Глава 6.

¹ А през тия дни, когато се умножаваха учениците, възникна ропот от гръцките юдеи против еврейските, загдето във всекидневното раздаване на потребностите техните вдовици били пренебрегвани.

² По това, дванадесетте свикаха всичките ученици и рекоха: Не е добре ние да оставим Божието слово и да прислужваме на трапези.

³ И тъй, братя, изберете измежду вас седем души с одобрен характер, изпълнени с Духа и с мъдрост, които да поставим на тая работа.

⁴ А ние ще постоянствуваме в молитвата и в служение на словото.

⁵ И това предложение се хареса на цялото множество; и избраха Стефана, мъж пълен с вяра и със Светия Дух, и Филипа, Прохора, Никанора, Тимона, Пармена и Николая, един прозелит от Антиохия.

⁶ Тях поставиха пред апостолите: и те, като се помолиха, положиха ръце на тях.

⁷ И Божието учение растеше, и числото на учениците в Ерусалим се умножаваше твърде много; и голямо множество от свещениците се подчиняваха на вярата.

⁸ А Стефан, пълен с благодат и сила, вършеше големи чудеса и знамения между людете.

⁹ Тогава някои от синагогата наречена синагога на либертинците, и от киринейците и александрийците, и някои от Киликия и Азия, подигнаха се и се препираха със Стефана.

¹⁰ Но не можаха да противостоят на мъдростта и Духа, с който той говореше.

¹¹ Тогава подучиха човеците да казват: Чухме го да говори хулни думи против Моисея и против Бога.

¹² И подбудиха людете със старейшините и книжниците, и като дойдоха върху него, уловиха го и го докараха в синедриона,

¹³ гдето поставиха лъжесвидетели, които казаха: Тоя човек непрестанно говори думи против това свето място и против закона;

¹⁴ защото го чухме да казва, че тоя Исус Назарянин ще разруши това място, и ще измени обредите, които Моисей ни е предал.

¹⁵ И всички, които седяха в синедриона, като се вгледаха в него, видяха лицето му, като че беше лице на ангел.
 

Апостолите, макар и да бяха надарени със Св. Дух, добиваха мъдрост от опит както други човеци. В старанията си да помогнат на своите бедни братя, естественно беше за учениците да оставят апостолите да се разпореждат с техните благотворителни подаяния. Но да гледат както трябва тази служба изискваше повече време и мислене, отколкото беше съвместимо с изискванията на нарочната им работа да проповядват Евангелието. Заради това, когато започнаха да роптаят, че някои бяха непригледвани, те изведнъж предлагат да предадът управлението на благотворителната каса на хора избрани и назначени за тази служба. Предложението се намери за разумно и хора бяха избрани и отредени за тази работа, на които апостолите възложиха ръце и ги утвърдиха в службата им.

Ст. 1. Елинисти тука не значи гърци, но тези които говореха гръцки; и евреи – тези, които говореха арамейски, преобладаващото него време Еврейско наречие; но и едните и другите бяха евреи. Първите са били отхранени вън от Палестина, и в страни, където гръцки беше преобладаващия език; вторите – в Палестина, където, макар и двата езика да се говореха, Арамейският се предпочиташе. Виж. гл. 22:2. Разликата на езика, и халтавото придържане о Еврейските обичаи на тези, които живееха в чужбина биха причинили ослабване в сношенията на двете партии, и можеха да имат за следствие (неумишлено боже би) небрежение в приглеждането на вдовици родени в странство, които вероятно са били много по-малко на брой, отколкото тези, които са били родом от Палестина, и обстоятелствата им по-малко известни.

Ст. 2. Като признават, че е прилично да предадът на други да се грижат за облекчение на бедните, апостолите не си присвояват правото те да изберат лицата, на които тази работа трябва да се повери, но (подухът на заповедта да промишляват това, което е добро пред всички човеци – Рим. 12:17), оставят църквата да ги избере. Че ние имаме тук началото на дяконството в апостолските църкви, (макар, че седемте човеци, отредени за тази служба, не се изрично наричат дякони), става вероятно от факта, че думата употребена в този стих за слугуваме, т.е., за извършване на особенната служба, за която те бяха избрани, е глаголът диаконео, сроден с думата диаконос, слуга или дякон. Фактът, че Стефан и Филип бяха също така проповедници не доказва, че те, или кой да е от седемте, са станали проповедници защото са били назначени за дякони. Те бяха избрани от църквата за една особенна служба; и като човеци изпълняващи тази длъжност, те щяха естественно да се нарекът слуги на църквата, и такова е точното значение на дякон.

Ст. 3. Нито пък факта, че човеците, които щяха да се изберат за тази служба трябваше да бъдат “свидетелствовани, изпълнени с Дух Свят и с мъдрост”, показва, че дяконите отначало са били призвани да проповядват. Нито всичките презвитери даже се трудеха по проповядване и учение на словото (1Тим. 5:17). Прилично беше да се изберат за тази пълна с отговорност работа хора, които да бъдат без подозрение, набожни и мъдри. Поверяването й на човеци, които не са имали тези качества щеше да изложи църквата на укор и гибел.

Ст. 4. Великото дело на апостолите беше да проповядват словото на живота; и с това дело постоянна усърдна молитва беше тясно свързана като необходима за успехът му. Че апостолите трябваше да бъдат свободни да се предадът изцяло на молитва и служение на словото щеше да се удобри от всички искренни приятели на едангелието.

Ст. 5,6. Стефан, на когото смъртта като на първия Християнски мъченик се разказва в следващата глава, се се казва тук, че е бил “мъж изпълнен с вяра и със Светия Дух”. Филип се споменава в гл. 8, че проповядва евангелието в Самария, и че е бил нарочно изпратен да поучи и кръсти Етиопския скопец. Той се споменава и в гл. 21:8, че е живеел около двадесет години по-късно в Кесария, където е приел апостол Павел на гости, и е имал четири дъщери, които са имали дарбата на пророчество. За другите от седмината не знаем нищо положително. Фактът, че Николай от Антиохия е наречен прозелит предполага, че всичките други са били родом евреи; но дали те са били родени в Палестина или не, не се знае, понеже те всички имат Гръцки имена, а такива имена имаха и двама от апостолите, Андрей и Филип, които, както и всичките техни другари апостоли, бяха родени в Палестина. Има едно твърде старо предание, за което Ириней и други споменават, че този Николай е бил основателят на сектата на Николаитите, чието учение, зли дела, и лошо влияние бяха така строго осъдени в Отк. 2:6,15. Но Климент Александрийски (както е приведен от Евсевий, църковния историц, Църк. Ист. III. 29), казва че поведението на Николай било примерно, и че ереста, която носела неговото име произлязла от едно извъртяване на някои думи, които той веднъж казал.

Ст. 7. И голямо множество от свещениците. В Неем. 7:39-42, се споменава, че 4,289 свещеници се завърнали от Вавилонския плен. Техните потомци във времето на апостолите може да са възлизали на много хиляди; и макар, че първосвещениците са били противни и безсъвестни, може да е имало мнозина от другите свещеници, на които, понеже са били добре запознати със Старо-Заветните Писания, доказателствата, които Християнските проповедници привеждаха от тези писания щяха да направят повече впечатление, отколкото на простия народ. Присъединяването на такова множество от свещеници с Християнската вяра беше такава любопитна и важна случка, че да заслужи да се спомене от Лука в неговия кратък разказ за църковната рамнна история. В същото време, това без съмнение е подтикнало противниците към по-голяма връждебност.

Ст. 9. Въпросът, кои бяха Ливертинците¹⁰, споменати в този стих, е бил отговорен по разни начини. Римляните, които под Пмпей нападнаха Юдея в 63 г. преди Р.Х., бяха пленили много евреи, и ги бяха завели в Рим като роби. По-късно мнозина от тях или децата им бяха отпуснати, защото римляните го намериха неудобно да употребяват за слуги хора, които пазеха толкова точно религиозните си обреди като евреите. Тези хора се наричаха ливертини, т.е., освободени хора; и те може да са били достатъчно многочислени в Ерусалим да си имат особенна Синагога. Равински писатели казват, че в Ерусалим имало четиристотин и осемдесет синагоги. Евреи от Александрия, Киринея, или други големи градове може също така да са имали свои си синагоги.

Други са мислили, че споменатите тук Ливертинци са били жители на някой си град на име Ливертум в Африка. Такъв град се споменава в по-късно време като жилището на един владика, който е присъствувал на един събор в Картаген в 411г. след Р.Х.; но няма диря от съществуванието му в първото столетие. И даже ако да е съществувал тогава, не можем да си предположим, че той е бил такова важно място, че да се спомене преди Киринея и Александрия.

Ст. 10-15. Стефан, както Павел и другите, които проповядваха евангелието на съотечествениците си, привеждаха доказателства от Стария Завет, с които доказваха, че обещанията и първообразите му посочваха Месия, и че Исус, когото те бяха отхвърлили, беше доказал чрез чудесните си дела, божественото си учение, и най-вече чрез възкръсването си от мъртвите, че той беше истинният Месия, в когото всичките тези първообрази и обещания са се изпълнили. Противниците му не можаха да му отговорят с доказателство; и така, както е обичай на безсъвестни гонители, те прибегнаха към насилие, и не се двоумиха да подучат лъжливи свидетели, които като извътъповаха думите му, обвиняваха го в богохулство, както и любезният му Господ беше обвинен преди него (Мт. 26:59-65). Видя се угодно Богу да засвидетелствува за Стефан и против гонителите му като даде на лицето му една небесна светлина, която видяха всички, които седяха в съветът. Но при все това те не се отклониха от убийственото си намерение.

Назад | Съдържание | Напред