нямат право да притезават, той другаде им заявява (гл. 12:37), че наистина ще го получат. Обаче, там той ги насърчава към верност, като им показва какво Бог в щедрата си и изобилна любов ще им направи, тогава, когато тука той им показва, че те нямат право да го притезават като нещо, което им се дължи. Заплатата е по благодат, а не по дълг (Рим. 11:6); и когато смъртта е заплатата (принадлежната заплата) на греха, вечният живот е Божие дарование (Рим. 6:23). Забележете, че учението, че човек може да извършва дела повече, отколкото са потребни за спасението му, та може да съдейства за спасението и на други, което е толкова противно на цялото съдържание на Светото Писание, среща в това Христово пояснение ясно опровержение. Най-верните – които са направили все що им е било заповядано – далеко от да имат някакви свръхобилни добри дела, които биха могли да ги минат на сметката на другиго, са още безполезни раби; и даже праведните едвам се спасяват (1Пет. 4:18). Трябва да забележим и това, че те не са безполезни в същия смисъл както онзи раб споменат в Мт. 25:30. Той бил безполезен защото не бил извършвал каквото господарят му е имал право да очаква; но тези трябвало да считат себе си за безполезни, защото не извършали нищо повече от това, - нищо повече, отколкото длъжността им като слуги им налагала, и следователно нищо което да ги удостои за особенни благодарения (ст. 9).

§78. Изцелението на десетте прокажени (гл. 17:11-19).

Ст. 11. Както се вижда от числото на отдела, това събитие вероятно се е случило няколко време преди събитията разказани в предишните шест – седем глави. Едничкото доказателство, което имаме за това е споменатият тука факт, че Исус е преминавал “през сред Самария и Галилея” – сир., по границата между тези две области. За това изглежда вероятно, че пътуването към Ерусалим, за което тука се говори, е същото онова споменато в гл. 9:51.

Ст. 12. Десетина прокажени. Изключени от обществото поради нечистотата си, те съставили свое си общество, от евреи и от самаряни (ст. 16). За естеството на проказата, и значението й, виж. бел. на Мт. 8:2. Прокажените стояли отлъчени според Мойсеевия закон (Лев. 13:46); но прокаженият споменат в мт. 8:2, от усърдие да се изцели, нарушил този закон, и паднал на Исусовите нозе, и Исус се допрял до него та го изцелил.

Ст. 14. Идете, покажете се на свещениците. Срав. с Мт. 8:4, и бел. Но там прокаженият първо бил очистен, и после му било заповядано да иде да се покаже на свещеника; тогава когато тука на тези прокажени, за да се изпита вярата им, първо им се заповядва да идат да се покажат на свещениците, и после, като отивали, очистила им се проказата. Ние трябва да сме покорни на Христовите заповеди, било че имаме доказателство, че сме подновени или не. Подновлението и спасението (макар и да не се обезпечава с послушание) се намират в пътя на послушанието и покорността; поне доказателството за тях се намира там, и само там.

Ст. 15,16. Като видя като изцеля, и пр. Вероятно той бил извървял малко път, когато, като видял, че се е изцелил, върнал се да изкаже признателността си на благодетеля си. Показването му на свещеника е било потребно, за да получи свидетелство от него, че се е изцелил, та да бъде пак приет в обществото на приятелите си. Но той повече желаел да изрази признателността си на избавителя си отколкото да се радва на обществото на приятелите си. Той тозчас захванал да слави Бога, и благодари на Христа когато стигнал при него. – А той бе самарянин. От ст. 18 изглежда вероятно, че останалите изцелени прокажени са били евреи.

Ст. 17,18. От тука е явно, че Исус одобрил поведението на този признателен самарянин, и се наскърбил като не видял такова доказателство на признателност и у другите. – А где са деветимата? Несъмнено някои е са рекли, “Те отидоха да се покажат на свещениците както им заповядахте”. Но поведение като това е буквата, която убива (2Кор. 3:6); и любов и признателност, която принуждава едного да пренебрегне простата буква е безкрайно по-богоприятна, отколкото едно робско, нелюбящо послушание към буквата. Очевидно е, че този самарянин не само е бил изцелен, но и подновен, и вече е бил започнал да служи на Бога “по новият дух, а не по старата буква” (Рим. 7:6). Във всеки век може да чуем нееднократно отзива на тези Христови печални думи, “А где са деветимата”. Множества имат вяра, която ги заставя да идат при Христа да му се помолят за светски или духовни благословения за себе си или за дряги; но колко са които имат такава любов, която да ги принуди да върнат да въздадът всесърдечната си признателност и хвала на Бога! Молитвите и молитвените събрания не са никак твърде много; но благодаренията Богу и богоблагодарителните събрания са съвсем твърде малко. Псалмите са пълни със славословия; и, според Светото Писания, славословието е едно от главните занимания на небесните светии, и трябва да бъде такова и на земните светии.

Ст. 19. Твоята вяра те изцели. Думата преведена тука “изцели” е същата онази употребена в гл. 7:50, и преведена “спасе”, където тя се отнася за проението на грехове (ст. 49), и очевидно значи душевно да те изцели. Вероятно тя има и това значение тука. Деветимата били телесно изцелени; но този самарянин бил и душевно изцелен. Те всичките имали вяра и надежда; но само самарянинът е имал любов, без която всичко друго нищо не ползува (1Кор. гл. 13).

§100. За идването на Божието царство, и явлението на Човешкия Син (гл. 17:20-37).

Ст. 20,21. Йоан Кръстител, сам Христос, апостолите, и седемдесетте били проповядвали, че “Царството Божи” или царството небесно (виж. бил. На мт. 3:2) е наближило. А сега фарисеите попитали Христа, “Кога ще дойде?”. Може би те го попитали на присмех, като че искали да му кажат, “Отдавна сте казали, че това царство е наближило; но ето, че още не е дошло, и не виждаме каго ще дойде”. Значението на Христовия отговор се вижда да е това – Вие съвсем криво разбирате естеството на това царство. То не дохожда “с изглеждане”, не е някое външно царство, не ще проявява силата си с някои видими знакове, та човеците не ще могат да кажат, “Ето тука е, или, ето там” – Ето тука е царят, дворецът му, служителите му, бирниците му, и пр. ; но е царство в сърцето (“вътре във вас”). Така отговорът на Исуса на тези фарисеи е твърде приличен на отговора му на Пилат, “Моето царство не е от този свят – дойдох на този свят да свидетелствувам за истината. Всеки, който е от истината, слуша гласът ми” (Йн. 18:36,37). Колко верно е, че това царство е вътре в нас! Сам царят живее в нас (Йн. 14:20,23); законът му е написан на сърцата ни (2Кор. 3:3); и поданиците му са станали такива не с външна сила, но със силата на истината в сърцата им; и за това те му показват не просто външно послушание, но драговолно послушание на любящи и признателни сърца.

Ст. 22. Горното било казано на фарисеите. Но сега Исус се обръща към “учениците” си, и ги предизвестява, че дни на изпитание ги чакат – “дни когато ще пожелаете да видите един от дните на Човешкия Син”, когато те ще погледнат назад със съжаление на приятните дни през, които младоженекът е бил с тях (гл. 5:34), или напред с усърден копнеж за второто му дохождане да избави людете си. Това било особено верно в онези мрачни дни, които предшествули разорението на Ерусалим. Също верно е във всеки век, че учениците му чакат и бързат за идването на Божият ден (2Пет. 3:12). Ей, даже дужите под олтаря викат “До кога, Владико светий и истинний?” (Отк. 6:10). – Човешкия Син. Виж. бел. на Мт. 8:20. Останалата част от това слово твърде прилича на части от словото, което е записано в Мт. гл. 24, и което Христос изговорил на учениците си на Елеонската планина няколко дни преди разпятието си. Някои мислят, че Лука не е записал това слово на правото му място. Но, понеже и Лука дава едно кратко изложение на това слово (гл. 21:5-36), не можем да имаме съмнение, че тези думи тука са били изговорени по-преди, и в показаното тука време. Не е и чудно да е говорил Христос повече от веднъж върху този важен предмет, и да е приготвял учениците си за изкушенията и изпитанията, които ги чакали, и да ги е предизвестявал да не би да се помамят.

Ст. 23. Срав. с мт. 24:23-26, и бел.

Ст. 24. Срав. с Мт. 24:27, и бел, където смисълът е същия, но разликата в думите е за забелязване. Не щяло да има нужда те да следват онези, които ще им кажели – “Ето тук е”, или “Ето там е”; защото дохождането на Христа било за съденето му Еврейския народ, било за последното му съдене на света, ще станело на всякъде явно както светкавицата на небето.

Ст. 25. Но първо той трябва да пострада много. Най-малко два пъти по-преди Исус бил казал на учениците си не само, че ще страда, но и че ще умре (Мт. 16:21, 17:22,23). Но пак те не могли да разберат това докато той не възкръснал от мъртвите (Лк. 24:45,46). Те знаели и вярвали, че Исус е Месия, Син Божий, и “Син Човешки”, за който Даниил бил говорил, който бил дошъл да основе царството небесно. Как, прочее те могли да повярват, че той трябвало да страда и умре? А, и те както фарисеите, още не разбрали, че Царството Божие е вътре в нас (ст. 21). Те не разбрали това даже и тутакси след възкресението на Христа; защото и тогава те гледали за възвръщането на външното Израилево царство (Д.А. 1:6).

Ст. 26-30. В Ноевите дни, и пр. В тези стихове Исус показва на учениците си, че идването му ще бъде внезапно и неочаквано, че то ще свари човеците безгрижно предадени на обикновенните си светски занятия и удоволствия. Пояснението от “Ноевите дни”, е било употребено и в по-послешното слово. Виж. Мт. 24:37-39, и бел. но второто пояснение, от “Лотовите дни”, не се намира в Ев. от Матей. – Подобно на това (ст. 30), не само така внезапно и неочаквано, но и така съсипително; защото съсипването на онези места било един пример (Юда ст. 7) за съсипването, което щяло да сполети грешния Еврейски народ чрез Тит. Син човешки се е явил. Той е всякога в света, макар и невидим, но присъствието му се открило с ужасното разорение от Римляните на народа, който го отхвърлил (виж. бел. на Мт. 24:30); но в един по-пълен и по-буквален смисъл той ще се яви в съдния ден, който се нарича и ден на явлението му (виж. 1пет. 1:7; 2Сол. 1:7).

Ст. 31. Даже онези, които мислят, че този отдел се отнася непосредствено за идването на Христа да съди въобще допускат, че този и следващите стихове не може да се отнасят за него, та са принудени да предполагат, че Лука тука ги е поставил не на правото им място. От това идване Христовите ученици не ще искат да бягат; нито ще бъдат увещавани както тука, да не слизат или да се не връщат назат, за да вземат нещо от домовете си. Срав. с Мт. 24:17,18, и бел, където, както смисълът показва, това Христово идване се отнася за разорението на Ерусалим. Да не са били тези предизвестия, Христовите ученици несъмнено са щели да отложат побегването си от Ерусалим до едно време, когато е щяло да бъде вече късно, та са щели да изгубят живота си.

Ст. 32. Помнете Лотовата жена. Забавянето й и поглеждането й назад, против божествената заповед, е било причината за погиването й (Бит. 19:17,26). Минута бавене често е докарвало загубата на живот; и често минута бавене и поглеждане назад с копнеж за земни неща е докарвало загубата на душата.

Ст. 33. Срав. с Мт. 10:39, и бел. Но там е противопоставен телесният на духовния живот, а тука Христос се вижда да говори прямо, и може би само, за телесния живот. Преди да се разори Ерусалим, мнозина, които рекли да избавят живота си с отричане Христа, или които, когато настанало време за бягане, се върнали назад да запазят имота си, несъмнено изгубили живота си по този начин.

Ст. 34-36. Срав. с Мт. 24:40,41, и бел. Тогава най-тесни приятели ще се разделят един от друг. Такива раздели често се случвали във военни времена. Много по-верно ще бъде това в пришествието на Христа да съди света. Тогава от същото легло, от същата нива, от същата работа, един ще стане да посрещне Господа като иде от небето (1Сол. 4:17), и другият ще рече на планините и на канарите да паднат върху него, и да го скрият от лицето на седещия на престола и от гнева на Агнето (Отк. 6:16).

Ст. 37. Срав. с Мт. 24:28, и бел. Но въпросът “Къде, Господи?” не се намира там, и не бил потребен, понеже мястото е било там явно от смисъла. – Гдето е трупът. Такива поговорки като тази широко се приспособяват и често се изпълняват. Орлите се събират там където има мърша; и Божиите отмъстителни войски се събрали там където имало най-много нечестие – ту в Содом и Гомор, ту в Ниневия и Вавилон, ту в Тир и Сидон, ту в Ерусалим, и ту във Вавилон на Откровението (Отк. 18:2-24). Човеците питат къде ще настанат Божиите съдби; и отговорът е, че те ще настанат там, където има нужда от тях.

Назад | Съдържание | Напред