Глава 13.

¹ Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед що звънти, или кимвал що дрънка.

² И ако имам пророческа дарба, и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, тъй щото и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм.

³ И ако раздам всичкия си имот за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, никак не ме ползува.

⁴ Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее,

⁵ не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло,

⁶ не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината,

⁷ всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи.

⁸ Любовта никога не отпада; другите дарби, обаче, пророчества ли са, ще се прекратят; езици ли са, ще престанат; знание ли е, ще се прекрати.

⁹ Защото отчасти знаем и отчасти пророкуваме;

¹⁰ но когато дойде съвършеното, това, което е частично, ще се прекрати.

¹¹ Когато бях дете, като дете говорех, като дете чувствувах, като дете разсъждавах; откак станах мъж, напуснал съм детинското.

¹² Защото сега виждаме нещата неясно, като в огледало, а тогава ще ги видим лице с лице; сега познавам отчасти, а тогава ще позная напълно, както и съм бил напълно познат.

¹³ И тъй, остават тия трите: вяра, надежда и любов; но най-голяма от тях е любовта.
 

Макар и да е една от най-късите от стоте глави, на които Павловите послания са разделени, и макар и да е посветена само на една от Християнските добродетели, тази глава е един от най-лъскавите брилянти на цялата Библия, и винаги е била считана за особенно скъпоценна. Както мислите, така и езикът й са най-чисти и хубави.

Предметът, с който главата се занимава е превъзходството на Християнската любов; и разискването се дели на три части.

В ст. 1-3, Павел показва не само, че любовта стои по-високо от другите дарби, но че без нея те не струват положително нищо.

В ст. 4-7, той изчислява отличителните белези на любовта, и по този начин показва превъзходството й.

В ст. 8-13, се казва, че любовта е трайна, а пък всичките особенни дарби споменати в гл. 12 са привременни.

Макар, че тази глава въвежда нов предмет, тя е действително продължение на разискването започнато в гл. 12; и връзката между двете глави е тази. Коринтяните са желаели да узнаят относителната важност на разните дарби, и са били препълнени със завист един към друг поради тези дарби. А Павел им казва, “Има нещо много по-добро от всичките тези дарби, и нещо което вие всички можете да имате, а то е любов”. Заключението е, че този член на църквата, който обича братята си най-много стои най-високо, а не този, който може да говори най-много езици, или да прави най-много чудеса.

Ст. 1. Ако говоря с човешки и ангелски езици. Коринтяните отдаваха особена важност на дарбата на езици; и затова Павел най-първо сравнява любовта с тази дарба. Значението е, “Ако притежавам тази дарба в най-висша степен, така че да мога да говоря всичките езици на света, и даже езика, който ангелите говорят”. Това няма за цел да ни каже как ангелите общуват помежду си, дали приказват с глас или другояче, но само да усили изречението. – А любов нямам. Ако и да не ми липсва нищо друго, ако любовта ми липсва, големите ми дарби са безполезни. – Аз съм станал²¹⁰ мед що звънти, или кимвал що дрънка. Някои предполагат, че “мед що звънти” се отнася за тръба, но по-добре е да го разберем, че значи някое просто парче мед, което прави много шум, без да свири нещо. Кимвали бяха два медни дискоса, които се удряха заедно, - най-прост и най-неблагозвучен музикелен инструмент, който се употребява да придружава други инструменти, когато са искали да увеличат гласа. Така тези, които нямали любов, когато говорели с езици само правели шум без сладост или значение. Може би тука се загатва косвенно за неразборията, за която се споменава в гл. 14:23.

Ст. 2. И ако имам пророческа дарба²¹¹, и пр. В този стих той сравнява най-високата степен от две, или, както някои мислят, от три, други дарби с любовта. Никой не е имал пророчество в такава висока степен, че да може да “знае всичките тайни”, т.е., всичките тайни на плана на спасението, но Павел казва, че аако и да е имал, то би било безполезно ако няма любов. – Всяко знание. Някои предполагат, че това се отнася за дарбата наречена “слово на знание” в гл. 12:8, и че има всяко знание ще рече да бъде съвършен учител. Така и най-високата степен от вяра се споменава, - тази вяра, която може “и планини да премества”. “И да имат всичко това”, казва Павел, “нищо не съм без любов”, т.е., аз не само не съм най-малкият в царството небесно, но даже не съм никак в него царство. Вижда се, че някои, които не бяха истинни християни, като например Юда, имаха тези чудесни дарби. Срав. и с Лк. 10:20 и Мт. 7:22,23.

Ст. 3. И ако раздам всичкия си имот за прехрана на сиромасите. Даже милостинята може да произлиза и често произлиза от някое друго подбуждение нежели любов. Човек маже да даде милостиня защото това удовлетворява гордостта му като гледа, че мнозина зависят от него, или защото иска да се прочуе, че е щедър, или пък защото мисли, че раздаване на милостиня ще помогне да му се простят греховете. Но такова само външно показване на милост не струва нищо. Нищо външно не може да замести вътрешна любов и вяра; и върху тази точка мнозина се лъжат гибелно. Най-високата степен на външна милостиня е когато човек раздаде всичкия си имот на сиромасите. Гръцката дума за “прехрана” значи “давам хапка по хапка”, т.е., малко по малко, така че мнозина сиромаси да могат да се нахранят от имота ми. Такова раздаване без любов не принася полза. Човек не може да обича ближните си без да не им помага ако му иде отръки, но той може да им дава без да ги обича. – И ако предам тялото си на изгаряне. Това въобще се отнася за мъченичество; човек може да умре за вярата си, и пак да загине. И без съмнение е възможно; и лесно можем да повярваме, че някои, за да се прославят като мъценици, са умрели вместо да се отрекат от вярата си, в която те действително не са се интересували. Някои стари ръкописи вместо на изгаряне имат на прославяне. И това, не ще съмнение, се отнася за мъченичество. Други мислят, че изречението на изгаряне е употребено в преносен смисъл да означи най-самоотвержено и скъпо жертвуване за другите. Ако човек и да даде имота и живота си за другите, а няма любов към тях, “нищо не се ползува”.

Ст. 4. В този и следващите стихове, апостолът, като изрбоява отличителните белези на любовта, се вижда да избира онези точки, които особенно липсваха н каринтяните. В упражнението на чудотворните си дарби, те показвали нетърпение, завист, и пр.; и апостолът съпоставя на тяхното поведение добродетелите, които любовта поражда. Когато той говори за “любов”, той разбира този, който се управлява от любов, но олицетворение на любовта придава по-висока риторическа хубост на думите му. – Любовта дълго търпи, т.е., с търпение понася дразнение, и то когато знае, че страда неправедно; а този, който е себелюбив бързо се раздразнява от повреда. Това дълготърпение любовта показва и към злите хора, а най вече към своите братя християни, които, макар и да са още несъвършенни, са от своите по вярата. – И е милостива.²¹² Това е положителната страна на същата добродетел; тя не само, че не се сърди на другите, но е действително благосклонна към тях, и желае да им прави добро. – Любовта не завижда. Да завиждам ще рече да чувствам обида или мъка защото друг някой има по-голябо богатство, или учение, или щестие, отколкото аз имам. Между коринтяните е имало завист към онези, които са имали по-високи чудотворни дарби. Любовта е най-сигурното лекарство за излечението на това подло чувство. Ако обичаме съседите си като себе си, ние ще се радваме на тяхното щастие така изкренно както и на нашето. Християнинът няма право да завижда на друг за неговите световни дарби, защото, ако да беше добре, за него, неговият Отец щеше да му ги даде. Той няма право да им завижда и за духовните им дарби, защото Бог е готов да ги даде и на него; и да се вдава на завист е най-действителната спънка, която ще му препятствува да ги получи. – Любовта не се превъзнася. Тя не се хвали с това, което притежава, нито се пери на другите. Истинната любов е скромна. Когато човек постоянно приказва за своите преимущества, и повечето говори в първо лице, това показва, че той мисли повече за себе си, отколкото за другите. – Не се гордее. Това е чувството, на което превъзнасянето е изражение. Любовта не само че не се хвали, но и не се гордее, т.е., няма високо мнение за себе си.

Ст. 5. Не безобразничи. Поведение, от което човек трябва да се срамува, било то грешно или само глупаво, въобще произхожда от себелюбие. Тези, които могат да забравят себе си се обхождат с благоприличие. – Не търси своето, - разумява се, не изключително, или повече, отколкото търси чуждото. Любовта се управлява, не от себелюбие, но от правдолюбие, и е също така безпристрастна към себе си, както и към другите. – Не се раздразнява. Това е почти същото, както първият отличителен белег, който се спомена по-горе – “дълготърпи”. Няма по-поразително явление на действието на Духа в сърцето, отколкото, когато един човек, който е естественно лют и навикнал да се гневи люто, управлява себе си в любов, и се въздържа от гняв. – Не държи сметка за зло²¹³. Има две различни мнения за значението на това; и което и да е от тях дава добър смисъл. (1) Не подозира, не приписва зли подбуждения на другите. Ако претърпим зло от някого, любовта е готова да каже, “То стана случайно или неумишлено”. Ако някой направи някому добро, любовта не казва, “Той го прави защото иска да спечели нещо от него”. (2) Другото разяснение е, че любовта не държи злоба против този, който ни е направил някоя повреда.

Ст. 6. Не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, - не намира удоволствие да слуша за греховете на другите, в лъжливите или истинните слухове, което съсипват доброто име на тези, които от по-напред са се считали за добри хора, или в някоя лична облага, която човек може да постигне чрез неправедни средства. Неправдата в какъвто образ или за каквато цел и да се употреби е омразна на любовта. Напротив, тя се радва на всичко, което е истинно и право. Себелюбивият човек желае това, което се вижда да е за негов интерес, и то било, че е право или криво; любовта обича това, което е право, било то за нейн интерес или не.

Ст. 7. Всичко премълчава²¹⁴. Гръцката дума значи и “прикрива”; и следователно значението е, че любовта се мъчи да прикрие грешките на другите, до колкото е право. Но на друго място в Павловите Послания думата има значението на претърпявам; и вероятно е, че това значи и тука. Смисъла е почти същия с “дълготърпи”, само че е по-изразителен. Всичко в това и следващите изречения се употребява в общоприет смисъл; има точка “отвъд, която дълготърпението престава да бъде добродетел”, когато ни се налага длъжност да накажем престъпника, но даже и тогава, това не трябва да стане защото търпението се е изчерпало, но защото по-голямо добро ще сторим ако изискаме наказание, отколкото ако търпим повече време. – На всичко хваща вяра. Не че е лековерна, защото лековерието няма нищо общо с любов, но повечето клони да вярва това, което е добро за другите, и да приема това, което те казват в своя защите. Разбира се, че има предел по-нататък, от който не трябва да се мине. – На всичко се надява, т.е., надява се, че всичко ще има добър край, - например, че човек, когото подозират за виновен ще се докаже, че е невинен. Връзката на мисълта показва, че тези две изречения не могат да се отнесът за Християнската вяра и надежда. – Всичко търпи. Думата, която тука е преведена търпи има особенното значение да “понася нападенията на неприятел”, и следователно в Новия Завет значи “понасям гонение с търпение”, без да отвръщам на злото със зло.

Ст. 8. Любовта никога не отпада. Това е голямата разлика между любов и чудотворните дарби, с които Павел я сравнява. Те бяха само за този къс живот; любовта е и за този и за вечност. Наистина, тези дарби не траеха за много време, но бяха наскоро отдръпнати от църквата, макар и да нямаме откровение, което да ни дава право да кажем, че някои от тях или всичките няма да бъдат възвърнети на църквата. Доказало се е, обаче, че църквата може да съществува без тях; но любовта е във всеки век животът на църквата. – Другите дарби, обаче, пророчества ли са, ще се прекратят. Не че боговдъхновенни предсказания за бъдещето ще излязат лъжливи, но че не ще има нужда вече от пророческа служба. На небето няма нужда други да ни открият Христовата воля, защото ние ще я научим от устата му, а на земята, отколе време последният боговдъхновен пророк е изчезнал. - Езици ли са, ще престанат. Не ще има нужда от дарба на езици на небето, понеже там ангелите не са градили Вавилоска кула, и без съмнение те всички говорят един език, или свободно общуват един с друг без помощта на език. И даже тука на земята, макар и да би било полезно за онези, които отиват да “поучават всичките народи” да им се дадяха чудотворно езици, Господ не го е намерил за добре да им даде тази сила. – Знание ли е, ще се прекрати. Някои мислят, че това значи, че знанието, което сега притежаваме е толкова малко, че ще се погълне в по-голямото ни знание на небето, но защо това да не може да се каже и за любовта? Няма ли любовта ни да порастне толкова, колкото и знанието ни? Павел тука не говори за знанието като понятие на истината, но за дарбата, която се нарича “Слово на знание” (гл. 12:8). На небето не ще ни трябват човешки учители, понеже знанието на истината ще бъде много по-пряко и пълно. Както има разлика между знание придобито чрез виждане с очи на едно нещо и слушане с уши за него, така и небесното знание ще бъде различно от земното.

Ст. 9,10. Защото отчасти знаем, и пр. Тази е причината защо знание и пророчества ще преминат, - те са от части и несъвършенни. Тука, както и в предишния стих, “знание” се отнася за духовната дарба дадена на учителите. Истина е, че знанието ни, в обикновен смисъл на думата, е несъвършенно тука, но то винаги ще бъде така. Както това, което знаем сега ще ни се види нищо в сравнение с таво, което ще научим, когато отидем на небето, така без съмнение и каквото научим, когато отидем на небето ще се погълне в каквото ще научим след като преживеем там милион години. И постоянно знанието ни ще расте, защото да речем, че знанието ни е съвършенно ще рече, че знаем всичко и сме станали всеведущи като Бога. И така, това което тука се казва, че е несъвършенно е дарбата на знание като средство за осветление на църквата. На този свят учители и пророци си имат мястото, но това което Павел или Исая може да ни поучи не ще стори ни бодка, когато ще имаме съвършенно средство да се просветим. Учителят чрез фигури и апарати може да ни помогне да разберем отношенията и движенията на разните тела, които съставляват нашата слънчева система, но ако да можехме да гледаме толкова на широко, че да видим изведнъж тези тела така ясно както виждаме предметите в една стая, колко непотребни ще бъдат апаратите! В следващите два стиха, апостолът разяснява разликата между днешното ни несъвършенно състояние и славното бъдеще с два примера: (1) разликата между детството и пълнолетието, и (2) разликата между да виждаш неща мръчкаво отразени и да ги виждаш направо.

Ст. 11. Когато бях дете²¹⁵, и пр. Не когато бях пеленаче, но дете, което току що се е научило да говори. “Когато станах мъж аз не говорех и мислех така, както говорех и мислех, когато бях дете”. Той не иска да каже, че мислите и езикът на детето са неправи, но само, че са несъвършенни. Той не иска също така да каже, че всичкото ни знание за божественни неща е неправо, защото всичко това, което сме приели чрез откровение от Бога е несъмнено истина; но при все това, то е твърде несъвършенно и детско в сравнение с това, което ще узнаем на небето.

Ст. 12. Защото сега виждаме нещата неясно, т.е., както виждаме едно нещо да се отразява неясно в едно огледало. В него време огледалата са били направени от лустросан метал, и са показвали неясно предмета. Разликата между знанието ни тука и знанието, което ще имаме на небето е такова, каквото е между да видиш един несъвършен образ на приятеля си и да го видиш “лице с лице”. – Сега познавам отчасти, и пр. Ние не можем да знаем Бога така съвършенно както той ни знае, но ние можем да знаем съвършенно каквото знаем. Тука ние подлежим на съмнения, понеже ние приемаме по вяра всичкото си духовно знание, а тогава ще го приемем по зрение. Нашето знание ще бъде безкрайно по-малко от Божието; но, в един смисъл, то ще бъде съвършенно като неговото, понеже съвършенството не зависи от големина. Такова съвършенство няма да попречи на растене, защото една малка ябълка може да бъде съвършенна, т.е., може да има всичко, което образува съвършенна ябълка, и пак да продължава да расте.

Ст. 13. И тъй²¹⁶, остават тия трите: вяра, надежда и любов. Въобще думата сега се взема за частица, която показва време, и стихът се тълкува да значи, че в настоящето ни състояние тези три добродетели ще останат. Дарбата на езици и пророчества ще премине, но във всичките векове на църквата, вяра, надежда, и любов ще останат като трите същественни отличителни черти на християнина. Това е истина, но то не е цялата истина. А най-вече не е истина, както мнозина утвърждават, че вяра и надежда ще престанат със смъртта. Не ще съмнение, че в някои отношения и изгледи те ще престанат, както ни поучава Рим. 8:24; 2Кор. 5:7; Евр. 11:1; защото повечето от това, което сега вярваме ние тогава ще видим и узнаем, и много нещо , за които сега се надяваме, ние тогава ще ги притежаваме. Но при все това, вяра и надежда не само ще останат, но ще се усилят.

Вяра ще рече да се уповаваме на Бога, да вярваме, че той може и иска да направи за нас каквото ни трябва. На небето това упование ще бъде съвършенно; нито едно съмнение не ще остане. Надежда е съставена от желание и очакване; и на небето няма ли да има нищо, за което да се надяваме? Не ще ли желаем и очакваме постоянно ново значение и растящо блаженство? Ние разбираме, прочее, този стих да значи, че вяра, надежда и любов ще останат завинаги. И това е най-съгласно с предишните стихове. Павел сравнява привременни с трайни дарби. Той не казва, че някои ще траят няколко години, а други много, но че някои ще престанат, а други ще траят вечно. По-добре е, прочее, да считаме думата сега в този стих като частица за заключение, както често се употребява, а не като частица за време. – Но най-голяма от тях е любовта. Ние не знаем всичките точки, в които тя превъзхожда; може би Павел да мисли, че тя е най-полезна, защото тя ни подканя да правим добро на ближните си. Тя също така ни уподобява на Бога, защото Той е любов; и тя свързва вселената в едно хармонично общество, като изпълнява в нравственната вселена същата длъжност, която привлекателната сила изпълнява във вещественната вселена.

Назад | Съдържание | Напред