Глава 2.

¹ Братя мои, да не държите вярата на прославения наш Господ Исус Христос с лицеприятие.

² Защото, ако влезе в синагогата ви човек със златен пръстен и с хубави дрехи, а влезе и сиромах с оплескани дрехи,

³ и погледнете с почит към оня, който е с хубавите дрехи, та речете: Ти седни тука на добро място; а на сиромаха речете: Ти стой там, или: Седни до подножието ми,

⁴ не правите ли различия помежду си, и не ставате ли пристрастни съдии?

⁵ Слушайте любезни ми братя: Не избра ли Бог ония, които са сиромаси в светски неща, богати с вяра и наследници на царството, което е обещал на тия, които Го любят?

⁶ А вие опозорихте сиромаха. Нали богатите ви угнетяват и сами ви влачат по съдилища?

⁷ Нали те хулят почтеното име, с което се именувате?

⁸ Обаче, ако изпълнявате царския закон, според писанието: "Да обичаш ближния си като себе си", добре правите.

⁹ Но ако гледате на лице, грях правите, и от закона се осъждате като престъпници.

¹⁰ Защото, който опази целия закон, а съгреши в едно нещо, бива виновен във всичко.

¹¹ Понеже Оня, Който е рекъл: "Не прелюбодействувай", рекъл е и: "Не убивай", тъй че, ако не прелюбодействуваш, а пък убиваш, станал си престъпник на закона.

¹² Така говорете и така постъпвайте като човеци, които ще бъдат съдени по закона на свободата.

¹³ Защото съдът е немилостив към този, който не е показал милост. Милостта тържествува над съда.

¹⁴ Каква полза, братя мои, ако някой казва, че има вяра, а няма дела? Може ли такава вяра да го спаси?

¹⁵ Ако някой брат или някоя сестра са голи и останали без ежедневна храна,

¹⁶ и някой от вас им рече: Идете си с мир, дано бъдете стоплени и нахранени, а не им дадете потребното за тялото, каква полза?

¹⁷ Така и вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва.

¹⁸ Но ще рече някой: Ти имаш вяра, а пък аз имам дела; ако можеш, покажи ми вярата си без дела, и аз ще ти покажа вярата си от моите дела.

¹⁹ Ти вярваш, че има само един Бог, добре правиш; и бесовете вярват и треперят.

²⁰ Обаче искаш ли да познаеш, о суетни човече, че вяра без дела е безплодна?

²¹ Авраам, нашият отец, не оправда ли се чрез дела като принесе сина си Исаака на жертвеника?

²² Ти виждаш, че вярата действуваше заедно с делата му, и че от делата се усъвършенствува вярата;

²³ и изпълни се писанието, което казва: "Авраам повярва в Бога; и това му се вмени за правда"; и се нарече Божий приятел.

²⁴ Виждате, че чрез дела се оправдава човек, а не само чрез вяра.

²⁵ Така също и блудницата Раав не оправда ли се чрез дела, когато прие пратениците и ги изпрати бърже през друг път?

²⁶ Защото, както тялото отделено от духа е мъртво, така и вярата отделена от дела е мъртва.
 

Гл. 2. Понеже съществената част на истинската религия се състои в това, да пазим себе си неосквернени от света (гл. 1:27), ние християните не трябва да бъдем прилични на светът, но на Христа, в постъпките си с различните съсловия на обществото. Следователно, в Християнските събрания не трябва да се види онази извънредна почет към богатите и високостоящите и онова презрение към бедните, които се виждат в светът. Съществуването на подобни отличия е печално изявление на нямането онова оценяване на бедните и долните, което Бог показва, когато избра – повечето измежду тях – тези, които трябваше да бъдат велики в неговото царство. Притесненията, които Христос и учениците му претърпяха идваха главно от богатите и от големците; те хулеха Христа и мразеха учениците му. Голямото уважение към тях (макар да е било с цел да ги спечелят за християнството), когато бедните са били изпъждани като недостойни за подобна чест, беше нарушение на царския закон на любовта. Защото това е противоречие на едно от неговите изисквания; и законът се нарушава, когато се престъпи даже една заповед. Съдбата ще бъде според този закон на права съдба, закон, който не показва милост към немилостивите. Нашата вяра трябва да бъде жива и да принася плодът на добри дела; ако ли не, тя не струва нищо. Авраамовото оправдание, т.е., приемането му от Бога като праведен, не стана в следствие на една вяра без дела. Такъв беше също така случаят на блудницата Раав.

Ст. 1. Прославения наш Господ. Този, който е на славния престолна всеобщото владение, предметът на похвала и поклонение от страна на сланите небесни войски, и който ще дойде “в славата на Отца със светите ангели” да възкреси и съди мъртвите (Мт. 25:31), - този Господар стана пример за нас в своето унижение, - той е наш Господ. Нека не изповядаме вярата си в него по един начин противен на волята му и на примерът му.

Ст. 2-4. Има прилична почет към чинът и към положението, която се подтвърждава от Светото Писание. Заповядва ни се да почитаме царете, да отдаваме почет комуто се дължи почет (1Пет. 2:17; Рим. 13:7). Отказването на тази почет и хуленето на чиновниците са знакове на нечестивост (2Пет. 2:10; Юда 8). Но другата крайност, отдаването голямо уважение на хората просто защото те са богати, е съвсем противна на евангелието. То учи, че всичките човеци са еднакви пред Бога; че душата на бедния човек струва толкова, колкото душата на богатия, и че ние трябва да бъдем добродушни и да почитаме еднакво сиромасите и болярите. – Златен пръстен, великолепни дрехи (Цгр.). Каквото и да положението на чужденецът, който влиза в едно Християнско събрание, трябва да се отнасяме с него почтително и добродушно, с надежда, че той може да извлече духовна полза от идването си. – Пристрастни съдии²², т.е., съдии, които съдят ближните си криво и под влиянието на искривени и грешни мисли, които ни правят несправедливи и не прилични на Христа.

Ст. 5. Христовите неприятели са питали с презрение: “Има ли да е повярвал в него някой от князете или от фарисеите?”. Сега също така се обръщат към тези, които са последователи на неговите учения, и питат със същия дух: “Някои от големците съединиха ли се с тях?”. Не мнозина мъдри по плът, нито мнозина силни, нито мнозина благородни са призовани в днешните времена. Същото е било във времето на Христа и на апостолите. И сега както тогава, бедните по светски неща могат да бъдат по-богати от тези, които притежават най-много в този свят.

Ст. 6,7. Не са ли богатите, които ви угнетяват? (Цгр.). Не богатите Христови ученици, както Йосий, Никодим, Йосиф от Ариматея (Д.А. 4:36,37; Йн. 19:38,39; Мт. 27:57-60), но въобще богатите в този свят, особенно между евреите във времето, когато е било написано това послание. Ако вие безчестите сиромасите в сравнение с богатите, вие (1) се противите на Божия съд и на неговите постъпки с хората; (2) противите се на собствения си интерес, като се опитвате да спечелите с криви средства благоволението на тези, които ви мразят и преследват; (3) причинявате да се хули Христовото име, като давате на нечестивите случай да ви презират.

Ст. 8,9. Царския закон, - превъзходният закон, законът, който царува в Божието царство, и на който той сам се покорява. Това правило беше дадено от Мойсей, но твърде несъвършенно се разбираше в неговото време. Христос го възстанови и обясни. Колко просто, но пък колко хубаво и впечатлително, е обяснението му в притчата за Добрия Самарянин (Лк. 10:27-37)! Да обичаме другите както себе си изисква да гледаме за тяхното благосъстояние както бихме гледали за нашето, - не да пренебрегваме с това особенните длъжности, които имаме към себе си и към хамилиите си, и не както те могат да тълкуват нашите задължения и да изискват от нас, но да не вършим неправда, а да показваме благост, до колкото можем, в духът на истинната любов. Това забранява презрително отнасяне с бедните и онова подмилвание на богатите, което се осъжда в настоящата глава. Подобно предпочитание за светските богати от благочестивите бедни, от страна на тези, които считат себе си за Христови ученици, е нарушение на “царския закон”.

Ст. 10-12. Началото, което се исказва тук е твърде важно, и не трябва да се забравя никога. Мнозина мислят себе си вечно спасени, защото не са извършили същите нечестиви дела както другите; но който е нарушил една заповед е престъпител на закона, и “душата, която греши” в каквъвто и да е вид “ще умре” (Ез. 18:20). Следователно, всеки грешник се осъжда от закона и трябва да претърпи проклятието на закона, освен ако се спаси от Божията милост; защото само един начин за спасение е бил определен, така че онзи, който се големее с нравствеността си и с набожността си може да се спаси само по същия начин, по който най-нечестивите намират спасение, т.е., като приеме това спасение като доброволен дар от милост и благодат чрез вярата в Христа. – Който упази целия закон, а съгреши в едно нещо, бива виновен във всичко. Той навлича на себе си присъдата на целия закон. Виж. бел. върху Гал. 3:10. Ако не пазим всичките заповеди, проклятието на закона дохожда върху ни посредством нарешените точки. Но с тези думи не трябва да разбираме, че всичките престъпления на законът са еднакво ненавистни, или че едно престъпление на закона включва толкова вина, колкото няколко нарушения. Самото естество на случая ни забранява да приемем това. Ние трябва следователно да разбираме, че думите се отнасят до онова престъпление на някоя Божия заповед, което се върши умишлено. Този, който изповяда, че има почитание към божественния закон, а при това нарочно отстранява и нарушава едно от правилата му, безчести целия закон и не признава властта на Законодателят. По този начин той бива “виновен във всичко”. – Закона на свободата. Виж. бел. на гл. 1:25, и 4:11. Като приемем Христа с вяра, ние се освобождаваме от владението не само на някои грехове, но на всички, даже и от желанието да грешим (1Йн. 3:3-9; рим. 6:2,6,7).

Ст. 13. Ако постъпваме немилостиво към бедните, ние изключваме себе си от онази милостива съдба в Божиите ръце, която се обещава на милостивите. “Блаженни милостивите, защото ще бъдат помилвани” (Мт. 5:7). Виж. Ис. 1:17,18; Дан. 4:27. Йоан Кръстител считаше изявленията на любовта като един от знаците на покаянието, чрез което човеците могат да избегнат бъдешия гняв (Лк. 3:8-11); и нашия господ Исус представлява любовта като мерило в Последния Съд (Мт. 25:34-45). “Ако любовта стане съвършенна” като плод на Духът в нашите подновени чрез вярата сърца, ние можем “да имаме дръзновение в съдния ден” (1Йн. 4:17). Ако вярата не действува с любов (Гал. 5:6), тя е мъртва (ст. 20,26), и не докарва спасение.

Ст. 14. Да не си предполагаме, че една правоверна религия ни принася полза когато тя не ръководи сърцето и живота. Истинното вярване в Евангелието е покорност на сърцето. Вярване в Христа като Спасител значи да го приемем като Спасител от всякакъв вид грях, и като източник на милост и на душевна сила за всякакви святи разположения и дела.

Ст. 15-17. Помощ на бедните е действително благодеяние. Съчувствителни думи без доставение храна на гладния, ако сме в състояние да го извършим, са проста подигравка. Така вяра, която не е придружена от подобаващите плодове, т.е., добрите и справедливи дела, е коренно различна от вяра, която спасява, и се лишава от живото начало на една истинска вяра.

Ст. 18. Покажи ми вярата си с делата си. Как може да се узнае вярата, ако работите ти не съответствуват на нея? В някои ръкописи се чете: “Покажи ми вярата си без дела”. Значението тогава ще бъде: Ако можеш, покажи ми вярата си без делата, които трябва да я придружават; но аз не правя така. Ще покажа вярата си с делата, които тя произвежда.

Ст. 19. Тя вярваш, че има само един Бог (Мк. 12:29). До там ти струваш добре, но бесовете правят същото. Те не само вярват, че има един Бог, но и треперят като си помислят за Него. Тяхната вяра спасява ли ги?

Ст. 20. О, суетни човече, - празен и лишен от знание. Макар, че можеш да бъдеш велик и учен в други неща, но в религиозни работи ти си нищо. Животът се показва с деятелност: тяло без деятелност е мъртво. В самото естество на живата вяра е да бъде деятелна в подчинението си на закона на свободата (гл. 1:12-25).

Ст. 21-26. От делата се усъвършенства вярата, т.е., нейното съвършенство се яви, или стана пълно, в действието си. Дървото се цени по плодът, който то дава. Не е плодът, който дава живот на дървото, но животът що се съдържа в дървото дава плод. Господ подложи Авраамовата вяра на строго изпитание. Със своята покорност на испитанията, която нанесе в сърцето му най-поразителната болка, той показа непоколебимата си вяра и упование в Бога; и Бог вмени на Авраам в прадва тази вяра, която той доказа така забележително. Поведението на Раав в делото на съгледвачите беше също така такова, че в Посланието до Евреите нейното име личи заедно с имената на Авраам, Ной, и Мойсей в списъкът на героите на вярата, който е даден там. Никакво почтенно споменаване на нейната вяра не би се направило, ако поведението й да беше различно от това, което знаем.

По външността на израза си 24-ти стих направо противоречи на Павловото изявление в Рим. 1:17, 3:28, и на цялото учение, което той се старае да докаже в Посланията си до римляните и до галатяните. Но това противоречие, както другите противоречия в Библията, е само външно, а не вействително. Например, Йов се нарича непорочен човек в Йов 1:1; а при все това в гл. 9:20,21, той припознава, че не е непорочен. В един смисъл той беше съвършен, в друг той не беше. Павел излага истинската основа и способ на спасението против тези, които са считали като основа на надеждата си своето пазене на обредите на Мойсеевия закон, или мнимите си нравственни, добродетелни, и благочестиви дела, а които не са имали истинско покаяние за греховете си и упование в разпънатия Христос като едничкия Спасител. Но особената цел на Яков била тази: да накара онези, които претендират, че имат вяра, а не показват плодовете от вярата в живота си, да турят в действие своето благочестие. Следователно, Павел настоява върху вярата като единственото същественно нещо чрез, което се обезпечава спасението, а Яков настоява, че няма спасение където делата са отделени от вярата. И двамата се съгласуват в следващите предложения: -

1Че всичките човеци са грешни, осъдени от Божия справедлив закон, който гледа в сърцата им, и по който ще се ръководи страшния съд (Рим. 3:19, и пр. Як. 2:10-12);

2. Че по евангелския способ за спасение, Божия закон, който е духовен и неизменяем, не се разваля, но се потвърждава (Рим. 3:31, 8:3,4; Як. 1:25, 2:8);

3. Че този способ за спасение е чрез вяра в Христа като Освободител от осъждението на закона и Подател на духовния и вечен живот. Павел представя това като едничкия източник на мир и радост за сърцето. Виж. бел. на Рим. 3:20-26, 5:11, 7:24,25, 8:1-6; Як. 1:1, 2:1,5,23, 5:15; и

4. Че никакви дела не могат да послужат за спасението на грешникът освен ако са свидетелство за вярата. Но нравствените, добродетелните, и благочестивите дела са от неоценима стойност като плодове и следователно като доказателство на спасителната вяра (Рим. гл. 6, гл. 8:1-16; Як. 2:14-26, 3:11-18).

Павел си служи със случая на Авраам (Рим. 4:9-25) да покаже, че благословията на оправданието не е свързана с обрязването, понеже тя се дала на Авраам преди той да бил обрязан; че тя му се дала поради вярата му, и той приел обрязването като знак и печат на оправдателната вяра; че Божието обещание на него, и чрез него на всичките вярващи, не зависело от справедливост в делата, но от вярата (Рим. 4:13), и не било свързано със законът, който се даде 430 години от тогава на сетне (Гал. 3:17); и че Авраамовото семе не се състои в потомството му по плътта (Рим. 2:28,29, 9:6; Гал. 3:26,29), но в тези които наистина вярват в Христа, и които получават всичките духовни блага чрез упражнение на вяра в него (Гал. 5:5,6,16-25). Принасянето на Исаак се представя от Павел в Римляните (като и в Евр. Гл. 11:17-19) като безподобен пример от вяра, която биде приета от Бога за правда; Яков пък си служи със същия пример да докаже, че вярата, която се счита за правда (2:22,23) не е мъртва вяра, без действителност, но такава на която жизненността се доказва от делата на покорност на Божията воля, които тя произвежда. Тя беше вяра, която се вмени на Авраам за правда; но вярата му се показва истинска с делата му. Деятелността не дава живот, но е доказателство за него. Можем да кажем, следователно, че живота се оправдава, или че човек се оправдава като жив човек, с деятелност. Няма оправдателна и спасителна сила в една вяра, която не работи с любов (Гал. 5:6), не очиства сърцето (Д.А. 15:9), не надвива светът (1Йн. 5:4), и не дава плодове от правда за славата и похвалата на Бога (Фил. 1:11).

Трябва ли да кажем следователно, че в действителност не е само вярата, която принася оправдание, но любовта, която е във вярата, и която й дава нейната стойност? Така съдят някои богослови, и по този начин се стараят да построят една система за благоприятното приемане от Бога основано върху достойнството на добрите дела. Неоснователността на това съдене се вижда, обаче, когато си припомним, че ние не се оправдаваме чрез достойнството на вярата като дело (защото вярата също така може да се счита като дело), т.е., ние не се оправдаваме чрез достойнството на някои дела, плодове на вярата; но с вярата ние улавяме Христа като едничката основа на нашето приемане от Бога. Това е същото както когато се обещава прошка на затворници осъдени на смърт, но с условие, че те ще я приемат като доброволна благодат и милост от страна на този, който я дава; или както когато някой богат даде угощение на гладните, но те трябва да дойдат до трапезата, на която ястията са сложени, за да си вземат. Варата е кракът, който дохожда до трапезата, ръката, която взема храната, и устата които я ядът. Няма никакво достойнство в идването и в яденето, а при това те са необходими. Така и вярата е необходима като дело на приемане. Признателността и любовта идват от нея като нейни плодове. Не е любовта, която прави просякът притежател на небесната храна; но ако не последва любов, не е имало никакво земане на небесния хляб.

Бог ни спасява от милостта си и от любовта си чрез Христа. Той приема Христовото изкупление и правда за нашето спасение. Нито заслугата на първото ни вярване, нито достойнството на каквито и да бъдат справедливи дела, които сме направили, или можем да направим, след повярването, се считат за нещо в приемането ни от Бога; но нашето спасение става непременно с вяра, т.е., като приемем Христа и като имаме упование само в него за всичко, което трябва за спасението ни. Това спасение значи спасение от грехът и поставяне на службата на правдата, святостта, и всякакви добри дела. Виж. Тит 2:11,12,14, 3:3-8. Прославените на небето отдават напълно спасението си на Христовата кръв, в която са били омити чрез вярата (Отк. 5:9, 7:14). Така приетото спасение ги направило подобни на ангелите по нравствен характер. Павел и Яков се съгласяват напълно в тези възгледи. Но Павел излага целия план на спасението, и дава по-дълбок възглед за предметът; Яков, напротив, го представя само от части, и по начин, който ни предпазва да не злоупотребяваме с учението за оправданието само чрез вяра в Христа. Той припознава тука, както и в първия стих на главата, че вярата е съществения отличителен белег на всеки истински християнин. Той настоява само щото тя да бъде жива вяра, а не мъртва. За доказателство, че тя е жива и спасителна вяра, трябва да се гледа в съответстващото поведение, както беше в случаите на Авраам и на Раав. Павел казва също така в Рим. 2:13: “Не са праведни пред Бога слушателите на закона, но изпълнителите на закона ще бъдат оправдани”. Като казва това, противоречи ли той на великото си учение за оправданието чрез вярата? Разбира се че никак не противоречи.

Назад | Съдържание | Напред