Глава 5.

¹ Защото знаем, че ако се развали земният ни дом, телесната скиния, имаме от Бога здание на небесата, дом неръкотворен, вечен.

² Понеже в тоя дом и стенем като ожидаме да се облечем с нашето небесно жилище,

³ стига само, облечени с него, да не се намерим голи.

⁴ Защото ние, които сме в тая телесна скиния, като обременени, стенем; не че желаем да се съблечем, но да се облечем още повече, за да бъде смъртното погълнато от живота.

⁵ А Бог е, Който ни е образувал нарочно за това, и ни е дал Духа в залог на това.

⁶ И тъй, понеже винаги се одързостяваме, като знаем, че, докато сме у дома в тялото, ние сме отстранени от Господа,

⁷ (защото с вярване ходим, а не с виждане).

⁸ - понеже, казвам, се одързостяваме, то предпочитаме да сме отстранени от тялото и да бъдем у дома при Господа.

⁹ Затова и ревностно се стараем, било у дома или отстранени, да бъдем угодни на Него.

¹⁰ Защото всички трябва да застанем открити пред Христовото съдилище, за да получи всеки според каквото е правил в тялото, било добро или зло.

¹¹ И тъй, като съзнаваме, що е страхът от Господа, убеждаваме човеците; а на Бога сме познати, - надявам се още, че и на вашите съвести сме познати.

¹² С това не препоръчваме себе си изново на вас, но ви даваме причини да се хвалите с нас, за да имате що да отговорите на ония, които се хвалят с това, което е на лице, а не с това, което е в сърцето.

¹³ Защото, ако сме отишли до крайности, то е било за Бога; или ако сега умерено мъдруваме, то е заради вас.

¹⁴ Защото Христовата любов ни принуждава, като разсъждаваме така, че, понеже един е умрял за всичките, то всички са умрели;

¹⁵ и че Той умря за всички, за да не живеят вече живите за себе си, но за Този, Който за тях е умрял и възкръснал.

¹⁶ Затова, отсега нататък ние не познаваме никого по плът; ако и да сме познали Христа по плът, пак сега вече така Го не познаваме.

¹⁷ За туй, ако е някой в Христа, той е ново създание; старото премина; ето, [всичко] стана ново.

¹⁸ А всичко е от Бога, Който ни примири със Себе Си чрез [Исуса] Христа, и даде на нас да служим за примирение;

¹⁹ сиреч, че Бог в Христа примиряваше света със Себе Си, като не вменяваше на човеците прегрешенията им, и че повери на нас посланието на примирението.

²⁰ И тъй от Христова страна сме посланици, като че Бог чрез нас умолява; молим ви от Христова страна, примирете се с Бога,

²¹ Който за нас направи грешен * Онзи, Който не е знаел грях, за да станем ние чрез Него праведни † пред Бога.
 

В първите 10 стиха на тази глава Павел показва основата на уверенността си посред скърбите, и защо е благоразумно да гледаме на невидимите неща, както се казва в последния стих на предишната глава.

Ст. 1-4. Понеже има къща на небето, той въздиша да се отърве от тялото и да влезе в нея.

Ст. 5-8. Павел е искал да умре и да бъде с Исуса, защото Бог го бил определил за това щастие, и му бил дал Духа си като залог.

Ст. 9,10. Заради това, той се е трудил да угоди на Бога, пред съда, на когото той и всички хора ще бъдат съдени.

В останалите стихове Павел показва от какво е произлязла ревността му.

Ст. 11,12. Тя е произлязла от чувство на тържественна отговорност пред Бога, - чувство което, обаче, той споменава, не за да се хвали, но да им даде възможност да го оправдаят.

Ст. 13-21. Той е правил всичко за доброто на църквата, като е бил принуждаван от любовта на Христа, Който го е направил ново създание, и чийто посланник е бил, и е увещавал хората да се примирят с Бога, за което примирение Христовата смърт е направила достатъчно приготовление.

Първата част на тази глава е пълна с най-дълбок интерес на Християнското сърце. В 1Кор. гл. 15, Павел е открил факта на общо възкресение, и на вечното ни щастие след възкресението. Но ние се интересуваме да знаем какво ще ни бъде състоянието между смъртта и възкресението; какво ще бъде състоянието на драгите ни приятели, които са умрели в Исуса. Може да има още хиляди и хиляди години преди да дойде страшният съд, а всичкото това дълго време ще го прекараме ли в безсъзнателен сън? На тези важни въпроси Павел тук дава боговдъхновен отговор; и това е което прави тази глава една от най-скъпоценните глави във всичките Павлови послания за мнозина Християни.

Ст. 1. Защото знаем, че ако се развали земната къща (Цгр.)³⁰⁷, и пр., ако скърбите и гоненията, които той е нарекъл леки, достигнат да погубят физическия му живот. “Земната къща”, значи “тялото”, и се нарича така, за да се различава от вечния дом на небесата. Нарича се “селение”³⁰⁸, защото е слабо като шатър, и не е назначено за постоянно жилище, но може да се премахне когато и да е. Може Павел да е бил склонен да употреби тази фигура на говорене, защото той сам се занимаваше с правене на шатри. “Се развали”, ще рече, “да се разсипе съвсем”, - не да се сгъне като шатър, който може да се разтвори на друго място, но да се разтопи на части, било на сила, било от разкапване. – Имаме от Бога здание. Какво е това здание? Някои казват, че е тялото на възкресението, и мислят, че понеже земната къща означава естественното ни тяло, то здание на небесата трябва да значи духовното ни тяло. Но непреодолимото възражение на това мнение е, че се казва да е здание, в което влизаме изведнъж след смъртта си, а пък тялото на възкресението не ще бъде наше докато архангеловата тръба не затръби. Затова, ние разбираме с думите “от Бога здание” небето, или жилището, което Христос е приготвил там за нас. Виж. Йн. 14:2. Учението на този стих, че вярващите щом като умрат отиват на небето се потвърждава от други места на Св. Писание. В притчата за богатия и Лазар се казва, че Лазар бил в рая, когато братята на богатият са били още живи. Господ казал на умиращия разбойник, “Днес ще бъдеш с мен в рай”. Виж. и Мт. 22:32.

Тази къща, която ни очаква се описва да е “от Бога здание”, т.е., направена от Бога. – Дом неръкотворен, - не както са къщите, които хората правят. – Вечен, - не някой шатър, който може скоро да се вдигне, но къща, която никога няма да оставим.

Ст. 2. Понеже в тоя дом и стенем³⁰⁹. Колкото време прекарваме в тялото, въздишаме, не по причина на скръб, но от силните си желания. Един заточеник, макар и да има всички телесни спокойствия, може пак да въздиша, понеже ревностно желае да види дома си и роднините си. Така и Павел е въздишал да стигне на небето, където е било сърцето му, гражданството му, и Господарят му. – Като ожидаме, и пр. В това изречение има две фигури разбъркани. Понякога тялото се счита за къща, а понякога за облекло, а понеже и двете тези неща служат за покривки, тука небесното състояние се представя и като едното и като другото.

Ст. 3. Стига само, облечени с него, и пр. Този стих се тълкува различно. Мнозина предполагат, че тука се изказва надежда от Павел да доживее до Христовото второ пришествие, и тогава да се промени без да умре, т.е., душата му да не остане никога гола и разделена от тялото. Други отхвърлят това тълкувание, и казват, че връзката на мисълта показва, че Павел е очаквал да умре, и говори за състоянието си след като умре. Те го разбират, както и предишният стих, да се отнася до небесното му жилище. Той желае да умре, стига само, казва той, “когато се изгони от земното си селение, душата ми да не остане бездомна и гола, но да се облече в небесното жилище”. И, както се вижда от ст. 6, той е бил уверен в това. Последното разяснение е за предпочитане.

Ст. 4. Защото ние, които сме в това селение (Цгр.)³¹⁰. Този стих дава причината на желанието изказано в ст. 2. Вижда се че изразява обща Християнска опитност, а не само чувствата на Павел. “Ние, които сме в това селение”, т.е., колкото от нас са в тялото. – Като обременени, стенем. Бремената, които караха християните да стенат бяха скърбите и гоненията, които те теглеха, и които сам Павел е претърпял толкова много, както става явно от предишната глава. То се отнася така също, и даже главно, според мнението на мнозина тълкуватели, на страхът от смърт, който християните, заедно с другите хора, естественно чувствуват. – Не че желаем да се съблечем, и пр. Това често се тълкува, че значи, - Ние не щем да съблечем тялото, но желаем да избегнем злините, които теглим до като сме в тялото; и за това, желаем да се променим без смърт, за да можем да облечем небесната си слава върху тялото си, т.е., да изменим тялото в прославено тяло. Има силни възражения против това тълкувание: (1) Много места в Св. Писание показват, че Павел е очаквал да умре. Ст. 8, от тази глава казва, че той е желаел да излезе от тялото. Виж. 2Тим. 4:6. Като знаел, че ще умре, защо ще се е грижел с безполезни желания да избегне смъртта? (2) Това не е съгласно с познатият характер на апостолът, че той се е безпокоял от страх на смърт, когато толкова мъченици, и даже слаби жени, са били съвсем свободни от такъв страх. (3) Това не може да се каже, че ще помогне на други християни да умрат весело, когато те видят колко боговдъхновеният апостол е желаел да избегне смъртта. Заради това, най-разумното тълкувание ни се вижда това, - Ние желаем наистина да съблечем това тяло, но това щото желаем не е смърт земена сама по себе си, защото не искаме да изгубим тялото, но желаем да придобием небесното жилище. – За да бъде смъртното, и пр., т.е., смъртта и страхът от смърт да се погълнат съвсем от вечният живот.

Ст. 5. А Бог е, Който ни е образувал нарочно за това³¹¹, и пр. Фактът, че Павел, един беден преследван човек, е бил толкова безстрашен от смъртта, и се е уповавал на вечно блаженство, се разяснява тука. “Това същото” ще рече, “за да бъде смъртното погълнато от живота”. Бог го е създал за това, не когато го най-напред сътворил, но когато го обновил чрез действието на Св. Дух. – И ни е дал, и пр. Бог не само го създал за небето, но му дал и пребиванието на Духа като обручение или залог на небето.

Ст. 6. Този стих и осмият образуват едно предположение, а седмият стих е в скобки. Глаголите в този стих са причастия на гръцки; и като изхвърлим 7-ият стих и повтореното “дръзновение имаме” в 8-ият стих, всичкото тогава ще се чете така: “И така, понеже имаме винаги дръзновение, и знаем, че до когато се намираме в тялото сме отдалечени от Господа, благоволяваме повече да излезем от тялото и да се въдворим при Господа”. – И тъй, понеже, т.е., защото имаме обручението на Духа. Дръзновението, което присъствието му произвежда е трайно – “винаги дръзновение”. Дръзновението ни е, че когато умрем ще отидем при Христа. Павел се е надявал за това без никакво двоумение, понеже Духът е бил залог за това. – Като знаем, че, докато сме у дома в тялото³¹², и пр., т.е., ако сме в тялото, то ние сме по необходимост отдалечени от Господа. Не можем напълно да бъдем с Христа докато не умрем и излезем от тялото.

Ст. 7. Защото с вярване ходим, а не с виждане. Това потвърждава предишната забележка. “Отдалечени сме от Господа, защото с вярване ходим, и пр.”. Макар и да е с нас, ние съзираме Господа само с вярване. Ние не му виждаме образа; телесното му присъствие не е пред нас. Този живот на вярване е много по-добър от живота на светският човек, който няма никаква връзка с Христа, но пада много по-долу от живота на зрение на небето.

Ст. 8. Се одързостяваме. Това се повтаря защото скобките пресичат фразата. – То предпочитаме да сме отстранени от тялото. Това не може да значи друго, освен да умрем. Павел е считал смъртта по-добра от живот, както и казва във Фил. 1:21: “Да умра е придобивка”. – И да бъдем у дома при Господа³¹³. Това показва, че той ще иде при Христа щом умре. Макар и да “излезе от тялото”, т.е., преди възкресението, той ще “се въдвори при Господа Исуса”. И така, ние знаем, че нашите умрели християни приятели са с Христа – там където Той се намира телом, т.е., на небето. Макар и да не знаем много други работи, това е сигурно за нас, защото където е Исус, нашия Спасител, по-старият ни брат, Когото душите ни обичат повече от всичко друго, там трябва да има щастие. Не ще съмнение, че Павел се е радвал като си е мислил, че ще бъде с християни приятели, и с Мойсей, Давид, и всички велики мъже на народа си, но присъствието на Христа е било от толкова по-голяма важност от всичко това, че той споменава само него.

Ст. 9. Затова и ревностно се стараем, и пр. “Затова”, т.е., понеже желаем да бъдем с Христа. Ако обичаме Христа толкова много, щото желаем да умрем, за да бъдем с Него, тази любов всякога ще ни кара да му угаждаме. Преведената дума “се стараем” значи 1-во “честолюбя”, и 2-ро “старая се за чест”. Тука тя значи, че както честолюбивият човек се труди и ламти за чест, така и Павел се труди и ламти да бъде благоугоден на Христа. Това е било главната цел на живота му. “Въдворяваме ли се, отстраняваме ли се”³¹⁴ ще рече, “било че останем в тяло, или умрем и излезем от тялото”.

Ст. 10. Защото всички трябва да застанем, и пр. Това е още една причина защо трябва да се стараем да бъдем благоугодни на Христа. Той е, който ще ни съди. Това, което Павел е казал в предишните стихове се отнася само за християните, но тука се говори за всичките хора – евреи и езичници, добри и лоши, - Той ще съди всинца ни, “защото Отец не съди никого, но е дал на Сина всяка съдба”. – За да получи всеки, и пр., т.е., нещата сторени, когато е бил жив. Това е единственото изпитване. Не ще съмнение, че и добрите и злите действуват през промеждутъкът между смъртта и съдбата, но то е време на награда и наказание. Единственото изпитване ще се касае до работите направени тука на земята, защото те ще решат вечната участ на душата. И дижда се, че и греховете и добрите дела на християните ще се открият него ден, защото, ако не е така, Павловото доказателство си губи силата. Той постоянно се е трудил да угажда на Христа, защото всичките му дела ще излезат на яве. Наистина, добрите и лошите дела на Християните, греховете и покаянието им, ненавистта и прощаването на неприятелите им, надзимането им повече, отколкото е право и връщането назад на надзетото, са толкова тясно свързани, че едното не може да се открие без другото. Освен това, ще има разни степени от награди за праведните, както и за грешните; и справедливостта на тези награди ще се открие като им се открият и лошите и добрите дела. Не трябва обаче да си предполагаме, че греховете на християните ще им причиняват вечно болка и срам, защото те всички ще се разкаят и ще се опростят. Бог няма да помни срещу светиите си греховете им; и те ще ги помнят само толкова щото любовта им за Спасителя, който ги е избавил от тях, ще се усили още повече.

Ст. 11. Като съзнаваме, що е страхът от Господа. Фактът, че Господ ще го съди изпълнил умът на павел със свещен страх да не би да обиди Господа. Рано или късно, всичките злосторници чувствуват един робски страх от Бога; и този страх ги кара да кажат на планините да паднат върху тях и да ги скрият от лицето Божие. Но има и един синовен страх, който се намира у всички святи същества. Соломон казва, че “страхът от Господа е начало на мъдростта”. Виж. и Д.А. 9:31; 2Кор. 7:1; Еф. 5:21. Повлияни от този страх, казва Павел, “убеждаваме човеците”. Той се е стараел да ги убеди в истината на евангелието, и да ги накара да приемат спасението, което е открито там, - да ги придобие за Христа, а не за себе си. – А на Бога сме познати. “Бог, който знае какво има в сърцето ми, знае че съм искрен, каквото и да мислят хората за мене; няма нужда Него да убеждавам”. – Надявам се още, и пр. “Макар други и да се съмняват в мене, надявам се, че вие, коринтяните, знаете ме, че съм прав”. Павел се е надявал на живота си помежду им да ги убеди, и това се е докосвало до съвестта им. Логическо доказателство се докосва до ума, но доказателството, което произлиза от нравственно превъзходство се чувства и от съвестта.

Ст. 12. С това не препоръчваме себе, и пр. Като говори така Павел не е имал намерение да се препоръчва на коринтяните, защото го е считал за ненужно, понеже е бил “известен на съвестите им”. – Но ви даваме причини, и пр. Павел е писал за себе си, за да могат да го оправдаят. Понеже повечето коринтяни са го считали за свой духовен отец, и са го обичали като такъв, какъвто се е говорело против него ги е наскърбявало, а каквото е показвало искреността му и го е оправдавало от обвиненията хвърлени против него ги е накарало да се радват и “хвалят” с него. – За да имате що да отговорите, и пр. “Да можете да опровергаете обвиненията, които лъжливите учители хвърлят върху ми, и да ги изобличите като им докажете моята искренност и самоотвержие”. – Които се хвалят с това, което е на лице, и пр. Това описва лъжливите учители, и значи че те са се хвалили с обрязване, постене, обреди, и други външни работи, а не с любов, чистота, и други добродетели на сърцето.

Ст. 13. Защото, ако сме отишли до крайности³¹⁵, и пр. Павловите противници го бяха обвинили, че се е изумил, или защото е хвалил сам себе си, или защото ревностно се е противил на обредничество, и е проповядвал само Христа разпнат. Може те да не са искали да кажат, че той е бил съвсем луд, но че е бил прекалено разпълен и хвъркал с ума си – противното на “здраво мислим” в следващото изречение. Също така и Фест го обвинил в лудост (Д.А. 26:24), а и роднините на нашия Господ казваха за него, че “не е на себе си” (Мк. 3:21). Самоотверженото поведение на ревностни християни, и значението, което те отдават на недивими неща, се вижда отчасти като лудост на светските хора. Но Павел казва, че тази ревност, която те наричали изумление не беше за него, но “за Бога”, т.е., за Божията Слава. – Или ако сега умерено мъдруваме³¹⁶, - ако се въздържаме и действаме умерено. – То е заради вас, - за да можем по този начин да подпомогнем на вашето благоденствие. Двете части на фразата не са противни една на друга, и не значат, че ревността му е била за Божия слава, а не за тях, или че умереността му е била за тяхно добро, а не за Божия слава, но значението е това: “Нито ревността, нито умеренността ми е за моя полза, но е за слава Божия и за доброто на Църквата”.

Ст. 14. Защото Христовата любов, и пр. Тази е причината защо Павел се е стараел за Божията слава и доброто на другите, а не за частната си облага. Чудесната “Христова любов”, която го накара да жертвува живота си, за да ни спаси, “принуждавала” Павел, подбуждала го, и ръководела живота му. И в това имаме мерило, с което да мерим и видим кой е истинен християнин. Истинен християнин е този, който чувства толкова дълбоко Христовата любов, че повсещава живота си на Христа. – Като разсъждаваме така. Тука се разуснува любовта Христова, и посвещението му на Христа. – Че, понеже един е умрял за всичките, то всички са умрели. Някои превеждат това така, “Ако един е умрял за всички, то всички са били мъртви”, и казват, че значението на изречението е, че смъртта на Христа за всичките човеци доказва, че всичките са се намерили в духовна смърт. Това е така, но този стих не поучава това, защото глаголът във втората част е в същото историческо време както и глаголът в първата част, и не може да значи са били мъртви. Най-добрите стари и нови тълкуватели го тълкуват да значи, че понеже Христос е умрял за людете си, то и людете му са взели участие в смъртта му, т.е., както той е умрял, за да премахне грехът, така и те умират, за да им се премахне грехът, престават от старият си грешен живот, и въстават с Него в нов и свят живот. Така разтълкуван, стихът се съгласува с онези стихове, които казват, че вярващите са съучастници в смъртта и възкресението на Христа, като напр. Рим. 7:4; Гал. 2:19,20; Кол. 2:12; и превъзходно се съгласува с каквото следва в ст. 15, където се казва, че живите трябва да живеят за Този, който е умрял и възкръснал за тях.

Ст. 15. И че Той умря за всички. На друго място е казано, че целта на Христовата смърт е била да направи умелостивение за греховете на човеците, да ни избави от проклятието на закона, и да ни примири с Бога. Тука се казва, че целта е спасените да Му слугуват. Това е глевната цел, за която другите цели ни приготвят. Докато не се примирят с Бога, човеците не могат да Му слугуват. Нито пък има нещо неприлично в това Христово намерение. Той ни прави свои слуги защото ни обича, понеже знае, че най-благородната работа и най-високата радост, която можем да имаме ще я намерим само ако Му служим. – За да не живеят вече живите за себе си. “Живите” ще рече тези, които са заживели нов живот в Христа, или всички истинни християни. “Вече” подразбира, че до тогава те са живели за себе си. Главната цел на естественият човек в живота е да гони своята полза и щастие, но християнинът не прави така. – Но за Този, Който за тях е умрял и възкръснал. Християнинът има за цел да прослави Христа. Да върши волята на Христа, това му е ядене и пиене. Той е раб Христов, - с тази разлика обаче, че рабът върши от страх волята на господаря си, а християнинът върши Христовата воля от любов. Но той се чувства, че принадлежи на Христа така напълно, както робът принадлежи на господарят си, че времето и силата му не са негови, но на Господа. Но понеже любовта го привързва за Христа, той не може да бъде щастлив освен ако му се позволи да живее за Христа. “За тях”, допълва и двата глагола. Христос “бе предаден (сир., на смърт) за прегрешенията ни, и възкръсна за оправданието ни” (Рим. 4:25). Понеже Христос е умрял и живее за нас, така в един смисъл и ние можем да кажем, че умираме и живеем за Него. Заради Него, ние умъртвяваме грехът, себелюбието и светът; заради Него също така живеем за правда, за спасение на човеците, и за назидание на църквата Му.

Ст. 16. Затова, отсега нататък ние не познаваме, и пр. Като следствие на Павловото почувстване на любовта Христова, и на обязаността му да живее за Христа, той се решава да не съди никого “по плът”. Това значи, че той вече или не се влияе в съжденията си от плътски или себелюбиви подбуждения, или, което е по-вероятно, не съди човеците по външен изглед, както другите правят. В своите оценения на хората, той не гледа на чиновете, богатството, честта, или другите им външни обстоятелства. – Ако и да сме познали Христа по плът, и пр. това не значи, както някои предполагат, че Павел бил видял христа по плът, заото нямаме никакво свидетелство, че той го е виждал преди възкресението му, а освен това, такова загатване не би имало никакво значение тука. Можем да разясним думите по два начина: (1) “Аз не съдя вече за Христа от външният му изглед, когато бил на земята като сиромах и презрян човек, и безуспешно се е мъчил да се приеме за Месия”; или (2) “Аз не мисля вече за Месия, тъй както едно време мислех за него, заедно с моите съотечественници, като велик светски владетел и победител, който има за цел да направи народът си управник на всичките други народи”.

Ст. 17. За туй, ако е някой в Христа. Това, което беше истина за Павел е истина за всеки, който става християнин. Да бъдем “в Христа” ще рече да имаме най-тясно съединение с Него. Ние се радваме, когато сме с любезните си приятели, но ние не сме само с Христа, но в Христа, както клонът е в лозата. Ние сме в него, и той е в нас. Каква неизказана благост и драгоценност това предлогче “в” показва! – Той е ново създание. Такова едно съединение съвсем променя човека, така че в един смисъл, той не е вече същия човек, какъвто е бил, но става “ново създание”. Това дело показва, че Бог извършва промяната, понеже само той може да създаде. То показва и колко голямо е извършеното дело, защото не е само промяна на стария човек, но създаване на съвсем нов човек. В какъв смисъл той е “нов човек”, павел отговаря, – Старото премина, и пр. Външно всичко си остава както си е било. Никаква физическа промяна не става в него, или в нещата около него. Но той гледа на работите съвсем другояче. Той има нови чувства, нови мисли, нови желания, и нови планове. Каквото е мразел едно време, сега го обича; и каквото е обичал едно време, сега го мрази. Голямата ни външна промяна става, когато умрем; голямата ни вътрешна промяна започва, когато се предадем всецяло на Христа.

Ст. 18. А всичко е от Бога. С това той иска да каже, че цялото творение е от Бога. – Който ни примири, и пр. Това предполага, че по-преди е имало вражда между Бога и нас, и че от едната и от другата страна е имало пречка за примирение. От наша страна е било чувство на вражда. Ние сме обичали грехът, а не сме обичали Бога, нито сме намирали удоволствие в пазенето на заповедите му, или в живеене един свят живот, както той е изисквал от нас. От страна на Бога, пречката не е била вражда, но правда. В качеството си на праведен владетел на вселената, той трябва да поддържа святият си закон, и да накаже грешника. Но Христос е премахнал тези пречки на примирението ни. Той е бил най-подходящ за Ходатай, понеже е бил и Бог и човек. Като такъв, той първо отстрани пречката от Божия страна, като принесе себе си безкрайно прилична жертва за нас, и даде възможност на Бога да бъде праведен и да ни оправдае. После той премахна пречката от наша страна, като изпрати Духа Си така силно да представи на нас любовта, която Той показва с умирането си за нас, че да ни промени сърцата, и да ни накара да обичаме Бога. “Ни” в това изречение се отнася за всички вярващи, а в следващото изречение, “нам” се отнася особено за апостолите и другите проповедници. – И даде на нас да служим за примирение³¹⁷. Това е голямата работа на църковните служители, - да провъзгласяват начинът на примирение с Бога. Това е “благовестието”, и сравнително единственното благовестие, което се е възвестило на човешкия род от грехопадението насам. Никакво известие не може да причини трайна радост на едно разумно същество докато безкрайният Бог му е неприятел.

Ст. 19. Сиреч. Този стих разяснява по-напълно какъв е този начин на примирение. – Бог в Христа, и пр. Примирението е произлезло от Бога, а не от нас. Той е бил обиденият, а при все това, той е бил първият, който е предложил примирение, и е дал всичката цена, с която това примирение е било откупено. Ако нямаше примирение, ние щяхме да изгубим за винаги щастието си; при все това, желанието за примирение не е произлязло то нас. “Бог беше”, т.е., във времето на Христовата смърт, чрез която се примирихме. Можем да го разясним така: “Бог беше” на Голгота “ в Христа, и примиряваше, и пр.”. – Света значи целият човешки род. В Христа, Бог е готов да се примири с всички. Той е направил всичко, което бе нужно да се направи; и няма никъде никакво препятствие освен в сърцето на грешникът, което би Му попречило да се примири с всеки човек на света. – Като не вменяваше на човеците прегрешенията им. “Да не вменявам” ще рече “да прощавам”, “да избърсвам от сметката”. Разбира се, че това не ще рече, че това прощение се дава на всичките хора, разкаяни или неразкаяни, защото тогава не ще има нужда от проповедници, но че е приготвено за всички, и се предлага на всички, които искат да го приемат. – И че повери на нас посланието на примирението³¹⁸. В предишният стих това слово се нарича “служението на примиряването”. Словото или учението на примирението се предава на проповедниците, за да го проповядват на другите.

Ст. 20. И тъй …. сме посланици, и пр. Понеже това служение е било дадено нам, то ние сме Христови посланници. Посланник се нарича, този, който е изпратен да възвести волята на Господарят си. Каквото послание занесе, то не е негово, но на царят му; и затова тези, които отритват посланникът, отритват и царят. Същото е истина и за всички, които Бг призовава да проповядват евангелието Му; думите им имат божествен авторитет, до когато те проповядват само евангелието.

Посланникът представлява и правителството си; и затова, ако се направи безчестие нему, прави се безчестие и на правителството му, което има право да се сърди затова. Градът Коринт бил веднъж разрушен защото се отнесъл зле с Римски посланници. Така и за тези, които презират службата на проповедник. Не казваме личността на проповедникът, защото може да има лица проповедници, които не са достойни за званието си, и заслужават презрение. – Като че Бог чрез нас умолява. Думите “Бог” и “Христос” се употребяват една вместо друга в този стих, защото и Отец и Син се грижат за спасението на грешника. – Молим ви от Христова страна. Колко чудно, един посланик от великия Бог да моли, от негова страна, неговите разбунтувани поданици! – Примирете се с Бога. Това е главното съдържание на посланието на посланика. Цялата Библия и всяка евангелска проповед е същественно повторение на тази покана: “Примирете се с Бога”.

Ст. 21. Който за нас направи грешен³¹⁹. Това е доказателството, с което Павел иска да ги убеди да се примирят с Бога. Буквално то значи, “Защото Бог направи тогоз грях за нас, който грях не е знаел, за да станем ние правда Божия в него”, т.е., счел го е за грешник, за да може да ни счете за праведни в него. – Онзи, Който не е знаел грях. Не е било нужно за Павел да каже кой е бил този, понеже от човеците Христос бил едничкият, който не е знаел грях, а това не може да се каже нито за патриарсите, нито за пророците, нито за майката на Исус. И това качество той трябвало да има, за да може да извърши делото на изкупление. Ако да беше знаел грях, той не можеше да се направи “грешен за нас”. Той беше без грух, но биде счетен за грешен поради нас. Той пое върху си греховете ни, и като се постави на мястото ни биде “бит за беззаконията ни”. – За да станем ние, и пр. Той е бил счетен за грешник, за да можем ние да бъдем счетени за праведни. Нашите грехове са били вписани на негова сметка, а Неговата правда е била вписана на наша сметка. Той е получил ударите, които се падаха на нас, а ние получаваме оневинението и похвалата, които той заслужавал.

Назад | Съдържание | Напред