Глава 9.

¹ Казвам истината в Христа, не лъжа, и съвестта ми свидетелствува с мене в Светия Дух,

² че имам голяма скръб и непрестанна мъка в сърцето си.

³ Защото бих желал сам аз да съм анатема * от Христа, заради моите братя, моите по плът роднини;

⁴ които са израилтяни, на които принадлежат осиновението на славата, заветите и даването на закона, богослужението и обещанията;

⁵ чиито са и отците, и от които се роди по плът Христос, Който е над всички Бог, благословен до века. Амин.

⁶ Обаче, не че е пропаднало Божието слово; защото не всички ония са Израил, които са от Израиля;

⁷ нито са всички чада, понеже са Авраамово потомство; но "в Исаака", каза Бог, "ще се наименува твоето потомство".

⁸ Значи, не чадата, родени по плът, са Божии чада; но чадата, родени според обещанието се считат за потомство.

⁹ Защото това беше нещо обещано, понеже каза:
"Ще дойда по това време, и Сара ще има син".

¹⁰ И не само това, но и когато Ревека зачна от едного, сиреч, от нашия отец Исаака,

¹¹ макар че близнаците не бяха още родени и не бяха още сторили нещо добро или зло, то, за да почива Божието по избор намерение, не на дела, но на онзи, който призовава,

¹² рече й се: "По-големият ще слугува на по-малкия";

¹³ както е писано: "Якова възлюбих, а Исава намразих".

¹⁴ И тъй, какво? Да речем ли, че има неправда у Бога? Да не бъде!

¹⁵ Защото казва на Моисея: "Ще покажа милост, към когото ще покажа, и ще пожаля, когото ще пожаля".

¹⁶ И тъй, не зависи от този, който иска, нито от този, който тича, но от Бога, Който показва милост.

¹⁷ Защото писанието казва на Фараона: "Именно за това те издигнах, за да покажа в тебе силата Си, и да се прочуе името Ми по целия свят".

¹⁸ И тъй, към когото ще, Той показва милост, и когото ще закоравява.

¹⁹ На това ти ще речеш: А защо още обвинява? Кой може да противостои на волята му?

²⁰ Но, о човече, ти кой си, що отговаряш против Бога? Направеното нещо ще рече ли на онзи, който го е направил: Защо си ме така направил?

²¹ Или грънчарят няма власт над глината, с част от същата буца да направи съд за почит, а с друга част - съд за непочтена употреба?

²² А какво ще кажем, ако Бог, при все, че е искал да покаже гнева Си и да изяви силата Си, пак е търпял с голямо дълготърпение съдовете, предмети на гнева Си, приготвени за погибел,

²³ и е търпял, за да изяви богатството на Славата Си, над съдовете, предмети на милостта Си, които е приготвил отнапред за слава -

²⁴ над нас, които призова, не само измежду юдеите, но и измежду езичниците?

²⁵ както и в Осия казва: -
"Ще нарека мои люде ония, които не бяха мои люде,
И тая възлюбена, която не беше възлюбена";

²⁶ И на същото място, гдето им се казва: "Не сте мои люде,
Там ще се нарекат чада на живия Бог".

²⁷ А Исаия вика за Израиля: -
"Ако и да е числото на израилтяните като морски пясък,
Само остатък от тях ще се спаси;

²⁸ Защото Господ ще изпълни на земята казаното [по правда] от Него", Като го извърши и свърши скоро.

²⁹ И както Исаия е казал в по-предишно място:
"Ако Господ на Силите не би ни оставил потомство,
Като Содом бихме останали и на Гомор бихме се оприличили".

³⁰ И тъй, какво да кажем? Това, че езичниците, които не търсеха правда, получиха правда, и то правда, която е чрез вярване;

³¹ а Израил, който търсеше закон за придобиване правда, не стигна до такъв закон.

³² Защо? затова, че не го търси чрез вярване, а някак си чрез дела. Те се спънаха о камъка, о който хората се спъват;

³³ както е писано: -
"Ето, полагам в Сион камък, о който да се спъват, и канара, в която да се съблазняват;
И който вярва в Него не ще се посрами".
 

В гл. 9,10, и 11, апостолът говори за неверието и отхвърлянето на по-голямата част от съотечествениците му, за призванието на езичниците, и мимоходом, за Божието владичество. Въпреки яростта, с която евреите го бяха преследвали, той ги е обичал с братска любов, и тука изразява твърде прочувственно състраданието си с тези от тях, които погинали в неверието си.

Ст. 3. Защото бих желал сам аз да съм анатема от Христа, и пр. Удивителният характер на тези думи е накарал някои да предположат, че трябва да се чете, “Желал съм, и пр.”, т.е., когато бях вън от христа, противник на християнството. Но това не може да се приеме, защото:

1. Преди да стане християнин, той не е можал да желае да се откъсне от един, с когото той не е имал никаква връзка.

2. Ако даже предположим, че той не иска да каже нещо повече освен, че иска да си остане отлъчен от Христа, няма причина защо той да каже, че иска да остане така заради съотечествениците си. Да речем, че той иска да го каже само поради преданността си към тях е нищожно и безсмислено. До когато той и те бяха еднакво врагове на Христа, той никога не би помислил, че оставането му така ще бъде за полза на съотечествениците му.

3. Изказването на такова желание, когато той е бил в такова враждебно настроение, не би било израз на себе-отрицание.

Следователно, описанието, което той дава тука трябва да се разбере, че е на сегашните му чувства и на ревностното му желание за спасението на съотечественниците му, и на душевното му огорчение дето те постояннствуват да бъдат коравосърдечни и да не се покайват. В ст. 4 и 5 той описва големите преимущества, на които те са се наслаждавали като люде Божии, и което прави още по-жалостно настоящето им неверие и неразкайване.

Павел знаеше, размира се, че нищо не може да го отлъчи от Христа. Той едва що беше написал онези думи от преизобилна увереност, че нито живот, нито смърт, нито каквото и да е нещо в света би могло да го отлъчи от Христовата любов. Ние трябва, прочее, да го разберем, че иска да каже – толкова обичам народа си, и толкова скърбя за сегашното му жалко състояние, че, ако да беше възможно, аз на драго сърце бих заел мястото им, и бих поел отгоре си проклятието им, стига само те да се спасят.

И други тълкувания на апостоловите думи са били предложени. Едно от най-правдоподобните е това, което взима думите “от Христа”, че значат според примера на Христа, като привеждат употребата на от в 2Тим. 1:3, “Комуто от прародители още служеха”, т.е., по примера на прародителите си. Но в това място ние можем да доставим отпуснатите думи и по този начин: “Комуто аз служа (със службата, или според преданията приети) от моите прародители”; и по този начин няма нужда да се дава необикновенно значение на предлога от.

Въобще можем да кажем, че гореприведеното тълкувание се вижда да е най-естественното, и заради това е било удобрено от най-добрите стари и нови тълкуватели.

Ст. 4,5. На които принадлежат осиновението, и пр. Осиновението се отнася за избирането от Бога на Израилския народ като предмет на особената му грижа и приемател на особенните му благодеяния, както в Из. 4:22, Бог натоварил Мойсей да каже на Фараона, “Израил ми е син, първороден мой”. Срав. с Вт. 14:1; Ер. 31:9. Славата се отнася за онези проявления на Божието присъствие, които често се показваха в скинията или храма, и за които се казва, “Славата Господня изпълни скинията” (Из. 40:34), или “изпълни домът Господен” (3Цар. 8:11). И така славата тука ще рече “особеното проявление на присъствието Божие между тях”. Заветите е в множественото число, защото Бог много пъти подновил заветът си с бащите им, с Авраам (Бит. 17:4), с Исак (ст. 19), с Яков (Пс. 105:10), с Израил чрез Мойсей (Из. 19:5, 24:7), с Давид (2Цар. 23:5), и др. Законоположението беше едно събитие, което изпълваше ума на всеки израилтянин със стахопочитание; и чудесното появление на Божието присъствие на Синайската планина всякога ще се счита като знак на особенното му благоволение към Израил. Богослужението, - всичките тържественни обреди на скинията и на храма. Обещанията, - тези, които се касаеха до Ханаанската земя, а най-вече тези, които се касаеха до вечното царство на Месия. – И от които се роди по плът Христос. Това беше най-високата чест и преимущество на Израил, че Месия, който беше едно с Отца, “Бог над всичко, благословен во веки”, когато щеше да предприеме да ни изкупи, въчеловечи се в народа им, и живя помежду им като един от тях. Целият народ трябваше да го посрещне с радост като техен Месия и като изпълнение на старите славни обещания.

Ст. 6. Обаче, не че е пропаднало Божието слово. Понеже евреите въобще отхвърляли своя Месия, трябва ли да заключим от това, че Божиите обещания на людете му са пропаднали? Не, защото обещанията му са на истинните му люде; и не всички, които външно са негови люде са наистина такива.

Ст. 7-9. Това апостолът доказва от свидетелството на Св. Писание. Първият пример, който дава е примерът на Исаак. Имсмаил беше Авраамов син, но преимуществата на Божиите люде не се дадоха на неговите потомци. – “В Исаака”, казва Бог “ще са наименува твоето потомство”. Тези думи бяха казани от господа на Авраам (Бит. 21:12), и означаваха, че духовните благословения обещани на семето му бяха назначени за Исаак и потомството му. Исмаил беше роден “по плът”, т.е., вън от обикновенния естествен начин, чрез силата, която Бог даде в изпълнение на обещанието си, че Сара ще има син. Тази сила беше дадена, и Исаак беше даден на родителите си в старостта им с особенно загатване за завета, който Бог имаше намерение да утвърди с потомците му.

Ст. 10-12. И не само това. Тука имаме втори пример. Не само бяха благословенията на завета ограничени в потомството на Исаака, но и в потомците на един от двамата му синове, именно, на по-младия. И че Божият избор беше направен независимо и самостоятелно се показа във факта, че изборът беше обявен преди децата да се бяха родили, и, следователно, преди да можаха да направят нещо, което да накара Бога да предпочете единия от другия. – Не на дела, но на онзи, който призовава⁸⁰. Тука явно се казва, че Божият избор на тези, които той иска да призове в царството си е съвършенно върховен, и не зависи от делата на човеците. Добрите дела не са причината за Божия избор, но са следствията му, както същият апостол казва (Еф. 2:9,19), “Не от дела, за да не се похвали никой, защото негово сме творение, създадени в Христа Исуса за добри дела, които е Бог приготвил да ходив в тях”. С други думи, Бог избира тези, които той иска да призове да бъдат негови люде; и той ги призовава и те го послушват, все от своеволната му и върховна благодат, и затова никой не може да се похвали. Това, което знаем за характера му ни кара да вярваме, че той има разумни причини за всеки избор и за всяко действие.

Ст. 13. Яков възлюбих, а Исава намразих. Тези думи са взети от Мал. 1:2,3; и пророкът ги е употребил за да покаже по един явен начин благосклонността, с която Бог се е отнесъл към Израил, като негов избран народ, в противоположност на отритването на Исава и потомството му. Тука не се говори за ненавист в обикновенния смисъл на тази дума.

Пророкът загатва така за начина, по който Бог се е отнесъл с Израил и с Исавовите потомци, за да втълпи в умовете на съотечествениците си, че те са приели особенни божественни благодеяния, които не са били дадени на потомците на Исава, близнакът и по-стария брат на Яков. Острият език, който той поставя в устата на Бога за начина, по който провидението му се е отнесло с двата народа трябва да се разбере така, - Яков избрах, а Исава отхвърлих.

Апостолът употребява думите за подобна цел, и тозчас след това обявява, че божието избиране на един народ или на едно лице върху, което да излее благости, които той не дава на другите не онеправдава тези, които не са избрани.

Когато Бог избрал Израил като народ, на който той е желаел да даде особенни откровения и наставления, може да се види като, че той е пренебрегнал другите народи. Но това е само на глед така и в сравнение с благостите му дадени на Израиля. Нямаме причини да си въобразим, че имало някаква промяна в отношенията на провидението му спрямо тях, което да е произлязло от избора му на Израил; и тези относки всякога са били съобразни с безконечна правда и верност. Много места в Стария Завет доказват това. Забележете начина, по който Бог се е отнесъл с Авимелеха, царя на Филистимците (Бит. 20:3-7), изпращането му на Йона в Ниневия, и др. Виж. също така Вт. 32:8; Ис. 18:4; Ез. 28:3; Ам. 9:7, и много други такива места в Псалмите и в Пророците.

Истина е, че Бог дава благодеяния на един, които той не дава на другите. Той е правил така във всеки век. Също така е истина, че причините на избора му не са ни открити. Но нека се пазим от глупостта да обвиним Съдията на цялата земя в неправда към тези, на които не дава особенни благости.

Ст. 14-16. Защото казва на Мойсей: Ще покажа милост, и пр. Думата защото въвежда изказването на едно общо начало на Божието управление. Нека се пазим да не обвиним Бога в неправда по причина, че той раздава, като самовластен цар, своите милости, защото това начало на неговото самовластие е добре утвърдено начало, което св. Писание явно обявява. Приведеният стих е от Из. 33:19, и беше част от Божия отговор, когато Мойсей се молеше да види славата му. То беше обявление на Божието върховно право да дава благодеяния комуто ще. – Не зависи от този, който иска, и пр. Човек употребява средства, но следствието се дължи на Божието върховно управление. Това място съответствува с обявлението в 1Кор. 3:7: “Нито, който сади е нещо, нито който пои, но Бог, който възрастява”. Ние сме длъжни да употребим срадства за преуспяването на Божието царство в света, защото той ни е заповядал да правим така, и то не е напразно, защото Бог ще си устои на обещанията, но той е който ще направи средствата ни да сполучат. Така прави земеделецът, когато посее и напои и чака докато Бог му даде драгоценен плод. Сеенето и поенето му не са напразно, и не трябва да се пренебрегнат, но Божието силно действие произвежда жетвата. Той употребява и благославя старанията на добрите човеци, и милостиво ги награждава. Той употребява също така и управлява за изпълнението на разумните си и святи планове и най-злите дела на нечестивите хора (както предателството на Юда), но те не престават по тази причина да бъдат нечестиви дела и да приемат наказанието, което заслужават.

Ст. 17,18. Защото писанието казва на Фараона, т.е., Св. Писание (Из. 9:16) обявява това, което Бог чрез Мойсей е казал на Фараона, - Именно затова те издигнах. Бог беше въздигнал Фараона на високото му положение като Египетски цар. В провидението си той беше поставил израилтяните под властта на Фараона. И той беше направил това с намерение да надвие нечестивото му съпротивление на преуспяването на разумните му и святи намерения, и да изяви славата си на земята. – Когото ще ожесточава (Цгр.). В какъв смисъл можем да кажем, че Бог ожесточава сърцето на един нечестив човек? В Из. 10:20, се казва: “Господ ожесточи Фараоновото сърце”. Но в Из. 9:34, се казва също, “като видя Фараон …. Следова да греши, и ожесточи сърцето си”. Връзката на мисълта изисква от нас да разберем изречението различно в двата случая. Фараон си ожесточил сърцето като следвал да греши. Бог ли го ожесточи като го принуди да следва да греши? Разбира се, че не. Здравият разум на хората не счита хората отговорни за работи, които те правят по принуждение, или поне ги счита отговорни само до толкоз до колкото делата са техни. Забележете тука три неща:

1. Често се казва в Св. Писание, че Бог прави това, което той позволява да се прави. В 2Цар. 12:11, Бог казва на Давид, “Ще дам жените ти на ближният ти”, т.е., ще му позволя да ги вземе. В пс. 105:25 ние четем: “Превърна сърцето им да ненавиждат людете му”.

2. Казва се, че той прави това, което косвенно произхожда от това, което той прави. Той праща пророка си да предупреди людете му, и като знае, че те няма да послушат, той го праща с тези чудни думи (Ис. 6:9,10), “Иди …. Направи тлъсто сърцето на тези люде, и направи тежки ушите им, и затвори очите им”. Така и нашия Спасител каза (Мт. 10:35), “Дойдох да разлъча човека против баща му, и дъщеря против майка й”.

3. Още по-тясно сходство имат с този стих онези места където се казва, че Бог (съдебно) оставя хората да продължават в злите си дела, както в Рим. 1:27,28, “Предаде ги Бог на нечистота, и пр.”. Така и в Ез. 20:25,26, Бог казва, “Аз им дадох повеления не добри; и оскверних ги в приношенията им, с това, че преминаваха през огън всяко що отваря ложесна, за да ги запустя”.

Когато Господ оставя така хората да следват в избраните си грешни пътища и да си докарат на главата разрушение, казва се, че той ги разрушава, както напр. Офний и Финеес, Илиевите синове (1Цар. 2:25). Но в отношение на своето си действие, също така право се казва за грешниците, че те погубват себе си (Ос. 13:9).

Ст. 19-21. А защо още обвинява?⁸¹ Апостолът поддъраше, че Бог може да преодолее и преодолява всичко, даже и нечестивите дела на непослушните, за славата си. Но някой противник може да възрази, “Защо тогава укорява? Всички са спомогнали за изпълнението на намерението му”. Апостолът отговаря, първо, като смъмря духа на възразителя, едно създание, което намира вина на Създателя си. Срав. с думите на пророк Исая (45:9); “Горко на този, който се препира със Създателя си! Череп от земните черепи! Ще рече ли калта на тогоз, който му е дал образ: “Що правиш?”. Също така и Ер. 18:6: “Ето, както е калта в ръката на грънчаря, така сте и вие, доме Израилев, в моята ръка”.

Създателят има пълно и неограничено право да управлява тварите си; и от пълната святост на характера му това право трябва винаги да се упражнява съобразно с правдата. Твърде голяма глупост и непочитание е от наша страна, прочее, да оспорваме начина, по който той може да намери за добре да се разполага с нас.

Ст. 22,23. Апостолът започва да доказва, че няма никаква жестокост в обхождането на Бога с нечестивите. Напротив той е дълготърпелив към тях. Забележете разликата в мисълта на тези два стиха. Нечестивите са сгодни за погубление (чрез греховете си); изкупените сам Бог приготовлява за слава (чрез благодатта си).

Ст. 24-27. Спасените са отчасти от евреите и отчасти от езичниците. И апостолът показва, че това е било предсказано от старите пророци. Истина е, че мястото, което той привежда от Осия (2:23) отначало се е отнасяло за десетте племена, но понеже те се отвърнаха от вярата си и въздигнаха идоли, те не бяха вече Божии люде; и затова обещанието за повикването им назад беше забележително изявление на Божествена благодат, и залог, че поканата на евангелието ще се даде на всичките хора без разлика. Във връзка с това загатване, апостолът привежда от Ис. 10:22,23 едно предсказание, че съвършенно разрушение ще постигне една голяма част от евреите, и само остатъкът ще се спаси.

Ст. 28,29. Ст. 28 не е приведен буквално, но дава смисълът на Ис. 10:23, което първоначално се е отнасяло за надлежащия плен във Вавилон. Ст. 29 се привежда от Ис. 1:9. И двата стиха показват, че мнозина от тези, които бяха на име само Божии люде ще бъдат отхвърлени; и апостолът право ги употребява, за да покаже, че Божията благост не се ограничава само в Еврейския народ, както евреите бяха склонни да претендират. Евангелието е вест на благодат назначена за всичките синове човешки.

Ст. 30-33. Апостолът съединява тука две места от пророчеството на Исая. Първото (Ис. 8:14) представя Бога, че е светилище на тези, които се уповават в него, но камък на препъване на непослушните. Второто се отнася направо за Месия, който се полага в Сион като крайъгълен камък на духовния храм, с обещанието, че който вярва в него няма да се посрами. И апостол Петър употребява тези места по същия начин (1Пет. 2:6,7). Христос е драгоценен за тези, които вярват в него, защото той е “твърдата основа, драгоценият крайъгълен камък”, но за тези, които го отхвърлят и отритват той става камък на препъване, о който ще се препънат и ще паднат и загинат. Спасителят ни употребява съия образ на изречение, когато казва (Лк. 20:18), “Всеки, който падне на този камък ще се строши”. И ние трябва да изберем от двата класа, именно, тези които вярват в Христа и градят на него като техен драгоценен основен камък, и тези, които го отхвърлят, се препъват, и загиват.

Тази глава излага в ярка светлина няколко основни истини. Някои от тях са:

1. Че Божият избор на тези, на които той ще покаже милост е самовластен, и не се ограничава от народни ограничения (ст. 6-29).

2. Че е голямо преимущество за някого да принадлежи на Божиите люде, и да има словото и повеленията му (ст. 4).

3. Че Христос е в същото време и истински човек и Бог над всичко (ст. 5).

4. Че той е единствената истинна основа на духовния храм, Спасител на всички, които вярват в него, били те евреи или езичници, но камък на препъване за тези, които го отхвърлят (ст. 30-33).

Назад | Съдържание | Напред