Глава 14.

¹ Слабия във вярата приемайте, но не за да се препирате за съмненията му,

² Един вярва, че може всичко да яде; а който е слаб във вярата, яде само зеленчук.

³ Който яде, да не презира този, който не яде; и който не яде, да не осъжда този, който яде; защото Бог го е приел.

⁴ Кой си ти, що съдиш чужд слуга? Пред своя си господар той стои или пада.
Но ще стои, защото Господ е силен да го направи да стои.

⁵ Някой уважава един ден повече от друг ден; а друг човек уважава всеки ден еднакво. Всеки да бъде напълно уверен в своя ум.

⁶ Който пази деня, за Господа го пази; [а който не пази деня, за Господа го не пази]; който яде, за Господа яде, защото благодари на Бога; и който не яде, за Господа не яде, и благодари на Бога.

⁷ Защото никой от нас не живее за себе си, и никой не умира за себе си.

⁸ Понеже, ако живеем, за Господа живеем, и ако умираме, за Господа умираме; и тъй живеем ли, умираме ли, Господни сме.

⁹ Защото Христос затова умря и оживя - да господствува и над мъртвите и над живите.

¹⁰ И тъй, ти защо съдиш брата си? а пък ти защо презираш брата си? Понеже ние всички ще застанем пред Божието съдилище.

¹¹ Защото е писано: -
"Заклевам се в живота Си, казва Господ че всяко коляно ще се преклони пред Мене,
И всеки език ще славослови Бога".

¹² И тъй, всеки от нас за себе си ще отговаря пред Бога.

¹³ Като е тъй, да не съдим вече един друг; но по-добре да бъде разсъждението ви това - никой да не полага на брата си спънка или съблазън.

¹⁴ Зная и уверен съм в Господа Исуса, че нищо не е само по себе си нечисто; с това изключение, че за този, който счита нещо за нечисто, нему е нечисто.

¹⁵ Защото, ако брат ти се оскърби поради това, което ядеш, ти вече не ходиш по любов. С яденето си не погубвай онзи, за когото е умрял Христос.

¹⁶ Прочее, да се не хули това, което вие считате за добро,

¹⁷ Защото Божието царство не е ядене и пиене, но правда, мир и радост в Светия Дух.

¹⁸ Понеже, който така служи на Христа, бива угоден на Бога и одобрен от човеците.

¹⁹ И тъй, нека търсим това, което служи за мир и за взаимно назидание.

²⁰ Заради ядене недей съсипва Божията работа. Всичко наистина е чисто; но е зло за човека, който с яденето си причинява съблазън.

²¹ Добре е да не ядеш месо, нито да пиеш вино, нито да сториш нещо, чрез което се спъва брат ти, [или се съблазнява, или изнемощява].

²² Вярата, която имаш за тия неща, имай я за себе си пред Бога. Блажен оня, който не осъжда себе си в това, което одобрява.

²³ Но оня, който се съмнява, осъжда се ако яде, защото не яде от убеждение; а всичко, което не става от убеждение, е грях.
 

Ст. 1,2. Тука апостолът ни дава едно особенно приспособление на закона на любовта в случай на различни мнения касателно до ядене и пиене, почитане на Еврейската събота, и пр. “Слабите във вярата” бяха придирчивите, тези които, от страх да не се осквернят, се въздържали от някои си неща за ядене, и се чувствували, че са били задължени да почитат Еврейските презници. “Силните” са били тези, които като самия апостол, знаеха и бяха убедени, че няма храна, която да е сама по себе си нечиста (ст. 14), или която може да оскверни тези, които я ядът. Срав. с думите на Спасителя, “Не осквернява човека, което влиза в устата” (Мт. 15:11). Силният беше длъжен да приема слабия, т.е., да го припознае за брат в Христа, и да не се препира с него за такива неща, което са просто мнения. Вижда се, че слабите и придирчиви братя в Рим са били твърде различни от надменните смутители на Галатянските църкви, които Павел строго укорил и осъдил (Гал. 1:8, 5:12), макар и донякъде те да са имали същите мнения.

Ст. 3,4. Който яде да не презира този, който не яде. Естественно ще да е било за тези, които са били силно уверени в свободата си да гледат като с презрение на тези, които те са считали за слаби, и, от друга страна, слабите и придирчивите да съдят и осъдждат свободата, която силните са притезавали. Но християните не трябва да правят нито едното, нито другото. И силните и слабите, на които тия увещания се отправят, апостолът ги е считал за братя в Христа. Това става явно от следващите стихове. И двете страни трябва да си поддържат мненията с обширна любов към тези, които не се съгласуват с тях, като оставят Господа, комуто се пада съденето, да отсъди. – Но ще стои. Това се прибавя по причина на предишното изречение, “пред своят си господар стои или пада”. Ако той е истинен вярващ, както се предполага тука, Бог може да го накара, и ще го накара, да стои, каквито слабости и да има.

Ст. 5-8. Някой си има един ден за по-свят от друг ден (Цгр.). Това трябва да се отнася за почитаните от евреите дни, включително и Еврейската събота, която мнозина от тогавашните християни се считаха задължени да пазят. Това е което накара апостола да каже на християните в Колос (Кол. 2:16), “Да не ви осъжда никой за ядене, или за пиене, или за това, което се отнася до някой празник, или до новолуние, или до съботи”. – Някой уважава един ден повече от друг ден, т.е., трябва да го вярваме, че го прави съвестно. – Който яде за Господа яде, защото благодари на Бога. Всичките християни са имали и имат обичай да благодарят на Бога (или четат молитва) на софрата. Това показва, че тези, които ядът, ядът като християни, за Бога. Тъй също и този, който не яде, не яде по същото съвестно подбуждение, и благодари на Бога за постното ядене, в което той се ограничава. – Никой от нас не живее за себе си. Християнинът чувствува, че не е господар на себе си. Той не живее за свои си цели. Той е слуга Христов, и живее и умира, и желае да живее и умира, според Божията воля и за славата му. – Живеем ли, умираме ли, Господни сме. Ние принадлежим на Христа, понеже той ни е изкупил, и ние го припознаваме за наш Господар и на този и на онзи свят.

Ст. 9. Защото Христос затова умря, и пр. Той царува като ходатай над своите люде и в двата свята. Със смъртта си той ги изкупи като свое особенно притежание; и със възкресението си той достигна онова възвишено положение, което заема като поставен “над всичко, Глава на цъквата”. Така той “господарува над мъртвите и живите”.

Ст. 10-12. И тъй ти (придирчиви християнине) защо съдиш брата си? А пък ти (християнине, който се хвалиш със свободата си) защо презираш брата си? Бог е върховен владетел, а ние сме негови слуги, и ще застанем пред него на съд. Не е наша работа да съдим един другиго. – Писано е. Този стих е приведен небуквално от Ис. 45:23, и представя Бога, че е върховен Началник и Съдия на всички ни.

Ст. 13. Но съдете повече това⁹⁴. Апостолът нарочно е употребил в този стих думата съдя в две значения. Вместо да употребим разсъдъка си в съдене и осъждане на нашия брат християнин, нека го употребим да разсъдим за пътя, в който ние сами трябва да ходим, тъй щото да не му положим препънка или съблазън.

Ст. 14,15. Зная и уверен съм в Господа Исуса. Това не е просто мое мнение. Аз съм го приел чрез откровение от Господа Исуса. – Нищо не е само по себе си нечисто. Старото различие между чиста и нечиста храна се унещожава. В това отношение повярвалият езичник е имал право. Но той е бил длъжен да помни, че Еврейският му брат не е можал да гледа на работата по същия начин. За него би било грях против съвестта му да яде това, което е считал за нечисто. Законът на любовта трябва да накара силния брат да помни, че за слабият му брат христос е умрял, и “да не полага на брата си препънка”.

Ст. 16-18. Да се не хули това, което вие считате за добро. Мнението на силния брат е право; Християнската му любов е добра и драгоценна, но той не трябва да настоява на нея толкова, че да препъне слабия си брат, или да даде случай на враговете на истината да укоряват християните, че са раздорливи и себелюбиви. – Божието царство не е ядене и пиене. Истинска религия не се състои във външни обреди, както мнозина се виждат да си въобразяват. – Но правда, мир и радост в Светия Дух. Тези са основните начала на евангелието: правда, т.е., да достигнем да бъдем приети от Бога чрез Христа, който е нашата правда (1Кор. 1:30), и да придобием онзи свят характер, който вяра в Христа ни дава; мир, първо мир с Бога, чрез Христа, който е наш мир (Еф. 2:14), и тогава, като следствие, “мир със всички тези, които призовават Господа от чисто сърце” (2Тим. 2:22); и радост в Светия Дух, тази радост която е плод на пребиванието на Св. Дух в сърцето на вярващия. Виж. Д.А. 13:52; 1Пет. 1:1-8; Фил. 4:4. Тези са същественните неща на Християнството, а не вашата свобода да ядете тази или онази храна. – И одобрен от човеците, - не наистина от всичките човеци, но въобще, този който дава внимание на тези основни неща придобива удобрението на съвестите на човеците.

Ст. 19-21. Взаимно назидание. Следвайте това, което ще въздигне и укрепи братята ви. – Заради ядене недей съсипва Божията работа. Съсипва тука стои като противоположно на назидание в ст. 19. Ако не назидавате братята си, тогава вие ги съсипвате, и така накърнявате Божията работа в тях; и всичко това вие правите, за да се наслаждавате на притезаваното от вас преимущество относно до храната. Колко силно тези размишления ни подбуждат да имаме обширна любов към всичките си братя християни, и да сме готови да бъдем самоотвержени за доброто им!

Ст. 22,23. Вярата, която имаш за тия неща, имай я за себе си пред Бога. Вярата, за която се говори тука е онази вяра, за която Павел говореше по-горе, именно, твърдото вярване, че никаква храна от само себе си не е нечиста. Убеден в това, апостолът признава, че силният брат има право, но пак го увещава, поради по-слабите си братя, да не настоява на правото си, но да се задоволи с поддържане на убеждението си пред Бога. По някой път този стих е бил злоупотребен и претълкуван така, че да оправдае хората в отказването им да изповядат пред света вътрешните си рилигиозни убеждения, и даже (за да се отърват от гонение) в изповядването им на някоя религия, която те не вярват. Но нека тези, които злоупотребяват така този стих не забравят думите на Господа Исуса: “който се отрече от мене пред човеците отречен ще бъде пред ангелите Божии”. – Но оня, който се съмнява осъжда се ако яде. Срав. със ст. 14, “Който мисли за нещо, че е нечисто, нечисто е нему”. Християнинът не трябва никога да прави това, за което се съмнява дали е право или не. Да го прави когато се съмнява е грях. Наистина, това правило е толкова ясно, че и езичници философи са го провъзгласили, като напр. Цицерон в съчинението си De Officiis, I.9. Но не следва, че всичко, което човек мисли за право е право. Преди да стане християнин, Павел е мислил, че е право да гони вярващите в Исуса, но след като станал християнин, той почувствувал дълбоко смирение за това си поведение. Съвестта трябва да бъде просветена, за да може да ни бъде верен водач. Ние трябва прилежно да се трудим да узнаем каква ни е длъжността, и тогава верно да я изпълним; и като поддържаме Християнската си свобода, ние трябва да сме готови да бъдем самоотвержени, нежели да паднем в опасност да повредим по-слабите си братя.

Назад | Съдържание | Напред