Второ общо послание на апостол Петър

Глава 1.

¹ Симон Петър, слуга и апостол Исус Христов, на вас, които чрез правдата на нашия Бог и Спасител Исус Христос сте получили еднаква с нас скъпоценна вяра:

² Благодат и мир да ви се умножи чрез познаването на Бога и на Исуса, нашия Господ.

³ Понеже Неговата божествена сила ни е подарила всичко що е потребно за живота и за благочестието, чрез познаването на Този, Който ни е призовал чрез Своята слава и сила;

⁴ чрез които се подариха скъпоценните нам и твърде големи обещания, за да станете чрез тях участници на божественото естество, като сте избягали от произлязлото от страстите разтление в света;

⁵ то по самата тая причина положете всяко старание и прибавете на вярата си добродетел, на добродетелта си благоразумие,

⁶ на благоразумието си себеобуздание, на себеобузданието си твърдост, на твърдостта си благочестие,

⁷ на благочестието си братолюбие, и на братолюбието си любов.

⁸ Защото ако тия добродетели се намират у вас и изобилват, те ви правят да не сте безделни нито безплодни в познанието на нашия Господ Исус Христос.

⁹ Но оня, у когото те не се намират, е сляп, късоглед, и е забравил, че е бил очистен от старите си грехове.

¹⁰ Затова, братя, постарайте се още повече да затвърдявате вашето призвание и избиране; защото, като вършите тия добродетели, никога няма да изпаднете.

¹¹ Понеже така ще ви се даде голям достъп във вечното царство на нашия Господ и Спасител Исус Христос.

¹² Затова всякога ще бъда готов да ви напомням за тия работи, ако и да ги знаете и да сте утвърдени в истината, която сега държите.

¹³ И мисля, че е право, докато съм в тая телесна хижа, да ви подтиквам чрез напомняне;

¹⁴ понеже зная, че скоро ще напусна хижата си, както ми извести нашият Господ Исус Христос.

¹⁵ Даже ще се постарая щото вие и след смъртта ми, да можете всякога да помните тия работи.

¹⁶ Защото, когато ви обявихме силата и пришествието на нашия Господ Исус Христос, ние не следвахме хитро измислени басни, а бяхме очевидци на Неговото величие.

¹⁷ Защото Той прие от Бога Отца почест и слава, когато от великолепната слава дойде до Него такъв глас: Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение.

¹⁸ Тоя глас чухме сами ние, че дойде от небето, когато бяхме с Него на светата планина.

¹⁹ И така, пророческото слово повече се потвърждава за нас; и вие добре правите, че внимавате на него, като на светило, което свети в тъмно място, догде се зазори, и зорницата изгрее в сърцата ви.

²⁰ И това да знаете преди всичко, че никое пророчество в писанието не е частно на пророка обяснение на Божията воля;

²¹ защото никога не е идвало пророчество от човешка воля, но [светите] човеци са говорили от Бога; движими от Светия Дух.
 

Тълкувание

Ст. 1,2. Това надписание е писано в истинно-апостолски стил. - Раб³⁷. Виж. бел. на рим. 1:1 и Як. 1:1. Както в Първото Послание така и тука Петър не изказва никакви претенции за превъзходство над другите апостоли, или че е глава на църквата. Той е апостол, т.е., пратеник на Исус, негов свидетел (Д.А. 1:8,22) и негов работник.

Надписанието е отправено на хора, чиито имена не се споменават, но от гл. 3:1, се вижда, че те са същите хора, на които той бил изпратил Първото си Послание. Те са приели същия драгоценен предмет на вяра, който и апостолите имаха, именно, Евангелието, или по-право да кажем, самия Христос за Спасител. Драгоценността на тази вяра е неизразимо голяма: вечно богатство отива заедно с нея: без нея е вечна сиромашия и окаянност. – Средоточието и основата на тази вяра е Божията правда, защото Божията правда трябва да отива заедно с неговата милост в спасението на хората, а това става чрез посредничеството на Христа. Виж. бел. на Рим. 3:21-26. Виж. и Пс. 85:9-13. – На нашия Бог и Спасител Исус Христос. Тука ясно се прогласява, че Христос е божествен. – Благодат и мир, т.е., всяко духовно добро идва от истинното познание на Бога, както той се е открил чрез Христа. “А това е живот вечен, да познаят тебе единия истинен Бог, и Исуса Христа, когото си изпратил” (Йн. 17:3).

В тясна връзка с поздравлението в ст. 2, апостолът загатва за изобилната благодат, която е дадена и обещана на вярващия, като причина, която трябва да го подбуди усърдно да обработва всяка Християнска добродетел, за да може да добие напълно благата на конечно спасение (ст. 3-11). Понеже е очаквал наскоро да му се прекратят трудовете, той желае щото братята му да не забравят тези важни истини (ст. 12-15), които се основават на най-ясни и изобилни свидетелства, извлечени ту от проявленията на славата си, които нашия Господ направи, когато беше на земята, и на които апостолът сам е бил свидетел (ст. 16-18), и ту от старите пророчества (ст. 19-21).

Ст. 3. Както³⁸, - понеже само Божията сила е могла да дари даровете на спасението, те са били недостижими за човека. Тези дарове не дойдоха само заедно с познанието на Христа, но чрез него (гл. 3:18; Кол. 1:9,10). Те се отнасят за живота, живота на душата, живота който е духовен и вечен; и за благочестието, защото живот и благочестие отиват всякога заедно. – Със слава и добродетел (Цгр.). Думата добродетел се вижда тука да значи енергия, деятелност. Виж. бел. на ст. 5-7. Чрез славната си, богата, и чудесна благодат, и със силна енергия Бог призовава и привлича хората при себе си, и така славно ги преобразява, че ги прави сгодни за присъствието си в славата и блаженството на небето (Еф. 1:18,19; Кол. 1:29; Фил. 3:21).

Ст. 4. Чрез които, т.е., Божията слава и добродетел. Обещанията са сигурни, защото са дадени от един, който не може да лъже (Евр. 6:18), чиято сила е безкрайна, и чиято любов е неизменима. Те обемат всичко, което може да ни трябва за безопасност, утеха, ръководство, победа, мир и съвършенно изкупление. Обещаните неща са “най-големи и драгоценни”, сравнително с всичките светски неща: ние не можем да си въобразим нещо по-високо и по-драгоценно. Целта, за която ни са дадени е да можем да бъдем “причастници на божественното естество”. В духовното си битие ние сме по подобие или образ Божий, даже и след грехопадението (Бит. 9:6; Як. 3:9), но нравственното си подобие ние загубихме чрез греха, и то ни се възвърна чрез Божията благодат (Еф. 4:22-24; Кол. 3:10). Божественното естество ни се придава, когато придобием наклонността и качествата му, чистота, любов, дълготърпение, кротост, правда, и пр. Тези неща се причиняват в нас от силата на Св. Дух, който придружава обещанията и ги изпълнява, когато ние гледаме, както в огледало божествената слава, и се преобразим в същия образ от слава в слава (2Кор. 3:18). По този начин ние избягваме развращението и нечестието, които са в света и във всеки човек, и които произлизат от задоволяването на плътските похоти и всяка светска прищявка. Естеството на истинния последовател Христов става божественно, а естеството на грешника става повече дяволско (Як. 3:15; 1Кор. 2:14). Целта на Евангелието е да даде на човека Божието щастие, като го съобази с Божия характер.

Ст. 5-7. По самата тая причина, т.е., дето имаме такива обещания (ст. 4) и “всичко що е за живота потребно и за благочестието” (ст. 3). Това, което Бог прави, трябва да ни накара да работим още повече (Фил. 2:12,13). От нас се изисква най-голяма прилежност в делото на спасението. Виж. бел. на 1Пет. 4:18. Основата е “вярата”, и на тая основа трябва да се съгради цялото Християнско здание. Как трябва това да стане, Павел добре ни показва в Еф. 4:11-32, и Петър в Първото си Послание 2:4-12. Тука той ни показва важността на Християнска съразмерност и съвършенство, и отношенията едно към друго на качествата, които съставляват характера на християнина. Основанието или както Августин казва, “коренът и майката” на всичко е вяра. Но ние трябва да внимаваме и така да упражняваме вярата си, че тя да произведе своите си плодове. – Добродетел: пъргавина и енергия, както в ст. 33. Първобитното значение на думата на гръцки и латински е храброст, мъжество, дързост. По някой път думата означава превъзходство въобще, както в 1Пет. 2:9, и Фил. 1:8. Значението й на нравственно превъзходство или доброта е Християнското значение на думата. То не е слабо и страдателно нещо, но изисква дързост, постоянство, и истинска независимост. – Благоразумие, т.е., на божественна истина, на истинния начин на спасение и на Християнска длъжност, на каквото трябва да правим и каквото не трябва да правим. Благоразумието е потребно за разумното упражняване на вяра и за всяко право чувство и право действие (Еф. 5:17; Кол. 1:9,10). Благоразумието, за което се говори тука е онова съзерцание, което се дава на истинно духовния или набожния човек от Св. Дух (1Кор. 2:10-14), и което се придобива от искренното, молитвено, и прилежно изучаване на Св. Писание (Йн. 5:39; 2Тим. 3:15-17). – Въздържание³⁹ (Цгр.): себеобуздание (1Кор. 9:25,27). Постоянното обуздание на всичките си страсти, прищевки, и умственни наклонности е нужно за осветление чрез Св. Дух, за спокойствие на съвестта, и за избавление от опасностите, на които сме изложени от всяка страна. Без това, любовта за знание може да ни закара в ерес, набожността може да се преобърне във фанатизъм и сляпо вярване, желанието за правене добро може да се превърне в нетърпимост и гонение, и самото самоуправление може да стане на аскетичество. – Търпение⁴⁰ (Цгр). Виж. бел. на Як. 1:2-4; Евр. 12:1. – Благочестие, т.е., извършването на всяка длъжност, която дължим направо на Бога. Всяка лична и общественна длъжност трябва да се счита, че се изисква от Бога, и трябва да се извършва от любов към Него, и да има за цел славата му (1Кор. 10:31). Но има длъжности на любов, обожаване, и служене, които ние дължим пряко на Бога. Те образуват първата голяма част на набожността или истинното благочестие. – Братолюбие. Благочестие без братолюбие е лъжливо и пусто, и такова благочестие го има много в света, но Бог го мрази и презира (Ис. 1:11-15). – Любов, - любов към всичките хора. Без любов братолюбието не е християнско, защото не е като Христовата любов, и не е заради него. Ние сме длъжни да любим ближния си, макар той и да е чужденец и неприятел (Мт. 5:44; Лк. 10:29-37); и начинът и мерилото на нашата любов трябва да бъде Христовата любов (Йн. 15:12). Любовта се споменава най-после, защото тя е изпълнението на закона (Рим. 13:10; Мт. 22:37-40), и усъвършенствуването на Християнския ни характер (1Йн. 4:16).

Ст. 8. Ако сте придобили тия качества, вие не можете да бъдете празни и безплодни в Господното лозе: те ще се проявяват във всякакъв вид добри и полезни плодове във вашите нрави и вашето поведение; и, като ви подбуждат повече и повече да се запознаете с Христа, те ще ви спомогнат чрез това запознаване да се оприличавате повече и повече на Христа.

Ст. 9. И придобиването на тия качества е толкова нужно съобразно с току-що даденото увещание, щото който не ги търси, той се показва, че е сляп; ако и да се мисли, че има светлина, той е в тъмнина; или, ако вижда нещо, той съпикасва само това щото е наблизо, и не разумява небесни и вечни работи. Причината на това окаяно положение е, че той, ако е истинен вярващ, е забравил как му са се измили греховете (виж. бел. на 1Пет. 1:2), или как поне, когато той се е кръстил като, че е вярващ, той е изповядал, че са били опростени, и следователно той няма точно понятие за длъжностите си като явен ученик Христов.

Ст. 10,11. Призванието и избирането на Божиите люде е плод на любовта и благодатта му, и той навярно ще изпълни намерението си спрямо тях, но то се осъществява посредством съобразяването им с волята му (Рим. 8:29; Еф. 1:4,5). “Ние любим Него, защото първом той възлюби нас”, казва апостол Йоан; и ние сме съучастници в работи, които са потребни за живот и благочестие само когато той ни ги дава (ст. 3). Но ние трябва да приемем тия неща и да ги употребим както прилича; и като внимаваме в извършването на това “ние утвърждаваме призванието и избирането наше”, и наистина ставаме такива, каквито Бог ни е призвал и избрал да бъдем, Свидетелството, че Бог ни е призвал и избрал се намира само в нашето обхождане като негови чада. Колкото повече изпълняваме заповедите, които ни се дават тука, толкова повече се съобразяваме със закона на Божието царство на земята, и толкова по-добре ще бъдем приготвени за славата и радостта му във вечното му проявление на небето.

Ст. 12-15. Настоящата истина (Цгр.): истината, която апостолът беше ей-сега представил. Християните трябва да се разбудят, за да внимават и се покоряват на истината, която знаят. – В тая телесна хижа. Тази метафора означава безсмъртието на душата, краткото й стоене в това смъртно тяло, и леснотата, с която тя оставя тялото, когато вярва в бъдещи радости. Той също така описва християните като пътници, които имат хижа, а не къща. Господ Исус беше показал на Петър (Йн. 21:19) по кой начин той щеше да умре: сега той му открива, че смъртта му наближава. Макар, че той ще бъде разпнат, той гледа спокойно на смъртта си, и всичката му грижа е да бъде, колкото е възможно, по-полезен на християнските си братя преди да умре. Какво хубаво зрелище, да гледа човек как един остарял вярващ гледа спокойно и радостно на скорошната си раздяла в света, и употребява всичките си сили да поучи, утвърди, и съживи съучениците си в длъжностите на Християнския им живот, така че влиянието му да се продължава в това направление и след раздялата му от тях!

Ст. 16-18. Басни: такива каквито бяха басните на Исиода и Овида, или на Еврейските равини, осъдени от павел в посланията му към Тимотей и Тит, или на гностиците и други еретици, които се появиха между християните малко след времето на апостолите. Петър знаеше, че това, което той беше повярвал и проповядвал е истина. Как можеше той да се съмнява за божествената сила и слава на Исус след това, което той, заедно с апостолите Яков и Йоан, видя и чу на планината на преображението? Сравнете това Петрово свидетелство с Йоановото в Евангелието му (1:14). – Светата планина, т.е., планината, която се е осветила от Христовото преображение. Някои казват, че това е била Тавор, но по-вероятно е, че е било близо до много по-високата планина Ермон. “Където Господ дойде”, казва Калвин, “той освещава всичко чрез благоуханието на присъствието си, защото той е източникът на святоста”. Но ние трябва да се предвардяме и да не оставяме щото естественното, прилично, и полезно уважение на места и неща, които имат святи възпоминания свързани с тях да се преобърне на суеверно почитание. Това е началото на идолопоклонство. Умният и набожен цар Езекия разрушил медната змия направена от Мойсей, когато тя станала предмет на суеверно почитание (4Цар. 18:4). Така иска Бог и ние да правим с всичките така-наречени мощи на светии и със святите места, където хората ходят на поклонения, и чрез които простите хора се лъжат, и лъжливо обожаване се причинява, което, място да направи хората святи, поражда всякакъв вид лошавини.

Ст. 19-21. Преображението беше живо представление на начина, по който Исус ще се яви когато дойде да съди света. То беше и доказателство, че той ще дойде така, защото тогава той се доказва, че е Син Божий, назначен да бъде Изкупител и Съдия на света. Това доказателство беше най-убедително, но апостолът казва, че доказателството от истинното слово на пророчеството, както е дадено в Стария завет, може да се счита за още по-положително. Само трима апостоли се удостоиха да видят преображението и да чуят гласа от небето, и тези неща бяха привременни, но свидетелството на пророците е постоянно, и се дава на всички, които четат писанията им. Понеже това свидетелство е разновидно и се отнася на Христовите страдания и на славата, която щеше да последва (1Пет. 1:11), то доставя по-обширно основание на упование, и е едно растящо свидетелство като предсказванията за Христа и църквата се изпълняват едно по едно. То заслужава най-сериозно разглеждане, защото то осветлява и ръководи за всяка духовна истина, както една свещ, която свети в някое тъмно място. Но както една свещ не ни принася никаква полза, освен ако я употребим, така няма да видим и истината и да се роководим от нея в пътя на мира и безопасността, ако не обърнем внимание на нея. – Зорницата иде преди зазоряването, а зазоряването въвежда денят. Ние трябва да употребим светилото на писаното слово до като нащта на земния живот се измине (Рим. 13:12), и светлината на вечния ден ни огрее. Апостолът може и да иска да каже, че християните трябва да внимават на светилото на пророчествата на Стария Завет, докато те влезат в пълната светлина на Евангелското откровение. Пророческите писания не бяха от просто човешки произход. Съчинителите им бяха свети мъже, които бяха надъхани от Св. Дух да пишат, за да отвърнат хората от нечестие в светост. Следователно, те говореха в Божие име, обявяваха волята му, и исказваха заповедите, съветите, призованията, обещанията, заплашванията, и увещанията му. Те прогласяваха Божието любящо намерение да даде Сина си за Спасител, описваха му характера, унижението, отритването от хората, страданията, смъртта, и последващата му слава, и разправяха за основанието, борбите, и тържествата на царството му. Те пишеха под внушението, ръководството, и надзираващото влияние на Св. Дух, така щото те предсказваха събития, които те сами по себе си не можеха да предузнаят, описваха зрелища представени на умовете им, които те сами не можеха да разберат освен твърде непълно, и бяха увардени от заблуждение за нещата, за които те пишеха; и при всичко това те упражняваха своите си умственни сили така напълно, както биха ги упражнили ако да не бяха под никакво особенно боговдъхновение, и по такъв начин щото всеки от тях показва особените характеристики на ума си, и има най-голяма разлика на стил и метода в това, което всеки от тях е казал. – Не е частно на пророка обяснение. Всичките пророчества са съгласни, и трябва да се тълкуват според ума на Духа, защото това е което се открива. Пророчествата не стоят отделни, и не изразяват частното мнение на писателите. Понеже сам Бог е съчинител на словото си, той е и най-добрият му тълкувател; и тълкуванието му трябва да се намери “като сравняваме духовно с духовно” (1Кор. 2:13). Това значи, да се придържаме към граматическия строй на езика, а да не се мъчим да му придадем значение противно на другите части на словото Божие. Трябва да го разберем така както това слово ни учи, защото цялото слово е едно, и никоя част от него няма значение, което да противоречи на другите части. Жизнената опитност от делото на Св. Дух в сърцето често е нужна, за да можем наистина да оценим учението на Духа в словото (1Кор. 2:14; Лк. 10:24). – Това, което е още тъмно за нас в пророческото слово ще се обърне в светлина по-после, ако не в настоящия ни живот, то когато Христос, истинната зорница ще изгрее в онзи славен ден на съд и светлина (1Кор. 13:12).

Назад | Съдържание | Напред