¹ Подобно и вие, жени, покорявайте се на мъжете си, така щото, даже ако някои от тях не се покоряват на словото, да се придобият без словото, чрез обходата на жените си,

² като видят, че вие се обхождате със страх и чистота.

³ Вашето украшение да не е външно, сиреч, плетене косата, кичене със злато, или обличане със скъпи дрехи,

⁴ но скришният в сърцето живот *, с нетленното украшение на кротък и тих дух, което е скъпоценно пред Бога.

⁵ Защото така някога и светите жени, които се надяваха на Бога, украсяваха себе си, като се покоряваха на мъжете си;

⁶ както Сара се покоряваше на Авраама и го наричаше господар. И вие сте нейни дъщери, ако правите добро и не се боите от никакво заплашване.

⁷ Също и вие мъже, живейте благоразумно с жените си, като с по-слаб съсъд, и отдавайте почит на тях като на сънаследници на дадения чрез благодат живот, за да не става препятствие на молитвите ви.

⁸ А, най-после, бъдете всички едномислени, съчувствителни, братолюбиви, милостиви, смиреномъдри.

⁹ Не въздавайте зло за зло или хула за хула, а напротив благославяйте; понеже на това бяхте призовани, за да наследите благословение.

¹⁰ Защото,
"Който желае да обича живота
И да види добри дни,
Нека пази езика си от зло
И устните си от лъжливо говорене;

¹¹ Нека се отклонява от зло, и да върши добро;
Нека търси мир и да се стреми към него.

¹² Защото очите на Господа са върху праведните,
И ушите Му към тяхната молитва;
Но лицето на Господа е против ония, които вършат зло"

¹³ И кой ще ви стори зло, ако сте ревностни за доброто?

¹⁴ Но даже, ако пострадате за правдата, блажени сте; а "от тяхното застрашаване не се бойте, нито се смущавайте".

¹⁵ Но почитайте със сърцата си Христа като Господ, като бъдете винаги готови да отговаряте, (но с кротост и страхопочитание), на всекиго, който ви пита за вашата надежда.

¹⁶ Имайте чиста съвест, така щото във всичко, в което ви одумват да се посрамят ония, които клеветят добрата ви в Христа обхода.

¹⁷ Защото е по-добре да страдате, като вършите добро, ако е такава Божията воля, а не като вършите зло.

¹⁸ Защото и Христос един път пострада за греховете, Праведният за неправедните, за да ни приведе при Бога, бидейки умъртвен по плът, а оживотворен по дух;

¹⁹ с който отиде да проповядва на духовете в тъмницата,

²⁰ които едно време бяха непокорни, когато Божието дълготърпение ги чакаше в Ноевите дни, докато се правеше ковчега, в който малцина, то ест, осем души, се избавиха чрез вода.

²¹ Която в образа на кръщението и сега ви спасява, (не измиването на плътската нечистота, но позива към Бога на чиста съвест), чрез възкресението на Исуса Христа;

²² Който е отдясно на Бога, като се е възнесъл на небето, и Комуто се покориха ангели, власти и сили.

Ст. 1-4. Виж. бел. на 1Тим. 2:9-11; Кол. 3:18. Религията на една жена трябва да я направи да бъде много по-любезна, скромна, добра във всяко отношение, и съзнателна на длъжностите си, щото другите хора да видят превъзходството на религията й. Така тя може да се надява да спечели мъжа си за Христа, ако той е безверник или лош човек. Много мъже пияници и лошави са се преобърнали и спасили чрез кротостта и неуморителната любов на жените си. – Без словото. Поведението е по-силно от думи. – Страх: подобаващо почитание и уважение. Виж. Еф. 5:33. Пристрастие за управляване и за богати облекла и накити е една лоша наклонност, която понякога се намира даже и в Християнски жени.

Ст. 5,6. Имало е “святи” жени, т.е., жени истинно набожни и с блажено влияние, в старо време, които заслужават да бъдат примери. Такива бяха Сара, рут, Анна, и други. – И не се боите от никакво заплашване. Сариното подчинение на Авраам не беше робско, но любезно. Така и вие жени не трябва да се покорявате от страх, но от любов, и трябва винаги да се радвате в Господа.

Ст. 7. Когато Бог създал жената, той не я взел от земята, но от Адамовото тяло, за да бъде “кост от костите му и плът от плътта му” (Бит. 2:21-23). Той не я взел от главата му за да му заповядва, нито от краката му, за да я тъпче, нито от гърба му, за да ходи подире му; но той я взел от страната му, за да му бъде другарка и помощница, и откъм сърцето му, за да бъде обичана. До колко един народ е образован се познава от начина, по който жената се почита у този народ. Когато човек унижава и злоупотребява жената, той сам страда така също от унижение и безнравственост; защото каквато е майката такива ще бъдат и децата, и да презираме жената ще рече да унижаваме нравственото си естество. Какво уважение и добродушие Христос показа към жените! Мъжът трябва да почита жената, както човек почита с особенна грижа някой драгоценен, но трошлив съд. Жената е по-слаба от мъжа в телосложението си, и е изложена на много слабости. Следователно, тя има нужда от нежната му грижа, от дълготърпението и помощта му. Да й откаже човек това, и да бъде строг и груб в обходата си с нея, е толкова противно на духа на Евангелието, че мъжът, който прави така не ще може да се моли наистина, и благословението обещано на “синът на мира” не може да бъде с това семейство (Лк. 10:6). Семейство, в което всичките му членове живеят заедно като да са “наследници на благодатта на живота” е образ на небето върху земята.

Ст. 8-12. Като свършва говоренето си на слугите, жените, и мъжете, апостолът сега пак започва разсъжденията си започнати в гл. 2:17, и продължава да увещава всички заедно. – Единомислени: не че е неизбежно нужно да имат еднакво мнение за всичко, понеже където хората мислят, там често ще има разногласие в съжденията им; и всеки има право да говори, каквото мисли, и да поддържа това, което казва с доказателство. Но желайте с едно сърце същите добри неща, и с еднакво намерение търсете това, което е съгласно с Божията воля. Това, което Августин е казал заслужава да се запише със златни букви: “В същественни работи, единство; в несъщественни работи, свобода; във всяко нещо, любов”. “Този човек, който иска живот и обича дългоденствие” ще придобие каквото иска и обича, ако се съобразява с тези наставления; защото благочестието “има обещанието на сегашният и на бъдещият живот” (1Тим. 4:8). Чертите, които са описани тука са черти на истинен Християнски характер; и до колкото човекът ги притежава, до толкова той се показва, че е християнин и съучастник на мира и щастието, които Христос е обещал да даде (Йн. 14:27, 16:33; 1Пет. 1:8). Колко е истина, че царството небесно се основава на земята чрез Евангелието! (Мт. 4:17, 18:3,4). Първото питане, което трябва да попитаме за каквото и да било религиозно учение е това: Дали клони да направи хората святи – да ги направи подобни на Бога, и да ги приготви за святата служба на небесния свят?

Това, което апостолът беше особенно казал на слугите в гл. 2:19-25, той тука го продължава с ново разяснение и определения, и се отправя към всичките си читатели. Нищо не може да повреди тези, които страдат за правдата, защото такова страдание е средство за щастие (ст. 13,14). Заради това, те трябва да бъдат готови с благоприличие да кажат зао те имат надежда в Христа, когато ги запита някой за това (ст. 15). И така, заедно с добротворството си във всичко, те ще посрамят противниците си (ст. 16). Но ако стане нужда да страдат, по-добре е да страдат невинно, отколкото наистина да заслужават наказание, както се доказва от примера на Христа (ст. 17). Макар и праведен, той се умъртви като злодеец, за да може да приведе грешниците при Бога. Умъртвен по плът, а оживотворен по дух или по духовното си естество, той отиде в това естество да проповядва “на духовете, които бяха в тъмницата”, т.е., на тези, които във времето на Ной се възпротивиха и погинаха в потопа, от която погибел тези, които бяха в ковчега се избавиха. Споменаването на вода, във връзка с избавянето на Ной и домочадието му, се вижда да загатва за кръщението, като нещо, което представлява по образ избавянето от вината и осквернението на греха (съвестта и цялото нравственно естество наистина се очиства чрез поръсването на кръвта на Христа7 гл. 1:2), което избавление се уздравява чрез Христовото възкресение и възнесение на небето (ст. 18-22).

Понеже Христос пострада така по плът, и по този начин докара спасение на погиващите, християните трябва да бъдат също така готови да страдат за същата цел (гл. 4:1). Те трябва особенно да престанат от грях, защото страдание с Христа трябва да ги освободи от грях, и не е прилично за Христовите последователи да се отдават на грешни удоволствия като другите хора (ст. 1-5). Евангелието е било проповядвано на тези, които са мъртви щото да могат да живеят духом и вечно (ст. 6). Наближаването на съвършването на света беше друго едно силно подбуждение на трезвеност и бдене в молитва (ст. 7). Апостолът, прочее, ги увешава да имат любов помежду си, да бъдат гостолюбиви едни към други, да служат един на друг, всеки според дарбата си. Той ги увещава още да работят верно, както Бог им е определил, за да обръщат хора към Христа, така че това да бъде за слава Божия (ст. 8-11). Той тогава пак подема предмета на огнените изкушения на християнските си читатели, и повторно ги увещава да ги поднасят търпеливо, и да избягват всякакъв вид лошо поведение. Те трябва да правят така още повече защото Божиите съдби спрямо людете му и спрямо нечестивите са строги, и защото е трудно за нашето несъвършенно осветено естество да избягва, когато е под тежко искушение, онова поведение, което причинява погубление на нечестивите (ст. 12-19).

Ст. 13. Виж. бел. на Рим. 8:28,31,32. Бог и ангелите и добрите хора не ще рачат да ви повредят; дяволите и нечестивите хора не могат наистина да повредят, защото това, което те мислят за зло, Бог ще го обърне на добро (Бит. 50:19,20).

Ст. 14. Виж. бел. на 2Тим. 3:12. – От тяхното застрашаване не се бойте. Начинът на изречението е зает от Ис. 8:12,13. – Тяхното застрашаване, т.е., каквато и да е причина за страх, която гонителите може да дадът. “Всичко е ваше; …. Или живот, или смърт, или сегашното, или бъдещето” (1Кор. 3:21, 22; Пс. 23:4, 27:1, 46:1-3).

Ст. 15. Ние трябва да се грижим повече за длъжност отколкото за изпитни и опасности. Първата молба в Господнята Молитва е щото името Бижие да се свети, т.е., не да бъде наистина свято, защото то е всякога свято, но хората да го почитат за свято. Ние трябва да го направи свято в сърцата си, като имаме прави възгледи за характера му и прави чувства към него. Това ще ни накара да го уважаваме в разговорите си, и да му се покоряваме в поведението си, и да не употребяваме името му безмисленно или за кълнене (виж. бел. на Як. 5:12), и така да се страхуваме от него, че да нямаме друг страх. Виж. бел. на гл. 1:17-19. – Вашата надежда, - не само вашата вяра, но и вашата надежда в Христа за спасение, която надежда ви отнема страхът от човеците, и чрез радостта, която ви дава във вашата скръб възбужда удивлението на тези, които ви гледат. Когато ви попитат за причините на тая надежда, било съдници в съдебно изследване, или частни лица, бъдете винаги готови да им ги кажете. Но две неща трябва да пазите: - (1) Отговарянето ви трябва да зависи от това, дали питането е от желание да узнаят, или е просто, за да придобият нещо, с което да ви обвинят. Христос мълчеше, когато виждаше, че няма никаква полза от отговаряне (Мт. 26:63, 27:12-14); но когато отговорът му щеше да извърши някоя добра цел, тогава той отговаряше (Мат. 26:64); (2) Макар, че отговорът ви трябва да се даде с дръзновение и верност към истината, той трябва да бъде кротък и скромен, такъв какъвто подобава на духа на Евангелието. Лутер, на когото отговорът на Диетата във Вормс беше толкова дързостен и безстрашен, колкото отговорът на Стефан пред Еврейското Съборище (Д.А. гл. 7), казва върху този предмет: “Тогава не трябва да отговаряте с горди думи, и с такава наглост и жестокост като, че искате да истръгнете дърветата, но с такъв страх и смирение като че стоите пред божието съдилище; …. Така и ти трябва да стоиш със страх, и да не се уповаваш на силата си, но на словото и обещанието Христово”.

Ст. 16. Имайте чиста съвест. Виж. бел. на 1Тим. 1:5; Д.А. 24:16. Това, което той иска да каже тука е съвест, която свидетелствува, че сте невинни от престъпленията, които ви се приписват, и че имате чисти подбуждения и въобще се трудите да постигнете добър живот.

Ст. 17. Много хора, за да избегнат страдание по причина на послушанието си на Божията воля, престъпват заповедите му, и по тоя начин си навяват много телесни злини и горчиво гризение на съвестта, изгубват духовни благословения и утешения на този свят, и търпят безкрайно страдание на осъждение на онзи свят. Правене добро може да докара страдание; но то бива привременно и се свършва с вечно щастие. Правене зло може да докара привременна печалба и удоволствие, но то ни приготовлява вечно страдание.

Ст. 18. Защото. Най-голямото подбуждение за търпеливо понасяне на неправедно наложено страдание, и за ревностно страдание в правене добро, се намира във факта, че Христос, който беше съвършенно праведен, пострада за нас неправедните, за да може да ни примири с Бога, и да ни осигури блаженството на съобщение с него. Христос пострада “за греховете” – за нашите, а не за своите грехове. Той умря за нас веднъж; и това негово принасяне себе си жертва на кръста беше достатъчно, така че това жертвоприношение нямаше вече да се повтори (Евр. 7:27), и като веднъж се принесе жертва, той влезе в славата си (Евр. 10:12; Лк. 24:26). Така и ние, ако страдаме с него, т.е., по причина на любовта си за него, наскоро ще станем съпричастници на възвеличаването и блаженството му (Рим. 8:17; 2Кор. 4:17; 2Тим. 2:12; 1Пет. 1:7; Отк. 3:21). – Умъртвен по плът, т.е., в човешкото си естество, или като човек. Виж. бел. на Рим. 1:3; Йн. 1:14; 1Тим. 3:16. Христос умря както умира всеки човек: смъртта произведе същото действие на неговото човечество, и в телесно и в душевно отношение, което тя произвежда върху всичките хора. Тялото умира; душата напуска тялото и отива в невидимия свят, - или в рая, където Христос се обеща на разкаяния разбойник на кръста, че той ще отиде с него, или в някое място за мъчение, където лошият богат човек в притчата се казва, че бил отишъл (Лк. 16:23, 23:43). – А оживотворен по дух. Някои са мислили, че “по дух” ще каже чрез Св. Дух, но това без съмнение е криво. Едва ли има сега тълкувател, който да го тълкува така. Това изречение се употребява в съпоставяне с “умъртвен по плът”. Относно една част на съществото си, той умря; но относно другата част, той е жив. “Дух” значи или човешката му душа само, или значи сложната му духовна личност, която е обемала и Божеството му и човешката душа, с която е било съединено, така че да образува Богочовек? Върху този въпрос има различни мнения между най-учените, които са вещи в гръцки език. Ние не се наемаме да кажем кое мнение е право, макар и да мислим, че последното мнение е по-вероятно. Само Христос можеше да каже: “Аз полагам душата си, за да я взема пак. Никой не ми я отнема, но аз от самосебе си я полагам. Имам власт да я положа, и имам власт пак да я взема” (Йн. 10:17,18). По причина на божеството си, той сам беше действителната причина на живота си, и когато е бил отделен от тялото си, и пак когато е бил съединен с тялото си на възкресението си. Относно до плътта си, Христос, със съгласието си, биде разпънат от нечестиви хора, и си положи телесния живот, и умря тъй действително и съвършенно, както който и да е човек; но относно до духовното си естество, той си беше жив. Христовата човешка душа или дух, чрез силата на божеството, което смъртта не можеше да докачи, се събуди от минутния си сън, за да живее вечно в лично съединение с Божеството. Така Богочовек Исус Христос (телом и духом) престана да живее в плътта, и започна да живее в духа, т.е., престана да живее плътски смъртен живот, и започна да живее духовен възкръснал живот; и ние, понеже сме негови, и страдаме за него, и умираме както той умря, ще имаме най-накрая възкръснал живот като неговия (Рим. 8:11; 1Кор. 15:45,53,54; Фил. 3:21).

Ст. 19,20. Това, което Петър казва във второто си послание (3:16) за някои си неща в посланията на възлюбления му брат Павел е твърде истинно за това, което той казва тука. От рано още тълкуватели и богослови не са били съгласни за значението му. Най главната трудност е, че ако се изтълкуват думите така както се виждат да загатват, Петър казва едно нещо, за което никъде другъде в Св. Писание не се споменава, целта, на което нещо и следствията от него са оставени твърве неясни, и заключенията, които мнозина извличат от него е невъзможно да се примирят с другите учения на Св. Писание. Ще бъде наглост от наша страна да се произнесем с увереност върху точки, за които най-учените, най-разумните, и най-предпазливите мъже от всеки век в църквата се различават толкова много. Видяло се е угодно на Св. Дух, чрез чието вдъхновение Св. Писание е било писано, да остави някои места в Св. Писание неясни и трудни да се разтълкуват, за да можем да ги учим със смирение, и да чакаме с търпение докато ги разберем по-добре. Затова, както и за други такива места, няма никоя полза от правилото, че трябва да тълкуваме според единодушното съгласие на Отците, защото и Отците не се съгласуват помежду си. Ние трябва, прочее, да се задоволим с това, което можем да научим с нашите си умственни сили и с най-добрите помагала, които имаме под ръка, като призовем със смирение благословението на Св. Дух върху старанията ни.

В тълкуванието на това място ние само ще посочим това, което е ясно и определено в думите му, ще изложим разните мнения, които са били изразени върху по-трудните му части, и ще се предпазим от да извлечем заключения, каквито някои извличат от него, но които то не оправдава. – С който, т.е., в по-високото си духовно естество, за което се говори в ст. 18. – В тъмницата, т.е., в някое затворено и завардено място. Обикновенно тази дума значи място за наказание, но дали тя има това значение тука е един спорен въпрос. – Духове, т.е., хора без тяло; но дали иска да каже за обезстелесни духове, когато Христос им е проповядвал, или дали те са били без тела духове, когато Петър е писал, а пък проповядването е било по-преди, когато те са били на земята с тела – всичко това е също спорен въпрос. Тези духове били от поколението, което е живяло, когато ковчегът се съграждал, и е било завлечено от потопа, от който само Ной и синовете му със жените си са били избавени. Бог търпял непокорството и голямото им нечестие през цели 120 години. Това беше едно дълго време за направата на един кораб; но ковчегът беше голям, художеството на корабостроенето вероятно е било малко извество, и ние не знаем дали Ной и синовете му са имали работници да им помагат. Съграждането на ковчега беше видимо и постоянно предупреждение на ноевите съвременници (Евр. 11:7); и няма съмнение, че той, като “проповедник на правдата” (2Пет. 2:5), верно ги е предупреждавал и се е стараел да ги накара да се покаят, както Йоан Кръстител правеше с грешниците в негово време (Мт. 3:7-10). Начинът, по който Бог се отнесе спрямо нечестивите хора в ноево време е ясен пример на търпението и правосъдието му. Защо именно тези грешници се споменават в това място, е един от спорните въпроси, които сега ще разгледаме.

Тези въпроси са, - Кога, и как, и на какви хора Христос е проповядвал, както Петър казва тука? Върху тези въпроси е имало две главни мнения.

I. Първото мнение е, че Христос е проповядвал чрез Ной на грешниците в негово (Ноево) време. Това мнение се е поддържало от Августин, прочутият Отец от 4-и и 5-и век, “достоуважаемия” Бида от 7-и и 8-и век, Беза, един от реформаторите в 16-и век, и от мнозина Протестантски тълкуватели от Реформацията насам. Августин е разбирал “тъмница” да значи тъмнината и робството на невежество и грях. Беза и по-късни тълкуватели мислят, че Петър иска да каже, че Христос проповядвал чрез Ной на грешници, които са били в тялото, когато им проповядвал, но които, когато Петър е писал, са били без тела духове, затворени в тъмницата на пъкъла – същата тъмница, в която Сатана ще се затвори, както се казва в Отк. 20:3,7. Американският тълкувател Барнс казва: “Петър говори за тях (т.е., духовете) както те са били когато той е писал, а не както са били, когато им се е проповядвало …. И ние бихме говорили днес по същия начин. Ако видим неколцина хора затворени в тъмница, които са били в по-добро състояние, - едно множество сега пиянско, унижено, сиромашко, и буйно, не ще бъде неприлично да кажем, че едно време богатство и чест са били достижими за това опърпано и окаяно множество”, т.е., за лицата, които сега съставляват това множество, но преди те да станат опърпани и окаяни, както са сега. Според това мнение, спасение е било предложено на непослушнит, с условие, че те ще се покаят, когато те са живели на този свят, а не след като са умрели.

Затова първо мнение, че Христос проповядвал чрез Ной, казва се, че духът, в който той отиде и проповядва беше божественото му естество, като различно от човешкото му естество; и макар, че споменаването на този факт идва след споменаването на смъртта му, значението е, че духът на Христа беше в Ной, както той беше в пророците (гл. 1:11), и Христос е проповядвал чрез него, както е проповядвал чрез апостолите и както сега проповядва чрез своите служители. Относно до изречението “отиде”, защитниците на това мнение го считат равно на много често повтаряното изречение, че Бог “слезе” от небето да види и върши работи на земята (Бит. 11:5; Из. 19:20; Чис. 11:25; 2Цар. 22:10). Виж. и подобни изречения, които се намират в Мт. 9:13; Еф. 2:17. Освен това, те поддържат, че това тълкувание се изисква, за да се съгласи това място с другите учения на Св. Писание; че ако Христос е проповядвал на духове в невидимия свят, той им е проповядвал евангелието, и им е предложил спасение според условията на евангелието; а пък простото учение на Библията е, че вечната съдба на хората се определи от поведението им в тоя живот, и че няма очистилище или случай за покаяние след смъртта (виж. Мт. 25:31-46; Мк. 8:34-38, 9:42-48; 2Кор. 5:10; 2Сол. 1:5-10; Отк. 20:12,13, 22:11-15). Те поддържат също така, че същинското и едничко значение на думата, което е преведена "тъмница” е "място на наказание" (Отк. 20:3,7. Срав. с 2Пет. 2:4; Юда 6).

II. Второто главно мнение е, че Христос след смъртта си отишъл като дух при обезтелесените духове в невидимия свят, и им обявил нещо. Но тези, които поддържат това мнение се различават върху доста точки.

(1) Някои са поддържали, че тези, на които Христос е проповядвал не са били всичките непослушни съвременници на Ной, но само тези, които може да са се покаяли, когато е настанал потопът; и че понеже те не са били приети на небето, но са били задържани на някое място определено за всички, които са умирали разкаяни преди да дойде Христос на света, той е отишъл при тях след разпятието си, известил им, че е свършил изкупителното си дело, и ги завел със себе си на небето. Лутер и някои други от църковните реформатори са били подръжници на това мнение. Др. С. Т. Блумфилд поддържа това мнение в тълкуванието си на Гръцкия Нов Завет, и казва: “Какво е проповядвал на починалите души, и каква е била целта на проповядването му? Навярно той не е проповядвал нито покаяние, нито вяра, защото късно е да се проповядва било едното или другото на починали души. Тези души трябва да са повярвали и да са се покаяли, другояче те не щяха да бъдат там, където душата на Спасителя е отишла. Нито пък целта на проповядването му е била да ги освободи от очистилищни мъки, за които Св. Писание не споменава нищо. Но ако той е отишъл да им каже радостната вест, че той действително се е жертвувал за изкуплението им, и че щеше наскоро да се яви пред Отца като техен ходатай по достойнството на кръвта си, такова проповядване е било подходящо за починали души, и щеше да даде ново оживление и потвъждение на надеждата им, че с време и тяхното блаженство ще се изпълни; и вероятно това е било целта на проповядването му”.

(2) Други поддържали, че Христос е известил свършването на спасението на духовете на всичките праведни, които са били умрели във времето на Старо-Заветната наредба. На това мнение са мнозина църковни Отци, като Ириней, Тертулиян, Ориген, Атанасий, Иполит, Исидор, Амбросий, Григорий Велики, Анселм, и други Отци на Римската и Гръцката Църкви, Еразъм, Калвин и Цвингли от Реформаторите.

(3) Мнозина от гореспоменатите лица, като Атанасий, Амвросий, Еразъм, Калвин, и други за които не споменахме по-горе, са поддържали, че освен дето е провъзгласил спасение на добрите, Христос е произнесъл присъда върху злите в мястото на починалите духове, и е провъзгласил възтържествуването си чрез смъртта си над Сатана и силите на злото.

(4) Неколцина знаменити тълкуватели и богослови са мислили, че целта на Христовото проповядване е била просто да осъди нечестивите, и да прогласи възтържествуването си над царството на Сатана.

Между защитниците на това второ главно мнение, именно, че Христос, като дух отделен от тялото си, е отишъл след смъртта си и проповядвал на духовете в невидимия свят, има, както споменахме по-горе, различни възгледи за целта и характера на Христовото проповядване, и за действието, което то може да е произвело. Някои са извлекли заключения от това място, които противоречат на други неопровержими учения на словото Божие. Други някои, особенно евангелски Протестантски тълкуватели, които поддържат това мнение, отказват законността на такива заключения, и тълкуват това Петрово заявление съгласно с другите части на Св. Писание, като оспорват в същото време по един неопровержим (според тях) начин мнението, че проповядването, за което се говори тука е станало чрез Ной в негово време. Те поддържат, че истинното значение на Гръцкия текст не може да бъде друго освен това, че духът, в който или с който Христос отишъл и проповядвал, е бил духовната му личност, която преживяла тялото му, когато той умрял; че той отишъл като дух да проповядва на духове в мястото, където те са били държани като духове; и че изречението “отиде” в ст. 19 показва движение след смъртта му, както същата дума (на гръцки) във ст. 22 показва възлизането му на небето след възкресението му. Те казват също, че Петър казва това, за да подкрепи въззванието си на християните да бъдат търпеливи и весели когато страдат, като им покаже Христа, че е пострадал и наскоро получил наградата си.

Вместо да решим кое от тези две главни тълкувания е по-право, ние оставяме на читателите сами да се произнесат върху това. По-предпочитаме да изповядаме, че е трудно да определим пълното и действително значение на това, което апостолът казва, и се въздържаме да спорим за това. Някои неща, обаче са явни и несъмнителни; и е доре да ги обозначим: -

(1) Тези, при които Христос отишъл и им проповядвал (не вреди кога и как той е направил това) са били съвременници (не се знае дали всички или само неколцина) на Ной, които са се отличавали по нечестието си, и към които Бог е показал дълготърпението си през времето на съграждането на ковчега. Не се казва, че той е проповядвал на някои други. Ако той наистина е проповядвал на някои други в света на духовете, апостолът не казва такова нещо тука.

(2) не можем да узнаем от свидетелството на това място, че Христос, ако е проповядвал в невидимия свят, е предложил спасение на тези, които са умрели без да се покаят. Думата “проповядвам”, макар че обикновенно се употребява в Новия Завет да изрази проповядване на евангелието, значи и “провъзгласявам някое съобщение от Бога, или някое учение на истината”; и Христос не е можал да провъгласи нещо на “духовете в тъмницата”, което не е било съобразно с учението на Св. Писание. Може да е имало някои от тия, които са били удавени да са се разкаяли, когато потопът дошъл; и може, за някоя непозната нам причина, Христос да е отишъл при тези хора след смъртта си, и да ги е извадил от мястото, където те са били задържани и са чакали да бъдат избавени от едно по-долно състояние на щастие и преместени в по-високо. Може така също той да е обявил на неразкаяните в друго място своята присъда на греха и грешниците заедно с обявяването на възтържествуването си като Изкупител. Както и да е, Петровите думи са твърте кратки и неясни, и не ни дават право да заключим от тях, че човек може да се спаси чрез покайване след смъртта си (било, че той е отхвърлил притезанията на евангелието в този живот, било че като езичник, той никога не е чул за евангелието). Такова заключение не се подтвърждава от други откровения на Божието слово.

(3) Всякакви предположения, като предположенията на Климент Александрийски за “добрите философи” в “тъмницата на езичничеството”, предположенията на Ириней, Тертулиян, Ориген, и други някои Отци за патриарсите и набожните умрели през Мойсеевата наредба, и предположенията, които някои християни предполагат за бъдещата съдба на “добрите езичници” или за нечестивите, които никога не са отхвърлили Христа защото не са го познали, нямат никаква подкрепа от това място. Във всеки случай, заключенията върху тези точки, извлечени от него, са прости догатки, и нямат никакво основание върху, което вярата може да почива. Това, което е неисказано или неясно в Св. Писание трябва да се разбере във връзка с това, което е ясно и верно в учението му. Макар, че в това място Петър обявява нещо, което не е открито никъде другъде, не е възможно той да поучава нещо, което противоречи на другите учения на Св. Писание.

(4) Това място не доставя никаква подкрепа на учението за очистилище, или за второ опитване на хора след смъртта им, или че християните могат, след като умрат, да се ползуват от молитвите на свещенници или от каквито и да са обреди.

В какъвто смисъл и да го разберем, Петър иска да каже, че Христос е проповядвал на невярващите съвременици на Ной. Само това, и нищо повече, ние трябва да приемем на основание на учението на това място. Колкото за действието на проповядването, Петър не казва нищо. Той още по-малко говори за положението или бъдещето на други хора, освен тези, за които той говори. Защо той говори само за тия, които умряха в потопа, ние можем да се усетим само от връзката, която има между това, което предшества, и това което следва. Но в това отношение, ние трябва да бъдем крайно предпазливи да не би да изтълкуваме думите му по нашето просто въображение, вместо по това, което той иска да каже. – Се избавиха чрез водата, т.е., прекараха се безопасно през водата на потопа. Гръцката дума, която е преведена тука избавиха се, се среща и в Д.А. 23:24, където е преведена отведат. Среща се и в Д.А. 27:44.

Ст. 21,22. Това преносно представление на Ной и домочадието му, че са били прекарани безопасно през потопа, и така са преминали от стария в новия свят, улеснява преминаването на мисълта на кръщението, което отбелязва, че вярващият в Христа минава от стария си грешен живот в новия си живот като християнин.

Думата, която е преведена свидетелство³³ първоначално значи питане; но Тертулиан и други древни писатели я тълкуват, че значи тука отговорите, които този, който ще се кръсти дава на въпросите, които му се задават. Калвин е на същото мнение, понеже той казва: “Въпросите тука се зимат вместо отговорите или свидетелството”. Това не е някой труден обрат на речта, и се вижда да дава истинното значение на апостола, т.е., че в кръщението същественно нещо не е вншният обряд, но честното заричане на покръстения да се откаже от света, плътта и дявола, и да избере Бога за дял на душата си. – Чрез възкресението. Възкресението на Христос засвидетелствува, че Отец е приел изкупителното му дело, и че той е победил смъртта за себе си и за всички, които вярват в него. Това, прочее, е в особенно значение основа на нашата надежда (гл. 1:3). – Бог няма телесен образ или предели. За него буквално няма нито дясна, нито лява страна. Но както в земни царски дворове Великия Везир или Министър – Председателят има честта да стои от дясната страна на Монарха, и тука Христос се представя така, за да се покаже неговото величие и сила като наместник или Видим Представител на Бога. На други места Христос се представя “в сред престолът”, или че упражнява божественна власт заедно с Отца (Отк. 5:6, 7:17, 22:3). – Ангели, власти, и сили. Всичките чинове същества в небесната или духовната и във веществената вселена са му подчинени. Той има право да царува над всички. Всеки, който му се покорява ще бъде благословен, а всеки, който не иска да му се покорява ще погине (Пс. 2:12).

Назад | Съдържание | Напред