Глава 10.

¹ И като повика дванадесетте Си ученици, даде им власт над нечистите духове, да ги изгонват, и да изцеляват всякаква болест и всякаква немощ.

² А ето имената на дванадесетте апостоли: първият, Симон, който се нарича Петър, и Андрей, неговият брат; Яков Заведеев, и Иоан, неговият брат;

³ Филип и Вартоломей; Тома и Матей бирникът; Яков Алфеев и Тадей;

⁴ Симон Зилот и Юда Искариотски, който Го предаде.

⁵ Тия дванадесет души Исус изпрати и заповяда им, казвайки: Не пътувайте към езичниците, и в самарянски град не влизайте;

⁶ но по-добре отивайте при изгубените овце от Израилевия дом.

⁷ И като отивате, проповядвайте, казвайки: Небесното царство наближи.

⁸ Болни изцелявайте, мъртви възкресявайте, прокажени очиствайте, бесове изгонвайте; даром сте приели, даром давайте.

⁹ Не вземайте нито злато, нито сребро, нито медна монета в пояса си,

¹⁰ нито торба за път, нито две ризи, нито обуща, нито тояга; защото работникът заслужава своята прехрана.

¹¹ И в кой да било град или село, като влезете, разпитвайте кой в него е достоен, и там оставайте докле си отидете.

¹² А когато влизате в дома, поздравявайте го.

¹³ И ако домът бъде достоен, нека дойде на него вашият мир; но ако не бъде достоен, мирът ви нека се върне към вас.

¹⁴ И ако някой не ви приеме, нито послуша думите ви, когато излизате от дома му, или от онзи град, отърсете праха от нозете си.

¹⁵ Истина ви казвам, по-леко ще бъде наказанието на содомската и гоморската земя в съдния ден, отколкото на онзи град.

¹⁶ Ето, Аз ви изпращам като овце посред вълци; бъдете, прочее, разумни като змиите, и незлобиви като гълъбите.

¹⁷ А пазете се от човеците защото ще ви предават на събори, и в синагогите си ще ви бият.

¹⁸ Да! и пред управители и царе ще ви извеждат, поради Мене, за да свидетелствувате на тях и на народите.

¹⁹ А когато ви предадат, не се безпокойте, как или какво да говорите, защото в същия час ще ви се даде какво да говорите.

²⁰ Защото не сте вие, които говорите, но Духът на Отца ви, Който говори чрез вас.

²¹ Брат брата ще предаде на смърт, и баща чадо; и чада ще се подигат против родителите си и ще ги умъртвят.

²² Ще бъдете мразени от всички, поради Моето име; а който устои до край, той ще бъде спасен.

²³ А когато ви гонят от тоя град, бягайте в другия; защото истина ви казвам: Няма да изходите Израилевите градове докле дойде Човешкият Син.

²⁴ Ученикът не е по-горен от учителя си, нито слугата е по-горен от господаря си.

²⁵ Доста е на ученика да бъде като учителя си, и слугата като господаря си. Ако стопанинът на дома нарекоха Веелзевул, то колко повече домашните му!

²⁶ И тъй, не бойте се от тях; защото няма нищо покрито, което не ще се открие, и тайно, което не ще се узнае.

²⁷ Това, което ви говоря в тъмно, кажете го на видело; и което чуете на ухо, прогласете го от покрива.

²⁸ Не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; но по-скоро бойте се от оногова, който може и душа и тяло да погуби в пъкъла.

²⁹ Не продават ли се две врабчета за един асарий? и пак ни едно от тях няма да падне на земята без волята на Отца ви.

³⁰ А вам и космите на главата са всички преброени.

³¹ Не бойте се, прочее, вие сте много по-скъпи от врабчетата.

³² И тъй, всеки, който изповяда Мене пред човеците, ще го изповядам и Аз пред Отца Си, Който е на небесата.

³³ Но всеки, който се отрече от Мене пред човеците, ще се отрека и Аз от него пред Отца Си, Който е на небесата.

³⁴ Да не мислите, че дойдох да поставя мир на земята; не дойдох да поставя мир, а нож.

³⁵ Защото дойдох да настроя човек против баща му, дъщеря против майка й, и снаха против свекърва й;

³⁶ и неприятели на човека ще бъдат домашните му.

³⁷ Който люби баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който люби син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене;

³⁸ и който не вземе кръста си и не върви след Мене, не е достоен за Мене.

³⁹ Който намери живота си, ще го изгуби; и който изгуби живота си, заради Мене, ще го намери.

⁴⁰ Който приема вас, Мене приема; и който приема Мене, приема Този, Който Ме е пратил.

⁴¹ Който приема пророк в името на пророк, награда на пророк ще получи; и който приема праведник в име на праведник, награда на праведник ще получи.

⁴² И който напои един от тия скромните само с една чаша студена вода, в име на ученик, истина ви казвам, никак няма да изгуби наградата си.
 

Продължение от §59

Исус дава поръчения на дванадесетте апостоли, и ги изпраща (гл. 10:1¹⁰ - гл. 11:1; Мк. 6:7-13; Лк. 9:1-6).

Ст. 1. И призова дванадесетте свои ученици (Цгр.). Исус Христос е имал много ученици, но няколко време преди събитието разказано в този отдел, точно преди изричането Словото на планината, той бил избрал дванадесет от тях да бъдат постоянно с него, и ги нарекъл апостоли (Лк. 6:13) Но те рядко се наричат апостоли в евангелията, (само тука – ст. 2, от Матей, веднъж от Марко, шест пъти от Лука, и никъде в Евангелието от Йоан). Докато бил Христос с тях те се наричали ученици, както и били, но след възнесението на Спасителя, в Деянията и Посланията, те винаги се наричат апостоли, т.е., пратеници или посланници. Особеното им дело било да засвидетелстват за Христос, - за ученията и чудесата му, - и за възкресението му (Йн. 15:27; Д.А. 1:22). – Даде им власт. Чудотворната сила била в Христа, и той е могъл да я предава и на други. Но апостолите нямали такава сила, освен колкото им е била предадена от Хрустос. Христос правил чудеса в свое име, а те в негово име. – Нечисти духове, т.е., зли духове, бесовете.

Ст. 2. Дванадесетте апостоли. Марко и Лука не споменават имената им в този случай, но във времето когато били първия път избрани (не за ученици), но за апостоли (Мк. 3:14; Лк. 6:13). Лука споменава имената им и в Д.А. 1:13. Но Йоан не ги е записал. Тези имена се споменават винаги почти в същия ред. Петър винаги е пръв, Филип пети, Яков Алфеев девети, и Юда Изкариотски последен, с малка разлика в реда, който другите апостоли се споменават. – Първият Симон, който се казва Петър (Цгр.). В какъв смисъл той е бил първи, за това виж. бел. на гл. 16:18. Той бил наречен Петър (от гръцкото Петрос, т.е., камък), или по Халдейски (езикът, който са говорили Исус и апостолите му) Кифа, наречен от Христос в първата му среща с него (Йн. 1:42), което показва, че Христос тутакси разбрал твърдостта на Петровия Характер. – Андрей, заедно с Йоан (виж. бел. на Йн. 1:37-40), е бил ученик на Йоан Кръстител, и двамата последвали нашия Господ когато Кръстителят го показал като Агнецът Божий. Те станали постоянни ученици на Христос няколко време по-късно, когато, заедно с братятя си Петър и Яков, приели едно по-тържествено и окончателно призование (гл. 4:17-22; Лк. 5:1-11). Тези четирима били рибари, двамата от тях от Витсаида (Йн. 1:44); и от факта, че другите двама били техни съдружници (Лк. 5:10) някои мислят, че и те били от същото място. Но Петър сега живеел в Капернаум (Лк. 4:31,38), тъй щото се види за по-вероятно, че Йоан и Яков били от този последия град. Във всичките списъци на апостолите тези четирима се споменават първо, и с изключение на Андрей били най-видните от апостолите. Само на Петър, Яков, и Йоан било позволено да присъстват на възкресението на Яировата дъщеря (Мк. 5:37), на преображението (гл. 17:1), и тъгата Христова в Гетсимания (гл. 26:37).

Ст. 3. Филип. Както Петър и Андрей, той бил от Витсаида (Йн. 1:44), и призван за ученик на другия ден след призванието на Андрей, Петър, и Йоан. – Вартоломей е родово име, и значи син Толомеев. Тука, както в Евангелията от Марко и Лука, той е споменат с Филип, и вероятно е онзи Натанаил, когото Филип завел при Исус (Йн. 1:45), и когото Йоан повторно споменава между учениците на които Исус се бил явил на Тивериадското езеро (Йн. 21:2). Някои Сирийски писатели го наричат Натанаил Варъ-Толомей, т.е., Натанаил син Толомеев. Матей, Марко, и Лука споменават Вартоломей, но не говорят за Натанаил, а Йоан споменава Натанаил, но никъде не употребява името Вартоломей. – Тома, което се тълкува близнак. – Матей бирникът, писателят на това Евангелие, който се нарича от другите апостоли само Матей. Прилично било за тях да не споменават, че той е бил бирник. Но прилично било за него да не го забравя и да го спомене. – Яков Алфеев. От Марко (Мк. 2:14) се учим, че и Матей (който там се нарича Левий) е бил син Алфеев. Но този Алфей несъмнено е бил друг. В Гал. 1:19, един апостол Яков е споменат, който се нарича брат Господен. Ако с думата апостол в онова място трябва да разбираме един от днадасетте, то той трябва да е същият, който тука е споменат; и в такъв случай думата брат трябва да е употребена в по-общ смисъл да означава близък роднина. Но дълго време след призоваването на дванадесетте от Христос се казва, че братята му не повярвали в него (Йн. 7:5); и след възнесението му, когато очевидно те повярвали в него, ние намираме, че се говори за тях (Д.А. 1:14), че били заедно с апостолите, но са споменати отделно от тях. По тези и други причини вижда се като най-вероятно, че този Яков е друго лице от онова, което е наречено “брат Господен”. Виж. Яков III, и IV, в Речника на Светото Писание. – Левий, наречен Тадей (Цгр.). Апостолът наричан Левий или Тадей може да е бил същият, когото Лука нарича Юда, брат Яковов. Имената Тадей и Юда (както и Тевда) са всичките произлезли от един Еврейски глагол, който значи похвалявам, и в обща употреба те може да са се зимали едно за друго.

Ст. 4. Симон Кананит (Цгр.), наречен в Евангелието от Лука Симон Зилот. Последното име може да е превод на първото име. Понеже кана е Еврейска дума, която значи ревнител. Виж. Зилот в Речника на Светото Писание). Или Кананит може да се земе за местно име, и тогава значи родом от Кана. – Юда Искариотски. Наречен така вероятно защото може да е бил от Кириот (И.Н. 15:25) в земята на Юдовото племе.

Ст. 5. Тия дванадест души Исус изпрати, двама по двама, както се учим от Марко, и заповяда им. Тези наставления захващат остатъка от тази глава, и може да се разделят на три части. Първата част, ст. 5-15, съдържа особени упътвания за тази проповедническа обиколка, която щели сега да започнат. Във втората част, ст. 16-23, Христос пристъпва да им даде някои предопсторожения, утешения, и наставления по трудовете им през всичкия им живот. А в третата част, ст. 24-42, той излага положението, длъжностите и насърченията, не само на апостолите, но на всичките си ученици до свършека на света. Някои от тези наставления били по-късно повторени на седемдесетте (Лк. 10:1-16) с току-речи същите думи; и някои, също така, в други случаи. В този отдел Марко и Лука предават вкратце само първата част на това Христово слово – Т.е., особените наставления за пътуването на дванадесетте, а някои от по-общите наставления, които се намират във втората и третата части, (и които несъмнено Исус е бил повторил няколко пъти), са споменати от тях в други случаи. Това е едно случайно доказателство за верността на тези евангелисти. Матей, като един от апостолите, естествено ще напомни с това събитие всичките поучения, които Исус им бил казал. А Марко и Лука, като не били с апостолите за да чуят непосредствено тези поучения на Спасителя, но научили поученията от други, естествено ще споменат в този случай само онези Христови думи, които се отнасяли пряко до това обикаляне на апостолите. – Не пътувайте към езичниците. Не било дошло още времето за проповядване евангелието на Самаряните или езичниците. Да им се изпратели сега учениците, последните щели да изгубят влиянието си, както често по-късно се случвало; виж Д.А. 22:2,22. Самария лежала между Юдея и Галилея, и Самаряните били потомци на онези чужденци, които Асирийският цар (вероятно Есарадон, виж. Езд. 4:2) преселил в тази страна, в някое време след откарването в плен на десетте племена (4Цар. 17:24). Когато евреите се завърнали от плена, Самаряните, чиято вяра била смес от Юдейство и езичество (4Цар. 17:27-34), поискали и те да вземат участие в съграждането на храма. Но като им било отказано, те се докачили (Езд. 4:4,5), и от тогава двата народа станали върли врагове един на друг. По-късно (около 409г. преди Р.Х.) те получили позволение от Мнимия Дарий да си съградят храм на планината Гаризин, който бил изгорен от евреите във времето на Йоан Иркан, в 129г. преди Р.Х. Във времето на нашия Спасител това върло неприятелство между двата народа още продължавало (Йн. 4:9; Лк. 9:52,53). Но Самаряните били считани от евреите, не за езичници, а за еретици. Те приемали Мойсеевия закон като повелително правило в религията си, вярвали в единия Бог и се надявали за бъдещия Месия (Йн. 4:25).

Ст. 6. При погиналите овци от Израилевия дом (Цгр.). Виж. бел. на гл. 9:36, 15:24. Но по-късно при другите му погинали овци (Йн. 10:16). – Погиналите, или изгубените, защото били оставили Бога, истинния и единствения си пастир.

Ст. 7. Небесното царство наближи. Виж. бел. на гл. 9:35. По-късно те трябвало да проповядват различно (гл. 28:19, Мк. 16:15). Защото тогава царството небесно било дошло: умилостивителната жертва била принесена, вратата на спасението били отворени; и те могли да призовават човеците да влязат вътре, като казват “всичко е готово”. Срав. с Кол. 1:26-28.

Ст. 8. Болни изцелявайте, и пр. Тези чудеса били техните поверителни писма, понеже проповядването (ст. 7) било първата и най-важна длъжност, макар Исус и да бил се смилил на тях и заради телесните им страдания (гл. 9:36). – Даром давайте. Те не трябвало да гледат да печелят пари с чудесата си както заклинателите в онова време правили с мнимата си сила, че могат да изпъждат бесове. Но макар и да не трябвало да печелят пари, пак те трябвало да очаквата да се прехранят (последната част на ст. 10). Затова (ст. 9,10), те не трябвало да приготвят излишно облекло, нито пари, но да пътуват така както си били, като се надяват, че когато им стане нужда за повече, то ще им се достави от онези, за които те отивали да работят, според общото правило, че “работникът е достоен за своята прехрана”. Тези запрещения, както и останалите в тази първа част, били временни, и се отнасяли само на това пътуване на учениците, както е явно от Лк. 22:35,36. Между наставленията, които нашия Господ дал на дванадесетте апостоли за това им привременно послание, което щяло да се ограничи в Израилската земя, в Евангелията от Матей и Лука срещаме думите “ни тояга”, а в това от Марко “освен една тояга”.

Върху тази видима разлика забелязваме:

1. Матей бил един от изпратените, и (независимо от доказателството, че той е писал по божествено вдъхновение и ръководство) той не е можал да не знае дали те, или някой от тях е носил тояга или не. Същото може да се забележи и за Петър, на когото Марко бил ученик и помощник, и под чийто надзор има доказателство, че той е написал евангелието си, и с чието одобрение той го е обнародвал. Следователно, било би дръзко заключение да предположехме, че съществува противоречие между двете утвърждения.

2. Очевидно е, че тук, както и в случая с проповедта на планината, ние имаме просто едно съкращение на наставленията дадени от нашия Спасител, а не тези наставления изложени на цяло. И

3. Достатъчно съгласие на двете наставления е ако предположим, че нашия Спасител е заповядал на учениците си да не обременяват себе си с пътни потреби за през това късо обикаляне, и затова да не зимат със себе си пари или храна или облекло, като е споменал “тояга” между вещите с които нямало нужда да се снабдят, но че пак е забележил, че ако някой вече има тояга и е свикнал да я носи, той може да я земе със себе си. Петър може да е бил един от онези, които имали обичай да носят тояга в ръката си, който като си припомнил, че я е бил носил в този случай, споменал за нея на ученика си Марко като поясняваща крайната простота, с която те пътували, тъй като обикновено си ходили, през тази проповедническа обиколка.

Ст. 11. Достоен, т.е., сгоден, с добър характер. Исус не желаел учениците му да бъдат гости на лоши и нечестиви люде; понеже това би породило в добрите хора недоверие към тях, и така би възпрепятствало на делото им. И ако той и да се събирал свободно с “бирници и грешници” и ял с тях, пак вероятно е, че той рядко им е ставал гост, и може би само когато, както в случая с Закхей, той виждал достойнство там където другите не виждали. Учениците му могли да познават характера на хората само от разпитване. -–И там оставайте. И така достойният, който първо ги приемал ще имал по-голямата заплата, когато местенето им от къща на къща би препятствало на работата им, и би направило другите да мислят, че те са недоволни и търсят добра прехрана.

Ст. 12. Поздравявайте го. Евангелските проповедници трябва да бъдат учтиви. Поздравленията им не трябва да бъдат проста външна вежливост, но сърдечни изражения на желание и молитва за благоденствието на човеците.

Ст. 13. И ако домът бъде достоен, т.е., ако които живеят в него бъдат достойни. Макар и да са изпитали (ст. 11), пак на опит те може да видят, че не е тъй. – Нека дойде на него вашият мир, т.е., той ще дойде на него, - ще бъде наистина благословение за онази къща, като ще й донесе благословиите, за които се молите. – Но ако не бъде достоен, което ще се покаже особено от нежеланието им да ви приемат (ст. 14), мирът ви нека се върне към вас. Вероятно простото тълкувание на тези думи е това: Нека тъй да бъде (или ще бъде) като, че не сте ги поздравили. Докато те не желаят да приемат вас или онова, за което сте изпратени, никакво благословение няма да дойде на тях, просто от това, че се молите да им дойде. Но и това е верно, че благословението, за което учениците щели да се молят щяло да се върне и тем, понеже, който действително гледа да струва добро на другиго, сам биво благословен. В случая пред нас, учениците, също така, ще придобият благословението показано в гл. 5:10.

Ст. 14. Отърсете праха от нозете си. Това било иносказателно действие, с което евреите показвали, че се отричат от всяко сношение с онези, които считали за езичници и скверни. Когато се завръщали от някоя езическа страна, като преминавали границата, те се спирали та си изтърсвали обущата от праха на оствернената страна. Затова с такова едно действие от тяхна страна, апостолите щели да покажат, че по тяхно мнение, грехът на онези, които така ги отхвърляли бил извънмерно голям, тъй щото могли да ги считат за езичници; и право било да ги считат за такива, понеже сам Христос казал, че които отхвърляли тях (апостолите) отхвърляли него, и така не могли да се считат за Божии люде, но за езичници. Изтърсване праха от обущата си от страна на апостолите било тържествено оттегляне от тяхна страна от обществото на онези, който не ги приемали и знак за съдбата, която чакала последните (Д.А. 13:51, 18:6).

Ст. 15. Истина. С тази дума Христос завършва всяка от трите части на това слово (ст. 23,42). – Содомската земя, и пр., т.е., жителите им. Грехът им бил голям, и те заслужавали внезапното си и ужасно погубление (Бит. 19:23,24). Но пълното им наказание е задържано за “съдният ден”, когато градовете в Христово време, които не са приели дванадесетте апостоли, ще приемат едно по-голямо осъждание от онова на Содомците. Това по-строго наказание, обаче, няма да се наложи на всеки един, който е отхвърлил евангелското послание, но само на онези, които през целия си живот са се наслаждавали с особените преимущества на Божиите люде, и са чакали обещания Месия, но не го приели, когато той дошъл (виж. гл. 11:20-24).

Ст. 16-23. Втората част на словото. Виж. бел. на ст. 5.

Ст. 16. Ето аз ви изпращам. Аз е употребено тука натъртено. Посред изпитните и опасностите си те щели да имат нужда от утешителната мисъл, че дохождането им там не щяло да бъде по свое собствено желание, но защото Христос щял да ги изпрати, и той щял да ги изпрати като знаели предварително опасностите. – Като овци посред вълци. Христос по-напред бил показал, че те не трябва да търсят печала (ст. 8), и че е възможно да бъдат отхвърлени (ст. 14). И до колкото знаем от онова, което е записано, никакво по-голямо изпитание ги постигнало през това пътуване. Но нашия Спасител сега показва, че в това апостолство, в което сега постъпвали, и с което щели да отидат най-после и при езичниците (ст. 18), те щели да се намират между неприятели, които ще се трудели да ги погубят като вълци погубват овци. – Разумни като змиите. В Египетски йероглифи змията е била знакът, който е представлявал мъдростта. Срав. с Бит. 3:1. Змията чрез хитростите на Сатана е била разумна, та е отстранявала човеците от Бога. Христовите апостоли и всичките християни трябва да бъдат, с Божията сила, разумни, за да възвърнат човеците при него. Но несъмнено тук особено се загатва за разумността на змиите да отбягват опасностите. Така апостолите трябвало да избягват тези вълци. Пример за такава разумност ни представлява Давид в отношението си към Саул, към когото, също така, той се показал незлоблив като гълъб. – Незлобиви като гълъбите. Никой не очаква от гълъб вреда или измама; и християнинът трябва тъй да живее щото никой да не очаква от него такива неща.

Ст. 17. А пазете се от човеците. Не се облягайте на човеците твърде доверчиво, но на щрек бъдете; и ако не е необходимо нужно, не се излагайте на опасност. Тука има нужда от змийната разумност; и, в ст. 19, от гълъбово чистосърдечие. – Съдовища (Цгр.). тези второстепенни съдилища се намирали във всеки град (Вт. 16:18). Виж. бел. на гл. 5:21. – И в синагогите ще ви бият. Павел, преди обръщението си в християнството, сам изпълнил това предказвание (Д.А. 22:19, 26:11). Мойсеевият закон е предписвал щото числото на ударите да не надминава четиридесет (Вт. 25:2,3). Обикновено се е употребявал бич с три върви, с който удряли тринадесет пъти по гърба. Павел бил пет пъти бичуван по този начин (2Кор. 11:24).

Ст. 18. И пред владетели и царе ще ви извеждат (Цгр.), както в Д.А. 5:26, 12:1-4, 23:33, 25:26. Предишният стих се отнася на гонението на апостолите от съотечествениците им, а този на гонението им от езичниците. – На тях; не на владетелите и царете, понеже и те били езичници, но на онези споменати в предишния стих. И няколко такива приели такива свидетелства (Д.А. 13:7).

Ст. 19. Не се безпокойте, т.е., не мислете много, както в гл. 6:31-34. – Как се отнася към начина, по който щели да говорят, и какво на онова, което щели да говорят. Те не трябвало да берат грижа за едното или за другото, защото Бог щял да се грижи и за двете. – Същия час. Бог дава мъдрост и благодат, когато стане нужда за тях.

Ст. 20. Духът на Отца ви. Този израз (както споменаването на езичниците в ст. 18, заедно с факта, че в това пътуване те не посрещнали тези преследвания) показва, че тази част от словото се отнасяла към бъдещите трудове на апостолите, след като им се изпрател Светия Дух (Йн. 14:26, 15:26,27). И ако духът щял да бъде в тях в такива обстоятелства на лична опасност, много повече той щял да бъде в тях в устните и писмените им поучения, с които щели да съзиждат Христовата Църква. – На Отца ви. Нашият Спасител когато говори на учениците си никога не казва “нашия Отец”, но или “моя Отец” или “вашия Отец”, или и двете съединени, като никога не оставя да се разбере, че Бог е в същия смисъл негов Отец и наш Отец. Защото той е вечният и единородният Син на Отца, а ние сме негови чада осиновени чрез вяра в Него.

Ст. 21. Брат брата ще предаде на смърт, и пр. Това често се е сбъдвало, не само във времето на апостолите, но и във всичкия век от тогава насам. И то показва колко много е отпаднало човеческото сърце, и колко противни са човеците на Христовото Евангелие. Виж. и ст. 34-36.

Ст. 22. Поради Моето име, т.е., заради мене. – Който устои до край, т.е., до края на живота си. Който не се отметне от мене, не се отрече от мене, не се надвие от тези искушения, ще има за заплата вечен живот (Отк. 3:21), както и в гл. 24:13.

Ст. 23. Бягайте в другия. Христос изказал на апостолите си, че трябвало да очакват от други омраза и преследване; и, също така, че за да се спасят, те трябвало да търпят до край, и да бъдат готови даже да умрат за него. Но сега той им показва, че те не трябва да изгубват живота си без да има необходима нужда, че не трябва да търсят гонението и смъртта, но да ги отбягват. И причината за това се вижда да е дадена в следващото предложение – “няма да свършите градовете Израилеви”, т.е., по-добре е да оставите градовете където ви гонят и където не можете да извършите никакво добро, и да отидете в други, където по-добре ще ви приемат; защото и тъй вие пак не ще можете да проповядвата евангелието на всички. Трябва да бъдем винаги готови да умрем за Христос, но също така и да се стараем да опазим живота си, за да можем да му служим. Деянията на Апостолите показват колко добре е следвал Павел тези наставления; и доброто, което той така извършил изобилно оправдава мъдростта, която в тях се съдържа. – Докле дойде Човешкия Син. На кое дохождане на Човешкия Син се отнасят тези думи? Това изречение е общо, и може да се отнася на което и да било явление на Месия. Евреите се вижда да са имали обичай да говорят за Месия като идващ. Йоановите ученици попитали Исус, “Ти ли си, който има да дойде?” (буквално, “Ти ли си Грядущият?”) (гл. 11:3). Тълкувателите са внушавали различни времена за времето на дохождането на нашия Спасител, което време загатват тези думи отправени на учениците. Някои са ги изтълкували, че се отнасят на последния съд; други на разорението на Ерусалим от Тит, а други на Христовото възкресение или на Петдесетница.

От Мк. 6:30 и Лк. 9:10, се вижда, че дванадесетте не отсъствали дълго време от Исус през това първо обикаляне. Но не трябва да заключваме, че през това свое кратко отсъствие те свършили делото, по повод на което тези наставления им били отправени. Те вероятно направили много подобни обиколки; и най-после седемдесет други ученици били натоварени с подобно послание, т.е., да отидат преди Учителя си и приготвят пътя за дохождането му, като проповядват, не че обещаното царство било настанало, но че било наближило. Виж. ст. 7. Това царство не дошло напълно докато нашия Господ не свършил умилостивителното си дело на земята и не бил “се възнесъл в слава”.

Най-новите тълкуватели въобще тълкуват “дохождането на Човешкия Син”, за което се споменава в стиха пред нас, да значи разорението на Ерусалим. На това има да се възрази, че това първо послание на апостолите, явно е било кратковременно; и наставленията, които нашия Господ им дал съответстват на временното естество на посланието им. Между тези наставления било едно да не отидат при езичниците, нито в някой Самарянски град; а от друга страна, щом нашия Господ се прославял, те щели да започнат постеянното си дело като негови свидетели “по всичка Юдея и Самария, и до края на земята” (Д.А. 1:8), само като постояли няколко дни, докато се кръстели със Светия Дух, та така “да се облекат със сила от горе” за великото си предприятие. Разорението на Ерусалим се случило четиридесет години след това, дълго време след като евангелието било сполучливо проповядвано на Самаряните и езичниците. Заключението ни, следователно, е дохождането, което тука нашия Господ загатва е било свършекът на земното му служение, което щяло да бъде и свършекът на временото, и начеването на постоянното послание на апостолите. Не виждаме никаква нужда да определяме точно дали това последното послание трябва да се смята от възкресението, както един писател предпочита, като навежда Рим. 1:4, - “Чрез възкресението от мъртвите откри се във всичка сила Син Божий”, или от деня на Петдесетница, както друг писател се вижда да предпочита, като забелязва, че което се случило него ден било “знаменито действие на Божията промисъл, в който Христос бил показан на света”. Доста е да разберем от думите на Христос в стиха пред нас, че и нашия Спасител иска да каже, че апостолите не щели да свършат временното си послание, на което били изпратени в Израилевите градове (т.е., да проповядват, че царството небесно било наближило), докато не пристигнел при тях, не свършел делото си на земята, и така напълно не основал отдавна предсказаното и очаквано царство.

Ст. 24-42. Третата част на словото. Виж. бел. на ст. 5. В тази част Христос говори за борбите, длъжностите и насърченията, не само на апостолите, но на всичките си ученици (ст. 24-31); насърчава ги да изповядат името му (ст. 32-33); показва неизбежността от борби и разделения (ст. 34-36), и вида преданност към себе който той изисква (ст. 37-39); и заключава с обявление, че който ги приеме като негови пратеници, или им стори и най-малкото добро, навярно ще получи заплатата си (40-42).

Ст. 24. Ученикът не е по-горен от учителя си, нито слугата е по-горен от господаря си. Същата тази поговорка се среща и в Йн. 13:16, където с нея Христос учи, че те трябва да бъдат готови да вършат толкова долна работа, колкото той е вършил. Тука тези думи значат, че те не трябва да се надяват, че другите ще се отнасят с тях по-добре отколкото са се отнасяли с него; че ако човеците са обезславили него – техния Учител и Господар, - много повече те може да обезславят тях – неговите ученици и слуги.

Ст. 25. Доста е на ученика, и пр. Наистина доста е; и никои други ученици и никои други слуги не се надяват за толкова много. – Веелзевул, т.е., Сатана, Князът на дяволите, както е явно от гл. 12:24,26. Тази дума вероятно е едно видоизменение на Ваал-зевув, името на един от Филистимските богове (4Цар. 1:2), което значи “господ на мухите”. Вероятно последната буква е било променена, за да се унижи идолът.

Ст. 26. И тъй не бойте се. Не бойте се ако ви нарекът както господарят ви е бил наречен. Да ви наричат зли, това няма да ви направи такива. И най-после всичко ще се “открие”, и “узнае”, - и вашата доброта и тяхната нечестивост. За това не бойте се, но (ст. 27) смело проповядвайте ученията ми. По добри причини (за които човешкия ум още не е приготвен да ги слуша) говоря ви много неща “в тъмнината”, “ на ухо”, или частно; но (отсега, когато ви пратя да проповядвате), вие ги разгласете даже в най-откритите места, “отгоре на покривът”.

Ст. 28. Друг съвет и насърчение, за да не се боят от човеците. Защото, което най-много може да направят е “да убият тялото”. Но има един “който може и душата и тялото да погуби”. От него трябва ние да се боим, понеже той може да погуби; но ние трябва и да го обичаме, понеже той може (и желае) да спаси (Як. 4:12). – В пъкълът. Виж. бел. на гл. 5:22. Този стих ясно учи, че душата преживява тялото; и също така, че тялото преживява разорението на гроба; понеже и двете заедно, в случая с нечестивите, ще споделят онова бъдеще погубление и наказание.

Ст. 29-31. Не продават ли се две врабчета за един асарий?, и пр. Тука намираме едно прекрасно пояснение на Божията грижа за нас, и даже за най-долните от създанията му. И като утвърждава, че нито едно врабче умира без Божията воля, Христос иска да увери напълно учениците си, че той ще се грижи много повече за тях, и затова те не трябвало да се боят. – Асарий. Монета, която вървяла нещо 7 стотинки, или 13 пари. – Отца ви. Не техния Отец, но пак той ги бил създал, грижи се за тях, и ще опази живота им до когато е най-добре. Но той много повече ще се грижи за вас; първо, защото той е ваш Отец, и второ защото вие спе по-добри (ст. 31), - толкова по-добри щото той се грижи за най-маловажните части на тялото ви – “космите на главите ви”. Но може да каже някой: “Пак птиците умират, и не само космите капят от главите на Христовите ученици, но и болест, гонение, и смърт ги сполетяват”. Това е така, но то не става “без волята на вашия Отец”. И ако е с неговата воля то без друго е най-доброто за нас, и ние не бихме пожелали да бъде друго-яче. Намерението на Христос не е било да утеши учениците си с уверение, че тези неща не щели да им се случат; но с уверение, че ще им се случели само когато това щяло да бъде най-добро за тях.

Ст. 32,33. Изповяда – се отрече. Исус не говори тука за проста външна изповед, с устата, както е очевидно от гл. 7:21,23; но за една сърдечна изповед, която постоянно се проявява в живота с пазене заповедите му, и извършване всичко що той изисква, - като го припознаваме за наш Господ и Спасител, - наш Пророк, Свещеник, и Цар. Той няма да изповяда изповядващия Юда, нито ще отрече отричащия Петър; защото изповедта на първия е била лицемерна, а отрицанието на последния е било временно и последвано от незабавно и дълбоко покаяние. – Пред Отца ми. Тука, както в гл. 7:21-23, Отец е представен като върховен, но пак, от друга страна, Христос е предсавен като Съдия, чиито ръце държат съдбините на човеците.

Ст. 34-36. Да не мислите, че дойдох да поставя мир, и пр. Христос е “Княз на мира” (Ис. 9:6). Когато дошъл на земята, ангелите пеели “на земята мир” (Лк. 2:14), и крайната цел и следствие на дохождането му на земята е мир (Ис. 11:6-9; Еф. 2:14); но човеците естествено обичат злото, и мразят светостта, която Христос дошъл да установи; и освен това, дяволът не ще остави света без борба. За това насаде първото следствие от Христовото дохождане или от проповядването на евангелието е несъгласие и вражда. Син се разделя от баща си, и пр. (ст. 35), защото единият следва Христос, а другият не го следва. И тази раздяла ще съществува в семействата и на земята до времето, когато всички станат “едно тяло в Христа”, - когато ще се прекрати в света враждата към Христа и людете му.

Ст. 36. И неприятели на човека, т.е., на човека, който е станал ученик на Христос. Той не ще им бъде неприятел, но ще ги обича повече от друг път; но те ще му бъдат неприятели. И цялата църковна история показва, че неприятелите на християнина са първо и особено “домашните му”.

Ст. 37. Който люби, и пр. Христос бил показал, че даже най-близките приятели на онези, които го последвали щели да им станат неприятели. Сега той тържествено ги предизвестява, че те не трябва по тази причина да се отрекат от да го следват и да му се покоряват. Защото, ако не го обичали повече от родителите си или децата си, те не били достойни за него. Уви, колкомина има които така показват себе си недостойни!

Ст. 38. И който не вземе кръста си. Да бъде разпънат някой на кръст е било най-позорна смърт; и онези, които били осъждани на смъртно наказание с разпъване били принуждавани те да носят кръста си на мястото където щели да бъдат разпнати. Затова, когато виждали, че носи кръст знаело се, че той отива да умре. Този стих, следователно, предава мисълта на предишния в най-висока степен. В онзи стих Христос казал, че да бъдат достойни за него, те трябвало да го обичат повече от баща, майка, или чадо; а сега той прибавя, че те трябва да го обичат повече даже от живота си, - трябва да са готови да умрат заради него; ей, да го следват даже до жестока и срамна смърт. – И не върви след мене. Несъмнено той е мислил за смъртта си на кръста, за която още по-преди бил загатнал (Йн. 3:14). Но това е едно от онези изречения, за които думите в Йн. 12:16 до висока степен са верни. Но, макар и да не могли тогава учениците да разберат, че Спасителя имало да претърпи такава жестока смърт, те могли лесно да се усетят за онова, което до тях се касаело, т.е., че те трябвало да бъдат готови да претърпят такава смърт за него; инак те не щели да бъдат достойни за него.

Ст. 39. Който намери живота си, и пр. Срав. с Йн. 12:25. Явното значение на тези думи е, че онзи който се труди само за земните и плътските си блага не ще може да си осигури вечен живот; а който е готов да изгуби временните си блага, за да следва Христос, и да му се покорява, ще намери вечното благо. Готовността на човека да умре за Христос (“заради мене”) го прави да бъде в състояние да живее с него.

Ст. 40. До тука забележките Христови в тази трета част на словото му са били общи. Но сега Христос се обръща пак към учениците си, които щял да изпрати да проповядват ученията му. – Който приема вас, и пр., защото те били негови пратеници, а той бил Пратеникът на Отца (срав. с Йн. 20:21); и общо правило е, че каквато чест се показва на един посланник, показва се на онзи, който го е пратил. Срав. гл. 25:40,45; Мк. 9:37, където това начало се приспособява на всичките християни.

Ст. 41. Който приема пророк, и пр. Който приема пророк или праведник в име на пророк или праведник, т.е., защото е пророк или праведник, заплата на пророк или заплата на праведник ще вземе; защото така като ги приема той показва любов към характера им, и следователно има същия характер, поне в зародиш, та за това е достоен за същата заплата. Но истинското приемане на Христовите служители не е да ги приемаме у дома си, но в сърцето си, - да ги обичаме и почитаме, и да им помагаме в работата им. И всички, които правят това, макар и да не проповядват сами евангелието, ще споделят заплатата.

Ст. 42. И който напои един от тези скромните¹¹, т.е., Христовите ученици. Колко малки са те, сравнително с Господаря им! При това, и те считат себе си за малки (гл. 5:3,5); и често биват “безкнижни и прости” човеци; защото Бог избрал безумните, немощните, и презрените (1Кор. 1:27,28), и “сиромасите от този свят” (Як. 2:5). – Само с една чаша студена вода, т.е., най-малката добринка. Водата нищо не струва, но ако дадем някому вода “в име на ученик”, т.е., защото е ученик, и за да покажем любовта си към Господаря му, ние без друго ще получим заплата. Уви, колко пъти не сме показали такива добрини на Христовите нуждаещи се, и така сме изпращали самия Христос ненапоен (или празден) (гл. 25:45), та сме изгубвали заплатата!

Гл. 11:1. Замина от там. Не е казано къде Христос е изрекъл предишното слово, но той го изрекъл през едно пътуване (гл. 9:35). – Да поучава, и пр. Исус продължавал трудовете си и когато апостолите не били с него.

Назад | Съдържание | Напред