¹⁰ Но когато те поканят, иди и седни на последното място, и когато дойде този, който те е поканил, да ти рече: Приятелю, мини по-горе. Тогава ще имаш почит пред всички тия, които седят с тебе на трапезата.

¹¹ Защото всеки, който възвишава себе си, ще се смири, а който смирява себе си ще се възвиси.

¹² Каза и на този, който Го беше поканил: Когато даваш обед или вечеря, недей кани приятелите си, ни братята си, ни роднините си, нито богати съседи, да не би и те да те поканят, и ти бъде отплатено.

¹³ Но когато даваш угощение, поканвай сиромаси, недъгави, куци, слепи;

¹⁴ и ще бъдеш блажен, защото, понеже те нямат с какво да ти отплатят, ще ти бъде отплатено във възкресението на праведните.

¹⁵ И като чу това един от седящите с Него, рече Му: Блажен онзи, който ще яде хляб в Божието царство.

¹⁶ А Той му рече: Някой си човек даде голяма вечеря и покани мнозина.

¹⁷ И в часа на вечерята изпрати слугата си да рече на поканените: Дойдете, понеже всичко е вече готово.

¹⁸ А те всички почнаха единодушно да се извиняват. Първият му рече: Купих си нива и трябва да изляза да я видя; моля ти се, извини ме.

¹⁹ Друг рече: Купих си пет чифта волове, и отивам да ги опитам; моля ти се извини ме.

²⁰ А друг рече: Ожених се, и за това не мога да дойда.

²¹ И слугата дойде и каза това на господаря си. Тогава стопанинът разгневен рече на слугата си: Излез скоро на градските улици и пътеки, и доведи тука сиромасите, недъгавите, слепите и куците.

²² И слугата рече: Господарю, каквото си заповядал стана, и още място има.

²³ И господарят рече на слугата: Излез по пътищата и по оградите, и колкото намериш накарай ги да влязат, за да се напълни къщата ми;

²⁴ защото ви казвам, че никой от поканените, няма да вкуси от вечерята ми.

²⁵ А големи множества вървяха, заедно с Него; и Той се обърна и им рече:

²⁶ Ако дойде някой при Мене, и не намрази баща си и майка си, жена си, чадата си, братята си, и сестрите си, а още и собствения си живот, не може да бъде Мой ученик.

²⁷ Който не носи своя кръст и не върви след Мене, не може да бъде Мой ученик.

²⁸ Защото кой от вас, когато иска да съгради кула, не сяда първо да пресметне разноските, дали ще има с какво да я доизкара?

²⁹ Да не би, като положи основа, а не може да доизкара, всички, които гледат да почнат да му се присмиват и да казват:

³⁰ Този човек почна да гради, но не можа да доизкара.

³¹ Или кой цар, като отива на война срещу друг цар, не ще седне първо да се съветва, може ли с десет хиляди да стои против този, който иде срещу него с двадесет хиляди?

³² Иначе, докато другият е още далеч, изпраща посланици да искат условия за мир.

³³ И тъй, ако някой от вас не се отрече от всичко що има, не може да бъде Мой ученик.

³⁴ Прочее, добро нещо е солта, но ако самата сол обезсолее, с какво ще се поправи?

³⁵ Тя не струва нито за земята, нито за тор; изхвърлят я вън. Който има уши да слуша, нека слуша.

§92. В къщата на един фарисей, Исус изцелява красничав човек, и поучава (гл. 14:1-24).

Ст. 1-6. Изцелението на красничавия.

Ст. 1. Една събота – да яде хляб. Имало и други поканине гости (ст. 7). Фарисеите прекарвали голяма част от съботата в ядене, пиене, и обествени веселия. Съботните им трапези понякога са се отличавали в голямо разкоество, разбира се само с едното огранигение, че храната трябвало да бъде студена, понеже огън не се кладял в събота. С това едничко изключение, колкото работа и да се вършела по слагането на трапезите не се считала за работа, а изцелението на болните се считало за работа. Така те постоянно прецеждали комари, а поглъщали камили, - били твърде старателни да пазят буквата на закона, а съвсем пренебрегвали духа му; и макар те строго и да се въздържали да не направят нищо, което според нелепите им равински различия, е могло да се счете за работа, те не знаели никак що е съботен ден пазен “свет Господу”, както се заповядва в Ис. 58:13. Исус приел поканата им, но, както всякога, той употребил този случай за полезно религиозно поучение. – Те го наблюдаваха. Гледайте им гостопримството! Под вид на приятелство, те търсят да го обвинят. Срав. с гл. 11:53,54.

Ст. 2. Красничав човек. Повидимому той не бил гостенин (ст. 4). Може би той е бил дошъл там да се изцели; па може и самите тези фарисеи да са го били довели, за да изпитат Исус. Срав. с гл. 6:7.

Ст. 3. Защонниците. Виж. бел. на Мт. 22:35.

Ст. 4. А те мълчеха. Те гледали да хванат Исуса, но сами те се хванали. Те не могли да кажат, че е било законно изцелението на болния, понеже било противно на равинските им учения. Виж. бел. на Мт. 12:9,10. Обаче, те не смеели да кажат, и че не е било законно, понеже те несъмнено са се усещали, че Исус е могъл лесно да ги заплете.

Ст. 5,6. Срав. с подобния отговор в Мт. 12:11,12, и бел.

Ст. 7-12. Христос поучава в смирение.

Ст. 7. Притча. Тя е притча, заото е била казана не само за да се покаже как трябва да постъпваме на сватба, но и да се покаже какъв дух трябва да ръководи всичките ни дела (ст. 12). – Как избират първите за седене места (Цгр.), както обикновенно тези горди фарисеи правели (Мт. 23:6).

Ст. 10. Седни на последното място. Разбира се, всеки един не може да направи всякога това; но всички трябва да имат смирен дух, който да ги подбужда да бъдат готови да захващат последните нежели първите места. – Тогава ще имаш почит. Това ще бъде следствието (срав. със ст. 11). Но онзи, който върши това с такава цел има самия дух, който Христос тука осъжда. Истинската почест ще се отдаде (както е казано в следващите стихове) но голямата трапеза “във възкресението на праведните” (ст. 14).

Ст. 11. Който възвишава себе си, ще се смири, и пр. Това изречение Христос често е повтарял (гл. 18:14; Мт. 23:12); и същата истина често се среща другаде, както в 1Цар. 15:17; Пс. 18:27; Пр. 15:33; 29:23; Як. 4:6; 1Пет. 5:5. Тя често излиза верна даже в този свят, както се пояснява с тази притча или с този пример; но особенно верна излиза в заплатите на онзи свят, защото “Бог на горделивите се противи, а на смирените дава благодат”, и дава благословението си на “нищите духом”. Онзи който иска да стои най-близо до Христа на престола му, трябва да бъде най-много като него по дух (Фил. 2:5-11).

Ст. 12-14. Христос поучава да показваме любов към бедните. Като осъдил себелюбието на гостите, Христо сега изобличава себелюбието на гостоприемника си, което вероятно било явно от това, че той бил поканил само такива каквито бихо могли да му заплатят. Те гледали да намерят на Христа погрешки (ст. 1), но той тям показва погрешките им.

Ст. 12,13. Недей кани приятелите си – нито богати съседи – поканвай сиромаси, и пр., сир., поканвай повече последните, нежели първите, понеже (казва Христос) “милост искам, а не жертва” (виж. Мт. 9:13, и бел.). Срав. и с . Мих. 6:8; 1Цар. 15:22; Ер. 7:22,23. Да показваме гостоприемност на роднините и приятелите си е естественно и прилично нещо, и не е грехота; но не и добродетелно, и въобще очаква се от това заплата. Но да се правят такива добрини само на тях не е Християнщина; защото ние трябва да употребяваме имота си и общественните си преимущества не просто за личното си удоволствие или облага, но за въздигането или ощастливението на по-долните от нас. – И ти бъде отплатено. Повечето хора нямат такъв страх, както нямат страх и от богастство (Пр. 30:8); но, от друга страна, те наистина се боят да не би да не им се заплати скоро за всяко нещо. Горко им на които за всичко бъде заплатено тука. Срав. с Мт. 6:2,5.

Ст. 14. И ще бъдеш блажен. Това благословение ще бъде дадено не само на онези, които буквално така угощават сиромасите, но на всички онези, които продбуждани от любов и съчувствие, дават щедро както могат на онези, които не мога да заплатят. – Във възкресението на праведните. Тогава които не са търсили заплата ще приемат заплатата си за всяко такова дело. Срав. с Мт. 10:42, 25:34-36. Този стих не учи нищо относно въпроса дали възкресението на правединте ще бъде, или не ще бъде, отделно от онова на нечестивите и грешните. (По този въпрос, виж. 1Кор. 15:20-23; Отк. 20:4-6). Смисълът тука е, че във възкресението такива човеци ще бъдат между праведните и ще приемат заплатата си. Срав. с Йн. 5:29.

Ст. 15-24. Притчата за Голямата Вечеря. Срав. с това притчата за женитбата на царския син (Мт. 22:1-14); и за разликата между двете притчи, виж. бел. на онова място от Ев. на Матей.

Ст. 15. Блажен онзи, който ще яде хляб в Божието царство¹²⁹. Понеже споменатата в ст. 12 заплата е била покана на угощение, човекът естественно си помислил, че заплатата, която ще бъде дадена във възкресението на праведните (ст. 14) ще бъде пак покана на едно угощение в царството Божие, за това той възкликнал – “Блазе му който ще се наслаждава с това удоволствие”. Но в следващата притча Христос показва, че мнозина няма да оценят така това угощение, но ще гледат всякак да се извинят да не присъствуват на него.

Ст. 16. Покани мнозина. Вероятно тези думи първоначално са се отнасяли за евреите, които Бог първо бил призовал да бъдат съучастници на благодатта му, но които после отхвърлил (ст. 24). Но ние не трябва да ограничим приспособлението им само на тях, понеже във всеки век е верно, че мнозина, които Бог поканва отказват да дойдат.

Ст. 17. И в часа на вечерята, когато всичко е вече готово; втора покана им се изпраща. Виж. бел. на Мт. 22:3. Евангелското угощение било приготвено, когато Христос дошъл. Ако Бог и да повикал тогава евреите чрез много свои раби (като Йоан Кръстител, апостолите, и пр.), пак няма да сгрешим ако кажем, че сам Христос е рабът, за когот тука се говори; защото за него Бог е рекъл, “Ето моят раб – избраният мой, и пр.) (Ис. 42:1); и, за да извърши той това дело, “прие рабски образ” (Фил. 2:7). Но на всичките Божии раби (служители) от онзи ден им е дадена власт да казват, “Елате, понеже всичко е вече готово”. Да, “който чуе нека рече, Ела” (Отк. 22:17).

Ст. 18-20. А те всички почнаха единодушно да се извиняват, и пр. Тези са извиненията, които човеците дават във всяко време – имущество, зимане-даване, и общественни длъжности, или наслаждения. Но забележете, че нашия Господ не приема никое от тези извинения; защото макар никой от тези човеци и да не се извинил с причина сама по себе грешна, пак всичките им зивинителни причини били грешни, защото попречили на по-високи цели. Първият от тях се извинил с нужда (“нужда имам да изляза и да я видя”); но той нямал същинска нужда, защото само “едно е потребно” (гр. 10:42). Вторият просто казал, че си има работа (“отхождам”); но никаква работа не трябвало да го спре да се отзове на поканата. Третият казал, “Не мога да дойда”; но всичката му невъзможност дето не отишъл била, че не желаел, защото предпочел земното другарство и сладострастното удоволствие. Първите двама отказали с прилични думи, а третият рязко и твърде неучтиво. Но господарят справедливо “се разгневи” на всички (ст. 21). Истинският дух, който човеците трябва да имат спрямо всичките световни работи се вижда в 1Кор. 7:29-31.

Ст. 21-23. Излез скоро; защото вечерята била вече готова. В духовен смисъл, тези думи значат – “Излезте скоро, защото човеците погиват”. Първозванните били (както по-горе казахме) евреите; но по-особенно онези от тях, които тогава седели на трапезата с Христа, горният разред, по-умните, които, изобщо, когато Христос дошъл да каже, че всичко е готово, отрекли да дойдат. Онези по “улиците и пътищата на града”, “сиромасите и клосните и хромите и слепите” (ст. 21) са били може би, първоначално, митарите и грешниците от народа, които радостно приели Христа – “сиромасите”, на които Евангелието се благовествувало (Ис. 61:1; Мт. 11:5), а онези “на пътищата и по оградите”, които били по-после поканени (ст. 23), са езичниците. – И още място има. Така и ние може още да кажем, че има винаги място в пространния рай, в безпределната Божия любов, и в безпределните приготовления на умелостивлението за всички, които не отхвърлят милостивата покана. – Накарай ги да влязат, не с телесна сила и гонение, защото “оръжията на нашето войнствуване не са плътски” (2Кор. 10:4), но с настойчива молба и силата на любовта. Принуди ги не както Павел гонителят преди обръщението си (Д.А. 8:3), но с онази любов Христова, с която сам Павел бил принуден (2Кор. 5:14), и с която умолявал човеците (2Кор. 5:20), и ги поучавал дене и ноще със сълзи (Д.А. 20:31). Само такова принуждение е било възможно в притчата, в която един раб излязъл да доведе множество гости. Забележете, че на Христовите раби се заповядва така да принуждават, а не просто да поднасят една студена покана. Виж. как сам Христос и Павел принуждавали човеците.

Ст. 24. Ако това е било част от тази притча, както някои предполагат, то трябваше да бъде писано “защото ти казвам”, а не “защото ви казвам”, понеже господарят е говорил на един слуга. Затова тези думи трябва да считаме като Христово тържественно изяснение на притчата. Вероятно той е спрял като свършил предишния стих, и после отправил тези думи на седящите с него на трапезата. Така той прави себе си господар на вечерята, като казва, “никой от онези призовани човеци няма да вкуси от вечерята ми”. Думата “никой” не противоречи на факта, че е останало “нещо остатък по избрание на благодатта” (Рим. 11:5), понеже тя се отнася на “никой от онези призваните”, които “начнаха всичките като на един ум да се отричат” (ст. 18). Тази притча представлява факта, че онези на които била отправена Христовата покана, не искали да дойдат, та били отхвърлени. Срав. с Йн. 1:11,12, и бел. на ст. 21 по-горе. Думите “никой няма да вкуси” затварят вратата на надеждата на всички, които са приели евангелската покана и са я отхвърлили. Срав. с Мт. 8:12, 21:43; Евр. 12:25.

§93. Какво се изисква от учениците на Христос? (гл. 14:25-35).

Ст. 25. А големи множества вървяха, заедно с Него. Този многочислен народ вероятно е отхождал с Христа, през перея, в Ерусалим за Пасхата. Повидимому Исус не ще е бил твърде далеч от последния град; понеже събитията в гл. 15,16 и 17 до ст. 10 са тясно свързани с онези в този отдел, - едните и другите несъмнено са станали в същия ден; и в следващата глава (18:31,35) намираме Исуса близо до Ерихон, откъдето той тутакси заминал за Ерусалим, който бил около 30 километра от Ерихон. Това множество отишло с Фиста очевидно защото го е считало за прочут пророк, и може би за очаквания Месия, от когото очаквали големи блага. Но Исус се обърнал та им показал, че ако те искали да му бъдат ученици, те трябвало да дойдат при него със съвсем други надежди.

Ст. 26. Ако дойде някой при мене, и не намрази баща си, и пр.; не буквално, но сравнително, понеже от нас се изисква да обичаме всички. Срав. с Мт. 10:37, където Исус учи същото нещо, като изисква от човеците да го обичат повече. Виж. и Рим. 9:13. Онзи, който, за да обича Христос обръща грърба си на баща си, майка си, и пр., и постъпва против молбите им, постъпва така като че ги мрази. Всичките Христови ученици трябва да са готови да изпълняват тези словеса. Изискването да възненавиди човек и “своят си живот” изиснява тези думи, понеже “никой никога не е възненавидял своята си плът” (Еф. 5:29). Онези изпълняват това изискване, които толкова обичат Христа щото са готови да положат и живота си заради него (Д.А. 20:24; Отк. 12:11).

Ст. 27. Който не носи своя кръст. Това продължава мислите не предишния стих. Те трябвало не само да са готови да умрат за него, но и да претърпят тази най-срамотна и най-жестока смърт. Виж. бел. на Мт. 10:38.

Ст. 28-30. Тази и следващата притча (ст. 31,32) са тясно свързани с предишните стихове, и са били исказани да изяснят прокарваната там важна истина, както е явно и от повторението на същата истина в

Ст. 30. Като помним това, и също така характера на слушателите Христови, както се разясни в тълкуванието на ст. 25, тълкуванието на този стих не е мъчно. – Както който иска да съгради кула трябва първо да пресметне разноските, така и който иска да бъде ученик на Христа и съгради свят живот (Мт. 7:24, и пр.) трябва добре да прецени жертвите, които може да се изискват от него да направи – “баща си, майка си – и своят си живот”. И както който захване първото, а не го доизкара, се зима на подигравка, така и който предприеме последното, а не се вижда, че има онази върховна любов към Христа, която ще го накара да напусне всичко и пострада всякак заради него, наистина често става за присмех на човеците, и бива изхвърлян (ст. 35) като развалена сол; защото даже светските човеци презират лицемерите. Колкото за Христовите ученици, вероятно мнозина от онези, които сега притезавали, че са негови ученици, и които след малко дни влезли в Ерусалим с него с обожателни викове (гр. 19:37,38), скоро се видели осмивани както онези, които били повлечени от разпънатия Назорей “измамник”, и се засрамили от наченатото си ученичество, което нямали достатъчна вяра и доблест да доизкарат.

Ст. 31,32. Или кой цар, и пр. Същата истина е пояснена тука с друга притча. Както един разумен цар не тръгва на бой, без да е размислил добре дали не ще победи в този бой, така и онзи, който ще стъпи в тази борба със света, плътта, и дявола, трябва първода се увери наздраво, че е готов да извърши и претегли всичко, което такава една борба изисква. – И моли се за мир (Цгр.). Това просто показва, че царят ще гледа да отбегне войната, ако види, че няма надежда да излезе победоносен. Обаче, Христос несъмнено не желае да съветва човеците да отбягнат тази духовна борба, но просто да ги подбуди да размислят добре колко много изисква тя от тях да направят, за да не паднат.

Ст. 33. И тъй. Не като този стълпотворител и цар (понеже те не оставили всичкия си имот), но тъй както е казано в ст. 26 и 27. Тази потребност да оставите всичко що имате вие трябва да вземете пред вид преди да станете ученици Христови, също както онези в притчите по-горе зели пред вид потребностите, които изисквали обстоятелствата, в които се намирали.

Ст. 34,35. Добро нещо е солта, и пр. Срав. с Мт. 5:13, и бел. Както там е показано, солеността на християните е добротата им – любовта им към Бога и човека. Както е явно от смисъла, тука думата особено е за онази върховна любов към Христа, която подбужда човеците да жертват всичко заради него (ст. 26,27,33), и без която те нямат право да се наричат негови ученици, и са безполезни в света – презирани от човеците, и много повече от Бога.

Назад | Съдържание | Напред