Глава 8.

¹ А относно идоложертвеното: Знаем, че ние всички уж имаме знание да разрешим въпроса! Но знанието възгордява, а любовта назидава.

² Ако някой мисли, че знае нещо, той още не е познал както трябва да познава.

³ Но, ако някой люби Бога, той е познат от Него.

⁴ Прочее, относно яденето от идоложертвеното, знаем, че никакъв бог, изобразен от идол, няма на света, и че няма друг Бог освен един.

⁵ Защото, ако и да има така наричани богове, било на небето или на земята, (както има много богове, и господари много),

⁶ но за нас има само един Бог, Отец, от Когото е всичко, и ние за Него, и един Господ, Исус Христос, чрез Когото е всичко, и ние чрез Него.

⁷ Но това знание го няма у всички; и някои, като и до сега имат съзнание за идолите, ядат месото като жертва на идолите; и съвестта им като слаба, се осквернява.

⁸ А това що ядем, не ще ни препоръчва на Бога; нито ако не ядем, губим нещо; нито ако ядем, печелим нещо.

⁹ Но внимавайте да не би по някакъв начин тая ваша свобода да стане спънка на слабите.

¹⁰ Защото, ако някой види, че ти, който имаш знание, седиш на трапеза в идолско капище, не ще ли съвестта му да се одързости, ако е слаб, та и той да яде идоложертвено?

¹¹ И поради твоето знание слабият погива, братът за когото е умрял Христос.

¹² А като съгрешавате така против братята, и наранявате слабата им съвест, вие съгрешавате против Христа,

¹³ Затуй, ако това що ям съблазнява брата ми, аз няма да ям месо до века, за да не съблазня брата си.
 

В тази глава Павел отговаря на въпроса им дали бива да ядът идоложертвенно нещо; и в слевдащите две глави се разискват предмети малко или много пряко свързани с тоя въпрос.

В тази глава той приема (ст. 1-6), че яденето на идоложертвенно нещо само по себе си не е криво, понеже идолът е нищо, но по-добре е да не се яде, за да не би съвестта на някои си да се съблазни (ст. 7-13).

Някои се чудили, че Павел тука не споменава нищо за решението на Ерусалимския Събор, което постановява, че езичниците трябва да се пазят “от идолски жертви” (Д.А. 15:29), а най-вече като Павел сам беше член на този събор. Това показва, че забраната, макар и да е била умна за тогавашните обстоятелства, е била издадена защото така понасяло тогава, и следователно е имало временна сила. Нито пак има противоречие между Павел и събора; защото съборът не е казал, че ядене на идоложертвено е само по себе си такъв грях, какъвто е идолопоклонството или прелюбодеянието. Единствената разлика е, че Павел, като взима пред вид различното положение на Коринтската църква, се задоволява с едно просто разубеждаване от това, което в по-предишните обстоятелства съборът е намерил за добре да забрани.

Ст. 1. Относно идоложертвеното. Жертви са били постоянно принасяни на многобройните идоли в Коринт. Обикновенно жертвата се е разделяла на три части, от които едната се е изгаряла на жертвеника, другата се е давала на жреца, а третата е оставала за жертвоприносителя. Жреците често получавали повече, отколкото семействата им са можали да изядът; и остатъците са били продавани из чаршията. Жертвоприносителят често свиквал приятелите си и ги гощавал със своята част от жертвата. Беше ли право за един християнин да приеме такава покана, или да купи от идоложертвенното месо по касапниците? На това питане някои коринтяни отговаряли, “Да”, а пък други са го считали за грях. – Знаем, че ние всички уж имаме знание. Знанието, за което се говори тука е знание за идолите. “Ние знаем”, те биха казали, “че те са само сребро и дърво, или от друго някое вещество; и следователно принасяне жертва на тях не значи нищо за нас”. Павел признава това; но, както ще видим, той осъжда духа и работите им. – Знанието възгордява. Понеже четвърти стих започва еднакво както първия, ние можем да считаме всичко, което идва след първото изречение като да е казано в скобки. Целта на това парентетическо изречение е да покаже, че само знанието не е достатъчен водител. Много са излъгани тия, които си мислят, че образованието е достатъчно средство за излекуването на злините, от които светът страда. Само знание възгордява. То изпълва човека с гордост, и го прави самонадеян и самооболщен. Това “възгордяване” ни разяснява защо измежду призваните “няма по плът мнозина мъдри”, както е казано в гл. 1:26. Знанието, само по себе си, няма наклонност да отблъсва хората от иситана; но гордостта, която произлиза от знанието, прави това. – А любовта назидава. Любовта не прилича на знанието, но ни оттърсва от себелюбието, и ни кара да гледаме за доброто на другите, и по този начин ни прави най-големите добрини. Тя е, прочее, много по-висока от знанието, и трябва да го ръководи. Както физическата сила, ако не се ръководи от разума, не ни принася полза, а може да ни повреди (като например силата на някой луд кон или луд човек), същото може да направи и знанието, ако не се раководи от любов. Връзката между това и разисквания предмет е явна. Макар, че простото знание може да ви позволи да ядете идоложертвенно месо, любовта, която гледа на назидава всичките братя, ще ви въздържи. Това се разяснява по-подробно в следващите стихове на главата.

Ст. 2. Ако някой мисли, че знае нещо, и пр. Ако знанието му го накара да се възгордее и да презира тези, които са невежи, той няма истинни знание от нещо; понеже истинното знание кара хората да бъдат смирени, и да не презират другите. Този, който знае нещата “както трябва да познава” не може да бъде горделив. Няма съмнение, че това се казва като укор на онези, които уж презирали невежеството на ония братя, които са се безспокояли за ядене на идоложертвенно месо.

Ст. 3. Но, ако някой люби Бога. Понеже апостолът до сега е говорил за братска любов, съпоставена с лъжливо знание, което ни кара да презираме братята, по-естественно щеше да бъде ако беше рекъл, “ако люби някой брата си”. Но, действително, братолюбието не е нищо друго освен един начин, по който изразяваме любовта си към Бога, защото “ако рече някой, ‘Любя Бога’, а ненавижда брата си, лъжец е”. Тези два вида любов вървят заедно; и никой не люби ближния си като себе си, ако той по-напред не люби Бога с цялото си сърце. – Той е познат от него (Цгр.), т.е., познава се, че принадлежи на Божиите люде (срав. с Мт. 7:23). Апостолът се вижда да е употребил изречението “е познат от Бога” като да значи същественно “познава Бога”, както в Гал. 4:9, той казва, “познахте Бога, или да речем по-добре, бидохте познати от Бога”. Ако някой люби Бога и люби брата си, Бог благоволи към него и го припознава за свой. Не е знанието, което ни препоръчва пред Бога, но любовта.

Ст. 4. Прочее, относно яденето от идоложертвеното, и пр. В този стих той пак подзима въпроса след парентическото изречение, и повтаря първата половина на стиха, като прибавя думата “яденето”. – Знаем, че идолът е нищо на света¹⁵¹. Знаем, че не е Бог, че няма разум, и толкова заслужава да се обожава, колкото каквото и да е парче от сребро, или камък, или дърво. Няма такива богове като Артемида, Венера, Юпитер, както езичниците си въобразяват. – И че освен едного Бога няма никой друг Бог (Цгр.). Даже ако съществата, които езичниците обожават да съществуват наистина, те не са истинни богове, защото има само един Творец, вседържител и управител на вселената. В гл. 10:20, той се вижда да подразбира, че те съществуват, но че не са такива, каквито езичниците ги мислят, че са, т.е., те не са богове, но са бесове.

Ст. 5. Защото, ако и да има, и пр. Според баснословията на езичниците, имало много въображаеми богове на небето и земята. Исиод, един от най-старите Гръцки поети, казва че имало 30,000, които населявали земята, а по-сетнешните векове са прибавили още повече на Гръцката митология. Индусите казват, че има 333,000,000 богове. Предполагало се е, че някои от тия езически божества са били на небето, а някои на земята. Павел, обаче, не само че отказва съществуването на тези въображаеми богове, но също така отказва, че онези действително съществуващи същества, които са се наричали богове са били действително богове, понеже и те са били Божии ръкотворения. Такива същества са бесовете, за които се говори в гл. 10:20, както и слънцето, луната, и звездите на небето, и реките, планините, и животните на земята, които всички действително съществуват. Те не са такива Същества каквито езичниците си ги представяха, нито пък са богове.

Ст. 6. Но за нас, т.е., на нас християните. – Има само един Бог, Отец. Колкото много богове езичниците и да приемат, ние знаем, че има само едно несътворено и всемогъщо Същество. Думата “Отец”тука не означава различие на лицата в Божеството, както не означава това и в Господнята молитва, където “Отче наш, който си на небесата” се отнася за триединния Бог. В неизследимите отношения на Троицата, първото лице се нарича Отец, и второто лице Син; но за нас единия триединен Бог е Отец, т.е., този който защитава и се грижи за чадата си човеците. За този един Бог е казано, че “всичко е от него”, т.е., той е източникът от където излезла вселената и всичко, което тя съдържа. – И един Господ Исус Христос. Между езичниците има “господари много”, но за нас християните има само един Господ Исус Христос. Господ или господар се нарича този, който управлява управлява; Христос е Господ, заото Той управлява делата на вселената. Думата “Господ” не означава някое същество от по-долна степен от “Бог”, понеже то е едно название, което често в Стария Завет се отдава на истинния Бог; нито е явно, че в мнението на езичниците “многото господари” са били по-долни от “многото богове”. Двете думи се употребяват една вместо друга за същите божества. Като са притезавали, че е по-долен, и като са казвали, че първата част на стиха се отнася изключително за първото лице на Троицата, Арияните намерили в този стих едно доказателство на своята ерес. “Бог Отец”, казвали те, “е единственния Бог, а Исус Христос е единствения Господ”. Ние видяхме, че истиноското значение е, че има само един истинен Бог, който е Отец на всички ни, и има един Господ, един Господар, Богочовек Исус Христос. – Чрез когото е всичко. Вселената е била създадена чрез Исуса Христа (Йн. 1:3; Еф. 3:9; Евр. 1:2). – И ние чрез него, т.е., ние като християни. Нашето същество е част от “всичко”сътворено от Него. Павел тука прибавя, че и прераждането, чрез което ставаме чада Божии идва от Христа.

Ст. 7. Но това знание го няма у всички. В първия стих той приема, че “всички имаме знание”, т.е., “вие, които ми пишете по тиз предмет и аз имаме знание”, но тука той им казва, че има някои невежи братя, които нямат това знание. – И някои със съвест¹⁵², и пр. Макар и да припознават Йеова за върховен Бог, под влиянието на досегашното си езическо възпитание и живот, те считат идола, че наистина съществува, и че жертвоприношенията имат религиозен характер. Следователно, ако те хапнат от месото, те ще го считат като дело на обожаване, - средство, за да придобият благоволението на идола. По този начин “съвестта им като е слеба се осквернява”, защото те ще се почувствуват виновни, че са съгрешили против истинния Бог като са обожили един идол, и тази първа стъпка против съвестта им може най-сетне да ги накара да се върнат в идолопоклонството. Може да ни се вижда чудно, че тези, които Павел е считал за истинни християни са могли да имат такова мнение за идолите; но ние трябва да помним колко силно е било влиянието на ранното им възпитание, и какво са правили през целия си живот, особенно като са били надъхани с многовековни езически предания, и като са били поддържани от припознаването на целия тогавашен свят. И ние можем да забележим, че даже в образовани страни днес се намират между невежи християни не по-малко груби суеверия. Този стих трябва да ни накара да съдим благосклонно за такива лица, и да не бързаме да кажем, че понеже еди кой си е суеверен, той навярно не е възроден. Ако е имало истинни християни между онези, които са имали “съвест на идола”, може да има и надяваме се, че има такива между онези, които имат невежественни възгледи за кръста и тайнствата.

Ст. 8. Яденето не ни препоръчва на Бога (Цгр.). Пред Бога и тази храна и онази са добри. Служението Нему не се състои в яденето или неяденето, или в ядене тази храна или отхвърляне на онази. Но ако това и да е истина като общо правило, то е ограничено в следващите стихове.

Ст. 9. Но гледайте да не би тая ваша свобода, и пр. (Цгр.). Макар и да имат право да ядете каквото искате, макар и да няма вече разлика между чисто и нечисто, и макар и идолът да е нищо, внимавайте, щото употребата на тази ваша свобода да не вкара в грях слабите ви братя, които “нямат (това) знание”.

Ст. 10. Защото, ако някой види, че ти, който имаша знание, и пр. – особенно някой слаб брат, или някой, който е почти убеден да стане християнин. Той не казва, че ядене жертви в идолско капище би било право, но само употребява това като пример. Думата преведена тука “седиш” значи “възлягаш се”, понеже него време обичай беше да се възлягат на трапезата. – Не ще ли съвестта му да се одързости, и пр. – Когато види човек като тебе, в когото той има доверие като в просветен християнин, че яде, и той ще се насърчи да яде, и така ще се съблазни да обожава идоли.

Ст. 11. И поради твоето знание, - понеже си знаел, че идолът е нищо, и съвсем си пренебрегнал съвестта на другите или влиянието на твоя пример, та си ял от идоложертвенно. – Слабият погива¹⁵³. С тези думи апостолът не учи, че едно наистина преобърнато лицеще загине. Новият Завет съдържа изобилно доказателства, че всички тези ще бъдат “пазени чрез вярата за спасение”. Но примерът на този, който яде идоложертвенно ще клони да погуби душата на другия; така че даже ако слабият бъде избавен чрез Божията благодат, по-силният брат ще е сторил всичко щото е можал да му погуби душата. Той не е спомогнал на другия да го опъти на небето, но страшно му е препятствувал. И може да има мнозина, “не далеч от Божието царство”, които можаха съвсем да бъдат върнати назад и погубени чрез примера на този, “който е имал знание”. Те са се убедили в истинността на християнството, и искренно са желаели да прегърнат тая истина, когато видели някай брат, че яде в някое идолско капище, и са били върнати в мрачината на идолопоклонството и горчивината на духовната смърт. – За когото е умрял Христос. Тези думи са трогателни и силни. Христос е умрял, за да спаси тези немощни братя; той се е принесъл жертва и е пролял скъпоценната си кръв за тях; и сега това всичко на халос ли ще отиде “поради твоето знание”? Той толкова се е грижил за душите им, че доброволно е понесъл страданията в Гетсиманската градина и Голгота; за същата цел ти не искаш ли да се откажеш от едно случайно угощение, и да не хапнеш идоложертвено?

Ст. 12. А като съгрешавате така против братята, и наранявате слабата им съвест. Втората половина разяснява първата, т.е., начинът по който вие съгрешавате против тях е като наранявате съвестта им. Това става, когато ги съблазнявате да си насилят съвестта, и да се считат за виновни чрез вашия пример. Следователно, да нараните съвестта е по-лошо, отколкото да нараните тялото. Няма съмнение, че по-силните братя биха се ужасили от мисълта да ударят немощните братя с нож, но те не са се ужасявали от нараняване на съвестта им. – Вие съгрешавате против Христа, - понеже той е тясно свързан с тях. Той е лозата, а те са пръчките; Той е тялото, а те са членовете, така че каквото се прави на тях, то се прави и на него (виж. Мт. 25:40 и 45). Заключението до което Павел достига, прочее, е че е криво да се яде идоложертвенно, не защото е вредно само по себе си, но поради влиянието, което може да има върху другите. Забележително е, че Павел не решава въпроса просто с “така казвам” или “така заповядвам”, но разглежда причините на решението си, така че разумът им да се убеди.

Ст. 13. В заключение, Павел казва, че колкото се касае до него, той няма да хапне месо до края на живота си, ако с ядене месо той може да съблазни някой брат и да го накара да съгреши. Коринтяните знаят защо той казва така, и те трябва да решат за себе си. Добре ще сторят всички тези, които се намират в същото положение да помнят не само това, което Павел казва тука, но и това което нашия Господ е казал: “А който съблазни един от тези малките, и пр.” (виж. Мт. 18:6).

Някой може да попита, “Това начало не ще ли накара разумни християни да пазят постите и другите обреди, които са тъй обезателни за съвестта на мнозина немощни християни сега?”. Мислим че не, защото ето каква разлика има. Коринтските християни се увещават да се въздържат от едно нещо, което само по себе си е било нито нравственно обезателно, нито нравственно криво, да не би чрез невъздържанието си да накарат някого да отпадне от Христа. Неяденето им не щеше да повреди никого. Въпросните обреди са повечето като Еврейските предания, които отвличали вниманието на хората от същественните части на Божия закон, и заради това нашия Господ ги е осъдил. Чрез тия обреди, повечето, от които сами по себе си може да са безвредни, милиони хора не се оставят да вникнат в сърце-очистителните истинни на святата ни вяра, а особенно в онази проста и любяща вяра в Христа, от която свят живот и всичките Християнски добродетели произтичат.

Напротив, началото изложено в главата се вижда да ни води в съвсем противната посока. Както мнозина Коринтски християни, за да угодят на своите приятели езичници, и за да избегнат укор, ядели от идоложертвенно, и са съблазнявали немощните си братя да се върнат в идолопоклонство, така без съмнение и сега много просветени хора, като се водят от подобни подбуждения, се съобразяват с тези непотребни обреди, и по този начин въздържат немощните си братя, които, може би, се борят за по-добър път, от свободата и простотата, която е в Христа, и ги държат под игото на обредността.

Назад | Съдържание | Напред