² Той дойде при Исуса нощем и Му рече: Учителю, знам, че от Бога си дошъл учител; защото никой не може да върши тия знамения, които Ти вършиш, ако Бог не е с него.

³ Исус в отговор му рече: Истина, истина ти казвам, ако се не роди някой отгоре *, не може да види Божието царство.

⁴ Никодим Му казва: Как може стар човек да се роди? може ли втори път да влезе в утробата на майка си и да се роди?

⁵ Исус отговори: Истина, истина ти казвам, ако се не роди някой от вода и Дух, не може да влезе в Божието царство.

⁶ Роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух.

⁷ Не се чуди, че ти рекох: Трябва да се родите отгоре.

⁸ Вятърът духа гдето ще, и чуваш шума му; но не знаеш отгде иде и къде отива; така е с всеки, който се е родил от Духа.

⁹ Никодим в отговор Му рече: Как може да бъде това?

¹⁰ Исус в отговор му каза: Ти си Израилев учител, и не знаеш ли това?

¹¹ Истина, истина ти казвам, това, което знаем, говорим, и свидетелствуваме за това, което сме видели, но не приемате свидетелството ни.

¹² Ако за земните работи ви говорих и не вярвате, как ще повярвате, ако ви говоря за небесните?

¹³ И никой не е възлязъл на небето, освен Тоя, Който е слязъл от небето, сиреч, Човешкият Син, Който е на небето.

¹⁴ И както Моисей издигна змията в пустинята, така трябва да бъде издигнат Човешкият Син,

¹⁵ та всеки, който вярва в Него [да не погине, но] да има вечен живот.

¹⁶ Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот:

¹⁷ Понеже Бог не е пратил Сина на света да съди света, но за да бъде светът спасен чрез Него.

¹⁸ Който вярва в Него не е осъден; който не вярва е вече осъден, защото не е повярвал в името на Единородния Божий Син.

¹⁹ И ето що е осъждението: светлината дойде на света, и човеците обикнаха тъмнината повече от светлината, защото делата им бяха зли.

²⁰ Понеже всеки, който върши зло, мрази светлината, и не отива към светлината, да не би да се открият делата му;

²¹ но който постъпва според истината отива към светлината, за да се явят делата му, понеже са извършени по Бога.

²² След това дойде Исус с учениците Си в юдейската земя; и там се бавеше с тях и кръщаваше.

²³ Също и Иоан кръщаваше в Енон, близо до Салим, защото там имаше много вода; и людете дохождаха и се кръщаваха.

²⁴ Понеже Иоан още не беше хвърлен в тъмница.

²⁵ И така възникна препирня от страна на Иоановите ученици с един юдеин относно очистването.

²⁶ И дойдоха при Иоана и му рекоха: Учителю, Онзи, Който беше с тебе отвъд Иордан, за Когото ти свидетелствува, ето, Той кръщава, и всички отиват при Него.

²⁷ Иоан в отговор рече: Човек не може да вземе върху си нищо, ако не му е дадено от небето.

²⁸ Вие сами сте ми свидетели, че рекох: Не съм аз Христос, но съм пратен пред Него.

²⁹ Младоженецът е, който има невестата, а приятелят на младоженеца, който стои да го слуша, се радва твърде много поради гласа на младоженеца; и така, тая моя радост е пълна.

³⁰ Той трябва да расте, а пък аз да се смалявам.

³¹ Онзи, Който дохожда отгоре, е от всички по-горен; който е от земята, земен е, и земно говори. Който дохожда от небето е от всички по-горен.

³² Каквото е видял и чул, за Него свидетелствува; но никой не приема свидетелството Му.

³³ Който е приел Неговото свидетелство потвърдил е с печата си, че Бог е истинен.

³⁴ Защото Тоя, Когото Бог е пратил, говори Божиите думи; понеже Той не Му дава Духа с мярка.

³⁵ Отец люби Сина и е предал всичко в Неговата ръка.

³⁶ Който вярва в Сина има вечен живот; а който не слуша Сина няма да види живот, но Божият гняв остава върху него.

§24. Разговорът на Исус с Никодим за новорождението – (гл. 3:1-21).

Ст. 1,2. Човек от фарисеите. За едно описание на фарисеите, виж. бел. на Мт. 3:7. – Никодим. За него се говори само в това евангелие: (1) тук; (2) в гл. 7:50-52, където той бил против да осъдят Исус преди да го изслушат; и (3) в гл. 19:39, където той дал съдействието си на погребението на Исус. Всичките тези места разкриват по него от характера му. Тук той сам търси истината. Той вероятно е бил един от онези, за които се споменава в гл. 2:23, които като видели чудесата на Христос повярвали, понеже тук той казва: “Знаем, че от Бога си дошъл учител, защото никой не може да прави тези знамения, които ти правиш, ако не е Бог с него”. Но какво Никодим вярвал? Той вярвал, че Христос е бил от Бога изпратен учител; и като вярвал, че е учител, той дошъл при него, за да се поучи, и вероятно нарочно, за да поучи нещо повече за Исус, характера му, и делото му. Както от думите му тук се подразбира, той бил видял чудесата, които Исус извършил в Ерусалим. При това, като е бил “началник Юдейски”, сир., член на народния съвет (виж. гл. 1:19), той ще е бил чул за депутацията на Кръстителя (гл. 1:19-28), та естествено ще е помислил, че Исус е бил по-големият от Йоан, чието дохождане Йоан бил възвестил. От дохождането на Никодим “през нощта” при Исус, въобще се предполага, че той е бил страхлив човек, или поне, че не щял още да го знаят за приятел на Исус; и от гл. 7:52 изглежда като че той не се изказал явно, че бил един от учениците на Христос. Не се знае добре дали искането му да се разгледа справедливо делото на Исус е произлизало от привързаността му към него или от вродената му любов към правдата, но вероятно то е произлизало и то двете. Когато Христос умрял, той още показвал любовта си към него, като и присъствал и помагал на погребението му (гл. 19:39). Едва ли има съмнение, че от тогава насетне той е бил явен ученик. – Защото никой не може да прави тези знамения, и пр. Срав. с гл. 9:33 и Д.А. 2:22. Тук ние виждаме доказателството от чудесата, че Исус е бил от Бога изпратен, изложено най-накратко. Самите чудеса не доказват нищо за естеството на Христос, но те показват, че Бог е бил “с него”. Сънищата, знаменията, и чудесата, за които се говори във Вт. 13:1-3, и които били позволени да станат, за да се изпита любовта на Божиите люде, не били никакви чудеса в истинския смисъл на думата.

Ст. 3. Истина, истина. Виж. бел. на гл. 1:51. И тук тези думи въвеждат една дълбока истина в загадъчните или иносказателните думи. – Ако се не роди някой отново. Никодим счита Христос за учител, и иска да научи някоя нова истина от него, но Христос отговаря, че не е знанието, което е нужно, но нов живот, и за придобиването на този нов живот, е нужно ново рождение. За Никодим, фарисея, религията е една наредба от учения, обреди и дела, а за Христос, тя е живот, нов духовен живот, който може да се достигне само с ново рождение. Думата преведена тук “изново” значи и “свише”, и някои така я превеждат тук, но в най-старите преводи тя е преведена изново, и очевидно Никодим така е разбрал (ст. 4). – Не може да види царството Божие, сир., не може да влезе (ст. 5), или да участва в онова царство, което Христос дошъл да основе тук на земята. Виж. бел. на Мт. 3:2. Буквално истина е, и че без това ново рождение човек не може “да види” това царство, не може да разбере какво нещо е духовния живот, той трябва да се роди духовно, и да има духовен живот (срав. 1Кор. 2:15), също както само онзи разбира естествения живот, който се е родил естествено, и има естествен живот.

Ст. 4. Как може стар човек да се роди, и пр.? Не можем да предположим, че Никодим наистина е помислил, че Исус е искал да каже, че човек трябва втори път да влезе в майчината си утроба и да се роди. Но можем също да предположим, както някои, че той е искал да вземе на присмех мисълта за такова едно раждане. Никодим е бил човек искрен, и е очевидно, че е имал голямо почитание към Исус като “от Бога дошъл учител”. Той просто е искал да каже – Това не може да бъде значението на думите ти. Какво, прочее, искаш да кажеш? Но защо Никодим да не е схващал по-добре значението на думите на Христос? Понятието за новорождението не било съвсем неизвестно на евреите. Те имали обичай да го споменават в отношението към прозелитите, когато се кръщавали, като казвали за един такъв, “Той е детенце току-що родено”. И думите на Христос тук почти неизбежно внушават същото нещо на ума на Никодим. Което Никодим намирал мъчно било това, че не могъл да разбере как думите на Христос могли да се приложат на евреите, които по естествено рождение били вече Божии люде.

Ст. 5. Истина, истина. Повторението на тези думи пак набляга на факта, че Исус тук говори за една дълбока и най-важна истина, и наистина толкова дълбока, че е била бойно поле, на което са се сражавали богослови във всичките времена. Какво означава, “да се роди някой от вода и Дух”? За да разберем това, важно е да помним, че Исус е искал да изясни тук една велика истина, не пряко на нас, а на един тогавашен евреин. Затова, като ключ на тези Христови думи служат великите събития, които тогава са се случвали, особено делата и думите на Йоан Кръстител, който бил дошъл да приготви пътя Господен, сир., да приготви ума и сърцето на човеците да приемат Господа, и така да приемат тази велика духовна истина относно пътя, по който се влиза в царството му. Йоан Кръстител бил рекъл: “Аз ви кръщавам с вода в покаяние, а този който иде след мене, той ще ви кръсти със Светия Дух (Мт. 3:11; Мк. 1:8, и др.). Несъмнено Никодим, както повечето фарисеи (Лк. 7:30), бил пренебрегнал първото. Малко месеци преди това, началниците на народа, от които Никодим бил един, били изпратили представители при Йоан Кръстител (гл. 1:19), да го попитат кой е, и с каква власт кръщава, но както е явно от Мт. 21:23-25, те не повярвали в него. Затова Исус казва на Никодим – Вие имахте нужда от кръщението с вода, което Йоан извършваше, и имате нужда и от кръщението със Светия Дух, на което първото е било подготовка.

Но това не е всичко. Йоановото кръщение не било нов обред, но било основано на кръщението, с което се кръщавали прозелитите, и както по-горе отбелязахме, когато един прозелит се кръщавал, за него се казвало, че е измивал греховете на езичеството си, и че се е раждал отново. Когато Йоан приложил този обред на съотечествениците си, той им казал, че и те, за да влязат в новото Месиево царство, трябвало да измият греховете си с покаяние. Сега Христос отива крачка напред, и казва на Никодим – Не само вие и всички имате нужда да измиете греховете си с покаяние, но имате нужда и от всичко което се е подразбирало в онова Прозелитско кръщение както се е прилагало на езичниците, сир., да се роди човек отново с приемането на нов дух – именно, Светия Дух, който аз ще дам. Но важно е да отбележим, че в приемането на един прозелит в Еврейското общество кръщението не е било съществено нещо. Наистина, то не е било предписано в Стария Завет, но било станало обичайно у евреите като приличен знак. Същественото нещо било вяра – вяра в Йеова като истинния Бог, и в следствие на това, покорност на всичките му изисквания, нравствени и обредни. Това, разбира се, е включвало отхвърляне на предишните лъжливи богове, напускане на поклонението им, и оставяне на всичките грехове свързани с онзи езически живот. Тази вяра и това напускане на греховете били съществените неща, и те не били произвеждани с кръщението, а били прилично представлявани с него като знак. Затова, Христос казва, че всички имат нужда да се родят отново, което рождение става по действието на Светия Дух, и което (както в случая на един прозелит) прилично се представлява с кръщението с вода. Ето защо в останалата част на този разговор Христос не говори вече за знака, но насочва ума на представляването с този знак нещо – измиването на греховете с раждане отново от Духа (ст. 6,8). Ключът на този 5ти стих се намира в думите на Йоан, “Аз кръщавам с вода – той (Исус) кръщава със Светия Дух” (гл. 1:26,33), и този ключ трябва да се е въртял в ума на Никодим. Кръщение с вода, - кръщението с вода чрез, което езичникът се е допускал, като новородено отроче, в Юдейството, като този обред не е произвеждал, но просто е представлявал очистването на живота от езическите нечистоти и преданост на служението на истинския Бог: кръщението с вода, което Йоан бил проповядвал в преобразователното си служение (срав. с Мт. 3:7), като е обявил, че от такова очистване са имали нужда еднакво евреите и езичниците, като врата на царството небесно, което било наближило: кръщението с вода, което е изисквало явно изповядване и открита верност към новото царство, а не нощно посещение, в тайнствеността на мрака, - това било съобщението на Бога към учителя Никодим, който искал да бъде допуснат в царството му. Сега щяло да бъде ясно на Никодим защо Йоан бил дошъл да кръщава, и защо сами евреите се кръщавали като изповядвали греховете си.

Ст. 6. Плътта тук не означава просто човешкото естество, както в гл. 1:14, но отпадналото или грешното човешко естество, естеството което всички, от грехопадението насам, са имали, както в Рим. 8:5-9, и много други места. В ст. 5, Исус отговорил на Никодим като му показал какъв вид новорождение е било нужно. Той сега показва, че ако даже би могъл да влезе човек втори път в утробата на майка си, и да се роди отново, безполезно би било, понеже пак щяло да бъде рождение от плътта, а пък нужното нещо било да се роди човек от Божия Дух.

Ст. 7. Трябва да се родите отново. Тук е употребено второ лице – “да се родите”, а не да се родим, понеже не е било нужно за Христос да се роди отново, тъй като той не бил роден от плътта. Той е бил “в начало” (гл. 1:1), и “стана плът” (гл. 1:14), макар и не в същия смисъл както тук (виж. бел. по-горе). Неговия дух не бил като нашия, отчужден от Бога и святостта. Той, Христос, бил в истинския смисъл Син Божий, поради което нямал като нас нужда от новорождение.

Ст. 8. Вятърът вее където ще, и гласът му чуваш, и пр. Думата, която тук е преведена вятър е обикновената дума за дух, и действително тя е същата, която е употребена за думата Дух в последната част на този стих, както и в ст. 5 и 6. Но тя значи и вятър. Христос пояснява идването и действието на Духа (в новорождението) с идването и действието на така също невидимия вятър. И за вятъра и за Духа не можем да кажем от къде идват, а че ги има, познаваме по следствията им. Ние чуваме “гласът” на вятъра като хвучи между дърветата и шумака и по лицето на земята, и ние също чуваме гласа на Божия Дух като прониква в човешката душа, та я събужда за нов, духовен живот, и я прави да се отзовава с хвала, радост, и признателност. Ние виждаме действието на вятъра в прегъването му на всичките прегъваеми неща към една посока. Също ние виждаме силата на Духа в прегъването му на самото сърце, и помислите, чувствата, деянията, и подбужденията на душата към Бога и святостта. "Кръщението с Духа е нужно на всички. Той му дохожда като огън горящ в човешките сърца, като изгаря плявата на греха, а пречиства и събира всичко добро; ту идва като за минута и възпира човека в пътя на злото, като му открива беззаконието на греха, и му дава сила да се поправи и преобразува; ту идва като постепенното зазоряване на деня над младежката душа. Тук той идва във време на проповед или на молитва, а там във време на уроците в детството; в примера на благороден живот, или в уроците на историята; в изучаването на Светото Писание, или в истините написани на страницата на природата, - “Духът духа където иска. Ние не можем да ограничим действието му, но с неговото действие трябва всеки да се роди” (Еликот). Да бяха богословите и всичките християни приели истината, която тук се поучава, че ние не можем да разберем как Духът действа, и какви са скритите закони на битието му, но само следствията на действуването му, нямаше да има толкова много и безполезни препирни, нито толкова много разделения в църквата.

Ст. 9. Как може да бъде това? Никодим не задава този въпрос просто с цел, за да научи, но както е явно от ст. 11 и 12, той не е напълно убеден в това, което Христос бил казал. Както мнозина други, във всеки век, и той не е склонен да вярва, което не може да разбере.

Ст. 10 Не знаеш ли това? С този въпрос Христос изобличава Никодим за незнанието му на духовната истина, като изразява учудването си, че “учител” като него, той не знаел тези основни духовни истини, понеже както по-горе видяхме, учението за новорождение за езичниците е било явно поддържано от евреите, и (което е по-близо до предмета) учението за ново сърце за евреите също така се е учило в Стария Завет (виж. особено Ез. 11:19,20, 36:26, и Пс. 51:10). Да е бил Никодим наистина разбирал основните начала на вярата си, както са били изложени в закона, пророците, и Псалмите, учението за новорождението не щяло да му се види чудно. Но както на повечето фарисеи така и на него религията не била нещо, което борави със сърцето, но се състояла просто от външни обреди.

Ст. 11. И тук срещаме думите “Истина, истина”, които въвеждат в една по-дълбока истина. Тук те въвеждат особено в истината за предвечността на Христос, за себепожертвуванието му, и за спасението на човеците чрез вяра в него, които са изложени в ст. 13-16. Положително не се знае защо Христос употребява тук множественото число, като казва “знаем”, “казваме”, и пр., вместо “зная”, “казвам” и т.н. Някои от учениците му може да са присъствали, и е възможно и тях той да включва като лица, които са могли да свидетелствуват за онова, което са били видели. Но по-вероятно е, че Исус тук говори за себе си и за Йоан Кръстител, понеже великото дело на последния е било да свидетелствува за онова, което бил чул и видял. Виж. особено гл. 1:32-34. Но Никодим и другите фарисеи не приели свидетелството им. Забележете особено противоположността, която Христос тук представя между себе си и Никодим. Той учи истини, които непосредствено и положително знае, тъй като че ги е видял и слушал, а от друга страна, Никодим (виж. по-горе) се показва невеж даже в най-основните за Еврейската вяра истини, и както повечето фарисеи, учел само суетни обреди или празни догадки. Срав. с бел. на Мт. 7:29.

Ст. 12. Земните работи. Не светски или плътски неща, но както е явно от смисъла, неща които следват от новорождението, за което Христос току-що бил говорил. Наричат се земни, защото принадлежат на човека, и стават на земята, а “небесните” са нещата, които принадлежат на Божия дял в новорождението, и на делото на Сина и Духа, които включват цялата тайна на Светата Троица и умилостивението. Всичко това би се включило в отговарянето на въпроса на Никодим, “Как може да бъде това? (ст. 9).

Ст. 13. Никой не е възлязъл на небето, освен – Човешкия Син. Човеците във всичките времена са копнели да знаят някого, който би им говорил като един, който има власт за небето и небесните работи, и са питали, както Агур (Пр. 30:4), “Кой е възлязъл на небето и слязъл? Кое е името му? Кое е името на сина му” Тук Христос отговаря на това питане. Той бил казал на Никодим – Ти, учител Израилев, трябваше да знаеш тези “земни работи” за които ти говорих, но ти не ги знаеше, нито повярва свидетелството ми за тях. Как, прочее, ще повярваш свидетелството ми за небесните работи, за които не можеш да имаш друго доказателство от словото ми? Както и да е, но верно е, че мога да ти разкажа за небесни работи, защото аз, и само аз, съм бил на небето – ей, и съм на небето. – Изявлението “Никой не е възлязъл на небето, освен, и пр.”, не доказва, че духовете на починалите светии не са възлезли на небето. Исус говори за живите, че никой от тях не бил възлязъл на небето и слязъл, та да може да свидетелствува за небесните работи. Това изявление и не учи, че Исус е бил възлязъл на небето след въплъщението си, но просто, че освен него, никой между живите човеци не е бил там и е слязъл та да може да разкаже за небесните работи. – Освен този, който е слязъл от небето. Това ясно учи за предвечността и свръхестественото естество и произход на Христос. Срав. с гл. 1:1,14, 6:62, 17:5, 2Кор. 8:9. – Който е на небето. Не само Христовото прилично жилище и дом са били на небето, но той е бил в постоянно съобщение с небето, като е живял духом на небето, даже когато с плътта си е бил на земята. Ако небето беше просто едно място, трудно щяхме да разберем тези думи. Но ако, както вярваме, то е до голяма степен и по-главно живот и характер, постоянно чувстване на Божието присъствие, и воля всецяло подчинена на Божията воля, то лесно ще разберем, че Христос е бил винаги на небето. За причините защо Христос нарича себе си “Син Човешки”, виж. бел. на Мт. 8:20. Тук забелязваме колко рано той прилага на себе си тази титла, като същевременно (ст. 16) претендира, че е и Божий Син.

Ст. 14. И както Мойсей издигна змията в пустинята, и пр. Това събитие се разказва в Чис. 21:4-9. Ние не трябва да считаме случката с тази медна змия просто като впечатлително пояснение на Христовото дело. Несъмнено, намерението на Бога е било да представи с тази змия образ на Христос, т.е., Бог избрал този способ за избавлението на човеците от ухапването на онези змии, за да покаже с него как щял да избави човеците от душеотровните следствия на ухапването на “старовременна онази змия, която се нарича Дявол и Сатана”. Както ухапването на онези змии отровило и уморило телата на човеците, така и езикът (думите) на последната (т.е., дяволът) отровил и уморил душите на човеците. Както избавителното средство в първия случай било самото подобие на отровните змии, така и в последния случай, Христос дошъл в “подобие на греховната плът” (Рим. 8:3). Както в медната змия имало само подобието на отровните змии, но не и отрова, така и в Христос нямало грях. И както човеците били избавени от телесната смърт с поглеждане на медната змия, така те се избавят и от душевна смърт с поглеждане на Христос (Ис. 45:22). При това, както в първия, така и във втория случай, поглеждането е произлизало от вяра в Бога, сир., от повярването на човеците, че това е било определеното от Бога средство (и единственото средство) за избавлението им. Самите евреи разбирали това така. Виж. например, Премъдрост Соломонова (гл. 16:7), където е казано: “Обърналият се не беше спасен от видяната от него вещ, но от тебе (т.е., Бога), Спасителят на всички”. Важно е да забележим, че приликата на двете събития става по-тясна когато съзрем, че в първото събитие, както и във второто, избавлението се е показвало на онези, които почувствали и изповядвали греховете си (Чис. 21:7). – Така трябва да бъде издигнат Човешкият Син. Защо трябва да бъде издигнат? Защото този път е бил избран от Бога. На въпроса дали Бог е могъл да избере друг път или не, не е наша работа да отговаряме. Знаем, че в безпределната си мъдрост и любов, той е избрал най-добрия път, а за него, което е най-доброто трябва без друго да стане. Същата необходимост се учи и в Лк. 24:26, а необходимостта от умилостивение е показана в жертвените образи в Стария Завет (Лев. 17:11; Евр. 9:22).

Ст. 15. В гл. 1:12, власт да бъдат чада Божии е обещана на онези, които вярват в неговото име, а тук вечен живот е обещан очевидно на същите люде. Там да вярват в неговото име е показано, че също като да го приемат. Вярата, за която тук се говори е пояснена с вярата, която показали ухапаните от змиите израилтяни. Като почувствали болката от ухапването на змиите, те погледнали на медната змия, с вяра, че щели така да се изцелят. Също и грешникът, като почувства окаянството и осъдителността на греха, поглежда на Христос за избавление. Словото “Повярвай в Господа Исуса Христа, и ще се спасиш” (Д.А. 16:31), дошло на него, който извикал “Що трябва да сторя, за да се спася?”, сир., то идва на всеки, който почувства виновност и съсипването си.

Ст. 16. Бог толкова възлюби света, и пр. На нас християните, този стих е толкова известен, че едва ли можем да оценим стойността му и едва ли можем да си представим какво ново откровение то трябва да е било за Никодим, а особено за езичниците, които считали Бога, или боговете си, не за същества, които те трябвало да обичат, но от които да се страхуват, за същества, не които ги любят, но които ги преследват, за да им отмъстят, за същества, не които правят жертви за тях, но които изискват жертви от тях. Лутер правилно е нарекъл този стих “Малкото Евангелие”. Както целия закон се съдържа в любовта към Бога и човека, така и цялото евангелие се съдържа в този стих. Тук виждаме естеството на Бога – че е любов; характера на тази любов – че е любов готова да жертвува за човеците; величието на тази любов – че Бог е готов да пожертвува единородния си Син; предметът на тази любов – че Бог не люби само няколко човека, но “светът”, целия свят; виждаме естеството на Христос – че е единородния Син Божий; Божията цел с изпращането на Сина- да не погинат човеците, но да се спасят; как човеците могат да станат участници на това спасение – с вярване в Христос; следствието от отхвърлянето на Христос – погиване; следствието от вярването в него – вечен живот. Много е за нас да знаем, че Бог ни люби; колко по-много е да знаем, че той толкова ни люби, че е дал единородния си Син, за да ни спаси. Всеки евреин щял да си припомни, че Бог не пожелал Авраам да пожертва единородния си син. Но заради нас Бог пожертвувал своя собствен единороден Син. Всички трябва да са готови, както Авраам, да пожертвуват единородния си син на Бога; те трябва толкова да чувствуват големината на греха си, че да извикат, “Да дам ли първородният си заради престъплението си, плодът на утробата си заради грехът на душата си?” (Мих. 6:7). Но когато се намерят в такова състояние, те може с радост да знаят, че сам Бог е намерил за добре да принесе в жертва не нашият първороден, но своя единороден Син. Човеците понякога се оплакват от учението за умилостивението, че представя Бога като мъстител и не разположен да прости човеците докато не се наложило наказание на някого. Обаче, тук виждаме че умилостивението не последвало от Божия гняв, а от любовта му. Защо това умилостивение трябвало да стане, виж. бел. на ст. 14. Но в този стих виждаме поне една причина защо трябвало то да стане, сир., че с това най-високо възможно проявление на Божията любов към човеците та да се подбудят да любят Бога, защото както “любовта е изпълнение на закона”, така и греховността и съсипването на човеците произлезли от липсата на любов към него. Да се възбуди тази любов в тях значи те да се спасят.

Ст. 17. Бог не е пратил Сина на света да съди света. Това било противно на вярването на евреите, които мислили, че когато Месия щял да дойде, той щял да избави Израил, а да съди и да осъди светът, т.е., езическия свят. Например, в тълкуванието им на Ис. 21:12 – “Утрото иде, още и нощта”, те казвали, “Ще бъде утро за Израил (когато дойде Месия), а нощ за народите на света”. Христос оборва тук това учение, и показва че целта на Бога с изпращането на Сина си била да спаси всички. Забележете, че тук както и в следващите стихове, той дава важност на обстоятелството, че това спасително дело трябвало да се извърши със свободното действие на човека. Той не казва “за да спаси светът”, но “за да бъде светът спасен чрез него”. Бог, с това безподобно явление на любовта си, и с извършване умилостивение за греха, е устроил един път, по който човеците може да се спасят ако те пожелаят, но мнозина не искат да се спасят (гл. 5:40).

Ст. 18. Който вярва в него, колкото големи и многобройни може да са греховете му, не ще бъде осъден (срав. с гл. 5:24), но който не вярва, е вече осъден, не от Христос, но от собственото си деяние – той от само себе си е осъден. Срав. Тит 3:11. – Защото не е повярвал. Неговото неповярване е проявление от негова страна на виновността му, и е и най-голямата му вина; защото макар да не е бил извънмерно грешен, как е било възможно той да не бъде трогнат от това проявление на любовта на небесния си Отец? Макар да не е обичал тъмнината си (ст. 19) и греха си, как е било възможно да не приеме това средство на избавление? А с отхвърлянето на това средство, той не съгрешава против закона, а против благодатта, той не презира заповедите на небесния си Отец, но любовта му и милосърдието му.

Ст. 19. И ето що е осъждението, сир., осъждението на човеците се състои в злото им естество, поради, което те обичат тъмнината повече от светлината. И двете били пред тях. Те имали власт да си изберат едното от тях, и те предпочели тъмнината. – Защото делата им бяха зли, също както Адам поискал да се скрие от Божието лице след грехопадението си.

Ст. 20. Понеже всеки, който върши зло, мрази светлината, и пр. Този и следващия стих изясняват по-пълно защо човеците предпочитат тъмнината, а отхвърлят светлината. Те не само обичат тъмнината повече от светлината, но съвсем мразят светлината. Злите човеци винаги мразят каквото, и който разкрива нечестието им. Тази е една голяма причина, поради която те мразят Христос и евангелието му. Те ненавиждат онези добри хора, които ги изобличават и им посочват греховете било със слово, било със светия си живот. Но от всички най-много те ненавиждат Христос – единствената велика Светлина, - защото с непорочния си живот и светите си изисквания, и с проявлението на безкористната си, самопожертвувателна, и безпределна любов, той разкрива низостта, нечестието, и себелюбието на живота им. За това, той е “белег за противоречие” (Лк. 2:34). Можем да забележим, че думата, която тук е преведена зло не значи само нечестиви и развратни дела, а още и празни, нищожни дела. Който върши такива работи изгубва целта на живота, и се отдалечава от светлината, която ще му я показва. Той върши много работи, но забравя, че едно нещо е потребно, и прекарва живота си в нищожности, без да достигне някои постоянни следствия. Всички знаем, че грубата безнравственост страни от светлината. Почти същото може да се каже и за онзи, които макар и да не са явно безнравствени, живеят за богатство, почести, удоволствия, и всякакви други суетни работи. Те не искат да излязат на видело, да не би да се лъсне празнотата на живота им.

Ст. 21. Но който постъпва според истината, сир., който не лъже себе си, който се съобразява с истината до колкото я разбира, който следва светлината, която има – било от Стария Завет, било от природата (Рим. 1:20), било от закона написан на човешкото сърце (Рим. 2:14,15), той е винаги готов да посрещне радостно всяка нова светлина. Той винаги желае делата му да са угодни на Бога, и да са “по Бога направени”, т.е., с неговата помощ и ръководство. За това той радостно тича към светлината, за да узнае дали те са такива или не. Всеки, който желае да живее чист и свет живот на драго сърце ще иде при Христос и ще слуша ученията му; там той ще намери такава светлина и такова ръководство, каквото никъде другаде не ще намери.

§25. Исус кръщава в Юдея. Йоан пак свидетелствува за него – (гл. 3:22-36).

Ст. 22. След това. Колко време след това, е неизвестно. Знаем само (ст. 23,24), че е било преди затварянето на Йоан Кръстител. Но вероятно Исус не останал в Ерусалим дълго време след пасхата. От там той отишъл с учениците си “в Юдейската земя”, т.е., в градовете и селата вън от Ерусалим. Вероятно той е ходил от място на място, както по-късно в Галилея. Другите евангелисти не споменават нищо за това Христово дело в Юдея, и не знаем колко то е продължавало, но вероятно няколко месеца, понеже Христос привлякъл множества към себе си (ст. 26), и повдигнал завистта на фарисеите (гл. 4:1). – Кръщаваше, сир., чрез учениците си, понеже сам той не кръщавал (гл. 4:2). Това кръщение не ще да е било в името на Отца, Сина и Светия Дух, защото “не бе даден още Светия Дух” (гл. 7:39). Вероятно то е било кръщение на покаяние, както Йоановото; също както в началото Христос проповядвал покаяние (Мк. 1:15). Казва Йоан Златоуст: “И двете страни (учениците на Йоан Кръстител и на Исус), са имали една причина за кръщаване, и тя е била да се завеждат кръстените при Христос”.

Ст. 23. В Енон близо до Салим. В него време Салим очевидно е бил добре известен, но местоположението му сега не се знае, макар очевидно и да е било на запад от Йордан (ст. 26). В долината, която се простира от планината Гевал до Йордан има едно място, което още се нарича Салим, и не далеч от него е едно село, което се нарича Енон. – Там имаше много вода, - буквално, “там имаше много води”, т.е., много източници. Думата Енон значи източници.

Ст. 24. Йоан още не беше хвърлен в тъмница. От тука е явно, че това и другите събития записани в тези първи глави на Евангелието от Йоан, са се случили преди Христос да започне всенародното си служение в Галилея, за което разказват другите евангелисти. Виж. бел. на Мт. 4:12.

Ст. 25. Възникна препирня – заради очищението. Не се знае положително кой е бил предметът на препирането им, но от следващия стих е вероятно, че то се е отнасяло до двете кръщения, сир., Йоановото и онова на учениците на Исус. Несъмнено, мнозина ще са считали и двете за очистителни обреди, и въпросът може да е бил, Кое кръщение е било по-важно, или и двете ли са били еднакво нужни.

Ст. 26. Тези Йоанови ученици не излагат трудността си във вид на въпрос. Те само утвърждават фактите, които ги затрудняват, като казват, “Ето той кръщава, и всички отиват при него”, като че искали да кажат: Как става това? Правилно ли е? Защо той или учениците му да кръщават като тебе? И защо всички да отиват при него, когато по-преди идваха при тебе? (Мт. 3:5; Мк. 1:5). Вероятно те завидели, че Исус ставал по-народолюбим от учителя им.

Ст. 27. Човек не може да вземе нищо, ако не му е дадено от небето. Йоан утвърждава това като всеобща истина, а после го прилага и на Исус, и на себе си, като казва, че самия той бил приел от Бога, както по-преди бил засвидетелствувал, подчинената длъжност на предтеча, а Исус бил Месия (ст. 28), че той бил приятелят на жениха, а Исус женихът (ст. 29), че той бил взет от земята, а Исус от небето, и че е над всички отгоре (ст. 31).

Ст. 28,29. Те били говорили за Исус като онзи, за когото Йоан бил свидетелствувал (ст. 26), и сега Йоан им казва – “Помните още какво аз свидетелствах, сир., че не съм аз Христос, но че съм изпратен пред него като вестителя пред цар (Лк. 3:3-6). Известих в началото, че той ще бъде безкрайно по-велик от мене (Мт. 3:11). Затова не споделям завистта ви към него, но напротив (ст. 29), много се радвам като виждам успешното изпълнение на посланието си. Аз съм само приятеля на женихът, дошъл да направи приготовления за сватбата – да доведе невестата при младоженка – църквата (Мт. 9:15, 25:1-13, Отк. 21:9, и др.) при Христос, нейния съпруг. И сега, като го виждам, че взема невестата си, като виждам, че вярващите се събират около него, целта на посланието ми е постигната, радостта ми се изпълни”. – Така се изпълва радостта на всеки свещенослужител, не когато човеците се събират при него, но когато идват при Христос. Длъжност на всеки свещенослужител е както на Йоан, да приготвя пътя Господен, и да довежда човеците при Христос, и той ще се радва когато онези, за които се е трудил, могат да кажат, както самаряните казвали на жената, “Ние не вярваме вече поради твоята дума, понеже сами чухме, и знаем, че този е наистина Христос – Спасителя на света” (гл. 4:42).

Ст. 30. Той трябва да расте, а аз да се смалявам. Йоан не изговаря това в скръб, но в радост. От същия дух се е движил апостол Павел, когато е казал, “Нито който сади е нещо, нито който пои” (1Кор. 3:7). Христос продължава да расте. Властта му постоянно се разширява и задълбочава. Повече и повече човеци се събират при него. Повече и повече той става великият предмет на размишленията им – Животът и Светлината на света.

Ст. 31,32. Който идва от горе, е над всички отгоре, и пр. Йоан тук подчертава разликата между Исус и себе си. Като показал по-горе, че се радва на превъзходството на Христос над него, той сега показва че това превъзходство е толкова голямо, че не допуска никакво съперничество. Той твърди, че самия той е просто човек, от земята, със земно естество, и “от земята говори”, сир., с мъдростта която имат човеците, освен ако някой е приел някой особена поръчка от Бога. Срав. с гл. 1:33. Христос, напротив, е “от горе”, “от небето”, и Йоан два пъти повтаря, че той е “над всички отгоре”. Като дошъл “от небето”, Христос говори за небесните неща, и “това което е видял и чул” там, “него свидетелства”. Срав. със ст. 11-13, и бел. – Но никой не приема свидетелството му, не буквално “никой не приема”, както е явно от следващия стих. Срав. с гл. 1:11. Несъмнено Йоан трябва да е знаел, че даже между множеството, което се трупало при Христос е имало твърде малко хора, които действително са приемали свидетелството му за небесните и духовните неща. Срав. с гл. 6:60-66. Плачевността на говоренето му може да е произлизала от това, че от онези, на които сега говори буквално никой не приемал това свидетелство, но всички гледали да направят земния учител съперник на божествения.

Ст. 33,34. Който приема неговото свидетелство, запечатал е, че Бог е истинен, сир., който вярва в Христос, вярва в Бога. Срав. с гл. 12:44 – “Който вярва в мене, не вярва в мене, но в този, който ме е пратил”. И защо? “Защото този когото е Бог пратил, думите Божии говори”. Не понякога, но винаги, винаги неговите думи са Божии думи, както е явно от което следва. Други са приели Божия Дух “с мярка”, та до една мярка на времене те са могли да говорят Божиите думи или да вършат Божии дела. Виж. особено 1Кор. 12:7-11. Христос, обаче, е имал този Дух без мярка, в цялата му пълнота, та който е видял него, видял е Отец (гл. 14:9), и който е чул него, чул е Бога.

Ст. 35. Отец люби Сина и е дал всичко в неговите ръце. Че Христос е имал и говорил Божиите думи, не е било нещо необикновено. Отец му бил дал не само думите си, но “всичко”. Срав. с Мт. 11:27. Макар тези неща действително и да принадлежали на Христос във вечното му божествено естество, пак в смиреното му състояние, като Бого-човек и ходатай между Бога и човека, те се представляват като дадени нему. Срав. с гл. 5:26.

Ст. 36. Има живот вечен. Вечен живот е не само бъдеща заплата, но и сегашно притежание. Като вярваме, раждаме се от Бога (гл. 1:13), ставаме чада Божии (1Йн. 3:2), и така започваме нов живот – живот с любов към Бога и вяра в невидимите и вечни истини, който живот е вечен, и който смъртта на тялото не ще прекрати (гл. 11:26). От друга страна, “който не вярва”, или както в първообразното се подразбира, който не иска да се убеди, или не ще да послуша, “няма да види живот”, сир., той остава в естественото си състояние на духовна смърт, осъден е вече (ст. 18). Макар отричането му да повярва и да е прибавен грях от негова страна, пак тук не е казано, че поради това Божия гняв идва на него, но “остава на него”. Виж. Еф. 2:3. – Остава. Божият гняв винаги е бил на него, и за винаги трябва да си остане на него, защото гневът на любовта трябва да остане на ненавистта, и гневът на святостта трябва да остане на греха. Колко страшни са тези заключителни думи на Йоан Кръстител! Той дал забележително свидетелство за характера и делото на Христос, и за следствието от вярването в него, и сега, като се обръща към онези, които го отхвърлят, той произнася думите на последния съд – Няма да видят живот: Божият гняв остава на тях.

Назад | Съдържание | Напред