Глава 11.

¹ Един човек на име Лазар, от Витания, от селото на Мария и на сестра й Марта, беше болен.

² (А Мария, чийто брат Лазар беше болен, бе оная, която помаза Господа с миро и отри нозете Му с косата си).

³ И тъй, сестрите пратиха до Него да Му кажат: Господи, ето този, когото обичаш, е болен.

⁴ А Исус, като чу това, рече: Тази болест не е смъртоносна, но е за Божията слава, за да се прослави Божият Син чрез нея.

⁵ А Исус обичаше Марта, и сестра й, и Лазара.

⁶ Тогава откак чу, че бил болен, престоя два дни на мястото, гдето се намираше.

⁷ А подир това, каза на учениците: Да отидем пак в Юдея.

⁸ Казват Му учениците: Учителю, сега юдеите искаха да Те убият с камъни, и пак ли там отиваш?

⁹ Исус отговори: Нали има дванадесет часа в деня? Ако ходи някой денем, не се препъва, защото вижда виделината на тоя свят.

¹⁰ Но ако ходи някой нощем, препъва се, защото не е осветлен.

¹¹ Това изговори, и подир туй им каза: Нашият приятел Лазар заспа; но Аз отивам да го събудя.

¹² Затова учениците Му рекоха: Господи, ако е заспал, ще оздравее.

¹³ Но Исус бе говорил за смъртта му; а те мислеха, че говори за почиване в сън.

¹⁴ Тогава Исус им рече ясно: Лазар умря.

¹⁵ И заради вас, радвам се, че не бях там, за да повярвате; обаче, нека да отидем при него.

¹⁶ Тогава Тома, наречен близнак, каза на съучениците: Да отидем и ние, за да умрем с Него.

¹⁷ И тъй, като дойде Исус, намери, че Лазар бил от четири дни в гроба.

¹⁸ А Витания беше близо до Ерусалим, колкото петнадесет стадии;

¹⁹ и мнозина от юдеите бяха при Марта и Мария да ги утешават за брат им.

²⁰ Марта, прочее, като чу, че идел Исус, отиде да Го посрещне; а Мария още седеше в къщи.

²¹ Тогава Марта рече на Исуса: Господи, да беше Ти тука, не щеше да умре брат ми.

²² Но и сега зная, че каквото и да поискаш от Бога, Бог ще Ти даде.

²³ Казва й Исус: Брат ти ще възкръсне.

²⁴ Казва Му Марта: Зная, че ще възкръсне във възкресението на последния ден.

²⁵ Исус й рече: Аз съм възкресението и живота; който вярва в Мене, ако и да умре, ще живее;

²⁶ и никой, който е жив и вярва в Мене, няма да умре до века. Вярваш ли това?

²⁷ Казва му: Да Господи, вярвам, че Ти си Христос, Божият Син, Който има да дойде на света.

²⁸ И като рече това, отиде да повика скришом сестра си Мария, казвайки: Учителят е дошъл и те вика.

²⁹ И тя, щом чу това, стана бързо и отиде при Него.

³⁰ Исус още не беше дошъл в селото, а беше на мястото, гдето Го посрещна Марта.

³¹ А юдеите, които бяха с нея в къщи и я утешаваха, като видяха, че Мария стана бързо и излезе, отидоха подире й, като мислеха че отива на гроба да плаче там.

³² И тъй, Мария, като дойде там гдето беше Исус и Го видя, падна пред нозете Му и рече Му: Господи, да беше Ти тука, нямаше да умре брат ми.

³³ Исус, като я видя, че плаче, и юдеите, които я придружаваха, че плачат, разтъжи се в духа си и се смути.

³⁴ И рече: Где го положихте? Казват Му: Господи, дойди и виж.

³⁵ Исус се просълзи.

³⁶ Затова юдеите думаха: Виж колко го е обичал!

³⁷ А някои от тях рекоха: Не можеше ли Този, Който отвори очите на слепеца, да направи така, че и този да не умре?

³⁸ Исус, прочее, като тъжеше пак в Себе Си, дохожда на гроба. Беше пещера, и на нея бе привален камък.

³⁹ Казва Исус: Отместете камъка. Марта, сестрата на умрелия, Му казва: Господи, смърди вече, защото е от четири дни в гроба.

⁴⁰ Казва й Исус: Не рекох ли ти, че ако повярваш ще видиш Божията слава?

⁴¹ И тъй, отместиха камъка. А Исус подигна очи нагоре и рече: Отче, благодаря Ти, че Ме послуша.

⁴² Аз знаех, че Ти винаги Ме слушаш; но това казах заради народа, който стои наоколо, за да повярват, че Ти си Ме пратил.

⁴³ Като каза това, извика със силен глас: Лазаре, излез вън!

⁴⁴ Умрелият излезе, с ръце и нозе повити в саван, и лицето му забрадено с кърпа. Исус им каза: Разповийте го и оставете го да си иде.

⁴⁵ Тогава мнозина от юдеите, които бяха дошли при Мария и видяха това що стори Исус, повярваха в Него.

⁴⁶ А някои от тях отидоха при фарисеите и казаха им какво бе извършил Исус.

⁴⁷ Затова главните свещеници и фарисеите събраха съвет и казаха: Какво правим ние? Защото Този човек върши много знамения.

⁴⁸ Ако Го оставим така, всички ще повярват в Него; и римляните като дойдат ще отнемат и страната ни и народа ни.

⁴⁹ А един от тях на име Каиафа, който беше първосвещеник през тая година, им рече: Вие нищо не знаете,

⁵⁰ нито вземате в съображение, че за вас е по-добре един човек да умре за людете, а не да загине целият народ.

⁵¹ Това не каза от себе си, но бидейки първосвещеник през оная година, предсказа, че Исус ще умре за народа,

⁵² и не само за народа, но и за да събере в едно разпръснатите Божии чада.

⁵³ И тъй, от онзи ден те се съветваха да Го умъртвят.

⁵⁴ Затова Исус вече не ходеше явно между юдеите, но оттам отиде в страната близо до пустинята, в един град наречен Ефраим, и там остана с учениците.

⁵⁵ А наближаваше юдейската пасха; и мнозина от провинцията отидоха в Ерусалим преди пасхата, за да се очистят.

⁵⁶ И така, те търсеха Исуса, и, стоейки в храма, разговаряха се помежду си: Как ви се вижда? няма ли да дойде на празника?

⁵⁷ А главните свещеници и фарисеите бяха издали заповед, щото, ако узнае някой къде е, да извести, за да Го уловят.
 

§98. Възкресението на Лазар (гл. 11:1-46).

Не се знае точно колко време е изминало между Христовото отиване отвъд Йордан (както се разказва в края на последната глава) и събитието, за което се разказва тук.

Ст. 1. Витания, т.е., Хурмово Село. Йоан тук го нарича “селото на Мария и на сестра й Марта”, за да го различи, може би, от другата Витания отвъд Йордан, където Йоан най-напред кръщаваше (виж. бел. на гл. 1:28), и където самия Исус сега беше (гл. 10:40). Витания се намираше на източния склон на Елеонския хълм около три километра от Ерусалим. Срав. със ст. 18. Сегашното й име е Ел-азарие, или Лазария, което произхожда очевидно от Лазар, и се е дало на селото от събитието разказано тук. Но гробът на Лазар, къщата на Марта и Мария, и пр., които сега показват на пътниците, са съвсем невероятни; още повече мястото на гробът, посред селото, не е съобразно с разказът на Евангелието. Нищо не се знае за Лазария освен от това, което се разказва тук и в гл. 12:1-19. От ст. 5 се вижда вероятно, че той е бил по-млад от сестрите си. Чудно е, че това чудо, което е най-забележителното от всичките Христови чудеса, не се споменава даже от другите Евангелисти. Възможно е, както някои предполагат, че те не са искали да го споменат, защото, когато те са писали, Лазар е бил още жив, и обнародването на това чудо можеше да възбуди неприятелите на християнството да погубят този, който беше живо свидетелство за чудотворната сила на Христос. Срав. с гл. 12:10,11.

Ст. 2. От начинът по който Евангелистът споменава тук Мария, се вижда, че тя е била добре позната като тази, която помазала Господа с миро. Но забележително е, че когато Матей и Марко, и двамата, споменават за това събитие, и така също обявяват, и двамата, че където и да се проповядва това Евангелие по целия свят, това ще се казва за неин спомен, те обаче, не споменават името й. Напротив, Йоан, макар и да не споменава предсказанието, й споменава името, и тук и в гл. 12:3, и така става средство (и единственото средство) за изпълнението му.

Ст. 3. Сестрите пратиха до Исус, защото те вярваха, че той може да изцери брат им (ст. 21). Те не го молят да дойде при тях, а просто казват, Този, когото обичаш, е болен, но като казват това, те нежно му припомнят особената му любов към болния, и му показват така също, че те очакват помощ от него. Те имаха такова съвършено упование в любовта и силата на приятеля си, че те само му изказват нуждата си.

Ст. 4. Исус рече, не само на пратениците, но и на учениците си и на присъстващите, - Тази болест не е смъртоносна, т.е., окончателното й следствие няма да бъде смърт. Той не казва, че Лазар няма да умре, но че Бог не е отредил тази болест за смърт, но е за Божията слава, за да се прослави Божият Син чрез нея. Тук ние пак виждаме, че Отец и Син са едно (гл. 10:30,38). Това, което прославя Сина, прославя и Отца. Срав. с гл. 10:28,29, където това, което е в ръката на Сина е също в ръката на Отца. Син Божий се прослави от тази смърт (1) защото тя му даде случай да покаже по един чудесен начин своята чудотворна сила; (2) защото тя стана случай за голямо духовно добро, така както, по причина на нея, мнозина повярваха в него – ст. 45 и гл. 12:11; и (3) защото, както става явно от ст. 47-53, тя беше непосредствената причина за Христовата смърт; и чрез нея най-вече Сина Божий се прослави. Срав. гл. 12:23.

Ст. 5,6. А Исус обичаше Марта, и сестра й, и Лазар. От редът по който имената им се споменава тук, и най-вече от Лк. 10:38, “Марта го прие у дома си”, е вероятно, че Марта беше най-голямата сестра. Но в ст. 1, Мария се споменава първа, защото тя се беше вече прочула по причина на скъпоценното си приношение Господу. Но макар и да ги обичаше, той не им се притече веднага на помощ. – Тогава престоя два дни на мястото, гдето се намираше. Не че той нехаеше за тях, но без съмнение той е имал важна работа да върши на мястото, където е бил; и освен това той е имал друга цел да извърши; (виж. ст. 4), която щеше да се извърши по-добре чрез бавенето му, понеже то щеше да направи чудото по-явно и по-забележително. И накрая, Христовото бавене без съмнение излезе велико духовно благословение и за тях. Така също, и когато той се бави да отговори на нашите молитви, то е за да може да ни даде по-голямо благословение.

Ст. 7. Да отидем пак в Юдея. Той сега беше вън от Юдея – отвъд Йордан (гл. 10:40).

Ст. 8. Сега юдеите искаха да Те убият с камъни. Виж. гл. 10:31. Сега означава, че той е отсъствал от Юдея само за кратко време. Виж. бел. в началото на този отдел. Учениците му се боят за него, а може би и за себе си (ст. 16).

Ст. 9,10. Първо той успокоява страхът им, и тогава в следващия стих (11) им показва защо той отива. Но и в трите стиха той говори загадъчно: Нали има дванадесет часа в деня? Денят ще рече животът на всеки човек – времето, което Бог е назначил на всекиго, през всичките часове на което той е в безопасност от смъртта. Срав. с гл. 7:30, 8:20. Виж. и особено гл. 9:4, където, както тук, той веднага преминава от външния и естествения на вътрешния и духовния живот. Защото там (гл. 9:4,5), след като казва, че той трябва да работи докато е ден и пр., той прибавя, че (за другите) той сам е светлината, т.е., духовната светлина. Така е и тук (ст. 10), като думите “светлината не е в него” се отнасят до духовното му състояние. Такъв човек винаги ходи нощя. Срав. и гл. 12:35. Христос иска да каже това” Както има дванадесет часа в денят, през които човек може да ходи в светлината и, следователно, безопасно, така и аз имам едно уречено време, което Отец ми е определил, през което аз съм в безопасност, и през, което аз ходя в светлината му. И вие така също сте в безопасност докато ходите в тази светлина, която за вас съм аз. “Но всеки, който ходи без тази светлина – без мене – без светлината на Божието намерение да осветлява пътеката на длъжността, се препъва, защото светлината не е в него”.

Ст. 11-13. Нашият приятел Лазар заспа. Думите “нашият приятел”, показват че и учениците, както и Христос, са обичали Лазар; и това, заедно със ст. 3, показва, че той е имал извънредно любезен характер. Поне веднъж по-преди Христос беше казал, че “спи” за един, който беше умрял (Мт. 9:24, но не е чудно, че тук учениците не го разбират, понеже те трябва да са разбрали от думите на Исус споменати в ст. 4, че Лазар нямаше да умре. Даже в Стария Завет Смърт, смъртта често се представя като сън. Виж. 2Лет. 14:1; Йон 14:12; Пс. 13:3; Ер. 51:57; Дан. 12:2, и пр. “От времето на Омир насам, поетите са говорили за сънят и смъртта като брат и сестра”. – Ако е заспал, ще оздравее. При почти всички болести спането е добър знак. Еликот загатва, че тази болест може да е била “лошата треска”, която върлуваше из Палестина (срав. с гл. 4:52, и Лк. 4:39), и в която сънят щеше да бъде знак, че треската е престанала.

Ст. 14,15. Макар и сега Исус да им казва явно, че Лазар е умрял, те навярно не са могли да разберат думите, които той веднага прибавя, - Заради вас, радвам се, че не бях там, защото те не знаеха, че той ще го възкреси. – За да повярвате. Те вече вярваха, но чудото, което той щеше да направи щеше да има за следствие по-висока и по-съвършена вяра (срав. с гл. 2:11, и бел.). Христос се радва, и ние трябва да се радваме за всичко, което спомага да увеличи вярата ни. За него, вяра причинена в душата струва неизмеримо повече от всичката скръб, която обработване на душата обема (Рим. 5:1-5, 8:18).

Ст. 16. Да умрем с Него, т.е., не с Лазар, както някои предполагат, но с Исус. Колкото и недостатъчна да беше вярата на Тома, той имаше любов. Като мнозина други, недостатъчната му вяра го караше да гледа на тъмната страна. Той не може да повярва, че Исус пак ще избегне от злобата на юдеите. Но ако смърт ще постигне Господарят му, той е готов да я сподели с него.

Ст. 17. Беше от четири дни в гроба. Много е било писано за тези четири дена, но нищо положително не можем да кажем за това, защото не знаем къде беше Исус, когато му донесоха известието. Наистина, той беше отвъд Йордан, на мястото, където кръщаваше от напред Йоан (гл. 10:40). Но къде беше това място, не се знае положително (виж. гл. 1:28). Някои предполагат, че е било почти срещу Ерихон, така че пътуването е можало да стане в един ден, а пък други мислят, че то е било по-на север, близо до Галилейското езеро. От разказът изглежда най-вероятно, че Лазар не беше умрял, когато донесоха известието на Исус (ст. 4), но той може да умрял наскоро след това – даже преди изминаването на двата дена, когато исус обяви, че той е умрял (ст. 6,14). Следователно, няма нужда да предполагаме, че пътуването му е траяло повече от два дни.

Ст. 18,19. Витания. Виж. ст. 1. Беше изглежда означава, - което въобще се вярва – че това Евангелие се е писало след като Витания се е съсипала заедно с разрушението на Ерусалим. – Петнадесет стадии е около три километра. Разстоянието се дава, за да разясни защо толкова мнозина бяха дошли от Ерусалим да ги утешат. Беше близо, и тази любезна фамилия, както изглежда, е имала много приятели там. Вероятно е, че повечето от тях не бяха приятелски разположени към Исус (срав. със ст. 45,46), и може би напоследък те са се отнасяли студено към Марта и Мария, за това, че имаха тясно приятелство с него. Но в скръбта им, и в отсъствието на Исус, те естествено искаха да дойдат да ги утешат. Жалеенето въобще траеше тридесет дни, които бяха разделени по следния начин: (1) три дни плачене; (2) седем дни оплакване и отчасти постене; и (3) двадесет дни тъжене. През първите няколко дни не само приятели дохождаха, но и мъже или жени, на които занаятът беше да оплакват умрелите, идваха, за да направят изявлението на скръб по-голямо. Виж. Мк. 5:38. “Приятели и хора, на които занаятът беше да оплакват умрелите идваха и седяха с натъжените на земята, и никой не говореше докато затъжените не проговаряха, но всяка тяхна дума се последваше от някоя дума на съчувствие и утеха, или от плаченето на оплаквачите. Всичко ставаше по предварително наредена система: във Фарисейството нямаше никаква свобода, нито даже в скръбен час”.

Ст. 20. Поведението на двете сестри тук се съгласява с характера им както е показан в Лк. 10:38-42. Марта излезе вън от града да го посрещне (ст. 30). Така или иначе, тя се беше научила, че Христос идва, а Мария, захласната в скръбта си, не знаеше нищо за това (ст. 28).

Ст. 21. Тези същите думи бяха по-късно казани от Мария (ст. 32); и без съмнение те трябва често да са си ги казвали една на друга. Може и да беше истина. Ако е така, тогава, както самия Исус загатна (ст. 15), добре е станало, че го е нямало там. Колко често ние казваме: Ако това или онова да беше или да не беше, ако един доктор да беше тук, или ако тази грешка да не беше станала, т.е., ако Исус да беше тук да направи както ние искаме, тази или онази беда нямаше да ни дойде до главата. Но, най-накрая, ние ще повторим думите на нашия Господ (ст. 15) като кажем, И аз се радвам, че го нямаше тук да направи както аз иска.х.

Ст. 22. Тези думи навярно показват твърда вяра в Христос, вяра, че той можеше да възкреси брат й от гроба. Но от каквото казва в ст. 24,39, вижда се, че тя не се е надявала, че той ще стори това. Вероятно тя бе чула за двата случая, в които Христос беше сторил това (Мк. 5:35-42, и Лк. 7:11-15), и тя имаше причина да се надява за това от Исусовото особено приятелство със семейството и неговата явна любов към Лазар (ст. 3), и към двете сестри (ст. 5). Освен това, ако Исусовите думи в ст. 5, тая болест не е смъртоносна, са й били съобщени, (което не е вярно), и те можаха да й дадат повод да се надява. Но, от друга страна, фактът, че той беше умрял щеше да я накара да си помисли, че казаното от Христос, или поне значението му, е било криво разбрано. Вижда се, прочее, че ако Марта е имала някоя надежда, тя трябва да е била твърде слаба, така, че тя не е дръзвала да я изкаже и едва ли да я помисли.

Ст. 23. Брат ти ще възкръсне. Христос с тези думи не обещава незабавно възкресение, но утешава Марта с надеждата на бъдещото възкресение, която надежда я имаха всички истински Израилтяни, освен Садукеите; и в същото време той отваря път да я поучи (в ст. 25), че той сам е възкресението, и че следователно той може да възкреси сега както и в последният ден (страшният съд).

Ст. 24. Зная, и пр. Може да е истина, както мнозина тълкуватели мислят, че тези думи изразяват малко отчайване, като да беше казала, Знам аз това, но искам повече. Тя се надяваше за някое особено утешение от Христос, но той й напомня една обща истина, в която тя от по-преди се е уповала. Ние всички сме усетили нещо си като нейното отчаяние когато сме стояли до гроба. Ние сме знаели със знание по-съвършено от нейното, че ще възкръсне във възкресението в последният ден, но това знание често е било безсилно да премахне дълбоката тъга на сърцето. Ние побеждаваме езическата мисъл, “Изгубен во веки”, но ние често се побеждаваме от мисълта “Изгубен за сега”.

Ст. 25,26. Тези думи са централната точка на историята – великото свидетелство, което дава Исус за себе си, и което по-късно се потвърждава от чудото. – Аз съм възкресението, т.е., възкресението в последният ден ще бъде само чрез моята власт, и заради това аз мога да възкреся и сега. Аз съм и животът, така, че , който вярва в мене (и следователно е обичан от мене и съединен с мене) и да умре (като Лазар) ще оживее – ще живее пак по плът ако аз така повеля, но особено, е има един продължителен благословен и духовен живот. – И никой, който е жив (физически) и вярва в Мене, няма да умре до века, т.е., вяра в мене е източник на живот и тук и после, и тези които имат тази вяра имат живот (гл. 5:24), за тях няма действителна смърт; смъртта на тялото не се гледа и не се счита за смърт в сравнение с това, което е наистина смърт. Това, което ние наричаме смърт ги призовава просто да тръгнат и да бъдат тозчас с Христос (Фил. 1:23; Лк. 23:43). Вечният живот, който Христос тук и сега дава на тези, които са съединени с него с вяра никога не се прекратява. Въпреки мнението, което и сега преобладава както и тогава, че смъртта е един дълъг сън, или едно дълго и отегчително чакане за временно възкресение, Христос ни поучава, че няма смърт, и че това което ни се струва, че е смърт е прехождане”.

Ст. 27. Да Господи. С това тя показва, че вярва всичко, което Исус беше казал за себе си, макар, както се вижда, че тя него разбираше напълно. И в следващите думи – вярвам, и пр. – тя казва защо вярва, това, което той сега казва, именно, че като го вярва да е Христос, Син Божий, тя трябва да вярва, че всичко, което той казва е истина. С нейната изповед сравни почти еднаквата изповед на Петър, изречено от него първо в синагогата на Капернаум (гл. 6:59,69), и после в страната на Кесария Филипова (Мт. 16:13,16).

Ст. 28. Отиде да повика скришом сестра си Мария. Тя я повика скришом, за да не привлече вниманието на юдеите, които бяха там (ст. 19,31), така, че тя и сестра й да се разговорят насаме с Христос. И може това да е причината, че Исус не отиде право в къщата. И забележете, че това нещо не е наредено от Марта, но от Христос, защото тя казва, Учителят е дошъл и те вика. Тя не му казва името. Вероятно е, че обикновено те са говорили за него като Учителят. Срав. с Мк. 14:14, и особено Йн. 13:13, “Вие ме наричате Учител и Господ; и добре казвате, защото съм”.

Ст. 29. Тя – стана бързо. Тя седеше в къщи (ст. 20) заобиколена от юдеи, които искаха да я утешат (ст. 31). Но сега тя чува – може би за първи път – че нейният истински и дългоочакван утешител е дошъл, и тя отива бързо и радостно да го види. Ако тъгата й е голяма, голяма е и любовта й.

Ст. 30. Исус - беше на мястото, гдето Го посрещна Марта, вън от селото, но не на Лазаровият гроб (ст. 34).

Ст. 31. А юдеите – отидоха подире й. Това попречи на частната среща, която Исус беше наредил, когато той изпрати за нея, и което Мария в скръбта си трябва да е желаела.

Ст. 32. Тези думи са точно същите като онези, които Марта беше казала по-преди (ст. 21). Но Мария със своето по-разпалено естество изразява дълбочината на скръбта, любовта, и предаността си, като пада в нозете му. И така, съвършено смазана от скръб, тя не може да каже повече, и Исус, който беше отговорил на Мартините думи от скръб и вяра със съчувствени и насърчителни думи , отговаря на Мариините сълзи като въздиша и плаче с нея.

Ст. 33. Много се е писало за този стих, но е вероятно, че нашият превод дава същественото значение. Като видя сълзите им Исус, разтъжи се в духа си и се смути. Неговото всесъчувствително сърце отговаряше на всяко човешко злощастие. “Защото нямаме такъв първосвещеник, който да не може да пострада с нас в нашите немощи” (Евр. 4:15). “Той наистина зе на себе си болестите ни, и със скърбите ни се натовари” (Ис. 53:4); и “във всичките им скърби скърбеше” (Ис. 63:9; и такъв израз на божествено съчувствие го докарва близо до всяко скърбящо сърце.

Ст. 34. Где го положихте? Наистина този, който можеше да го възкреси от мъртвите нямаше нужда да пита къде му беше гроба. Но обикновено Исус действуваше и говореше като човек. Срав. с Лк. 24:17,19 и Мк. 11:13, с бел.

Ст. 35. Исус се просълзи. Виж. бел. на ст. 33. За едно малко време той въздържа развълнуваните си чувства, но сега чувствата му се проявяват в сълзи. Колко близо до нас той дохожда, и колко по-драгоценен за нас той става, с тези си сълзи! И при все това, мнозина са се чудели как Бого-човек може да плаче, а най-вече сега когато той толкова наскоро е превърне всичката тази жалост в радост. Те отиват към гроба. Той съзнава силата, която той ще упражни, и знае, че всичко това ще има за следствие славата Божия (ст. 4,15), но той така също съзнава страдащите сърца наоколо му, и сега търпи с тях скръбта, която той толкова скоро ще излъчи. Просълзен Бог е служил за присмех и подигравка на скептика и неверника, но Христос идва при изгубените и скърбящите. Той вика при себе си всички които се трудят и са обременени. Освен това, той идва като Бог явен в плът за да покаже безкрайната любов и състрадание на небесния ни Отец, и заради това, опечаленото човешко сърце никога не е виждало по-ясно божествеността на Сина Човешки отколкото когато е видяло славата му да сияе през сълзите му.

Ст. 38. Беше пещера. В Палестина естествени и изкуствени пещери често се употребяваха за гробове; и входът им, както на тази, в която Исус беше погребан (Мт. 27:60), често беше през врата от едната страна. Но от думите на нея лежеше камък, се вярва, че в тази пещера се влизаше от горе, както беше по.обикновено (Лк. 11:44).

Ст. 39. Вдигнете камъка. Бог не прави за хората това, което те сами могат да направят за себе си. Той винаги казва, пригответе пътят Господен. Вдигнете камъните на невежеството, суеверието, и предразсъдъците, които свързват хората в духовните им гробове, и тогава той ще дойде с възродителната си и животворяща сила. Срав. ст. 44, където след като възкресил Лазар, той им заповядал да “го разповият и да го оставят да си иде”. Както отбелязахме на ст. 21, Мариините думи тук показват, че макар и да е имала твърда вяра в Христовата сила (както там е казано), тя не се е надявала, че той наистина ще възкреси брат й. Мнозина мислят, че тя действително знаеше от по-предишни посещения на гроба, или може и сега да е видяла, че тялото беше вече взело да смърди. Но думите й повечето показват, че тя заключаваше това от факта, че той е бил умрял (или закопан, ст. 17) четири дни. Както и да е, никой, нито даже Христовите неприятели, (виж. ст. 47 и гл. 12:9-11) не изказа съмнение, че Лазар беше наистина умрял.

Ст. 40. Не рекох ли ти? Може, отчасти, той да загатва за известието, което й беше изпратил, и което се споменава в ст. 4, но най-вече той говори за това, което й беше казал в ст. 25,26. – Ако повярваш, и пр. Даже и тези, които не вярваха видяха външното чудо на Лазаровото възкресение, но само тези, които вярваха видяха в него славата Божия. Да не вярваме това, което виждаме, ще рече да не виждаме. Може би (както мнозина предполагат), че той иска да й каже, че от вярата й зависи и неговото извършване на чудото. Сравнете възкресението на Яировата дъщеря, “Само вярвай и ще се избави” (Лк. 8:50). Хората въобще искат по-напред да видят, че тогава да повярват, но Исус казва, - Вярвайте, за да можете да видите. Както казва на Това: “Блажени, които без да са видели вярват”.

Ст. 41,42. Исус подигна очи нагоре и рече. От ст. 42 става явно, че целта на тези и на следващите думи е да покаже, че той действа с одобрението на Отца и като негов пратеник. В цялата тази молитва, или по-добре, в тези думи с които Христос тук се разговаря с Отца, няма просба или молба, но има (1) благодарение (“Отче, благодаря ти че ме послуша”), че Бог му е послушал молбата по-преди за тази работа – т.е., в или преди времето споменато в ст. 4. После (2) той дава причината защо той благодари на Бога пред народа. Не е, че той има причина де е благодарен за себе си, че молбата му е била послушана, защото той казва, “Аз (аз тук е изразително, и значи колкото за мене) знаех, че винаги ме слушаш”, и не само сега или от време на време; “но за предстоящият народ рекох това, за да повярват, че ти си ме пратил”. Той не иска хората да се привличат при него като при някой голям чудотворец, отделен от Отца, но да повярват в него като пратеникът на Отца, като едно с Отца, и като един чиито дела са дела на Отца (гл. 5:36, 10:25,32). “В синовното отношение на Господа Исуса към Отца, всяка власт е дадена нему: Синът не може нищо да направи от само себе си (виж. Гл. 5:19,30); и през неговото унижение тук на земята, тези силни дела направени от него не бяха направени от неговата слава, която той беше оставил на страна, но от могъщото действие на Отца в него и (както тук) в отговор на молитвата му. Но ние трябва да помним, че в единството му с Отца, той беше в постоянно общение с него, и (както казва тук) той беше винаги послушан, защото неговото желание и неговата воля бяха винаги съгласни с желанието и волята на Отца.

Ст. 43. Извика със силен глас. Това е гласът на онзи, за когото се казва, “и гласът му като глас на много води” (Отк. 1:15), и когото, както умрелия Лазар сега го чува, така накрая, “всички, които са в гробовете ще чуят” (гл. 5:28).

Ст. 44. Някои предполагат, че е имало второ чудо в това, че Лазар е можал да се движи, когато е бил повит в саван. Но това не е никак вярно. Частите на тялото му може да са били повити отделно, или саванът може да е бил обвит около цялото му тяло така хлабаво, че той да е можел да се движи. – Разповийте го, и пр. Виж. бел. на ст. 39.

Ст. 45,46. Мнозина ……… повярваха в него. А някои от тях отидоха при фарисеите. Това удивително чудо, за което не можеше да има съмнение, преодоля над враждата и неверието на мнозина. Повечето тълкуватели предполагат, че тези, които отидоха и казаха на фарисеите не повярваха, и че бяха подбудени от ненавист; и без съмнение така трябва да е било с някои. Но някои може да са били от този клас хора (каквито ги има много във всеки век), които не смееха да се уповават на своя си разум, или да решат за себе си, но винаги чакаха да видят какво ще кажат религиозните им началници, като си думат: “Има ли да е повярвал в него някой от князете или от фарисеите?”. Те следователно си отиват повечето в съмнение отколкото в злоба, готови да повярват в него ако и фарисеите повярват. Но това не намалява греха на неверието им. Всеки човек ще даде отчет за себе си, и трябва винаги да е готов да се убеди чрез прилично свидетелство, без да чака да види какво ще кажат другите за това. И против такива хора присъдата е справедлива: “Който не повярва ще бъде осъден4 (Мк. 16:16).

§99. Съветът на Каиафа за Исус; Исус отива в Ефраим (гл. 11:47-54).

Чудото, което съживи Лазар, възрадва сестрите му, и накара мнозина да повярват в Исус, възбужда само още по-дълбока вражда в сърцата на фарисеите и началниците, и им дава причина да се решат още по-силно да го погубят.

Ст. 47. Затова главните свещеници и фарисеите събраха съвет. Те съзнават, че времето е критично. Този, който преди малко беше избягал от тях, когато те поискаха да го убият с камъни и да го хванат (гл. 10:31,39), сега се намира две мили от града, където чрез едно удивително чудо той е накарал мнозина и от по-предишните си неприятели да повярват в него. В тези критични обстоятелства, те свикват най-върховното си народно съдилище, Синедриона; виж бел. на Мт. 2:4. – Що да сторим ние? (Цгр.) Глаголът е в настоящо време, буквално – Какво правим ние? Старите преводи го превеждат (както е и на български) Що да сторим? Но говорителите се подразбират ,да се укоряват, за това, че до сега не са направили нищо. Те наистина се бяха опитали да направят много, но действително не бяха извършили нищо. – Защото Този човек върши много знамения. Забележете, че макар някои днешни неверници и да отказват това чудо, и се мъчат да го разтълкуват по друг начин, тези началници, макар и да са зле настроени против Исус, не го отричат. Те признават, че той прави много чудеса, и това чудо между другите. Срав. с Д.А. 4:16. Те признаваха чудесата, но не вярваха в него като техен Месия, защото той не дойде с онова светско величие и сила, които те очакваха, и защото те мислеха, че чудеса може да стават и чрез помощта на Веелзевул и от прелъстители (виж. Мт. 24:24), но най вече защото сърцата им бяха толкова лоши, че те не искаха да повярват (гл. 8:47, 10:26).

Ст. 48. Те очакваха Месия да бъде светски цар; народът се беше вече опитал да го направи цар (гл. 6:15). Но тези хора не вярваха, че той беше Месия, и че някой опит от него да освободи народа ще успее. И при все това, те се бояха, че наскоро целият народ може да повярва в него и може да се опита да отхвърли Римската власт, и в следствие на това римляните може да съсипят съвършено отечеството им и да сложат край на народното им съществуване.

Ст. 49,50. А един от тях на име Каиафа, виж Мт. 26:3> и Лк. 3:2, и бел. Понеже той беше първосвещеник около десет години, чудно изглежда, че Йоан три пъти казва за него, че е бил първосвещеник през тази година (срав. със ст. 51 и гл. 18:13). Най-вероятната причина е, че Йоан, който пише повече т петдесет години по-късно, винаги мисли за това като тази година, т.е., тази достопаметна година, в която Исус бе осъден и разпнат. – Вие нищо не знаете. Вижда се, че е имало дълго разискване и разногласие в мненията. Някои поне, като Никодим и Йосиф от Ариматея, биха се съпротивили на каквито и да са враждебни мерки против един, който беше добър човек и пророк. Други, като Гамалиил (Д.А. 5:34-39), биха казали, че те трябва да почакат и видят дали това дело е от човеци или от Бога. Други биха поддържали, че колкото желателно и да е погубването на Исус, те нямаха власт да го погубят (гл. 18:31), и че (както по-късно видяха) ще бъде трудно да намерят някое обвинение против него, за което римляните да го осъдят на смърт. Но свирепият и безсъвестен Каиафа премахва всичките им възражения. Той смело обявява, че виновен или невинен, Исус трябва да умре – че даже ако да беше невинен, по-добре ще е той, един човек, да умре, отколкото цял народ да загине, както, по негово мнение, той ще загине ако Христос се остави да продължава. Той не казва, че е право или справедливо, но че е по-добре за нас. Както всеки безсъвестен демагог, той се отзовава на тяхното себелюбие. Този разпален и безсъвестен характер на Каиафа се показва пак няколко седмици по-късно при окончателния съд на Исус (Мт. 26:62-66).

Ст. 51,52. Но макар, че тези думи бяха изказани от един зъл и безсъвестен човек, на когото единственото намерение беше да подтикне другарите си да направят едно ужасно престъпление, под господстващото Божие провидение той изказва злобното си намерение с думи, които предсказват твърде важна истина. Както Валаам без да иска пророкува добро на Израил, така и Каиафа без да знае пророкува за изкупителната смърт на Христос. Но неговите думи, даже в пророческото им значение, означаваха само, че Христос ще умре заради народът, но Йоан тук прибавя, това което учениците толкова бавно научиха, че ще умре не само за този народ, но и за всички – за да събере в едно разпръснатите Божии чада. Срав. гл. 10:16, “И други овце имам, които не са от тази кошара”. Виж. И Мт. 8:11; Еф. 2:13-18; Кол. 3:11; Отк. 5:9. Исус чрез смъртта си щеше да направи умилостивение за греховете ни, и да извърши това, което Рим напразно се мъчи да направи, именно, да основе всемирно царство.

Ст. 53. Каиафа си постигна целта. Синедриона като, че решава смъртта на Исус, и от този момент нататък те търсят случай да го погубят. Срав. ст. 57; Мт. 22:15,16,23, 26:3,4, 27:1,2; Лк. 20:19,20.

Ст. 54. Затова Исус вече не ходеше явно между юдеите. Може би Синедриона веднага да е разгласил решението си: виж. Ст. 57. Юдеите, според както Йоан употребява тази дума, често се отнася за Ерусалимските жители, и най-вече за началниците, които бяха неприятели на Исус. Виж гл. 1:19, и пр. разбира се, че в обикновеното значение на думата, Исус се намираше между юдеите и след като отиде в Ефраим. Къде се е намирал този град не се знае. Тук се казва, че е бил близо до пустинята, което въобще ще рече, пустинята на Юдея, т.е., страната на североизток от Ерусалим. Най-вероятното предположение, е че Ефраим е град Офра, който се споменава в И.Н. 18:23; 1Цар. 13:17, и Ефрон споменат в 2Лет. 13:19, и че е сегашното село Ел-Тайбе, което се намира около 19 километра на североизток от Ерусалим, и седем или осем километра на изток от Ветил. Колко време той живя там не се знае: може би, няколко седмици. Вероятно е, че след като е стоял в Ефраим кратко време той е преминал Йордан, където повечето събития споменати в § 100-107 са станали, и от където той пак е преминал Йордан, и като е преминал през Ерихон (Лк. 19:1) е отишъл в Ерусалим да бъде разпнат.

§111 (Част първа). Хора възлизат на Пасхата и търсят Исус (гл. 11:55-57).

Ст. 55. Пасха. Виж. Бел. на Мт. 26:17,20. Понеже този велик празник наближаваше, юдеите започнаха да се събират в Ерусалим, не само от Юдея, но и от други страни. Срав. Д.А. 2:9-11. Особено тези, които имаха някоя обредна нечистота, възлизаха преди Пасхата да очистят себе си. Виж Чис. 9:10; 2Лет. 30:17,18.

Ст. 56. Като се събрали така, вижда се, че най-големият им разговор е бил за Исус, пророка от Назарет. Едва ли е имало някой, вероятно, който да не е чул за него; и мнозина са се надявали, че той е дългоочакваният им Месия и избавител. Той беше присъствал преди шест месеца на Празника на Шатроразпъването, и няколко седмици по-късно, на Празника на Освещението; и сега като те се събират, ушите им трябва да са се напълнили с новината, че само преди няколко седмици той е идвал във Витания, и чудотворно е възкресил Лазар, който е бил четири дена в гроба. Те трябва да са чули също, че Синедрионът е решил да го погубят (ст. 53), и че е заповядал на хората да се мъчат да го уловят (ст. 57). Заради това, те се съмняват дали Исус ще смее да дойде в Ерусалим; и ден след ден като се събират в храма, те се питат: “Как ви се струва? Няма ли да дойде на празникът?”. Да, той ще дойде, не защото не знае опасността, но защото бърза, тъй да речем, към смъртта си (Мк. 10:32-34), бърза да изпълни жестоките, но пророчески думи на първосвещеника им (ст. 50). Той е вече преминал Йордан, той е увеличил славата си с изцеряването на двамата слепци в Ерихон, и скоро след това се разчува, че той е стигнал във Витания (гл. 12:1); и тогава някои от тези хора ще излязат да се присъединят с множеството на последователите му, и да го придружат тържествено в града, като викат: “Осанна на Давидовия Син; благословен, който идва в името Господне”.

Ст. 57. От това се вижда, че решението на Синедриона (ст. 53), трябва да се е разгласило. За тази причина народът се съмняваше дали Исус ще дръзне да се яви на празникът.

Назад | Съдържание | Напред