² Възлюбени, сега сме Божии чада, и още не е станало явно какво ще бъдем; но знаем, че когато стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както е.

³ И всеки, който има тая надежда на Него, очиства себе си, както е Той чист.

⁴ Всеки, който върши грях, върши и беззаконие, защото грехът е беззаконие;

⁵ и знаете, че Той се яви да носи греховете. В Него няма грях.

⁶ Никой, който пребъдва в Него, не съгрешава; никой, който съгрешава, не Го е видял, нито Го е познал.

⁷ Дечица, никой да не ви заблуждава: който върши правда, праведен е, както и Христос е праведен.

⁸ Който върши грях, от дявола е; защото дяволът отначало съгрешава. Затова се яви Божият Син, да съсипе делата на дявола.

⁹ Никой, който е роден от Бога, не върши грях, защото неговият зародиш пребъдва в Него; и не може да съгрешава, защото е роден от Бога.

¹⁰ По това се разпознават Божиите чада и дяволските чада; никой, който не върши правда, не е от Бога, нито оня, който не люби брата си.

¹¹ Защото поръчката, която чухте от начало, е това: да любим един другиго;

¹² и да не бъдем както Каин, който беше от лукавия и уби брата си. И защо го уби? Защото неговите дела бяха нечестиви, а братовите му правдиви.

¹³ Недейте се чуди, братя, ако светът ви мрази.

¹⁴ Ние знаем, че сме преминали от смърт в живот, защото любим братята. Който не люби, остава в смърт.

¹⁵ Всеки, който мрази брата си, е човекоубиец; и вие знаете, че в никой човекоубиец не пребъдва вечен живот.

¹⁶ От това познаваме любовта, че Той даде живота Си за нас. Така и ние сме длъжни да дадем живота си за братята,

¹⁷ Но ако някой, който има световните блага, вижда брата си в нужда, а заключи сърцето си от него, как ще пребъдва в него любов към Бога?

¹⁸ Дечица, да не любим с думи нито с език, но с дело и в действителност.

¹⁹ От това ще познаем, че сме от истината, и ще уверим сърцето си пред Него,

²⁰ относно всичко, в което нашето сърце ни осъжда; защото Бог е по-голям от сърцето ни и знае всичко.

²¹ Възлюбени, ако нашето сърце не ни осъжда, имаме дръзновение спрямо Бога:

²² и каквото и да поискаме, получаваме от Него, защото пазим заповедите Му и вършим това що е угодно пред Него.

²³ И Неговата заповед е това: да вярваме в името на Сина Му Исуса Христа, и да любим един другиго, както ни е заповядал.

²⁴ И който пази неговите заповеди, пребъдва в Бога и Бог в него: и по това познаваме, че той пребъдва в нас, по Духа, който ни е дал.

Ст. 1. Да се наречем. Когато Бог дава едно име, той дава и това, което името означава. Колко неисказана е любовта, която Бог е показал към нас като ни е направил истински синове! Това се показва, дето той най-напред ни е създал по образа си, и ни е надарил с духовно естество, и по този начин е направил всичките хора свои чада в един смисъл, в който безсловесните животни, за които той се грижи, не могат да бъдат. То още повече се показва в даването на единородния си Син чрез унижението, страданията, и смъртта си да спаси света от съсипията, която грехът му е докарал, и в средството, което той е постановил за избавлението на грешниците от окаянното и безпомощно им състояние, и в радостното му приемане на тези, които като блудният син (Лк. 15:11-32), се завърнат с покаяние да му просят прошка и милост. Никое въображение не може да си въобрази колко голямо благословение е това осиновение чрез ново рождение в Божието семейство. Ако някой цар би взел някой окаян, мръсен просят, покрит със струпеи от проказа, лежащ в някой гириз покрай пътя, и толкова лош и отвратителен, колкото е и злощастен, и би го завел в палата си, би му изцерил болестта, би му умил мърсотията, би му дал великолепни дрехи вместо неговите парцали, и като го повлияе и му обърне характера на добро, би го осиновил и направил наследник на престола, - това, колкото велико дело и да бъде, не ще е нищо в сравнение с каквото Бог прави за нас като ни прави свои чада и наследници (Рим. 8:17). Колко предадени на честта и службата му (Мал. 1:6)! Колко внимателни трябва да бъдем винаги да се отнасяме по един начин достоен за нашето високо положение и ожидане! Колко малко настоящите мъки и страдания трябва да ни тревожат! Колко търпеливи трябва да сме спрямо слабостите на братята си, които като нас са синове Божии! Колко упователни и щестливи и деятелни трябва да бъдем като очакваме голямото и славно променение от настоящето в бъдещето ни жилище! Как трябва да подражаваме нашия Баща като негови драги чада (Еф. 5:1; Мт. 5:48)!

Светът не познава Бога, т.е., сляп е, та не види истинския му характер. Езичниците показват какви идеи имат за Бога по качествата, които те приписват на боговете си. Хората са наклонни да мислят, че Бог е като тях (Пс. 50:21). Те не искат да го знаят какъвто е, понеже не обичат святостта и правдата му и праведното му владичество; следователно, те изгубват познанието, което са имали, и се изпълват с всякакъв вид криви понятия и глупави въображения заради него, и така се впускат във всякакви унизителни пороци (Рим. 1:21-32). Когато Този, който е Светлина се въплъти в лицето на Исуса Христа, той дойде при своите си, и своите му не го приеха: светлината свети в тъмнината, и тъмнината я не обзе (Йн. 1:5-11). Той е бил обвинен, че имал в себе си бяс, и че вършил делата на Веелзевул, и е бил разпънат като злодеец. Понеже светът не позна Христа, в когото обитаваше телесно всичката пълнота на Божеството (Кол. 2:9), не е чудно, че той не разбира истинния характер на неговите истинни ученици, синове Божии чрез духовно възраждане. Световните хора не могат да вярват, че има разлика между тях и другите хора. Те не разбират началата, по които истинните Христови ученици се водят, нито истинната им безкористна добродетелност и честност като плод на сърдечната им любов към Бога, при всичките им недостатъци и слабости. Те не разбират източникът и естеството на радостите им, борбите им с грях и страхове, и победата, която придобиват. Истинните Християни трябва да очакват, че невъзродените хора ще ги разберат криво, ще ги представят криво, ще ги клеветят, ще им се противят, и ще ги гонят до онова време до когато всяко нещо ще се изкара на яве, и Бог и светиите му ще светнат в славата на същинското си нравственно превъзходство, така че всеки ще го види и признае.

Ст. 2. Макар и да е чуден фактът, и светът да не може да го разбере, ние, истинните християни, които чрез вяра в Христа сме се родили от Бога в нов духовен живот, сме наистина чада Божии. Светът не може да види славната действителност на това, което сме станали, а още по-малко той може да предвиди какво ще станем. Даже и ние сами не можем напълно да го разберем, защото то не ни се е показало още, но ние знаем тая славна истина, че Праведният, Истинният, Чистият, Святият ще се яви със слава в деня на последното и съвършенно изкупление, и че тогава като Го видим както си е в съвършенството на нравственното си превъзходство, и тъй като сега не можем да го разберем по причина на потъмнелите си умове и не до там пълното откровение, което той ни дава за себе си, ние ще се променим от нашето несъвършеннно в съвършенно подобие на него. Понеже само чистосърдечните ще видят Бога (Мт. 5:8) с блажено гледане, и понеже преобразуванието в нравственното му подобие става до толкова, до колкото това гледане трае, ние трябва от сега още да обработваме чистосърдечие, за да можем да имаме това гледане, и да виждаме Бога както се е открил в делата си, в провидението си, и в Сина си Исуса Христа, щото по този начин да можем да се преобразим и станем като него.

Ст. 3. На него: на Бога. Виж. 1Пет. 1:21. Християнинът възлага надеждата си на Бога чрез Христа. Безкрайната Божия чистота е образец на чистота, за която християнинът ламти. Славната и блажена надежда, на която се наслаждаваме като синове Божии ни кара да се стараем да придобием толкова, колкото нашата конечна природа маже да поднесе. Този, който се задоволява с придобиване на нещо, което пада по-долу от пълно съвършенство не е верен на надеждата си. До тогава, до когато живеем на света, делото на очищението трябва да се следва.

Ст. 4-10. В тези стихове апостолът разяснява и налага върху непримиримостта на Христовото дело на изкупление на човека със самоволното вдаване на грях на този, който е бил изкупен. Грехът е престъпление на закона, който Христос дойде да изпълни и почете. Като сам е бил съвършенно свободен от грях, той е дошъл да избави не само от наказанието и следствията на греха, но и от владеенето и съществуванието му в душите на тези, които той спасява. Това, което не ни избавя от любов и правене на грях не е спасение. Никой не може да пребъдва в Него и да продължава да греши, т.е., да греши умишлено и обичайно, защото този, който умишлено лъже, краде, прелюбодейства, или върши друг някой грях, не познава Христа и спасението му, но е от дявола, и не е чадо Божие. Както Августин казва: “До тогава до когато един човек пребъдва в Христа, той не греши”. Пребъдване в Христа и грешене са несъвместими. Божието чадо мрази греха: дяволското чадо го обича. Ако Божието чадо съгреши, то е против обновеното му естество, и дакарва горко покаяние; той се бори с изкушението, моли се за сила да го надвие, изповядва и напуща злите си пътища, и се мъчи да победи недостатъците и слабостите си. Работата на дявола е да вкарва хората в грях. Христос дойде да разруши работата на дявола; и той наистина я разрушава и съвършенно ще я разруши във всички тези, които му се предадът. Чадата на дявола се познават от това, че са всякога готови да грешат: Божиите чада се познават от това, че мразят греха, борят се с него, и се избавят от него.

Ст. 7. Върху тази точка трябва да се пазим да не се измамим, защото дяволът е хитър, а нашите сърца са измамливи и твъде разтлени (Ер. 17:9). Някои така наречени християни обръщат благодатта Божия в пълна свобода за грешене (Рим. 6:1, и пр.), и правят даже Христа служител на греха (Гал. 2:17). Мнозина считат греха за маловажно нещо, и казват “хора сме”, и заото другите грешат, и никой не е съвършенно свят, те се оправдават в грешенето си като, че ли е маловажна работа и нещо, което може да се очаква от тях. Други грешат като имат намерение да се покаят, и като се надяват, че ще им се простят греховете. Това е гибелно заблуждение. Нищо не може по-верно от това да погуби вечно душата, защото такива хора почти никога не се покайват наистина, и не се спасяват. Същото е и с тези, които грешат като се уповават на изповед, епитимии, попско разрешение, и църковни тайнства и молитви за опрощение на греховете им. “Да ви не лъсти никой; който прави правда праведен е, защото който е роден от Бога е бъде праведен, защото ще бъде като този, токогото се е родил, и само такива са истинни християни, и имат право да се надяват за спасение”. Това е значението на апостолските думи. Някои са се мъчили да докажат, че този стих иска да каже, че добрите дела ни правят праведни пред Бога. Но това ще рече да изопачим предложението на апостола, който казва, че този, който е роден от Бога, и следователно е праведен, ще прави правда, защото той притежава това, което Петър нарича “божественно естество”, чрез което той “отбягва от похотното разтление, което е на света” (2Пет. 1:4). Той проследява правенето на правда до източника му; и правенето на грях той проследява до източника му в лошото естество, което чадата на дявола имат. Добрите дела не правят човека добър и набожен, но добрият човек прави добри, набожни дела. Плодът расте от дървото, а не дървото от плода.

Ст. 8. Дяволът отначало съгрешава: от началото на греха, или от началото на греха на света. Срав. с Йн. 8:44. Първият му грях беше източникът от където всеки друг грях произтече.

Ст. 9-й значи, че това, което е родено от Бога е, по самото си естество, противно на геха. Всеки истинен християнин, понеже е духовно чадо Божие, е приел чрез новото си рождение едно естество, което е “божественно” и противно на греха. До тогава, до когато човек се намира под влиянието на това естество, той мрази греха, воюва против него, и се избавя от него. Като син Божий, той не може да съгрешава. Като притежател на развратено естество, което не се е съвсем премахнало, той подлежи на слабости и недостатъци, но новото му естество се бори с тях, и като преодолява повече и повече, то ги надвива и ги премахва. Това е успехът ни в освещение на което сме призвани за през целият си живот, и което ще се усъвършенства, не чрез смъртта, но в смъртта. Родените от Бога не могат да грешат; те грешат само по причина на несъвършенство, когато се борят против греха, или когато изненадейно връхлети върху тях силно изкушение, или когато привременно престанат да бдят и се молят, и се предадът на изискванията на останалото им плътско естество. Те не могат да грешат умишлено, обичайно както грешат тези, които не са родени от Бога. Те няма да отпаднат съвсем, колкото и да отстъпват от време на време, защото “семето” – онзи жив зародиш на святост, който е бил посаден в почвата на сърцето им в новото им рождение – остава в тях, не умира, ще прорасте най-после, и ще даде плодове на святост във вечен живот. Ако някои, които се виждат, че са добри стават вероотстъпници и никога не се съвзимат, ние трябва да съдим за тях според гл. 2:19. Между чадата на Бога и чадата на дявола няма никакви други посред. Думите “не може да съгрешава” в този стих не трябва да се вземат (в противоположност на гл. 1:8), че значат, че един истинен християнин може да бъде напълно съвършен сега, заото ако това им е значението, заключението е, че никой не може да бъде син Божий, който не е вече така съвършен. Синовете Божии са наистина святи, макар и не още съвършенно; и те се познават, че са такива от желанията и старанията си за съвършенна святост, към която те напредват.

Казват, че когато императорът бил се сърдил на Златоуст, дворяните му казвали: “Изгорете го! Отнемете му имота! Убийте го!”. Но други казвали: “С това нищо няма да спечелите, защото в заточението си той ще намери жилище с Бога си; вие ще отнемате от сиромасите, а не от него, имота; той ще целува веригите си; смъртта ще му отвори небето. Има един начин само, по който можете да го направите злощастен; накарайте го да съгреши. От друго нещо на този свят той не се бои, а само то грях”.

Лутер право казва, че чадото Божие, в борбата си с греха, приема рани ежедневно, но никога не си захвърля оръжието, нито се примирява със смъртния си неприятел. Виж. бел. на Рим. 6:1-23, 8:1-17.

Ст. 10-12. Не е от Бога: не е роден от Бога. Нямането на правда и братска любов доказва, че сърцето не се е обновило. Макар, че любовта беше заповядана от Бога още в началото на човешката история, естественото сърце е било пълно със завист и омраза, които са водели, както в случая на Каин, към убийството и всяка неправда и угнетение. Тази ненавист се произвежда от сравнението между добрите дела на праведника и злите дела на грешника. Ние трябва да мразим ненавистта, но не ненавистника.

Ст. 13. Злината мрази да гледа добрината; следователно, светът ненавиждаше и разпъна Христа. Учинекът трябва да очаква, че и с него ще се отнесат така, както са се отнесли с Учителя и Господаря му. Всеки истинен християнин до една степен трябва да бъде мъченик, защото той не може верно да служи на Христа без да не си навее укор, съпротивление, клевета, и често пъти тежко гонение (2Тим. 3:12). Но ако и да очакваме това, ние трябва да внимаваме да не раздразняваме омраза и съпротивление освен с добротата си, а не с безрасъдни дела или ненужно раздразнение. Някои Християни по-приличат на Спасителя си отколкото други, и са по-полезни от тях, и дакарват върху си по-малко укор и съпротивление, понеже са по-приятни, по-кротки, и по-разумни от тях в обикновенното си поведение, а най-повече в старанията си да правят добро.

Ст. 14. Любовта е плод на новото рождение. То е рождение в нов живот, преобразувание от едно положение на духовна смърт в положение на духовен живот. То е една промяна на началата и наклонностите на душата – придобиване на ново сърце (Ез. 11:19, 18:31, 36:26,27; 1Пет. 2:2).

Ст. 15. Ненавистта е убийство, и “похотното око” е прелюбодейство, в сърцето (Мт. 5:28). Всяко лошо дело произхожда от лошо желание и чувство (Мт. 15:19). Братолюбието би прекратило почти всичките престъпления и окаянства на света. Никой, който има ненавист в сърцето си не може да отиде на небето, макар и да има разрешение от всичките свещеници на света. Небето е свят на любов: пъкълът е мястото на ненавист. Бог съди хората според сърцата им. Колцина той ще осъди като убийци, които на дело никога не са убили някого!

Ст. 16. За братята: тези, които вече са, или тези, които може да станат, християнски братя. Срав. с Йн. 10:15,16. Колко голяма беше Христовата любов! Как тя трябва да ни принуждава да бъдем като него (2Кор. 5:14)! Ние трябва да обичаме другите толкова много, че да бъдем готови да умрем за тях, ако е нужно за спасението им. Мнозина са направили това. Не преди много години, един красноречив и много обичан млад проповедник в Америка се решил да отиде да проповядва в Африка. Приятелите му се съпротивили на намерението му, и му казали, че в онзи гибелен климат той скоро ще умре, когато в Америка той е можал да се надява да доживее до дълбока старост, и да спаси много повече души. “Не”, казал той, “тука има много проповедници, а пък в западна Африка няма почти ни един. Аз трябва да отида там, и да се трудя до колкото мога да запозная горките хорица с Евангелието. Аз очаквам да живея само малко време, но се надявам, че ще направя добро, и че след мене други ще отидат. Искам десет хиляди души да дойдат подире ми в Африка, и християните в Америка никога да не напуснат проповедническото дело там до като Африка не се спаси”. Той отишъл. Както очаквал, в няколко години той умрял от действието на климата. Но други го последваха; делото се продължава, макар че има единадесет други проповедници погребани до неговия гроб, и мнозина други, които са умрели и са били погребани на други места; и делото няма да се напусне докато цяла Африка не се спаси. Право беше за този млад проповедник и за мнозината други, които го последваха да си положат душите за Африка. Така мнозина християни във всеки век и във всяка земя са излагали на опасност живота си за другите.

Ст. 17,18. Виж. бел. на Як. 2:14-16. Думи без дела са безполезни. Никой не може да обича Бога, ако не обича това, което Бог обича. Ние трябва да изобилстваме в благотворни дела, но не за да откупим спасение с тях. Даване милостиня не е доказателство за любов, ако го правим за наша полза. Даването на няколко пари или лири на един просят не е благотворение, ако го правим без да мислим и да желаем да му направим действително добро. Трябва да се трудим да правим добро по един разумен начин. Да дадеш пари на пияници, за да се напият, или на сиромаси хора да ги прахосат за глупави работи, ще рече да правиш зло, а не добро. Мъчно нещо е да помагаме на бедните без да не насърчим ленивост и да причиним по-голяма бедност от тази, която олекчаваме. Ние им правим най-голямото благодеяние, когато научим сиромасите как да си помагат сами, когато им спомегаме да станат по-разумни, работливи, и добродетелни, когато ги насърчаваме, ръководим, и укрепяваме да работят по пътя на набожността, който е и пътят на истинно благоденствие и щастие (1Тим. 4:8). Ние трябва да покажем истинно благотворителен дух, като олекчаваме бедствието даже и на най-недостойните и най-унижените, но не по такъв начин, че да увеличим унижението им и да им причиним повече бедствие за напред. И ние трябва да струваме това, което мислим за разумно, а не това, което себелюбиви и лениви просяци, или други неразбрани хора, може да искат от нас.

Ст. 19. От истината: от Духа Божий чрез истината или словото на Евангелието (Як. 1:18), - от Христа, който е истината (Йн. 14:6, 18:37). Възможно е за нас да знаем дали сме чада Божии и наследници небесни. Виж. ст. 14 и 24, гл. 4:2,6,7,13,15,19,20; 1Тим. 1:15,16; 2Тим. 1:12, 4:8. Това знанене се основава на Божието обещание и на свидетелството вътре в нас, че Духът върши своето дело (Рим. 8:16). – И ще уверим сърцето си: не с безосновно или надменно уверение, но с упование, което е добре основано, и което няма да ни посрами (Рим. 5:5).

Ст. 20-22. Ако се съзнаваме, че сме лицемери в израженията си на любов, трябва да очакваме осъждение от бога, който ни знае тъкмо каквито сме, и ще ни съди съобразно с това. Но ако имаме свидетелството на добра съвест, или на нашия дух заедно със свидетелството на Св. Дух, тогава имаме смирено и свято дръзновение в молитва, като дръзновението на Йоан, Павел, и всичките светии, и сме уверени, че Бог ще приеме молитвите ни. Това е твърде различно от самозадоволството на този, който не знае своето си духовно състояние. Ние приемаме каквото поискаме (т.е., тези неща, което просим, или нещо по-добро, както стана с Христа в Гетсимания и с Павел за тръна в тялото: виж. мт. 16:39 и срав. с Евр. 5:7; 2Кор. 12:8,9), не защото ние заслужаваме това, но защото Божията воля е да ни дава благостите си в отговора на молитвата ни, когато види искренност и дух на истинно послушание в сърцата на тези, които му се молят. Гордата и нечестива молитва е отвратителна, а смирената и покаятелната молитва е угодна пред очите му (Лк. 18:9-14; Пр. 15:8). Братска любов не прави част от причината на възраждане или оправдание пред Бога, но тя е плод и свидетелство и на двете, и е умственно състояние, което е същественно за общение с Бога.

Ст. 23. И вяра в Христа и любов един към друг се изискват, и те всякога отиват заедно. Варата е средство на спасение: любовта е самото спасение извършено в душата. Едното е коренът, другото е плодът, но и двете са от благодатта божия.

Ст. 24. Това, което Йоан казва е истина не само за апостоли и боговдъхновени мъже, но и за всички истинни християни. Кои са прочее истинни християни? Колко великолепна и славна е истината, че ние пребъдваме в Бога, и той пребъдва в нас, ако сме такива християни, че да пазим заповедите му! Колко чисти и посветени трябва да бъдем като храм на Св. Дух, жилище на Бога чрез Духа (1Кор. 6:19,20; Еф. 2:22)! Доказателството, че сме такива християни се намира само в плодовете на Духа в сърцата ни, и се проявява в поведението ни. Виж. Гал. 5:22-26.

Назад | Съдържание | Напред