¹¹ Защото слънцето изгрява с изсушителния вятър, тревата изсъхва, цветът й окапва, и красотата на изгледа й изчезва: така и богатият ще повехне в пътищата си.

¹² Блажен онзи човек, който издържа изпитня; защото, като бъде одобрен, ще приеме за венец живота, който Господ е обещал на ония, които Го любят.

¹³ Никой, който се изкушава, да не казва: Бог ме изкушава, защото Бог се не изкушава от зло, и Той никого не изкушава.

¹⁴ А който се изкушава, се завлича и подлъгва от собствената си страст;

¹⁵ и тогава страстта зачева и ражда грях, а грехът, като се развие напълно ражда смърт.

¹⁶ Не се заблуждавайте, любезни мои братя;

¹⁷ Всяко дадено добро и всеки съвършен дар е отгоре, и слиза от Отца на светлините, у Когото няма изменение, или сянка от промяна.

¹⁸ От собствената Си воля ни е родил чрез словото на истината, за да бъдем един вид пръв плод на Неговите създания.

¹⁹ Вие знаете това, любезни мои братя. Обаче нека всеки човек бъде бърз да слуша, бавен да говори и бавен да се гневи;

²⁰ защото човешкият гняв не върши Божията правда.

²¹ Затова, като отхвърлите всяка нечистота и преливаща се злоба, приемайте с кротост всаденото слово, което може да спаси душите ви,

²² Бивайте и изпълнители на словото, а не само слушатели, да лъжете себе си.

²³ Защото, ако някой бъде слушател на словото, а не изпълнител, той прилича на човек, който гледа естественото си лице в огледалото;

²⁴ понеже се огледва, отива си, и завчас забравя какъв бе.

²⁵ Но който вникне в съвършения закон на свободата и постоянствува, той, като не е забравлив слушател, но деятелен изпълнител, ще бъде блажен в дейността си.

²⁶ Ако някой счита себе си за благочестив, а не обуздава езика си, но мами сърцето си, неговото благочестие е суетно.

²⁷ Чисто и непорочно благочестие пред Бога и Отца, ето що е: да пригледва човек сирачетата и вдовиците в неволята им, и да пази себе си неопетнен от света.

Тълкувание

Гл. 1. След поздравлението (първи стих), писателят насърчава братята си да се радват в изпитните, които предизвикват търпение (2-4), и ги подканва да се молят за мъдрост с недвоумящи сърца (5-8), и да се хвалят в смиряването си като очакват обещаната награда (9-12). Той ги предупреждава да не извиняват грехът си, който се поражда от собствената им изпорченост, и да не казват, че Бог ги е накарал да сторят зло, защото той е наизменяем и творец на доброто (13-18); да не оставят страстта да ги прави глухи към съветите на Божията Спасителна истина (19-21); да не слушат словото без онази постоянна покорност, на която са обещани благостите му (22-25); и да не заместват практическото благочестие с външните форми на набожността (26,27).

Ст. 1. Яков говори за себе си като “слуга на Бога и на Господа Исуса Христа”. Христовият дух в сърцето му го въздържал да не изисква почести под предлог на сродството си с Христа като негов “брат”. – Дванадесетте племена. Това беше обикновенното название на евреите, особено на тези, които са били пръснати по чужди земи (1Пет. 1:1; Йн. 7:35). Първото голямо разпръсване на израилтяните се случи когато десетте племена се отведоха пленници в Асирия; второто, когато юдеите от другите две племена се закараха пленници във Вавилон; третото стана след завоеванията на Александър Велики и основаването на Александрия, в което време множество евреи са били привлечени в Египет и в други страни от желание за печалба. Яков се отправя до евреите, които били приели християнството като че да са истински израилтяни. Срав. с Рим. 9:6, 2:28,29; Гал. 3:29. – Поздрав. Тази е класическата дума, която е употребена само в две други места: веднъж, вероятно от самия Яков (Д.А. 15:23); друг път от един Римски чиновник (Д.А. 23:26). Буквално тя значи – Радвайте се, т.е., тя изразява желание за радост и благосъстояние. Тя не се употребява никъде в писанията на апостол Павел, който си служи в подобни случаи с думите милост, или милост и мир, като по-подходящи да изразят християнските идеи и чувства. Макар и да са били размирни времената, Яков говори весело. Както Елиу, той познава един Бог “който дава песни нощя” (Йов 35:10).

Ст. 2-4. Всяка радост¹⁹, т.е., без никаква смес скръб и тъга, защото изкушенията (сиреч болезните, страданията, и опасностите), които опитват вашата вяра имат за цел да покажат нейната действителност и да я подобрят, за да я направят да даде плодове, които ще ви причинят по-голямо благосъстояние и щастие. Виж. 1Пет. 1:6-8. Плодът, който се има пред вид е търпението, т.е., кротост и спокойствие на духа, които могат да се опитат само по този начин. Изявяването на този плод в мрачните времена на страданието е от голяма цена пред очите на Бога. Това търпение е свързано с постоянство в Християнската верност, защото ако нямаше търпение във време на изпитни, душата отпада, отстранява се от пътеката на длъжността, и по този начин намерва се в опасност да не погуби спасението (Мт. 24:13). Колкото повече се усъвършенствува търпението, толкова повече се усъвършенствува целия Християнски характер. По тази причина голяма част от Господните постъпки с чадата му през земния им живот изглеждат като, че имат за цел образуванието на тази добродетел в тях.

Ние трябва да внимаваме следователно да не пречим на тази цел с роптания и с оплаквания, и да не мислим, че Господ се отнася с нас много по-немилостиво отколкото заслужаваме или отколкото се отнася с другите, но да бъдем благодарни, когато сме наскърбени, за Божията благост към нас, да признаваме намерението му, когато ни праща тъги, колкото тежки и да са те, да възхваляме любовта, която докарва тези тъги, и да посветим себе си на Бога още по-сърдечно. Една вдовица майка извикала веднъж, когато туряли последното й чадо в гроба: “Виждам, че Господ иска всичкото ми сърце, и аз ще му го дам”. Този е истинния Християнски дух. – Различни изкушения (Цгр.) те са всикога много: трябва да очакваме да ги срещнем в много видове. Понякога прелъстителни изкушения ни примамват да забравим Бога и да грешим. Понякога вълни от смущение и душевно огорчение ни заливат. Какъвто и да е начин, по който се изкушаваме, трябва да бъдем търпеливи и твърди. Еврейските християни се изкушаваха от всяка страна, - от омразата на езичниците, и от фанатизма на съотечествениците си, от побужденията, които ги караха да споделят религиозната ревност на евреите и да участвуват с тях в бунтът срещу Римската власт, и от подбужденията, които ги правеха да се гнавут поради несправедливи гонения на християните. От всяка страна ги сполетяха най-силни и разновидни изкушения. – Съвършени и цели. Тези думи имат почти еднакво значение. И двете изразяват идея на пълнота, където нищо не липсва. Значението е: “За да можем да се ползуваме напълно от нашите изпитни, трябва да оставим търпението да действува без никакви пречки, да очакваме с упование Божиите обещания, и да не се уморяваме да вършим добро. По този начин ще узрее всяка част от нашия Християнски характер, ще станем сгодни за длъжностите на нашето положение, и не ще се лишаваме от нищо в изявлението на истински Християнски дух и в извършването на всякакви добри дела”. Виж. бел. на Фил. 3:12,15, и Еф. 4:13.

Ст. 5-8. Мъдрост, не духовно знание, както в Пр. 1:1-6, но практически разсъдък както в гл. 3:13,15,17. Във време на изкушение, Християните трябва да знаят да избират, да постъпват мъдро, и да съдят здраво. Мъдрост, която не е от Бога не може да се нарече мъдрост. Следователно ние трябва да просим мъдрост от Него, който дава щедро и без да изобличава погрешките на всеки просител, стига само той да иска искренно, с истинско покаяние, и с вяра и упование в Бога, както направи блудния син, когато се завърна при баща си (Лк. 15:18-21).

Блудният син достигнал до една определена и пълна цел в сърцето си; нямало в него двоумение, когато се завърнал. Ако е имало, то би се спрял из пътят, и не би стигнал до обятията на баща си. Може да съществува една истинска, но слаба вяра, от която не е изключено всякакво съмнение, но колкото повече се предава човек на съмнение, толкова повече то разваля вярата му, и като разклати твърдосттай, спира благодатта, която дохожда от упованието му в Бога. Всяка безопасност, всяка сила и способност да извършваме много нео за преуспяването на Божието дело, произлиза от една непоколебима вяра в него. Виж. примерите в гл. 11 от Посланието до Евреите, също и словата на Илия до народа в 3Цар. 18:21.

Ст. 9-11. Яков се обръща сега към две съсловия вярващи, бедните и богатите. Колкото долно, бедно, и презряно да бъде положението му, един истински християнин, като Божие чадо и наследник на вечна слава, има високопоставен чин. Виж. бел. на Рим. 8:17,18.В това възвишение той може и трябва да се радва, но богатият трябва също така да се радва и слави в това, което го унижава, защото колкото възвишено и да бъде неговото земно положение, то е тъй преходно както крехкото цвете, което се изсушава от слънцето или събаря от вятърът. Следователно, долните съсловия нямат причина да се отчайват, а високостояият човек няма защо да се надига и гордее. Макар да нямаме траен дял в този свят, всеки трябва да се радва, защото има едно наследство, което не пропада никога; и трябва да обича брата си, каквото и да бъде положението му, понеже и двамата еднакво очакват вечно блаженство. Ако богатите и високостоящите нямат смирен дух, те скоро ще станат по-долни от най-долните и по-бедни от най-бедните от Христовите сиромаси. Духът на Евангелието не унищожава всичките земни различия, но той съединява всичките съсловия на обществото в едно любящо и щастливо братство.

Ст. 12. Това блаженство, както и блаженствата на нашия Господ в Мт. 5:3-12, е такова, което никога не може да дойде от “мъдростта на този свят, която е безумие пред Бога” (1Кор. 3:19). Но както тях, то показва едничкия истински път към спасението и щастието на човека. Този стих съдържа главната идея на посланието. Всичко, което го предшествува е въведение на него; онова което следва е негово обяснение и подтърждение. Да търпим изкушение значи да надвием на всяко подбуждане към грях. Това се постига с търпеливо подчинение на всяка скръб, тъй като тя е назначена от Бога за мъдри и благодетелни причини. Ние трябва да претърпим тази скръб без роптание и без оплакване и без да прибягваме до грешни способи за да се избавим от нея. Когато ни се даде благополучие, търпим изкушение докато надвием наклонностите към гордост, похотливост, жестокосърдечие, и забравяне на Бога. По-лесно е за повечето истински Християни да покажат истински Християнски дух, когато паднат в скръб от едно състояние пълно с благоденствие, отколкото когато спечелят богатство и повишение в света. Защото, макар, че са големи духовни опасности на скръбта, опасностите на светското благоденствие са още по-големи. Следователно от голяма важност е да се молим постоянно и да бдим винаги да не влизаме в изкушение (Мт. 26:41). – Като премине изпитът²⁰ (Цгр.). Пророк Малахия предсказва, че Месия ще бъде като огън на топител, като мило на тепавичар, и ще седне като онзи, който топи и чисти сребро (Мал. 3:2,3). Когато се пречиства сребро, леятелят го държи стопено над огънят докато се изчисти шлакът, и докато може да види образът си в него светъл и ясен. Така и Христовия ученик, когато търпи изпитни от какъвто и да било вид без да попада в грях, става като пречистеното сребро, отразява образът на леятелят като едно чисто и съвършенно огледало, и е подходях за “венецът на живота”. Този венец се нарича другаде “венец на правдата” (2Тим. 4:8), защото животът на душата е живот на правда и святост. Живот препълнен с борби срещу изкушения достойно се увенчава с животът на вечна слава и блаженство. Сравни с Отк. 19:8, 20:4-6,15, 22:14. – На ония, които го любят. Павел учи същото в Рим. 8:28; 2Тим. 4:8. Павел и Яков поддържат, че любовта е плод на спасителната вяра и съществения знак на Християнския характер. Повечето човеци не обичат Бога (Йн. 15:19; Рим. 3:9-20).

Ст. 13. Тези, които не могат да противостоят на изкушението са въобще готови да стоварят отговорността за греховете си върху Бога. “Той ме изкуси, или поне не ме упази от узкешение; ако да не беше изкушението на бих съгрешил”. Подобно говорене е празно. Бог мрази грехът със съвършенна умраза (Ер. 44:4). Той го запрещава, предупреждава ни срещу него, справедливо го наказва, и спасява от него, само чрез кръвта на възлюбления си Син. Той не може да желае щото някой да греши, нито може да стори нещо, което да накара някого да греши. Когато той изпитва някого, както направи с Адам в Рая, той го прави за нужни, мъдри, и добри цели. Всичките наши изкушения ни срещат под едно божественно управление съвършенно справедливо и безкрайно благо. Господ се не изкушава, нито е склонен, нито се подбужда от гняв, за да върши зло, нито пък прави каквото и да било нещо, което би оправдало една от неговите твари ако тя направи зло. Противостой на изкушението, и ти ще се ползуваш безкрайно; ако му се отдадеш, ти сам си отговорен за страшната вреда, която ти претърпяваш.

Ако Господ не изкушава никого, защо тогава се казва в Бит. 22:1, че Бог изкуси Авраам? На това ние отговаряме с думите на Августин. “Яков говори за изкушения, които произлизат от лоши подбуждения, и които имат пред вид една лоша цел. Подобни изкушения не са от Бога. Казва се, че Бог е изпитал Авраам от добро подбуждение и с добра цел. Той направил това от любов към него и към всичките човеци, за да стане Авраам баща на верните, и за да бъде пример на покорност за всичките времена на този свят"” Когато се изкуси Христос от дяволът, той показа кой е авторът на изкушението и кой е нашия пазител от него. Господ не е никога деецът на грехът. Виж. бел. на Рим. 9:17, отнасящи се до закоравяването на Фараоновото сърце, и върху следващите стихове. Казва се, че израилтяните изкусили Бога (Пс. 95:9; Евр. 3:7-9), в смисъл, че те опитали характерът му и навлекли върху си присъдите му с жестокосърдието си и с престъпленията си. Господ поканва своя народ да го опита, за да види дали той не ще бъде верен на обещанията си (Мал. 3:10); но този смисъл е съвършенно различен от смисъла, в който думата “изкушава” се употребява от Яков в настоящата глава.

Ст. 14,15. Тези стихове ни дават истинския произход на греха. Той никак не произлиза от Бога. Нищо в неговите постановления, в неговото провидение, или в делата му спрямо човека не причинява грях. Грехът произлиза от едно вътрешно желание, което се вдава на външни подбуждения, когато трябва да им се противостои, за да ги надвием. Така, когато Ева видяла в Едемската градина, че плодът изглеждал добър за ядене, угоден на очите, и желателен като що давал знание (Бит. 3:6), трябвало да си спомни забраната и да не гледа, както направи Исус, когато бил гладен и се изкушавал да превърне камъните на хляб (Мат. 4:4). Вместо да стори това, тя продължавала да гледа дървото до като желанието й се възбудило до толкова щото я подлъгало и измамило; и тогава тя си простряла ръката, взела от плодът, и яла. Този е бил начинът, по който грехът влязъл най-напред в светът. Сега човеците грешат лесно като удовлетворяват желанието си за неща забранени и лоши.

Грехът се зачева в похотта, а похотта удовлетворена ражда грях. Следствието от грехът е смърт – смъртта на тялото и на душата. Виж. бел. на рим. 5:12, и Еф. 2:1-5. Какво ужасно нещо е да питаем каквото и да било незаконно желание! “Всеки, който гледа жена, за да я пожелае, той е прелюбодействувал с нея в сърцето си” (Мт. 5:28). А грях в сърцето е смърт за целия духовен живот и за щастието на човека. Грехът преобръща небето на ад: невъзможно е за Бога да спаси една душа от ад без да е избавена тя от грях. Господ не намира удоволствие в смъртта на нечестивия, но докато нечестивият не се отклони от лошия път, и докато не се изчисти грехът от сърцето му, не е възможно за него да живее (Ез. 18:30-32, 33:11).

Ст. 16,17. Човеците грешат постоянно върху тази точка, и стоварват греховете си на Бога, като че той е отговорен за тях поради това, което е направил или не е направил. Той е деецът на всичкото добро, а не на злото. Той е Отец на светлината, а не на тъмнината, бъркотията, и бедствията, с които е препълнена земята. Той е винаги същия, - не както слънцето във всяко отношение, защото то си има черни петна и променя положението си спрямо земята така че да става и зима и лято, но колкото векове и да се изминат, и до който свят и да отидем, ние ще намерим естеството и съвършенствата на Бога винаги еднакви, без да има даже сянка или най-малък знак на отклонение от Неговата благост и святост. Ако има плевели в нивата му, той не ги е посял, а неприятелят му (Мт. 13:28). Той е великия първобитен източник на светлината и благостта, която разпръсва блистателните си лъчи по всичките светове.

Ст. 18. Господ е причинителят на доброто; и не само, че той не прави човеците да бъдат грешници, но със своята благодат прави някои си от тях святи “от собствената си воля”, или от своята само-подбудителна любов. Той роди възродените Христови ученици в нов живот, пълен с чистота и с небесен дух. Той направи това не с кръщение, или с някое свещеническо посредничество извършено от човека, но със “словото на истината”. Това е учението за спасението, както то е представено в Евангелието. Никакви външни обреди не могат да се приспособят за тази цел, нито пък могат да подействуват за нейното постигане, но “словото на истината” е удобно да повлияе сърцето, и е удобно оръдие, с което Светия Дух си служи когато възражда човешката душа в духовен живот, където тя ще има нови обичания, желания, подбуждения, намерения, и цели, и ще стане подходяща за “наследието на светиите в светлината” (Кол. 1:12,14). На всякъде из Свещенното Писание делото на възраждането и посвещението се отдава на Бога като творец, а Божието слово или истина е средството, с което се извършва това дело. Виж. Йн. 17:17; 1Кол. 1:17-21. Виж. и бел. върху Тит. 3:5; Рим. 6:3,4; Йн. 3:3-7. – Пръв плод²¹. Ние, първите ученици на Христа, сме както първите плодове на жетвата, и ще бъдем последвани от огромни сборове от изкупени и възродени грешници. – На неговите създания, - на човеците. Виж. “всяка твар” (Мк. 16:15).

Ст. 19,20. Писателят на посланието ни предварва тук от бързата и невъздържана ревност, която е сгодна да възбуди борба, отколкото да възстанови мир чрез любовта към Евангелието и чрез подчинение на него. Когато човеците се разпалят в разисквание, всеки е бърз в говоренето си, и е муден като слуша думите на другия. Яков подканва братята да бъдат търпеливи, тихи, готови да обръщат внимание на думите на другиго, и да чакат докато настане подходящо време за тях да говорят. Човек с истинско възпитание постъпва по този начин. – Бавен да се гневи. Ние можем да бъдем разгневени както беше Христос (Мк. 3:5), т.е., може да възнегодуваме против грехът. Яков, обаче говори тук за няв, който се повдига без достатъчна причина и се появява по един начин, който не може да помогне на делото на правдата, и не е угоден на Бога. “Дълготърпеливият е по-добър от храбрият, и който владее духът си от завоевател на град” (Пр. 16:32). Ние трябва да бъдем особенно бавни в гневът си, когато чуваме неприятни истини, както се вижда от ст. 21. Разгневена ревност е безполезна за “Божието царство и за неговата правда” (Мт. 6:33).

Ст. 21. Такава ревност не е знак на святост, но противното. Гневенето е едно от нечистите дела на плътта; и то трябва да се премахва заедно с всичките други нечистотии (2Кор. 7:1). Почвата трябва да се изчиства от всичко, което я прави неподходяща да приема доброто семе на словото. Когато редността започне да се гневи тя става злобна; и колкото повече се предаваме на подобна ревност, толкова по-изобилна става злобата. Тя трябва да се премахне съвършенно; и нашата ревност за Бога (Рим. 10:2), трябва да стане чиста и пълна с благоволение. Словото ползува само тези, които го приемат с кротък, т.е., смирен послушлив дух. – Всаденото слово. Виж. Мт. 13:3-23. – Което може да спаси, - което е сгодно и действително за тази цел.

Ст. 22-25. Много слушатели на евангелието се лъжат и си нанасят вечна погибел, когато мислят, че ще се спасят като слушат с почитание неговите изисквания и имат намерение да им се покорят, макар че сега те не им се покоряват. Сравнението, което се употребява тука е много уместно и поразително. Те се виждат в огледалото на евангелието и съзират ясно нуждата си и длъжността си; но то е за минута само. Те си отиват и не мислят вече за това, когато са заети с работата си и със забавленията на света. По този начин животът им преминава. Те са само слушатели, а не творители на словото. Всаденото в сърцата им семе се искълвава от птиците, или заглъхва посред тръните, или се улавя от кроежите на Сатана, и никакъв спасителен плод не се принася (Мт. 13:4, 19:22). Каква ужасна измама вършат на себе си такива лица. – Съвършеният закона на свободата, - правилото за животът както ни се открива в евангелието, където няма недостатък. Това правило се заключава в нравствения закон на Десетте Заповеди и в тяхното съкръщение в двете всеобемащи заповеди – да обичаме Бога от все сърце, и да обичаме ближният си както себе си (Мт. 22:37-40). Ние трябва да се подчиняваме на тези заповеди, не като на някое иго, което сме принудени да носим като нужно за нашето спасение, но от сърце, защото сърцето избира да им служи. По този начин евангелското правило става "Закон на свободата”. Божиите чада, като имат духът на Отца си, се покоряват на закона свободно и от избор, защото е в тяхното ново естество да вършат това; и те са свободни по същия начин, по който Господ е свободен, когато следва законът на правдата и на чистотата. Където е Духът на Бога, там има всякакъв вид истинска свобода (2Кор. 3:17,18; Рим. 8:14,15). Само там се намира истинското блаженство (ст. 12).

Ст. 26. Този стих е тясно свързан със ст. 19 и 20. Значението е това: Малко важи това що изповядва човек за целта, която гони, или за подбужденията, които го управляват; той трябва да приеме законът на кроткостта, чистотата, въздържанието, благостта, и любовта като свое правило за действие, и същински да му се покорява, като стане бърз на слушане, а бавен на говорене, и като обуздава езикът си с премахването на кривите чувства и с избягването на неприличните начини на говорене: другояче вярата му ще се окаже празна. Който не се старае да постъпва така, и не се моли за благодат, която да му даде възможност да постъпва така, “лъже сърцето си”, когато си предполага, че религията му струва нещо пред Бога. Уви! Колко души, които считат себе си или които се мислят от другите за много благочестиви, трябва да се сматрят като окаянно излъгани в ожиданието си да бъдат приети в святото небеснообщество, ако съдим за тях по правилото, което е дадено тук! Един пъргав кон може да скочи даже когато го държим стегнато за юздата, но лесно можем да видим дали се държи стегнато, или се оставя да скочи колкото иска.

Ст. 27. За да бъде угодна на Бога религиозната служба, тя трябва да бъде чиста, т.е., икренна, истинска, да произлиза от прави подбуждения, неопетнена с лицемерие, самолюбиви подбуждения, или естественна страст, удовлетворявана под предлог на ревност към Бога. Нейното изявяване в практическия живот ще включва тези две неща като особенно необходими, сир., благосклонност към сиромасите и отделяне от оскверненията на лошия свят. Тези не обемат всичко, защото други неща, като благочестие, молитва, трудолюбие, любов към истината, и др., са плодове неотделни от живота на вяра и от новото раждане чрез Божия Дух, но тези трябва да се обработват и изявяват непременно. Ако се съдържат тези качества, тогава има истинско благочестие. Където не съществуват, там няма истинско благочестие. Бог е “Отец”. Истинската религия се състои в това, да бъдем подобни Нему. Той е “Отец на сирачетата и Съдия на вдовиците” (Пс. 68:5). Той се открива като техен особен приятел и утешител (Вт. 10:18, 14:29, 24:17 Пс. 10:14, 82:3; Ер. 7:6,7, 49:11; Ос. 14:3). Той заплашва със съдът си тези, които ги притесняват (Из. 22:22). Никой човек не може да обича Бога, ако не е приличен на Него в това отношение (Йов 29:11-13). До колко е длъжен да прави човек в лично пригледване, и колко милостиня трябва да даде той са неща, които се определят от обстоятелствата и от занятието на човека, но ако той няма действително съчувствие със страдащите, и разположение да им помага по един мъдър и сгоден начин, той не е какъвто трябва да бъде един християнин. Колкото за въпросите – Какво трябва да правят вдовиците, и Кои особенно трябва да се грижат за тях, виж. бел. на 1Тим. 5:3-16. За да се опазим неопетнени от света, не е нужно да бъдем аскетици, нито пък този е най-добрия начин за постигането на тази цел. Молитвата на Спасителят за своите ученици нямаше за цел да бъдат изведени от светът, но до като са в светът, да бъдат запазени от неговото зло, както той се съвършенно упази от грехът през живота си в човешкото общество (Йн. 17:15,16). Злото на светът е неговото себелюбие, неговите лъжливи правила, неговите пороци. Докато сме в светът ние трябва да изпълняваме всяка длъжност, която ни се пада като добри и полезни членове на обществото, а в същото време ние не трябва да се въодушевяваме от светския дух, нито да се съобразяваме със светските правила (1Йн. 2:15-17; 2Пет. 2:20).

Назад | Съдържание | Напред