Послание към римляните

Глава 1.

¹ Павел, слуга Исус Христов, призван за апостол, отделен да проповядва благовестието от Бога,

² (което по-напред Той беше обещал чрез пророците Си в светите писания),

³ за Сина Му нашия Господ Исус Христос, Който по плът се роди от Давидовото потомство,

⁴ а по Дух на светост биде със сила обявен като Божий Син чрез възкресението от мъртвите;

⁵ чрез Когото получихме благодат и апостолство, та в Неговото име да привеждаме в послушност към вярата човеци от всичките народи;

⁶ между които сте и вие призвани от Исуса Христа:

⁷ до всички в Рим, които са възлюбени от Бога, призвани да бъдат светии: Благодат и мир да бъдат с вас от Бога, нашия Отец, и Господа Исуса Христа.

⁸ Най-напред благодаря на моя Бог чрез Исуса Христа за всички ви, гдето за вашата вяра се говори по целия свят.

⁹ Понеже Бог, Комуто служа с духа си в благовествуването на Сина Му, ми е свидетел, че непрестанно ви споменавам в молитвите си,

¹⁰ молещ се винаги, дано с Божията воля благоуспея най-после сега да дойда при вас.

¹¹ Защото копнея да ви видя, за да ви предам някоя духовна дарба за вашето утвърждаване,

¹² то ест, за да се утеша между вас взаимно с вас чрез общата вяра, която е и ваша и моя,

¹³ И желая, братя, да знаете, че много пъти се канех да дойда при вас, за да имам някой плод и между вас както между другите народи; но досега съм бил възпиран.

¹⁴ Имам длъжност към гърци и към варвари, към учени и към неучени;

¹⁵ и така, колкото зависи от мене, готов съм да проповядвам благовестието и на вас, които сте в Рим.

¹⁶ Защото не се срамувам от благовестието [Христово]; понеже е Божия сила за спасение на всекиго, който вярва, първо на юдеина, а после и на езичника.

¹⁷ Защото в него се открива правдата, която е от Бога чрез вяра към вяра, както е писано: "Праведният чрез вяра ще живее".

¹⁸ Защото Божият гняв се открива от небето против всяко нечестие и неправда на човеците, които препятствуват на истината чрез неправда.

¹⁹ Понеже, това, което е възможно да се знае за Бога, на тях е известно, защото Бог им го изяви.

²⁰ Понеже от създанието на света * това, което е невидимо у Него, сиреч вечната Му сила и божественост, се вижда ясно, разбираемо чрез творенията; така щото, човеците остават без извинение.

²¹ Защото, като познаха Бога, не Го прославиха като Бог, нито Му благодариха; но извратиха се чрез своите мъдрувания, и несмисленото им сърце се помрачи.

²² Като се представяха за мъдри, те глупееха,

²³ и славата на нетленния Бог размениха срещу подобие на образ на смъртен човек, на птици, на четвероноги и на гадини.

²⁴ Затова, според страстите на сърцата им, Бог и ги предаде на нечистота, щото да се обезчестят телата им между сами тях, -

²⁵ те които замениха истинския Бог с лъжлив, и предпочетоха да се покланят и да служат на тварта, а не на Твореца, Който е благословен до века. Амин.

²⁶ Затова Бог ги предаде на срамотни страсти, като и жените им измениха естественото употребление на тялото в противоестествено.

²⁷ Така и мъжете, като оставиха естественото употребление на женския пол, разжегоха се в страстта си един към друг, струвайки безобразие мъже с мъже, и приемаха в себе си заслуженото въздаяние на своето нечестие.

²⁸ И понеже отказаха да познаят Бога, Бог ги предаде на развратен ум да вършат това, което не е прилично,

²⁹ изпълнени с всякакъв вид неправда, нечестие, лакомство, омраза; пълни със завист, убийство, крамола, измама и злоба;

³⁰ шепотници, клеветници, богоненавистници, нахални, горделиви, самохвалци, измислители на злини, непокорни на родителите си,

³¹ безразсъдни, вероломни, без семейна обич, немилостиви;

³² които, при все че знаят Божията справедлива присъда, че тия, които вършат такива работи, заслужават смърт, не само ги вършат, но и одобряват ония, които ги вършат.
 

Тълкувание

Ст. 1. Павел, слуга⁶⁴ Исус Христов, призван за апостол. Във времето, когато това послание е било писано, писмописците имаха обичай да поставят първо своите си имена, после имената на лицата или обществата, на които пишеха, и после едно поздравление, като: “Плиний на Корнилия Тацита, здраве (или, поздравление”, “Траян на Плиния, здраве”. Така например в Д.А. 23:26, Лисий като пише на Феликс започва писмото си: “От Клавдия Лисия честитому управителю Феликсу поздравление”. Съобразно с тоя обичай, Павел (за името на когото виж. бел. на Д.А. 13:9) започва писмото си с името си и призванието си като апостол, и на кратко казва какво значи това призвание; и тогава в ст. 7 се отправя към живущите в Рим Християни, и призовава над тях “благодат и мир от Бога нашия Отец, и Господа Исуса Христа”. – Раб Исус Христов (Цгр.). Апостолите го считаха за най-голяма чест да бъдат раби или слуги на Бога и на Христа. Така Яков (Як. 1:1) описва себе си, че е “раб на Бога и на Господа Исуса Христа”, и Петър (2Пет. 1:1) – “раб и апостол Исус Христов”. Така и самия Павел беше казал на вярващите в Коринт (2Кор. 4:5), “Ние не проповядваме себе си, но Христа Исуса Господа, а себе си раби ваши заради Исуса”. – Призван за апостол, - призван от Христа да бъде негов апостол. Думата апостол значи пратеник. Христови апостоли бяха тези, които той прати да прогласят истината му и да положат основите на църквата му в света. Павел не беше един от тия, които нашия Спасител избра от най-напред за апостоли, но по-късно бе призван да бъде апостол; и неговата нарочна работа беше да проповядва евангелието между езичниците (Д.А. 26:16-18; 1Кор. 9:1-5).

Ст. 2. Това Евангелие или благовестие не беше нещо ново, но беше точно изпълнение на първообразите и обещанията на Старозаветните писания, които тука се наричат светите писания. На това отношение между новата и старата наредба апостолите постоянно настояваха в проповедите и съчиненията си; и това явно се вижда в посланието към Евреите.

Ст. 3. Великият предмет на Евангелието е Исус Христос, Синът божий, който, за да довърши делото на спасението ни, стана и син човешки, като се роди от семето Давидово, съгласно с пророчествата на Стария Завет (Ис. 11:1; Ер. 23:5, и пр., срав. с Д.А. 13:23).

Ст. 4. Макар и да беше давидов потомък по плът, т.е., по човешкото си естество, великите му дела, съвършенството на учението му, и святостта на живота му доказаха, че той е каквото претендираше да е, именно, Син Божий. Изумителното чудо на възкресението му от мъртвите особено силно доказва този голям факт. Думите “по дух на святост” не трябва да се отнесат на личния Св. Дух, но са противопоставени на думите “по плът”, и следователно означават святото, божественното му естество. Даже и думите “по плът” подразбират божеството му. Ако той да беше просто един човек, те не щяха да имат никакво значение.

Ст. 5. Чрез Когото. Христос се представя тука като средството чрез, което Отец доставя благодат. На друго място той се представя като източник на благодатта. И двете представления са прави, и двете са важни. Ние трябва да го познаем за наш божествен Изкупител, всесилен да спаси; и заради това Св. Писание прогласява божеството му, и ни уверява, че той може съвсем да спасява (Йн. 1:1; Евр. 7:25). Но ние трябва също така да го познаем за пратеник на Бога Отца, и за средството чрез, което Отец показва любовта си към нас, тъй щото да не паднем в грешка и да мислим, че мислите на Отца за нас са различни от мислите на Сина. – Благодат и апостолство⁶⁵, - благодат въобще, и посланничество частно. Без благодатта на Св. Дух той не можеше да върши работата на един апостол, и апостолската служба беше особенна на благодат или дар. – Послушност към вярата. Целта на всичките Павлови трудове като апостол беше да накара хората от всички народи да повярват в Христа; и приемането на тази вяра тука се нарича послушание, т.е., че те съвършенно се предават на Христа и на влиянието на евангелската истина.

Ст. 6. Между които сте и вие. Апостолът е изпратен до всички народи, и заради това Павел имаше право да пише това послание на хора живеещи в Рим, макар, че той не беше основал църквата там, нито им беше лично проповядвал евангелието. – Призвани от Исуса Христа, т.е., действително призвани от и при Христа, призвани да бъдат Христови люде, тъкмо както в ст. 1 “призван за апостол”⁶⁶ ще рече призван да бъде апостол.

Ст. 7. Този стих е направо свързан със ст. 1, - Апостол Павел (отправя това послание) към християните в рим, и се моли за тях да приемат благодат и мир, т.е., благоволение и всякакви благословии от Отца и от Христа. Като призовава тези благословии от Отца и от Христа, апостолът признава Спасителя наравно с бога Отца, че е същество, на което трябва да се молим, и източник на благодат и всякакви благословии.

Ст. 8. Най-напред благодаря на моя Бог. Почти всичките Павлови послания започват с благодарност на Бога. Виж. 1Кор. 1:4, и пр. Единственното изключение е посланието към Галатяните, които се бяха отклонили от простотата на Евангелието. – Чрез Исуса Христа. Не само молитвите си трябва да правим чрез Христа, ако искаме да им се отговори, но и благодаренията си. Виж. Еф. 5:20; Кол. 3:17; Евр. 13:15. – Защото вярата ваша по всичкият свят се възвестява (Цгр.). Всяко важно движение в столицата щеше да се разчуе по всичките области и да ги заинтересува. Колко много християните на всякъде из Империята щяха да се зарадват като чуят, че Евангелието е стъпило и в Рим. Най-повече Павел, който всякога избираше големите градове за средища на евангелска работа, щеше да се зарадва, че братята християни свидетелствуваха за истината в Рим, макар, че никой апостол не беше още посетил този град. Той познаваше и обичаше някои от тези братя като сътрудници за евангелието (гл. 16:3,7,9, и пр.). Другите той не познавал лично, но се радвал, че са вярващи и работят за Господа.

Ст. 9-12. Молещ се винаги. От такива стихове като Фил. 1:4; Кол. 1:3; 1Сол. 1:2; 2Тим. 1:3 става ясно, че апостолът е имал обичай да се моли за църквите. Тука ние виждаме, че той е чувствувал особен интерес в евангелското дело в Рим, и в братята, които работели там, и желаел, ако е било съгласно с Божията воля, да отиде и проповядва евангелието там. – За вашето утвърждаване. Той е искал да съзида и укрепи църквата в рим. Сравнете с това пътуването му със Сила през Сирия и Киликия, където “утвърждаваше църквите” (Д.А. 15:40,41) и пътуването му през Галатийската земя и Фригия, където “утвърждаваше всичките ученици” (Д.А. 18:23). – Тоест, за да се утеша. В същото време той чувствува и признава, че и той ще участва в ползата. Това, което беше за тяхно назидание и утешение е бъде и за негово назидание и утешение. На всякъде виждаме павел, че е склонен да стане едно с тези, на които той служеше, и в това отношение той е благороден образец за подражание от проповедниците на Евангелието.

Ст. 13. Много пъти се канех да дойда при вас. Такова намерение естественно трябва да се е породило у него, когато той е работел в Македония и Гърция. – Но досега съм бил възпиран. Той не казва кое го е възпирало, но вероятно, че е трябвало често да посещава църквите, които беше основал, да поправя злоупотребления и неразбории, и да им доставя каквото им липсваше за утвърждението и дълготрайността им. Той пак се връща на този предмет в гл. 15:22. Виж. бел. там.

Ст. 14,15. Имам длъжност, и пр. Апостолът е считал длъжността си да проповядва Евангелието като дълг, - нещо, което той трябвало да заплати; и той е бил длъжен и на елини и на варвари, на учени и на неучени. Гърците него време бяха най-образованите хора, и езикът им беше най-обработен език; и те имаха обичай да наричат другите народи Варвари, което не значеше, че те са диваци или свирепи (срав. с Д.А. 28:2, където варварите-жители на Малта се казват, че са показали голяма любезност към хората, които се бяха избавили от корабокрушението), но просто, че те нямаха Гръцко образование, а най-вече, че говореха необработени езици. (Повторението вар-вар първобитно е значело бъбрене, неразбрано говорене). Виж. 1Кор. 14:11, където апостолът употребява същата Гръцка дума варварин, за да покаже отношението помежду хора, които не си отбират от езика един на друг; и за това думата прамо е преведена другоезичен. Всеки народ и всеки човек, колкото учен или образован и да бъде, има нужда от евангелието. Апостолите бяха изпратени да провъзгласят евангелието по цял свят, на всеки човек. Следователно, и Рим влизаше в поръчката им; и по причина на голямата му важност като столица на Империята, Павел имал особено желание да го посети и да проповядва евангелието там.

Ст. 16. Защото не се срамувам от благовестието. Даже и в Рим той няма да се срамува от него. Силни царе и императори можаха да го презират като слабо, учени философи можеха да го смятат за глупост, евреите можеха да го считат за съблазън, и да гонят привържениците му до смърт, но Павел (и всичките спасени) се гордееше с него като “Божия сила и Божия премъдрост” за спасението на всички, които повярват. Евангелието не излага просто някоя философска теория, но то е Божието избрано оръдие, чрез което той изявява великата си сила в обновлението и спасението на хората. – Първо на юдеина. Евангелието първо се предложи на евреите, защото в следствие на познанството им със закона и пророците, и на обучението, което Бог им беше дал под своето особенно ръководствто, те бяха по-добре приготвени за него от езичниците. Посредством вярващи евреи мнозина езичници приеха евангелието; и даже невярването и враждебността на онези евреи, които го отхвърлиха стана причина да се провъзгласи евангелието на езичниците, които го и приеха. Срав. с гл. 11:12, и пр.

Ст. 17. Апостолът започва сега да разказва защо евангелието е сила Божия за спасение на човеците, именно, защото то открива правдата Божия, т.е., тука не правдата на Божия характер, но правдата, която той е доставил и която той дава на грешните, като смята всички повярвали в Христа за праведни, и в следствие ги прави праведни и способни да произведат плодовете на святостта в живота си. Всичките лъжливи системи, колкото и да се различават една от друга в подробности, се съгласяват в това основно начало, че човек трябва по някой начин да придобие или заслужи спасение и Божието благоволение. Евангелието отхвърля всяка човешка заслуга като основа на оправдание пред Бога, и провъзгласява, че спасението идва даром от благодат, чрез вяра. Вярващият, чрез вяра, приема Божия принос на това даром спасение, и заради това се смята за праведен. Тази е “правдата Божия” за която се споменава в стиха. В същия смисъл апостолът употребява изречението правдата Божия и в гл. 3:22, където той казва, че е “чрез вярата в Исуса Христа”, и в гл. 10:3, където той говори за евреи, които искали да въстановят своята си правда, и не се покорили на “Божията правда”; и същественно същия смисъл се изказва и в гл. 5:17; Фил. 3:9, и пр., където правдата се казва, че е от Бога, или дар Божий. – Чрез вяра за вяра (Цгр.). Евангелието открива тази правда като дар Божий, който става наш чрез вяра, и то я открива за вяра, т.е, за да повярват хората и да се спасят. – Както е писано, и пр. Това е взето от Ав. 2:4. Павел го цитира, за да покаже че началото на живота и на спасение, придобито чрез упование на Бога, е било прогласено още във времето на стария пророк Авакум, и следователно не е нещо ново. Нареждането на фразата и на еврейски в Стария Завет и на гръцки в Новия е такова, че може да се преведе: “Който е праведен чрез вярата си, той ще бъде жив”, или “който е праведен ще бъде жив чрез вярата си”. И в единия и в другия случай значението е същественно същото. И двата превода подразбират, че правдата, както и животът, е дар Божий.

В следващите стихове на тази глава апостолът показва колко нужно е евангелието за езичниците, които без него са потънали в грях и съсипия; а в следващата глава той показва, че евангелието е също така неизбежно нужно за евреите, които са осъдени защото не живеят според закона, с който се хвалят.

Ст. 18. Защото Божия гняв се открива от небето. Когато в Св. Писание се говори за гнева Божий против греха, ние трябва да бъдем внимателни и да не му отдаваме такава слаба страст каквато хората често показват. Понеже Бог е свят, праведен, и добър, той трябва без друго да мрази това, което е неправедно, несвято, и зло. Това ненавиждане на греха се казва тука, че “се открива от небето”. Това не ще рече пророческо откровение, понеже апостолът говори за това, което Бог е изявил от характера и волята си на езичниците. Божиите творчески и промислени дела, и законът, който той е написал в сърцата на хората, и който се явява в свидетелството на съвестта им, откриват характера и волята му до толкова, че всичките хора, колкото невежи и да са, нямат извинение, когато правят това, което съвестта им осъжда. – Против всяко нечестие и неправда, т.е., върху всичко, което не прави чест на Бога, или онеправдава нашите ближни. – Държат истината с неправда (Цгр.). Истината върви заедно с правдата, и лъжата с кривдата. Езичниците имат понятие от истината относно до Бога и длъжност, но те не я оставят да упражни законното си влияние върху чувствата и поведението им. Тълкувателите не се съгласяват в разяснението на думата държат тука. Някои мислят, че тя значи просто притежават, и следователно, вярват че апостолът иска да каже: те знаят истината, но при всичко това правят неправда. Повечето тълкуватели, обаче, тълкуват думата, че значи “държат я долу или назад”, т.е., не я оставят да се въздигне или напредне. И в единия и в другия случай се утвърждава или подразбира, че те имат истината, която без друго ги кара да правят правото, но при все това те правят кривото.

Ст. 19-23. Божиите дела откриват съществуването и величието му; и право е щото създанието да припознае и обожава Създателя. Мнозина езичници са признали това. Но едно голямо множество от тях пренебрегнаха това откровение, и до токлова потънаха в най-глупешко идолопоклонство, че вместо да обожават Създателя, те обожаваха образи на хора и животни, и в някои страни живи четвероноги и даже влечуги. Защитниците на идолопоклонството биха казали, разбира се, че те обожават божествата, които се намират в образите или животните или влечугите, на които те се кланят, но за простолюдието видимите неща, които то обожаваше бяха богове за него, и системата беше станала толкова груба и безумна, че мнозина Гръцки и Римски писатели, които са живели почти в същото време с апостола, са се подигравали с нея.

Ст. 24,25. Затова …. Бог ги предаде, и пр. Понеже хората не последвали светлината, която Бог им бил дал, и него не почитали и не слушали, Бог ги оставил да правят каквото щат; и следователно хората станали повече и повече развратни. Бог не ги накарал да грешат, но престанал да ги въздържа; и те станали по-лоши и по-лоши. Св. Писание ясно ни поучава, че Бог често си отдръпва благословиите от хората, ако те злоупотребяват с тях. Това не е неправда от страна на Бога. Пада им се на хората да изгубят Божието благоволение, ако те не го употребяват както трябва.

Ст. 26-31. Затова, т.е., защото те напуснали да се кланят и да служат на истинния Бог, а избрали идолопоклонството, Бог ги предал на сластите им. Те отритват Него, следователно Той отритва тях. Тази мисъл заема видно място в ума на апостола; и той я повтаря в ст. 24,26, и 28. Той не ще да каже, че Бог желае те да станат по-зли. Но съгласно с началото, което Бог е основал в нравственното управление на създанията си, едно стъпало от порок и развратност води към друго. Следователно, право е да кажем, че Бог налага съдебни наказание на хората, когато Той ги остави да вървят в избраният си лош път и да понасят следствията на греховете си. Картината, която Гръцки и Римски писатели, които са живели преди въвеждането на евангелието, ни дават за нравственното състояние на хората е ужасна, и потвърждава във всяко отношение описанието, което апостолът дава тука.

Ст. 32. Не само ги вършат, но и одобряват ония, които ги вършат. Това е приращението или най-високата точка на описанието, защото да удобрим престъпленията на другите показва по-дълбока развратност, отколкото ние сами да бъдем престъпници. След прочитането на това ужасно описание на нравственното състояние на езичниците, кой ще смее да каже, че те нямат нужда от евангелието – славното евангелие на прощение, очищение, и живот вечен?

Назад | Съдържание | Напред