Глава 5.

¹ И тъй, оправдани чрез вяра, имаме мир с Бога, чрез нашия Господ Исус Христос;

² посредством Когото ние чрез вяра придобихме и достъп до тая благодат, в която стоим, и се радваме поради надеждата за Божията слава.

³ И не само това, но нека се хвалим и в скърбите си, като знаем, че скръбта произвежда твърдост,

⁴ а твърдостта изпитана правда; а изпитаната правда надежда.

⁵ А надеждата не посрамява, защото Божията любов е изляна в сърцата ни чрез дадения нам Свети Дух.

⁶ Понеже, когато ние бяхме още немощни, на надлежното време Христос умря за нечестивите.

⁷ Защото едва ли ще се намери някой да умре даже за праведен човек; (при все че е възможно да дръзне някой да умре за благия);

⁸ Но Бог препоръчва Своята към нас любов в това, че, когато още бяхме грешници, Христос умря за нас.

⁹ Много повече, прочее, сега като се оправдахме чрез кръвта Му, ще се избавим от Божия гняв чрез Него.

¹⁰ Защото, ако бидохме примирени с Бога чрез смъртта на Сина Му, когато бяхме неприятели, колко повече сега, като сме примирени, ще се избавим чрез Неговия живот!

¹¹ И не само това, но и се хвалим в Бога чрез нашия Господ Исус Христос, чрез Когото получихме сега това примирение.

¹² Затова, както чрез един човек грехът влезе в света, и чрез греха смъртта, и по тоя начин смъртта мина във всичките човеци, понеже всички съгрешиха, -

¹³ (защото и преди закона грехът беше в света, грях, обаче, не се вменява, когато няма закон;

¹⁴ при все това от Адама до Моисея смъртта царува и над ония, които не бяха съгрешили според престъплението на Адама, който е образ на Бъдещия;

¹⁵ но дарбата не е такава каквото бе прегрешението; защото, ако поради прегрешението на единия измряха мнозината, то Божията благодат и дарбата чрез благодатта на един човек, Исус Христос, много повече се преумножи за мнозината;

¹⁶ нито е дарбата, каквато бе съдбата, чрез съгрешението на един; защото съдбата беше от един грях за осъждане, а дарбата от много прегрешения за оправдание;

¹⁷ защото, ако чрез прегрешението на единия смъртта царува чрез тоя един, то много повече тия, които получават изобилието на благодатта и на дарбата, сиреч правдата, ще царуват в живот чрез единия, Исус Христос), -

¹⁸ и тъй, както чрез едно прегрешение дойде осъждането на всичките човеци, така и чрез едно праведно дело дойде на всичките човеци оправданието, което докарва живот.

¹⁹ Защото, както чрез непослушанието на единия човек станаха грешни мнозината, така и чрез послушанието на единия мнозината ще станат праведни.

²⁰ А отгоре на това дойде и законът, та се умножи прегрешението; а гдето се умножи грехът, преумножи се благодатта;

²¹ така щото, както грехът бе царувал и докара смъртта, така да царува благодатта чрез правдата и да докара вечен живот чрез Исуса Христа нашия Господ.
 

В първите 11 стиха на тази глава апостолът излага някои от блажените следствия на оправдание от благодат чрез вяра, а в останалата част на главата той разисква сходството между действието, което Авраамовото грехопадение е имало върху потомството му, и действието, което Христовото дело има върху тези които вярват в него.

Ст. 1. Имаме мир с Бога. Неразкаяният грешник е бунтовник против Бога. Вярващият се е примирил (ст. 10) и, следователно, има мир с бога. В Много стари ръкописи е писано, “Нека имаме мир”. Ако това е по-правото, тогава стихът значи, “Нека познаем и нека се наслаждаваме напълно с Мира, който произтича от вярване в Христа”. Но връзката на фразата силно подкрепя общоприетото изречение (което се различава от другото на гръцки само по една буква), и то е прието от повечето критици. Мир с Бога е естественното следствие на вярване в Христа, и познаване, че Бог ни приема за праведни поради него.

Ст. 2. Посредством Когото ние чрез вяра придобихме и достъп до тая благодат, в която стоим⁷³. Поради греховете си ние бяхме изложени на Божия праведен гняв, но чрез вяра в изкуплението ни от Христа, ние се примиряваме с Бога и ставаме негови любящи и любими чада. – Божията слава, - небесната слава, в която всичките чада Божии ще участват.

Ст. 3-5. И не само това, и пр. Ние не само се радваме с надеждата на бъдеще блаженство, но и се хвалим посред сегашните си скърби. Това ние правим, защото знаем, че тези скърби, колкото и да са тежки, произвеждат за нас добър плод, - търпение, опитност, и надежда, която няма да ни засрами. Така Бог докарва добро от зло за людете си.

Ст. 6-8. Когато ние бяхме още немощни. Тези думи в ст. 6, съответствуват на думите “когато ние още бяхме грешници” в ст. 8. Нашата слабост или безпомощност се казва, че увеличава славата на милосердието, което накара Спасителят да дойде да ни помогне и да “вземе на себе си нашите немощи” (Мт. 8:17), и което накара Отца да го изпрати за тази цел (Йн. 3:16). – На определеното време (Цгр.). Тези думи изразяват същата мисъл, която е изразена с думите “изпълнението на времето” (Гал. 4:4) и “изпълнението на времената” (Еф. 1:10). Сгодното време беше времето, което Бог беше определил за идването на Христа в света. Всичките приготовления за това идване, и в еврейския и в езическия свят, бяха напълно направени. Пророчествата и символите на Старо-Заветното богослужение посочваха на изкупителната смърт на Месия. Религиозните системи на езическия свят бяха осуетили очакванията на поклонниците им. Най-мъдрите философи на света бяха се отчаяли. Болестта на греха беше достигнала кризата си. Павел считал, и ние също можем да считаме, Христовата смърт за най-важното събитие в историята на човечеството. – Христос умря за нечестивите. Това показва неизразимата любов Божия. Между хората едва ли ще се намери някой, който да умре даже и за праведен човек. (Апостолът прибавя, че може да се намерят примери от хора, които биха умрели за някой благодетел). Но Божието безкрайно милосердие се показва във факта, че Христос е умрял за нечестивите. В 2Кор. 5:19, апостолът казва:Бог беше в Христа, и примиряваше света със себе си”, и нарича евангелието “словото на примирението”. Криво е да мислим, че Бог Отец е просто разядосан против грешниците, и че само Синът го е убедил да бъде милостив. Св. Писание навсякъде ни придставля планът на спасението като плод на Божията безкрайна любов и милосърдие, и че целта на Отца и Сина е съвършенно и вечно еднаква.

Ст. 9,10. Ако Бог е започнал делото на спасението ни, Той навярно ще го довърши. Той го захванал, когато ние бяхме грешници; той няма да го напусне след като ни е направил свои чада. – Ще се избавим чрез Неговия живот. Христос възкръсна, и живее, и царува в славата си, за да доизкара делото започнато със смъртта му на кръста. Виж. бел. на гл. 4:25.

Ст. 11. И не само това, но и се хвалим в Бога. В ст. 2 апостолът казва, “И се хвалим с надеждата на Божията слава”. В ст. 3 “Хвалим се и в скърбите си”. А тука той казва, “Хвалим се в Бога”. Вместо да се боим от праведния му гняв, ние сега се хвалим в Него като на наш Отец и Приятел. Това означава най-високата степен на радост и хвалба на вярващите, и ни разяснява думите, “Не само това”, в началото на този стих.

Ст. 12. Затова, както чрез един човек грехът влезе в стева. Тука апостолът започва да сравнява Адам, нашият праотец относно до потомството му, с Христос, Главата на Църквата относно до людете му. Ева не се споменава, понеже Адам се счита за нейн началник и началник на човешкия род. Божията заповед беше дадена на Адам, и прегрешението му (заедно с прегрешението на Ева) вмъкна грях и смърт в света. – И чрез греха смъртта. Ако нашите праотци да не бяха съгрешили, те щяха да бъдат безсмъртни. “Заплатата на грехът е смърт” (гл. 6:23). В тези стихове, както и в Бит. 2:17, не трябва да разберем, че се говори само за физическа смърт. Адам не умря физически щом като съгреши, но той тозчас стана смъртен; той тозчас попадна под болка, болест, и отпадане, краят на които е физическа смърт; той тозчас загуби духовния си живот, нравственната си прилика с Бога; той изгуби Божието благоволение, което е живот. Всичко това трябва да се разбере, че се съдържа в заплашването, “В който ден ядеш от него непременно ще умреш”. – И по тоя начин смъртта мина във всичките човеци, понеже всички съгрешиха. Когато Адам и Ева съгрешиха, те съставляваха всичкото човешко племе, и затова всичките им потомци попадат заедно с тях под следствията на падението им. С други думи, всичките им потомци по обикновенно рождение са съучастници в тяхната паднала, грешна, и смъртна природа. Исус Христос не се роди по един обикновен начин. Енох и Илия имаха смъртно естество, но за особенни причини, които не са казани в Св. Писание, видяло се угодно на Бога да ги изключи от обикновенното правило на смъртните. По който начин и да се трудим философски да разясним връзката между първите ни праотци и потомците им, не можем да откажем ужасния факт, че грях и страдание преобладават в света, и че този факт се доказва не само от Св. Писание, но и от опитността на цялото човечество.

Ст. 13,14. Тука апостолът се отклонява от доказателството си за да разгледа една трудност, която може да се породи в умовете на читателите му. Те бяха свикнали да мислят за Закон Божий, този закон, който беше даден чрез Мойсей. Но едно дълго време се измина от времето на грехопадението до даването на тоя закон, - поне 2,500 години. Какво станаха хората, които живееха и умряха през този дълъг период? Те не бяха съдени за престъпване на някое нарочно запрещение, както нашите първи праотци, и следователно не съгрешиха “според престъпванието на Адама”, и разбира се, че те нямаха Мойсеевия закон, но при всичко това “смъртта царува”. Павел приема началото, че не може да се счита грях, когато няма закон. Заключението не е изказано, но се подразбира, именно, че те трябва да са имали закон, написан на сърцата им, който те съзнателно са престъпили. – Който е образ на Бъдещия. Първият Адам, като глава и представител на човешкия род, е първообраз на втория или последния Адам (1Кор. 15:45), Христа, Главата и Представителят на всички, които вярват в Него.

Ст. 15-19. В тези стихове апостолът излага славното възтържествуване на Христовата благодат над осъждението и разрушението, което последва от Адамовото грехопадение. – Много повече. Тези думи в ст. 15-17 не могат да се разберат, че се отнасят за размера, в който благодатта е изобилвала сравнително с грехът; понеже грехът е заразил целия човешки род. Апостолът говори на тези, които знаеха и признаваха истината, спомената в Стария Завет, че грехът и смъртта влязоха в света чрез Адамовото прегрешение. Но невярващите евреи отхвърляха и не приемаха учението за оправдание чрез вяра в Христа и на основание на съвършенната му праведност. Павел разсъждава от начала, които те приемаха. То е като да им беше казал, - Вие приемате, че чрез прегрешението на едного (т.е., Адама) мнозина съгрешиха и попаднаха под смърт. Като вземете пред вид добрината Божия, вие трябва много повече да приемете и признаете, че дарбата на праведност и вечен живот може да се даде на мнозина чрез праведността, изкуплението, и ходатайството на едного, именно на Исуса Христа. – Нито е дарбата, каквато бе съдбата, чрез съгрешението на един, - друга точка на сравнение, която възвеличава възтържествуването на Божията благодат. Прегрешението на едного сам докарва осъждение. Но от това едно прегрешение безбройни прегрешения последваха. Божията благодат не само премахва от вярващия първобитната присъда на осъждение, но го и освобождава от вината на многото му прегрешения. – Дойде на всичките човеци оправданието, което докарва живот. Всичките хора оправдани ли са, и всичките постигат ли вечен живот? Не, защото всичките не вярват, а вярването е положено като условие на оправдание. Вечен живот е дар на благодатта, но този дар се дава само на ония, които го приемат с вяра. Как тогава този дар се дава на всичките хора? Той се доставя на всички понеже Христос се принесе умилостивителна жертва “за целия свят” (1Йн. 2:2), и всички без разлика се поканват да повярват и да се спасят. Ст. 19 съдържа заключението на цялото разискване. Едничката точка върху, която тълкувателите не се съгласяват е значението на последната дума праведни, именно, дали тя значи, че са оправдани, счетени за праведни, или че стават добри и имат праведен характер. Но не може ли да се изтълкува, че тя съдържа и двете значения? Оправдание и освещение са неразделимо свързани в живота на вярващия човек; и никой няма право да счита за оправдан, който в живота си не принася плодовете на святостта.

Ст. 20,21. А отгоре на това дойде и законът, та се умножи прегрешението. Срав. с Гал. 3:19, “Законът се приложи по причина на престъпленията”. С други думи, работата на закона е да изобличи хората в грях, и така да им покаже, че имат нужда от Спасител. Така апостолът казва в Гал. 3:24, “Законът стана нам детеводител към Христа, да се оправдаем чрез вярата”. Човек трябва да съзнае положението си като осъден грешник; и тогава той ще прибегне към надеждата, която евангелието му предлага. Крайната цел и на закона и на евангелието е да накарат благодатта да възтържествува над греха. Грехът наистина е царувал – ужасно царувал – над човешкия род. Но и благодатта тържествува славно, и царува във вечен живот. Изключително преизущество на Бога е да изкара добро от зло, и да накара доброто да възтържествува на дзлото. От грехопадението на Адам Бог докара изкупление; и вечността само може да открие славата на тържеството на благодатта над греха.

Назад | Съдържание | Напред